Доминик Мезон
Пирът на зверовете (14)

13

Малик получава съобщението на директор Бониперти, докато се вози на ескалатора за гарата, разположена под летище „Шипхол“. Лейтенантът няма и най-малката представа за трудните преговори, чрез които е постигнат този резултат, но действително има среща още същата вечер с внедрения агент на МИ6. Трябва да се видят след час в един индонезийски ресторант на „Рембрандплейн“. Малик се възползва от пътуването с влак до централната гара на Амстердам, за да запази стая в хотел „Европа“ — на няколкостотин метра от ресторанта, на брега на Амстел. Гласовата му поща съдържа и няколко ядни изблика от бившата му жена — този уикенд децата трябваше да са при него, но предвид хода на събитията му се наложи да отмени ангажимента. И най-дребното произшествие от този род дава повод на бившата му и родителите й да отприщят омразата си. Разводът може да се превърне в истинска война, редом, с която и най-тежкото разследване представлява живителна глътка въздух. Бившата му жена се е потрудила да накара и трите деца да оставят по едно съобщение на своя татко, за да му кажат колко са разочаровани, че няма да се видят с него този уикенд и колко им е станало мъчно заради неговото отношение. Манипулацията дава резултат, тъй като на качване в таксито, което го закарва в хотела, очите на Малик са все още насълзени. Той се отбива, за да си остави багажа, да си смени ризата и да се освежи, преди да отиде пеш до ресторант „Индрапура“ в уговорения час.

На „Рембрандплейн“ цари шумно оживление, пълчища любители на нощния живот се тълпят пред баровете и кафенетата с халби бира и цигари в ръка. Край външните маси на заведенията, разположени на големия правоъгълен площад, запалени мангали греят шумното и пийнало множество. След няколко часа младите купонджии ще се преместят в многобройните нощни заведения на площада, където ще изкарат нощта. Лейтенантът се възползва от разходката в щипещия студ на нидерландската столица, за да пропъди мрачните си мисли. Минава през тълпата и влиза в „Индрапура“, чийто зелен светещ надпис е съзрял още с пристигането си на площада.

Обстановката в ресторанта контрастира с оживлението навън. Малик пристъпва в дълга тиха зала със златисто осветление, изпълнена със звуците на стари мелодии, свирени на пиано. Из залата сноват сервитьори с индонезийски носии. Великолепна метиска с червена рокля го отвежда до запазената на негово име маса. Дошъл е пръв. Настаняват го и му поднасят коктейл за добре дошъл, който той дори не опитва. Мислите му отлитат към Версай и към децата му, които в този късен час сигурно вече спят.

Лейтенантът едва не подскача, когато свръзката пристига. От няколко минути се е загледал в представлението, което някакъв гълтач на огън изнася насред площада пред своите изрусени приятели и бездомните кучета, обикалящи сред зрителите. За голямо учудване на Малик английският агент изглежда едва ли не като уличните артисти. Висок е почти два метра, дългата му руса коса е сплетена на плитчици, събрани в опашка на тила, лицето му е украсено с десетина пиърсинга — по устните, носа и ушите, — ръцете са покрити с татуировки до лактите, а дрехите му вероятно са купени от някой магазин за военни. С недружелюбна усмивка подава на Малик яка мазолеста ръка. „Ръце на алпинист“, казва си лейтенантът. Мъжът сочи към дъното на залата и пита на английски със силен шотландски акцент:

— Може ли да седнем там? Не държа да ме виждат с вас.

Двамата правят знак на сервитьорката, която май не остава безчувствена към светлосините очи на британеца. Тя ги настанява в дъното на залата — далеч от прозорците и встрани от останалите гости. Шотландецът, все така студен, се възползва и поръчва меню за дегустация за двамата и бутилка австралийско мерло. Оправдава невъздържаността си пред Малик:

— Поне покрай тази среща да се наям като хората. Там, където съм внедрен, невинаги имам такава възможност.

Разговорът продължава на френски. Малик говори английски и немски, но за да не би сервитьорите или някой клиент да схванат откъслеци от разговора, и двамата се съгласяват, че френският е разумен компромис. Британският агент е неразговорлив, дава на лейтенанта да разбере, че са го принудили да приеме тази среща, която той смята за безполезна и опасна. Мъжът няма никакво доверие във френските си колеги и категорично отказва да си сътрудничи с тях.

— Не мога да ви дам списъка на всички френски хактивисти, които са били в Амстердам през пролетта! Не мога да наблюдавам всички явки и сборища в града!

Малик оставя пред него снимките на хакерите, известни на ГДВС и на Жереми Бисание. С колегата от отдела по киберпрестъпност са отделили стотина профила, които биха могли да съответстват на търсения хакер. Шотландецът пренебрежително хвърля бегъл поглед на снимките.

— Никого не познавам. Боя се, че си губите времето с мен.

Британецът изобщо не си е направил труда да разгледа внимателно изображенията. Малик кипва, изправя се и обвинително насочва пръст към събеседника си.

— Застрашен е човешки живот, проявете малко повече отзивчивост. Полицай ли сте, или общуването с анархистките среди ви е настроило срещу униформените?

Гласът на Малик отеква в тихия ресторант. Британецът хвърля убийствен поглед на френския си колега със своите бледосини очи и заплашва:

— Не се дръжте като глупак — ако не сте дискретен, веднага си тръгвам. Ясен ли съм?

— Съжалявам, скъпи приятелю, но моите приоритети са различни от вашите. Службите ни са договорили тази среща, за да ми помогнете. Така че или ще ми окажете безрезервна помощ, или ще се погрижа да ви разконспирирам до няколко дни. Съжалявам, че се налага да ви заплашвам, но залогът е човешки живот. Ако не ми съдействате, ще издам вашата самоличност на анархистите, които ви познават.

— Дори не знаете как се казвам! — изсмива се британецът. — Губя си времето с вас.

— Лесно ще разбера името ви. Трийсетгодишен шотландец, шампион по алпинизъм, висок почти два метра — такава външност се запомня, оставя следи. Дори съм готов да се обзаложа, че на младини сте били шампион на Шотландия по катерене с въже. Ще открия истинското ви име и голяма част от биографията ви, можете да ми вярвате. И като ви снимам и кача всичко това във 4chan и къде ли не още… Мисията ви в Амстердам скоро ще стане доста сложна.

— Кучи син! — изригва британецът, като на свой ред смущава спокойствието в ресторанта.

Напрежението между двамата мъже се покачва — Малик дори се уплашва, че ще се сбият, а с тоя великан предимството съвсем няма да бъде на негова страна. После мъжът с плитчиците се успокоява, изпива чаша вино и накрая дори се усмихва на лейтенанта, който въпреки това стои на тръни.

— Добре де, печелите. Наричайте ме Андрю, шампион на Шотландия по свободно катерене през 2002 година. Но наистина не познавам тези хора. Мога обаче да ви кажа на кого да зададете интересуващите ви въпроси.

Андрю изважда мобилния си телефон, отваря една снимка и побутва устройството към Малик. Млада блондинка е вперила замислен поглед в амстердамски канал. Момичето, облечено с кафеникава тениска без ръкави, е хубавичко, но е прекалено кльощаво и мръсно, с невчесана коса и изпито лице.

— Селин Барбие, двайсет и четири годишна, от Бордо, в Амстердам е от две години. Активистка на АТФТГД^[1], художничка безделница, безнадеждна наркоманка. Увърта се около всички хакери, на които попадне. Подтиква ги към измами с банкови карти, за да си купува наркотици. Лесно изкарани пари. Ако някой френски хакер е живял в нелегалните квартири на „Спаустрат“, тя го познава и вероятно дори е спала с него…

— Проституира ли?

— Не, ще си навлече неприятности, ако го прави. В Амстердам проституцията е законна, но се контролира строго, провеждат се задължителни изследвания… А госпожицата има… AIDS — изтърсва шотландецът, след като не успява да намери френската дума.

— СПИН! Откъде знаете?

— Работата ми е да бъда любопитен, да надзъртам в чекмеджета и телефони, да отварям писма — особено ако са изпратени от лаборатория. Да търся всичко, което би ми свършило работа. А това би ми свършило работа. Особено като се има предвид, че шибаната кучка го пази в тайна. Не се лекува и не казва на никого. Сигурно вече е заразила доста сексуални партньори.

Малик се усмихва — разкритата информация представлява това, което Роси нарича „опорна точка“. Слабост, която може да се използва, за да се манипулира информаторът, да бъде тласнат към съдействие при желаните от притискащия условия. Шотландецът го знае. Навярно не му е лесно да предаде свръзката си. Малик разбира защо Андрю толкова се противи. От самото начало е знаел, че за да помогне на френския си колега, ще се наложи да жертва един от най-силните си козове.

— Благодаря, Андрю, вършите страхотна работа. Къде мога да я намеря?

— Тази вечер сигурно кисне в някой бар. Тръгнете по канал „Сингел“, докато излезете на „Спаустрат“. Като стигнете района на нелегалните квартири, ще видите „Снейкхаус“, няма как да я пропуснете. До нея има голям бар, който работи цяла нощ. Сигурно е там.

Андрю пресича последните благодарности на лейтенанта, като махва с ръка и пуска няколко хапливи шегички за европейското сътрудничество. После съветва Малик да промени стила си на обличане, ако не иска да привлече всеобщото внимание по местата, където възнамерява да ходи. Налапва последните хапки гулай и става.

— Тръгвам си. Изчакайте десет минути, преди да излезете. Желая ви късмет, лейтенанте.

За да си вдъхне смелост, Малик си налива още една чаша вино. „Спаустрат“ е на двайсет минути пеша, а в този час е малко сложно да се преоблича. Докато обмисля възможностите, Андрю излиза от ресторанта и се връща обратно на площада, където продължава да се разхожда — привидно обикновен като всички останали.