Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (14)

Глава 14

Погребението на Артър Хамблин беше много скромно. Проведе се кратка следобедна служба в местната църква, на която преподобният Дибън каканижеше така монотонно, че дори Грейс започна да се разсейва. Мей бършеше очи и си духаше носа, а Джоузефин я утешаваше шумно, без да я е грижа, че привлича вниманието към себе си. Църквата беше пълна с приятели и колеги на Артър и за Грейс беше утеха да види, че баща й е бил обичан от толкова много хора. Дори господин Гарнър благоволи да се появи и да поднесе съболезнованията си, а майката и сестрата на Артър дойдоха с влака от Корнуол, но след първоначалните любезности Грейс не знаеше за какво да говори с тях. Тя седеше между Фреди и Майкъл и се бореше с изкушението да хване ръката на Фреди. Той отново притисна коляно в нейното и само те разбраха значението на този жест.

Артър беше погребан в църковния двор, до съпругата си, а Грейс остави сред цветята на гроба му буркан с мед и копие от „Песента на пчелите“ от Ръдиард Киплинг, която баща й толкова обичаше. Надгробният камък още не беше готов, но Майкъл бе уредил временна дървена плоча, докато издялат мраморната. На нея се четяха само името на Артър и годините на раждането и смъртта му. Грейс се взираше в цифрите и си мислеше колко мимолетен е животът, изписан така. Студените цифри, издялани в дървото, не разказваха нищо за сърдечността на човека, за обичта, която беше дал и получил, за ценния му принос в техния малък свят. Внезапно й се стори невероятно важно, че хората го помнеха, защото без спомените Артър щеше да изчезне напълно, а за нея това беше непоносимо. Огледа лицата на хората, които познаваше цял живот, и почувства обич към всеки от тях, защото в умовете им просветваха малки частици от съществуването на баща й и по някакъв странен начин Грейс разбра, че докато те сияят, Артър ще е жив.

Тя усещаше силното присъствие на Фреди до себе си. Сега той беше като скала, заслоняваща я от ветровете. Докато той бе с нея, тя щеше да е в безопасност — и нямаше да е сама. Размърда се на пейката и леко притисна ръката си в неговата. Топлината на кожата му струеше през сакото, а успокоителната вибрация, която се излъчваше от него, я обгърна като наметало. Не й трябваше да го поглежда, за да знае какво си мисли, защото усещаше любовта му съвсем осезаемо.

След погребението всички отидоха в „Лисицата и гъската“ на питие. Господин Гарнър беше уредил имението да покрие разходите и скоро кръчмата се изпълни с хора, които се изливаха и в градината зад нея. Слънцето беше ярко и топло, а реката отразяваше сиянието му, макар че с всеки изминал ден то потъваше все по-ниско в небето и хвърляше все по-дълги сенки по тревата. По земята се виждаха сухи кафяви листа, които политаха с хладния вятър, носещ есен в дъха си.

Грейс говореше с всички, благодарна за съчувствените думи и за спомените, които споделяха с нея. Вдигнеше ли очи, те някак все спираха на Фреди, който я наблюдаваше от другия край на градината. Щом погледите им се срещаха, тя усещаше тръпка на удоволствие и успокояващото усещане, че някой се грижи за нея. Копнееше да идат на речния бряг само двамата, искаше й се да върне някак времето назад до следобеда, когато животът й се струваше спокоен и идиличен като тревиста горска поляна.

— Лорд и лейди Пензълуд изпращат съболезнованията си — докуцука при нея господин Гарнър. Той беше намусен едър човек с къс врат и малки, лукави очички.

— Благодаря — отвърна Грейс. Отново си помисли за къщата и как господин Гарнър беше казал на Майкъл, че тя трябва да се изнесе оттам. Зачака с тревога той да го спомене и сега.

— Баща ви беше ценен човек за имението. Много ще ни липсва. Усърдни и лоялни хора трудно се намират.

— Благодаря ви — каза тя отново.

— Фреди твърди, че сте добър пчелар. Предполагам, че баща ви ви е научил на всичко, което знае?

— Така е, господин Гарнър. — Тя едва смееше да си поеме дъх. Нима щеше да й позволи да остане? — През лятото той беше много зает в градините на имението, затова аз се грижех за пчелите. Няма нещо, което да не знам за тях.

— Уолбридж Хол винаги е имал пчелар. От цели четиристотин години, госпожице Грейс. Маркизата много държи пчелите да са добре. Предполагам, че мога да разчитам на вас за това.

Сърцето й се изпълни с щастие.

— Със сигурност, господин Гарнър. Няма да ви разочаровам.

Малките му очички се стрелнаха към Фреди, който ги наблюдаваше, макар да се преструваше, че слуша баща си и полковник Редуд.

— Господин Валънтайн е добър човек — рече Гарнър.

— Да, така е — съгласи се Грейс.

— Има вроден усет за земята. Виждам голямо бъдеще за него в Уолбридж Хол, госпожице Грейс. — Отпи от бирата си. — Той ме изненада. Миналата година не ми се струваше толкова обещаващ, но се превърна в прекрасен, амбициозен млад мъж. Можете да се гордеете с него.

— Толкова се радвам — отвърна тя, но се питаше защо го казва на нея, а не на майката на Фреди.

— Е, предлагам ви утре сутрин да дойдете в офиса ми, за да обсъдим подробностите по вашето назначение.

— Благодаря ви, господин Гарнър.

— Не благодарете на мен, госпожице Грейс, а на господин Валънтайн. Той ми спести грижите да търся нов пчелар. Също като усърдните и верни работници, пчелари се намират много трудно.

Той се отдалечи с куцукане, а Грейс помаха през тълпата на Фреди. Неколцина я задържаха, за да изкажат съболезнованията си, но накрая тя се добра до него и го отведе на по-спокойно място до стената.

— Благодаря ти, Фреди! — възкликна Грейс. — Иска ми се да те прегърна, но не мога.

— Е, вече официално си пчелар — усмихна се той тържествуващо.

— Да, на деветнайсет години съм, а ще отговарям за кошерите и мога да остана в къщата. Твърде хубаво е, за да е истина, и то благодарение на теб.

— Нямаше да му позволя да те изхвърли от дома ти, Грейс.

— Татко щеше да се гордее с теб.

— Ти го заслужаваш. Не мога да кажа, че си падам по малките буболечки, но те те правят щастлива.

Тя се засмя.

— О, Фреди, вече си голям. Сигурно не се плашиш от ужилване.

— Не бъди толкова сигурна. Още съм травмиран.

— Престани!

Той се усмихна и луничките се разляха по бузите му.

— Единственото хубаво нещо в пчелите е медът. Не мога да кажа, че не си падам по него.

— Ще ти отделя един буркан следващата седмица. Специално за теб.

Той като че ли се притесни и огледа крадешком градината.

— Ще дойдеш ли при реката, когато това приключи?

— Защо шепнеш?

— Имам изненада за теб и не искам никой да научи, особено Джоузефин. Ако разбере, че ще ходим там, ще иска и тя да дойде. Опасявам се, че сега ще се залепи за теб. Иска да е главната опечалена и ще държи да се осведомява за всичко. Бясна е, че няма да дойдеш да живееш при нас.

— Не разбирам защо. Никога не съм смятала, че ме харесва.

— Просто ти завижда.

— Е, няма причини да ми завижда.

Фреди се вгледа в нея с обич.

— Тя има много причини да ти завижда. — После забеляза, че полковникът се приближава бавно към тях. — Чакай ме в пет — прошепна. — Нито минута по-късно!

 

 

В пет без десет тя вече беше на колелото си, следвана от Пепър. Щом пое по пътеката през гората вляво от реката, кучето изчезна в храсталаците и единствената следа от него беше един фазан, който излетя паникьосан в гъсталака. Грейс мислеше за Фреди, който я чакаше на брега, където толкова пъти се бяха срещали. С приближаването й вълнението нарастваше. Скоро в пролуката между дърветата видя, че той подрежда пикник. Беше донесъл одеяло, бутилка вино и две чаши.

Фреди й помаха енергично, а тя забрави за сянката на мъката, която постоянно заплашваше да угаси всяко удоволствие, и му помаха в отговор. Полянката изглеждаше откъсната от трагедията на смъртта на Артър, сякаш бе магическо място, където нещастието изчезваше. За Грейс беше облекчение да се освободи от мъката си.

Фреди й помогна да слезе от колелото и го облегна на дървото до неговото. После я прегърна и я целуна страстно.

— Цял ден искам да го направя! — възкликна той. Грейс затвори очи и позволи на любовта му да я обгърне в топло одеяло от сигурност. Когато той най-сетне се отдръпна, тя се засмя.

— Татко все казваше, че за да прогониш лошите мисли, трябва да се концентрираш върху мига. С теб ми е лесно да го направя. Когато съм с теб, Фреди, не искам да бъда никъде другаде. И не мисля за нищо друго.

Лицето му засия от удоволствие.

— Копнеех за теб цял ден. Кажи ми честно, наистина ли спа при мен на дивана онази нощ?

Тя се усмихна срамежливо.

— Не исках да съм сама.

— И аз така си помислих. Добре, че не беше там, когато мама и Джоузефин се появиха.

— Беше на косъм!

— Ще ми се да не го бях проспал.

— Ти заспиваш бързо — каза тя. — Вероятно това е хубаво.

— Жалко е.

— Май няма да имаме шанс да го направим отново.

Той се усмихна, после я поведе към одеялото за пикник.

— Нека ти налея чаша вино.

— Вино? — Тя взе бутилката. — Много тържествено.

— Да, вино и пикник. Мама го приготви за нас, затова недей да хвалиш мен. — Той отвори кутията, за да покаже сандвичите и тортата.

— Казал си й, че ще се измъкнем тук?

— Не се тревожи. Тя е много дискретна. Приготви специален пикник и обеща да не казва на Джоузефин.

Фреди й наля чаша вино и тя отхапа от един сандвич с пиле. Беше прекрасен. Нямаше представа, че е толкова гладна. Чукнаха чашите си и Грейс отпи от леко топлия совиньон. Тя се наслади на изискания вкус и усети приятно изтръпване в стомаха си.

Пепър се върна от гората силно запъхтян, с провиснал от устата език, и веднага хукна към реката, за да нагази в спокойната студена вода. Фреди говореше както винаги, но изглеждаше малко напрегнат. Движенията му бяха по-резки, а ръцете му трепереха, докато й подаваше неща от кошницата. Грейс се запита защо ли е толкова нервен. Е, поне виното щеше да го успокои. След като хапнаха от тортата и се насладиха на още една чаша от виното, Фреди като че ли наистина се поотпусна, но бузите му розовееха и все още я поглеждаше със странно, почти срамежливо изражение. Тогава тя си спомни, че бе споменал за изненада, почувства нервно жужене в стомаха и нейните ръце също затрепериха, когато отпиваше от чашата си.

Докато напрежението между тях нарастваше, слънцето започна да се спуска и да хвърля дълги сенки по тревата, но тяхното местенце си оставаше топло и златно, защото последната светлина отказваше да си отиде. Накрая Фреди стана, тръгна към велосипедите до дървото и се върна с букет яркорозови рози.

— За теб са — рече той, седна до нея и ги положи в ръцете й.

— Фреди, красиви са! — ахна Грейс и ги притисна до носа си. — Това ли е изненадата?

— Не. Това е. — Той извади нещо от джоба на ризата си. Разтвори длан и разкри пръстен от сплетена слама. Беше прекрасен.

— Какво е това? — попита изумена Грейс. — Ти ли го направи?

— Аз — каза Фреди и ръцете му отново затрепериха. Вдигна го на дланта си, хвана ръката й и застана на колене пред нея.

— О, Фреди! — прошепна тя, сълзите замъгляваха зрението й.

Той каза тържествено:

— Красива Грейс Хамблин, ще се омъжиш ли за мен, Фреди Валънтайн, твоя най-стар и най-предан приятел? — И плъзна импровизираната халка на безименния пръст на лявата й ръка.

— О, Фреди, да, ще се омъжа за теб — засмя се тя и го прегърна. — Да, ще се омъжа.

Фреди вече трепереше колкото нея. Притискаха се един в друг от изумление и радост.

— Ти каза „Да“! — възкликна той и я стисна.

— Ти да не мислеше, че ще откажа?

— Не бях сигурен.

— Писано ни е да бъдем заедно, Фреди. Винаги сме били заедно, нали?

Той се засмя.

— Да, така е. Надявам се да остареем заедно. — Целуна я нежно и тя се запита защо й бе отнело толкова време да го забележи, когато винаги е бил до нея и е чакал търпеливо.

— Пръстенът е прекрасен! — каза тя и вдигна ръка.

— Нямах време да ти купя истински.

— Този е по-съвършен от всеки истински, защото си го направил сам.

— Ще ти купя истински веднага щом мога да си го позволя. Искам да ти взема нещо специално.

— Това е специално! Как би могло нещо купено да е по-специално от това?

Фреди се засмя.

— Обичам те, Грейс. Хубаво е, че мога да го кажа. Обичам те! — извика към дърветата.

— Нямам търпение да кажа на леля Мей!

— Тя ще е много доволна. Сега ще си й истинска дъщеря.

Грейс го погледна сериозно.

— Ще дойдеш да живееш при мен в къщата, когато се оженим, нали?

— Разбира се.

Тя притвори очи, докато си спомняше странния разговор с господин Гарнър на погребението.

— Казал си на Стария Дървен крак, че ще ми предложиш брак, нали?

Фреди се изчерви гузно.

— Да, Грейс. Само така щеше да ти позволи да останеш в къщата.

— Но не се жениш за мен само от добро сърце, нали?

— Скъпа моя Грейс — смръщи се Фреди, — обичам те от години. За мен никога не е имало друга, освен теб. Не те помолих да се омъжиш за мен от добро сърце. Помолих те, защото искам да прекарам живота си с теб и само с теб. Можех да изчакам, докато скърбиш за баща си, но когато господин Гарнър заплаши да те изхвърли от дома ти, се наложи да действам бързо. Всичко стана внезапно, но както трябва. — Усмихна се дяволито. — Хареса ми да спиш до мен на дивана. Искам пак да лежиш до мен. Защо да чакам? — Сега и тя се изчерви. Той прибра косата й зад ухото. — Много ще се грижа за теб, Грейс.

— Зная — отвърна тя тихо и сведе смутено очи.

 

 

Малко по-късно, докато се връщаха с велосипедите към града, сърцата им бяха изпълнени с непознато дотогава вълнение. Изтичаха в къщата на Фреди и съобщиха новината. Леля Мей се разплака. Чичо Майкъл се зачерви от удоволствие, потупа сърдечно сина си по гърба и награби Грейс в мечешка прегръдка. Джоузефин беше толкова изненадана, че прегърна Грейс, залепи лепкавите си устни на бузата й и остави алено петно.

— Сватба! О, колко вълнуващо! А аз какво ще облека?

Грейс остана за вечеря и всички започнаха да планират сватбата. Мей се опита да я убеди да пренощува при тях, но тя твърдо отказа, като пак настоя, че се чувства добре в дома си. Всъщност сега беше по-щастлива там отвсякога, защото всяко ъгълче на къщата отекваше със спомени за баща й. Денят беше толкова натоварен, че едва бе имала време да помисли. Когато се прибереше в стаята си, щеше да се върне към прекрасните моменти и да се опита да не скърби за загубата си.

По-късно, след като чичо Майкъл я откара у дома, тя легна в леглото с Пепър, сгушен в краката й. Започна да си играе със сламения пръстен и да мисли за Фреди. Не можеше да повярва, че ще се омъжи. Усмихваше се в тишината на тъмната стая и мислеше за сватбата. Леля Мей щеше да й помогне с роклята, а тя щеше да си набере букет от градината. Всичко беше много вълнуващо, докато не помисли как ще тръгне към олтара. Кой щеше да я придружи? Тогава захлипа тихо във възглавницата си.

На следващата сутрин се събуди от барабаненето на дъжд по прозорците. Стана, за да не се разплаче в леглото заради пустотата, която отново усещаше. Колкото по-скоро започнеше деня си, толкова по-добре щеше да се чувства. Не погледна надолу по коридора, докато вървеше към банята, и се опита да не задържа поглед върху бръснача и сапуна за бръснене на баща й. На долния етаж пусна Пепър в градината и сложи чайника на котлона. После седна сама до кухненската маса, взирайки се в стените, които сега, когато баща й го нямаше, изглеждаха много по-големи. Копнееше за Фреди, за познатия звук от друго човешко същество в къщата. Копнееше за компания, за да прогони самотата.

Внезапно на вратата се почука. Грейс предположи, че леля Мей отново й носи закуска. Но когато отвори, видя намусения Къмингс с шофьорската шапка. Държеше твърд бял плик.

— Това е за вас, госпожице Грейс — рече той тържествено. Тя погледна над рамото му към сияещото черно бентли и се запита как не е чула пристигането му. Пепър деловито душеше колелата му. Грейс се надяваше, че Къмингс няма да се обърне и да види как кучето вдига крак до едната гума.

— Благодаря ви — отвърна тя. Той кимна рязко и си тръгна. Грейс извика кучето, после влезе в коридора и затвори вратата. Прокара пръсти по името си, което бе изписано с черно мастило и четлив, доста завъртян почерк. Сърцето й започна да бие силно, когато видя герба на семейство Пензълуд — лъв и дракон, отпечатани със златно на гърба на плика. Отвори го и извади писмото. Веднага забеляза златната буква „Р“. Седна на един стол и започна да чете.

Скъпа Грейс,

С огромно съжаление чук тъжната новина за скъпия ти баща. Сигурно си съсипана. Артър беше много добър човек, високоуважаван и обичан от всички, които работеха с него в Уолбридж, и от многото приятели, които имаха щастието да го познават. Надявам се, че се справяш, Грейс, и търсиш утеха в онези очарователни малки пчелички, които толкова обичаш. Сигурно е тежко да останеш сама в къщата, но разбрах от господин Гарнър, че ще поемеш грижите за пчелите. Това ме изпълва с радост, защото би било непоносимо да изгубим не само баща ти, но и вашите пчели.

Ако мога да сторя нещо, моля те, уведоми ме. Сега ще прекарвам много повече време в Уолбридж, защото постъпих в танковия полк в Бовингтън и ще живея у дома. Татко вече остарява и няма търпение да ме научи на всичко, за да мога един ден, след кончината му, да поема имението (и да се справям добре, та да не трябва горкият старец да се обръща в гроба си!). Надявам се да те видя, и то усмихната, а не тъжна. Твоята мъка ще отмине, Грейс, и ще ти останат хубавите спомени от твоя прекрасен баща. Или поне така казва баба, а тя би трябвало да знае.

С най-сърдечни пожелания,

Руфъс

Грейс го прочете отново, този път по-бавно. Усещаше как вложеното от него чувство се излъчва от хартията като топъл, познат огън, а сърцето й се свива и се плъзга отново в стария модел. Но жълтият пръстен привлече погледа й и тя вдигна ръка, да го погледа. Това беше истинско; Руфъс не беше. Тя затвори писмото и го прибра в плика. После се качи на горния етаж, издърпа чекмеджето на нощното си шкафче, прибра плика в него и го затръшна. После отвори прозореца на спалнята си и се наведе навън, за да вдиша влажния въздух. Фреди беше нейното бъдеще. Фреди беше мъжът, когото наистина обичаше. Руфъс беше само фантазия. Детинска фантазия, а тя вече беше голяма. Пое дълбоко и доволно дъх.

Точно в този миг една земна пчела се приближи с бръмчене от пълзящите рози по стената до прозореца й и кацна на жълтата й жилетка. Грейс се вгледа в дебелото мъхесто телце, което тромаво се катереше по преждата. После я взе леко и протегна ръка навън. Все още валеше и това сякаш не се харесваше на малката пчеличка. Накрая тя все пак полетя и смайващо за толкова топчесто създание, се понесе нагоре с невероятно тънките си крилца, докато не изчезна в мъглата.