Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les ravageurs de la mer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Луи Жаколио. ПРИНЦЪТ ПИРАТ

 

Превод: Гено Холевич

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Редактор Мария Неделева

Художник-редактор Лили Басарева

Коректор-стилисти Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Лилия Вълчева, Маргарита Георгиева, Галя Луцова

Графично оформление Стефан Узунов

 

„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Цена 10,98 лв

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

XXVII
НОВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА НАДОД. СМЪРТТА НА ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. НАШЕСТВИЕТО НА ПЛЪХОВЕТЕ. ОТМЪЩЕНИЕТО НА НАДОД

Край Сигурдовата кула се простираше великолепна местност. Едмунд не искаше да влиза в пререкания с баща си и за да се успокои, бавно се изкачи по стълбата и излезе на върха на кулата, откъдето можете да съзерцава величествения пейзаж.

Отляво блестеше гладката тъмнозелена повърхност на морето — спокойно по това време, а отдясно с преливащите цветове на смарагда се разстилаше тучната равнинна степ. Отгоре синееше необятното небе, което залязващото слънце багреше със златисторозов цвят. На небосвода се открояваше широка небесна дъга, символ на покоя. Единият й край сякаш опираше във високите лапландски ледници, а другият бе потопен в укротения океан, там, където той се сливаше с небето.

Един по един при Едмунд се качиха и останалите; долу останаха единствено Олаф и баща му, който се бе отпуснал в едно кресло и подпрял глава с ръце, бе потънал в мисли. Младият човек също бе на път да се унесе в дрямка.

В този момент нечия сянка затъмни вратата на кулата, готвейки се да прекрачи прага навътре. И ето — някаква фигура със святкащи като на рис очи се появи, приклекна леко и опряна плътно до стената, бавно като див звяр, дебнещ плячката си, се промъкваше все по-навътре в стаята… Внезапно се изправи и…

Надод, подлецо! Какво още ти е нужно?!…

С един скок той се намери до Черния херцог, замахна с брадвата и му разсече главата. Херцогът падна, без дори да издаде звук. Олаф скочи на крака, стреснат и сънен, и се огледа наоколо. Той нямаше време да извика за помощ — строполи се до баща си като бездушна маса. Горе никой не чу нищо.

— Ето ти ги двама! — изръмжа Червеноокия, докато оглеждаше стаята като тигър, облизващ се за още плячка.

След като не намери друга жертва, Надод хвърли окървавената секира на пода, изскочи навън и на бърза ръка отвърза коня на Харалд. Метна се на него и се понесе като вихър в степта.

Тогава от терасата на кулата се чу силен вик. Цялата свита на херцога се спусна презглава по стълбите.

В това време от храстите наизскочиха бандитите, отвързаха конете на розолфци и полетяха да догонят водача си.

Първите слезли от кулата нахълтаха в стаята и нададоха отчаян вик, който болезнено се вряза в сърцата на онези, които ги следваха. Гледката закова всички на място. След малко Едмунд се хвърли върху трупа на баща си и изкрещя:

— Татко! Бедни мой татко!

Грундвиг падна на колене пред тялото на Олаф… Хутор едва сподавяше риданията си. Страшен вид имаше великанът: очите му диво се въртяха на всички страни, готов бе да удуши някого, да го смели на кайма.

В далечината се разнесоха оръдейни гърмежи. Близо пет минути не спряха, ала никой не им обърна внимание.

Грундвиг и другите се опитаха да върнат живота на злощастните жертви, като ги положиха на масата. Никой не подозираше, че над розолфци надвисва страшна беда; неминуема и безвъзвратна гибел ги заплашваше. Но кой ли мислеше за себе си в този момент? Всички оплакваха съдбата на Харалд и Олаф.

Хутор излезе с намерението да се спусне след злодеите, но почти веднага се върна, отпуснал унило глава. От тях нямаше и следа.

Изведнъж друг шум, далечен, неопределен, подобен на тих плясък на вълни, долетя до розолфци. Постепенно шумът се усилваше все повече. Всички наостриха слух. Силен вик раздра тишината:

— Това са плъховете!… С нас е свършено!

Неколцината останали до този момент на върха на кулата бързо се спуснаха по стълбата, крещейки:

— Затваряйте вратата!… Затваряйте вратата!

В степта, подобно на наводнение, се надигаше черна вълна, заливаше всичко наоколо и прииждаше към кулата. Това бяха особен вид плъхове — бедствие, стократно по-опасно от наводнение. Спасение от него нямаше. Единствено огънят можеше да го спре, но можеше ли да се запали цялата тази огромна степ?

А и кой имаше възможност да запали огън? Това можеше да стори само някой извън кулата.

Вече двадесет години този вид северни плъхове си живееха спокойно сред скалния мъх; двадесет години не бяха извършвали преселение въпреки бързото размножаване и намаляването на препитанието им. Понякога и най-малкият шум или нахлуване в територията им можеше да ги раздвижи до опасни последици. Харалд знаеше това и винаги предупреждаваше синовете си да не се навъртат много около Сигурдовата кула. Надод обаче именно тях използва като оръдие, за да излее докрай злобата си. Торнвалд му беше дал идеята и Надод нареди на хората си да поставят в скалите двеста-триста малки барутни мини, съединени с фитил. И той бе запалил един от фитилите, а последвалите един след друг взривове внесоха суматоха сред плъховете. Достатъчно беше малка група от тях да се надигне от мястото си, и след нея тръгваха на талази всички останали.

Щом се разнесе викът „Затворете вратата!“, Хутор бързо сложи куките. Оттук опасността беше предотвратена — вратата плътно се затваряше. След като запушиха всички други отвори и пролуки с каквото им попадне, розолфци отново се втурнаха нагоре по стълбата, за да наблюдават отвисоко живата напаст, която заплашително прииждаше към кулата от всички страни. Никой не бе забравил как жителите на цели села загинаха при последното нашествие на опасните гризачи — те не пожалиха ни хора, ни животни…

Онези, които се качиха първи, като по сигнал нададоха силен вик на ужас: възползвайки се от неравните камъни, от които бяха издигнати стените на кулата, плъховете безпрепятствено пълзяха нагоре. Ето вече целият първи етаж бе покрит със сплъстената им козина; очите на малките хищници святкаха като хиляди искри, а челюстите им потракваха силно и зловещо.

Всички бяха наясно какво ги очаква. Успеят ли плъховете да проникнат вътре, в кулата нямаше да остане нищо освен оглозгали скелети. Нямаше никаква надежда за спасение…

И все пак трябваше да се опитат да предотвратят пълзенето им нагоре. Всички се въоръжиха с дълги прътове, донесени от избата. Хутор се зае сам да разчисти цяла една стена на кулата.

Нашествието на плъховете стремително продължаваше нагоре; вече бяха завзели и втория етаж; едни се опитваха да проникнат през затворените прозорци, други непоколебимо се устремяваха все по-нагоре. Плътно се покриха стените и на третия етаж. И битката започна. Отначало всичко изглеждаше лесно — от най-малкия удар с върлината надолу политаха цели редове гризачи. Много скоро обаче техните места се заемаха от нови. Хищниците усетиха, че имат срещу себе си упорити противници и озлобени, се втурваха нагоре с още по-голямо ожесточение.

Битката продължи така цели часове без никаква промяна и за двете страни. Всъщност, ако у някоя от страните се проявявате умора, това бяха обсадените, чиято надежда за победа отслабваше все повече. Те тъжно си разменяха погледи, всеки с чувството, че не му остава много време да живее.

Почти веднага след като гризачите тръгнаха към кулата, приятелят Фриц, страхотно изплашен, побягна към замъка. Обсадените много разчитаха, че като го видят да се връща сам, все някой ще се усъмни и ще вдигне тревога. Но кой ли щеше да се сети да съобщи на васалите за съмненията си и да ги поведе на помощ на изпадналите в беда? Едва ли някой би предложил да се запалят огньове в степта. И надеждата им за помощ отвън съвсем се стопи.

Така мина денят. Вечерта завари обсадените в дълбоко, безмълвно отчаяние, за което думи не стигаха да се опише.

Дойде и моментът, когато всички останаха без сили, само Хутор продължаваше битката.

— Дръжте се! Не се предавайте! — рече той на Едмунд и Грундвиг. — Аз ще ви спася.

Протегнатите надолу обезсилени ръце на отбраняващите се отказваха да им служат. Един по един нещастните розолфци се оттегляха от битката и накрая плъховете със стотици започнаха да нахлуват в самата кула… Малките хищни твари победиха…

Настана дълбока нощ; в тъмнината се чуваха само стенани-ята и воплите на безпомощните жертви. Надод си отмъсти!

На другия ден се появи Фредерик, следван от моряците си и васалите на замъка. Те запалиха огньове в степта и след като прогониха плъховете, Фредерик се спусна към Сигурдовата кула, без дори да изчака да поизстине земята след пожара.

Още отдалече беше видял страшната гледка на върха на кулата. От терасата висеше някаква огромна безформена маса, наподобяваща група вкупом обесени хора.

Най-възрастният наследник на рода Бьорн изтича бързо нагоре и тогава разбра какво голямо нещастие го е сполетяло. Бе му останала една-единствена утеха — брат му Едмунд, завързан за флагщока, беше жив. Спасил го бе Хутор, който, виждайки, че няма вече никаква надежда, вдигна Едмунд на могъщите си рамене, качи се на флагщока и го завърза здраво на самия му връх. Направи същото и с Грундвиг, а накрая сам увисна на дългия прът. Тъй ги завари утрото.

Едмунд беше в безсъзнание, но скоро успяха да го свестят. По необяснима случайност телата на мъртвите Харалд и Олаф, лежащи на масата, не бяха засегнати от малките хищници.

Бившият пират не проля нито една сълза. Усети в себе си някаква топлина, която сякаш му даде кураж и сила. Той само простря ръка последователно над тялото на баща си и брат си и със сподавен глас рече:

— Почивайте в мир, жертви на благородството! Аз ще ви направя кървава панихида. В това се кълне самият капитан Велзевул!

* * *

Анкастрьом бе напуснал замъка още в навечерието на тези събития. Две седмици по-късно шведският крал Густав III падна от ръката му по време на дворцовия бал с маски.

При първото си гласуване парламентът предложи короната на първородния син на херцог Норланд.

Историята на Фредерик Бьорн, бившия пират Инголф, стана известна на всеки поданик на Шведското кралство. В цялата страна се предаваше от уста на уста как старият Розевел като призрак спасил осъдения на смърт Инголф през тайнствения отвор в стената и как изсъхналият като мумия старец открил сходството между Инголф и изчезналия син на Черния херцог. Читателите, разбира се, си спомнят трогателната сцена, когато Розевел показа на Инголф печата с герба на Бьорнови и техния девиз.

Когато пратениците на парламента пристигнаха в замъка Розолфс, за да съобщят на Фредерик Бьорн, че го канят да се качи на престола, младият херцог Норланд им даде следния отговор:

— Моят живот не ми принадлежи. Дадох клетва да отмъстя за убитите членове на семейството ми, както и да намеря останките на чичо си Магнус сред полярните ледове. Но ако ти, Едмунд…

— Аз искам да бъда до теб и да ти помагам! — заяви решително младият човек.

— Всички мечти на покойния херцог се разбиха на пух и прах — промълви Грундвиг.

Една сълза се отрони от очите на стария розолфски слуга. Той побърза да я изтрие и много тихо, колкото да го чуе само Хутор, рече:

— Сянката на смъртта тегне над стария замък. Знаеш ли, Хутор, вече си мисля, че много скоро двамата с теб ще затворим семейната гробница на Бьорнови и ще напишем на камъка: „Тук почива прахът на последния Бьорн.“

Не след дълго парламентът провъзгласи за наследник на престола на Ситурдови, Бьорнови и Ваза френския маршал Жан-Батист Бернадот.

Край
Читателите на „Принцът пират“ са прочели и: