Луи Жаколио
Принцът пират (19)

XIX
ФРЕГАТА И ЛОДКИ. СМЕЛОСТТА НА АЛТЕНС. ОТВЛИЧАНЕ НА ФРЕГАТАТА. ИНГОЛФ В ЗАТВОРА. РОЗОЛФСКИЯТ ПРИЗРАК

Тридесет и двамата гребци налегнаха веслата и двете лодки запориха водата със скорост двадесет и две морски мили в час.

По всяка вероятност английският адмирал беше прехвърлил десантния отряд от моряци на фрегатата, която, преследвайки „Ралф“, бе спряна от веригите във фиорда, отвеждащ към замъка. Алтенс реши да плени този кораб тъй ненадейно, както англичаните плениха техния.

След около час пиратите зърнаха в далечината очертанията на голяма военна фрегата, която стоеше гордо на фона на тъмната нощ с батареите и мачтите си.

Лодките плаваха съвсем близо една до друга, за да се чуват командите, без да се повишава глас.

— Стой! — нареди Алтенс. — Това тлъсто парче не бива да се изпуска.

Откакто върху Алтенс падна цялата отговорност, той сам не можеше да се познае. Обикновено мълчалив и несловоохотлив, сега тъй си развърза езика, че удиви моряците с красноречието си.

— Момчета! — продължи той. — На кораб като този екипажът обикновено наброява между петстотин и осемстотин човека. Ако допуснем, че адмиралът е свалил от него петстотин моряци за нападението си, поне триста са останали. Съгласни ли сте да си опитаме щастието?

— Съгласни! — един през друг се обадиха моряците. — Готови сме да отмъстим и няма да се спрем пред нищо.

— Дадено, момчета! Не съм се съмнявал във вас. Но ние и нямаме друг изход, тъй като е невъзможно да минем под носа на английската ескадра с две лодки, след като е запречила входа на фиорда. Каквото и да става, трябва да завладеем кораба. Ако всичко мине успешно, ще свалим на брега Йоил, за да иде в замъка и да разкаже на капитана онова, което сподели с мен.

Планът беше тихо да се приближат до фрегатата и да я щурмуват внезапно, като ликвидират всеки моряк, който им се изпречи на пътя. С пълно основание можеха да разчитат, че стреснати от неочакваното нападение, англичаните няма да имат време да се окопитят, за да се защитават добре.

За да се различават в тъмнината от враговете, Алтенс нареди на хората си да намажат лицата си със смес от сяра и фосфор. Накрая ги призова да не проявяват никаква пощада към когото и да било. Но след като даде разпорежданията си, Алтенс потегли с лодката си към брега, а на другата нареди да чака.

— Къде отиваме? — попита Йоил, предугаждайки намеренията на Алтенс.

— Реших да те сваля на брега преди нападението — отговори му помощник-капитанът.

— По-добре след това, капитане. Вие и без това не сте много, не бива да се лишавате дори и от един човек, който е способен да се сражава… Освен това аз също искам да споделя опасността с приятелите си.

— Ами ако те убият, какво ще стане с капитана?

— Тогава вече можете да ме замените с някой от най-храбрите.

— Но ти лично си бил свидетел. В това отношение никой не може да те замени.

— Достатъчно е да се разкаже случаят пред лорда… Споменаването на името Пегам ще свърши останалото…

— Е, добре. В най-лошия случай аз самият ще отида в Розолфс. Щом толкова настояваш, тръгвай с нас… Напред!

Повече не се чу дума. Лодките се плъзнаха по водата; осемдесетте дръзки пирати все повече скъсяваха разстоянието до фрегатата с решимостта или да победят, или да загинат. За по-малко от четвърт час те стигнаха до борда на закотвената фрегата. Високите скали, издигащи се от двете страни на тесния канал, сгъстяваха още повече тъмата и улесняваха пиратите.

Изведнъж се разнесоха гласовете на часовоите — подвикнаха си един на друг. Очевидно те бодърстваха и зорко стояха на пост.

Едва стихнаха виковете им, и двама от тях, без да издадат и стон, паднаха на палубата с разбит череп. Пиратите нахлуха на кораба и започнаха да размахват абордажните брадви наляво и надясно.

Алтенс беше дал заповед да не се използва огнестрелно оръжие, докато и последният матрос от палубата не падне мъртъв.

Нощната стража на фрегатата наброяваше шестдесет души, които бяха налягали на палубата и дремеха, загърнати в плащовете си. Дремеха си спокойно, знаейки, че капитан Велзевул и хората му са пленени и добре охранявани. Тъй че нямаше от какво да се страхуват и дежурството им беше само проформа.

Само в един миг всеки пират остави на място по един часовой. Ударите с брадва се нанасяха тъй безпогрешно, че за цялото това време се чуха само два-три глухи стона.

За десетина минути пиратите си свършиха работата и от английските моряци не остана ни един жив на цялата фрегата.

На разсъмване другите шест кораба от английската ескадра, които бяха пуснали котва на две мили от фиорда, видяха как фрегатата „Медея“, вдигнала всички платна за попътен вятър, излиза от фиорда и се отправя на юг. Преди да успеят да й подадат сигнал, за да питат какво значи това, фрегатата вече ги предупреждаваше с разноцветни флагчета: „Бърза поръчка за Англия. Заповед на адмирала.“

Шестте кораба отвърнаха, че са приели сигнала, и „Медея“ бързо се изгуби в утринната мъгла.

А какво ставаше през това време в Розолфс? Успя ли Йоил да стигне навреме, за да спаси капитан Велзевул?

Когато Инголф бе затворен в кулата, на него му стана ясно, че участта му е решена и само чудо би го спасило, но понеже той не вярваше в чудеса, вече се готвеше да посрещне смъртта. Сега мислеше единствено за баща си, с когото не се бе виждал, откакто пое пътя на пират, и който толкова много щеше да се зарадва на възстановеното му звание.

Както и да разглеждаше положението си, все стигаше до извода, че няма никаква надежда за спасение. Не разчиташе на някаква великодушна постъпка от страна на стария херцог. Но дори и най-неочаквано Харалд или синовете му да се опитат все пак да направят нещо подобно, то англичаните биха попречили: от всички народи на света именно те се отличаваха с пълна липса на великодушие — това им беше характерна национална черта. Ако се проследи историята на Англия, няма да се открие нито едно дело като последица на проявено от тях великодушие.

Стигайки до такова заключение, Инголф започна да мисли за бягство. Можеше ли да разчита на успех?

Той се зае да огледа старателно помещението, в което се намираше. То се осветяваше от едно-единствено прозорче, високо около тридесет сантиметра и широко десетина сантиметра. Да се провре през този отвор можеше само с помощта на някоя добра фея, която да го превърне в птица. Стените бяха изградени с типичната за средновековието дебелина, а вратите — обковани с желязо. Дори и Надод, извършил редица сполучливи бягства, би завършил живота си тук.

Целия ден Инголф си блъска главата да намери някакъв изход, но нищо не успя да измисли.

Настъпи нощ. В замъка отдавна всички спяха. Много шампанско се бе изпило в чест на спасителите; лорд Колингуд и офицерите бяха отнесени на ръце в покоите им.

Нощта беше величествена и безмълвна. До кулата, където беше затворен Инголф, не долиташе никакъв звук. Тъкмо по това време стана и бягството на пиратите от трюма на „Ралф“.

Изведнъж до слуха му стигна някакъв шум. Почукване. След това чукането не се повтори в продължение на няколко минути и Инголф реши, че просто тъй му се е счуло. Но като поразмисли, взе да се съмнява, че би могъл все пак да се излъже до такава степен. Почти несъзнателно той отиде до стената и почука два пъти. Не последва отговор. Какво може да е чул тогава? И наистина ли имаше почукване? Доближил ухо до стената, той се ослушваше и правеше догадки. И изведнъж неволно потръпна — зад стената долови някакви стонове, после тих глас запя тъжна песен, подобна на гренландска приспивна песен. Кой ли би могъл да пее в такъв час, когато замъкът отдавна бе потънал в дълбок сън?

В този момент по терасата се чуха стъпки, тясното прозорче се отвори и някакъв глас отвън подвикна:

— Капитан Инголф!

— Кой е? — откликна Инголф.

— Изпратен съм като адютант на адмирала да ви съобщя неприятна новина.

— Говорете.

— Настъпи часът на вашата екзекуция. Имате на разположение само десет минути.

— Как тъй? Посред нощ? — удиви се Инголф. — Всички вие сте варвари, диваци!

— Но вие не знаете какво стана… — продължи адютантът.

— Какво, пак ли някаква низост?

— Току-що стана известно, че вашите хора до един са избягали от трюма на „Ралф“. Кога и как е станало, още не се знае…

— А, сега вече ми е ясно — рече Инголф. — Вашият адмирал се бои, че въпреки превъзходството на силите му моите моряци може да намерят начин да ме освободят… Във всеки случай той няма да се отърве без битка. Хората ми не са от тия, дето ще стоят спокойно отстрани и ще гледат как увисва на бесилото техният капитан.

— Съжалявам, но вашата екзекуция ще стане във вътрешния двор на замъка.

— Е, да, защото сте подлеци и страхливци. Винаги съм ви смятал за такива.

— Ще ви бъде простено за тези думи поради предстоящата екзекуция. Наредено ми е да изпълня всяко ваше последно желание.

Прозорчето се затвори и стъпките постепенно заглъхнаха.

Но ето че на стената пак се почука, този път много по-силно. Инголф, който стоеше с отпусната глава, изведнъж скочи на крака и с отчаян и треперещ от вълнение глас извика:

— Който и да си ти, приятел или враг, защо смущаваш последните ми минути?

Почти веднага след това по терасата отекнаха ясните, отмерени стъпки на войниците. Десетте минути бяха изтекли и взводът войници идеше да отведе Инголф на екзекуция.

Капитанът леко потрепера. Вече беше готов на всичко.

— На място! — чу се командата на офицера. — В две редици!

Инголф пристъпи към вратата, за да посрещне гордо и с усмивка палачите си. В този момент отляво се чу особен шум. Той се обърна и в слабата светлина в стаята видя как стената бавно се разтвори и в процепа се появи нещо като призрак със замъглени хлътнали очи.

Лицето и ръцете на призрака бяха като на скелет. Беше загърнат в дълъг черен саван и със знаци повика Инголф да иде при него.

В желязната врата ключът се превъртя… Инголф не се колеба повече, а се спусна към отворилата се стена. Призракът се дръпна да го пусне и стената отново се затвори безшумно.

Миг след това Инголф чу как оттатък стената масивната врата на килията му се отвори и повелителен глас извика:

— Капитан Инголф, десетте минути изтекоха. Последвайте ни!

Секунда мълчание и… яростен вик — Инголф го нямаше.