Луи Жаколио
Принцът пират (23)

XXIII
ПОМОЩ. ХВЪРЛЕН ОТ КУЛАТА. ОБСАДАТА. ОГЪН. БЛАГОДАТНА БУРЯ

Надод свърши своята изповед и изпадна в безкрайно угнетено състояние. Тъкмо се готвеше да поиска от Грундвиг и Хутор да изпълнят обещанието си, когато на вратата силно се почука.

Надод вътрешно изтръпна, но мускул не трепна по лицето му. Кой ли можеше да бъде? Убийците на Гленор? Не, едва ли можеше да се очаква такава дързост от тяхна страна.

Да не би Харалд да се е сетил за служителите си и да е пратил да ги търсят? Трябваше да се узнае час по-скоро кой можеше да бъде по това време.

— Кой е? — извика Грундвиг и тръгна към вратата.

— Приятели! — отвърна глас. — Бързо отваряйте! Грундвиг не обърна внимание на гласа и отвори вратата, но мигом я бутна обратно с отчаян вик:

— Бързо, Хутор! Насам!

Той се мъчеше да затвори вратата, но отвън напираха да влязат петима души и старецът едвам удържаше на натиска им. С един скок Хутор се озова при него, хвана първия, който му попадна, и го дръпна навътре в стаята, а след това хлопна вратата под носа на останалите и попита стареца:

— Искаш да останем затворени в кулата ли?

— А как иначе! — викна Грундвиг. — Та ние ще бъдем един срещу десет най-малко!

— Само срещу десет? — спокойно, без нотка на самохвалство попита Хутор, докато продължаваше да натиска с гръб вратата. Грундвиг сложи в това време куката.

— Ти май си загуби ума — отвърна му той. — Нима забрави, че аз не мога да се справя с повече от един противник наведнъж, а отвън са най-малко двадесет, ако не и тридесет.

Хутор въздъхна със съжаление — тъкмо се бе въодушевил за битка и сега да го лишават от тази възможност.

Бандитът, когото той бе дръпнал вътре, си кротуваше в ъгъла. Изглеждаше силен, широкоплещест, без съмнение страшилище за всекиго, но не и за Хутор.

— Какво да правим с това нищожество? — попита великанът.

— За убийците на Гленор никаква пощада! — отсече старецът. — Дошли са да направят същото и с нас, а сетне да освободят водача си.

Хутор хвана пленника за врата и му рече:

— Сядай и не мърдай, защото като нищо ще те размажа на стената! — Сетне посочи с глава към Надод и добави: — А не можем ли да убием с един удар два заека?

— Не — отвърна Грундвиг, — този още ни трябва… Най-добре е неговата участ да бъде решена от Черния херцог и Фредерик Бьорн.

През това време нападателите бяха обградили кулата и с яростни викове се опитваха да проникнат вътре от другаде. Един глас се извиси над останалите:

— Да насечем дърва и да подпалим вратата!

— Само така!… Давайте!… Бързо! — подкрепиха го гласове отвсякъде.

— Сега ще видите как ще ви усмиря! — рече великанът и като грабна пленника, го понесе по вътрешната стълба към върха на кулата; оттам излезе на площадката и извика: — Ей, вие, гладни псета! Ето, връщам ви вашето приятелче! На! Дръжте! — И той вдигна с една ръка нещастника над главата си и го метна отгоре.

Вик на ужас проехтя и бандитът се просна в краката на стълпилата се сган разбойници. Той бе метнат с такава сила, че падна на повече от двадесет крачки от кулата.

Нищо не поразява хората така, както необикновената физическа сила. Разбеснялата се глутница долу се слиса и притихна за момент. Великанът стоеше изправен на върха на кулата и в утринната мъгла огромната му фигура изглеждаше още по-величава. Приличаше на легендарен исполин от старите норвежки балади. Но ето че бандитите се опомниха и с нови яростни викове се завтекоха да събират съчки и клони, за да изпълнят намерението си.

— Вратата е от много старо и яко дърво — поясни Грундвиг на Хутор, когато той слезе долу. — Тя ще има да гори бавно и дълго като дънер.

— Това е добре, но ние и друго ще им покажем. Ще видим как ще влязат те тук!

Той слезе в избата, където бяха складирани огромни цепеници за отопление на големите средновековни стаи на кулата, избра си една и заби в нея огромен топор. Въоръжен с това оръжие, той застана зад вратата, готов с един удар да смаже главата на всеки, който се опита да влезе. Надод наблюдаваше действията му и тръпки на ужас го побиха. Само с няколко удара великанът можеше да умъртви половината от нападателите.

Отвън долетяха радостни възгласи — бандитите бяха приготвили и запалили огъня и езиците му вече заблизаха масивната врата. Минаха десетина минути. Те с нетърпение очакваха всеки момент вратата да пламне. Най-неочаквано, сякаш в защита на обсадените, небето прати помощ: събиралите се цяла нощ тъмни облаци изляха проливен дъжд. Само за минути кладата на бандитите бе загасена напълно.