Доминик Мезон
Пирът на зверовете (17)

16

За късмет на Люси преследването из парижките улици не трае дълго. На няколко пъти замалко не поднася, защото е надценила възможностите на мотопеда, но след няколкоминутно преследване по „Пигал“ колата се изкачва към Монмартър и спира на улица „Льопик“. На площад „Бланш“ и по улиците около площад „Абес“ цари шумно оживление — въртят се далавери, вдигат се купони. Но улица „Льопик“ кротко дреме. Опасявайки се да не я засекат, Люси подминава джипа, завива вдясно и спира мотопеда извън зрителното поле на тримата бразилци.

Мъжете излизат от автомобила и тръгват по улицата към нея. Люси изругава през зъби и се притиска до стената. Сърцето й бие лудо — ако завият и я видят, ще я размажат. Поне Алисия да си беше взела истинска каска, а не този смешен кастрон, който оставя лицето открито… Не се виждат минувачи, няма кой да им попречи. Люси е оставила мотопеда между две коли — ако се качи на него и потегли, има опасност да я видят, но ако само пресекат улицата, може би няма да я забележат. Долепва се до дворната порта — вдлъбнатината я скрива достатъчно, за да не я забележат, ако се приближат още. Стиска юмруци, изкуственият маникюр се забива в дланите й. Зад гърба си усеща копчетата на домофона. Ще ги натисне, ако бразилците я открият.

Изминават няколко секунди, мъжете не се появяват. С широката им крачка вече би трябвало да са извървели разстоянието до нея. Сигурно са спрели на кръстовището. Люси се осмелява да надникне и не ги вижда на тротоара. И таз добра, ще й избягат! Отново се спуска по улица „Льопик“ и намира сводест вход, който води към вътрешен двор, разположен около чешма. Тримата бразилци са там, стоят пред едно вехто магазинче, чиито прозорци са тъмни, както и на всички останали постройки в двора.

Един от тях звъни по телефона, докато другите блъскат по вратата на магазина. Почти полунощ е, но собственикът най-накрая реагира. В задната стаичка светва лампа и малко след това вратата се отваря. През процепа Люси различава старец с домашен халат. Започва полугласен разговор, но тримата мъже явно са убедителни, защото накрая старецът все пак ги поканва да влязат. Люси се приближава, поглежда крадешком през мръсното стъкло и съглежда тримата мъже и собственика в дъното на дългия магазин. Мъжът с халата държи пистолет, но не го е насочил към посетителите. Докато говорят, те завиват вдясно и се скриват зад една странична врата.

Люси трябва да влезе, за да се добере до ценни сведения. След отбиването си тук нейните нападатели ще се качат в колата и всеки момент рискува да ги изтърве — достатъчно е да излязат на околовръстното, където не може да ги последва с мотопеда, и вероятно никога повече няма да ги види. С тях ще изчезне и следата, която може да я отведе до Роксана — румънската й принцеса, която в този момент вероятно лежи в някой микробус край пътя, надрусана с всевъзможните гадости, които нейните господари й пробутват, за да се съгласи да я чукат нонстоп. Люси не може да я изостави, никой друг няма да я потърси, а и да се примири със загубата й, означава да се примири, че става жертва.

Превръщаш се в жертва само ако ти така решиш. За Люси има нападатели, палачи, изнасилвачи, виновници, но не и жертви. От четиринайсет — до осемнайсетгодишна възраст тя се възприемаше като жертва, защото обществото я определяше като такава. В крайна сметка именно това й стори най-много злини, защото колкото и да те боли, колкото и да страдаш, докато не изпаднеш в положение на жертва, запазваш своята борбеност. Да си жертва, означава да си обезличен, да използваш слабостта си като предлог, за да затънеш в нещастието си и да станеш безсилен. Люси отказва да се предаде като всички останали жени, които са в плен на представата, че щом са жени, задължително са жертви на система, която ги потиска — система, създадена от мъжете. Дьо Сад, който е част от професионалните й четива, пише с наслаждение, че човек може да бъде „жертван“, тоест да претърпи унизителния преход от човешко същество до положение на жертва. Дьо Сад с радост нарича „жертви“ нещастните жени, които биват изтезавани, бичувани и изнасилвани в апокалиптичните му фантасмагории. Първоначално подигравателна, думата „жертва“ впоследствие става израз на съпричастност, обозначавайки хора, на които трябва да се окаже помощ — дума, пропита с окаяност, незрялост и зависимост. За Люси да чака пред вратата и да ги остави да й се изплъзнат, означава отказ от борба. И така, дишайки учестено и с размазан от потта грим, тя хваща желязната брава.

Долната част на вратата опира в плочките на пода, Люси трябва да я повдигне, за да не стърже. Открехва я, колкото да се провре. Дългото помещение, осветено само от отблясъците на лампата в стаята, където са четиримата мъже, е потънало в тревожен полумрак. Докато се промъква, Люси различава странни предмети, подредени по претрупаните етажерки на магазина — пъклено, прашно и причудливо сборище. Чудовищни препарирани животни я гледат заплашително с мъртвите си очи. Пита се в кой кръг на ада е попаднала. Веднага щом успява да долови гласовете на четиримата мъже, тя спира по средата между страничната врата и изхода, за да успее да избяга, преди да я видят. Макар и привидно учтив, спорът изглежда напрегнат.

— Нали сте наясно, че това са сериозни обвинения — назидателно говори старецът с твърд глас. — Ако нямате документ за собственост, нито фактура, удостоверяваща покупката… Струва ми се неуместно да обвинявате доставчика ми в кражба, а мен самия да смятате за укривател на крадена стока. А и доколкото знам, нищо не доказва, че урните са при мен!

Единият бразилец въздъхва.

— Да речем, че сме склонни да откупим урните. На колко бихте ги оценили?

— Само златото по тях струва сто и петдесет хиляди евро. Това са редки предмети с голяма символична и историческа стойност. Ако допуснем, че са у мен и че искам да ги продам, ще ми бъде нужно време, за да ги дам за експертна оценка.

— Ако ви дадем триста хиляди евро в брой, това би ли ускорило нещата?

Гласът на бразилеца издава едва сдържан гняв.

— Ако получа тази сума в брой и ако урните са при мен, склонен съм да ги върна на законния им собственик. Кажете как да се свържа с вас. Ако чуя нещо за тези предмети, ще ви се обадя да се договорим за условията.

— Ето визитната ми картичка. Разчитаме скоро да ни се обадите, господин Монтей. Настойчиво ви съветваме да не споменавате за това на никого и да не преговаряте с друг купувач.

В гласа на бразилеца зазвучава недвусмислена заплаха. Люси вече е наясно как действат и е убедена, че ако имаха представа къде старецът е скрил желаните от тях предмети, щяха вече да са му затворили устата завинаги. Търговецът демонстрира впечатляващо хладнокръвие и властност. Без да трепне, дава отпор на тримата великани. Без всякакво съмнение е свикнал с подобни деликатни сделки, а и може би на неговата възраст вече е приел мисълта за смъртта…

Разговорът в стаичката приключва. Люси бърза да стигне изхода. Едва е успяла да затвори вратата, когато тримата влизат в дългото помещение с експонатите. Люси прикляква и се промушва под витрината. Облекчена, че се е отървала на косъм, но все още неудовлетворена от събраните сведения, тя дотичва до мотопеда си толкова бързо, колкото й позволяват високите токчета. Подкарва крехкото си возило и спира на ъгъла. Скоро джипът минава покрай нея и тя отново се впуска подире му.

Този път преследването е съвсем кратко. Колата се спуска към площад „Клиши“, продължава по булеварда със същото име, докато стига отбивката за околовръстното и става това, от което Люси се е бояла… И дума не може да става да ги последва с малкия мотопед. Люси сърдито гледа как рейндж роувърът изчезва в движението. Наученото досега изобщо не я доближава до Роксана. Люси спира пред една бензиностанция и няколко секунди остава неподвижна и замислена, потънала в размисли за изминалата вечер. Някакво бибиткане я изтръгва от унеса й. Извръща глава и вижда трима младежи в старо беемве, които й подвикват с блеснали очи и неприлични жестове. Тя проследява погледите им и вижда, че разтвореното й манто се ветрее, разкривайки корсета и латексовите чорапи. Във възбудата си дори не е усетила студ. Люси потръпва, загръща се в мантото, посочва на младежите травеститите, застанали на тротоара на няколко метра оттам, и потегля, без да дочака техния отговор.