Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (14)

Герой

Най-тъпата игра, която някога е била измисляна в замъка Подебради, се наричаше „игра на шапки“. Идеята беше да си закрепиш шапката на някоя стена и да я придържаш там колкото можеш по-дълго. Единствената уловка на играта беше, че не можеше да използваш ръцете си. Играта изискваше да придържаш шапката с глава, рамене или с гърба си, затова се налагаше да извиваш тялото си покрай стената и да чакаш кога на останалите толкова ще им писне от глупостта на това състезание, че играта ще се развали от само себе си и автоматично ще отпаднеш.

Единственото качество, необходимо, за да спечелиш, беше решителността да спечелиш, така че аз просто никога не можех да загубя. Един следобед почнах да играя на шапки и играта продължи дори по време на вечерята, което не се бе случвало дотогава. Накрая останахме само аз и едно слабичко момче с тревожни очи, останалите отпаднаха часове преди това. Бях срещал това дете из училището, но никога не му бях обръщал особено внимание и сега, като се вглеждах по-внимателно в него, изведнъж загубих увереността, че мога да го победя. Започнах някакъв разговор, за да го преценя по-добре. Изглеждаше, че няма намерение да се откаже, но аз също нямах намерение да се отказвам.

Съучениците ни пристигнаха от трапезарията, като облизваха устни. Те поглаждаха коремите си и описваха божествените деликатеси, които бяхме пропуснали да похапнем. Стомахът ми къркореше, но ние с момчето заявихме, че и без това не сме били гладни и продължихме да притискаме шапките си към студените тухли.

Другите момчета отидоха да играят футбол на игрището. Сега пък трябваше да не обръщаме внимание на звуците, които долитаха оттам — тичащи крака и възбудени викове. Това вече би трябвало да си е живо мъчение, но не беше.

Продължихме да разговаряме и на мен бавно започна да ми просветва защо нямах нищо против да пропусна футбола. Това момче бе най-добрият разказвач, когото бях срещал през живота си. Беше остроумен, саркастичен, не пропущаше и най-дребния нюанс.

Името му бе Иван Пасер.

Тъй като времето за лягане приближаваше и раменете вече ни заболяха, в края на краищата ние се уговорихме да пуснем шапките си на земята, след като броим до три. От играта на шапки започна едно сериозно приятелство.

След тази игра Иван и аз си уредихме да спим в една и съща спалня. Един път, посред нощ, аз бях зает да хвърлям немски войнишки нож през спалнята към едно шкафче. Ножът беше находка от наблюдение сред природата, а целта на тази завладяваща игра беше да го забием в дървената врата на шкафчето. Получаваш точка всеки път, когато ножът се забие. Продължаваш да хвърляш, докато той не се разклати и не падне на пода. Играта беше много забавна, но бедата бе там, че можеше да се играе само късно през нощта, след като дежурният учител заспеше.

Иван притежаваше истинска дарба за хвърляне на ножове. Той редовно побеждаваше и тази нощ беше направо в стихията си — трупаше точки и пронизваше шкафчето с всяко движение на китката си. Зад него се бе наредила цяла върволица момчета, чакащи своя ред, и всички бяха така захласнати по майсторските удари на Иван, че никой дори не поглеждаше към вратата.

Изведнъж се оказа, че заедно с нас в стаята се намира и професор Криста.

Криста беше строг учител с леко садистични наклонности, затова всички тутакси се хвърлиха по леглата си. Иван, като център на вниманието дотогава, просто нямаше никаква възможност да се измъкне. Той тъкмо бе заел стойка за нов удар, като държеше ножа за върха близо до ухото си и се целеше в шкафчето, когато изведнъж всички лампи в стаята светнаха. Докато другите се суетяха около него, той просто отпусна ръка. Дори не се опита да скрие ножа.

Криста бавно се запъти към него.

— Дай ми да видя това — нареди той.

Иван му подаде ножа и Криста го претегли на ръка.

— Германски, а? Добре! — той отиде до шкафчето и заразглежда дупките и цепнатините по него. — И това е много хубаво! Истинска красота! — учителят се обърна назад и се втренчи свирепо в Иван, който стоеше в средата на стаята по пижама и едва достигаше до широкоплещестите рамене на мъжа пред него.

— Е, и кой още хвърляше този нож заедно с теб, Пасер? — въпросът беше изцяло реторичен. Криста бе видял достатъчно, за да знае, че всички ние играехме. Иван нищо не каза.

— Зададох ти въпрос, Пасер.

— Никой — отвърна Иван.

Дясната ръка на Криста се повдигна и зашлеви Иван през лицето. Ударът беше толкова силен, че го събори на пода. Целият се свих, като видях това. Знаех Криста колко мрази някой да му се противопоставя, а и Иван би трябвало да го знае; ако не го знаеше досега, то сигурно вече го бе разбрал, но съвсем не се държеше по съответния начин. Глупакът се надигна от пода и погледна Криста право в очите.

— Ще ти дам още една възможност, Пасер. Кой още хвърляше този нож?

— Никой — повтори Иван без никакво забавяне и аз осъзнах, че сред нас има един проклет герой точно в мига, в който този път лявата ръка на Криста замахна и отново събори Иван на пода.

Иван се изправи и погледна Криста все така твърдо, както преди.

Сега Криста, изглежда, също осъзна, че няма да може да изтръгне нищо от него, затова се обърна към нас, останалите.

— Добре, нека тогава да го направим по друг начин. Кой от вас тук помагаше на господин Пасер в разрушаването на училищното имущество?

Гробна тишина.

— Много добре, чудесно. Виждам, че вие тука сте група герои. Наредете се до вратата, герои.

Ние бързичко се подредихме и Криста ни изведе на двора, където ни изкомандва да стоим „мирно“, докато „другите вандали“ си признаят.

Стояхме така, треперейки, до зазоряване. Не мисля, че е било много преди настъпването на лятото, но си спомням, че бях премръзнал до кости и само се опитвах да размърдам палците на краката си, подсмърчайки, докато, вкочанен от студ в тънката пижама, гледах как небето на изток отначало побледнява, после порозовява и накрая става нежносиньо. Тази нощ установих няколко важни неща. Първо, че не съм герой; второ, че никак не ми пука дали съм герой, или не; и трето, че истинските герои от този вид, които просто не могат да не бъдат такива, са чудесни, независимо от това, че обикновено причиняват твърде много ненужна болка на другите около тях.

Иван произхождаше от толкова богато семейство, че някои от банкнотите, които още бяха в обращение, носеха подписа на дядо му. Това, разбира се, беше възможно най-лошият произход, който можеше да има човек при предстоящата след две години комунистическа революция. Отгоре на всичко той беше и половин евреин, така че семейството му бе преживяло истински ад по време на войната. Беше много интелигентен, но в училище винаги играеше дежурния бунтар. Презираше писането на домашни и бе много принципен в нарушаването на всички правила, за които можеше да се сети, и поради това направо вехнеше в безкрайната върволица от класни стаи.

Нашето приятелство с Иван продължи през целия ни живот. По-късно той записа същото филмово училище, в което учех и аз, участваше при правенето на всички мои чешки филми, след години заедно с мен замина за Америка и там режисира филмите „Пътят на дърваря“, „Закон и безпорядък“ и „Сталин“.

Но дълго преди това, в средата на шейсетте години, той щеше да направи „Интимно осветление“, един мек, щедър, съвършен във визуално отношение филм, който винаги е бил в моя списък на десетте най-добри филма на всички времена.