Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (22)

Глава 22

Трикси никога не беше ходила в Англия. Преди това не й се струваше странно: все пак Англия беше много далече и родителите й рядко говореха за нея, но беше странно, като се има предвид, че и двамата бяха родени и израснали там и там се бяха оженили. Само да си бе направила труда да ги попита за живота им, но тя беше толкова погълната от своите малки драми, че не бе и помисляла, че и майка й може да е преживяла драма. Не бе и помисляла, че и майка й може да е страдала от разбито сърце. Смяташе, че Грейс не може да я разбере, когато Джаспър прекрати връзката им. Колко много е бъркала.

След като научи за аферата на майка си, Трикси разбра и защо никога не са я водили в Англия: не искаха да се връщат към миналото. Заминаването за Америка вероятно е било ново начало и за двамата. То беше осигурило дистанция между Грейс и Руфъс и бе дало шанс на Грейс и Фреди да възстановят връзката си. Или поне така се струваше на Трикси, докато се взираше през илюминатора на самолета, който бавно се спускаше над Лондон.

Чувстваше вина, че се промъква в родния им град, без да им каже. Сякаш ги шпионираше. Както когато прочете старите писма на майка си, помисли си тя смутено. Чудеше се доколко това пътуване е свързано с Руфъс Мелвил и доколко с Джаспър Дънклиф.

Лесно уреди пътуването. Един лондонски дизайнер, Рифат Озбек, беше популярен в Ню Йорк и щеше да й даде интервю в „Кларидж“. След това тя щеше да вземе влака до Дорчестър в Дорсет. Асистентката й беше запазила стая в „Лисицата и гъската“ в Уолбридж. Оттам щеше да разузнава. Не знаеше какво да очаква и не посмя да попита никого в офиса, макар че две от момичетата бяха англичанки.

Когато видя Лондон от самолета, първото й впечатление беше за мрачен, сив град с малки къщички и улици, опасани от дървета, чиито есенни листа нарушаваха еднообразието с приятни пръски оранжево и жълто. Тежък облак беше надвиснал ниско, сякаш винаги си бе стоял там, като мокър асфалт, който блещука вяло в мътната светлина.

Трикси мина през гишето за паспортен контрол и митницата и излезе на стоянката на такситата. Поободри се при вида на лондонско такси и се радваше на пътуването през града като дете, което се качва за първи път на въртележка. Не изглеждаше истинско. Тя се взираше от прозореца с интерес, гледаше големите червени автобуси, старомодните градски къщи и красивите тесни улици, задръстени от чадъри. Направи грешката да каже на шофьора, че не познава Лондон, и той се самоназначи за неин водач и обявяваше всички забележителности с такъв силен кокни акцент, че тя едва го разбираше.

Подминаха Природонаучния музей, „Хародс“, къщата на херцог Уелингтън на Хайд Парк Корнър и, като част от скъпата обиколка, шофьорът я прекара покрай Бъкингамския дворец и двореца Сейнт Джеймс, като накрая стигна до „Клардиж“. Лондон беше вълнуващ. Искаше й се да има повече време, за да го разгледа. Искаше й се да има с кого да го разгледа.

„Кларидж“ не я разочарова. Сред алените килими и белите гипсови орнаменти, тя сякаш се върна назад във времето, в ера на разкош и елегантност. Спомни си за един от любимите сериали на майка й „Семейство Палисър“, който тя имаше на видео и понякога гледаше. Действието се развиваше в средата на деветнайсети век и от него Трикси се сдоби с първото си трайно впечатление за Англия. Сега, докато минаваше през въртящите се врати, тя се наслаждаваше на познатия английски акцент и сребърните лъжички в порцеланови чашки с приятна носталгия и усещане за дежавю.

Даде куфара си на портиера за съхранение и влезе в тоалетните, за да се освежи преди срещата. Полетът беше дълъг и тя се чувстваше като смачкана дреха, която има нужда от гладене. Вгледа се в лицето си в огледалото и се запита дали Джаспър ще я сметне за много променена.

Рифат беше очарователен и приятен човек, който я забавлява добре по време на обяда. Едва когато хвана влака за Дорсет, тя насочи мислите си към своята мисия. Щеше да започне с Къщата на пчеларя. Ако Джаспър живееше в голямото имение, вероятно лесно щеше да го открие. Ако се съдеше по суматохата около завръщането му, едва ли беше отишъл някъде другаде. „Такива като него“, както се изразяваше баща й, поставяха дълга преди всичко. Вероятно именно дългът беше накарал Руфъс да върне писмата на Грейс? Дали и той като сина си бе жертвал любовта си заради традицията? Дали го беше направил с мъка, или с хладна пресметливост? Дали и двамата бяха съжалили за решението си?

Докато влакът се врязваше дълбоко в английската провинция, покрайнините се стапяха в надиплени зелени хълмове и гори. Въпреки ръмежа ярките есенни цветове като че ли пламтяха на фона на влажното сиво небе. Градските къщи бяха заменени от стопанства и къщички, сякаш излезли от книжка с картинки, колите бяха заменени от крави и овце, които кротко пасяха по хълмовете. Нивите бяха разделени на квадратчета от синори и отдалече приличаха на пачуърк от различни нюанси на зеленото. Трикси се взираше през прозореца, възхитена от английската красота, изпълнена с копнеж, и се питаше колко ли пъти родителите й са гледали същия този пейзаж.

Беше вече тъмно, когато стигна в Дорчестър. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен и влажен. Това й напомни за зимата в Теканасет, когато студът пронизваше до кости. Тя пъхна шала си в яката и повлече куфара към такситата. Един пълен мъж, вонящ на тютюн и храна за вкъщи, я откара по тесните пътища до Уолбридж, като не спираше да я разпитва, макар че тя предпочиташе да разглежда пейзажа в мълчание. Ако беше в Америка, щеше да му каже да замълчи, но в тази страна не се чувстваше така уверена, защото беше чужденка.

— Ей го Уолбридж — каза шофьорът с плътния си провинциален акцент, докато влизаха по сив каменен мост в града. Улицата леко се извиваше между магазини и къщи и Трикси си спомни за главната улица в Теканасет, защото Уолбридж изглеждаше така, сякаш времето беше забравило и за него. Къщите бяха построени от жълт, обветрен камък, някои дори имаха сламени покриви, а паянтови стари комини димяха като нощни пазачи, поспрели по време на обиколката си. Една или две къщи приличаха на домове на хобити, защото предните врати бяха съвсем малки, а прозорците — само няколко стъпки над земята. Уличните лампи озаряваха с оранжево тротоарите, по които листата се бяха събрали на купчинки, като зарязани от вятъра играчки. Трикси се взираше във всичко това с почуда. Това ли беше родният град на Джаспър. Тук ли щеше да живее, ако се бе омъжила за него. Не беше за вярване, че и родителите й са напуснали това старо дорсетско градче.

Странноприемницата „Лисицата и гъската“ беше старомодна, боядисана в бяло, с черни греди, и полюшваща се табела, на която една лукава лисица се взираше в обяда си. Прозорците изглеждаха средновековни — с малки ромбовидни стъкла, хлътнали дълбоко в дебелите стени. Трикси плати на шофьора, след това се вгледа за миг в тясната улица. Къщите от двете страни се привеждаха като старци, които вече не могат да стоят изправени, и тя се запита дали са построени така, или са поддали с годините.

Имаше две врати: едната беше вход за кръчмата, а на другата, вляво, бяха изписани с бяло буквите Б & Б. Златното сияние от първата врата беше по-примамливо, обещаваше компания и силни напитки — тя дочу бученето на гласове вътре и долови миризмата на дим. Но вече беше късно и тя бе изморена от пътуването. Ню Йорк й се струваше много, много далеч. Отвори вратата вляво и влезе във фоайето.

— Ти сигурно си госпожица Валънтайн? — попита хубавката жена зад бюрото на рецепцията.

— Да, аз съм — отговори Трикси.

Жената се усмихна сърдечно.

— Така си и помислих. Нека ти помогна с куфара, скъпа. Откъде идваш? Не говориш като англичанка. — Тя тръгна по тясното стълбище.

— От Америка.

— На почивка ли си тук?

— Само за няколко дни.

— Странно, че си избрала Уолбридж. Той не е туристическа дестинация. Хората идват заради птиците. Имаме много редки птици покрай реката. И заради риболова, разбира се. Не сме далече и от морето, ако си падаш по него.

— Родителите ми са израснали тук.

— Така ли?

— Да, надявам се да открия някой, който ги познава.

— Как се казват, скъпа?

— Фреди и Грейс Валънтайн. — Изражението на жената не се промени и Трикси добави: — Напуснали са точно след войната, но семейството на татко е останало тук.

— Е, тогава няма как да ги знам. Не съм родена тук. Дойдохме преди дванайсет години от Съсекс, за да сме по-близо до дъщерята. Тя се омъжи в Уолбридж. Трябва да говориш с по-старите хора. Ще ги откриеш в кръчмата. — Тя се изсмя. — Те подпират бара. Няма как да ги пропуснеш.

— Благодаря, ще го направя.

— Сигурно си гладна.

— Малко.

Жената отключи една червена врата и въведе Трикси в малка стая с двойно легло и прозорец.

— Банята е надолу по коридора. Позволих си да дръпна завесите, но сутринта оттук можеш да видиш реката. Много е красиво. Ела в кръчмата, когато си готова и ще ти приготвя нещо за хапване. Какво ще кажеш за един хубав селски пай, за да се сгрееш? Предполагам, че в Америка не си свикнала със студа.

Грейс се усмихна. Жената явно никога не беше ходила в Америка.

— Благодаря. Да, бих искала селски пай. — Не знаеше какво е това, но думата „сгрееш“ й се стори обещаваща.

 

 

След като си взе дълга вана и се преоблече, тя се почувства много по-добре и слезе в кръчмата. Там, около тежки дървени маси, имаше групички хора, а други седяха на столчета до бара. Всички вдигнаха очи към нея, когато влезе. Вероятно нямаше много новодошли в това малко градче. Миришеше силно на дим от огъня, който гореше уютно в камината, и от цигарите, димящи между пръстите на хората. Трикси седна на едно столче и също запали цигара. Барманът я огледа одобрително и взе поръчката й. Той беше към четирийсетте, с оредяваща коса и свежо, открито лице. Тя знаеше, че не след дълго ще я заговори. Той й подаде коктейла с ром, а жената, към която той се обръщаше с „Мейви“, донесе селския пай — горещ и вкусен.

— Е, откъде си? — попита барманът накрая, неспособен да скрие факта, че я намира за привлекателна.

— От Америка — отговори тя и разговорът й с Мейви се повтори.

Той кимна, нетърпелив да помогне.

— Валънтайн — прошепна и присви очи, които имаха цвят на незабравки. — Навремето имаше един магазин на главната улица, казваше се „Ред Валънтайн“. Продаваха женски дрехи, но това бе преди години, когато бях момче. Ще попитам майка си. Тя може да знае. Почти съм сигурен, че тук вече няма никой с такава фамилия. Познавам повечето хора. Кръчмата е сърцето на Уолбридж, това е малко градче. Семейството вероятно се е преместило някъде.

— Ще открия най-възрастния човек тук и ще го питам — каза Трикси с усмивка и огледа кръчмата.

— Аз ще те представя — каза барманът ентусиазирано. — Старите хора си приличат по това, че много обичат да говорят за миналото. — Не и моите родители, помисли си тъжно Трикси. — Колко ще останеш?

— Няколко дни.

— Познаваш ли някого тук?

— Не.

Той се усмихна доволно.

— Е, вече познаваш. Казвам се Робърт Хийт, между другото. — И й подаде ръка.

Трикси я стисна.

— Здравей, Робърт. Аз съм Трикси. — Той се смръщи. — Галено от Беатрикс — добави тя.

— Като Беатрикс Потър?

— Или като кралицата. — Той пак се смръщи. — На Холандия?

— Знам само една кралица, нашата — рече той, взе една мокра чаша и започна да я бърше с кърпа. — Е, какво ще правиш, след като намериш човек, който познава родителите ти?

— Ще задавам много въпроси.

Той вдигна вежди.

— Мистериозно.

Тя се усмихна накриво.

— Нямаш представа!

— Е, надявам се да откриеш отговорите, които търсиш.

— Ще ги открия — каза тя. — Няма да си тръгна без тях.

Тя загаси цигарата и запали друга.

— Името Джаспър Дънклиф говори ли ти нещо?

Лицето на Робърт просветна.

— Джаспър Пензълуд ли? Те живеят в имението.

Сърцето й заби по-бързо.

— В Уолбридж Хол?

— Да, точно там.

— Но той се казваше Дънклиф, а не Пензълуд, нали?

— „Казваше се“, но вече е Пензълуд. Маркиз Пензълуд.

Сега тя беше обърканата.

— Не разбирам. Защо се сменя името?

— Английските титли са много заплетени — каза той, явно доволен от невежеството й. — Ако семейството ми не беше работило с години за аристократи, и аз нямаше да го знам. Нека ти обясня. Синът на маркиз Пензълуд е граф Мелвил. Синът на лорд Мелвил е лорд Дънклиф. Три имена за едно семейство. Абсурдно, нали? Когато започнах работа тук, Джаспър Дънклиф идваше да пие с приятелите си. После замина за Америка, за да свири в група. И тук свиреше, преди всичко да се обърка. Имаше хубав глас. Мислех си, че ще стигне далеч. Всички така си мислехме. Но после брат му умря. — Робърт поклати печално глава. — Голяма трагедия. Той не беше човек, който кара бързо. Не беше безразсъден. Злополука. Хубав човек беше. Помня погребението… — Спря да бърше чашата за миг и се смръщи. — Тъжен ден за целия град.

— Какво стана, когато Джаспър се върна от Америка?

Барманът остави чашата и започна да подсушава друга.

— Стана маркиз Пензълуд и се ожени за Шарлът Ханбъри-Джонсън.

— А тя каква е, жена му?

— Познаваш ли лорд Пензълуд? — Той я гледаше с подозрение и тя осъзна, че трябва да признае, че познава Джаспър, ако иска да измъкне още информация от него.

— Запознахме се в Америка, когато се опитваше да стане рок звезда. — Засмя се тъжно. — Преди много години. Бяхме приятели. Той още ли свири на китара?

— Едва ли. Помня как седеше точно на твоето място, наведен над уискито си, и оплакваше факта, че родителите му не го разбират. Те искаха той да постъпи в армията.

— Нямаше да му хареса.

— Точно затова замина за Америка. Жалко, че се върна. Можеше да стане известен.

— Като „Бийтълс“.

Барманът се усмихна замислено.

— Да, като „Бийтълс“. Щеше да е прекрасно. Безплатни билети за концертите.

— Имението близо ли е?

— Стига се пеша. През лятото градините са отворени за посетители, затова има табели навсякъде. Няма как да ги пропуснеш.

— Предполагам, че сега не са отворени?

Той поклати глава.

— Не, не са. Трябваше да дойдеш през май или юни. Тогава са великолепни.

— А той идва ли в кръчмата напоследък?

— Не. — Барманът се усмихна. — Синът му идва да купува цигари.

— На колко години е?

— Към петнайсет. Аз си затварям очите.

— Е, какво представлява жената на Джаспър?

Той сви рамене с безразличие.

— Ами, нормална. Доста е заета, както може да се очаква. Същата е като свекърва си, лейди Джорджина. Те са вечно заедно. И все много заети. — Изрече „заети“ по-натъртено и Трикси предположи, че и двете са доста досадни. Той остави чашата: — Искаш ли още едно питие?

— Защо не — отвърна тя. — Но го направи слабо.

— Както кажеш. — Той отвъртя капачката на бутилката с бакарди и наля в чиста чаша. — Какво е работил баща ти?

— Работеше във фермата.

— На Уолбридж?

— Да, мама е била пчелар.

На лицето му се разля широка усмивка и той сложи ръце на кръста си.

— Ама защо не каза? Моят дядо е бил главен градинар по време на войната. Обзалагам се, че е познавал родителите ти. Колко жалко, че не е сред живите. Мама обаче може също да знае. Тя работи за семейството от години. Сега работи за старата лейди Пензълуд, която има къща в другия край на града. Кара деветдесетте, но още я бива.

— Това е бабата на Джаспър, нали? — попита Трикси.

— Точно така. Тя не се разбира с останалите жени в семейството. Затова живее в другия край на града. Но е корава старица. Неразрушима е като танк „Шърман“.

— Браво на нея, че е стигнала тази преклонна възраст.

— Такива жени живеят вечно. Обзалагам се, че кралицата майка ще докара до стотака.

— И защо е така според теб?

— От потеклото е. Обикновените хора ритват камбаната много по-рано. — Той се облегна на бара и сниши глас. — Или пък просто защото са твърде опърничави, за да си отидат, преди те да са решили.

Когато отпусна глава на възглавницата, Трикси мислеше за Джаспър. Как щеше да се срещне с него? Можеше ли просто да се отбие в къщата и да натисне звънеца? Дали щеше да е ужасно невъзпитано? Тя си представяше живота в имението много официален, като в дома на Плантадженет Палисър от сериала, и освен това какво щеше да си помисли жена му, ако тя се появи ей така, без покана? Жена му… Тя зарови лице във възглавницата и потисна стон. Какво си въобразяваше? Как можа да дойде тук? Минаха седемнайсет години, откакто Джаспър й се обясни в любов. Седемнайсет години, откакто й каза, че не може да се ожени за нея. Седемнайсет години суша за разкъсаното й сърце. На какво се надяваше? Че той ще съжали за решението си и ще изостави жена си и децата си заради нея? Това никога нямаше да се случи и колкото и да й липсваше — о, колко й липсваше само, — тя не искаше да съсипва семейството му.

Той нямаше да види в нея момичето, в което се влюби, а жена, достойна за съжаление. Той се беше оженил и имаше деца, а тя беше останала на същото място, като застояло езеро, изпълнено със самосъжаления и носталгия. Това бяха фактите — за разлика от нея, той беше продължил напред. Какъв смисъл имаше от тази среща? Докъде щеше да доведе тя? Доникъде. Все едно чоплиш коричката и разкриваш раната, само за да започне да заздравява наново. Не беше помислила за това. Не беше помислила за нищо, освен че ще види мъжа, когото обичаше. Сега осъзнаваше колко е безсмислено.

Разумът й казваше на сутринта да си събере багажа и да хване влака за Лондон. Но сърцето настояваше да остане. Тя беше в града, в който родителите й бяха израснали и в който се бяха оженили. Където майка й се беше влюбила в граф Мелвил и където връзката им бе прекъснала драматично, без никакво обяснение. Майка й беше напуснала Англия завинаги, с разбито сърце. А баща й? Ами той?

Докато се унасяше в сън, споменът как майка й плачеше на люлката изплува в съзнанието й и засили решимостта й да направи каквото е нужно, за да разбере истината. Знаеше, че е важно. Някой я подтикваше да го стори, тласкаше я да продължава, мълчаливо настояваше, че наистина е много важно. Преди да потъне в хладния мрак на съня, тя видя в ума си силуета на мъж, който стои до кошерите. Не можа да го разгледа добре и все пак го позна. Да, тя го познаваше на някакво много дълбоко, подсъзнателно ниво, и той й се усмихваше с обич.