Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (5)

Яйца и камъни

През време на войната германците изземваха и последното яйце от окупираните от тях територии, за да могат да поддържат военната си сила. Всяко домашно животно бе описвано и всички, снесени от кокошката ви над определената квота яйца, трябваше да бъдат предавани на властите. Това означаваше непрестанни проблеми, защото недохранените кокошки често не можеха да снесат достатъчно яйца преди всичко, за да си изпълнят квотата, и тогава трябваше да ходите и да обяснявате това на някакъв чиновник в някаква кантора, да ви слагат печати и да подписвате документи, защото данъкът върху хранителните продукти беше сериозна работа. Рискувахте смъртно наказание, ако отглеждате нерегистрирана свиня. От всички домашни животни само лилипутските ярчици не подлежаха на регистрация. Яйцата им бяха толкова дребни, че дори побърканите по инвентаризацията германци ви разрешаваха да ги притежавате, без да ги описвате пред властите.

След ареста на татко останахме с недостатъчни средства, но майка ми купи шест лилипутски ярки и ние похапвахме дребните им яйчица за закуска. Тя също така шиеше и приемаше квартиранти, ето защо бяхме в състояние да изпращаме на баща ми малките колети, които го спасяваха от глада.

Анализирайки всички аспекти на финансовото ни положение с присъщата й енергия и въображение, майка ми реши един ден да замине и да спаси каквото е възможно от нашия летен хотел. „Рут“ беше заключена, но там имаше някои ценни неща. През късната есен на 1941 г. ние се преместихме от Часлав при езерото на Маха. Майка ми ме записа там на училище и ми разреши да взема и кучето си с нас. Беше ръждивочервено дакелче, подарък, донесен ми от Йежичек на последната Коледа, която бяхме празнували като семейство. Помня, че баща ми бе седнал на пианото и след вечеря всички пеехме коледни песни, една семейна традиция, която аз страстно ненавиждах, тъй като само отлагаше раздаването на подаръците. Спомням си как той отвори капака, удари първия акорд и пианото издаде дълъг, висок стон. В треска ме хвърляше усилието да позная каква ли огромна изненада щеше да се появи от кутията, която лежеше в краката му.

Ръждивочервеното кученце бе най-хубавият подарък, който съм получавал за Коледа. Нарекох го Рек и с него станахме големи приятели. Той ме следваше навсякъде по времето, когато майка ми ни заведе във вила „Рут“.

Езерото на Маха бе странно място по време на войната. Вече нямаше никакви чешки училища в Судетската област, затова трябваше да ходя в немска паралелка, където учителят ми посочи най-задния чин. Не говорех никак немски и не познавах нито едно от децата, затова седнах на чина и почнах да се мъча да разбера нещо от това, което чувах. Класът изведнъж избухна в смях, а аз нямах никаква представа защо. Радвах се само, че никой не ми обръща внимание. Мъчно ми беше за Часлав. Чудех се какво ли прави кученцето Рек. Най-после удари последният звънец за деня.

Връщах се вкъщи по пътя, който се провираше между високите борове. Мотаех се, ритах борови шишарки и гледах съсредоточено в земята, когато изведнъж нещо ме удари и остра болка ме прониза в рамото. Докато се извъртах да погледна назад, един камък улучи в ствола на дървото зад мен. Зад гърба ми стояха шест или седем германчета от моя клас, гледаха ме мълчаливо, на разстояние от около петнайсет ярда, и държаха камъни в ръце. Най-ниското от тях замахна и хвърли камък по мен. Той не можа да ме улучи, после едно друго момче също хвърли по-голям камък, който отбих.

Една малка групичка момичета зад момчетата гледаше към нас. Никой нито викаше срещу мен, нито ме подиграваше. Всъщност нито едно дете не промълви и дума. Лицата им бяха делови. Те хвърляха камъните настървено, но без и най-малък признак за емоция, сякаш някой им бе наредил да хвърлят камъни и те участваха в провеждането на експеримент.

Бях само стъписан и объркан; не знаех какво да направя. Стоях на място и отбивах хвърлените камъни. Никой не направи опит да ме прогони или да ме набие, но пък и не спряха да хвърлят камъни. Накрая ме удариха в корема с един голям камък и аз, превит, се довлякох до вкъщи и показах следите на мама.

Майка ми не беше човек, който се плаши лесно. Следващата сутрин ме остави вкъщи, а самата тя отиде да говори с моя учител германец. Когато се върна, ми рече, че няма от какво да се притеснявам отсега нататък. Нищо подобно никога повече нямало да се случи. Имала уверенията на учителя, имала му доверие и затова ме изпрати на следващия ден на училище.

Не знаех какво да очаквам. Никой в класната стая не ме поглеждаше. Нищо не се случи. Много добре усетих, че съм под закрилата на учителя и че всички се страхуват от него. Седях си на чина и решавах задачи по математика, единствения предмет, от който разбирах нещо. Върнах се вкъщи по същия път през боровата гора. Движех се бързо и се оглеждах наоколо, но никой не ме обезпокои.

Минаха няколко дни. Нямах никакви проблеми в училище, с изключение на това, че се чувствах загубен и отегчен. Другите деца гледаха през мене, сякаш изобщо не ме виждаха. Мама се опита да ме научи малко немски, но всичко, което ми се искаше да правя, след като се приберях вкъщи, бе да си играя с Рек. Той оставаше единственият ми приятел на света и аз се привързах още повече към него.

Един ден учителят ни изведе навън за наблюдение сред природата. Пресичахме хлъзгаво мостче, направено от трупи, когато някой ме блъсна отзад и аз паднах в заледения поток. Учителят побесня. Той зашлеви децата зад мене и след това ме изпрати вкъщи да се преоблека. Аз побързах към хотела с вледеняващите се по тялото ми дрехи и обувките, пълни с леденостудена вода. Никога повече не стъпих в немското училище.

Когато се върнах във вила „Рут“, сварих майка ми да се кара ядосано на Рек. И той не обичаше Судетите повече от мен и се бе нахвърлил върху раздавача немец, разкъсвайки крачола на панталона му. Ние просто не се вписвахме вече в този пейзаж, затова майка ми скри колкото можеше повече сребърни прибори и одеяла, качихме се на влака и се върнахме в Часлав.

Бях много доволен, че съм отново при старите си приятели, но все още прекарвах повечето от свободното си време с Рек. Той все повече и повече се превръщаше в тежест за семейния бюджет поради недостига на храна, но нямах нищо против да остана гладен и да го нахраня, което никак не се харесваше на майка ми. Единственото нещо, от което можеше да съм доволен, бе, че Рек поне беше дакел, а не санбернар. Един ден обаче гладът на Рек надделя над по-добрата му страна. Оставен сам вкъщи, той изкопал дупка под оградата в градината, за да се промъкне в кокошарника. Не бе пожалил нито една от лилипутските ни ярчици. Майка ми не намери никакво извинение за убийствата. На следващата сутрин някакъв непознат за мен селянин с криви зъби — но познат на семейството ни от едно близко село — се появи в къщата и майка ми изтръгна Рек от прегръдките ми и му го връчи. Аз се борих и крещях, плачех и мразех всички на света, но те бяха по-силни от мен и така майка ми размени моето куче за друго ято от малки ярки.

Трябва да кажа, че загубата на Рек е най-непосредственото травматично изживяване от детството ми. Когато баща ми изчезна от живота ни, той остана като присъствие някъде под хоризонта. Нямах представа какво му се е случило, през какви изпитания е преминал, него просто го нямаше. Ние си говорехме за него, заедно опаковахме колетите с храна, които му пращахме, празнувахме рождените му дни, той разговаряше с мен чрез своите писма, затова емоционалният удар от тази загуба по странен начин беше някак размит.

Брутален житейски факт е, че мъчителните изживявания от загубите в детството ми пораждат някакво чувство за плоскост на измерението, усещане за антикулминация, докато раздялата ми с моя дакел беше чистата болка. Борих се за него физически, с цялата си сила, борих се за него с майка си, която обичах, но въпреки това ми го отне със сила един истински непознат, пъхна го треперещ под мишницата си и го отнесе завинаги. Що за свят беше това?

Светът беше същият онзи свят, в който на сутринта два дена по-късно, аз взех филийка хляб и обрах с нея и последните капки жълтък от чинията си с бъркани яйчица от малките кокошки, като ми се искаше да изям още три порции.