Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (23)

Направете ни борбата за мир, другарю Форман

През есента на 1949 г. аз напълно контролирах собствения си живот. Бях решил да се дипломирам от гимназията след няколко седмици, след това да се запиша в Академията по драматично изкуство, да следвам четири години и после да стана театрален режисьор. Фактът, че в града не се играеше нито една пиеса, която да ми се иска да гледам, не ми даваше покой.

Чешкият театър беше навлязъл в мрачния период на социалистическия реализъм. Единствените постановки, разрешени от правителството, бяха безбройните недоносчета на агитпропа. Повечето от тях бяха съветски и описваха радостта от строежите на язовири в Сибир, превъзпитаването на лумпен-пролетариата или пък от преизпълняването на производствения план. Многото театри в Прага играеха при почти празни зали, което нямаше значение за финансовото им положение, тъй като сега те бяха изцяло субсидирани от държавата.

Въпреки всичко аз копнеех да работя в театъра, затова се сдуших с Яромир Тот и още няколко побъркани по сцената тийнейджъри от Дейвице и ние бързо сътворихме любителска постановка на един от предвоенните мюзикъли. Пиесата се казваше „Балада в дрипи“ и беше осъвременен вариант на живота на великия френски поет Франсоа Вийон, който в навечерието на своята вече насрочена екзекуция беше съчинил четиристишие, посветено на нея:

За вас съм Франсоа и груб е

към мен Париж, а роден кюп е —

ще види моят врат, щом с клуп е,

че аз съм имал яко дупе.^[1]

Мюзикълът бе написан от Иржи Восковец и Ян Верих, двама от най-популярните чешки актьори, които имаха свой собствен театър в Прага между двете войни, но сега техните имена бяха под възбрана в страната, защото бяха прекарали войната в капиталистическия Ню Йорк. Ние оставихме на афиша като автор името на Ярослав Йежек, композиторът на музиката.

Бяхме толкова млади и зелени, че нищо не представляваше проблем за нас. Мислехме на едро и затова ни трябваше малък оркестър, многолюден балет и доста сложни декори. Всеки правеше всичко и постановката се осъществи с голям изблик на енергия. Премиерата в залата на нашето училище имаше луд успех, затова започнахме да търсим зала, където постановката да може да се представя по-дълго време.

Фактът, че аз отидох да наема един от най-големите театри в Прага, театъра на Е. Ф. Буриан, говори ясно за нашата наивна самоувереност. Влязох там една събота вечер и гледах някаква пиеса за живота в едно кооперативно стопанство. Тук-там в огромната, подобна на пещера зала се виждаше по някой и друг зрител, чието тяло нарушаваше стройното, линейно очертание на реда празни столове. Повечето от тези тела принадлежаха на пенсионери, дошли не заради представлението, а просто за да поседят някъде на топло и да спестят пари от отоплението на домовете си. Стана ми жал за актьорите. На сцената имаше повече хора, отколкото в залата, представлението беше мъчително и затова артистите гледаха да го претупат. Най-сетне тежката завеса се спусна, шепата зрители тихичко стана и се насочи към изходите. Няколко минути по-късно залата беше празна и лампите угасени.

Реших, че този театър е тъкмо това, което ни трябва, и по някакъв начин успяхме да очароваме директора му дотам, че той се съгласи да ни го даде под наем за няколко вечери все в понеделник. Сега като си мисля за това, просто не ми се вярва, че сме успели да го направим, но наистина — първо откраднахме формуляри за разрешение на спектакъла от областния отдел по културата, после подправихме печатите и подписите, а накрая дори подкупихме човека, който лепеше плакатите, и той залепи нашите рекламни афиши направо върху тия на Народния театър.

За първия понеделник билетите за огромната зала бяха почти всички продадени и хората се заливаха от смях. Човек можеше почти да усети как тъжната сграда се оживи. По града от уста на уста се разнасяха фантастични отзиви. Една групичка гимназисти беше направила едно от най-популярните представления в Прага, което показваше колко зажадняла бе столицата за каквото и да е забавление. Ние дори започнахме турнета по по-малките градове с постановката и — за първи път в живота си — аз печелех пари.

Петнайсет години по-късно избирах актьори за моя трети филм, „Любовта на русокосата“, и си спомних за две от момчетата, с които бяхме работили в „Балада в дрипи“. По това време Иван Кхейл бе станал вече зъболекар, а Иржи Хруби продаваше кожи в най-големия универсален магазин в Прага. Нито един от двамата не беше стъпвал на сцена от онова време, но изглеждаха направо идеални за ролите на двойката запасняци на средна възраст, които търсят гуляй и хойкане из малкия град — познавах възможностите им и бях сигурен, че ще играят добре. И двамата си взеха отпуск от службите си и станаха наши герои. По-скоро нашите герои от „Любовта на русокосата“ просто се въплътиха в тях по време на снимките. Те са направо прекрасни във филма.

От всички представления на „Балада в дрипи“ най-добре си спомням представлението в малкия градец Слани. Денят показваше от самото начало всички белези на катастрофата. Бяхме любители, затова ако на някого не му се играеше, той никак не се притесняваше. В този следобед бяхме наели автобус, за да ни откара до театъра. Четирима от актьорите изобщо не се появиха. Никъде не можехме да ги намерим. Шоуто обаче трябваше да продължи, така че аз реших да поема едната от ролите, а сценичният ни работник и гаджето му храбро обещаха, че те ще се погрижат за другите две. Отне ни малко време, докато нагласим всичко, затова представлението започна доста по-късно. Репетирахме влизанията и излизанията от сцената с новите артисти, докато пътувахме с автобуса. Тази операция не ни вдъхна ни най-малка надежда, затова почнахме да съкращаваме реплики и, общо взето, да преписваме пиесата.

Когато пристигнахме в Слани, открихме, че в объркването си сме оставили главния декор в Прага. Вече не изглеждаше да има някакво значение, тъй че измъкнахме от старите декори в Сланския театър нещо подходящо и го поставихме на сцената.

Представлението започна и проклятието продължи да действа. Актьорите влизаха по-рано и излизаха, без да са си казали всички реплики. Бутаха се един в друг. Опитваха се да импровизират, за да прикрият, че другите са напуснали сцената преждевременно. А накрая и импровизираният декор взе, че падна.

Публиката в Слани бе дошла да види енергията и ентусиазма на юноши, които играят с цялото си сърце. Тя бързо усети неразборията, която цареше на сцената, и започна да следи за гафовете. Забавляваха се както никога в живота си. Не можеха да си поемат дъх от смях и сигурно ги боляха коремите.

Скрити зад клатещия се декор, истерични от конфузното положение, ние си съскахме и се проклинахме един друг. Първият антракт бе една безкрайна серия от обвинения и контраобвинения. Накрая оркестърът засвири увертюрата преди второ действие. Завесата още не се бе вдигнала, когато експлозия разтърси сцената. Отговори й взрив от весел смях откъм залата. Зрителите си умираха да видят какво точно се е случило — дали декорът е пропаднал отново, или пък друга беда ни е сполетяла. Те започнаха да ръкопляскат, после затропаха с крака и заскандираха: ВДИГ-НЕ-ТЕ ЗА-ВЕ-СА-ТА!

Зад завесата нашият сценичен работник лежеше в безсъзнание на пода в локва кръв. Той се бе опитал да поправи някаква лампа и докоснал оголен проводник. Шокът го бе съборил от високата стълба и бе предизвикал адските викове на веселата публика. Представлението завърши с бурни и продължителни овации, публиката стана на крака, а нашият театърмайстор се озова в болницата за няколко седмици, което за сетен път потвърди идеята, че животът е трагедия, монтирана заедно с комедия.

Късно през пролетта на 1950 г., докато „Балада в дрипи“ беше все така популярна и посещавана, аз се явих на приемни изпити в пражката Академия за драматично изкуство. Като част от прослушването ни дадоха „етюди“ — предлагаха ни някаква ситуация, например „Пожар“, и ние трябваше, използвайки като актьори другите кандидати, да драматизираме тази ситуация — тоест да изградим ролите: на пушача, който е заспал, на пожарникарите, които тъкмо играят карти в пожарната, когато чуват алармата, на майката, която трябва с мрежа да измъкне своето бебе чак на покрива, на бездушните зяпачи — това всъщност беше пробата за режисьорските способности на кандидата според комисията по талантите.

Излизайки пред професионалното жури на конкурса, аз се чувствах отпуснат и уверен. Знаех си, че просто съм изпълнен от това рядко качество — режисьорския талант, който търсеха членовете на журито. Председателят любопитно ме изгледа, сякаш долавяше как се чувствам.

— Другарю Форман, защо не направите за нас един етюд на тема „борбата за световен мир“? — каза той съвсем непринудено.

Започнах да се изпотявам — по гърба ми се стичаха истински ручейчета.

— Ами добре. Да, разбира се — заекнах.

Върнах се на мястото си и започнах да мисля.

Имах на разположение половин час, за да представя етюда си. Седях там в такова състояние, сякаш току-що бях претърпял операция на пълна челна лоботомия. Нито една мозъчна вълна не помръдваше в главата ми. Не си спомням точно каква безсмислица съчиних, за да представя борбата за световен мир. Още на следващия ден след изпита я бях забравил. Тогава вече напълно бях овладял изкуството да забравям.

Приемният изпит в академията ме разтърси, но звукът от овациите предишния понеделник все още гърмеше в ушите ми. Чувствах се като истински ветеран в театъра. Бях преминал през рушвети, обща работа, удари с електрически ток на тази същата сцена и колкото повече мислех за това, толкова по-сигурен бях, че непременно трябва да ме приемат в академията. Така че заминах да прекарам още едно прекрасно лято край езерото Маха.

В края на лятото получих писмо с отказ от Академията по драматично изкуство. Не бях предвидил никакъв резервен план, а много от университетите вече бяха приключили със записването на студентите. Ако не намерех нещо много бързо, чакаха ме две години казарма.

Само три висши учебни заведения още приемаха кандидатстудентски документи. Едното беше факултетът по геология и минно инженерство, другото — правният факултет, а последното — програмата за киносценаристи към филмовата академия. Подадох документи и в трите.

Взех изпита във филмовата академия. Той продължи цял ден и всичко, което си спомням, е, че трябваше да се напише някакво съчинение. Стегнах се неимоверно много, скъсах се от писане и още същата вечер ми казаха, че съм приет.

Чувството на триумф беше толкова силно, че спечелването на „Оскар“ нищо не представлява пред него.

Пражката филмова академия поддържаше все още старомодни форми на обучение. Бях в отдела по драматургия и това означаваше, че през четирите години следване нито веднъж не се докоснах до камера, нито пък бях говорил с актьор, въпреки че трябваше да изуча всичко за експозицията в драмата, за диалога, характерите и катарзиса. Пишехме като луди либрета за сценарии, разкази, развивахме сюжети. Гледахме също и много филми и ги разчепквахме до най-малките подробности, често до късно през нощта, в разгорещени спорове с грандиозни аргументи, заобиколени от пепелници, които преливаха от фасове.

Училището ни даде възможност да развием своята чувствителност и личност под ръководството на някои от най-добрите чешки артисти. Много от тях бяха от този вид писатели, режисьори и кинопрофесионалисти, които при нормални обстоятелства биха били твърде заети с работата си, за да им остане време за преподаване, но тогава те бяха изгонени от комунистите извън киното и нямаха друга възможност да си изкарват хляба. Връщайки се сега към годините на своето следване, виждам, че най-важното нещо, което получих в академията, е същото, което получаваха и учителите ми от своето преподаване — подслон от бушуващата буря на сталинизма, която действаше разрушително върху всеки човек в страната.

Най-младият от професорите ми в академията, Милан Кундера, бе само няколко години по-възрастен от нас, но вече почваше да си създава име като поет. Той беше красив, духовит, отявлен женкар и докарваше дамската част от студентството направо до лудост. В академията преподаваше литература и четеше блестящи, иронични лекции върху любимите си френски писатели.

Един ден той ни накара да прочетем епистоларен роман, написан от човек, който бе служил като генерал на Наполеон в една от италианските му кампании. Наричаше се „Опасни връзки“^[2] и по това време, когато и без това мислех по цял ден за секс, откровеното разискване на различните сексуални интриги, приключения и игри на надмощие в книгата ми направиха огромно впечатление, толкова огромно, че някакви си трийсет години по-късно щях да заснема филм по нея.

Но също заради френската литература за малко не ме изхвърлиха от филмовата академия. Един ден моят близък приятел Зденек Боровец и аз се захласнахме да приказваме в клас за „прокълнатите“ френски поети. И двамата много се възхищавахме от Бодлер, Рембо и Верлен и знаехме разни анекдоти из техния живот.

Няколко дни след това ректорът на академията ни извика в кабинета си. Милош Кратохвил, нашият професор, ни заведе там и през цялото време слушаше как ректорът ни изнася лекция за това колко важна е идеологическата чистота на институцията, която оглавява.

— Няма да търпя никакви франкофили декаденти в това училище! — завърши деканът гневната си тирада.

— Да, прав сте, другарю ректор — съгласи се Кратохвил. — Това е наистина нещо много сериозно.

— И така, какво предлагате да направим по този въпрос, другарю Кратохвил? — нахвърли се ректорът върху Кратохвил. — Става дума точно за вашия клас!

— Ами мисля, че тук е заложена политическата чест на целия колектив! — отвърна Кратохвил.

— Точно така! — подхвана ректорът. — Трябва сериозно да помислим за изключването им!

— Абсолютно правилно — съгласи се Кратохвил.

Всички знаеха, че ректорът е партийно мекере, но Милош Кратохвил беше велик учител, чудесен писател и човек с изключителна доброта. Лично към мен той бе проявявал много приятелско отношение до този момент, но когато най-после ректорът ни освободи, Кратохвил си тръгна с едно крайно сухо „довиждане“.

Повлякох се към къщи, представяйки си съвсем ясно подстригване нула номер, униформи, картечници и танкове, които затанцуваха пред очите ми. Няколко млади комунисти от нашия клас обожаваха другаря Сталин и се страхувах, че съм им дал възможността да се покажат по-големи сталинисти и от самия него.

След няколко дни Кратохвил организира нещо като „другарски съд“ — предложи целият колектив на класа да се събере в ресторант „Викарка“ в пражкия замък на хълма Храдчани. Мястото беше известно като любимия ресторант на комунистическия президент Антонин Запотоцки, затова никой не изказа възражения, въпреки че обикновено тези унищожителни събрания се правеха направо в някоя от класните стаи. Не разбирах защо Кратохвил направи такова странно предложение, но бях уплашен и не можех да мисля за това.

Същата вечер класът беше въведен в отделен салон, украсен със средновековни гоблени. Мраморни часовници в стил рококо тиктакаха на малки масички с тънки махагонови крачета. Страховит полилей искреше зашеметяващо над главите ни. Столовете бяха тапицирани, гарафите — кристални, покривките — атлазени, приборите — от сребро, а келнерът — величествен.

Моите съдии от „другарския съд“ произхождаха предимно от работнически семейства. През целия си живот бяха вечеряли, без да са виждали салфетка. Що се отнася до сребърните прибори, често е трябвало да се задоволят с тенекиена лъжица. Сърбали са супата си от дълбока чиния, после са събирали парченцата кнедлики и са гледали как тестото набъбва, напоено от остатъците течност на дъното. Във всеки случай точно по този начин се бях хранил АЗ вкъщи.

Във „Викарка“ ние влязохме на пръсти в салона и седнахме, напълно ошашавени от невиждания разкош на помещението. Никой не смееше да каже и дума. Имаше твърде много вилици покрай чиниите ни.

Единственият човек, който се чувстваше съвсем на място, беше професор Кратохвил и той спокойно подкани колектива да даде на мен и на Боровец още една възможност — възможност да се поправим, да израснем, да преодолеем декадентските си настроения.

За един час влязохме и излязохме от „Викарка“.

Чак като си тръгнах към къщи, проумях какво беше направил Кратохвил. С този брилянтен мизансцен добрият човек беше овладял напълно всички правоверни емоции, които „съдиите“ изпитваха. Никога преди не се бях досещал, че е възможно да се режисира животът с такава увереност, дори не знаех, че бутонът, който Кратохвил бе натиснал, изобщо съществува. Но когато най-после осъзнах хитроумието на неговия ход, деликатността на намесата му ми се стори почти диаболична.