Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (21)

Глава 21

Ню Йорк, 1990 г.

Трикси не можа да заспи. Усещаше странен страх в корема си, както в гимназията, в нощта преди важен изпит. Погледна към мъжа, който спеше спокойно до нея. Лежеше по гръб, отметнал небрежно завивките настрани, разкривайки мускулестия си торс и сияйната кожа, която блестеше на светлината от улицата. Казваше се Лео и беше американец с италиански произход. Привлекателен, атлетичен и забавен, той притежаваше всички качества, за които жените бяха готови да убият. Но Трикси не го обичаше. Тя не бе обичала никой от мъжете, които бяха топлили леглото й, а те бяха много. Но пък го харесваше. Той я караше да се смее и не я дразнеше, а и беше хубаво да може да споделя с някого живота си. Той се задържа осем месеца. Тя знаеше, че не след дълго ще се разделят. Четиринайсет месеца беше рекордът й.

Стана и тръгна към дневната, като се загърна с плюшения халат. Седна пред големия прозорец, засиял с вечните светлини на града, който през последните седемнайсет години тя наричаше свой дом. Вгледа се в гората от високи сгради и почувства остро пробождане в сърцето за ширналото се море и осеяното със звезди небе от младостта й.

В началото тя избяга от нещастието си. Мислеше си, че ако се изгуби в Ню Йорк, болката няма да я открие. Наркотиците, алкохолът и лудите купони като че ли помогнаха, за известно време маскираха ужасното чувство в нея и я накараха да вярва, че е щастлива и доволна. Голямата дръпна конците и й намери ниска позиция в едно списание за мода, където Трикси правеше чай и прибираше документите в папки. Преспа с толкова незапомнящи се мъже, с колкото можа да намери, в опит да изличи Джаспър от съзнанието си. Именно Сузи Редфорд я накара да спре, да изхвърли дрогата в тоалетната и й се разкрещя да се вземе в ръце, преди да е изгубила работата и бъдещето си. Никой мъж не си струваше нейното саморазрушение.

Малко по малко работата я спаси. Тя обичаше модата и момичетата в нейния отдел скоро й станаха големи приятелки. Искаше да успее и постепенно амбицията й потисна хедонизма. Докато беше концентрирана усилено върху нещо, тя успяваше да не се плъзне обратно в меланхолията; докато беше в Ню Йорк, можеше да е някоя друга. Прибираше се у дома възможно най-рядко, защото не искаше вече да бъде момичето с разбитото сърце, което намира спомени на всяка пясъчна дюна.

Сега Трикси беше на трийсет и шест години. Повечето й приятелки бяха омъжени и имаха деца, но тя беше женена за работата си. Работи усилено, за да стигне дотук. Моден редактор не се става за една нощ. Всички знаеха колко е отдадена на работата си, но никой не подозираше защо. За външния свят тя имаше всичко: красота, хубава работа, привлекателен приятел и верен кръг от приятелки, просторен апартамент в Сохо и пълен с дизайнерски дрехи гардероб. За външния свят тя имаше всичко; за Трикси обаче — липсваше единственото, което наистина имаше значение.

Беше в кабинета си, когато телефонът иззвъня. Изненада се да чуе гласа на баща си. Той рядко й се обаждаше.

— Здравей, татко. Как си?

Той помълча за миг и възелът в стомаха й се стегна по-здраво.

— Опасявам се, че имам лоши новини — каза той. — Майка ти е болна от рак.

Все едно произнесе смъртната й присъда.

— О, господи! — ахна Трикси и се хвана за бюрото, защото кабинетът се завъртя около нея. — Много ли е зле?

— Не е добре. Туморът беше установен късно и тъй като е в мозъка, не може да се оперира. Тя се подложи на химиотерапия, но туморът не се свива. Не могат да направят нищо повече.

— Подложила се е на химиотерапия? Откога продължава това?

— Около шест месеца.

— Защо не си ми казал?

— Тя не искаше. Не искаше да те тревожи.

— Да ме тревожи? Шегуваш ли се?

— Решихме, че така е най-добре.

— Това е ужасно. Трябваше да ми кажете. Трябваше да съм там. Идвам си веднага — заяви тя твърдо. — Качвам се на следващия самолет.

 

 

Скована от шок, Трикси кацна в Бостън и оттам взе полет за острова. Докато се взираше в блестящия океан долу, тя си спомняше какво каза на Джаспър на сбогуване. Ако пророниш сълзи във водите на това пристанище, значи ще се върнеш. Тя беше проронила много сълзи, когато тръгна към Ню Йорк. Сега сълзите бяха за майка й. Отчаяно съжаляваше, че е прекъснала връзката с дома. Беше приемала родителите си за даденост и реалността на тяхната смъртност я зашлеви като студена плесница. Никога не й беше хрумвало, че предпазната мрежа, която те й осигуряваха, може да изчезне. Ядоса се на себе си, трябваше да прекарва повече време с тях. Докато хлипаше тихо в шала си, тя мислеше за безусловната обич на майка си и за свой срам осъзна колко малко беше давала в замяна. Освен че й беше майка, Грейс бе и най-добрата й приятелка. Не можеше да си представи живота без нея. Не можеше да позволи това. Каквото и да й струваше, нямаше да остави майка си да умре.

Беше есен и над водата се носеше студен вятър. Баща й я чакаше на летището. Тя го целуна и забеляза колко е отслабнал, сякаш ракът разяждаше неговото тяло, и горчиво съжали, че не се е прибирала по-често.

— Майка ти не иска да се вдига голяма врява — рече той. — Знаеш я каква е. Последното, което иска, е всички да се размотават наоколо с унили физиономии.

— Нищо ли не може да се направи? — попита тя.

— Само чудо може да я спаси сега. — Той извърна очи. — Затова ще се молим за чудо.

Потеглиха по павираните улици с красиви, покрити със сиви плочи къщи, където дърветата бяха започнали да ронят оранжеви и жълти листа като сълзи, и Трикси усети прилив на носталгия по детството, когато сърцето й беше пълно с оптимизъм. Гледаше как хората вървят доволно по тротоара, смеят се в меката вечерна светлина, разхождат кучета, държат за ръце малки деца, и я болеше за несбъднатото. Взираше се във витрините на бутиците и си представяше спокойния, лишен от проблеми живот на собствениците им. Тя беше живяла толкова дълго в Ню Йорк, че бе забравила колко привлекателен е Теканасет.

Майка й беше в претъпканата си дневна, лежеше на дивана, завита с одеяло. В камината гореше огън, а от сиди плейъра звучеше класическа музика. Цветя украсяваха всяка повърхност и ароматът им насищаше въздуха с отдавна отминало лято. Кучето лежеше в краката й и дремеше кротко. Когато видя дъщеря си, Грейс протегна щастливо ръце към нея и се усмихна.

— Скъпа, каква прекрасна изненада! — Трикси се наведе и я целуна. Тя не изглеждаше толкова зле, колкото се бе опасявала. Всъщност баща й изглеждаше по-зле. Майка й й се стори просто остаряла.

— Трябваше да ми кажеш…

— Не е чак толкова зле — прекъсна я Грейс, но примирението зад усмивката издаваше колко тежка е болестта й.

— Какви прекрасни цветя! — възкликна Трикси, докато се бореше със сълзите.

Грейс се зарадва на смяната на темата.

— Прекрасни са, нали? Разбира се, най-големият букет е от Голямата. Тя е великолепна. Всички са много мили. — Усмихна се дяволито на Трикси. — Евелин предложи да ми заеме една от готвачките си. Изискано, нали? Аз, разбира се, отказах.

— Глупава жена. Сигурно иска да е главната опечалена — каза Трикси.

— Е, със сигурност иска да е в течение на всичко.

— За да го раздрънка на останалите.

Грейс внезапно доби изморен вид.

— Скъпа, радвам се да те видя. Чудесно изглеждаш. Колко ще останеш?

— Взех си седмица отпуск. Нося си лаптопа, затова ще мога да работя от тук.

— Това е добре. Имам нужда от помощ за пчелите. Трябва да ги сложим да спят за зимата и не мисля, че имам достатъчно сили да го направя сама.

Трикси малко се ободри от мисълта, че ще бъде полезна. Като дете обичаше да помага на майка си с пчелите и Грейс й беше направила специален мъничък защитен костюм.

— С удоволствие — отвърна тя ентусиазирано. — Трябва да внимаваме за восъчни молци и да проверим дали имат достатъчно запаси.

Грейс се усмихна доволно.

— Скъпа, ти си внимавала!

Трикси се усмихна смутено.

— Малко. Ще ми се да бях внимавала повече.

 

 

През следващите няколко дни Трикси помагаше на майка си с пчелите. Грейс отново й обясни защо е важно кошерите да се проверяват, да се увериш, че пчелите са складирали полен и нектар, дали царицата е здрава и снася яйца, дали пчелите са събрани, или приличат на рояк. Тя говореше търпеливо и нежно, сякаш за децата си, и Трикси усети буца в гърлото си, когато осъзна колко важно е за майка й някой да се грижи за пчелите, след като тя си отиде.

— Не можеш да научиш пчеларството от книгите, Трикси — каза Грейс. — Трябва да гледаш опитен пчелар и така да се учиш, както аз се учих от татко. Най-важното е пчелите да са доволни. А това се постига, като ги безпокоиш възможно най-малко. Трябва да се отнасяш внимателно. Пчелите си имат характер, а някои от по-старите са доста раздразнителни. Към тях трябва да си най-грижовна.

Трикси забеляза, че Грейс лесно се изморява и губи сили. Но тя винаги се усмихваше, за да скрие неразположението си, и като че ли пчелите й носеха повече удоволствие от каквото и да било.

Само когато пиеше огромно количество лекарства сутрин, Трикси осъзнаваше колко е болна. Чудеше се дали без тях би могла да функционира.

Трикси наблюдаваше колко внимателно баща й се грижи за майка й. Преди винаги беше студен и дистанциран, но сега, на седемдесет и три, ставаше по-сърдечен и между тях бе разцъфнала топла привързаност като цвят след сурова зима. Трикси го улавяше да гледа майка й с копнеж, а очите му бяха изпълнени с мъка и съжаление. През всички тези години се бе чудила какво е привлякло тези толкова различни хора един към друг, но вече знаеше отговора. Любов. Нищо друго нямаше значение.

— Мамо, защо пчелите толкова ти харесват? — попита Трикси на третата вечер, след като бяха вдигнали капаците на кошерите и Грейс й обясни какво трябва да провери пчеларят, преди да приготви пчелите за сън до пролетта.

— Да идем да седнем на брега, искаш ли? — предложи Грейс. — Обичам да седя на дюните и да гледам морето. Ела, ще вземем две одеяла и няма да казваме на баща ти, защото ще се разтревожи.

Студен вятър помиташе плажа и морето беше тъмно и развълнувано. Облаци препускаха по небето, играеха си на криеница със звездите. Грейс и Трикси се настаниха на една обрасла с трева дюна и се увиха с одеялата. Трикси запали цигара. Грейс се взираше в хоризонта и се питаше какво ли се случва след смъртта. Какво идва после?

— Знаеш ли какво ми харесва в пчелите, Трикси? Животът. Това е изумителното в тях. Тяхната дарена им от Бог съзидателност. Човешките същества могат да правят коли и самолети и да летят до Луната, но не можем да проумеем интелигентността на тялото, която го кара да функционира. Учените вероятно биха могли да създадат тяло и мозък, но не и да създадат интелект, не могат да вдъхнат живот на тялото. Именно интелект отвъд нашето разбиране управлява и пчелите в техния сложен начин на живот. Ние не можем да правим мед, но тези миниатюрни създания произвеждат достатъчно и за себе си, и за нас, и не се оплакват. Смятам това за изключително. — Тя се обърна към дъщеря си и се усмихна тъжно. — А и те ме свързват с младостта ми и с татко, когото много обичах.

— Той одобряваше ли татко?

— Той обичаше Фреди. Знаеше, че Фреди е подходящият за мен, преди аз да го разбера. — Изсмя се. — Каза ми да не бъда толкова далекогледа, че да пропускам онова, което е под носа ми. И беше прав, разбира се. Познавах Фреди, откакто се помнех. Бяхме много близки, но никога не бях мислила за него по този начин. Той ми беше като брат.

— Женени сте от петдесет и пет години, мамо. Това си е голямо постижение.

— Да, така е — отвърна тихо Грейс.

— Татко винаги беше някак дистанциран, нали разбираш, по-студен. Мисля, че омеква с възрастта.

— Отвътре той е мил и добър човек.

— Ти винаги така казваше.

— Защото го познавам.

— И защото го обичаш?

— Да, обичам го. Имали сме трудни моменти, но никога не съм помисляла да го напусна. Вашето поколение се отказва още при първата трудност. Ние имаме чувство за дълг, което вие не притежавате. Дори когато… — Поколеба се и зарея поглед в нощта. — Дори когато ставаше много трудно, никога, никога не съм помисляла да го напусна. — Гласът й се извиси във въпрос, сякаш и тя самата не можеше да повярва. Сякаш едва сега осъзнаваше какво означава това.

Трикси се вгледа в майка си. Знаеше толкова малко за миналото им, защото те никога не говореха за него, но в това изречение се усещаше нещо, сякаш се открехна врата, през която Трикси зърна намек за друг, таен живот.

— Ще ми се да беше намерила някого, с когото да споделиш живота си, Трикси — каза Грейс. — Щях да си ида по-спокойна, ако знаех, че си задомена.

— Мамо, щастието не е в това да си намериш мъж, нали знаеш. Не са ми нужни съпруг и деца, за да съм щастлива. Имам работата си и приятелите си. Това ми стига.

Грейс я погледна с тъга.

— Чуй ме, скъпа. Животът е нищо, ако нямаш любов.

— Аз обичам теб — отвърна Трикси и я прегърна, а сълзите запариха в очите й.

— Знам, скъпа, и обичаш Джаспър.

Трикси загаси цигарата в пясъка.

— Това беше много отдавна — отвърна тя тихо.

— Скъпа, любовта невинаги отслабва с времето, а първата любов понякога е най-силната. Но ти трябва да го преодолееш. Не можеш да позволиш на разбитото сърце от миналото да проваля шансовете ти в настоящето. — Тя затвори очи и се засмя горчиво. Това беше урок, на който може би баща й щеше да се опита да научи нея, ако беше жив.

— Никой не може да се сравнява с Джаспър, мамо. Това е истината. Никой. — Очите на Трикси заблестяха на пламъчето от запалката. — Ето, казах го на глас. Никой не може да се мери с него. — Изглеждаше отчаяна. Мъничка и някак безпомощна.

Грейс я прегърна и я придърпа към себе си. Притисна буза към косата й и въздъхна.

— Не мога да ти кажа кого да обичаш. Сърцето избира само и никой нищо не може да направи по въпроса. Аз те обичам, Трикси. Ти винаги ще си моето малко момиченце, макар че вече си голяма и имаш свой, независим живот. Гордея се с теб. — Тя затвори очи, неспособна да понесе мисълта за раздялата. — Просто искам да съм сигурна, че си добре.

Тази нощ Трикси не можа да спи. Слезе долу и седна да пуши на люлката, взирайки се в градината и морето отвъд. Спомняше си любовта и какво е усещането. Колкото и да си повтаряше, че не иска брак и семейство, всъщност много ги искаше. Не копнееше за деца, но копнееше да обича някого. Копнееше да прегърне мъж и да знае, че той отвръща на любовта й. Мислите й се насочиха към Джаспър, както винаги когато пиеше твърде много и ставаше мрачна. Запита се какво ли прави сега. Дали се е оженил, има ли деца. Дали още свири на китара, или я е изоставил заедно с нея и Теканасет.

Докато позволяваше на мислите си да бродят, тя зърна някаква сянка до пчелите. Отначало си помисли, че е майка й, но тя спеше на горния етаж, а и по някаква причина усещаше присъствието на мъж. Изправи се и тръгна покрай къщата. Нямаше никого, само кошерите и студеният вятър, който духаше от океана. Остана там за миг, заслушана във вълните и в бавния ритъм на дишането си. Не виждаше никого, но все още усещаше, че не е сама. По кожата й плъзна студена тръпка. Дръпна за последно от цигарата и я хвърли на тревата. Когато го направи, вниманието й бе привлечено към бараката в дъното на градината. Сякаш някой я потупа по рамото и й посочи натам. Сякаш някой искаше тя да погледне към вратата, която беше открехната и се блъскаше леко от вятъра.

Трикси тръгна бавно по пътеката. Беше тъмно, само сребърната светлина на луната се отразяваше в мокрите клони на голите храсти и блестеше. Трикси побутна вратата и влезе в бараката. През всички години, в които беше живяла в къщата, никога не беше стъпвала в градинската барачка на майка си. Нямаше причина да го прави. Сега включи крушката, която висеше от жица на тавана, и се огледа. Сърцето й започна да бумти от чувство за вина, когато осъзна, че това е личното местенце на майка й. Също като в дневната, и в барачката цареше безпорядък. Имаше градински инструменти, пакети с тор и семена, кутии със сухи луковици, оборудване за кошерите, празни буркани за мед и стари, неизползвани покриви и рамки за кошери. Миришеше на нещо сладко и на прах. Тя се огледа, не знаеше какво търси.

Отново усети нечие присъствие съвсем близо. Озърна се през рамо, но не видя нищо, само вятърът нахлуваше през вратата. Пое си дълбоко дъх и тихо попита:

— Какво искаш да намеря?

Постоя за миг в очакване на отговор. Но никой не отговори. Вратата изтрака и тя подскочи. Тогава очите й се вдигнаха към махагонова кутия на лавицата над рамката на вратата. Това беше последното място накъдето би погледната, защото беше високо и скрито под купчини книги за градинарство. Сърцето й заби по-бързо, когато посегна нагоре и я свали. Бързо вдигна капака и ахна, защото откри там две дебели купчини писма от въздушна поща, вързани с канап.

Взе едната и видя, че писмата са адресирани до госпожица Бернадет Шорт в Къщата на пчеларя, Уолбридж. Сърцето й пропусна удар. Уолбридж: оттам идваше Джаспър. Трепереща, тя погледна адреса на другата купчина писма. Капитан Руфъс Мелвил, бе изписано с четливия почерк на майка й, до пощите на Британските въоръжени сили. Не разпознаваше това име и никога не беше чувала майка й да говори за него. В дъното на кутията имаше още две писма със същия почерк като тези до Бернадет, но адресирани просто до госпожица Грейс Хамблин. На гърба на пликовете видя фамилния герб с лъв и дракон, който бе отпечатан и на пликовете от Джаспър. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тя не можеше да попита майка си какво означава всичко това, защото ако тя искаше да й каже, щеше да го е направила.

Седна на пода и прочете двете писма до госпожица Грейс Хамблин. Едното беше написано след смъртта на баща й, а другото представляваше картичка с благопожелания за сватбата й. И двете бяха подписани от Руфъс и носеха релефно „Р“ в горния край на страницата, както „Дж“ на писмата от Джаспър. Трябваше да са свързани, но как? Единият се казваше Дънклиф, а другият Мелвил.

Объркана, тя развърза снопчето писма, адресирани до Бернадет, които бяха хлабаво прихванати с градински канап. Веднага осъзна, че „Моята малка Б“ изобщо не е Бернадет, а Грейс, и че са измислили това име, за да не ги разкрият. По мръсните петна и гънките в хартията, предположи, че майка й ги е чела много пъти през годините.

Писмата на Руфъс Мелвил бяха сладки и романтични, а рисунки на пчелички осейваха наслуки думите. Той пишеше надълго и нашироко за войната, за своите преживелици и за силата на любовта си. Във всяко писмо повтаряше колко много иска да имат общо бъдеще. Последното беше от септември 1942 г.

След като прочете писмата от Руфъс до майка й, тя взе другата купчина и опита да развърже канапа. Този беше здраво завързан и не беше градински. Кръвта запулсира в слепоочията й, когато осъзна, че това са писмата, които Грейс беше писала на Руфъс и които по някаква причина се бяха върнали при нея. От чистата хартия и упорития възел съдеше, че Грейс никога не ги е отваряла, а просто ги е сложила в кутията на съхранение. Сега Трикси се зае да развърже връвта. Щеше й се да можеше просто да я среже.

Отне й доста време, но беше решена да прочете писмата. Внезапно това й се стори жизненоважно, сякаш оцеляването на майка й зависеше от него. Най-сетне канапът се разхлаби, тя внимателно развърза възела и започна да чете. Още от първите редове ставаше ясно, че майка й е обичала този мъж. Сърцето на Трикси препускаше, докато очите й летяха по думите. Те бяха поетични, очарователни и пълни с новини и спомени за някакъв пчелен рояк и първата им целувка в гората. В очите й избиха сълзи. Тя не знаеше дали плаче за любовта на майка си, или за загубата на баща си.

Не забеляза как се изнизаха часовете, толкова беше погълната от голямата купчина любовни писма на майка й. Колкото повече четеше, толкова повече се изумяваше, докато тайният живот на Грейс се разкриваше пред нея. Тогава стигна до писмо, което не беше като другите. Подобно на останалите, пликът беше адресиран до капитан Руфъс Мелвил, но писмото вътре беше за Фреди. Лицето на Трикси пламна, когато тя с ужас осъзна, че майка й е изпратила на Руфъс писмо за Фреди. Притисна длан към устните си и ахна от мисълта за последствията. Дали майка й знаеше какво е сторила? Защо ще чете собствените си писма за Руфъс? Разбира се, че не би го направила. Тя би чела неговите писма до нея. Каква беше вероятността да не знае, че е допуснала такава ужасна грешка? И каква беше вероятността Фреди да знае?

Последното писмо на Грейс до Руфъс беше от март 1943 година, седем месеца след като Руфъс беше спрял да й пише. В тези седем месеца писмата на Грейс ставаха все по-трескави. Защо Руфъс е спрял да й пише? Защо й бяха върнали писмата? Дали е загинал във войната?

Минаваше четири сутринта, когато най-сетне прочете и последното писмо. Изобщо не беше изморена. Тялото й потрепваше като кон преди старта, както навремето, когато взимаше кокаин. Беше развълнувана и пълна с въпроси, на които трябваше да намери отговор.

Тогава умът й се върна към деня, когато майка й се разплака почти неконтролируемо при мисълта, че ще я изгуби заради Джаспър. Тогава седяха на люлката. Трикси го помнеше много добре, защото мъката на майка й беше така силна, че изглеждаше някак прекалена. Ами ако не е плакала за нея, а за бащата на Джаспър, за мъртвия баща на Джаспър? Трикси отпусна глава на ръцете си и изстена. Внезапно всичко дойде на фокус. Вече разбираше всичко. Руфъс явно беше бащата на Джаспър. Затова родителите й знаеха, че той никога няма да се ожени за нея. Те познаваха семейството му. Те знаеха какви са и двамата знаеха, че Грейс е обичала Руфъс. Колкото до различните имена, трябваше да има просто обяснение. Нещо в английската традиция на титлите, която тя не познаваше.

Но това не отговаряше на въпроса защо Руфъс беше върнал всички писма на Грейс. Щом не бе загинал във войната, какво беше сложило край на връзката им? Тя не можеше да попита майка си — усещаше, че и тя не знае, — нито пък баща си.

Имаше само един човек, който можеше да й помогне да стигне до дъното на всичко това и той беше синът на Руфъс Мелвил, Джаспър. Не беше сигурно: все пак досега тя не знаеше за аферата на майка си, затова имаше вероятност и той да не подозира за баща си, но си струваше да опита.