Доминик Мезон
Пирът на зверовете (58)

57

Шофьорът спира тъмния седан на улица „Монмартър“ 144. Директор Бониперти слиза и му нарежда да чака един час в квартала. Потръпва, щом осъзнава, че се намира само на стотина метра от вече злокобната църква „Бон нувел“, където се е разиграла ужасната смърт на Льо Морван. Пропъжда тази мисъл и позвънява на вратата на клуба. Портиерът проверява дали фигурира в списъка на тазвечерните гости и го пуска да слезе по будещата опасения тъмна стълба, която го отвежда шест метра под земята, в един от най-престижните парижки нощни клубове. „Силенсио“ — шикозно, затворено и леко претенциозно частно заведение, замислено и създаден от режисьора Дейвид Линч, всяка вечер посреща финансисти и млади таланти от света на изкуството, литературата, телевизията и киното. Бониперти идва за първи път. Сферата на контраразузнаването рядко се засича с творческата сфера — поне не с тази й празнична и показна страна.

Дълъг коридор със златиста облицовка отвежда директора на ГДВС до залата, където се помещава барът. В този час клиентелата на клуба още не се е разположила там — на тезгяха, пред чаша уиски, чака само един човек. Босюан — началник-кабинетът на министъра на вътрешните работи — е избрал необичайно място за среща. Сега, когато светът на тайните служби е разбунен от клюки и предположения и е подложен на разнопосочни влияния, това място извън обичайния периметър на средите им поне ще ги предпази от недискретни уши и от слуховете, разпространяващи поредната версия за бъдещи промени в службата. Тук никой не ги познава, а са просто двама мъже, прехвърлили петдесетте, невзрачни и незапомнящи се. Няма да привличат погледите. Бониперти поздравява Босюан и си поръчва двайсет и пет годишно „Ямазаки“ — изключително японско уиски, поднесено от ледена русокоса барманка с прибрана в строг кок коса.

Барът на „Силенсио“ образува обширен свод от втъкнати едни в друг дървени кубове със златна обшивка. Тезгяхът и масите от лъщящо дърво предразполагат към поверителни разговори в спокойната и пропита с тайнственост обстановка, която създателят на интериора умее да вмъква във филмите си. В декора липсва само красива млада жена с маска, която да ги прикани с присвит показалец да я последват, прошепвайки Силенсио. Босюан разваля магията, като подканва Бониперти да стане и да го последва в библиотеката на клуба. Минават покрай един киносалон и сядат един срещу друг на две червени седалки в обкръжение от стари книги. Босюан оставя чашата си на ниската масичка и слага край на размяната на банални любезности:

— Всяка минута е ценна, Бониперти. Утре сутринта министърът ще свика пресата и ще направи публично изявление по случая.

— Не е ли малко преждевременно? Официално все още няма случай — бави топката директорът, леко смутен от тази прибързаност.

— За медиите случаят е налице — рязко го пресича Босюан — и отлично знаете, че днес само това е от значение. Министърът не бива да създава впечатление, че бездейства, а да се престори, че държи юздите. Така че ни трябва нещо солидно, за да има с какво да подплати речта си, и то бързо…

Бониперти върти чашата с уиски в дланта си. Прикрива раздразнението си от факта, че нарушават графика му заради поредната нападка на „Медияпарт“. Сякаш отгатнал мислите, Босюан подхваща конкретната тема:

— Задействахте ли „Насрещен полъх“?

„Насрещен полъх“ — внедреният в редакцията на „Медияпарт“ агент, оръжието, до което трябва да прибягват само в краен случай, при сериозна криза. Всички опити за поставяне на микрофони и на шпионски софтуери, за прихващане на пощата или за подслушване на телефоните на журналистите от редакцията са се оказали безуспешни. Вестник „Медияпарт“ е съумял да се адаптира и да противодейства на шпионските акции с помощта на хактивисти и на бивши контраразузнавачи открили идеализма в завършека на кариерата си. Единственото оръжие, което им остава, е да използват методите от времето на Студената война и да „обърнат“ някого от журналистите. След проведената деликатна операция ГДВС от няколко месеца разполага със замразен агент в редакцията на вестника. Неговото съществуване е една от най-строго пазените тайни във Франция. В противен случай всеки обвинен от вестника министър щеше да иска да използва агента, за да се измъкне от неприятната ситуация. Тъй като Бониперти мълчи, Босюан настоява:

— Нали разбирате, че не можем да рискуваме някое ново разкритие на кликата на Видал още утре да опровергае думите на министъра!

— „Насрещен полъх“ беше задействан преди два дни. Още преди първите разкрития на „Медияпарт“. Сложи подслушвателно устройство в кабинета на Видал и ни разкри всички мобилни телефонни линии, използвани в момента от този нахалник, който си вре носа навсякъде. Но не разполагаме с нищо. Наблюдението не даде никакъв резултат, само бяхме предупредени за съдържанието на уводната статия на Видал няколко часа преди да излезе. Не знаем как Жудекс се свързва с него, „Насрещен полъх“ не разполага със сведения по въпроса, а все пак е близък сътрудник на Видал и се ползва с пълното му доверие…

— Не ми пука за уводната статия — пресича го Босюан и пренебрежително махва с ръка. — Единственото, което не искам, е оповестените доказателства да бъдат публикувани. Засилете наблюдението, прикрепете колкото се може повече ваши хора към Видал, но той не трябва да получи нищо. Разбирате ли ме, Бониперти?

— Естествено. Следим Видал денонощно. Но той не е глупак, свикнал е и е обграден с верни служители…

— На карта е заложено бъдещето на френските служби. Отлично знаете, че от началото на случая привържениците на дълбокото преустройство отбелязват точки в своя полза. Още един провал и министърът ще се остави да го убедят. Затънах до ушите, за да защитя сегашната структура. Заложили сме главите си в тая история!

Бониперти поема удара, без да трепне. И той е посветил кариерата си на защитата на настоящата система. В министерството се сблъскват две лобита — полиция срещу контраразузнаване, и от кулоарните им борби се възползват интереси, които, вместо да бъдат периферни, стават централни. Често пъти арогантността и натискът, оказван от политическото началство, пораждат далеч по-сериозни дрязги. Всичките години на ожесточено междуведомствено съперничество са разпалили яростна омраза. Делото на Бониперти и Босюан, наложили сливането на информационните служби с контраразузнаването и създаването на ГДВС, прилича на смесване на вода с огън. Многобройни съветници вещаят провала на подобна структура. Коридорите на министерството гъмжат от подобни пророци, които всеки месец снасят нов доклад — всеки според собствения си интерес. Факт е, че антитероризмът се е превърнал в залог за бързо овластяване, който захранва куп хора: несменяемите членове на комисиите за всички „бели книги“, истеричните реформатори, морализаторите. На министъра не му липсват съветници, готови да му подскажат радикална реформа на френското контраразузнаване. Сега техните изводи заплашват да поставят под съмнение многогодишното усилно изграждане на настоящата структура. Бюрото на министъра е затрупано с доклади, изобличаващи нарастващата некомпетентност, лошата координация, слабата подготовка, недоверието към работните екипи, и изкушението за основна чистка става все по-силно. Босюан допива чашата си с премляскване. Началник-кабинетът си възвръща спокойствието и заразпитва Бониперти:

— Има ли нещо ново по разследването?

— Подозираме, че Карл Странски е замесен, множество улики сочат към него. Ще го разпитаме тази вечер. Ако той е Жудекс… Никой няма да разбере за разпита. Катастрофира ли, няма да може да се установи никаква връзка с нас.

— Странски — повтаря замислено Босюан, очевидно преструващ се, че не е схванал намека за убийство в думите на Бониперти. — С такава професионална кариера… Сигурен ли сте?

— Майор Роси забеляза някои смущаващи съвпадения, а да не забравяме и химическите оръжия на Ал-Малики. Именно Странски отговаряше за измъкването на иракчанина зад граница и най-малкото ни дължи някои обяснения по въпроса. Наблюдението не даде резултати, трябва да го притиснем. Ако е невинен, ще ни разбере, играл е играта достатъчно дълго.

Бониперти премълчава, че самият той е участвал в операцията, а това засилва неприязънта му към Странски. Очевидно е, че не всички са в неведение за по-нататъшната съдба на иракчанина, на неговите оръжия и милиони, а и някои неясноти в действията на суперченгето будят у директора опасение, че навремето е станал жертва на измама, организирана от Странски. „Господ забавя, но не забравя“ — въздъхва той и отпива глътка от ямазакито. Силният аромат на най-хубавото уиски на света действа като балсам за раните на директора и той подхваща:

— Освен това всеки момент ща задържим младия хакер, който помага на Жудекс за вирусните атаки срещу нашите системи и разпространява посланията му в интернет. С този двоен напредък мисля, че повече няма да чуем за Жудекс.

— Значи предлагате утре министърът напълно да отрече съществуването на терориста?

— Да. По-нататъшното развитие на нещата ще покаже, че сме прави. „Медияпарт“ до голяма степен ще се дискредитира, а това е добре за нас. Ще направим така, че Жудекс да не се появи повече и техните доказателства да си останат голословни измишльотини. Ще има да си скубят косите, че прибързано са огласили случая — ядно заключава директорът.

Босюан мълчаливо одобрява. Погледът му сякаш изразява съжаление, че чашата му е празна, но тъй като му предстои да прекара вечерта в писане на изявлението на министъра, не бива да си поръчва второ уиски. С раздразнена гримаса началник-кабинетът обобщава предстоящия план за действие:

— Жудекс ще се окаже шега, измислена от компютърно генийче, което се е забавлявало, търсейки връзка между смъртта на Делоне, Льо Морван и Маркиони, без в това да има капка истина. Приказка за вманиачени геймърчета. А „Медияпарт“ ще стане за смях — ликува висшият държавен служител.

— В последна сметка ще победим ние — одобрява Бониперти, — но ще трябва да дадем обяснение за Маркиони — защо сме го охранявали. Майор Роси ще опере пешкира, тъй като се е хванал на шегата и по собствена инициатива е поставил сенатора под денонощна охрана. Обиден и унизен от обвиненията на Жудекс, Стария лъв е предпочел да се самоубие, вместо да живее омърсен от неоснователни подозрения.

— Роси ще се съгласи ли с ролята си? — тревожи се Босюан. — Да не вземе да си излее душата пред пресата?

— Ще му предложим достоен изход, много изгоден във финансово отношение. За да опази институцията, Роси ще приеме да се жертва. А и без това е полицай от старата школа, анахронизъм. Ще направим услуга на ГДВС, като се отървем от него.

Бониперти допива чашата си и дава знак на облечената в черно барманка да му донесе още една. Вечерта му се очертава напрегната и малко алкохол само ще му помогне да проведе благополучно разпита на своя „стар приятел“ Карл Странски. Босюан става, сбогува се с директора, преди да тръгне към министерството. Няколко клиенти влизат в клуба, за да изгледат прожекцията на „Ирма Веп“ на режисьора Оливие Асаяс. Шегите и смеховете им нарушават хубавата тишина. Срещата трябва да приключи, но Босюан пак напомня:

— Всичко това ще даде резултат само ако повече не чуем за Жудекс. Не се проваляйте, Бониперти.

Директорът кимва в отговор. Няма никакво намерение сам да се закопае. Тази нощ Жудекс трябва завинаги да се върне в мрака, откъдето е изпълзял.