Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (26)

Объркан живот

През 1955 г. работех като втори асистент на Алфред Радок (който щеше да стане мой ментор през следващите няколко години) в един филм, наречен „Дядовият автомобил“. Не съм срещал кой знае колко гении през живота си. Нашият език се създава по-скоро от търговци, отколкото от поети, и затова значението на термина „гениален“ е вече отслабнало от инфлацията, на която търговците подлагат думите, но съм убеден, че Радок беше истински гений, независимо че повечето доказателства за това са загубени в ефимерните работи, които той създаде за чешкия театър.

Разрешиха му да направи съвсем малко филми през целия си живот, но първият му филм, „Далечно пътуване“, остава и досега един от неоткритите класически филми на световното кино.

Радок беше оцелял след пребиваване в германски концентрационен лагер и „Далечно пътуване“, който той засне през 1949 г., пулсира с неговите живи военни спомени. Филмът разказва за съдбата на евреите през войната, като документални кадри от нацистките пропагандни филми са съчетани с няколко истории от живота в концлагерите и вдъхновени от исторически събития като например проникването на полското съпротивително движение в лагера Майданек и женския симфоничен оркестър в Терезиенщат. Филмът е драматизация на истински факти: как хората са отказвали да се качат във вагоните на смъртта, извършвайки самоубийство, как са посрещнали края на войната в обезлюдените концлагери и други ужаси от споменатия много интересен исторически период. Творба с изключителни, трескави образи и блестящи формални хрумвания, тя разтревожи партийните кинокритици в Чехословакия толкова много, че я забраниха за двайсет години, въпреки че на самия Радок бе разрешено да работи в театъра.

За първи път се срещнах с този човек, когато още следвах в академията. Предложих му идея за сценарий, но от това нищо не излезе, освен обстоятелството, че Радок ме бе запомнил и когато през 1955 г. имаше нужда някой да му помогне при написването на сценарий, той се обади на мен. Каза ми, че сценарият вече е подписан от друг автор — един мастит писател, по чиято книга щеше да бъде направен сценарият, и че моето име няма да се появи в надписите на филма, но че ако му помогна да го напишем, ще ме вземе като свой асистент-режисьор.

Приех веднага поканата и заедно с Радок почнахме да работим по сценария на „Дядовият автомобил“, комедия за първите автомобилни състезания от началото на века. Фантазията и игривостта на филма ми напомнят холивудската комедия „Тези прекрасни мъже и техните летящи машини“, направена доста по-късно.

Радок вероятно е оценил анонимния ми принос за окончателния вариант на сценария, защото една сутрин, когато снимахме в парка Стромовка в Прага, той ми предаде снимачната площадка. Трябваше да заснема сцена, която всъщност трябваше да представлява кадри от стар кинопреглед, в който е показана появата на фантастична шестместна триколка в Прага в началото на XX век. Машината, висока около десет фута, беше предизвикала истински фурор в парка и аз трябваше да се оправям с огромна масовка, облечена в костюми от онова време. За първи път в живота си, изпълнен от съзнанието за собствената ми важност, поемах разпореждането като режисьор с една снимачна площадка. Скептичното внимание, насочено към мене от страна на снимачния екип от опитни киноветерани, още повече ме амбицираше да покажа, че мога да се справя с работата.

Проверих хората, които се занимаваха с триколесното чудо, установих, че го управляват с небрежна елегантност, ето защо набързо реших къде да се постави камерата, къде да застанат хората от масовката, за да се създаде впечатление от един неделен ден в парка, после хубавичко огледах всичко това през визьора на камерата, отстъпих крачка назад и дадох командата, която изведнъж го приведе в движение. Шестимата колоездачи натиснаха педалите на триколесника и господата с цилиндри, дамите с омбрели и просяците в дрипи се втурнаха към машината, изумени от удивителната измишльотина. Наблюдавах зорко сцената — всички вършеха точно онова, което им бях наредил да вършат, и въпреки това ми се струваше, че нещо липсва.

Не бях сигурен какво точно, затова поисках да заснемем втори дубъл. На хората им отне известно време да се върнат в първоначалното положение за начало на кадъра. Докато правеха това, се опитвах да си представя сцената с каданс и резките, бързи движения от първите неми филми. Но тази операция също не ми помогна особено.

Гледах действието във втория дубъл толкова съсредоточено, колкото можех, но както и при първия, имах чувството, че нещо не е съвсем наред — и поисках още един.

— На мене ми се стори добър — промърмори операторът, стар и опитен киновълк.

— Да, да, добър беше — съгласиха се с него цял хор гласове иззад гърба ми, все на стари и опитни кинаджии.

Постановката на този кадър изискваше доста труд и те се страхуваха, че имат насреща си новак режисьор, който сега ще почне да ги юрка в търсене на невъзможното съвършенство. Усещаха, че аз не зная точно какво искам да постигна.

— Бих желал да го заснемем още веднъж, моля — настоях аз.

Те неохотно се подчиниха и се позабавляваха, като подгониха епизодиците и масовката отново към изходните им позиции. Най-сетне всички бяха готови за още един дубъл и аз дадох знак за начало; щом масовката се завтече към чудноватия уред за придвижване, на някакъв тип от тълпата изведнъж му писна от кинаджийските глупости. Той се завъртя на място, обърна гръб на колоездачите и машината и си тръгна, като премина право пред камерата, вероятно решен да изпие някъде една бира.

— Стоп! — развиках се аз. Сега вече знаех съвсем точно какво не ми беше харесало в предишните дубли. Както бях поставил сцената преди, я бях направил твърде съвършена, твърде измислена и нагласена, теоретическа: в гледаните от мен кинопрегледи винаги имаше някакви хора, които се мотаеха пред или покрай главния обект на снимките, без значение колко шокиращ или привлекателен беше той.

Наредих да се подготви още един дубъл, но сега поставих и няколко незаинтересувани граждани тук-таме из парка, като им казах да се отдалечават от мястото, където машината се бе превърнала в център на оживление. Те го направиха и по този начин придадоха на спретнатата ми и подредена сцена оня жив и объркан, неподреден живот, който дотогава й беше липсвал.

Това бе кратък момент, бегло впечатление, но и голямо откровение за мен. Той ми показа, че животът на екрана става по-истински чрез онези, които отричат логиката в него.