Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (75)

Баришников и Кагни

Запознах се с Джеймс Кагни посредством заплетена верига от събития, които започнаха с Михаил Баришников. С Миша пък се запознах чрез нашата обща приятелка Марина Влади, френската актриса, малко след като той така драматично избяга на Запад по време на турнето на балет „Киров“. Веднага го харесах и бързо се сприятелихме. Заедно сме изяли сума богати на холестерол вечери, изпили варели с течност от ферментирало грозде и дори заедно сме преспивали с момичета, затова, когато Миша си купи имение в провинцията, често ме канеше на гости там за уикенда и така аз открих Кънектикът. В заоблените хълмове, зелените гори и езерата имаше нещо, което ми напомняше чешко-моравските планини от младостта ми, и за моя изненада се хванах, че с нетърпение очаквам дните, които мога да прекарам извън града.

Още откакто пристигнах в Прага като тийнейджър, винаги съм живял в града. Обичам тълпите, светлините, улиците, баровете, идеите, жените, разговорите, вестниците, енергията, срещите на живота в големия град. Обичам възможностите и спестеното време, които предоставя мащабът, тези възможности и време, които правят неща като театъра и музиката жизнеспособни. Никога не съм ходил през ваканциите на море. Когато имах малко свободно време, оставах си в Прага или в Ню Йорк. Но сега едва изчаквах момента, в който можех да напусна града и да се добера до Кънектикът. Започнах да правя планове да си купя някъде там своя къща.

Миша много се зарадва, като му казах какво искам. Той полагаше много усилия да докара приятелите си близо до своя дом, затова ми намери някаква стара ферма в съседство с неговото имение. Хамбарът във фермата беше превърнат в ателие от последния собственик, Ерик Слоун, и самият Миша за малко не го купил, но после се спрял на другата, много по-голяма и луксозна къща. Фермата още се продаваше.

Влюбих се в нея от пръв поглед — обширното пространство със стария хамбар и прозорците, които гледаха към малко езерце с костенурки, гъски и чапли. Още не знаех, че в летните вечери тук идват и елени да пасат, нито пък бях видял преградата на бобъра по-надолу в потока.

Веднага щом купих фермата, Миша продаде своята къща, така че така и не станахме съседи в края на краищата.

В Кънектикът се запознах с Мардж и Дон Цимерман, които водеха домакинството на една възрастна двойка малко по-отдалечени мои съседи — Джеймс Кагни и жена му Уили. Мардж ме помоли да помогна и да намеря добър актьор за ролята на самия Кагни в мюзикъл, посветен на живота му, който наскоро щяха да поставят на Бродуей.

Кагни беше изключителна личност, на която рядко можеше да се намери равна, но познавах двама актьори с такъв драматичен и танцувален талант, които поне можеха да се мерят с него — Трийт Уилямз и Михаил Баришников. Но първият беше с поне една глава по-висок от Кагни, а вторият имаше чуждестранен акцент. Въпреки това заведох Трийт и Миша на вечеря със стария господин, като реших да оставя Кагни сам да прецени дали му харесва моят неортодоксален избор.

Когато всички се събрахме в един местен ресторант, за първи път видях Кагни лице в лице. Здравето му по това време бързо се влошаваше. Страдаше от много тежък случай на ишиас и едва ходеше. Не помнеше много неща и почти бе загубил слуха си. Беше приключил с актьорската си кариера преди повече от двайсет години и не му се говореше за този период от живота му, а и, струва ми се, не му се искаше дори да си го припомня. Имах чувството, че Кагни просто чака кога ще умре.

Не беше се снимал в киното от двайсет години. Знаех, че Франсис Форд Копола толкова много искал той да играе в неговия „Кръстник“, че се качил на един „Лиър“ с договор за тлъст хонорар в ръка и пристигнал да го убеждава, но Кагни категорично отблъснал предложението. Както и да е, в края на вечерята аз полунашега, полунаистина изтърсих забележката, която ми се струваше просто задължителна в случая:

— Имам предвид една роля за теб, Джеймс, ако ти доскучае много да си седиш все тук.

Кагни се засмя и аз се засмях, никой не го прие насериозно.

Джеймс така и не ми каза дали е харесал Трийт или Миша за ролята на Джеймс Кагни, но и без това мюзикълът така и не се постави. Единственото нещо, което излезе от онази вечеря, беше, че той ме покани в дома си.

Та така — три седмици след вечерята посетих Джеймс. Това беше изцяло посещение на вежливост, но се случи така, че се падна точно след като Джак Никълсън в края на краищата отказа да убие архитекта и една нощ в пристъп на безсъние аз се сетих, че ако убедим Кагни да се снима във филма, финансовите грижи на Дино щяха да изчезнат. Въпреки това, тъй като усетих, че решението на Кагни да зареже киното зад гърба си бе абсолютно твърдо, не възнамерявах дори да споменавам тази доста безумна среднощна идея. Само исках да опозная по-отблизо своя знаменит съсед.

Разбрах още по време на вечерята, че Кагни не обича да разказва стари спомени от киното и когато отидох в дома му, видях, че по стените няма нито снимки, ни един плакат или нещо друго, което да напомня, че домакинът е прочута кинозвезда. Джеймс не само бе приключил със своето славно минало, той беше почистил и всички следи от него. Изглеждаше просто един стар човек, който отдавна не се интересува от земните неща, когато Мардж ме заведе в къщата му. Той ме изгледа, без да покаже, че ме познава и не прояви никакъв интерес към мен.

— И така, вие кой бяхте? — попита след пауза той.

— Ами, аз съм кинорежисьор — отговорих нерешително.

— Чувал ли съм за някой от вашите филми?

— Ами, не знам. Последният ми филм се казваше „Коса“, беше мюзикъл.

Лицето на Джеймс се оживи и за момент той ме загледа с интерес.

— Сега разбирам защо… Знам вече защо… — промърмори той. — Никога не съм го гледал и не съм и помислял да го гледам… Ни най-малко не ме е интересувало и затова не можех да разбера защо, по дяволите, пазя това чудо…

Той се изправи, бавно достигна до някакъв шкаф или гардероб, затършува зад него и след една дълга минута измъкна иззад шкафа нещо, което май се оказа единственият афиш в къщата.

— Ето — разтвори го той и ми го подаде. Беше афиш от онази първа оф-бродуейска постановка на „Коса“, чието първо предпремиерно представление бях гледал и аз през 1967 г. в Ню Йорк.

По някаква загадъчна причина Джеймс запазил този афиш от спектакъл, който никога не бил гледал. А Мардж, която стоеше до нас и ни наблюдаваше, мигновено съобрази всички възможно произтичащи от това действие последствия и бързо се намеси:

— Джеймс, това е поличба! Нали знаеш какво казаха докторите! Казаха ти, че ако не се вдигнеш от този стол и не направиш нещо със себе си, ще умреш още преди края на годината! Това е поличба! Ето го и Милош, той е режисьор и те кани да играеш във филма му!

Джеймс се вгледа в мен и се позасмя.

— Добре, но какво ще играя?

— Джеймс, ще ти пратя сценария и можеш да си избереш, която роля желаеш! Ако искаш да играеш Ивлин Незбит, дадено! — възкликнах аз.

Сега той вече се разсмя наистина и промени темата.

Пратих му сценария. Имаше една роля — тази на Дядото, която беше много малка, но Джеймс прекрасно можеше да я изиграе. Бях малко притеснен да не поиска ролята на Татето, за нея вече беше твърде стар наистина; знам, че понякога актьорите са много безкритични към възрастта си.

Не би трябвало да се притеснявам. Следващия път, когато отидох на гости при Кагни, той си беше намерил вече идеална роля.

— Ами, предполагам, че бих могъл да играя полицейския инспектор… — каза той.

— Имаш ролята! — заявих аз.

— Чакай, чакай! Няма да подписвам никакъв договор! — прибави сухо Джеймс.

Не мислех, че Дино ще е в състояние да преживее липсата на договор, затова размислих две секунди, преди да се съглася:

— О’кей, Джеймс.

— Чакай, чакай! Не съм казал със сигурност, че ще играя…

— Виж какво, можеш да размислиш до два дена преди снимките с твое участие и ако искаш, се откажи! — уверих го аз. Това вече успокои Кагни и накара Мардж Цимерман да се усмихне.

Същата вечер се обадих на Дино.

— Дино, имаме си най-голямата кинозвезда, която изобщо може да се намери!

— Така ли! И кой? Кой?

— Джеймс Кагни!

По линията последва дълга пауза.

— О’кей, о’кей, сега съм зает! Обади ми се утре! — каза Дино и затвори.

На следващата сутрин рано-рано зазвъня телефонът. Обаждаше се Дино.

— Милош, познай какво ще ти кажа! Намерихме, каквото търсехме! Имаме суперзвезда!

Уплаших се, че Дино е дал някоя от ролите на някое бивше европейско величие.

— Кой, Дино?

— Джеймс Кагни, Милош! Не можеш и да искаш по-голямо име!

Явно Дино не беше и чувал за Кагни и между двата телефонни разговора беше поразпитал да научи нещо за него. Сега вече говореше сериозно и незабавно се втурна да играе ендшпила в двубоя с европейските разпространители, което аз намерих за трогателно.

Следващото нещо, което ми предстоеше, бе да убедя Дино, че ако Джеймс не иска да подписва договор, то той не трябва да подписва договор. Дино накрая се съгласи, но така и не посмях да му кажа, че съм дал дума на Кагни: може да се откаже от ролята до два дена преди снимките с негово участие.

След това проблемите направо почнаха да се трупат един след друг. Нито една застрахователна компания не искаше да застрахова Кагни. Сцените с него бяха предвидени по график за снимане в един звукоизолиран павилион в Лондон, а чак после аз открих, че Джеймс не иска и да чуе за самолет.

За щастие имах мъдър съюзник в лицето на Мардж.

— Милош, не знам още какви роли имаш в този твой филм, но защо не вземеш да дадеш някоя на едно от старите приятелчета на Джеймс, пък и ако може двамата да заминат заедно за Лондон… — посъветва ме тя.

Моментално поканих Пат О’Брайън, също много голям актьор, за ролята на адвоката на Хари К. Тоу. Дори дадох ролята на Мисис Тоу на госпожа О’Брайън.

Когато Джеймс пристигна в Лондон, първото нещо, което попита, бе:

— Милош, не си забравил уговорката ни, нали?

— Не, Джеймс, имаш времето до два дена преди снимките.

— Само проверявам.

Трябваше така и така да се спра на дубльор за ролята, защото в една от сцените полицейският инспектор трябваше да марширува така, както Кагни просто физически не можеше. Постарах се дубльорът да е също много добър актьор, за да използвам него, ако в последния момент Джеймс го дострашееше.

Не го достраша. Когато камерата се завъртя, този стар, болен човек, чието тяло се свиваше от болки и чиято памет му изневеряваше, изведнъж се превърна в корав полицейски началник. Щом свършеха кадрите с негово участие, все го канех да си почине за малко в гримьорната, докато камерата следеше Кенет Макмилан, другия актьор в сцената.

— Отиди да си полегнеш малко, Джеймс, аз ще чета твоите реплики за Кенет.

Не щеше и да чуе.

— Мисля, че ще е по-добре за колегата, ако аз партнирам — кимна той към Кенет.

Качеството на изпълнението му побеждаваше физическата му слабост. Мардж се оказа абсолютно права. Фактът, че работеше отново, подмлади Джеймс с години. Когато го видях за първи път, той бе оставил зад себе си „долината на скръбта“ и не извръщаше поглед назад. Сега пак започна да разказва истории от едно време. Дойде ми на гости във фермата на вечеря за Деня на благодарността, поканен бе и Миша, защото на Кагни му харесваше как танцува и му беше приятно с него. Джеймс дори гледа няколко свои стари филма заедно с нас, нещо, което не бе правил от години и си припомняше времето, когато ги бе снимал — всички бяхме много развълнувани, но се опитвахме да скрием чувствата си.

Джеймс живя още пет години. Когато почина, бях един от хората, които носеха ковчега, заедно с Миша, Ралф Белами и Флойд Патърсън. Не погледнах изобщо към великия човек в ковчега. Както преди, и този път не можах да направя това. Но никога няма да забравя силата и простотата на неговия гений, чийто последен проблясък улових, и винаги ще си спомням как един ден Манди Патинкън се опитваше да го провокира, като го попита какво е научил за актьорското майсторство след всички великолепни филми, в които е играл.

Кагни му намигна закачливо, после сви рамене:

— За актьорското майсторство, значи? Ами нищо особено. Просто заставаш здраво на земята, поглеждаш партньора си в очите и казваш истината.