Ханс Беман
Камък и флейта (10) (Книга първа)

9

Щом Дагелор привършил разказа си, Вслушан погледнал към Барло. Значи този човек, който седял насреща му и безразлично дъвчел парче хляб, бил законният господар на Барлебог.

— Защо не си ми казал кой си в действителност, Барло? — попитал той.

Ала Барло само повдигнал усмихнато рамене и махнал с ръка, сякаш това вече нямало никакво значение.

— Надявам се, че не съм наговорил много глупости за баща ти, Барло — рекъл Дагелор. — След всичко, което съм преживял и чул, не мога да преценя нещата другояче, освен така, както ви ги разказах. Прекалено съм стар, за да скалъпвам учтиви комплименти. — Барло положил ръка върху рамото му и дал да се разбере, че не се сърди за прямотата му.

— В разказа ти непрекъснато ставаше дума за правда и справедливост — рекъл Вслушан. — Това толкова ли те интересува?

— Ами че не бива ли? — рекъл Дагелор. — Откакто баща ми почина, аз раздавах справедливост тук в селото и се ослушвах добре, когато се разказваха подобни истории. Всичко, което човек може да научи за правораздаването се съдържа в старите истории, които хората си предават от уста на уста. Баща ми знаеше доста такива, други научих от стария Барло, а трети сам съм преживял, защото правото живее поради това, че винаги се добавят нови случаи. Ако трябваше да се преустанови предаването на подобни разкази, едновременно с това би погинало и правото; понеже човек не може от само себе си да намери правота. На нея й е необходима помощта на всички, които някога са се замисляли за правда и неправда, а дори и тогава е възможно да се вземе решение, което от гледната точка на тези знания се счита за правдоподобно. Ще бъде добър съдия единствено онзи, който е наясно, че има само бегла представа за това, което върши. Живеем в дом, който може всеки момент да се срути, но не можем да предприемем много повече от това да подпрем една греда тук и да закърпим покрива там, за да не пропадне. Когато сутрин се минава през помещението, кракът пак ще хлътне в дюшемето. Така си е, Вслушан. Но трябва още малко да поживееш, за да го разбереш.

 

 

На следващия ден продължили нататък. Хора от селото придружили веселата дружина на Барло до края на гората. Сега вече лицата им били добили по-различни изражения, отколкото предния ден при пристигането на пътуващите артисти. Погледите им не били вече помръкнали, а изпълнени със съпричастност и надежда. Някои още се смеели на шегите, които гостите показвали, в къщите до късна доба били разказвани истории и се пели песни, за които хората още говорят.

На края на гората пътищата им се разделили: Домакините се върнали обратно към колибите си, а Лауро каменотърсачът и Кладен Зельо свърнали с групата си по пътечката, която там се отклонявала към гората и водела през възвишенията към планината. Предвождайки останалите, Барло тръгнал с Вслушан по стария друм, който по речния бряг извеждал направо в Барлебог. Във всеки случай пътят едва се откроявал между двете отъпкани следи от колела, между които отдавна бил израснал къпинак. По средата на пътя били избуяли издънки бреза, големи колкото човешка ръка, а отгоре се провесвали букови, дъбови и елхови клони, та мястото ставало почти непроходимо. Върху седлото на магарето си Вслушан се чувствал по-добре, отколкото Барло върху едрия си кон, но скоро и на двамата им се наложило да скочат на земята, в противен случай щели да бъдат повалени от животните. Така те бавно напредвали, неизменно придружавани от ромоленето на реката, която се леела през горската клисура отдясно на техния път.

Привечер стигнали до тясна котловина, чийто горен край бил поръбен от каменна бариера с височината на къща. Реката си била прокарала път между камънаците и се пенела на кънтящи каскади измежду тесния процеп, за да потече отново спокойно през равното поле, докато се шмугне в гората, на път към долината. Тук имало достатъчно място за лагеруване.

— Стойте близо един до друг и не доближавайте края на гората — рекъл Раули. — Човек никога не знае какво се прокрадва нощем тук сред дърветата.

Когато слънцето залязло, един от музикантите прекосил ливадата в посока към Барло и му показал вързоп с дрехи, на който висяла маска на вещица.

— Намерих го ей там в храсталака — рекъл той. — Бих могъл да се закълна, че мъжът, който ги носеше, цял ден вървя с нас из гората. А сега изведнъж е изчезнал.

Вслушан вдигнал маската и я заоглеждал. Тези остри бивни между разкривените устни вече ги бил виждал, там, където от очните дупки присветвали жълтеникави очи.

— Познавам тая маска — рекъл той, — и се страхувам, че ми е ясно, кой я е носил. Възможно е сега той да броди из гората на четири крака и да свиква глутницата. Нека тая нощ да бъдем предпазливи.

Сега вече никой нямал нужда от предупреждение, да не се отдалечава от лагера. В средата на поляната бил накладен огън, около който всички налягали в кръг, а който притежавал оръжие, се погрижил да му е подръка.

Раули, който обичал да съставя планове и да се грижи за реда, си бил направил труда да постави стражи. Вслушан поел часа след полунощ. Когато се събудил, небето било покрито с тънък воал от облаци, върху който се очертавала пепелявата, обкръжена от широк, сияещ харман луна. Вслушан се измъкнал от завивката си и бавно се запътил към мястото, където лежал Ялф, там до конете. Бледите съцветия на полските цветя плували над тъмната трева на лунна светлина. Бученето на реката се надигало като стена в прохладния, влажен въздух и заглушавало всеки друг шум. Ако някой тук можел да усети наближаваща опасност, то това било магарето с чувствителния си нос, който надушвал вълците отдалече. Вслушан седнал до него, облегнал се на мекия му корем и го зачесал по късата козина.

Както си седял известно време така и втренчено гледал към черната стена от дървета, почувствал как под ръката му Ялф се напрегнал. Тръпки побили козината му, той тихо започнал да пръхти, след което надигнал глава и се втренчил в гората. Вслушан не доловил нищо, но от опит знаел, че било време да събуди останалите. Тъкмо се бил изправил, когато Ялф свършил тази работа: Той скочил на крака и издал дрезгав, пронизителен магарешки рев, който бил по-силен дори от шума на реката.

— Вълците идват! — извикал Вслушан и веднага след това всички се изправили. Конете също станали и започнали да се бутат един в друг тъпчейки с копита. После глутницата с рев се спуснала от гората, черни гърбове се мятали в тревата, а над земята като блуждаещи точки се стрелкали жълти очи.

Този път Барло стискал в ръка раковината си; Вслушан чул как ниският, кънтящ звук се извисил над бученето на реката и накарал въздуха да се надигне към висините. Вълците застинали на място, и преди да успеят да нападнат отново, кипенето и плясъците в речната теснина се удвоили отведнъж, за да преминат после в преливащ смях, сякаш от хиляди звънливи и ясни момински гласове. Този кикот се извисил нагоре към небето и се сгромолясал отново надолу, като огнен дъжд от падащи звезди. Той изпълнил долината от край до край, сякаш светът бил изпълнен единствено и само с този кикот. А над речния пролом проблеснала светкавица и сякаш голи тела скачали над каскадите, понасяли се ту надолу, ту нагоре, неразделно свързани с пенещата се вода, която бликала от скалния процеп.

Смехът пропъдил вълците. Те подвили уплашено опашки и се снишили във високата трева, преди един подир друг стремглаво да хукнат обратно към гората. Вслушан бил убеден, че силата на смеха трябва да е отнела смелостта и желанието им за атака, понеже този път не извирала никаква вода от земята, нямало никакво наводнение, смехът бил напълно достатъчен. Той все още кънтял като повтарящо се ехо по хълмовете и се понесъл нагоре чак до гребена на горските очертания. А този смях бил така завладяващ, че всички, които до преди малко изплашени и готови за отбрана стояли около угасващия огън, били заразени с него, та сега се смесили всякакви гласове.

Всички избухнали в бурен смях. Музикантите извадили инструментите си и захванали лудешки танц, начело с Барло, чиято флейта надсвирвала жуженето на гайдите и бръмченето на цигулките. Пътуващите артисти се събрали около пенестия вир, в който реката се сипела като порой от пукнатината, и който нямал инструмент се надигравал с дръзки скокове над речния чакъл с русалките, които, подобно на блестящи риби, ловко се мятали от водовъртежите и все още с усмивка на лице закачали мъжете, които посягали към тях да ги докоснат, докато Зеления не се показал там горе над падащата вода и доближил раковината до устните си. Нагоре се извисил дълбок и вибриращ звук, докато накрая не се чувало нищо друго, освен този кънтеж на орган, с който бил сложен край на буйното хоро. Щом звукът отекнал, водопадът останал самотен да се лее под лунната светлина.

— Благодаря за помощта, Зеления! — извикал Вслушан, а отгоре, сякаш от струните на басова цигулка, прозвучал гласът на водния дух:

— Благодаря за хорото! И не забравяй да се смееш — след което продължило да се чува единствено безспирното клокочене на реката в нощта.

Мъжете се завърнали при огъня и сложили съчки в жарта, докато тя отново пламнала. После Барло вдигнал от земята маската на вещицата с рунтавия костюм и я хвърлил в пламъците.

За сетен път от празните очни кухини присветнало жълто, а хилещата се гримаса се изопнала, като че тази грозна мутра се съживила, докато накрая съскайки се пръснала под дъжд от искри, а пламъците я погълнали.

В това време всички отново се били събрали около огъня и приглушено говорели за онова, което току-що били преживели.

— Стана точно като в твоята приказка, Гурло — рекъл Раули. — Вълците също не могат да понасят смеха. Нека запомним това.

— Как тогава са успели да добият такава мощ? — попитал Вслушан.

— Учудва ли те това? — рекъл Раули. — Мислиш ли, че на някой му е било до смях, когато слугите на Гиза са нападнали Фредебар и гостите му? Гиза вече се е била погрижила за това, да не се дава повод за смях, а днес няма нито един човек в долината, който да не живее в страх и ужас. Там, където е замряла всичката радост, вълчата власт расте.

— Всички ние трябва да останем близо един до друг — обадил се един от музикантите, — иначе за живота ни в долината на Барлебог няма никаква сигурност.

Когато чул това, Барло поклатил глава и посегнал към флейтата си.

— Още ли не си схванал за какво става дума? — изрекъл той чрез езика на звуците. — Нашата цел не е просто да прогоним тази зла жена от тук. Струва ми се по-важно да възвърнем на всеки в долината радостта, без която човек не може да просъществува. Звучи разумно, щом предлагаш да не се разделяме, обаче при намеренията ни неразумното е единственото правилно. Щом гората остане зад гърба ни ще се разделим на групи от по двама-трима. Не бива да допускаме в долината да остане двор или чифлик, където някой от нас да не е демонстрирал шегите си. Трябва поне да се опитаме да разберем как ще реагира Гиза, когато всеки се изсмее в лицето на рунтавите й слуги. И чак когато успеем да свършим това, всички ние ще се срещнем пред двореца.

 

 

На следващия ден по обяд те стигнали до онова място, където пътят извеждал от гората и водел към широкото поле на равнината. От двете страни на реката дърветата се отдръпвали до средата на възвишенията и поръбвали долината чак горе до планината, която се издигала в далечината. Между тях се ширели ниви и ливади, червени покриви на единични стопанства и малки селца светели изпод кървавочервените облаци на ябълковите градини, а далеч назад отвъд реката, която лъкатушела на плавни чупки през долината, кулите на барлебогския дворец пробождали като детска играчка синьо-зелената горска стена. Вслушан наблюдавал тази мирна картина, която не издавала нищо от черната магия, която покривала тази местност като невидима паяжина.

— Да се залавяме за работа, приятели! — извикал Раули и отново влязъл в ролята на велик стратег. На всяка група показал селския двор, където трябвало да изиграе номера си. Погрижил се също и за това, с всеки сладкодумник да има винаги и по един музикант или клоун, който да развесели хората, ако разказът станел прекалено дълъг. Барло положил ръка върху рамото на Вслушан и го насочил към едно стопанство, което се намирало в лявата част на равнинен хълм, на половината разстояние от двореца. После се качил на коня си и потеглил натам.

Сега, когато били пристигнали в долината на Барлебог, Барло сякаш вече не бързал. Оставил коня си да се тътри стъпка по стъпка по тревясалия път, извадил флейтата от торбата си и започнал да свири една свободно рееща се, весела мелодия, която рисувала очертанията на тази мирна местност, а като припев се явявал отново и отново заключителният ред на песента му за глупците: „… през страната Барло язди“. От всички страни на долината, където се придвижвали музикантите, скоро долетял отговорът на гайди и цигулки, пастирски свирки и флейти ехтели от хълм на хълм, поток от музика се излял в обширната тревиста котловина, за да я изпълни от край до край, от горското дефиле, та чак до върха на планината се чувало, че Барло язди.

Вслушан яздел магарето си редом с господаря си и си мислел за времето, когато препускал през полето на Гиза. По онова време селяните се трудели мълчаливо и той не можел да си спомни някой от тях някога да е пял или вечерно време да се е танцувало по селата. Орачите боязливо следвали впрегнатия си добитък и не се осмелявали дори да си починат, когато господарката им яздела наоколо — а не като селянина там отпред, който понечил да изкара ралото от браздата, когато песента проехтяла от всички страни. Той се изправил на синора, сложил ръка на врата на коня си и отправил взор към двамата ездачи.

Барло спрял коня си до него и му кимнал. Вслушан също искал да бъде учтив и рекъл:

— Днес е добър ден.

— Да — изръмжал отблъскващо селянинът. — Добър е — след което отново се обърнал към флейтиста и рекъл:

— Ти си младият Барло. Аз те знам от времето, когато баща ти беше жив. Обаче тоя върху магарето не беше ли онзи, който ти… — и той направил знак за отрязване на език. Тогава Барло поставил ръка върху рамото на Вслушан и направил с другата отхвърлящ жест, който значел нещо като: Нека оставим тази стара история!

— Само си го спомних — рекъл селянинът. — Явно по-късно е проумял какво е извършил при Гиза. Отдавна ли язди с теб?

Барло кимнал.

— Какво сте намислили? — попитал селянинът.

— Да ви върнем отново радостта — рекъл Вслушан.

— Мислите ли, че с малко музика сте в състояние да прокудите Гиза заедно със слугите й? — попитал той. — Дано само не се заблуждавате.

— Поне можем да опитаме — рекъл Вслушан и в същия момент селянинът сякаш забелязал нещо зад тях, стреснал се и се опитал отново да подкара впряга си в нивата. Вслушан се огледал, Барло също погледнал назад по пътя, по който били дошли. Тогава видели един от рунтавите слуги да препуска към тях.

Барло хванал успокоително селянина за ръката и се усмихнал. През това време жълтоокият вече се бил доближил и дръпнал юздите на коня си.

— Защо не си вършиш работата? — викнал той на селянина.

— Защото тъкмо разговаря с нас — рекъл Вслушан учтиво.

Рунтавият слуга го погледнал объркано, защото очевидно не бил свикнал с такива отговори. Междувременно Барло отново бил допрял флейтата до устните си и засвирил веселата си песен. Тоз път била наред строфата, която завършвала с думите „… Цвърчете мишлета, та да подвият опашки вълците диви.“ Това изкарало слугата от равновесие.

— Я спри с това проклето свирене! — изкрещял той и опитал да притисне с коня си музиканта, но Барло накарал своя жребец да се изправи на задните си крака, та другият трябвало да отстъпи назад.

— Музиката ли ти пречи? — попитал Вслушан. — Я се заслушай. Навсякъде из долината се свири.

Сега жълтият поглед на рунтавия добил нервен израз.

— Ние ще ви дадем да се разберете! — извикал той.

— Както в оная нощ при водопада ли? — попитал Вслушан и започнал да се смее. Тогава и Барло снел флейтата и се засмял така силно и гръмко, че смехът заразил и селянина, въпреки че изобщо не знаел, за какво става дума. Рунтавият се вторачил за миг в смеещите се мъже, и можело да се види как четината му настръхнала. После дръпнал коня си назад и избягал през нивата, минал напряко през полето през бразди и плетове, но кикотът го следвал по петите, докато накрая бил пропъден далеч отвъд долината през ливадите, като сухо листо от вятъра.

— Хвана го страх! — рекъл учудено селянинът.

— Ако отново се научите да се смеете — рекъл Вслушан, — рунтавите слуги на Гиза няма да се отърват от страха.

— През последните години почти нямахме причини да се смеем, особено ако някой от тях ни срещнеше — рекъл селянинът. — Но сега изглежда така, сякаш това би могло да се промени. Накъде сте се запътили?

Барло посочил към стопанството, което се простирало малко по-напред край пътя.

— Към Елдар? — попитал селянинът. — Идвате при подходящия човек. Той е един от малкото, които все още не са загубили надежда. А аз оставям оранта и си отивам вкъщи, за да разкажа на семейството си какво се случва тук.

— Тъкмо това исках да ти предложа — рекъл Вслушан. — А пък може и вече да са ти дошли гости, които имат още повече за разправяне.

— Събуди любопитството ми — рекъл селянинът и се сбогувал с двамата ездачи. После свалил плуга от ралото, метнал се странично върху добичето си и се затътрил обратно по пътя, по който другите се били качили.

Когато Барло и Вслушан наближили двора на Елдар забелязали, че хората били наизлезли пред вратата и поглеждали надолу към долината, откъдето все още долитали една през друга мелодиите на музикантите, сякаш някъде там имало годишен панаир. Освен три жени и няколко малчугани, там стоял и един късокрак, дебел мъж, чиито розови бузи се издували в странно противоречие със стърчащата му посивяла коса. Щом го съзрял, Барло се засмял и надул няколко звука с флейтата си, които прозвучали като сигнал. Тогава дебелакът се ослушал и погледнал към пътя.

— Барло! — извикал той. — Почти можех да се обзаложа, че имаш пръст в тая необикновена история.

Барло скочил от коня си и прегърнал дебелака като стар приятел, който отдавна не бил виждал. Вслушан също слязъл от магарето си и зачакал някой да го забележи. Най-накрая дебелият се обърнал към него и рекъл:

— Ама аз и тебе познавам.

— Страхувам се, че да — рекъл Вслушан. — Навярно си ме виждал навремето, когато яздех с Гиза из полята.

Дебелакът всмукал звучно въздух през зъби.

— Другарчето на Гиза за игра — рекъл той и неособено дружелюбно заоглеждал Вслушан от главата до петите. После обаче физиономията му грейнала и той добавил: Значи ти си момчето, което й дари синия белег на челото, преди да й избяга. Това донякъде оправя нещата. От онзи ден нататък, надеждата ми започна отново да расте, тъй като ти бе първият, който предприе нещо срещу нея. А сега какво търсиш тук?

— От три години съм слуга на Барло — отвърнал Вслушан.

— Значи и ти си ми така добре дошъл, както господарят ти — рекъл дебелият. — Наричат ме Елдар. Влизайте в дома ми и бъдете мои гости — и той раздрусал така силно ръката на Вслушан, че онзи го заболели кокалчетата. После го запознал със семейството си. Жена му била значително по-висока от него, но изглежда и двамата не били от онзи тип хора, дето се притесняват от подобни дреболии. Освен нея там била и снаха им, Гилдис, с трите си деца. Елдар разказал как един ден слугите на Гиза отвели сина му.

— А това е дъщеря ми Елдраде — продължил той, но момичето изобщо не разбрало, че говорят за него, а само зяпало Барло, който безмълвно се закачал с децата.

— Не й се обиждай — рекъл Елдар. — Откакто Барло напусна дома ми, тя постоянно говореше само за него.

Елдраде била висока и стройна като майка си, и само по бузестото й, пухкаво лицето се разпознавали чертите на баща й, макар и не така грубовати и дребосъшки, като у него. Накрая Елдар поставил ръка на рамото й и рекъл:

— Сега ще виждаш Барло по-често. Трябва да поздравиш и другия ни гост — с това той почти я смутил. Тя изглежда приемала за повече от естествено да я свързват с Барло.

— Завиждам ти, Вслушан — рекла тя, — че ти е било позволено да яздиш с Барло през всичките тези години.

— Засрамваш ме — отвърнал Вслушан. — Отначало за позволение и дума не можеше да става. Първо вършех това само защото ми бе наредено. По-късно с удоволствие яздех редом с него, а днес знам, че никога няма да забравя това време.

След това Елдраде му подала ръка като политик и рекла:

— Бъди гост в нашия дом — после всички влезли вътре.

Тук храната, с която гощавали гостите, също била оскъдна, защото Гиза оставяла на селяните само най-необходимото за преживяване.

— Все още не ми е ясно от какво съм все така дебел — рекъл Елдар. — Може би от насъбралата се ярост към жълтооките типове, които от години определят правилата тук.

— Не ще вършат това още дълго — рекъл Вслушан и разказал за срещата, която имали на път към неговия дом. Елдар и хората му, които седели с тях на масата, слушали с интерес. Когато Вслушан описал бягството на рунтавия, те започнали да се смеят, и не било трудно да се забележи, че отдавна не били правили това. Елдар така се смял, че чак двойната му брадичка се тресяла. После заудрял с дланта си по масата и рекъл:

— Нещата започват да се променят, а най-хубавото е, че има повод за радост. Барло отново язди из страната.

— Ще дойдеш ли с мен пак да нахраним животните? — попитал внукът на Елдар, който бил седнал до Барло и през цялото време не го изпускал от очи. Барло кимнал усмихнато, изправил се, вдигнал момчето на раменете си и излязъл навън.

— Правеше това всяка вечер, докато беше тук — рекъл Елдар.

— Той е най-добрият коняр, който някога съм имал.

— Защо не е останал тук? — попитал Вслушан.

— Попитай Елдраде — рекъл Елдар. — Никой тук не може да разказва по-добре от нея за Барло.

— Елдраде, ще разкажеш ли, ако те помоля, за това? — попитал Вслушан.

— С удоволствие — отвърнало момичето и захванало:

Историята за младия Барда

Още като момче Барло често идваше в дома ни. Още от самото начало не харесваше пиршествата, които баща му организираше с приятелите си от града. Да не си помислиш, че не обичаше да се смее, просто радостта му идваше от другаде. Когато в двореца се празнуваше, честото му идване у дома можеше да е свързано и с това, че той не понасяше как градските посетители пришпорваха конете си през плетища и огради, когато тръгваха на лов. Барло обичаше конете точно както баща ми, който винаги има в обора си по няколко расови кобили. Когато сядаха заедно непрекъснато се говореше за коне и скоро между тях двамата се зароди истинско доверие. Това именно беше и причината той да дойде в дома ни, след като Гиза и рунтавите й слуги бяха завзели властта в долината. Аз се изплаших до смърт, когато една вечер почука на прозореца ми, тъй като тогава никой не очакваше нещо друго, освен нещастие. После обаче чух свирката, с която винаги си сигнализирахме един на друг, и пуснах Барло вкъщи.

През тази нощ за пръв път ме взе в обятията си, и докато го стисках здраво, той плачеше като дете. Не знам колко време сме стояли така в тъмното. По някое време се появи баща ми, ние седнахме в стаичката и Барло ни накара да разкажем всичко, което бяхме чули. В светлината, която хвърляше свещта, лицето му изглеждаше някак чуждо; никога преди не го бях виждала изпълнено с такава омраза. Той се поинтересува за няколко души в двореца, но уви, никой от тях не бе оцелял. И докато седяхме на масата и разговаряхме, навън започнаха да вият вълци. Това не се бе случвало никога досега.

— Никой от долината не се осмелява да излезе навън след спускането на мрака — рече баща ми и издуха свещта.

— Да не сте станали страхливци? — попита ядосано Барло. — В миналото излизахте даже и на лов за вълци.

Баща ми вдигна рамене.

— С голи ръце ли да се изправим срещу тях? — попита той. — Слугите на Гиза претърсиха всеки дом в долината за оръжие и не ни оставиха нищо друго, освен няколко кухненски ножа и брадва за сечене на дърва. Освен това тези вълци се движат на глутници и подгонват всеки, когото срещнат по тъмно.

— Утре ще отида в гората и ще си насека клони за лък — рече Барло. Той не изчака да чуе какво мисли баща ми за това, а се изправи и се запъти към стаята, в която и преди бе спал, когато не искаше да се прибира вкъщи.

На следващата утрин Барло попита брат ми Брагар дали иска да го придружи или и той вече бе свикнал с тиранията на вълците. Брагар тръгна с него и те си отсякоха по един жилав тисов прът, колкото човешки бой, за лък и сноп клони за стрели.

Денем Барло работеше като коняр, тъй като на баща ми му се струваше прекалено опасно да го държи в дома ни просто като гост. Човек в стопанството ни, който подковава конете, не се набиваше особено на очи. Вечерта Барло и Брагар започнаха да дялкат лъковете си. Все още ми е пред очите как Барло цяла седмица седеше намръщено над жилавото дърво и дялкаше, докато накрая завърза тетивата. Когато после я опъна и застопори, в погледа му се четеше ясно желание за мъст. През това време той ме отбягваше, все едно бих могла да го отклоня от намеренията му.

Говореше единствено с Брагар и когато завършиха лъковете си, му рече:

— Трябва да си сковем наблюдателница в короната на дърво, където ще сме недостижими за вълците.

Известно време те търсиха място, където вълците често минаваха. После построиха наблюдателница в короната на един стар дъб накрая на гората и скриха там лъковете си, понеже бе неразумно да ги оставят вкъщи. Вече бяха изминали пет седмици, откакто Барло беше дошъл у нас.

Аз присъствах там, когато двамата обсъждаха първия си лов.

— Ще се прицелваме само по вълци, които са се отдалечили малко от глутницата — рече Барло. — Ударът трябва да бъде смъртоносен, защото ранен вълк може да насочи останалите по петите ни. Също така трябва да се опитваме да си върнем стрелите.

Тръгнаха привечер заедно с последния отиващ си слънчев лъч и се върнаха чак на заранта, когато слънцето вече бе изгряло. Ние бяхме станали рано и ги чакахме. Баща ми погледна въпросително Барло, но отговор не последва. Преди да влезе вътре обаче, Барло извади ножа от калъфа си и направи две резки в страничната подпора на вратата. После направо си легна, понеже баща ми се бе погрижил за конете. Брагар каза само:

— Те носят каишки със син камък.

Това продължи дни наред. Понякога Барло отбелязваше по една резка, понякога нито една, но никога не бяха повече от две. И на двамата с брат ми им личеше колко са изморени, тъй като в стопанството имаше прекалено много работа, за да могат да спят през деня. Освен това слугите на Гиза започнаха отново да претърсват къщите. Виждаха се навсякъде из долината как яздят по трима-четирима, а нашето стопанство беше измежду първите, с които се захванаха. Дойдоха препускайки през пасбището и прехвърлиха оградата така, че кокошките се разхвърчаха на всички страни. Пред къщи скочиха от конете си и хвърлиха юздите на Барло, който тъкмо прекрачваше прага. След това нахлуха в къщата, влизаха във всяка стая, отваряха вратите на шкафове и ракли и преравяха всичко, което им попаднеше пред погледа. Накрая, след като бяха вилнели като разбойници се отказаха и напуснаха ядосано дома. Единият от тях се спря на излизане и заоглежда замислено пресните резки, които ясно се открояваха върху похабената рамка на вратата. След това се метнаха на конете и продължиха към следващия двор.

При свечеряване на същия ден Барло и Брагар излязоха отново на лов. Когато се завърнаха на сутринта, веднага забелязах, че нещо не беше наред.

— Един ранен вълк ни се изплъзна — рече Брагар.

Още на същия ден слугите на Гиза пристигнаха с конете си в двора ни. На един от тях едната ръка бе превързана, а в другата държеше стрелата, около която душеше като ловджийско куче. Този път не се запътиха към къщата, ами повикаха баща ми.

— Кой друг, освен теб, работи в стопанството? — попита един.

— Синът ми Брагар и един коняр — рече баща ми.

— Извикай ги да излязат! — викна рунтавият.

Когато Барло и Брагар застанаха на вратата, раненият ги огледа изучаващо и пристъпи плътно към тях, сякаш искаше да ги подуши. В жълтеникавите му очи бе изписана смразяваща ярост.

— Държиш в двора си прекалено много млади мъже — рече той тогава, — ще им намерим друго занимание, за да не им щукне някоя глупост. Синът ти е дребен, но як и работата в мините ще му се отрази добре. А този снажен коняр ще ни е от полза в двореца.

— А кой тогава ще се грижи за моите коне? — попита баща ми.

— Това няма да е нужно повече — рече рунтавият, — понеже и те ще влязат в употреба. Две кранти за оран, които ще оставим, са ти достатъчни. — После веднага се заеха да извеждат конете от обора. За щастие нямаха ни най-малка представа от коне, и така баща ми успя да задържи двете най-добри разплодни кобили. През това време Барло и Брагар бяха донесли нещата си и застанаха с вързопите пред вратата. Брагар се беше сбогувал с жена си и децата си вкъщи, понеже не желаеше Гилдис да плаче пред жълтите очи на рунтавия.

През цялото време аз стоях отвън, и когато Барло се бе сбогувал с баща ми, понечи и на мен да подаде ръка. В този миг го прегърнах за втори път и ми беше напълно безразлично дали слугите на Гиза ще зяпат ухилено или не.

— Оставям ти ножа си — ми пошушна Барло на ухото. — В твоя скрин е. Дръж го наточен, защото още ще ми трябва. — После ме целуна и тръгна към конете, които трябваше да отведе в двореца.

Там имаше опасност някой от прислужниците, които междувременно бяха назначени, да го разпознае. Но не можех да си представя, че някой ще предаде Барло, понеже беше обичан от всички, също като дядо си. Въпреки това не можах да издържа и три дни вкъщи и се отправих надолу към долината, за да се помотая в селото под двореца, с надеждата да срещна Барло или да науча нещо за брат ми. Но когато това не ми се удаде, отидох при Фуро ковача, защото той се грижеше за подковаването на дворцовите коне и щеше да е информиран най-добре. Освен това беше човек, който не се боеше чак толкова от рунтавите слуги.

— Заведоха брат ти заедно с други млади мъже в планината — рече Фуро. — Аз самият видях с очите си как слугите на Гиза ги прекараха от тук. За Барло знам само, че работи като коняр горе в двореца. Но ти не бива да се притесняваш, че някой от нашите хора ще разкрие на Гиза кой всъщност се грижи за конете й — после рече още, че щял да ми съобщи, когато Барло ще води в ковачницата коне за подковаване, тъй като вече беше забелязал, че държа да го видя и да говоря с него.

Няколко дена по-късно един съсед минавайки покрай нас рече, че Фуро казал да предадат, че утре нямало да подковава нашите коне, понеже трябвало да работи за господарите в двореца.

— Та ние имаме ли кон за подковаване? — попита баща ми учудено.

— Ама разбира се — рекох аз, — ти не знаеш ли? — И тайно му дадох знак да не пита нищо повече. После той поблагодари на съседа за хабера и щом отново останахме сами, ме бутна в стаята и рече, че не му било сега времето да имаме тайни един от друг.

Тогава му разказах за уговорката си с ковача и също, че трябва да видя Барло, дори това да ми струва живота.

— На Барло сега не му е до това да се среща тайно с моми — рече баща ми. А аз си знаех, че ще каже така и се вбесявах от това, че заради омразата си към нещо, мъжете са способни да забравят всичко останало.

— Да — отвърнах аз, — за съжаление мисли за друго и е затънал в такава омраза в този проклет дворец, че скоро ще се превърне в един зъл човек.

Баща ми ме погледна недоумяващо.

— Да не би да искаш да останем в робство на тази вещица и рунтавите й слуги за вечни времена? — попита той. В този миг той изглеждаше точно толкова суров и зловещ, колкото и Барло, когато дялкаше лъка си.

— Знаеш, че съвсем не искам това — рекох аз. — Но, който иска да победи това ужасно изчадие, трябва първо да надвие собствената си омраза, и аз няма да допусна Барло да забрави как трябва да живеят хората. Навярно ще си спомни това, когато отново го прегърна, и ти няма да ме спреш — баща ми ме гледаше замислено известно време. Сетне се усмихна и рече:

— Няма да те спирам, щом искаш утре да отидеш в ковачницата. Но не излагай себе си и Барло на опасност.

Аз го целунах и му рекох:

— Пред очите ми е само една опасност: Как тази вълча пасмина разяжда сърцата ни.

На следващия ден, когато Барло пристигна с конете, вече бях в ковачницата. Двама от рунтавите слуги го придружаваха. Единият понечи да ме изгони, но другият само се ухили щом ме видя, понеже присъстваше, когато отвеждаха Барло и бе наблюдавал сбогуването ни.

— Остави ги да се множат като зайци — рече той. — Господарката ни има постоянна нужда от работници.

Забелязах как Барло пребледня от ярост. Но аз с бързи стъпки се спуснах към него и го прегърнах.

— Говорят така — рекох аз, — защото разсъждават като животни. Такова нещо не може да ме засегне.

— Обаче мен ме разболява — рече той и почувствах как целият трепереше от ярост. — Разяжда ме омраза откакто гледам тази пасмина да се разхожда из дома, в който живяха баба ми, дядо ми и родителите ми.

— Знам — рекох аз. — Затова съм тук. За да не забравяш, че омразата не е всичко.

— Радвам се, че си дошла — каза той. — Но там горе в двореца все едно газя в отровна тиня. Сега съм толкова близо до тази вещица, че скоро ще открия начин да я излича от лицето на земята. Ще ти известя чрез Фуро щом имам нужда от помощ.

През останалото време не говорихме много, а после конете бяха подковани и Барло трябваше да тръгне със слугите отново към конюшните нагоре.

От Фуро не получих повече никаква вест. Седмица по-късно той изчезна с жена си от селото и бе взел със себе си голяма част от инструментите в работилницата. Разправяха, че бил избягал с онзи ми ти стопанин на магарета, който прекарал цяло стадо мулета през гората. Гиза наредила да построят дворцова ковачница горе в крепостта, и така се стигна до там, че не виждах Барло цели три години, докато той работеше там.

Но видях теб, Вслушан, как яздеше с Гиза през полята. Веднъж минахте на една ръка разстояние от мен и аз чух как Гиза ти рече:

— Трябва да се научиш да говориш по-високо, иначе никой няма да ти се подчинява.

Аз много харесах гласа ти, с който ти както винаги й отвърна тихо и се радвам, че и днес все още не говориш на висок глас.

От един прислужник бяхме дочули какво се бе случило по-късно с Барло и за известно време те мразех точно толкова, колкото Барло мразеше злата господарка. Но после пак си спомних какво бях казвала аз самата за тази омраза, и започнах да те съжалявам; понеже Гиза те бе докарала дотам, макар и не съвсем без твоя воля. От Барло нямаше и следа, но аз не престанах да тая надежда, че е все още жив. Хората казват, че един нож ръждясва и се захабява, когато собственикът му умре, обаче ножът на Барло остана остър и чист, както в деня, в който го бе пъхнал в скрина ми. Но вече и двамата никак не сте за съжаление, защото от дълго време насам не съм срещала толкова весели хора като вас.