Ханс Беман
Камък и флейта (6) (Книга първа)

5

— Хубава история — рекъл Трил. — Така трябва да се отнася човек към такива хора. Освен това никой управител на пазар няма да те изгони от мястото ти, щом караш хората да се смеят, Барло! Зная го от опит.

— Какво всъщност си си наумил ти, Барло? — попитал Раули. — Името ти ми се струва познато, но иначе не зная много за теб. Като се замисля сега за бъркотията, която предизвика днес на тържището, ми се струва, че ти неслучайно подхвана темата на песента ми. — Барло потвърдил мнението му, а Раули продължил: — Ако правилно те разбирам, искаш да предприемеш нещо срещу злата господарка на Барлебог. Вярно ли е?

Барло кимнал.

— Добре тогава — рекъл Раули, — значи всички сме на едно мнение. Обаче ние петимата не можем да се изправим сами срещу бандата й рунтави слуги. Те ще ни изловят като зайци.

— Може и така да е — рекъл Гурло, — обаче има още хора като нас. Нека ви направя едно предложение: Да се разделим, да се движим една година през страната сами и да показваме изкуството си по годишни панаири, по сватби, по празници на жътвата и навсякъде другаде, където се търси развлечение. А всички братя по занаят, които срещнем по пътя си, да поканим след една година пак на това място: за панаира на Драглоп в Сребърната арфа. Съгласни ли сте?

Всички дали съгласието си, а Трил добавил:

— И не забравяйте да събирате по пътя си весели истории. Ще имаме нужда от тях.

През останалата част от вечерта всички заедно пийнали вино и разговаряли за туй-онуй, но за това сега не е нужно да се разказва, тъй като не е от значение за тази история.

 

И така Барло наистина станал музикант, а Вслушан го придружавал от място на място, събирал пари в шапката си и се грижел за добичетата. Барло изпълнявал весели песни и забавни танци, а когато срещнели друг музикант, разказвач на приказки или някой пътуващ член на хората от занаята, Вслушан разказвал за плана и накрая викал:

— И не забравяй: идната пролет на панаира в Драглоп в Сребърната арфа.

В началото обходили обширен кръг от села из равнината. Когато настъпило лятото и в низината станало жежко и задушно, хванали курс към планината. Скоро нагазили през тесни долове и прохладни планински лесове, а Барло свирел по празниците на дърварите, които били майстори на дразненето с подигравателни песни. Той често оставал до късно вечер да седи около огньовете им, понеже изкуството им можело да му потрябва.

Барло и Вслушан отново препускали по цял ден из местността през гората, по тесни планински пътечки, под елхи високи като кули, без да срещнат жив човек. Привечер Барло подушил пушек от огън и пришпорил коня си, понеже вече притъмнявало. След малко видели между стволовете да блещука жар и чули смеха на дърварите, които били насядали в кръг около огъня.

Те радушно били приети от дърварите. Водачът им предложил място до огъня и рекъл:

— Бъдете наши гости. Сигурно сте гладни, а щом се заситите, искаме малко да попеем и да си поговорим. Може да хващате лъжиците си. — По такива места било разумно всеки да си носи своя лъжица. Барло и слугата му междувременно се били научили на това.

Водачът дал указания на един от хората си и той сложил на огъня железен тиган и сварил каша от мляко, масло и брашно, която била толкова гъста, че можели да се загребват цели парчета направо от тигана. Барло и Вслушан се хранели с апетит, тъй като това било първото им топло ядене за деня, а когато се заситили, избърсали лъжиците в панталоните си и ги прибрали обратно в торбите. Благодарили за кашата, а водачът попитал кои са и какво ги водело из таз гора.

— Господарят ми се казва Барло и е музикант — рекъл Вслушан. — Не му се сърдете за мълчаливостта, то е защото не може да говори, но обича да се изразява по друг начин. Аз съм негов слуга и ме наричат Вслушан. Яздим из страната, за да събираме весели песни и истории, а в това вие не сте без опит, както се говори.

Дърварите се засмели гръмко, когато чули това.

— Не сме без опит! — извикал един. — Ти обаче подхождаш доста предпазливо. Искаш ли нещо като за начало, ездачо на магаре? — и запял:

Ушите ти са къси,

със сигурност си непослушко.

Хей, магаре ти си!

Тук Вслушан май е Дългоушко!

Дърварите се заудряли по бедрата и се засмели гръмогласно. Вслушан първо сметнал шегата за малко груба, но когато видял как Ялф гордо изпънал уши, редно било и той да се засмее.

— Донякъде имаш право — рекъл после той. — Изпратиха ме за слуга на този музикант, за да се науча да слушам истински.

Той мислел това на сериозно, но тази забележка предизвикала нов смях.

— Чухте ли това? — прихнал един. — От един ням да се научел да слуша както трябва! Странна двойка сте вие двамата! — И той веднага прибавил още един стих:

Защо ли музикант броди из кория?

Не може той да пей, свирачът ни горкия.

Вслушан се изплашил като чул това и погледнал господаря си, как щял да приеме тази подигравка. Но Барло само се засмял, изкарал флейтата си и изсвирил:

Не чуваш ти флейтата моя?

Казваш ням съм бил.

Не ще ли да ме разбере тоя,

глупак е и такъв е бил.

Сега смеещите се били на негова страна. Водачът така го потупал по рамото, че дори якият Барло трепнал. После му рекъл:

— Вие сте хора, на които можем да се доверим. Останете при нас толкова, колкото желаете. — Барло изсвирил още едно хоро, което веднага изправило дърварите на крака. Недодяланите мъже така тежко тропали около огъня, че чак земята закънтяла и се разхвърчали искри. След това всички се увили в завивките си и легнали да спят с крака към жарта.

През нощта Вслушан се събудил, понеже магарето му станало неспокойно. Той го чул да пръхти и да тропа с копита. Тогава Ялф отишъл при него и го побутнал с муцуна по рамото. Вслушан се изправил и се заслушал в нощта, какво би могло да обезпокои Ялф. Дърварите хъркали около угасналия огън, нощният вятър шумолял горе в короните на дърветата, но освен това нищо друго не се чувало. Ялф наострил уши по посока на една покрита с мъх скала, която се издигала над мястото за лагеруване между стволовете, като схлупена планинска къщурка. Вслушан се изправил, посегнал към една дървена тояга и се промъкнал на пръсти нагоре по каменистата горска почва. Ялф го последвал, но запръхтял предупредително, когато приближили скалата. Магарето внезапно скочило напред и нанесло ритник с копитата си на храсталака в подножието на скалата. Тогава един вълк изскочил с вой от сянката; отскочил няколко стъпки встрани, после се спрял и заръмжал озъбен срещу нападателите си. Вслушан вече бил грабнал един голям като юмрук камък и го запратил по рунтавата вълча глава. Тогава онзи тръгнал назад виейки, хукнал в бяг между елхите и изчезнал в нощта.

Вслушан положил ръката си около врата на своето магаре, похвалил го за бдителността му и получил целувка по бузата от меката муцуна на Ялф. След което двамата се върнали в лагера. Водачът междувременно се бил събудил и се задавал насреща им.

— Това звучеше като вълк — рекъл той.

— Да — потвърдил Вслушан, — и Ялф го прогони от храстите.

Дърварят подсвирнал похвално с уста.

— Човек не бива да подценява никого — рекъл той. — Дори и едно магаре — и потупал Ялф по врата. После отново легнали да спят и Вслушан се пробудил едва когато дърварите пъхали железните си тигани в огъня, за да варят сутрешната каша.

Докато се хранели и водачът току разправял на другите за случката нощес, при което ясно подчертал заслугата на Ялф, магарето запръхтяло и наострило уши. Малко след това се чули стъпки и на поляната се появил мъж с кожух.

Барло и Вслушан си разменили погледи и продължили да сърбат кашите си. Водачът се изправил, за да поздрави пришълеца, а брадатият го попитал дали може да седне при тях до огъня и да се стопли. Вече бил ял, рекъл още той, когато бил поканен да се присъедини към сутрешната закуска. По погледа, който хвърлил към съдържанието на тигана обаче можело да се забележи, че тази дърварска каша не му била по вкуса.

— Явно си свикнал с нещо по-добро? — подкачил го един от дърварите. — Че даже и лете носиш фина кожа като някой високопоставен господин.

— Това какво те засяга? — изръмжал брадатият и си потърсил топло местенце. Но тъкмо се канел да седне, когато зад гърба му с вик се спуснал Ялф и побучил главата си в гърба му, та човекът направил кълбо и тупнал в огъня. Изправил се с ругатни и заизтърсвал с ръце жарта от пламналия си кожух, докато всички от кръга прихнали да се смеят. Тогава брадатият се разярил. Изтръгнал ножа от калъфа си и понечил да се втурне към магарето, но още преди Вслушан да успее да се изправи на крака, водачът вече бил хванал мъжа, избил ножа от ръката му и рекъл:

— Не разбираш ли от майтап бе, кожух такъв? — И тутакси един певец от предната вечер намерил подходящия стих:

Ялф магаре е

и вълци гони.

Тая вълча кожа,

бре, в огъня прогони!

А един друг добавил втори куплет:

Вълча кожа никога до днес

проста каша не опитал.

Сам се мъчи в тоя час,

но за кокал не попитал.

Междувременно на Вслушан този малко странен хумор на дърварите му бил познат и не се учудил, че брадатият напълно загубил самообладание. Човекът завил от ярост, запремятал се в яките ръце на водача и когато по никакъв начин не успял да се изтръгне от хватката, го захапал за ръката, та оня извикал и го пуснал. За миг се освободил, но останалите вече били скочили и образували кръг около него, от който не могъл да избяга. И дебнейки, като хванато на тясно животно, той стоял в средата, а неспокойните му, жълтеникави очи търсели някаква пролука.

— Странен човек си ти — рекъл началникът, докато избърсвал кръвта по ръката си в панталона си. — Никак ли не можеш да се засмееш? — Брадатият не отговорил, а само изръмжал ядосано насреща му. Тогава водачът поклатил разочаровано глава и рекъл:

— Я слушай, кожух такъв, хора, които не могат да се смеят, не са желани тук. Сега като отворим кръга, бързо да изчезваш, ама колкото ти крака държат. И нека ти дам един съвет, да не стъпваш повече тук, иначе може да ти одерем кожата.

И преди да пуснат брадатия, всеки от двамата предишни певци бил приготвил по един куплет. Първият запял:

Ти не щеш със нас да се посмееш,

лош и горделив си май!

А доще ли ти се зъби да забиеш,

на дърво ще се натъкнеш, знай!

А вторият:

Овъгли теб нашата жарава,

нашари те с черния си цвят,

но върнеш ли се пак тъдява,

ще ощавим твоя врат.

После дърварите се пуснали и през първата пролука, която зърнал, брадатият се шмугнал и изчезнал в гората, по-бързо отколкото изобщо можело да се очаква.

Сега дърварите събрали инструментите си, за да се захващат за работа. През това време водачът още веднъж се доближил до Барло и Вслушан и рекъл:

— Този беше лош момък. Не ми хареса още от самото начало, а също и на магарето ти, Вслушан. Мисля, че за тези работи то има развит нюх.

— Възможно е — отвърнал Вслушан и си спомнил за нощното нападение на вълците. — Ама и вие се отнесохте доста грубо с него.

— Ти не разбираш — рекъл водачът. — Ние сме мирни момчета, обаче при нас няма място за хора, които не разбират от майтап и не умеят да се смеят. Погледни от тази страна на въпроса: имаме рискована работа, при която трябва да разчитаме един на друг и секирите ни не са само инструмент, а могат да бъдат и смъртоносни оръжия. Когато между нас има хора, които се сърдят на всяка шега или на всяко неволно побутване, скоро тук биха се случили убийства и всеки би се страхувал за живота си. С такива хора не искаме да си имаме вземане-даване. При нас открай време е така и ни е добре. Знам, че другаде най-много се налага онзи, който може да замахва най-силно и не може нищо да търпи. Но при нас най-голямо признание печели оня, който разказва най-смешните вицове и носи най-много на майтап. Затова за нас се разправят куп истории, но сега няма време за тях. Достатъчно се забавихме. Ако довечера сте още тук, ще чуете една. Споменахте, че събирате такива.

Барло дал да се разбере, че не би пропуснал подобно нещо.

— Не оставяйте животните си без надзор — рекъл още водачът. — Възможно е брадатият да се навърта наоколо. И стойте надалеч, когато чуете брадвите ни да дрънчат. Иначе е възможно върху главата ви да се стовари някое дръвче и нашият музикант може да си глътне езика. — Погледнал изпитателно Барло, и когато оня се разсмял, той също се ухилил и тръгнал след хората си.

Барло и Вслушан оседлали животните си и потеглили нагоре през гората. Колкото по-нависоко се изкачвали, толкова по-често между покритите с лишеи стволове срещали проснати огромни скални отломки. Тогава гората започнала да просветлява и те стигнали до планинска поляна, която се простирала до един скален зъбер, който образувал върха на планината. Докато яздели по цветната настилка на слънчевия склон, във въздуха се носел ароматът на дива мащерка и градински чай. Когато стигнали скалния склон, скочили от добичетата и ги пуснали да пасат. Барло тръгнал да се катери нагоре по скалата, а Вслушан го последвал. Накрая се изкачили на върха и от това място им се открила обширна гледка. На север се виждали спускащи се на вълни гори, чак навътре в равнината. В далечината проблясвали водите на река, а по бреговете й се редели селце до селце. А някъде зад планините на югоизток лежала скрита долината на Барлебог.

В тази посока вперил поглед Барло, когато, седнал върху една скална плоча, извадил флейтата си и започнал да свири. Звуците на флейтата отново издигнали образа на барлебогския дворец, а песента ясно разправяла за това, как Барло едва можел да дочака да се завърне на онова място. А Вслушан отново се почудил, че в тая мелодия не се долавяло никаква ярост или пък жажда за мъст.

Докато Барло още свирел, Вслушан дочул в подножието на върха да трополят камъни. Погледнал надолу в скалния процеп, по който се били покатерили и видял един дребен човечец да се катери нагоре. След малко белобрадият старец се добрал до последния скален ръб и изтощен се отпуснал върху един каменен блок. Той носел одеждите на каменотърсач, около врата си бил окачил кожена торбичка, а отстрани му висял остър чук. Щом отново си поел дъх, той поздравил Барло и Вслушан и рекъл:

— Аз съм Лауро, каменотърсач. Исках да видя кой свири така хубаво на флейта тук горе. — После погледнал нататък към планините, накъдето гледал и Барло и рекъл:

— Да, там отвъд лежи Барлебог. И ако бленуваш да стигнеш до онова място, значи явно отдавна не си бил там. Във всеки случай бих те посъветвал да превъзмогнеш копнежа си и да си останеш най-добре тук, защото там не би се разхождал дълго време свободен.

— Какво знаеш за Барлебог? — попитал Вслушан. — Бил ли си там?

— Да — отвърнал Лауро, — и то неотдавна. — Барло снел флейтата и се обърнал към него. — Това май те интересува? — продължил старецът. — Тогава чуй добре, за да ти се изпари желанието. Аз се отървах с малко усилия — закискал се той. — Планинските пътеки са ми по-добре познати, отколкото на рунтавите слуги на злата господарка. В момента там се търсят каменотърсачи, да ви е ясно. Обаче само ако не работят за собствена сметка.

— Гиза още ли не се е наситила на сините си камъни? — попитал Вслушан.

Старецът му хвърлил остър поглед.

— Ти си доста добре осведомен — рекъл той. — Но изглежда не си научил най-новото. А именно че от известно време тя не може да понася тези сини дрънкулки. Сега тя е по следите на един друг камък, обаче никой досега не е могъл да й го достави.

— Какъв е този камък? — заинтригувано попитал Вслушан.

— Ами, де да знаех — рекъл Лауро. — Явно и тя самата не може точно да го опише. Хората разказват помежду си една чудата история. Била си хванала момче, което притежавало този камък. Чародеен камък му казват те. Навремето обаче господарката още не била сигурна каква сила се криела в него, а и момчето не знаело съвсем точно, иначе не би се хванало тъй лесно на въдицата й. Тя отнела и небрежно захвърлила тоз вълшебен камък, а момчето укротила с прелестните си сапфири. Но както става в подобни случаи: човек не може да прави с тях каквото си иска, а пък да се отърве от тях съвсем не става. Хората твърдят, че камъкът бил предопределен и все се завръщал при собственика си, колкото и Гиза да се противопоставяла на това. Така тя загубила влиянието си над момъка. Един ден излязла с него на езда, но се прибрала със съсипан от умора кон и със синка на челото. Носи се слух, че момчето, сякаш с помощта на магия забило в главата й един от онези сини камъни, който на мига се загнездил там като неизлечим израстък и сега трови мозъка й. Оттогава насам не си показвала носа навън и не се появявала пред никого, освен пред рунтавите си слуги. А те събирали всички каменотърсачи, за да й изнамерят такъв един магически камък, понеже си мислела, че само с него може да се излекува. Навсякъде из страната разпространявала слуха, че в Барлебог се добивали купища злато. В действителност обаче слугите й водели тези люде в планината, където трябвало да копаят за вълшебния камък ден и нощ, докато паднели мъртви. Сега още ли искаш да отидеш в Барлебог, свирачо?

Барло кимнал и още преди старецът да продължи, Вслушан измъкнал торбичката си и извадил камъка от нея.

— Надявам се, че тя не е в състояние да ми навреди, докато държа камъка в себе си — рекъл той. — Защото сега съм малко по-умен от преди.

Каменотърсачът вдигнал учудено глава и погледнал Вслушан в очите.

— Значи това си ти — рекъл той. След което зяпнал камъка и след миг добавил: — Сега вече вярвам, че този камък притежава повече мощ от всичките сапфири на Гиза взети заедно. Като гледам тези сини нещица, всеки път потрепервам, твоят камък обаче ми стопля сърцето.

— На мен също — рекъл Вслушан.

— Бъди нащрек — казал Лауро. — Много си млад и се страхувам, че все още не си научил всичко. Какво смятате да правите в Барлебог?

— Господарят ми иска да види дали не може да сложи край на господството на Гиза — рекъл Вслушан. — Вече има хора, които искат да му помогнат в това.

— Щом е така — казал старецът, — бройте и мен. Може би имате нужда от някой, който познава планината, където рунтавите слуги карат каменотърсачите на труд.

Барло приел с удоволствие това предложение, а Вслушан рекъл:

— Да се срещнем на годишния панаир в Драглоп, в Сребърната арфа.

— Ще бъда точен за срещата — отвърнал Лауро. — Ама имам още доста за вършене до тогава. — После се сбогувал, заслизал надолу по скалата и изчезнал в гората от другата страна на поляната, след като им помахал за последно.

С убеждението, че са спечелили полезен съюзник, привечер Барло и Вслушан се върнали обратно до лагера. Дърварите били заети с това, да готвят вечерята. Пред гостите пак бил сложен пълен тиган. След като хапнали водачът рекъл:

— Тая заран ви обещах една история. Чуйте я сега. Ей ти, Кладен Зельо^[1], разкажи им случката за Цвекльо^[2], дето искал да стане чирак в мелницата.

Заговореният бил един от двамата дървари, които се проявили като певци, застаряващ човек със забележителна обиколка на туловището. Но не че имал отпуснат корем. Всичко по него било стегнато и здраво, а около талията му бил опънат колан като пръстен, който някой бъчвар здраво бил зачукал по дъгата на бъчва. Посивялата му коса разчорлено висяла надолу по главата като кисела зелка. Не можело да му се намери по-подходящо име от това. Кладен Зельо седнал удобно, забърсал с опакото на ръката си и последните остатъци каша от ъглите на устата си и попитал:

— Все още ли не сте чували нищо за Цвекльо?

Барло и Вслушан трябвало да признаят, че нищо за този Цвекльо не било стигнало до ушите им, колкото и известен да бил тук на село.

— Значи е крайно време да се запознаете с него — рекъл Кладен Зельо и започнал:

Разказ за Цвекльо и мелничаря магьосник

Цвекльо бил дървар, грамаден човек, висок като дърво и як като вол. Наричали го така, понеже главата му имала формата на цвекло, дебела и червена, с рошав перчем на върха си. На Цвекльо винаги му хрумвали странни идеи и човек никога не знаел с точност дали ги мислел на сериозно или само си правел майтап. Той самият бил наясно с това, но доста хора излизали извън нерви, особено ако не били дървари. Само едно не проумявал — когато не му се удаде да разсмее някой. Понеже самият той бил в състояние да се смее така, че чак дърветата в гората да потреперват.

Случката започнала с това, че един ден на Цвекльо сеченето на дърва му дошло до гуша. Веднъж той все пак закусил обилно, после обаче забил секирата си в дънера на едно дърво и просто се отправил на път, все покрай потока през долината и така, докато стигнал до една воденица. Там той влязъл при мелничаря и го попитал, що за работа било меленето и дали може да му е от полза.

Мелничарят, сух и дребен мъж, който нямал нито една бръчица от смях по лицето си, бил човек, който разбирал от магии. Той огледал Цвекльо от главата до петите и си помислил, че ако още от началото му хванел цаката, би могъл да вземе тоя дебелак да му работи на вересия.

— Трудна работа — рекъл той. — Прекалено е тежка за слабак като тебе.

Цвекльо сметнал това за шега и така се разсмял, та чак прозорците задрънчали. После отвърнал:

— Абе, човече, щом като ти се справяш с работата, аз също ще мога да я върша.

— Хайде да се хванем на бас, че си прекалено хилав? — рекъл мелничарят, понеже бил наясно, че един дървар никога няма да откаже бас, а той само това и чакал.

— Дадено, човече — рекъл Цвекльо, — какъв е залогът?

— Ако загубиш баса, трябва да ми служиш три години — пояснил мелничарят. — И то без възнаграждение.

— Ама ако спечеля, ти трябва да ми дадеш хубавия си нож за чували, който виси на колана ти — отвърнал Цвекльо и пак се ухилил. На мелничаря не му харесало да чуе това, защото ножът имал изящно украсена сребърна дръжка и ценно, ковано от джуджета острие, което никога не ръждясвало. Но понеже той бил предложил облога, вече не можел да се откаже. Тъй или иначе бил толкова самоуверен, че почти не се боял, че ще изгуби ножа си.

— Ако спечелиш — рекъл той, — нека ножът бъде твой. Ще ти поставя три изпитания, обаче с тези немощни крайници ще се предадеш още на първото. Трябва да пренесеш тези чували в помещението за мелене.

До вратата лежали пет чувала със зърно и мелничарят бил на мнение, че даже един толкова як мъжага като Цвекльо не би могъл да ги носи наведнъж. Но Цвекльо само се ухилил и рекъл:

— Е, щом е само това — намятал чувалите един връз друг на раменете си и започнал да изкачва стълбите към помещението. Когато мелничарят видял, че Цвекльо понесъл заедно всички торби, повикал на помощ вълшебните си сили и натиснал с една лешникова пръчка върху най-горния от чувалите. По този начин удвоил теглото им. В същия момент Цвекльо изпуснал страшно силни газове и така гръмко се изкискал, че торбите заподскачали нагоре-надолу по гърба му и мелничарят не могъл повече да ги достига с пръчката. С три крачки Цвекльо стигнал горе до помещението в мелницата, пуснал чувалите на земята и рекъл:

— Трябва да ме извиниш за некултурното държание, човече. Изневиделица чувалите ме притиснаха така силно, че не можах повече да задържа газовете. Може би не е уместно да ходиш толкова близо след човек, който носи тежко и е закусил здраво.

— Смехът ти скоро ще секне — рекъл мелничарят, защото хиленето твърде много го ядосвало. — Ако тази задача те е затруднила, никак няма да се справиш с втората.

— Какво има сега за вършене? — попитал Цвекльо.

— Изсипи зърното в мелницата — заповядал мелничарят.

— Е, щом е само това — продължил Цвекльо, отвързал първата торба и се захванал да изсипва житото във фунията. Но навеждайки се над нея, мелничарят метнал изотзад котката си върху гърба му и я омагьосал да стане тежка като олово. Надявал се, че тоя недодялан чирак щял да натежи и да падне вътре във фунията. Воденичните камъни ще му ошлайфат грубия маниер, мислел си той. Но котката едва се била покатерила на гърба му, когато Цвекльо изпуснал от вътрешностите си едно толкова силно куркащо оригване, че котето от страх подскочило нагоре и само тупнало във фунията. Това, че котката ритала там долу в зърното, се сторило толкова смешно на Цвекльо, че той отново избухнал в кънтящ смях. Успокоил се едва тогава, когато мелничарят измъкнал котката от фунията, след което му казал:

— Извинявай, човече, явно наистина съм закусил доста обилно. Трябва да се погрижиш за това, котката ти да не се меси в работата.

— Ако вече и котката ми ти пречи, едва ли ще можеш да се справиш с третото поръчение — рекъл мелничарят. — Не искаш ли да се откажеш?

— Дървар с корем, пълен с обилна закуска, никога не се предава — отвърнал Цвекльо. — Какво да свърша сега?

— Я ми завърти воденичното колело — казал мелничарят.

— Е, щом е само това — рекъл отново Цвекльо и се почудил, какво му било трудното на това. Слязъл по стълбите и отишъл навън пред вратата, за да насочи водата от воденичния ручей към колелото. То обаче не искало да се завърти, защото воденичарят го задържал скришом с кутрето си и поради тази магия, никой не бил в състояние да го помръдне, па макар и само на педя.

— Времето явно е било доста сухо, защото ручеят тече съвсем слабо — рекъл Цвекльо. — Значи трябва малко да помогна. — Покатерил се по улея, разкрачил широко крака, откопчал си гащеризона и се изпикал върху колелото. При това така силно се засмял, че цялата воденица се разтресла. Воденичарят инстинктивно издърпал ръката си и колелото се завъртяло така бързо, както никога досега.

— Един добре закусил мъж не може така внезапно да изпадне в трудно положение — рекъл Цвекльо и изпълнен със спокойствие слязъл от канала. — А ти не бива да си пъхаш пръстите във воденичното колело, когато потече вода по перките, защото би могъл да се нараниш. Сега видя ли, че ставам за чирак на воденичар?

— Може и така да е — отвърнал воденичарят ядосан, че бил загубил баса. — Обноските ти обаче хич не ми харесват.

— Чувствата ни са взаимни — рекъл Цвекльо. — Защото ти нито веднъж не се засмя, макар да имаше достатъчно поводи за това. При такъв майстор не ми се ще да работя. Дай ми сега ножа си и сме квит.

Тогава воденичарят трябвало да му даде ножа си, тъй като лично се убедил, че магиите му не могли да свършат нищо срещу доброто настроение на този човек. И когато Цвекльо се прибрал у дома, започнал да си реже с красивия нож сланината, която прибавял към сутрешната си каша.

— Добрата закуска е наполовина свършена работа — обичал да казва той и накрая така се разсмивал, та чак шишарки падали от елите.