Ханс Беман
Камък и флейта (9) (Книга първа)

8

— Сега научи, откъде ми е познат камъкът ти, Вслушан — добавил само Курлош. — Все пак ти вероятно знаеш много повече за него, отколкото аз мога да ти разкажа.

— Все още съвсем не знам всичко — отвърнал Вслушан. — Доста научих за камъка от разказа ти. Арни не можа да ми разкаже много, когато ми го даде. — Скоро след това брачната двойка се сбогувала с гостите и всички си легнали.

Когато на следващата сутрин Барло и Вслушан яздели обратно наравно с шейната, Лагош, който държал юздите, махнал на Вслушан да се доближи и му рекъл:

— Защо Гиза е пратила по следите ви жълтооките си слуги? Толкова ли е жадна за мъст, та дори и надалеч не ви оставя на мира?

— Да, това също — отвърнал Вслушан, — но междувременно си има други причини да не ни изпуска от очи и да разправя на хората, че Барло е човек, на когото не бива да се има доверие — и му разказал какво било решено в Сребърната арфа по време на Драглопския пролетен панаир. — Приятелите, които намерихме там, също бродят из страната и търсят съмишленици сред певци, клоуни и разказвачи на приказки, които да тръгнат с нас към Барлебог.

— Това ще е най-паметната война, за която някога съм чувал — рекъл Лагош. — Ако пък имате нужда и от мен, то тогава на пролет с удоволствие бих тръгнал с вас към Драглоп. Понеже и аз знам да разказвам куп истории, а при едно такова пътуване човек може още доста да научи.

— Никога няма да можем да съберем достатъчно приятели, за да се справим с косматите слуги на Гиза — рече Вслушан. — И ще е добре дошло между нас да има човек с веселите очи на Агла. Нали и войната трябва да е весела. Струва ни се, че шансовете ни за успех ще са най-слаби, ако се опитаме да нападнем тази зла пасмина със собствените й оръжия.

 

 

И стана така, че на пролет, яхнал дребното си добиче, Лагош потеглил заедно с Барло и Вслушан към Драглоп. В началото пътят водел по тесни пътечки през пусти мочурища, покрай хилави брези и мазни вирове, в които бълбукал блатен газ, когато стъпвали по меката, подвижна земя. Лагош водел, защото познавал всяко ъгълче наоколо.

— Тази местност се нарича Мъгливото блато — рекъл Лагош. — Но на пролет въздухът тук става особено свеж. — Към привечер той ги повел към не много високо възвишение в средата на мочурището, където се извисявал огромен дъб и казал, че там ще прекарат нощта. Вслушан се почудил, че тук-там по пътя Лагош събирал сухи клони и ги втъквал под ремъците на дисагите си. Но когато после заедно с другите двама претърсил мястото под дъба за съчки за огън, бил благодарен за предвидливостта му; тъй като тук не можело да се намери много, освен няколко прогнили клонки, които се били откъртили под натежалия сняг през зимата. Най-накрая Лагош успял да запали огън с изчупени стръкове от ланшни тръстикови пръчки, но пламъкът горял съвсем плахо, понеже дървото по-скоро гниело върху влажната земя, отколкото изсъхвало. Но поне пушекът пропъждал комарите, които вече започвали да бръмчат.

След като нахранили животните си и хапнали от запасите, те се завили с одеялата под все още голите клони на дъба и скоро заспали, изморени от дългата езда.

Отново Ялф бил онзи, който събудил Вслушан посред нощ, побутвайки го с меката си муцуна. Магарето пръхтяло неспокойно и се ослушвало с дългите си уши. Вслушан се изправил.

Огънят догарял и само леко мъждукал под сивата пепел. Вслушан го разбутал с една наполовина изгоряла пръчка и хвърлил отгоре му шепа суха трева, за да го разпали наново. После се вслушал в нощта.

Известно време не чувал нищо друго, освен свистенето на вятъра в клоните на дъба. Тогава далеч навътре в мочурището се чул шум, сякаш нещо се провирало сред сухите стебла. Вслушан си помислил, че чува приглушени стъпки на лапи. Събудил двамата си спътници и когато тримата се вгледали в мрака, забелязали жълто светещи точки, винаги две по две, които се доближавали към тях от всички страни. Тогава двата коня също станали неспокойни, запръхтели и запристъпвали, тъпчейки по торфената почва. Лагош издърпал един запален клон от жарта и го захвърлил по мъждукащите точки. В проблясъка на факлата те видели как два вълка отскочили с вой един от друг.

В този миг тримата ездачи разбрали, че са обкръжени. Всеки от тях веднага сграбчил по няколко от останалите по земята клони, подпалили ги и ги запратили по вълците. Така можели да ги задържат на разстояние едва за кратко време, защото оскъдните им запаси скоро щели да свършат.

— Трябва да се покатерим на дъба — рекъл Лагош.

— А какво ще стане с животните ни? — попитал Вслушан. — Да оставя вълците да изядат моя Ялф ли?

— По-добре него и конете, отколкото нас — рекъл Лагош. — Щом вълците се заситят, ще си тръгнат към призори.

През това време кръгът още повече се затегнал. Барло погледнал втренчено глутницата и издал провлачен, дрезгав крясък, при който вълците още веднъж се отдръпнали назад. Тогаз скочил към коня си и извадил рапана от торбата на седлото. Опрял го до устните си и надул надалеч отекващ, дълбок звук, който проехтял навън в нощта и накарал тъмното небе да затрепти. Ялф и двата коня стояли като вкаменени до чворестия ствол на дъба, пък и вълците също не помръдвали. След малко около мочурището нещо започнало да кипи и клокочи, сякаш изведнъж хиляди извори бликнали от дълбините му. Между тръстиковите храсти зашуртяла плискаща се водна струя, зашумяла и тръгнала да се надига край гъсталака на хълма, където стояли тримата мъже. А от всички страни на мрака кънтял ясен момински смях, като че от далечната шир и все пак съвсем отблизо, сливал се с плясъка на кипящата вода и имал така заразяващо действие, че тримата ездачи прихнали да се смеят подир глутницата вълци, които виейки се впуснали в див бяг през бълбукащата отвсякъде вода.

— Благодаря за помощта, Зеления! — провикнал се Вслушан в нощта и веднага след това от далечината му откликнал дрезгав, нисък отзвук, подобен на този от раковината на Барло. Още веднъж се чул онзи звънлив смях, но вече отдалеч, след което над мочурището се възцарила тишина. Вслушан прегърнал Ялф в знак на благодарност за навременното му предупреждение, преди отново да си легне като останалите.

Когато се пробудил на следващата сутрин, водата се била отдръпнала. Слънцето вече приличало над хоризонта и карало безбройните локви вода да блестят. Въздухът бил изпълнен с крякането и пеенето на блатните птици. За момент Вслушан хвърлил поглед на това непознато място, в което навсякъде царял тайнствен живот. Няколко патици се гмуркали в едно по-голямо езерце малко встрани от пътя и му се сторило, че между тях сякаш отново плувала една бяла. Дали водният дух им бе пратил пазител, който да бди над пътя им? След събитията от последната нощ Вслушан не сметнал тази си мисъл за недопустима, ами по-скоро за успокояваща. В крайна сметка събудил двамата си спътници и скоро отново потеглили по тясната, криволичеща пътека нататък.

По обед прекосили блатото. Стигнали до земи с ливади, а към привечер пътечката се сляла с един път за каруци, който продължили да следват. Така яздили три дена през страната.

Междувременно каруцарският път тук-там се превръщал в отъпкана пътека, която често криввала край някое селце, където намирали подслон за през нощта. От време на време срещали каруци или подминавали някой селянин, който отивал на полето с впряга си волове.

На третия ден забелязали отпред странен конник. В началото им се сторило, че някакво момче е яхнало муле и просто се движело в тяхната посока. Дребният ездач обаче по-скоро висял на животното, отколкото седял и сякаш носел на гърба си безформен вързоп, който по-добре да бил завързал на седлото зад себе си. Щом наближили, Вслушан разпознал ездача върху мулето по огненочервената му коса.

— Трил! — извикал той и пришпорил коня си, докато се изравнил с клоуна.

Трил дръпнал юздите на мулето си, зяпнал Вслушан с престорена уплаха и рекъл:

— Значи е бил прав оня брадат момък!

— Какъв момък? — попитал объркано Вслушан. — И за какво е бил прав?

— Че наоколо из местността язди подъл ням музикант с флейта и някакъв млад безделник. Никога не бих си помислил, че човек може да се довери на тая вълча кожа. — После се изсмял гръмогласно на глуповатата физиономия, която Вслушан бил направил. — Като ви гледа така човек, не би си помислил, че си струва труда, Гиза да изпраща рунтавите си слуги подире ви. Едва вчера един от тях ми се изпречи на пътя и ме предупреди за вас. Не знаеше ли, че сте се прочули?

— Смешно ти е на теб — рекъл Вслушан. — Преди три дни тази известност едва не ни коства живота.

През това време Барло и Лагош се доближили и когато спрели конете си, Трил сбръчкал нос душейки и рекъл:

Към Драглоп немият е кон възседнал,

от магаре глупаво последван,

а третия от таз тайфа,

на който хлопа му дъската,

на омар вмириса ми душата.

— Това ли е цялата войска, дето сте събрали?

— Съвсем не, присмехулник такъв! — рекъл Лагош. — Само дето другите пристигат по вода: цял отряд весели русалки, които през целия милостив ден се смеят непрекъснато, предвождани от повелителя си, огромното зелено водно същество. Но теб предупреждавам, Трил: хората разказват как веднъж бил хвърлил за храна на морските раци един рижав гърбушко, защото си запушвал носа от вонята на риба, която естествено го съпровожда. Така че се пази!

Трил се засмял и рекъл:

— Разбирам: намерили сте точния човек, щом отдалеч се надушва откъде иде.

— Не само него — казал Вслушан и докато яздели нататък, разказал кого още се надявали да срещнат в Сребърната арфа. Още четири дена продължило пътуването им, докато Драглоп отново се разпрострял пред тях. Както и предишната година, така и сега пак трябвало да се бутат с животните си сред тълпата пазарджии, този път обаче се насочили направо към Сребърната арфа. Когато прекрачили прага, гостилницата била претъпкана с най-различни типове. Там били насядали палячовци с шарените си костюми, жонгльори и хора със змии, които упражнявали номерата си, цигулари, музиканти с флейти и арфи и всякакви други музиканти, които изпробвали инструментите си. Навсякъде се дрънкало, скрибуцало и звънтяло едно през друго, та човек едва чувал собствените си думи. Дългият Барло се спрял на прага и се заоглеждал наоколо. После посочил към ъгъла, където преди една година седели, и си прокарал път през навалицата. Останалите трима го последвали до масата, на която били насядали певецът Раули и разказвачът на приказки Гурло, а до тях Кладен Зельо и Лауро, каменотърсачът.

— Ето ви и вас най-сетне! — рекъл Раули. — Събрали сме се, за да начертаем план за действие. Сядайте тук и си наквасете устата след дългия път. Налял във вече приготвените чаши червено вино, а Вслушан го запознал с Лагош.

— Значи рибар, доколкото подушвам — рекъл Раули. — Идвате точно навреме, защото повечето от нас ще потеглят към Барлебог по реката. Може би ще имаме нужда от хора, дето умеят да управляват лодки. — Той явно току-що бил разбрал, че трябва да ръководи превземането на Барлебог и не оставял другите да вземат думата. — Погледнете насам — рекъл им и поставил каната с вино по средата на масата. — Това тук е замъкът на Барлебог. — Потопил показалеца си във виното и теглил една мокра черта по напуканата маса, от каната до чашата си. — Така тече барлебогската река, която се влива тук в Драглоп, където е чашата ми, в друга река. — Накрая преместил зад каната панера за хляб, който трябвало да представлява планината. — Първата група ще бъде водена от Лауро през горите отляво на реката до планината. Ще заобиколят долината на Барлебог и там горе на върха ще се опитат да отвлекат вниманието на работниците, които копаят злато и благородни камъни за Гиза.

— С удоволствие ще се присъединя — рекъл Кладен Зельо, — защото познавам гората.

— Ако тръгнеш с тази група, няма да се притеснявам за вас — казал Раули. — Твоите шеги ще успеят да объркат даже рунтавите слуги на Гиза. Тогава вие ще се спуснете от планината надолу към Барлебог. Ние останалите ще хванем прекия път, заедно с другата циркова трупа, и няма да бързаме. Покрай реката има достатъчно села и стопанства, където можем да си правим майтап. Ще се срещнем отново при двореца.

Вслушан слушал внимателно как Раули планирал този необичаен поход и се питал, какво ли би предприела Гиза срещу тази пъстра дружина. Раули изглежда ни най-малко не се притеснявал от вълчите й слуги. Дали не надценявал силата на певците и клоуните? Дали не бил като някое дете, което още живее в света на песните си и не подозира нищо за опасностите, към които се е запътило? Какво ли ще постигнат тези весели и безгрижни музиканти срещу кървавата суровост на рунтавите слуги? Вслушан усетил, че е попаднал в игра, чиито правила не разбира. Погледнал изпитото лице на стария певец, който умело боравел със съдовете, сякаш всичко би се решило върху тази похабена маса. Изглежда всеки тук вярвал в това. Барло също. Немият седял на масата, едва помръдвал, с никакъв жест не давал да се разбере, че участва в тази игра и въпреки това сякаш бил център на вниманието: човекът, заради когото се подготвяло всичко това. Той не бил избягал коняр, не бил нито окаян пастир, нито пътуващ музикант, който трябва да е благодарен, когато някой селянин го пусне да пренощува в сламата. Той седял там като крал, като господар, който претеглял предложенията на съветниците си. Кимнал с глава към Раули, а това значело: Така ще стане. Кой ли е този Барло? — питал се Вслушан.

Вече трета година бродел с него из страната, а още не знаел това.

На следващата заран потеглили. Въпреки оживения пазар хората по улиците се спирали и зяпали това приключенско шествие, понеже никой никога не бил виждал подобно нещо: начело яздел Барло и свирел песен, която изкарвала хората от домовете им, докато още закусвали. Останалите музиканти подхванали мелодията и скоро всички запели в един глас, тъй като Барло до такава степен владеел езика си, че всеки разбирал смисъла на песента му. А в нея се пеело:

Събудете се глупци!

Пощурейте и се смейте,

разрешени са шеги

и лудуване безкрай,

че Барло тръгнал е към своя роден край.

 

Надувайте и пейте,

свирете и се люлейте!

Капани сложете

пред мишите дупки сиви.

Цвърчете мишлета,

та да подвият опашки вълците диви.

Сред певците и артистите акробати правели салта и ходели на ръце, други жонглирали с топки и обръчи. Клоуните задявали любопитните хора по тротоарите и си правели шеги с тях. Там, където смехът ехтял най-гръмко, винаги сред тълпата стърчала разчорлената глава на Кладен Зельо.

Вслушан се носел върху магарето си до Барло начело на шествието и се опитвал да се въплъти в ролята на Паладин^[1], който яздел редом до своя крал към бойното поле. Представата му обаче била изцяло помрачена от неособено геройското поведение на пътуващите другари, които очевидно целели да превърнат това шествие в особен вид народно посмешище. Изглежда никой нямал усещане за сериозността на начинанието — нито участниците, които по всевъзможни начини се правели на глупаци, нито сеирджиите, които смятали всичко това за маскарад, който се устройвал по улиците в началото на пролетта.

Навсякъде от дясно и от ляво по улиците прииждали все повече хора, някои от които гротескно преоблечени, с прикрепени маски на лицата си. С бесни скокове пред шествието танцували вещици, вдигали шум с дървени кастанети и плашели зяпачите, които се разпръсквали с крясъци, когато брадавичестите мутри се насочвали към тях. Други били навлекли шарените си костюми с лъскави украшения и нашити едно върху друго парченца огледала, пулели се на тълпата през изрязаните наместо очи дупки по варосаните си бели маски и бутали пред себе си вещиците с накичени с камбанки прътове. Шутове се слели с шествието, карали камбанките по пискюлите на шапките си да звънят и удряли с дългите си хлопки^[2] по всеки, който все още гледал сериозно или не искал да приглася на песента на Барло, чиято мелодия все по-диво и гръмко надвиквала дрънченето и тракането, писъците и свирнята.

Навалицата пред Вслушан станала толкова гъста, че той трябвало да спре магарето си. Една от вещиците се промушила под врата на Ялф, изправила се непосредствено пред Вслушан и му се ухилила право в лицето. Разкривените устни открили остри кучешки зъби, а зад двете изрязани дупки блеснали жълтеникави очи.

— Ти защо не се смееш, Вслушан? — изсъскала вещицата. — Да не би да се ужасяваш от този поход? Значи тогава си по-умен от всички тези шутове!

Уплашен от страшната грозота на маската, Вслушан се отдръпнал назад и още преди да се е окопитил, една от белоликите фигури с огледала скочила наблизо и така ударила с пръта си вещицата по ушите, че камбанките задрънчали. Междувременно сред хората се отворила пролука и Вслушан продължил да язди. По време на този престой Барло не бил престанал да свири на флейтата си. Той бил вперил поглед в далечината над главите на маскираните и изглеждал потънал в дълбоки мисли.

Когато и последните къщи на Драглоп останали зад гърба им, повечето маскирани лица били изчезнали. Но имало няколко, които придружавали шествието по-нататък и очевидно искали да присъстват, когато в Барлебог се сложело край на това безчинство.

Без колебание Барло кривнал по един път, който лъкатушел по брега на барлебогската река. Колкото по-надалеч стигали, толкова по-гъсто били покрити с трева оставените преди тях в калната почва следи. Явно в тая посока рядко свивала каруца. Тук-там срещали по някой селянин, който се спирал отстрани на пътя и поклащайки глава се чудел на странното шествие. Те се придвижвали едва-едва, понеже само част от пътуващите били на коне. Към привечер на третия ден стигнали до едно село, в което решили да пренощуват; защото само на един час път след последните къщи започвали тъмните гори на Барлебог, които тук достигали двата речни бряга.

Още в селцата, където спирали да почиват през последните дни, на Вслушан му се струвало, че хората, които живеят там, били някак неразговорливи и затворени. И тук, в селото до гората, това правело явно впечатление. Когато Барло и Вслушан, водейки шествието тръгнали по главната улица на селото, няколко жени и деца затичали към колибите си и залостили вратите след себе си. Вслушан забелязал колко занемарено изглеждало всичко. Глината се ронела от мръсносивите стени на къщите, на места сламата по наклонените от вятъра покриви се била свлякла надолу и небето надничало през оголените греди. Някои колиби изглежда отдавна не били обитавани, счупени кепенци висели на празните дупки за прозорци.

На мегдана по средата на селото Барло дал знак за спиране и слязъл от коня си. Малко по малко цялата сбирщина се приближила. Който имал животно го отседлал, закарал го на водопой до едно езерце край селото и го пуснал след това да пасе на поляната. Пешеходците насядали по тревата, събули обувките и изпънали изморените си крака. Един цигулар настроил инструмента си и подхванал песента на Барло, сякаш искал и тук да примами хората от домовете им.

Скоро след това някои започнали да пригласят и още преди края на втория куплет, вратата на една полусрутена колиба се отворила и един старец пристъпил напред. Той спрял и се заслушал внимателно, когато повтаряли песента. После бавно се доближил до мястото на лагера, разгледал странната дружина, която се била установила там и казал високо, без да се обръща към никой по-конкретно:

— Защо пеете, че Барло язди през страната? Преди много време един Барло бе идвал тук в селото. Да не би да мечтаете за старото време, или какво трябва да значи песента ви?

Раули се изправил, поздравил стария човек и рекъл:

— Песента значи, че Барло пътува с нас, за да види правдата в Барлебог.

— С вас? — учудил се старецът. — Не си спомням Барло някога да е яздил из страната с група палячовци и улични музиканти.

— Не знам кой Барло имаш предвид — рекъл Раули. — Този, за когото аз говоря, самият той е музикант.

— Тогаз имам предвид един друг — отвърнал старецът. Той изглежда изгубил интерес към хората, които лагерували на селския мегдан, обърнал се и се наканил да се връща в колибата си.

— Почакай — рекъл Раули. — Барловци идват и си отиват. Нека сега се запознаеш с нашия Барло. Той е седнал ей там и свири на флейтата си.

— Барло, който свири на флейта! — рекъл старият човек, повдигайки рамене. — Копие за вълци щеше да му е от по-голяма полза. — Но изглежда бил любопитен и се отправил през лагеруващите към мелодията, която долитала от другата страна на мегдана. Щом съзрял свирача, се спрял изненадано и го заразглеждал внимателно. Междувременно Барло привършил песента си, снел флейтата и кимнал на мъжа, като на стар познат. Тогаз старецът се поклонил и рекъл:

— Добре си дошъл, Барло. Дълго те чакахме. Надявахме се, че непременно ще се завърнеш някой ден с чета войници, за да прогониш Гиза и рунтавите й слуги. Под нейното господство сега не му е на човек да се заслушва в музика и да се смее на шегите на палячовци. В Барлебог всяка радост е замряла. Не знаеш ли това?

Наместо отговор Барло пак допрял флейтата до устата си и засвирил. Вслушан се заслушал внимателно, защото предполагал, че отново ще трябва да превежда.

— Добре заварил, Дагелор — изсвирил Барло. — Не трябва толкова да се съмняваш в хората ми. Ти самият не каза ли току-що, че в Барлебог всяка радост е замряла? Може би трябва да накараме хората отново да се смеят, вместо да водят кървава война. За тази цел водя най-надарените шегаджии, сладкодумци и музиканти, които се намериха в цялата страна. Би ли ни приел като гости в селото си?

Когато Вслушан понечил да преведе речта на Барло, Дагелор махнал с ръка и рекъл:

— Не ми е нужна помощта ти. До ушите ни достигна новината, че са ти отнели способността да говориш, Барло. Сега обаче ти говориш така ясно, че човек приема словата ти не само с разума, ами и със сърцето си. Благодаря ти, че дойде и казвам добре дошли на всички ви в нашите колиби.

На Вслушан му направило впечатление, че Дагелор изрекъл всичко това с известна приповдигнатост, сякаш приветствал някой високопоставен гост. Барло май съвсем не бил безизвестен тук и не се приемал като обикновен човек. Но преди Вслушан да успее да го попита, Дагелор извикал нещо към дома си, очевидно нечие име, което Вслушан не могъл да разбере. Веднага след това на вратата се показало деветгодишно момче, което Дагелор повикал при себе си. Старецът му поръчал да изкара хората от колибите и да им съобщи, че били пристигнали гости, които заслужавали да бъдат дружелюбно посрещнати. Момчето любопитно наблюдавало Барло и спътниците му, но после хукнало след нетърпеливия жест на стария човек, тичало от врата на врата и съобщавало на висок глас новината. Тогава вратите навсякъде се отворили, но от тях се показали едва неколцина стари мъже, а останалите били жени и малки деца, които пристъпвали навън и зяпвали новодошлите. Едва когато Дагелор излязъл напред и им казал няколко думи, те започнали колебливо да се приближават. Тези хора напомняли на Вслушан на плахи животни, които всеки момент били готови да се изпокрият обратно в хралупите си. Дагелор трябвало да ги увещава известно време с думи и жестове, че да се приближат, докато накрая се събрали наоколо му; печална групичка от боязливи хора, които се бутали един в друг, сякаш някой искал да им отнеме живота.

— А къде са по-младите ви мъже? — попитал Вслушан.

— Слугите на Гиза ги отведоха — рекъл Дагелор, — всеки, който ставаше за работата, дето за нея е така важна. Не знаем дори къде са откарани и едва таим надежда да ги зърнем отново. Късно си дошъл, Барло.

Когато чул това, Барло се изправил и отново подхванал да свири. Но не засвирил песента на глупците, понеже в ушите на тези хора тя щяла да прозвучи като подигравка. Той им съобщил на своя език, че ще тръгне към Барлебог, за да пречупи могъществото на Гиза.

— Злият й гнет ви е притиснал като болест и ви е отнел всякакъв кураж. С копия и щитове не може да се стори нищо срещу таз черна магия, а само с веселието на музиканти и сладкодумници. — След което спрял да говори и започнал да рисува картини със звуците на флейтата си. Вслушан разпознал широката долина на Барлебог сред безкрайните гори, видял по средата да се издига дворецът, пепеляв и мрачен под сянката на проклетата власт на Гиза. А мракът се разстилал през поля и ливади, чак до ръба на долината, като лепкава и смразяваща кал, преливала отвъд него, и хората от селото простенали от ужас, щом видели това. Но после мелодията се променила, от краищата на картината започнало да се прокрадва веселие, мрачният прилив забушувал като кипящ водовъртеж и малко по малко се превърнал в бледа мъгла, която вятърът отвял над долината, докато ситните водни пръски съвсем се изгубили в короните на дърветата на хоризонта. После заискрели цветове, грейнали зелени пасбища, тюркоазеносини езера, макът тлеел по синорите в огненочервено, а от оградите на двореца се отлющила черна кора, заронила се и разкрила светли фасади. Портите широко се разтворили и хората защъкали навън. Смеели се и пеели, прегръщали се и се целували. Вслушан бил измежду тях, чувал гласовете им, виждал радостните им лица, които познавал и същевременно не познавал, тези очи с неописуем цвят, които вече бил виждал, но въпреки това още търсел, и за миг държал в ръце една девойка, която го гледала с тези ми ти очи съвсем отблизо и същевременно от безкрайната далечина. Тогава песента на Барло секнала.

Вслушан искал да продължи да наблюдава тази картина, но тя избледняла и той отново видял селските хора, които били наобиколили Барло. Изражението на безсилие обаче, което до преди малко било помрачило погледите им, вече било прокудено от лицата им. В този момент много от тях с просълзени очи се запрегръщали, сякаш искали да съхранят жива картината, която Барло им бил показал.

— Заповядайте! Бъдете наши гости! — подканил отново Дагелор и едва сега жителите на селото се осмелили да доближат лагера със свитата на Барло. Всеки от тях повел по няколко души от пътуващите към колибата си.

Дагелор приютил Барло и Вслушан в дома си. Жената на сина му, която живеела при него с двете си деца, предложила на гостите тънка тричава питка и козе сирене, а към това всеки получил и по една чаша козе мляко.

— Трябва да се задоволите с това, което имаме — рекъл Дагелор. — По времето, когато старият Барло яздеше из страната, тук той биваше посрещан другояче. Но откакто слугите на Гиза завлякоха младите ни мъже, жените трябва да вършат цялата работа, а ние старите можем с малко да ги подкрепим.

Вслушан не за първи път чувал за този Барло, който обичал да язди из страната и изглежда всеки, освен него, бил осведомен. Той често се бил питал какво значение криело това име за хората.

— Кой е бил старият Барло и защо постоянно е яздел из страната? — попитал на висок глас той и същевременно се сепнал, че задал въпроса, който всъщност задавал сам на себе си.

Дагелор го погледнал учудено.

— Сериозно ли питаш? — рекъл и щом Вслушан кимнал, прихнал изведнъж да се смее, заудрял се по бедрата и се смял толкова много и толкова дълго, като че трябвало да навакса всичкия смях, който бил пропуснал от времето, когато в селото била замряла всяка радост. Най-накрая се окопитил и попитал Вслушан:

— От колко време служиш вече на господаря си?

— От около три години — рекъл Вслушан, като в същото време се зачудил, що за смешка бил казал.

— И все още не си научил кой е господарят ти? — извикал Дагелор и отново избухнал в смях. — Ти нищо ли не си му разказал за себе си, Барло? — попитал после той. — Па макар и с флейтата си?

Барло поклатил глава усмихвайки се и кимнал, след като Дагелор го питал дали разрешава да задоволи любопитството на Вслушан.

— Я слушай тогаз внимателно, Вслушан — рекъл Дагелор и захванал да разказва:

Историята за стария Барло и сина му Фредебар

Когато бях малко момче, често го виждах да язди из селото. Понякога спираше коня си пред нашата къща, слизаше и ми подаваше юздите, докато баща ми прекрачваше прага на вратата и го поздравяваше. Баща ми не му се кланяше или нещо подобно, понеже старият Барло не понасяше такива неща. Той само разтърсваше ръката му и го въвеждаше в дома ни. Там сядаха на ъгловата пейка до масата, пиеха по кана вино и разговаряха за туй-онуй, дали годината е обещаваща откъм реколта или за някакви правни свади. Тогава баща ми е бил точно като мен сега, старейшината на селото и си е имал вземане-даване с такива неща, а старият Барло познавал правните въпроси повече от всеки друг, защото бил господар и съдия в барлебогския дворец.

Да не си помислиш, че е бил такъв тиранин както в днешно време е Гиза, която счита всичко, дори людете за своя собственост. В миналото хората в Барлебог бяха свободни и можеха да вършат всичко, каквото им се приискаше, щом живееха в мир със съседите си. Барло изслушваше всеки, който беше на мнение, че го е споходила неправдата. Той веднага усещаше кой искаше да го измами. Скоро никой нямаше смелостта, макар и само да се опитва да прави подобно нещо. През онова време в Барлебог имаше справедливост, не както днес, когато Гиза оставя някакъв си новопоявил се негодник да раздава присъди, както е всеизвестно.

Тогава, когато хората започнаха да разказват истории за него, той далеч не бе стар човек. Една от историите беше за селянина, който отишъл при Барло, за да съди съседа си. Онзи му бил отнел земя, като всяка година при оранта разширявал границите й. Барло поканил двамата мъже на трапезата си и си поговорил с тях:

— Как върви стопанството ти? — попитал той ищеца.

— Доста добре, с изключение на площта, от която този тук ме лиши — отговорил мъжът. — Кравите ми дават повече мляко от всички останали в селото. Станах собственик и на ливадата горе до края на гората, а оттогава насам успях да удвоя и броя на овцете си.

— От кога притежаваш това място? — попитал Барло.

— Сдобих се с него преди две години от сина ми, който го придоби чрез женитба — рекъл ищецът. — И не само тази земя, а и още няколко седловини обработваема земя и тридесет говеда, които сега са моя собственост. Наистина умея да умножавам имота си, но мога и да го вардя, ако някой иска да ми го отнеме.

— Виждам това — рекъл Барло, а после попитал обвиняемия как стоят нещата при него.

— И аз съм доволен — рекъл онзи. — Реколтата беше толкова богата, че можах да дам и на зет си от нея, понеже градушката бе очукала нивите му.

— Разправя се, че през зимата било доста весело у вас — рекъл Барло.

— Ами, да — отвърнал смутено обвиняемият. — Когато падна първият сняг, у дома се изръсиха неколцина музиканти, които изхраних през мразовитото време. От благодарност посвирваха през дългите вечери и така, за да послушат малко, вкъщи пристигаха и някои от съседите.

— И на тях ли шета? — попитал Барло.

— Че как да оставиш хората да седят без чаша шира и нещо за хапване — рекъл човекът. — Никой не е обеднял от малко гостоприемство.

През това време и тримата похапвали, Барло, ищецът и обвиняемият. Тогава ищецът изгубил търпение и рекъл:

Сега те умолявам да ми присъдиш моето. Все още не си разпитал съседа ми по моя въпрос.

О, напротив — отвърнал Барло. — Вече го сторих. И съм на мнение, че не го съдиш с право. Можем обаче да отидем до нивите ви, понеже границите на имотите ви са ми познати.

В тоя миг ищецът пребледнял и рекъл:

— Възможно е и да съм се объркал, затуй е по-добре да си оттегля жалбата, макар че така и не дойдохме до тоя въпрос.

Нямаше нужда — рекъл Барло. — Достатъчно ми бе да ви изслушам. И двамата назовахте онова, което ви носи радост. На теб ти доставя наслада да получаваш и притежаваш, затуй говореше само за имота си. А съседът ти разказа, че му е драго да раздава на хората. Наблюдавах ви и по време на яденето: Ти пръв посегна към най-голямото парче от печеното, докато комшията ти изчака какво ще му се предложи. Струва ми се доста неправдоподобно да му е притрябвала земята ти. Това не му приляга. Но нека все пак да измерим парцелите ви, защото е възможно ти да си му сторил онова, за което го виниш.

Така си и било. Ищецът не само трябвало да върне присвоената земя, а и отгоре на това да плати на другия обезщетение. Който много си тъпче устата, може лесно да се задави, рекли хората, когато разбрали за случилото се. Така, за негов лош късмет, ищецът станал за посмешище. Тази присъда не била единствената и понеже подобни истории бързо се разпространявали, скоро из цялата страна се разнесло, как Барло обичал да урежда подобни спорове. Така се стигнало до там, че не само селяните от барлебогската долина търсели справедливост при него, ами и други хора от равнините или по хълмовете отвъд гората се отбивали, за да помолят за съвета му.

По това време старият Барло тръгна да язди из страната. Той бе на мнение, че не може да се взимат решения за хора и предмети, които не е видял със собствените си очи. Освен това бе любознателен човек, който винаги искаше да научи всичко с подробности. Така яздеше надалеч из страната и часове наред седеше в някоя ковачница, за да наблюдава как горещото желязо се оформя на дъга под ударите на чука. Разговаряше и с търговци, и с пастири, и се вслушваше в баладите на певците по тържищата. Той умееше да слуша внимателно, а не като тези всезнайковци, дето махват с ръце и отегчено поглеждат тавана още преди човек да е захванал да им разказва нещо. Когато преди време се кажеше „Барло язди из страната“ звучеше като „Колко е слънчево днес“ или „Житната реколта тази година е добра“, а ако някой много се беше провинил, то той гледаше бързо да уреди въпроса още преди Барло да е разбрал.

Въпреки че той винаги ходеше простичко облечен, хората, които не го познаваха, от самото начало го посрещаха с уважение. Той наистина бе висок и силен, обаче, когато седнеше в някоя селска кръчма и поведеше разговор със селяните, човек можеше да го сметне за някой, който просто си пие по чашка с комшията.

Виж синът му Фредебар не приличаше никак на него. Момчето още от малко обичаше шарените и скъпи дрехи, а и богато накиченото конско седло. Това го бе наследил от майка си. Барло я беше довел в долината от богата драглопска фамилия. По онова време животът в замъка не протичаше по-различно, отколкото в голям селски двор и навярно затова й се бе сторил плачевен. Във всеки случай започна да нарежда скъпи мебели и килими в помещенията и да организира балове, на които канеше приятели от родния си край. Тогава през долината се понесоха знатни дами и господа в пищните си одежди, а след тях тичаха деца, понеже смятаха този парад за особен вид палячовщина, което може и да си беше така. Барло я оставяше да прави каквото си ще, тъй като много я обичаше, а и не можеше нищо да й откаже, защото му бе родила този син.

Фредебар израсна в такова битие и навярно още от детството си прихвана вярата, че животът се състои предимно от подобни тържества. Когато получи първия си кон и тръгна с него из селата, на хората им се струваше, че с копринения си елек и с всичките си златни накити е като принц, в чиито вени тече царска кръв. Той беше напет момък, по-скоро строен и крехък, и всички го харесваха, защото винаги подхвърляше шеги и обичаше да се смее.

По-късно, когато поотрасна, Барло често го вземаше със себе си на разходка с коня и го оставяше да слуша правните разправии; понеже искаше да го направи свой последовател. Фредебар попиваше бързо всичко, което виждаше и чуваше, и скоро се научи да говори умни приказки като баща си. Но днес като си помисля, това за него явно беше вид игра, чиято същност е маловажна, и при която е нужно да се покаже на слушателите, че човек владее правилата. Не съм сигурен дали баща му още тогава не бе прозрял това. Може би си е мислил, че като за начало е достатъчно да се научат правилата, а то истинската зрялост ще да се прояви по-късно. Във всеки случай обичаше да слуша с усмивка на лице как Фредебар си дава мнението по някой спор, и току хвалеше ловкостта на неговата мисъл.

Веднъж се случило така, че Барло получил вест от приятел на име Кратос, който заема съдийския пост горе в планината. Имал труден случай за решаване, който с удоволствие щял да му сподели. На следващата заран Барло още по тъмно оседлал коня си и тръгнал на път заедно с Фредебар. Яздили цял ден и привечер стигнали планинското селце, където се намирал домът на Кратос. Съдията ги посрещнал на вратата, накарал един слуга да се погрижи за конете им, и повел посетителите навътре.

— Заповядайте — рекъл той. — Сигурно сте пригладнели от дългия път. По-късно ще говорим.

Поканил ги да седнат и малко след това една девойка пристъпила прага, застлала масата и донесла хляб, пушена сланина и кана червено вино.

— Това е дъщеря ми Раудис — рекъл Кратос. — Откакто жена ми почина, тя се грижи за домакинството.

Той приканил Раудис да седне при тях и така гостите имали време да я погледат на спокойствие. Мисля си, че поне Фредебар е сторил това обстойно, защото красотата й била ненагледна. Носела дългата си, тъмноруса коса сплетена на дебела плитка, а върху тясното й лице най-напред се отличавали огромните й тъмнокафяви очи, с които внимателно гледала събеседника, с когото говорела.

Щом гостите се заситили, Кратос рекъл на Барло:

— Поканил съм утре у нас участниците в случая, поради който те извиках за съвет. Обаче искам да ти разясня подробностите още тази вечер, ако не си преуморен.

Барло го подканил да говори и добавил:

— Така или иначе щях да те помоля още сега да ме запознаеш с положението. Тъй като искаш съвет от мен, явно става въпрос за тежък случай, а за подобно решение трябва да се преспи една нощ.

През това време Раудис била раздигнала софрата. Оставила само каната с вино и чашите върху й и отново седнала при тях.

— Става дума за убийство — започнал Кратос, — и първата трудност се състои в това, че няма свидетели. Убитият се наричаше Варгос и беше земеделец с огромно стадо добитък. Чираците му го намерили на сутринта мъртъв на пасбището и няма никакво съмнение, че е бил наръган с нож.

— Има ли някой заподозрян? — попитал Барло.

— Да, има — отвърнал Кратос, — и точно това прави случая толкова сложен за мен. Заподозреният, който трябваше да арестувам, е синът ми Терлос. Той искаше ръката на Варя, дъщерята на Варгос, но досега нямаше късмет с баща й. Защото аз може и да съм съдия, но в очите на Варгос бях беден човек.

— Това ли е единствената причина, поради която синът ти е заподозрян? — попитал Барло.

— Не — отвърнал Кратос. — Главният чирак на Варгос даде показания, че бил чул, как вечерта преди престъплението, синът ми си уговорил среща с него на онова пасбище. Освен това можел да доведе и друг свидетел. Господарят му бил излязъл от дома си на смрачаване и оттогава никой повече не го е виждал.

— Разпита ли сина си за случая? — поискал да разбере Барло.

— Да — рекъл Кратос, — и той си призна за уговорката. Но причината за нея щял да назове чак на заседанието. Във всеки случай ни увери, че Варгос бил жив и здрав, когато се разделили. Но и за това естествено липсват свидетели.

— Напълно те разбирам, че не можеш сам да вземеш решение по случилото се, от което и синът ти е засегнат — рекъл Барло. — Обаче все пак бих искал да науча дали вярваш на сина си или таиш съмнения?

— Това са два въпроса наведнъж — рекъл Кратос, — ще се опитам да отговоря и на двата. По първия: Да, вярвам на сина си, защото го познавам от люлката. Бих си представил как в яда си убива човек, но никога не би го наръгал в гръб, както е станало с Варгос. Може да си помислиш, че твърдението ми се диктува от бащини чувства. Затова ще ти назова една разумна причина, за да му повярваш. Знам, че той обича Варя и би дал всичко, за да я спечели за съпруга. Също така знам, че и на Варя ухажването му й се нравеше. Каквото и да му е сторил Варгос: в негово лице той виждаше бащата на любимата си и е трябвало да знае, че с такова убийство би убил и щастието си, все едно дали е бил подведен да го извърши или не. Я ми кажи сега: Как тогава би погледнал Варя в очите?

— Това звучи разумно — рекъл Барло, — дори и тук да говори бащата в теб. А какво ще кажеш за съмнението?

— Това е съмнение, което трудно бих могъл да изрека като съдия, защото пак е във връзка с работите на сина ми. Споделям ти го само защото си приятел в дома ми. Всъщност Терлос има съперник в ухажването на Варя, а това е точно онзи чирак, който е бил свидетел на уговорката. Показанията на този мъж същевременно му носят лична облага и такива свидетели винаги са ми подозрителни. Варгос много държал на него. Някои хора от селото обаче са на мнение, че му се е доверявал прекалено много, но това са само приказки, които не бива да впечатляват един съдия. Но нали разбираш, че въпреки всичко се тревожа.

— Разбирам го добре, тъй като и аз имам син — отвърнал Барло. — Затова и на мен няма да ми е лесно да не намесвам чувства, при това си ми и приятел. Разрешаваш ли да попитам сина си Фредебар какво мисли по въпроса?

— На мен също ще ми е драго да чуя какво ще каже — рекъл Кратос. — Хората разправят за него, че бил много остроумен и умеел добре да борави с думите.

Барло кимнал на Фредебар, който се замислил за миг и после рекъл:

— Струва ми се наложително по това обвинение в убийство старателно да се разграничат доказаните факти от догадките и гледищата. Защото когато става дума за предположения и мнения, човек лесно проявява склонност да вярва в това, в което му се иска. Като доказано може да се счита, че Терлос си е уредил среща с Варгос и тя се е състояла. От друга страна е ясно като бял ден, че Терлос е имал основателна причина да се ядоса на Варгос, понеже изглежда е всеизвестно какви са отношенията му с Варя и какво е било мнението на баща й по въпроса за това задаване. Извън това, всичко останало, което Кратос сподели, може да бъде приписано на любовта към сина му и съдът няма да му обърне голямо внимание.

Фредебар говорел напористо, като човек, на когото била поставена задача, чрез решението на която той трябвало да докаже способностите си. Тогава Барло положил ръка на рамото му, за да му даде да разбере, че клонял към преувеличаване. Кратос обаче поклатил глава и рекъл:

— Остави го да говори. Той е прав и изрича само онова, което аз самият не смеех да си призная. Какво още искаше да кажеш, Фредебар.

— Ще е решаващо как Терлос ще обоснове причината за срещата — рекъл Фредебар. — Но ще трябва да докаже това, което твърди, иначе лошо му се пише. — Раудис го била слушала с интерес и колкото по-дълго говорел, толкова по-гневно гледали тъмните й очи. Тук не могла повече да се въздържи и рекла:

— Говориш за брат ми като за чужда вещ, която изобщо не те интересува, Фредебар!

— Раудис! — прекъснал я баща й. — Наистина не бива да се месиш тук.

— Щом като синът му има правото да говори, значи и дъщеря ти може да вземе думата — отвърнала тя. — И нека да повторя, че не намирам за правилно, когато се говори така за брат ми.

— Аз съм на друго мнение — рекъл Фредебар. — Моля те да ми повярваш, че нямам нищо против брат ти. Но как да се отсъди право, когато човек е объркан от чувства.

— Аз не съм объркана от чувства — рекла Раудис. — Обаче би било зле за справедливостта, когато съдията е принуден да забрави, че и той има сърце. Аз много добре знам на какви дела е способен брат ми. Да, аз го обичам, но това значи само, че го познавам по-добре от теб. И затова съм наясно, че не е наръгал Варгос.

— Но това няма да е от полза, ако не можеш да го докажеш — рекъл Фредебар и веднага си проличало, че невъздържаният начин, по който Раудис се застъпила за брат си, го впечатлил. Раудис се изчервила под възхитения му поглед и после рекла:

— Ако тук въобще трябва да се изложи доказателство, тогава аз самата се смятам за способна да го извадя на бял свят.

Барло внимателно бил проследил този разговор. Кимнал на Раудис и рекъл тогаз:

— Нека ти предложа нещо, Кратос. Нашите деца току-що ни показаха как трябва да се води заседанието утре. Нека синът ми да е обвинителят, защото ще се ръководи единствено от доказани факти. А дъщеря ти да е защитникът на брат си, понеже ако нещо говори за невинността му, то тя ще го изкара на показ. Аз ще съм съдията, който ще изслуша всички и ще изрече присъдата. — Кратос размишлявал за кратко и се съгласил, след което скоро всички си легнали да спят.

Когато на следващата сутрин закусили, Барло попитал:

— Къде ще се провежда заседанието?

— Пред моята къща — казал Кратос. — Аз вече съм разпоредил да изнесат маса и столове. Хората ще искат да видят дали в случая, който засяга сина ми, се отсъжда справедливо.

Те излезли пред вратата и видели, че вече се била насъбрала тълпа хора, които били застанали на групички и си шушукали за убийството. Когато Барло, Кратос и двамата младежи пристъпили навън, чакащите се смълчани и образували широк полукръг около съдебната маса. Барло седнал на съдийския стол и призовал Раудис и Фредебар да заемат места отдясно и отляво.

Кратос останал прав и продумал на един от слугите си:

— Доведи сина ми Терлос пред съдията! — след което се обърнал към хората и извикал:

— Нека Луйос, главният чирак на убития Варгос, да пристъпи като свидетел пред съда! — Тогава един висок и здрав мъж на около трийсет години направил крачка напред и отвърнал:

— Тук съм и съм довел слугата от обора, Рулос, който може да потвърди думите ми. — При тези думи той избутал белокос и кльощав човечец пред съдийския трон.

— В такъв случай нека и този Рулос да застане тук — рекъл Кратос. — Освен това съм поканил и Варя, дъщерята на Варгос.

— Тук съм — обадила се една девойка, която си била вързала черна кърпа на главата и я била пуснала като широко наметало върху раменете си. При такова забулване от Варя не можело да се види нищо повече, освен малка част от разплаканото й лице. Тя погледнала през Барло към вратата, откъдето бил изведен Терлос. Той също я погледнал и леко й се усмихнал, преди слугата да го отведе до масата пред съдията. Кратос бил наредил да завържат отзад ръцете на сина му. Той едва ли се е страхувал, че Терлос ще се опита да избяга от процеса, но е искал да покаже, че с този случай се е заел много сериозно. Щом Терлос застанал пред него, Барло наредил на слугата:

— Свали му веригите.

А онзи свършил тая работа с удоволствие. Терлос кимнал към слугата, а после рекъл:

— Благодаря ти Барло. Аз бих се явил пред този съд при каквито и да е обстоятелства, дори и да се бе наложило да ходя пеш ден и нощ.

— Не ми благодари толкова рано — рекъл Барло, но тонът му останал учтив.

— Кого желаеш да разпиташ пръв? — попитал Кратос.

— Главния чирак Луйос — рекъл Барло. — Нека другите двама свидетели бъдат откарани в къщата, за да не се повлияват от показанията си едни други. След като слугата отвел Варя и Рулос, Барло призовал чирака да разкаже какво бил чул за срещата.

Луйос погледнал бегло към Терлос и започнал да дава показания.

— Докато заедно с Рулос хранехме животните в обора — рекъл той, — през открехнатата врата видях отвън да минава Варгос. Той изглеждаше ядосан и веднага след това го чух да пита на висок глас „Какво търсиш тук, Терлос?“. Терлос му отговори, че търси него, за да си поговорят. „Тогава казвай набързо“ рече Варгос. Терлос сниши глас, обаче можах да го чуя съвсем ясно, тъй като двамата стояха близко до вратата на обора. Той рече, че каквото искал да казва на Варгос, не трябвало да стига до чужди уши и дали Варгос бил съгласен да го чака на пасбището при здрачаване. „Че защо тъй потайно?“ — попита Варгос, но Терлос го принуди казвайки „Случаят е важен“. „Кого касае?“ попита Варгос, а Терлос отвърна „Теб“. Тогава Варгос се съгласи и си уговориха среща на онова място, където пътят излиза от гората към пасбището. Варгос беше намерен на заранта точно там.

— Това ли е всичко, което си чул? — попитал Барло.

— Да, и съм на мнение, че е достатъчно, за да го уличи — рекъл главният чирак.

— Това ще си проличи — казал Барло. — Сега отстъпи настрана и стой мирно, когато другите вземат думата. — После подканил слугата да изведе Рулос от къщата. Ратаят от обора бил доведен, и когато трябвало да започне, плахо погледнал към Луйос.

— Гледай към мен, когато говориш — рекъл Барло. — Сега не мисли за Луйос. Разкажи какво си чул докато сте хранили животните.

— Първо не бях обърнал внимание какво става отвън — обяснил Рулос, — докато не забелязах, че Луйос наостри слух. Тогава чух, че Варгос разговаря с Терлос. Терлос каза, че искал да се срещне с Варгос при здрачаване на пасбището навън. Там не само щял да говори с него, ами и да му покаже нещо.

— Да му покаже нещо? — повторил Барло. — Това не беше споменато досега. А каза ли какво щял да му покаже?

— Не — рекъл Рулос, — само допълни, че било важно, защото засягало имота на Варгос.

— Точно това ли чу? — попитал Барло.

— Да — отвърнал Рулос. — Това бяха думите му. А после си уговориха среща на мястото, където на заранта бе намерен Варгос.

— Луйос, ти чу ли какво рече Рулос? — попитал Барло и когато онзи кимнал, го попитал дали може да потвърди допълнителната информация от разказа на коняря. Луйос погледнал намръщено към земята и рекъл, че не може да стори това и не трябвало да се очаква от човек да помни всяка отделна дума. Всъщност той само случайно бил подочул нещо си.

— И защо тая педантичност? — добавил само той. — Цялата работа е била Варгос да бъде примамен по тъмно на онова безлюдно място.

— Искам само да знам какво си чул, Луйос — рекъл Барло, — и то колкото се може по-точно. А пък аз сам ще си съставя мнение по въпроса. — Той призовал Рулос да се отдръпне и накарал да доведат Варя за разпит.

— Преди да чуя какво имаш да кажеш по случилото се — рекъл Барло, — трябва да те попитам нещо: Какви са отношенията ти с Терлос, който е обвинен за убийството на баща ти?

Варя така рязко вдигнала глава, че кърпата й се плъзнала назад и разкрила лицето й. По широките й плътни устни си личало, че обичала да се смее, но в тоя миг очите й гневно искрели.

— Той не е убил баща ми! — рекла решително.

— Нека това да докаже процесът — рекъл Барло. — Ти обаче не отговори на въпроса ми.

— Ако можех сама да решавам — казала Варя, — днес вече щях да бъда съпруга на Терлос.

— Значи чрез показанията си ще се опиташ да не го злепоставиш — установил Барло, — а това ще рече, че Луйос няма шансове за успех при теб.

— Никога не е имал никакви шансове — твърдо рекла Варя. — Никога не съм му дала повод, но баща ми постоянно го обнадеждаваше, защото много държеше на него.

— А ти не?

— Не, аз не — рекла Варя, — но баща ми трудно можеше да бъде убеден.

По време на това изказване Луйос равнодушно гледал встрани, но си личало, че с усилие се въздържа. Барло изглежда забелязал това, затова рекъл:

— Нека да оставим тези лични работи. Я ми кажи сега, дали знаеше нещо за срещата, която Терлос си е бил уредил с баща ти?

— Малко — рекла Варя. — Ден преди да се случи всичко това, Терлос ми каза, че е измислил начин да убеди баща ми, че Луйос не е подходящият човек за мен. Можех да се закълна, че това би сломило съпротивата на баща ми, задето все държеше на ухажванията му. Той ми изглеждаше много сигурен и аз му се доверих, както му се доверявам и днес.

— Не ти ли издаде нещо повече? — попитал Барло.

— Не — отвърнала Варя. — Не бе и необходимо.

— Нека сега и ти да минеш настрана — рекъл Барло, — защото искам да чуя, какво има да казва Терлос за срещата.

Варя се запътила към мястото, където стояли другите двама свидетели, но се спряла на известно разстояние от Луйос, обърнала му гръб и загледала Терлос, който през цялото време не свалял поглед от нея. Дори и да не била говорила така открито за връзката си с Терлос, вече на никой от зрителите не можело да му убегне, какви били отношенията помежду им.

— Най-напред погледни към мен, Терлос — рекъл Барло. — Искаш ли сега да разкажеш какво си искал от Варгос?

— Да — отвърнал Терлос, — но трябва да започна малко по-отдалеч. Когато два дена преди убийството вървях привечер през гората, оттатък пасбището на Варгос видях непознат да стои в храстите. Стори ми се, че се бе скрил там и чакаше някого. Спомних си, че преди няколко седмици на Варгос му бяха откраднали двайсет крави от ливадата: Чиракът, който ги вардел нощем, бил открит мъртво пиян в храстите и по-късно се клел, че не знае как ракията била попаднала в шишето му, след като самият той го бил напълнил с вода, но след първата глътка не могъл да престане да пие. Мина ми през ума, че непознатият може да е свързан с кражбата на добитъка. Затова спрях зад едно дърво и също зачаках. След малко действително някой се изкачи по ливадата нагоре. Непознатият се показа иззад храстите, и когато другият се спря до него, разпознах Луйос. Сега разбираш Барло, че случаят ме заинтригува още повече. Стоях достатъчно близо, за да чуя какво си говореха двамата. Луйос попита другоземеца дали носел парите. „Още не“, рече онзи. Било прекалено опасно да продаде добитъка в околността. След два дена можел да намери стопанин на четири от добичетата. Негов приятел щял да прекара останалите през планината, но го очаквал да се върне едва след десет дена с парите. Луйос отвърна на непознатия, че привечер на другия ден трябвало да скрие парите от първите четири крави в кухото дървото. Той щял да си ги прибере. С останалите трябвало да постъпи по същия начин.

— Какво е това кухо дърво? — попитал Барло.

— Един стар бук, който се извисява горе, накрая на гората — рекъл Терлос. — Тук всички го наричат така. Луйос каза още на чуждоземеца, че трябвало да е изпълнителен, ако иска и занапред да въртят заедно сделки. След това пак се спусна надолу към селото, а непознатият изчезна в гората. Тогава разбрах как са изчезнали кравите на Варгос. Луйос е напил чирака, за да може непознатият спокойно да подкара кравите.

— Той лъже — извикал Луйос, който все по-напрегнато слушал Терлос. — Не вярвайте на нито една негова дума!

— Остави на мен да решавам, Луйос! — рекъл Барло остро и подканил Терлос да продължи разказа си.

— Сега разбра какво имах да разкажа на Варгос и какво исках да му покажа — рекъл Терлос. — Той обаче не повярва на нито дума от това, което му описах. „Ако искаш пред мен да изкараш съперника си извън играта“, рече той, „няма да ти се усмихне късметът.“ Тогава го заведох при кухото дърво и го накарах да провери дали парите са скрити вътре. Варгос бръкна навътре в хралупата и извади кесия с жълтици. Изсипа ги върху дланта си и ги преброи. „Лоша цена за четири крави“, рече той. После ги върна обратно в торбичката, прибра я в джоба си и се ухили. „Добре си го измислил“, рече, „Обзалагам се, че ти сам си скрил кесията, за да ти повярвам на измишльотината. Но понеже твърдиш, че парите не са твои, мога да ги задържа.“ После пак се засмя, сякаш цялата тази случка беше шега. Това така ме ядоса, че го оставих да стои там и се прибрах надолу към вкъщи през ливадата. Но мога да си представя какво се е случило по-нататък.

— Това по-добре остави на мен — рекъл Барло. — Това ли беше всичко, което искаше да кажеш?

— Да — отвърнал Терлос.

— Защо досега не си говорил с никого за това? — попитал Барло.

— Тази вечер непознатият трябва да донесе останалите пари — рекъл Терлос. — Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре, си мислех аз. Във всеки случай Луйос сега трябва да бъде възпрепятстван да предупреди съучастника си. Навярно ще повярвате на думите ми едва тогава, когато заловите непознатия с парите.

— Може би — рекъл Барло. — Нека сега синът ми Фредебар да вземе думата като съдник.

Фредебар се изправил и човек можел да забележи какво удоволствие му доставяло да играе тази важна роля на заседанието. Заел важна поза и погледнал още веднъж към насъбралите се, преди да заговори:

— Случаят изглежда така — започнал той, — изглежда тук имаме показание срещу показание. Задачата ми се състои в това, да търся причини, които доказват вината на Терлос. Слушах много съсредоточено и ми се струва, че някой тук е казал повече, отколкото е имал намерение да казва. Нека да предположим, че Терлос действително е искал да примами по тъмно Варгос в края на гората. Той го моли за среща, която не трябвало да достига до ушите на хората, обаче Варгос отказва. При това Терлос му казва, че не само иска до говори с него, ами и да му покаже нещо. И понеже бил наясно, че Варгос много държал на имуществото си, му рекъл, че ставало дума за неговия имот. Не би ли могъл да намери по-хитър ход от този? И какво е целял? Не е споделил това дори с Варя, макар че е можел да й се довери. И въпреки това думите му го издават: Искал да премахне бащината й съпротива от пътя си, й рекъл той. Така ли говори човек, който има мирни намерения? И не намирисва ли вече на насилие? Какво в действителност се случва на края на гората? Даже и да искаме да повярваме на историята за кесията: Кой ще ни увери, че Терлос не я е скрил сам и по този начин не се е опитвал да премахне съперника си? Варгос не му вярва, понеже има доверие на главния си чирак. Той се смее и прибира парите, които Терлос с усилие бил спестил. В този миг го обзема яд, както сам той казва. Не си е тръгнал, а е забил ножа. След всичко, което чухме, съм на мнение, че Терлос е извършил престъплението.

Фредебар говорил изразително и убедително, и така предал на описанието си известен драматизъм. Хората сврели глави един в друг, зашушукали помежду си и очевидно били впечатлени. Луйос видимо бил успокоен от този обрат и рекъл:

— Така трябва да е било! То е ясно като бял ден! Сега остава само да произнесеш присъдата, Барло.

— Ще изчакам, докато му дойде времето, Луйос — рекъл Барло. — Сега искам да чуя какво има да казва Раудис в защита на брат си.

През това време Фредебар си бил седнал на мястото, а Раудис се изправила, усмихнала се на брат си и застанала така, че да може да вижда едновременно и Барло, и Луйос.

— Аз също слушах много внимателно — започнала тя, — обаче от това, което чух, си извадих други заключения. Първо искам да те питам нещо, Рулос: Кой от вас двамата стоеше по-близо до вратата на обора, когато сте подслушвали разговора с уговорката за срещата? Луйос или ти?

— Луйос — рекъл Рулос, — той стоеше точно зад гредата на вратата, докато аз бях при телетата.

— Как тогава е възможно, Луйос — продължила Раудис, — Рулос да е чул повече от разговора, отколкото ти? Или по-скоро си премълчал всичко, което би накарало човек да се досети, какво наистина се е случило там горе? Ти премълча, че брат ми Терлос е искал да покаже нещо — значи е имало нещо за показване; ти премълча, че е ставало дума за имуществото на Варгос, понеже е било лесно да се досетиш, че вероятно се касае за откраднатите крави. Дори когато човек премълчава нещо, това може да го издаде, Луйос! Нека да допуснем, че нещата са се развили така, както ги описа Терлос. Ти подслушваш разговора с Варгос и като чуваш къде ще е срещата, се усъмняваш, че брат ми те е хванал на тясно. Когато при смрачаване господарят ти се изкачва нагоре към края на гората, ти го проследяваш. Виждаш двамата да разговарят, но не си достатъчно близо, за да ги чуеш. Наблюдаваш обаче как Терлос отвежда Варгос до кухото дърво, и че той изважда кесията и после си я слага в джоба. Сега си убеден, че коварството ти е разкрито. Остава ти само един изход: Трябва да убиеш господаря си и да стовариш вината върху Терлос. След като брат ми се отдалечава, се промъкваш зад гърба на Варгос, който навярно още веднъж е броял парите, и го поваляш с нож на земята. После си прибираш кесията и си тръгваш. Не беше ли тъй?

— Не — отвърнал Луйос с дрезгав глас. — Не беше така. — След това се обърнал към присъстващите и рекъл: Не вярвайте на това, което Раудис си е съчинила, за да спаси брат си! Той е убиецът.

— Замълчи! — казал Барло и със заповеден жест му посочил мястото. — Тук все още имаме показание срещу показание и становище срещу становище.

— Не съвсем — обадила се Раудис. — Това, което Фредебар изложи, бе добре казано, но той говореше за хора, които не познава. Преместваше ги насам-натам като фигури върху шахматна дъска. Аз обаче знам точно за кого става дума и сърцето ми подсказва, че Терлос не носи никаква вина.

— Сърцето ти! — извикал Луйос. — Та на кого му пука, какво казва сърцето ти!

— На теб едва ли — рекла Раудис, — понеже ти нямаш такова. Чудно ми е даже, че се осмеляваш да задяваш Варя.

— Чудно ли ти е? — отвърнал гневно Луйос. — Ще видиш, че ще я получа още щом се докаже вината на брат ти.

— Толкова ли си сигурен, че Варя ще те вземе? — попитала Раудис.

— Толкова съм сигурен, сякаш вече ми е дала дума — рекъл Луйос.

— Щом като си бил толкова сигурен, че заедно с Варя ще спечелиш и имуществото на баща й, защо ти бяха нужни парите? — попитала Раудис.

— На човек му се иска да прави подаръци… — казал бързо Луйос и тогава се усетил, че не трябвало да изрича това.

— Вината му е доказана — рекла Раудис и му обърнала гръб. За миг Луйос останал като вкаменен, сякаш още не осъзнавал случилото се. След което изкрещял от ярост, извадил ножа си и се нахвърлил върху Раудис. Още преди някой да успее да реагира, тя се обърнала и го погледнала право в лицето. Луйос се вцепенил, а Раудис рекла с тих глас:

— Точно така си убил и господаря си, Луйос. Защото ти е в кръвта да нападаш в гръб.

Сега Барло заповядал на слугите да задържат и оковат Луйос. После го попитал:

— Признаваш ли се за виновен, Луйос?

Луйос го погледнал предизвикателно в лицето и рекъл:

— Необходимо ли е? — Въпреки това кимнал.

После Барло се изправил и казал на висок глас, така че всички да го чуят:

— Сега оповестявам присъдата. Нека на този мъж на име Луйос му бъде отнето цялото имущество, а той да бъде прогонен без оръжие в горите. Не му е разрешено да вземе със себе си нищо друго, освен пита хляб и бутилка вода. Ако някой го срещне след един ден тук в барлебогската долина, има правото да го убие безнаказано, понеже Луйос е свободен като птица.

 

 

Що се отнася до Терлос, той лично присъствал на онова място, където същата вечер заловили непознатия, когато искал да скрие останалата част от парите в кухината на дървото.

— Моля да ме извините за това, че толкова дълго ви занимавам с това убийство. Старият Барло лично ми разказа с най-големи подробности тази случка. Правните случаи ме впечатляват особено силно и затова лесно губя нишката на мисълта си. Всъщност исках само да разкажа, при какви обстоятелства Фредебар се бил запознал с бъдещата си съпруга. Тогава по време на процеса изглеждало така, сякаш е невъзможно между тези двама души да има разбирателство. Но веднага след като Луйос бил отведен, Фредебар се запътил към Раудис и й рекъл:

— Радвам се, че ти спечели, Раудис.

— Това не те ли притеснява? — попитала Раудис.

— Че защо? — рекъл учудено Фредебар. — Аз се опитах да си изиграя възможно най-добре ролята. Но щеше да ми е мъчно, ако Терлос беше обвинен, тъй като изглежда мило момче.

Тогава Раудис се засмяла.

— Така си е — рекла му, — а ти можеш да бъдеш сигурен, че не е злопаметен.

— Че защо ли да е? — попитал Фредебар.

Раудис го наблюдавала поклащайки глава и после рекла:

— Ти си най-спокойният човек, когото съм срещала. Има ли всъщност неща, които вземаш на сериозно?

— Неща не — рекъл той. — Но е възможно да започна да вземам теб на сериозно.

Като чула това, Раудис отвърнала:

— Може би и това трябва да сториш.

Барло с удоволствие наблюдавал, че синът му харесвал това момиче, понеже по време на заседанието той се бил възхитил от ума й, а и от смелостта, с която предизвикала Луйос. Следващите месеци той често намирал претекст да язди заедно с Фредебар в планината и при тая възможност да посещава Кратос. Няколко седмици след заседанието починала жена му. Тя пак била поканила благородните си градски приятели на лов, и когато пъстрата кавалкада преследвала един елен през трънаците, тя така лошо паднала от коня, че си счупила врата. Така за известно време веселият живот в Барлебог бил прекратен. Барло дълго тъжил за жена си, защото въпреки цялото й лекомислие я обичал много. Но след една година била отпразнувана сватбата на Фредебар и Раудис. За приветствие на гостите над замъка се развели шарени знамена и през дола отново се понесло пищно шествие от благородни дами и господа, което последния път го било напуснало в траур.

Барло живеел в разбирателство със снаха си, защото разбрал, че тя по-добре споделяла съдийските му възгледи, отколкото собствения му син. Той се надявал, че игривият нрав на Фредебар щял да намери в нейно лице правилния противовес. Докато синът му ходел на лов или карал някой пътуващ музикант да му изсвири най-новия танц, Раудис често сядала с Барло, за да обсъждат заедно правните проблеми. И когато след известно време родила син, най-вече по нейна воля детето взело името на дядо си, който пък оттогава насам наричали стария Барло.

Раудис имала тежко раждане, от което никога не се възстановила. Повечето време прекарвала вкъщи. С времето старият Барло свикнал да обсъжда с нея всички въпроси, които трябвало да отсъжда. Внукът му присъствал на всичко това от самото начало. Най-напред сигурно е седял и си е играел в някой ъгъл, докато двамата разговаряли. Скоро обаче и той седнал до тях и се заслушвал внимателно, както ми бе разказал сам по-късно.

— Искам да ти разкажа всички забележителни правни случаи, които зная — рекъл веднъж старецът на Раудис. — Тъй като момчето днес не ги разбира, да му ги предадеш, когато се изгубя от тоя свят. Виждам, че синът ми има други планове.

Когато внукът му навършил седем години, старият Барло починал, тогава Фредебар поел управлението на двореца и наследил съдийския стол. Той обаче не кръстосвал с коня си из страната, както баща си, защото му било предостатъчно да се занимава с това, което ставало и се отсъждало в барлебогската долина. По-скоро обичал да ходи с приятели на лов извън града и когато изминала една година от смъртта на баща му, отново започнал да се занимава с това, което вършела майка му преди, да организира такива тържества в двореца, та музиката да се чува чак долу в селото.

Нерядко се случвало така, че хора от долината се допитвали първо до Раудис, преди да представят случая си пред Фредебар. Той пък обичал винаги да се съветва с нея, защото преди всичко никак не бил лош човек, а и не бил забравил как Раудис, още тогава на заседанието на Терлос, била доказала отличния си нюх.

Раудис все повече я напускали силите и издъхнала, когато младият Барло бил на петнайсет години. Това бил тежък удар за Фредебар, защото въпреки болестта си, тя му била добра съпруга. Той се отдръпнал от всичките си приятели, рядко излизал, а когато трябвало да води заседание, на участниците често им се струвало, че е като зашеметен. Понякога присъдите му били доста необичайни. Всичко това траело повече от година. После другарите му се завърнали, за да го развеселят, както се казва, и го накарали да захвърли траура, отново да тръгне заедно с тях, а вечер да се веселят с музика. Той обаче не успял да се върне отново към безгрижното си веселие, започнал да пие повече и по-бързо, отколкото му било присъщо, и наместо на правото се посветил на промиването на скъпоценни камъни, които тогава били открити в речната делта под двореца.

През това време в Барлебог се случили ужасяващите събития. Тук в селото научихме за тях от един избягал ратай, който една заран изскочи запъхтян и с разпокъсани дрехи от гората. В началото едва изричаше по някоя дума, но след известно време лека-полека успяхме да научим на каква гледка е трябвало да стане свидетел. Това едва не му коствало разсъдъка. Два дена след това младият Барло пристигна в село с коня си, като водеше за юздите още три коня.

Щом го видях, хукнах от къщи, за да го питам откъде идва.

— От пазара — рече той, — откъдето купих конете. Защо си толкова развълнуван?

— Не си ли научил още какво се е случило в барлебогския дворец? — попитах и когато той поклати глава, му разказах какво бяхме разбрали от ратая. Тогава Барло слезе от коня си и попита:

— Къде е този ратай?

— У дома — рекох аз, понеже междувременно жена ми се бе погрижила за него.

Барло се изплаши, когато видя състоянието на ратая. Той също го разпита и трябваше да чуе повторно страховития разказ.

— Пази се, Барло — рече накрая ратаят. — Гиза си е наумила да пусне вълците си да те убият, за да не остане жив никой, който има правото да наследи властта в Барлебог. А тя знае, че си на път с коне.

Разказът на ратая така разгневи Барло, че той се изстреля навън и се метна на коня си, за да препусне към Барлебог. Аз хукнах след него, провесих се на юздите му и го заклех да не тръгва към сигурната си смърт. Най-накрая той осъзна, че сам няма да може да стори нищо и остана на първо време у дома, за да дочака други вести. Обаче това, което достигна до ушите ни, бе по-лошо от онова, което вече бяхме чули. Гиза и слугите й били взели господството над цялата долина и не оставяли жив никой, който се бунтувал срещу това.

Така изминаха няколко седмици, докато една сутрин Барло рече:

— Не мога повече да бездействам тук. Дай ми няколко дрипи. Познавам един селянин в долината, на когото мога да се доверя. Ще се хвана на работа при него като чирак. Там някак си ще разбера какво може да се предприеме срещу тази вълча пасмина.

Аз се опитах да избия от главата му мисълта за такова опасно начинание, той обаче бе непреклонен. И така аз му дадох няколко износени дрехи и вечерта той потегли, за да се завърне по тайни пътечки в Барлебог. Тогава видях за последен път Барло до днес, когато се появи тук в селото с тая странна трупа.