Ханс Беман
Камък и флейта (11) (Книга първа)

10

Докато Елдраде разказвала до край историята, Барло се бил върнал от обора с внука на Елдар. Той пуснал момчето на земята и се засмял, когато чул последните думи на Елдраде. Тогава я хванал, повдигнал я от пейката, където седяла, и затанцувал с нея из стаята така, че полите и се развели.

— Остави ме! Миришеш на конски фъшкии — викала Елдраде и се опитала смеейки се да се отскубне, обаче Барло не я пущал от прегръдката си и се въртял с нея като пумпал, докато не му секнал дъхът. Двамата стояли известно време залитайки по средата на стаята и се държали за ръце. После Барло пуснал най-сетне момичето и седнал на пейката. Извадил флейтата си и отново подхванал песента за глупците:

Вий вълците прогонете

навън от Барловия дом.

Всички пейте и се веселете

и с ведър тон

Барлова невеста посрещнете.

— След всичко това наистина не е нужно да искаш ръката й — рекъл Елдар. — И без това, ако щерка ми си науми нещо, човек не може да я спре. Бъбривата й уста двойно ще компенсира безмълвието ти.

Тогава Барло пак опрял флейтата до устните си, за да покаже на всички, че все пак умее да говори. Обаче Елдраде я измъкнала от ръцете му и рекла:

— Аз те разбирам и без флейта и ще съм твоят говор, докато съм жива.

През тази нощ не се чували никакви вълци, нито наблизо до къщата, нито горе в гората. Вслушан дълго лежал буден и се питал какво ли би предприела Гиза, когато научи за Барло и нашествието на музикантите. И колкото по-дълго мислел, толкова по-зловещ му се струвал покоят.

 

 

Когат на следната утрин Барло пиел мляко за закуска заедно с Елдар и Вслушан, той извадил флейтата си и казал:

— Нека отидем в гората и всеки от нас да си отсече по една здрава тисова тояга. Възможно е въпреки всичко вълците да окажат съпротива, когато са на глутница.

— Може и да си прав — рекъл Елдар. — И аз ще се чувствам по-добре, ако стискам в ръка ловджийски лък и не трябва да разчитам само на смеха ни.

Докато се изкачвали през ливадите нагоре към гората, Вслушан разказал на домакина си историята за Цвекльо, и Елдар още се смеел, когато навлезли в сенките на дърветата. Там те чули, че и на други мъже им била хрумнала същата мисъл. Навсякъде в храстите се чувало кършене на клони, а удари от секири ехтели из цялата гора.

— Елдар, и вие ли имате такива весели гости? — подвикнал един селянин. — Абе, че са вятърничави младежи, така си е, ама поне умеят да вдъхват смелост на хората с доброто си настроение. Май и Барло е дошъл с тях. Ти знаеш ли къде е той?

— Ето го тук, при мен — рекъл Елдар. — Снощи се сгоди за дъщеря ми.

Другият се засмял и отвърнал:

— Ама че се е разбързал и той! Щом вече се планува венчавка, врявата няма да трае дълго.

Барло бил застанал в храстите с Вслушан и дочул разговора. В тоя момент излязъл от гората на поляната, така че всички да го видят, и засвирил песента си с всичките й три куплета, и всеки могъл да разбере какъв е текстът, та накрая запели в един глас, щом я засвирил повторно.

— Кога ще прогоним тия гадове от двореца ти? — попитал единият, когато песента била изпята до край.

— Направете си лъкове и изчакайте докато ви пратя вест — изсвирил Барло. — Дотогава можете да упражнявате смеха си, в случай че сте го забравили. Приятелите ми ще ви покажат как става това. — Когато пак се спуснали към двора на Елдар, Вслушан забелязал, че Барло бил отсякъл клони за два лъка.

Двамата останали цяла седмица в стопанството.

Благодарение на двете разплодни кобили Елдар отново бил увеличил значително броя на конете си, за чието отглеждане обаче били помагали и жените и децата. Заедно с коня на Барло и магарето на Вслушан животните в обора вече били дванайсет, а Елдар се радвал, че конярят му отново си бил у дома. Барло с удоволствие вършел поверената му работа и си свиркал с уста, пък и въвеждал подчинения си в тънкостите на занаята.

Вслушан нямал никакво търпение. Оттатък в двореца Гиза все още живеела със слугите си, а господарят му се държал така, сякаш бил дошъл тук само за да се посвети на работата в обора и грижите за конете. Затова ли били изминали целия този път, за да се превърнат от овчари в коняри? Струвало му се, че това бил доста незначителен напредък.

Даже и вечер, когато всички били насядали в гостната и подготвяли лъковете си, Барло създавал впечатлението, че дялка някаква ненужна играчка. Елдраде също го забелязала.

— Последния път, когато дялкаше лъка си — рекла тя, — лицето ти излъчваше друго, Барло.

Той я погледнал въпросително, повдигайки вежди.

— Не — рекла Елдраде. — Така, както изглеждаш сега, по̀ ми харесва.

Той леко се усмихнал, след което продължил да се занимава с тисовото дърво.

Цяла седмица вълците кротували. Всяка вечер Вслушан чакал да чуе провлачения им вой, но се долавял единствено вятърът, който свистял в сламения покрив. Когато на седмата вечер отново седели в гостната, той попитал:

— Дали вече не сме ги изпъдили?

Барло поклатил глава и посочил към двореца. После взел флейтата си и засвирил песента за Хубавица Агла, понеже Елдраде много обичала да я слуша.

Още по време на песента отвън на прозореца се почукало. За миг всички се вцепенили. Още веднъж се потропало и после се чуло кратко изсвирване, подобно на сигнал.

— Брагар! — извикала Гилдис, скочила и се втурнала навън към входната врата. Когато останалите я последвали, тя вече била издърпала резето и отворила вратата. Навън в мрака Вслушан забелязал един късокрак мъж със забележително широки рамене.

— Брагар — рекла пак Гилдис. Той направил две крачки напред и я взел в обятията си.

— Вече се бях досетил, че си дошъл у дома, Барло — рекъл Брагар, когато отново седнали вътре. — Нося ти вест. Преди три дни в планината се появиха Лауро каменотърсачът и онзи грамаден момък на име Кладен Зельо с цяла тълпа смешници, които бяха обзети от такъв смях, че едва не подлудиха слугите на Гиза. Когато побягнаха към конете си и като попарени хукнаха към дола, в жълтеникавите им очи бе изписан истински страх. След това Кладен Зельо ни разказа какво толкова ги е влудило, и в същото време се погрижи да разсмее и нас. Сега всички наши хора от мините, заедно с тези смешници кръстосват долината, а аз избързах напред, за да те осведомя.

Когато чул това, Барло кимнал, вдигнал флейтата си и рекъл:

— Да тръгнем към двореца на зазоряване. Вслушан, ти доведи магарето си от обора и предупреди съседните стопанства. Теб, Елдар, те моля да обадиш на хората отвъд реката. Кажи им да не забравят лъковете си. А за теб, Брагар, вече съм приготвил един.

Елдар оседлал една дългокрака кафява кобила. Вслушан се зачудил колко висок му се видял изведнъж селянинът, когато се изправил. Щом пресекли оградата на двора, Елдар спрял пак коня си и още веднъж описал на Вслушан пътя към дворовете, които трябвало да потърси.

— Не искаш ли да се сменим? — попитал Вслушан, защото му дожаляло, че Елдар трябвало да обиколи половината долина през тая нощ, наместо да се види със сина си. Селянинът обаче поклатил отрицателно глава.

— В тъмното не ще намериш брода, който пресича реката — рекъл той, пришпорил коня си и се спуснал в галоп към долината надолу, сякаш било посред бял ден.

В тази тъмница Вслушан трябвало да разчита на магарето си да намери пътя към долината. В началото той не можел да различи дори тревата покрай пътя, но после малко по малко мракът се смекчил, дървета и храсти изникнали като сенки върху тревистия хълм, сетне изневиделица на фона на покритото с облаци небе се очертал фино назъбеният силует на гората. Тогава Вслушан подкарал по-бързо, тъй като пътят се разстилал ясно пред него. Напред в далечината над долината сякаш премигвала светлина. Той спрял магарето си и вперил поглед натам. На мястото, където в мрака се долавяло това слабо мъждукане, би трябвало да се намира дворецът на хълма. Нима хората там още били будни. Вслушан се запитал какво ли се случва сега в помещенията с високи тавани и по гърба му пробягнали студени тръпки. Но после се отърсил от надигащия се ужас и оставил магарето да се придвижва бавно нататък.

Отдясно на пътя започвала една овощна градина. Короните на разцъфналите ябълкови дръвчета стояли като светъл облак над тъмната трева. Докато Вслушан минавал покрай тях и вдишвал уханието на разпукалите се цветни пъпки, чул да пропява гайда. След това съзрял зад дърветата светещите прозорци на съседния двор. Тука хората също били будни и потропвали в такт с песента на музиканта, който им гостувал.

Вслушан слязъл от магарето си, отворил външната порта и се запътил към къщата. Известно време постоял пред вратата, послушал приглушената мелодия на бучащите басове и дочул смеха на танцьорите. Сетне потропал. В този момент музиката утихнала, смехът секнал, а танцьорите застинали по местата си. Дочул се шепот. После към вратата се приближили стъпки и един мъж попитал кой е отвън.

— Нося послание от Барло — рекъл Вслушан на висок глас. Тогава резето било вдигнато и вратата отворена. Вслушан видял само силуета на мъж в осветената рамка на вратата.

— Влез — рекъл той.

Но Вслушан нямал време за това и отвърнал, че трябвало да разнесе новината и по другите стопанства.

— На разсъмване всички трябва да се отправим на коне към двореца — рекъл той. — И не забравяйте лъковете си.

— Това е най-благата вест, която чувам от години насам — рекъл мъжът. — Предай на Барло, че ще бъдем точни на уреченото място. Прибирай се спокойно. Аз ще разнеса новината по останалите къщи, понеже познавам тукашните пътища по-добре от теб.

По-късно се разправяло, че през тази нощ никой от долината не бил мигнал. Хората седели дружно по домовете си, слушали сладкодумците, пригласяли на песните на музикантите и се смеели на шегите им. Смехът им бил силен и трескав, сякаш можел да забули напрежението, с което всеки очаквал да се съмне. Непрекъснато някой ставал и излизал пред вратата да провери, дали на изток небето над горите не просветлявало.

Вслушан се прибрал обратно в двора на Елдар, завел Ялф в обора и постоял малко при останалите в къщата. Но почти не чувал онова, което Брагар разказвал за времето, което бил прекарал в мините. Той поглеждал от дъжд на вятър към младия мъж, чието бледо, брадясало лице било белязано от тежкия труд в тъмните шахти и мини, за които сега разправял като за далечно, опасно приключение и ги споменавал само като невероятно събитие, за което вече можело да се говори, без спотайващи се страхове да карат гласа да пресеква.

Вслушан все още виждал далечната светлина на барлебогския замък, премигваща над долината. Той се взрял навън в мрака, в който нямало никаква опорна точка, освен този зловещ блясък, този кълн на хленчеща тревога, който блуждаел в празното пространство, а сърцето му се смразявало, докато съзнанието му се свивало в една трептяща точка на ужаса, към който скоро трябвало да се отправи. Посегнал към ледената буца, чиято мъртвешка хладина изпълвала пазвата му, и усетил между пръстите си Камъка на Арни. После извадил торбичката, взел камъка и се загледал в шарения венец, който блестял сгряващо в пламъка на свещта. Каменното око го погледнало. Сини, виолетови и зелени кръгове се разстлали на пулсиращи вълни и изпълнили черната празнота, изтласкали страха до границите на хоризонта, докато не останало нищо друго, освен това живо сияние, което струяло от окото или от лицето, което го гледало през тези очи и той не знаел дали това е лице на прастара жена или на дете, под чийто поглед сърцето му отново затуптявало, а след това пак чул онзи глас, който звучал като далечен камбанен звън или като гугукането на диви гълъби. И гласът рекъл: Използвай камъка си, Вслушан!

— Това ли е камъкът, който Гиза търси? — попитала Елдраде.

Вслушан вдигнал глава и видял, че девойката била застанала пред него и гледала към камъка в ръката му.

— Да — отвърнал той, — това е Камъкът на Арни. Но тя няма да го получи.

— Ще позволиш ли да го подържа? — попитала Елдраде.

— С удоволствие — отвърнал Вслушан и й го подал.

Елдраде взела камъка и дълго го разглеждала.

— Топъл е — рекла тя.

— Ама разбира се — отвърнал Вслушан, — нося го в пазвата си.

— Нямам това предвид — рекла Елдраде. — Стопля ми сърцето.

— Знам — рекъл Вслушан.

— Затова ли го извади? — попитала девойката.

— Да — рекъл, — беше ме обзел страх.

— Този камък стопля сърцата — рекла пак Елдраде. — До тоя миг мразех Гиза за всичко, което е причинила на долината и на Барло. Но сега я съжалявам, тъй като тоя камък ще й покаже какво е загубила, когато е тръгнала с вълците.

Тя върнала Камъка на Вслушан и докато той го прибирал обратно в торбичката, влязъл Брагар и рекъл:

— Над гората се съмва. Трябва да потегляме.

Малко след това те препускали с конете си надолу по тревистия склон. Над долината все още се стелела нощта, само на изток гористата планинска верига се врязвала рязко в зазоряващото се небе. Вслушан виждал пред себе си яздещите в тръс широкоплещести силуети на Елдар и Брагар, с дълги ловджийски лъкове в левиците си, като два кентавъра по вълчите следи. След това от мрака изплували други ездачи и се присъединили към тях, някои от които музиканти с наети коне, ако не притежавали собствени. Когато стигнали до дола и се отправили към замъка, който сега мрачно се извисявал пред тях, флейти и гайди започнали да свирят Барловата песен. Все повече мъже се включвали да пригласят, и тая песен, и тоя смях се разнесли из цялата долина. Тогава Вслушан съзрял в бледата утринна виделина от мините, от другата страна на долината, да слизат работниците. Шествието се раздвоило и тръгнало да обгражда замъка от двете страни на хълма. Тогава конниците също приближили, слезли от конете и посрещнали синовете си, които години наред били прокудени в планините от слугите на Гиза и докато всички още се надвиквали и се хвърляли един друг в обятията си, Кладен Зельо, който стърчал над тълпата като мачта, дал тон за един от куплетите си:

Събуди се хубавице Гиза,

спиш твърде много дни,

я покажи си белега,

с който Вслушан те удостои.

Сред смеха, който отеквал до стените, Вслушан чул гласа на Гиза.

— Накарайте ги да млъкнат! — крещяла тя. — Подгонете ги, разкъсайте ги, вълци мои!

И когато смехът затихнал, се чули скимтящите вълци.

— Да не би да ви достраша? — викала Гиза. — Излизайте навън! Прегризете им гръкляните, та да им секне кикотът!

Гласът й още ехтял по склоновете на долината, когато въженият мост се сгромолясал шумно. Глутницата изскочила гръб до гръб от портата и се разперила като ветрило по склона. Но мъжете вече били опънали лъковете си и запращали стрела след стрела срещу прииждащите вълци. Те падали един след друг скимтейки, търкулвали се по надолнището до подножието на хълма и оставали да лежат в шубрака. След няколко мига склонът бил чист.

Горе отворената порта зеела мрачно. Вслушан погледнал натам и зачакал Гиза да се появи, но нищо не помръдвало. Сетне първият слънчев лъч се спуснал към върха на кулата и накарал златния ветропоказател да заблести. Тогаз Барло се метнал на коня си и дал знак на Вслушан да го последва. Останалите мъже също възседнали отново конете си и се присъединили към Барло, който тръгнал нагоре по пътя към входа.

Когато стигнали горе до въжения мост, Вслушан забелязал как над планинския хълм небето аленеело на ивици. После слънцето се вдигнало над короните на дърветата и заслепило очите му. Веднага след това копитата вече тропали по дървения мост, а ездачите потъвали в стръмния вход. Там обаче били секнати от жегващ светлинен поток, а насреща им лъхнал хлад от павирания път, по който тропотът на копитата така отеквал, та чак им проглушил ушите. Вслушан потръпнал. Отново почувствал как в него се прокрадва страхът, но след лек завой се появила огрятата от слънцето рамка на входната порта и притеснението изчезнало.

Освен няколкото гълъба, гукащи по первазите на прозорците на обора, дворът изглеждал пуст. От двореца не идвал никакъв звук, но вратата над външното стълбище зеела широко. Барло изчакал всички конници да се съберат в двора. След това дал знак да слязат от конете, скочил на земята и бавно заизкачвал стълбите нагоре. Вслушан и останалите мъже го последвали мълчаливо. Те крачели през бездушни коридори покрай потъмнели стари картини, а острият мирис на вълци, който се носел от всеки ъгъл, натрапчиво ги удрял в носовете. Вслушан имал чувството, че гази през блато. Всяка крачка му коствала усилия, а когато Барло бутнал тежката двукрила врата на залата и пристъпил вътре, ужасът на този дом, който му бил до болка познат, го вцепенил. Но хората зад него не чувствали такива задръжки и го избутали през прага.

Прозорците на помещението още оставали в сянка. Всичко било потопено в пепеляв здрач, който бил в забележително противоречие с преливащия от слънчева светлина пейзаж отвъд крепостните стени. Вслушан се загледал навън в тревистите склонове на хълма под синкавите гори, сякаш този отчаян поглед би могъл да го измъкне от мъглявината на това помещение и да го накара да се събуди от тоя кошмар, измежду ухаещи треви и цветчета. Но в същото време бил наясно, че всичко това не било сън, понеже в тая зала бе седял на трапезата с Гиза, в тая зала се бе опитвал да дава заповеди с мек тон, в тая зала бе ставал съдник. А сега доловил гласа на Гиза, който така често бил чувал между тези стени.

— Вслушан — рекла тя. — Донесе ли ми камъка си?

Той отвърнал поглед от прозореца и я видял да стои от другата страна на помещението. Сините й очи били като лед, а върху варовиково бялото й чело белегът изпъквал като зловещо трето око, чийто втренчен поглед той не могъл повече да отбягва. Виждал само онзи синьо-черен отпечатък, който подпухвал ли подпухвал, докато изпълнил съзнанието му с безпочвено виеща тревога, която всмуквала всяка друга мисъл и не оставяла нищо друго, освен една черна дупка, секваща дъха му. В задушаващ гърч той разкъсал ризата си и се вкопчил в торбичката с Камъка на Арни. И не щеш ли, в тоя безименен ужас отново се появила опора, за която можел да се хване. Между пръстите му нахлула топлина и той почувствал почва под краката си.

Той пак погледнал белязаното лице на Гиза и тогава съзрял страха, който припламвал в ледените й очи.

— Камъка! — извикала тя. — Дай ми камъка!

Тогава той извадил камъка от торбичката и тръгнал право през залата към нея. Пътят му се сторил безкраен и той трябвало да събере всичката си сила, за да отлепи крака от пода, пристъпял крачка след крачка, докато се изправил пред Гиза, която гледала втренчено само и единствено камъка в дланта му.

— Какво ще правиш с него? — попитал той.

В тоя миг Гиза хванала ръката му и я залепила заедно с камъка върху челото си. Известно време останала така като смразена, а после изкрещяла така силно, че всички в залата се изплашили до смърт. Вслушан не смеел да помръдне. След това хватката на Гиза се отпуснала и тя избутала неговата ръка настрана.

Белегът бил изчезнал. Но това не била единствената промяна, която се случила с Гиза. Вслушан я погледнал и се запитал коя ли е тази жена, която стояла там пред него. Това вече не би могло да бъде злата господарка, която бродела с вълците из гората, тъй като от това лице била изчезнала всяка жажда за кръв и власт. Това ли трябва да е девойката, към която през долината се били отправяли купища кандидати за женихи? Навярно тогава лицето й е изглеждало точно така.

Тя го погледнала, сякаш той тъкмо се бил завърнал при нея от дълъг път.

— Завърна ли се най-сетне, Вслушан? — попитала тихо тя.

— Да. Аз пак съм тук — отвърнал той.

— Откакто си тръгна, сънувах кошмари — рекла Гиза, — но сега се събудих.

В този момент Вслушан проследил с поглед едно помръдване до вътрешната стена на залата и едва тогава открил в сянката на издълбана ниша настръхналата осанка на дворцовия управител. Значи старейшината на рунтавите слуги не бил тръгнал с глутницата, а бил останал при господарката си. В жълтите му очи били изписани едновременно омраза и страх и той стоял с вдигната ръка, сякаш искал да предпази господарката си от опасна постъпка. Гиза обаче не забелязвала това.

— Вслушан, спомняш ли си как яздехме заедно из долината? — попитала тя. — Това бяха хубави времена.

— Гиза! — възкликнал рунтавият.

Но Гиза явно не го чувала.

— От виното, което тогава пихме има още в мазето — продължила тя. — Да кажа ли да го донесат?

Тогава мъжът със сивата брада се доближил до нея, хванал я за ръката и рекъл:

— Гиза! Не забравяй какво си обещала! — Но Гиза отблъснала ръката му, сякаш е натрапващо се животно и рекла:

— Ще спиш ли тази нощ при мен, рунтав мой Вслушан? Нека да те почеша по меката козина, за да останеш при мен.

Тя разтворила ръце към Вслушан, но не могла да го достигне.

— Гиза! — извикал рунтавият, но това вече не било предупреждение, ами ужасеният вик на падащ човек, който бил загубил равновесие, и този вик неочаквано се превърнал във вълчи вой. Всички с ужас се втренчили в тоя жълтоок старец, който за миг бил изчезнал от погледите им заедно с Гиза. Два огромни сиви вълка бягали през залата, засилили се и с отскок полетели навън с гръм и трясък през пръскащите се стъкла на прозорците.

Вслушан едва бил осъзнал първото превъплъщение на Гиза, когато настъпило второто. Той гледал замаяно към пустата стена, пред която току-що бил видял Гиза, едно благо, моминско лице, без следа от алчност, и готово на всеотдайност. Но сега била останала само голата стена и той се запитал дали Гиза изобщо е била там или бе сънувал всичко това. Само острата вълча миризма, която изпълвала цялата зала, му върнала съзнанието какво се било случило току-що пред очите му. Той се запътил към изпочупените прозорци и погледнал навън. Под склона на двореца ливадите блестели в смарагдово зелено, огрени от утринното слънце, чак до тъмните планински гори, а в далечината през полюшващата се трева на пасбището две сиви животни се плъзгали към сенките на дърветата.

 

 

С това приключила войната на музикантите и вълците, а какво се случило по-нататък, всеки може да си представи. Разбира се, че пътуващата тълпа останала в Барлебог, докато била отпразнувана сватбата на Барло и Елдраде. В двореца се свирело, пеело и танцувало от сутрин до вечер. Вслушан наблюдавал всичко това, докато седял горе зад прозорците на кулата и поглеждал към горите, в които там някъде бродели два сиви вълка. Всички останали празнували сватба, празнували спечелената война, но него тази радост не искала да го обземе. Щом затворел очи, виждал пред себе си лика на Гиза, как тя го погледнала за миг, след като камъкът му докоснал челото й. Ако бе предотвратил това, какво ли щеше да се случи? Той не можел да повярва, че съдбата на човек би могла да бъде предопределена и абсолютно непроменяща се. Неговият камък бе изличил от Гиза всичко, което се бе случило след уговорката с вълците. В този момент тя го бе заобичала, без да я е грижа какво би й коствало това; вероятно е знаела с какво се е била захванала. Дали злата магия щеше да се разтури, ако я бе взел в обятията си? Това му се струвало съвсем просто, дори и да трябвало той самият да приеме нейното страшно превъплъщение. Дали щяло да му е по-леко на душата, ако сега се луташе на четири крака из гората? Изглеждало излишно да мисли за това, защото не бе сторил нищо, тъй като бе неспособен дори да си помръдне пръста, докато тя му говорела. И въпреки това го вцепенявало сподавеното чувство, че бил изпуснал нещо решаващо, едно смътно съзнание за вина, за която не знаел в какво се състои. Ликът на Гиза бе толкова близо, а сега той копнеел да го докосне. Дали целта, която дирел, се е изплъзнала завинаги със сивата й сянка? Докато седял тук на прозореца в кулата и се взирал в горите, не можел да се отърси от всичко това. Трябвало отново да язди надалеч от тази твърде прекрасна долина, навътре в сенчестия шубрак, отвъд тучните полски склонове.

Барло го освободил в деня на сватбата си. Когато Вслушан поискал да му пожелае щастие, Барло го прегърнал като приятел и му дал ясно да разбере, че задължението му като слуга било приключило. Елдраде му рекла:

— Бъди наш приятел и гост, докато ти харесва да останеш тук — и така Вслушан се нанесъл в стаята в кулата и отново ходел да язди с Барло из страната, сякаш нищо не се било променило. Но тоя необясним остатък от безпокойство се задържал в него, тая неясна потиснатост, която го обземала щом горите се появели пред погледа му.

Той станал, слязъл по витата стълба и минал през двора към конюшните. Ялф гледал насреща му с огромните си блестящи очи. Вслушан спрял до него, положил ръка около врата на животното и зачесал грубата му четина.

— Отново трябва да потегляме, Ялф — рекъл той. — Отново потегляме.

Ялф задушил и потъркал меката си муцуна в ръката му. Докато Вслушан стоял така подпрян на мулето си и усещал топлината на кожата му, върху четириъгълната оборска врата паднала сянка и се появил Барло. Пристъпил към Вслушан и го погледнал въпросително.

— Да — рекъл Вслушан. — Утре потеглям.

Тогава Барло извадил флейтата от джоба си, но не я допрял до устните си, а посочил с нея към горите на запад.

— Имаш право — рекъл Вслушан. — Трябва да посетя Благосвиреца. Мислиш ли, че съм се научил да слушам достатъчно внимателно?

Барло го погледнал замислено. След това повдигнал рамене, а това можело да значи „не знам“, „възможно е“ или „тук трябва да попиташ дядо си“. В тоя миг Вслушан вече знаел в коя посока щял да поеме на следващия ден.