Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Festin des fauves, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Александра Желева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2022)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2022)
Издание:
Автор: Доминик Мезон
Заглавие: Пирът на зверовете
Преводач: Александра Желева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Милениум
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Габриела Кожухарова
Технически редактор: Николета Запрянова
Коректор: Мария Венедикова
ISBN: 978-954-515-404-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2746
История
- — Добавяне
41
Без лице, аз нося облика на всички, които искат да ме последват.
Думите на Жудекс отекват в главата на Юго, докато младежът измъква студен мазен чийзбургер от хартиената торбичка на „Макдоналдс“. Захапва го с апетит. Покрай принудителното преместване и настаняването в новия апартамент не му остана време да се нахрани и стомахът му, свит от безпокойство като яростен юмрук, вие към притежателя си да го напълни, за да прекрати мъките му. Сега Юго обитава старо жилище на улица „Флорантен“ — на две крачки от покритата търговска улица „Мадлен“, където яде хамбургера. Новото му леговище вони на мухъл и червиво дърво. Мрачният и неудачно проектиран апартамент е необитаем от години и просмукващата се вода е съсипала таваните и тапетите. Докато инсталираше компютрите си, Юго остави прозорците отворени, но въпреки това вътре едва се диша.
Най-удивителното във вехтото обиталище обаче откри, докато привършваше включването на сървъра — стената на хола, украсена с гипсови украшения в стил ампир, се отмести и разкри таен проход, водещ право към парижките катакомби. Докато се опитваше да различи нещо в мрака без фенерче, по тясното стълбище отекнаха стъпки. Сърцето на Юго биеше лудо. Жудекс изникна от тъмата. С лице, закрито от правата яка на черната мантия, шала и шапката със смъкната периферия, наставникът му потропа с токове, за да отърси глината и камъчетата, полепнали по дрехите му при преминаването през подземията. После безмълвно прекоси хола и седна в едно прашно кресло с висока облегалка. Смаяният от появата му Юго едва успя да поздрави госта си с няколко нечленоразделни думи и да го попита защо е дошъл. Жудекс посочи друго кресло и подкани младежа да седне с гръб към него.
— Париж предлага повече възможности, отколкото подозират шпионите, влюбени в техниката. Вманиачаването им по всичко модерно е в наша полза, Юго. Познавам слабостите им като петте си пръста — на същите хора, които самомнително смятат, че са открили всичко за нас. Така са заслепени от файлове, подслушвания и досиета, че накрая губят представа за самата реалност.
Въодушевен от първото подобие на свободен разговор с човека, който напътства действията му, Юго му разказа за напредъка на тяхната кауза в социалните мрежи — неумолимото разпространяване на посланията им и произтичащите от действията им нови съмишленици. Жудекс кимна, без да споделя радостта на младежа. Юго го попита докога ще пази анонимност — нали все пак именно той е основоположникът на движението, което според Юго само чака водач.
— Жудекс е идея, а не човек от плът и кръв. Без лице, аз нося облика на всички, които искат да ме последват.
Юго загребва шепа меки картофки от дъното на плика и ги праща при чийзбургера, в бълбукащата зад коремната му стена киселинна баня. Не отговори на Жудекс. Решенията на наставника му го отдалечават от целите, към които хакерът се стреми — слава и власт. Но не може да се противопостави на избора на мъжа с черната шапка, защо знае, че той е способен да го унищожи с лекота, а и младежът продължава да изпитва искрено възхищение към него. Сякаш разгадал мислите му, Жудекс продължи:
— Желанието за лична изява не бива да те заслепява, Юго, иначе ще се поддадеш на техните химери. Това, за което си мечтаеш, е напълно нереално. Че искаш оная курвичка — да, мога да го разбера. Потърпи малко и ще я имаш. Днес трябва да ни послужи.
Покрай църквата „Мадлен“ минава патрулка на общинската полиция. Юго инстинктивно свежда поглед и налапва студените картофки. Помощниците му се крият зад паркираните коли. Групичката се състои от половин дузина циганчета на възраст от седем до десет години — хитри, мърляви и пъргави като невестулки.
Кой шпионира шпионите? Преговорите със закрилника на циганчетата — техен баща или чичо, мръсен и вулгарен субект, нашарен с татуировки и вонящ на евтин алкохол, бяха кратки. За няколко десетки евро изгладнелите хлапаци са готови на всичко. Присъствието им в изискания квартал около църквата „Мадлен“ обаче поражда напрежение. Ако се наложи да дебнат дълго, преди да се впуснат след плячката, накрая търговците от безбройните луксозни бутици по площада и съседните улици ще повикат ченгетата и ще провалят преследването.
„Че искаш оная курвичка…“ — направо си е евфемизъм, само при мисълта за нея Юго се надървя до болка. След последната им среща мастурбира непрекъснато, членът вече го боли, но въпреки това възбудата му не намалява и даже му пречи да се съсредоточи. Мислите му постоянно се отплесват към сцени на чукане, една от друга по-безумни, в които нагонът му най-сетне намира начин да обладае тялото на Люси. Затвори ли очи, неизменно вижда задника й и желанието го задушава. Жудекс явно разбра — намекна нещо за хормоните, които мъчат младежа, но му съобщи, че ГДВС е хванала Люси. Юго стреснато се изправи в креслото, разтревожен, че тя може да издаде някаква информация за тях, но Жудекс го успокои и вяло махна над облегалката с покритата си с ръкавица ръка.
— Не е в течение на нищо, което би могло истински да ни притесни. Знам къде ще ги отведе. Люси е силна и решителна, точно тя ще положи заключителния щрих в творението ни. Може и да се изненадаш, но ще видиш, че ще се превърне в наше оръжие, без сама да разбере. Ще я имаш по-късно. Остави жизнените ти сокове да изтекат, имаме по-важна работа.
— Откъде знаете, че са я заловили? И защо не я предупредихте? — избухна влюбеният младеж.
— Кой шпионира шпионите? Кой се интересува от онези, които смятат за уместно да ни съставят досиета, да записват какво говорим и какво правим? Кой бди, за да накаже прегрешенията на мерзавците, въобразили си, че са над закона?
Тъй като отговорите се съдържаха в самите въпроси, Жудекс продължи:
— Не предупредих Люси, защото беше необходимо да я хванат. Тя не е достойна за доверие като теб, от самото начало трябваше да я манипулирам, за да ни помогне. Но сега, след като й предостави сведенията за Дантребер, тя ще ги насочи в посоката, която искаме — право в целта, като стрела…
В стомаха си Юго усеща мощен пристъп на надигащи се киселини. Потушава го с остатъка от блудкавата кока-кола в пластмасовата чаша. Да събори политическата полиция — кучетата пазачи на системата, да разобличи компрометираната власт, да отмъсти за съсипания си баща и да вдигне във въздуха гнилата буржоазия, загърната в кожено палто, което е купила със заем от Пекин или Доха… Яростта му се засилва, докато се взира в богаташите от Осми район, дошли да пазаруват във „Фошон“[1] на отсрещната страна на площада. Един рекламен билборд му напомня, че новото разширение на World of Warcraft: Mists of Pandaria вече е излязло, а той не си го е свалил. Зарича се да поправи пропуска още тази вечер, като се върне от нощната си мисия.
Юго хвърля поглед към смартфона си. Сигналът на ченгето е изчезнал, както Жудекс го предупреди. Куката сигурно е изключил телефона си, но те знаят къде да го причакат. И вече го чакат. Кой шпионира шпионите? Циганчетата се суетят, едно от тях му дава знак, че мишената току-що е излязла от метрото и се запътва към покритата търговска улица до църквата.
Няколко часа преди това Жудекс се изправи в полумрака. Черната мантия с подплънки му придаваше внушителна осанка, която може би нямаше нищо общо с истинското му телосложение. Направи знак на Юго да не става, отиде до тайния проход и посочи лежащите на креслото листове, свити на руло.
— Оставям ти списък с инструкции — послания, които да пуснеш в интернет в определени дни и часове. Тази вечер ще трябва да преминеш към действие. Всичко е подготвено, но не мога да действам лично. В записките ми е указано какво кога да свършиш. Не си задавай въпроси, прави каквото ти казвам, вече са ни в ръцете. Краят наближава.
Жудекс положи крак на първото стъпало в прохода. Извърна се към Юго, който за първи път успя да види очите на наставника си, осветени от намиращата се срещу него стенна лампа. Старчески очи — обградени от бръчки и избледнели, но горящи с някакъв безумен, трескав плам. Тогава мъжът от сенките — отново за първи път — сподели нещо лично, разкривайки частица от живота си.
— Тези думи ще ти се сторят прости. Ала аз си спомням за един прочут фотограф на сватбени снимки, когото сестра ми упрекваше за неособено евтините му услуги — над хиляда тогавашни франка за проявена фотография. Обясняваше му, че за снимка, направена за няколко секунди, сметката е доста солена. Той й отговори следното: „Мислите си, че снимката е направена за няколко секунди, но ако я бях направил вчера при същите обстоятелства, тя щеше да е различна. Петдесет и осем години ми бяха нужни, за да се сдобия с обиграното си око, да го усъвършенствам. Всяка снимка ми коства петдесет и осем години усилен всекидневен труд“. А на мен, Юго, тези думи и вълната, която те ще отприщят, ми отнеха още повече време — близо шейсет години узряване и натрупан гняв, за да успея да помета всичко с няколко реда.
Сега вали проливен дъжд, който е залял паважа и е принудил хората да разтворят чадърите си. Минувачите ускоряват крачка, струпват се под козирките на автобусните спирки или влизат в магазините. Безразлична към природните стихии и водните пръски от колите, наблюдаваната фигура се приближава. Ченгето, което Юго е причаквал, се оглежда и пресича. Едно циганче го следва от разстояние, скрито зад паркираните коли. Юго смачква хартиения плик от „Макдоналдс“ и го изхвърля в зелената боклукчийска кофа на ъгъла на улица „Мадлен“. Ще трябва да действа.
Да помета всичко с няколко реда.
Да нацели смъртоносния ход, като във видеоигра. Юго се скрива под един свод и изчаква полицаят да отмине. След него от кола на кола се промъква циганчето. Младежът чака на ъгъла, стиснал с ръка флакона, който е пъхнал в джоба на златисто-черния си суитшърт с качулка.
Без лице, аз нося облика на всички, които искат да ме последват.