Ханс Беман
Камък и флейта (3) (Книга първа)

2

Докато Благосвиреца разказвал историята за Арни с камъка, навън станало съвсем тъмно. Бабата междувременно била донесла огън от кухнята и запалила няколко свещи. След това седнала до другите и погледнала някак учудено мъжа си, който току-що бил изровил от спомените си приказни преживелици. На масата пред него, под пламъка на свещта, проблясвало златното му пенсне, което бил свалил, когато захванал да разказва. И колкото по-дълго разказвал, толкова по-ясно зад румените му бузи и бръчки на радост изплувало друго лице, белязано от невероятни изпитания и не без следа от смелост. Този мъж бил яздил през степите наравно с Плячкосниците и това му личало.

Бабата тук-таме се покашляла, когато разказът й прозвучавал прекалено необичаен, обаче не прекъсвала разказвача, макар да изглеждало, че често била на косъм от това.

— Вдигате голям шум за един камък — рекла тя. — Нека го зърна веднъж, Вслушан?

Вслушан издърпал торбичката изпод ризата си, извадил камъка и го пуснал в разтворената й длан.

— Изглежда като всеки друг речен камък — установила разочаровано тя. — Може би малко по-шарен. Не мога да разбера какво толкова му харесвате, бе мъже?

После повдигнала камъка срещу пламъка на свещта.

— Много е красив — рекла тя, когато цветният венец лумнал живо през него. — Почти като око, което се взира в хората. Само за мъже е. Вие, мъжете, не можете да устоите на красиви очи. Ти не можеш, Вслушан, а тоз безделник, за когото се омъжих, също не може, както се разбра от чутото преди малко. Не го е срам и от една стара жена, поглежда я в очите и си мечтае за нещо, бленува ли бленува, а когато описва съня си, би могъл да повярваш, че в този миг е прозрял целия си живот, който иначе никога не може да схване с ограничения си мозък. Но няма нищо чудно, ако и нейните очи са били толкова прекрасни като този камък — вижте как преливат цветовете и човек може да си помисли, че това каменно око е истинско. Душата ти се стопля като погледнеш в него, в този красив образ. Той изглежда съвсем млад, както каза ти, свирачо, и косите му не са побелели, жената, която ме гледа, е също млада. Ела до мен, Вслушан, и я погледни. Виж този лик и го запомни — ще трябва още доста да ходиш и да се луташ. Ах, момчето ми, ще скиташ като диво животно в горите, докато накрая тя ти почеше рунтавата козина…

Докато изричала всичко това, гласът й ставал все по-тих и монотонен, като че ли не говорела на хората, които били в стаята, а на самата себе си, сякаш просто мърморела нещо под носа си, докато гласът й секнал. Вслушан се бил изправил и пристъпил зад нея, но успял само за момент да си представи бегло видението, а не да разпознае лицето. Навярно това е било само измама, предизвикана от игривата светлина на свещта, чийто пламък трептял от течението. Обаче възможно ли бе една заблуда така да покори сърцето? Той изпитал неописуем копнеж по този лик, който не могъл да види, копнеж по любим човек, когото познавал и чието лице въпреки всичко оставало затрупано от спомените и не позволявало да бъде открито. Сложил ръка на рамото на баба си и рекъл:

— Какви ги говориш? Къде виждаш образ?

Старицата повдигнала бавно глава и му хвърлила празен поглед.

— Образ? — промърморила тя. — Образ ли казах?

Тя постепенно дошла на себе си.

— Ето те и теб, Вслушан — рекла и чертите й придобили толкова благ и кротък израз, че Вслушан внезапно разпознал в тях милата си майка. Докато наблюдавал слисано това превъплъщение, тя го хванала ненадейно за ръката и го притиснала до пищната си гръд. И преди още Вслушан да се е отърсил от удивлението, тя го отблъснала от себе си и рекла:

Ах, момчето ми, и аз не знам какво беше това. Можете да подлудите човек с тези неща. Вземи си камъка. Пази го добре. И не забравяй: Да носиш камъка в пазвата си, съвсем не е всичко. Ти едва си нагазил с двата крака в живота.

— Макар да е така, е извършил вече доста глупости — добавил Благосвиреца. — Но нека утре да се захванем с това.

 

 

Закуската на следващата утрин е без никакво значение за тази история. Но че била толкова вкусна, както и предния ден, трябва да се спомене в чест на бабата. След като Благосвиреца изпил последната си глътка чай, сложил златното пенсне, което постоянно свалял при ядене, станал и излязъл навън. Веднага след това откъм оградата се дочула песента на флейтата му. Пак води разговор с коса си, помислил си най-напред Вслушан, но после забелязал, че този път звучало нещо друго, сякаш някакъв език, който използвал само звуци, чието значение въпреки това му било понятно. Забелязал как и Барло повдигнал глава и се заслушал. За миг флейтата занемяла и започнала наново пленяваща върволица от звуци, която изглежда го приканвала да излезе навън към мястото, откъдето се носела. Той не би могъл да знае, откъде произлизало това предизвестие, но въпреки това бил сигурен, че го е разбрал. Тогава видял как и немият избутал бързо стола си назад, изправил се и тръгнал към вратата, сякаш някой го бил повикал. Значи и той бил разбрал какво свири дядото навън. Вслушан скочил и се затичал след него.

Както предната вечер, Благосвиреца седял на градинската ограда и свирел на своята дървена флейта. Когато съзрял двамата да се подават на вратата, свалил инструмента си и рекъл:

— Дойдохте най-сетне. Ела насам, Барло. Сега започва твоето езиково обучение.

— Значи това имаше предвид — рекъл Вслушан малко разочарован. — Предполагам, че е необходимо да изсвириш само няколко тона на сребърната си флейта и той отново ще проговори.

Дядото скочил от оградата и заклатил така силно глава, че пенснето му опасно се залюляло.

— За какъв ме смяташ? — попитал той ядосано. — Мислиш ли, че мога просто така да накарам езика му да порасне отново? Да не съм магьосник? Така лесно не може да се поправи онова, което си надробил. Сега мълчи и слушай внимателно. Ще ти е от полза.

Тогаз Благосвиреца захванал да обучава немия на изкуството си. Имал си свой собствен метод: През първата седмица му преподавал един-единствен звук, а именно звука, който инструментът издавал, когато никоя от дупките му не била запушена.

— Просто надувай и при това си мисли нещо! — рекъл на Барло. — Представи си например че те обзема страх. Как звучи това? Така ли? Не, трябва да си го представиш малко по-точно. Да, така вече е по-добре. А сега се сети за нещо, което ти доставя радост. Забрави всяка тъга, която все още дочувам. Развесели не само главата, а и душата си. Добре, това вече е нещо друго — по този начин той опитвал всевъзможни фантазии и настроения, докато на немия му се удало чрез този единствен звук да накара различните впечатления и чувства да намерят израз.

През втората седмица се добавил втори звук, през третата — трети, докато след седем седмици Барло не само умеел да улови седемте основни звука на флейтата, но можел да изрази с тях и доста от онова, което чувствал.

— Трябва да свириш със сърцето си — не спирал да повтаря Благосвиреца — едва тогава звуците ще се оцветят и ще придобият яркост така, както по-рано човек е можел да разбере по гласа ти дали се страхуваш, дали питаш нещо или те е досмешало.

Междувременно била настъпила зимата, липите посипали листата си около къщата, а хълмовете се покрили със сняг. Уроците отдавна се провеждали вътре в къщата. Вслушан вземал участие в тях, но дядо му не му разрешавал сам да свири на флейтата.

— Най-напред трябва да се научиш да слушаш — рекъл той, — и ако сериозно си намислил да ставаш флейтист, искам първо да ти покажа как се правят флейти.

След уроците той го водел в една стая в задната част на къщата, която приличала на дърводелска работилница. По стената висели подредени пили, триони, длета, бургии и различни ножове за дърворезба. Под прозореца бил монтиран струг, а в един ъгъл били поставени едно върху друго четвъртити трупчета с различна дължина.

— Всичко започва с избора на правилното дърво — рекъл дядото. — Избери си едно парче!

Вслушан разгледал грубите, нарязани с брадва и трион цепеници. Намирали се светли, тъмно кафяви и червеникави парчета, едните с гладки и гъсти шарки, другите пламъковидно и вълнисто нашарени. Избрал парче, чиито преплетени краски очертавали примамливи фигури върху кафяво-червеникавата дървесина.

— Това е черешово дърво — рекъл дядото, който пристъпил зад него. Изглежда красиво, но това не е всичко. В неспокойното дърво има прекалено много напрегнатост. — Той стиснал в ръка суровия материал, почукал с кокалчетата на пръстите си по сцепената страна и поклатил глава:

— Опитай с това парче явор — рекъл и посегнал към едно обикновено, светло, избичено дърво, с гъсто наредени, успоредни ивици. Този път Вслушан изпробвал дървения материал и виж ти: Той издал ясен, трептящ звън.

— Избираме това — рекъл дядото. Затегнал парчето на тезгяха, взел една дълга и тънка бургия и показал на Вслушан как се издълбава най-напред тялото на флейтата.

— С по-малко сила! — рекъл той. — Иначе дървото ще се пукне.

Вслушан усещал как бургията с всяко завъртане като че от само себе си влизала все по-навътре в дървения къс, за да избута сърцевината. А когато тази работа била свършена, дошъл ред на външната форма. Дядото заоблил с резбарско ножче ръбовете на произведението си и го захванал за струга. Щом като задвижил педала с крак, суровият материал започнал така бързо да се върти, че вече изглеждал равномерно заоблен. Но тънкото тяло на инструмента се оформило едва тогава, когато под острата стомана се занавивали фини стърготини.

Така от ден на ден Вслушан бил въвеждан в майсторлъка да изработва флейти, научил се прецизно да изрязва отвора за устните, да го оформя подходящо за надуване, да пробива на премерено разстояние дупчици по пръчката и да ги доизкусурява дотогава, докато всички звуци прозвучавали с правилния си тон.

Така изминала зимата, снегът се стопил и когато листата на липите отново покарали, Вслушан попитал дядо си, дали и той най-сетне не може да започне да свири на флейта.

— Не ти ли споменах, че трябва първо да се научиш да слушаш внимателно, за да си заслужиш името? — рекъл Благосвиреца.

— Колко дни още? — попитал Вслушан.

— Дни? — извикал Благосвиреца и се разтресъл от смях. — Наистина ли ме попита колко дни още ще трябва да слушаш внимателно? С това твое нетърпение, години ще изминат, докато се научиш да се вслушваш!

Такива изгледи Вслушан намирал за неособено весели.

— Ами ако положа много големи усилия? — попитал той.

— Усилия? — пренебрежително рекъл Благосвиреца. — Виждам, че още нищо не си разбрал. Каква полза от усилията? Трябва да го вършиш с удоволствие и то не защото така ще приключиш нещо, а защото вслушването ще ти достави радост. Знаеш ли колко време Барло беше принуден само да слуша внимателно? Три дълги години! Тъй като от три години беше слуга в барлебогския дворец. Когато му дойде времето и ти ще научиш колко зор трябва да е видял, да изпълнява единствено заповеди на такова място. Кажи му как беше, Барло!

Барло доближил флейтата до устата си и започнал да надува в бесен ритъм накъсани тонове, после звуците преминали в приглушена, монотонна песен и приключили с ясно звънтяща, почти танцувална мелодия, която Вслушан с най-голямо удоволствие би продължил да пее.

— Е? — подел Благосвиреца. — Какво ти разказа той?

— Как бих могъл да разбера? — попитал Вслушан. — Улових само тонове.

— Само тонове? — рекъл Благосвиреца. — Това не ти ли стига? Трудно е да те разбере човек. Заслушай се внимателно и обърни внимание на това, какво чувстваш в този миг. Барло, разкажи му го още веднъж и преувеличи мъничко! Сърцето му още не е готово за изтънчености.

Барло повторил песента си, а Вслушан се опитал да остави звуците и ритмите да му въздействат. Докато пронизителната поредица от звуци от първата част го развълнувала с буйните си подскоци, той внезапно рекъл:

— Усещам гняв.

Благосвиреца кимнал и когато повтарящият се напев на втората част започнал с няколко обуздани нотни стъпки, попитал:

— Какво усещаш сега?

— Това ме натъжава — отвърнал Вслушан и зачакал с нетърпение мелодията да се възвиши и да се извие към последната си част.

— Чувствам пробуждане, интерес и проумявам закономерности — рекъл той, когато Барло спрял да свири.

— Виждаш ли, че новият език на Барло може да се разбира? — казал Благосвиреца със задоволство. — Той вече не е ням. Ти преведе точно това, което той искаше да ти сподели: В началото бил ядосан, че слугува на тази вещица в двореца. После изпаднал в тягостна мъка и едва възприемал околния свят. Накрая се научил да слуша внимателно, започнал да съзнава какво се случва и засвирил песента по свой си начин. Ти прекрасно знаеш с какво е заплатил за това.

Когато забелязал, че изражението на Барло е мрачно, той му рекъл:

— Не бива дълго да съжаляваш за случилото се. Не си ли осъзнал още, че по този начин ще откриеш друг път? — След което взел флейтата от ръцете му и я допрял до устните си.

Още веднъж изсвирил последната част от разказа на Барло, обаче тоз път не я оставил да затихне както своят ученик, а я засукал нататък, преплел мотивите в нови фигури, като мятаща се нагоре-надолу плетеница от звуци, която леко се освободила от първоначалните нишки, като при това следвала ясно очертани правила, а Вслушан колкото повече се заслушвал, толкова по-надълбоко вниквал. И докато се вслушвал в тази музика, проумял, макар и за кратко, че всичко, което се било случило до момента, се вплитало в един образ, който той не би могъл нито да задържи, нито да опише. Това обаче било съвсем осезаемо и той го усещал дълго след като флейтата замлъкнала.

— Добър мотив си намерил, Барло — рекъл Благосвиреца. — Много си научил през тази зима. Дойде време да поемете на път.

Вслушан го погледнал слисано. На какъв път трябвало да поеме? Дядо му изрекъл това така спокойно, сякаш се касаело за отдавна направена уговорка.

— Всъщност имах намерение да остана по-дълго при теб — разочаровано рекъл той. — Къде по-добре мога да се науча да слушам внимателно?

— А, не е така — рекъл дядото. — Има толкова по-ефикасни начини. Ако не се беше оставил да те възпрат в Барлебог, може би щяхме да го обсъдим, но и тогава не бих те задържал прекалено дълго тук. Какво ли можеш да научиш при двама старци като нас? Освен това в Барлебог си се натоварил с дългове, от които сега не можеш да се отървеш.

— Какви дългове? — попитал Вслушан. — Така се радвам, че се спасих от тази вещица.

— Може и така да е — рекъл Благосвиреца, — въпреки че последната дума във връзка с това все още не е изречена. Но от това, което си извършил там, не можеш да избягаш.

— Накъде изобщо трябва да тръгна? — попитал Вслушан.

— Зависи от това, накъде ще тръгне Барло — рекъл Благосвиреца. — Аз мисля, че трябва да го придружиш, и то като негов слуга. При мен той се научи донякъде да свири на флейта, но ще мине известно време, докато усъвършенства изкуството си, така че всеки да може да разбира езика му. Първоначално ще бъдеш най-вече негов преводач, когато пожелае да говори с хората. Също така трябва да се подчиняваш на всичко, което той ти нареди.

— И колко време ще трябва да служа на един бивш коняр? — попитал заядливо Вслушан.

Благосвиреца загледал замислено внука си.

— Ако така приемаш нещата — рекъл после той, — доста дълго ще почакаш. Ще останеш слуга на Барло, докато един ден той вече няма да се нуждае от теб и доброволно те освободи.

Когато чул това, Вслушан свел глава. Чакало го мрачно бъдеще, щом като свободата му зависела от човек, който имал основание да му отмъсти. Погледнал към Барло, но той спокойно се бил облегнал на оградата, гледал пред себе си със сериозно изражение и по нищо не личало, що за отношение ще има към този си слуга.

— Изглежда това предложение не ти се нрави много, Вслушан — продължил Благосвиреца. — Аз естествено не мога да те принудя — ти сам трябва да избереш как да постъпиш. Можеш да се прибереш вкъщи, което аз съвсем не те съветвам да правиш. Баща ти сигурно вече е научил за особеното ти съдебно положение в Барлебог и се страхувам, че това не ще смекчи гръмкия му глас. Защото той е справедлив човек, макар тонът му да е малко прекален за моя вкус.

Вслушан можел да си представи как Трещогръм щял да го посрещне. Мили Боже, беше сигурно, че ще прослави името му. Седнал на тревата, облегнал се на оградата и се замислил.

Тогава почувствал торбичката с камъка на гърдите си. Извадил го и оставил цветовете му да потанцуват на слънцето. Дълго наблюдавал венеца в Окото под хладната, гладка повърхност. Както винаги, когато го съзерцавал, той се изпълнил с радост от красотата на трептящите цветове и усетил как страхът му от бъдещето се изпарил. Все още обаче не знаел какво решение да вземе.

— Никой не може да реши вместо теб — рекъл усмихнато дядото. — Дори и камъкът ти.

— Така е — отвърнал Вслушан. — Обаче докато го нося със себе си, ще издържа някак си при Барло.

— Значи всичко е наред — отдъхнал си Благосвиреца. — Утре заран ще потеглите.

— Двамата с един кон? — попитал Вслушан. — Или си в състояние да привлечеш втори с флейтата си, както правиш с коса?

— Това не мога да направя — рекъл дядото. — Но добиче за езда може да се намери, макар и да не е кон.

— За Барло ли? — попитал Вслушан обнадежден.

— Не, за теб — отвърнал дядото неумолимо. — Трябва да отстъпиш коня на Барло, защото го е заслужил и понеже той е твоят господар. Хайде сега да тръгваме.

Докато излизали през вратичката на градината, бабата се появила на вратата и попитала:

— Накъде сте се запътили? След два часа съм готова с обяда.

— Не се притеснявай — отвърнал дядото. — Ще се върнем точно навреме. Отиваме да вземем от кръчмаря едно магаре.

— Лентяи, всички сте един дол дренки — ядосано се провикнала бабата след тях. — Сякаш без едно сутрешно питие няма да ви е сладка гозбата ми. Ако не седнете навреме на софрата, ще пратя коса подире ви!

Тримата не могли да чуят какво продължила да нарежда бабата, защото къщата останала скрита зад първия завой. Въпреки дребния си ръст, дядото бързо напредвал с пъргава крачка, обаче наместо две от подрипващите му крачки, на дългия Барло му била нужна само една. Вслушан се мъкнел до тях и си мислел, какъв ще да е тоз кръчмар, към когото били тръгнали. Дали щял да има дори и магарета за продан? Той вече си се представял как, влачейки краката си по земята, ще се тътри след дългокракия кон на Барло върху малко сиво магаренце, и току съжалил за решението си. Същевременно били подминали още два завоя, през които пътят лъкатушел между ливади и хълмове. На това място долината се разширявала, а ручеят, по чийто бряг се редели елхови дръвчета, потекъл надолу по един наклон, за да се влее по-надолу в реката. На половината от пътя голяма част от земята била заградена от ниска дъсчена ограда, зад която се разпростирало голямо имение, приличащо на гостилница с широки порти и обор зад основната постройка. Когато наближили, Вслушан могъл да разчете табелата на кръчмата, която висяла над входа в рамка от ковано желязо. Тя показвала нарисувано с искрящо син цвят магаре, което прескачало дъсчена ограда. Значи това наистина било приют за магарета, успокоен си рекъл Вслушан, щом прекрачили прага на портата.

Влезли в механата през страничната врата. Тесните прозорци пропущали оскъдна светлина, затуй първоначално едва можело да се разпознае нещо в полумрака. По дължина на стената имало пейка, пред която били наредени три маси, чиито дебели плотове били така похабени, че тъмните краища на подпорите им от светло дърво стърчали навън като кафяви цицини. В потуления ъгъл на вътрешната страна на стаята била разположена огромна зидана печка.

Благосвиреца почукал с пръст по една от масите и веднага след това някаква врата от отсрещната страна се отворила и един застарял, тромав мъж влязъл вътре. Бил препасан със синя престилка и носел на почти четириъгълната си, гладко обръсната глава кръгла филцова шапка с неопределен цвят.

— Добро утро, свирачо — рекъл той с изненадващо висок, почти цвилещ глас. — С какво мога да услужа?

Дядото отвърнал на поздрава и продължил:

— Имам нужда от добро животно за езда за внука ми. Можеш ли да попиташ някой от приятелите си, дали ще е така любезен да поноси известно време момчето?

— Имаш предвид високия момък там ли? — попитал кръчмарят и посочил към Барло. — Не знам дали ще се намери някой за него.

— Не — рекъл дядото. — Това е Барло, който ще вземе коня, дето приютих при теб. — Хванал Вслушан за рамото и го избутал до прозореца, за да може кръчмарят да го огледа по-добре. — Това тук е внукът ми. Огледай го. Още е млад и не е чак толкова тежък.

Стопанинът го разучил от главата до петите, сякаш му го били предложили за продан. Остава само да ми прегледа зъбите, помислил си Вслушан. Междувременно кръчмарят го заобиколил и го заразглеждал отзад. После кимнал доволно и рекъл:

— Мило и слабо момче. Вече знам кого ще питам. Елате с мен пред вратата, тъкмо ще видите как приятелят ми галопира.

Те го последвали навън пред входа. На края на пътя стопанинът се спрял, засенчил очите си с ръка и насочил поглед към далечните възвишения отвъд потока. След това събрал ръцете си на фуния пред устата и издал проточен, силен, цвилещ вик, така крещящо звучен, че чувствителният на шум Вслушан се свил от ужас. Известно време нищо не се случило. После една сива точка се откъснала от храсталака на билото на един хълм и се плъзнала бързо по тревистия склон надолу. Доближавайки се, тя се уголемявала и се оформила като четириного животно, което търчало насам в бърз галоп през ливадите. Дългите му уши се веели зад високо изпънатата му тясна глава. Магаре било това, което препускало така насам. И то какво магаре! На ръст било почти толкова голямо, колкото див кон, а по мишата сива козина на гърба му минавала тъмна черта. Копитата му барабанели така силно по земята, че зад тях хвърчали туфи трева. С широк отскок то прескочило дъсчената ограда, прелетяло във въздуха над последния къс ливада, направило скок над потока и така внезапно спряло хода си, почти непосредствено пред чакащите, че камъните по пътя се разхвърчали и Вслушан уплашено отскочил встрани.

— Не се страхувай — рекъл стопанинът, — само се прави на луд. Всъщност е кротък като овчица. — Положил ръка върху врата на магарето, а добичето потрило муцуната си в бузата му така, сякаш искало да му удари една целувка.

— Благодаря, че се отзова толкова бързо, Ялф — рекъл му кръчмарят. — Поздрави и приятелите ми.

Тогава магарето се затътрило към останалите и се оставило да го помилват по врата. Спряло пред Вслушан, като че вече било наясно, за какво са го повикали.

Стопанинът погледнал ухилен към Вслушан и го попитал:

— Е, харесва ли ти?

— Великолепно магаре — отвърнал Вслушан, и то съвсем сериозно. — С удоволствие ще го яздя.

— Тогаз трябва да го помолиш — рекъл кръчмарят. — Тук това е обичай. И го наричай по име.

Вслушан намирал тези изисквания за малко необикновени, но когато погледнал големите влажни очи на животното, не му се сторило чак толкова странно и рекъл:

— Ялф, искаш ли да ме поносиш известно време?

В отговор магарето потрило муцуна в бузата на Вслушан.

— Той те одобри — казал кръчмарят, като че ли всичко зависело единствено от това, какво желаело магарето. — Сега е твой ред да кажеш, дали си съгласен с това.

— Как трябва да го третирам? — попитал Вслушан.

— Да го третираш? — повторил стопанинът, сякаш тези думи били напълно неуместни. — Най-добре никак. Отнасяй се с него като с брат. И никога не го връзвай. То няма да ти избяга. Ако имаш някаква молба, просто го попитай най-учтиво. В никакъв случай не го удряй, не забравяй това!

— Ще го запомня — рекъл Вслушан.

— Е, тогава всичко е наред — отвърнал стопанинът на магарето. — Вече можете да се връщате в гостилницата. Аз ще потърся юзди и седло. Хайде, Ялф, сега ще те издокарам! — потупал свойски магарето по хълбока, след което то го последвало през входа към оборите, а останалите трима тръгнали към гостилницата и седнали на една от масите. След малко стопанинът се върнал и рекъл:

— Ще пийнете ли с мен една глътка по случай това ново приятелство?

Понеже никой нямал нищо против, той сложил три чаши върху масата, донесъл от съседната стая изпотена от хладното си съдържание кана и налял пенлива бяла напитка. След това си придърпал едно столче и седнал до тях. Другите направили същото и всички отпили по глътка.

Вслушан първоначално гледал странния бъркоч с недоверие, но не се осмелил да попита, какво му наливат. Опитал малко предпазливо и бил изненадан от приятно киселия, леко кипящ вкус.

— Вкусно! — рекъл той. — Какво е това?

— Специалитетът на заведението — рекъл дядото. — Ферментирало магарешко мляко.

— Барло, на теб харесва ли ти? — попитал кръчмарят.

Барло се ухилил дружелюбно, кимнал безмълвно и отпил още една глътка.

— Този млад великан не е особено разговорлив — рекъл стопанинът. — През цялото време не е изрекъл нито дума. Да не би да е ням?

— Вече не — казал дядото. — Барло, разкажи му как стоят нещата с теб. Лека-полека трябва да свикнеш да разговаряш с хората.

Барло извадил флейтата си и засвирил. Вслушан можел сега по-добре да следи мисълта му, понеже знаел приблизително какво ще разказва бъдещият му господар. Барло използвал същите мотиви, както и сутринта, след това обаче се отклонил към драматична развръзка, за да опише съдебното заседание и оставил разпалената мелодия да прекъсне по средата на пронизителен откъслек. Вслушан почти физически усетил какво трябва да е било, когато са отрязали езика на Барло. Печално погледнал към него, обаче Барло безразлично прибрал флейтата си, като че самият той не бил засегнат от това, което току-що разказал.

Кръчмарят го слушал съсредоточено. Благодарение на приятелството си с Благосвиреца вече бил свикнал с разгадаването на подобни вести.

— Значи идваш от Барлебог? — рекъл той. — Трябваше сам да се досетя. Там са свикнали да се отнасят така с хората. И не само с хората. Ти, така да се каже, си другар по съдба на магаретата ми.

— Какво общо имат твоите магарета с Барлебог? — попитал Вслушан. Магаретата, които видях там, бяха болнави, съсипани същества, които едва пристъпваха от крак на крак и не ядяха нищо друго, освен бой.

— Ами точно така, де! — рекъл дядото. — Разкажи му твоята история, стопанино. Тя ще го заинтригува.

— Ти и Барло не сте единствените, които са се изплъзвали на барлебогската господарка — казал стопанинът на магаретата, — понеже от думите ти разбирам, че си се задържал при нея. — Отпил още една глътка и тогава разказал, че само преди няколко години е бил викачът на магаретата от дворцовите имения на Барлебог.

— Грижех се за дузина мулета — започнал той, — чиято главна задача беше да пренасят зърното от плевните до мелницата, и да носят брашнените чували обратно към хамбарите. Магаретата бяха свикнали с това и то не им правеше голямо впечатление, щом ги хранеха редовно и се отнасяха с тях дружелюбно.

Това обаче се промени, когато златотърсачите на Гиза се натъкнаха на златни залежи в планините над горната долина. Тя заповяда на слугите си да съберат стотина работници, които да копаят там горе в подземните галерии и да търсят руда. На мен заповяда да закарам там магаретата, за да смъкват тежките парчета руда към долината. Никое магаре не издържа дълго на такава работа. Скоро козината на гърба им се ощави на места, а пък и високо горе в планината не се намираше подходяща храна за животните. Затова товарих мулетата си с по-леки товари и ги оставях да се мъкнат бавно надолу, колкото им стигаха силите. Това обаче не бе достатъчно бързо за Гиза. Тя искаше да види сандъците си пълни със злато. Затова изпрати неколцина от жълтооките си ратаи в планината, да поемат магаретата оттук нататък. Пътьом тия типове веднага си отсякоха по няколко яки лескови тояги и заудряха с тях мулетата ми, когато се запънеха и не искаха да помръдват.

В началото се опитах да говоря разумно с мъжете, защото те не разбираха нищо от магарета. Но те само гледаха да е доволна господарката им и викаха:

— Остави ни на мира с твоите магарета. Има предостатъчно мулета и ако някои пукнат, ще докараме нови от долината. — Тогава взех решение да не гледам повече безучастно, тъй като обичах добичетата си. През нощта се измъкнах от спалното помещение, което бе набързо пригодено там горе при мините, и отидох до магаретата си, които бяха завързани на колчета, зачукани в скалистия терен, и преживяха сухи плевели, които им бяха нахвърляли. Развързах ги и се запромъквах с тях през горите. Това не беше трудно, защото животинките ме познаваха и се мъкнеха след мен като верни кученца.

Знаех, че зад горите на запад се простират пасища и се отправих в тази посока. Две седмици се провирахме през храсталаци и камънаци. Магаретата намираха достатъчно храна в гората, аз обаче бях повече мъртъв, отколкото жив, като накрая започнах да се олюлявам по зелените хълмове. Не знам какво щеше да се случи с мен, ако твоят дядо не ме бе намерил в края на гората, Вслушан. Лежах там припаднал насред стадото магарета, които се гушеха в мен. Сигурно косът му бе изчуруликал нещо. Във всеки случай ме заведе до дома си и баба ти ме изправи отново на крака, след като ме прегледа основно дали не нося паразити в къщата й.

Дядо ти ми разказа също, че малко по-надолу в долината тази гостилница пустее. Последният собственик я напуснал преди известно време, понеже почти никой не минавал оттук, откакто хората започнали да отбягват пътя за Барлебог. Тогава там се настаних аз, а дванайсетте магарета бяха първите ми гости. Най-напред ги държах в обора докато им зараснаха раните и докато ребрата им престанаха да стърчат под козината. След това ги пуснах навън по ливадата.

Когато трябваше да потегля с магаретата си към мините, бях оставил в колибата цялото си имущество. Не беше много, но измежду него се намираха няколко неща, които ми бяха скъпи, защото останаха наследство от баща ми, като например един прекрасен, ръчно кован нож и една старинна бронзова брошка с формата на прескачащо магаре, понеже баща ми също бил викач на магарета. Тъй като междувременно отново се бях почувствал добре, а и магаретата ми нямаха належаща нужда от мен, се върнах обратно през горите в Барлебог, сега обаче по пряк път, който дядо ти ми беше описал. През нощта се промъкнах в селото, в колибата ми под замъка.

Докато тършувах за нещата си, скръцна вратата, която само бях притворил и се уплаших до смърт. Но беше само един приятел, който влезе, за да провери, кой шумоли там в дома ми. И този приятел ми разказа, че Гиза много се ядосала, когато чула за бягството ми с магаретата. Тя се заклела да си отмъсти на всички магарета и накарала да изземат животните на всички викачи на магарета и да ги предадат на слугите й, които трябвало по същия начин да ги съсипят от работа, както онези мъже бяха направили с моите животни при златната мина. Затова и не се учудих като разказа за мулетата в Барлебог, Вслушан.

Когато чу къде бях отседнал, приятелят ми реши да тръгне с мен, защото животът му в Барлебог бил станал нетърпим. Той бе ковач и можеше навсякъде да упражнява занаята си. Така най-напред се промъкнахме до работилниците под двореца и прерязахме примките на всички магарета, до които се добрахме. Подкарахме това второ стадо най-напред към дома на приятеля ми. Той разбуди жена си и я накара да събере най-необходимото за бягство. Взе си също и инструментите, защото имахме достатъчно товарни животни. После се отправихме по обратния път през горите, и къщата ми отново се напълни с гости, които се нуждаеха от грижи. Явно новината за това бягство някак се бе разпространила измежду магаретата в Барлебог, защото от време на време от гората излизаше по някое изтощено животно и ме молеше за подслон. Разбра ли сега защо ме наричат стопанина на магарета?

— Сега тези магарета горе на хълма ли са? — попитал Вслушан.

— Не — отвърнал кръчмарят. — Няколко от тях стоят винаги при мен в обора. Така например кобилите идват постоянно насам, когато раждат жребчетата си и остават временно тук. Затова често имам прясно магарешко мляко, та да мога да предложа нещо и на другите си гости. Освен това, като изключа коня на Барло, още двама нови бегълци, които тепърва трябва да захраня, са ми на гости.

— А приятелят ти, ковачът? — искал да научи Вслушан. — Той още ли е тук?

— Той остана само за малко — отвърнал кръчмарят. — Животът му тук беше много самотен. Освен това не искаше да отвиква от занаята си. Сега живее заедно с жена си в едно село надолу по реката, на два дни път оттук. Все още ми идва понякога на гости. Веднъж ми донесе рамка за табелата на гостоприемницата ми. — И докато изричал последното си изречение отвън по стъклото на прозореца се почукало, след което проехтял пронизителният крясък за помощ на коса, който онзи издавал само когато видел дебнеща котка в храстите.

— Милостиви Боже! — извикал дядото. — Обядът!

Тримата благодарили набързо за обслужването и се сбогували с домакина си. Отвън на двора вече чакали Ялф и конят на Барло, и двамата впрегнати и оседлани.

— Нека се кача зад теб, Барло — рекъл дядото, — та да стигнем по-бързо вкъщи.

И така по тройки или по двойки, в зависимост от коя страна се погледне — те препуснали по обратния път през хълмовете и пристигнали точно когато бабата слагала купата с димяща супа на масата.

Заранта на следващия ден Вслушан яздел надолу по течението на потока заедно с новия си господар. До последния момент бабата му давала добри съвети — той винаги трябвало да се мие основно (Момчето ми, като дойде така вонеше!), да не се захващал с леки момичета и още доста предупреждения от тоя сорт. Преди да се метне връз седлото на магарето си, тя още веднъж го притиснала в прегръдките си, лепнала му целувка по бузата, при което малко заподсмърчала. През всичкото това време Благосвиреца едва могъл да вземе думата:

— Следвай Барло — само вмъкнал между другото, — той е наясно какво си е наумил.

Дали наистина е наясно? Вслушан не бил много сигурен. Барло по никакъв начин не се опитвал да се осведоми за състоянието на пътя или поне да получи някой съвет от Благосвиреца. Той се здрависал с домакините, след което се качил на коня си и потеглил. Изглежда нямал намерение да уведомява Вслушан за плановете си, в случай че изобщо имал такива. При тези обстоятелства, с които бил свързан новият му говор, той щял да остане мълчалив и занапред. Във всеки случай оскъдните му сведения засега били ограничени с кратки жестове.

Така, когато гостилницата на стопанина се появила на последния хълмист склон, той дал знак с ръка на Вслушан, че иска още веднъж да спре там. Кръчмарят ги видял да се приближават и застанал пред входа, щом животните спрели. След като скочили на земята и го поздравили, Барло започнал със странна пантомима. Първо завел стопанина до коня си, после до магарето на Вслушан и посочил към копитата им. След което показал към реката надолу и броейки изпънал последователно двата си пръста.

— Разбрах те — рекъл кръчмарят. — Искаш да се подковат животните и питаш за приятеля ми, ковача. Няма да намериш по-добър от него, защото той разбира и от магарета. Ще яздите два дни по течението на реката до следващото село и там ще попитате за Фуро. Поздравете го от мен и му предайте, че го чакам пак да ме навести.

Барло му благодарил кимайки с глава, подал му ръка и пак се метнал на коня. Тогава и Вслушан се сбогувал, яхнал магарето си и потеглил след Барло, който вече препускал по пътя към реката.

През целия ден яздили покрай реката, която била придошла от топящите се снегове в планините и шумно се спускала между тополи и елхи. В дясно от тях се простирала хълмиста местност, покрита със свежа, пролетна зеленина, а на хоризонта по хълмистата верига се редели тъмни гори, зад които лежал Барлебог.

Около обяд Барло дал знак за почивка. Седнали върху съборения дънер на една топола и похапнали от храната, която бабата им била турила в дисагите. Тогава Барло извадил флейтата си и посвирил малко. В началото звуците приличали на упражненията, които трябвало да свири при Благосвиреца, но после от музикалните образи се отделила плахо и сбито сглобена мелодия, ръководена от провлачени танцови стъпки. Вслушан се съсредоточил, оставил песента на флейтата да му въздейства и колкото повече се отдавал на тези звуци, толкова по-ясно в представите му се оформял барлебогският дворец, който се извисявал на хълма, по-красив, отколкото бил в спомените му. Той видял широко отворени порти, свободно движещи се навън и навътре хора, които очевидно не се страхували от никакво насилие. Нима е възможно, запитал се Вслушан, Барло да е запазил толкова хубави спомени от двореца. Погледнал го в очите и за свое учудване открил, че Барло явно обичал този дворец, въпреки всичките жестоки преживявания там. Той бил изцяло унесен в песента си, после обаче забелязал, че Вслушан го наблюдава. Вдигнал поглед и се взрял в очите на Вслушан, докато слагал край на песента си. Когато снемал флейтата, за времето, колкото трае едно мигване на клепача, по лицето му пробягнала усмивка, сякаш искал да каже: Чакай, има още какво да чуеш… След което станал сериозен както преди и дал знак за тръгване.

Прекарали нощта в купа сено, а следобеда на втория ден забелязали селяни, дошли за пролетна сеитба по полята, които все по-често набраздявали ливадите с кафявите си земи.

Привечер, когато тръгнал да пада здрач, се появило селото, най-вече бедни колибки със сламени покриви, под разцъфнали, безразборно израснали ябълкови дръвчета.

Вслушан попитал един селянин, който се прибирал с впрегнатата си конска каруца от полето, за къщата на Фуро и бил насочен към голяма постройка, която се намирала в другия край на селото. Още отдалеч чули кънтенето на чукове и когато приближили, видели майсторът да стои с един чирак при наковалнята в отворената към улицата ковачница. Те били голи до кръста под коравите си кожени престилки. Ковачът бил грамаден човек, висок и широкоплещест, с мускулести рамене. Може би бил на годините на кръчмаря, защото къдравата коса, която висяла разчорлено над запотеното му чело, била вече побеляла.

Когато Барло и Вслушан скочили на земята и завързали животните на напречната греда пред ковачницата, Фуро вдигнал поглед, оставил чука върху наковалнята и посочил на чирака си да постави заготовката в огъня, който тлеел под един комин отзад в работилницата. След това излязъл навън при двамата и попитал:

— Имате работа за мен, ли?

Вслушан погледнал господаря си, но той бил застанал в сянката отстрани и му махнал с ръка да говори.

— Да — рекъл Вслушан, — обаче първо трябва да ти предадем поздрави от стопанина на магаретата.

— Така си и помислих, когато видях магарето ти — отвърнал Фуро. — Добра препоръка. Влезте и бъдете мои гости. Нали ще пренощувате?

Вслушан отново изчакал, докато Барло кимвайки дал съгласието си. Едва тогава благодарил за поканата.

— А що се отнася до работата — продължил той, — то конят на моя господар има нужда от нови подкови, а и моето магаре трябва да се подкове.

— Тогава сте на точното място, защото си знам работата — рекъл Фуро. — За днес обаче е вече късно да намествам осем подкови. Вие не бързате, нали?

Вслушан нямал представа дали Барло бърза. Но когато същият поклатил глава, рекъл:

— Не. Може да почакаме до утре.

Междувременно чиракът бил извадил заготовката от огъня с помощта на дълги клещи и я сложил отново върху наковалнята.

— Свърши сам това и после ела за вечеря — рекъл Фуро. Потупал коня по врата и заразглеждал копитата му.

— А това тук е Ялф, ако не се бъркам — казал после на Вслушан. Той беше едно от магаретата, които прекарахме с моя приятел през гората. Жена ми го язди известно време. — Очевидно магарето също го разпознало и го поздравило по своя си начин.

— Къде мога да подслоня животинките за през нощта? — попитал Вслушан.

— Ела с мен — рекъл ковачът, — ще ти покажа.

Чиракът захванал пак да кове и се виждало как от плоското парче стомана започнала да се оформя мотика. Барло го наблюдавал с интерес.

— Тук ли ще чакаш, докато се погрижим за добичетата ви? — попитал го ковачът. Барло само поклатил глава, без да се обръща към него, и продължил да наблюдава как жарко тлеещото желязо се разтягало под ударите на чука.

Вслушан хванал животните за юздите и последвал Фуро зад къщата. Там бил построен огромен обор, в който вече имало три коня. Докато Вслушан нагласял добичетата на свободното място, Фуро напълнил хранилките им с овес.

— Господарят ти да не е ням? — осведомил се той директно.

— Да — отвърнал Вслушан, — поне не може да се изразява с думи.

— Какво искаш да кажеш? — попитал Фуро.

— Искам да кажа, че Благосвиреца го научи на езика си — рекъл Вслушан.

— При него сте били значи?

— Да — рекъл Вслушан. — Аз съм внукът му, Вслушан.

Ковачът повдигнал високо вежди. Явно се почудил, че внукът на такъв човек яздел магаре през местността и то като слуга. Той обаче подминал този въпрос и попитал:

— Как се казва господарят ти?

— Барло — рекъл Вслушан.

Като чул това, ковачът прекъснал работата си и се изправил:

— Барло? — попитал. — Той от Барлебог ли идва?

— Да — отвърнал Вслушан.

— Значи Барло продължава да язди през страната — рекъл ковачът, сякаш това било голяма работа. Вслушан не разбрал какво точно означавали тези думи, но и не се осмелил да попита. Когато отново се върнали в работилницата, забелязал, че ковачът започнал да се отнася към Барло почти със страхопочитание.

— Извини ме, че те накарах да чакаш, господарю — рекъл той. — Ако знаех… — Но Барло прекъснал речта му с рязък, заповеднически жест и тръснал глава. Вслушан не проумял нищо от това, но усетил, че ковачът гледал сега и на него с други очи. Е, явно не било съвсем срамно да си слуга на този мъж, чието име така впечатлило Фуро.

В потока до работилницата Барло и Вслушан измили прахта от пътуването си. След това и ковачът се изкъпал и облякъл ленена риза, преди да ги помоли да го последват в дома му. Завел ги в просторна стая, в която една жена тъкмо се била заела да нарежда масата за вечеря.

— Водя ти гости, Рика — рекъл Фуро. — Ще трябва да приготвиш и две легла за през нощта.

Когато жената се обърнала, Вслушан забелязал, че тя би трябвало да е значително по-млада от мъжа си, въпреки че в правата й кестенява коса се прокрадвали посивели кичури. Вдигнала поглед към тях и очите й мигновено пленили Вслушан. Тя му напомняла на нещо, но не можел да каже на какво.

Ковачът я запознал с гостите и когато изрекъл името на Барло, тя понечила да попита нещо, мъжът й обаче махнал с ръка.

— Не се чуди на безмълвието му — рекъл само той. — Той знае друг начин за общуване. Между другото, неговият слуга е внук на Благосвиреца.

— Тогава ми е два пъти по-драго, Вслушан — рекла Рика. — Баща ми беше приятел на дядо ти и много го обичаше.

Щом като изрекла тези думи и го погледнала, очите й отново се сторили на Вслушан необичайно познати. Ами да, дядо му си бе спечелил много приятели през дългия си живот.

Чукането отвън в ковачницата вече било затихнало. Сега и чиракът дошъл в помещението и всички седнали на масата. По време на вечерята ковачът се осведомил за приятеля си и научил със задоволство, че неговата гостилница все още приютява избягали магарета от Барлебог.

След вечеря той налял на гостите си горчива шира от ябълки и рекъл:

— Надявам се, че няма да ви е много кисела. На мен тя ми е по-вкусна, отколкото виното, което господарката на Барлебог предлага на гостите си.

— Сигурно е така — рекъл Вслушан. — От нейното вино в устата остава лека горчилка.

— Значи си бил при нея в замъка? — установил ковачът слисан. — Да не би да сте отишли заедно с Барло при Благосвиреца?

— До известна степен да — рекъл Вслушан и със свито сърце си спомнил за безразсъдното си бягство през гората и за ужасяващите крясъци на немия. Погледнал към Барло, но по неговото лице не трепвал ни един мускул.

— Казват, че господарката била по-зла от всякога — продължил ковачът. — Разправят също, че някой я бил замерил по главата с един от бляскавите й камъни, защото предпочел собствения си. И днес можел да се види белегът върху челото й. Хората тайно й се присмиват.

Вслушан измъкнал торбичката от пазвата си и извадил своя камък.

— Това ще да е бил камъкът — рекъл той.

Жената на ковача вперила изумено поглед в Камъка на Вслушан.

— Камъкът на Урла — прошепнала тя, сякаш не можела да повярва.

— Какво знаеш за него? — учудено попитал Вслушан. — Откъде ти е познат?

— Той принадлежеше на баща ми — рекла Рика. — Миналата година научих, че е загинал по време на плячкоснически поход, но никой не можел да каже къде се бил дянал камъкът.

— Ако баща ти е носел името Арни, значи той е човекът, който ми даде камъка, преди да издъхне — рекъл Вслушан и й разказал накратко как Арни намерил смъртта си.

— Той е умрял като Плячкосник — рекла Рика, — въпреки че през целия си живот спореше с брат си за това, дали е право да се живее като такъв.

— И въпреки това е останал при тях — казал Вслушан.

— Да — отвърнала тя, — той остана в близост до стана им и придружаваше племето в походите. Но все пак беше като трън в очите на народа си.

— Защо казваш в близост до стана им? — попитал Вслушан. — Не живееше ли вече в шатрата си, за която дядо ми разказа?

— Не — рекла Рика. — Спомням си, че, когато бях още дете, живеехме в дървена колиба на края на степта. Намираше се на онова място, откъдето тръгваше пътеката за дома на Урла. Тъй като именно тя беше моята баба.

Вслушан изненадано я погледнал. Очите й отново гледали към него и сега се досетил за какво му напомняли те: Цветният венец на ириса й наподобявал този на камъка, който стискал в ръката си.

— Имаш очите на Урла — рекъл той.

— Да — отвърнала тя. — Ние, всички потомци на Урла, имаме нейните очи.

— Ти познаваше ли Урла? — попитал Вслушан.

Рика кимнала с глава.

— Тя почина, когато бях на пет години — рекла след малко. — Тогава трябва да е била на повече от деветдесет години. Очите й обаче бяха все така ясни и човек не можеше да им устои.

— Баща ти се е преместил от стана, когато брат му Хунли станал хан, ли? — попитал Вслушан и се сетил за отчуждеността, която се зародила между братята след думите на Урла.

— Не — отвърнала Рика. — Това било свързано с женитбата му. Майка ми била чужда на Плячкосниците и в стана не я признавали за жена на Арни, а за слугиня. Така било при тях: С чуждоземците в лагера се държали най-вече като с прислуга. Майка ми нямало да издържи на номадския живот, тъй като произлизала от народ, установен на едно място.

— Това, че Урла не е отишла в шатрите на Плячкосниците, вече си го бях помислил — рекъл Вслушан.

— Плячкосниците не зачитат много дори собствените си жени — казала Рика. — На тях никога няма да им хрумне да ги попитат за съвет — и после разказала:

Историята за Урла

Първоначално Урла домувала при копачите на руда отвъд планината. Другите племена ги наричали Планински язовци, понеже копаели в склоновете дълбоки галерии, но не за да живеят в тях, а за да добиват руда или да ронят камъни от скалистите пукнатини. Също така били известни с майсторите си ковачи, които не само умеели да изчукват инструменти за полска работа и оръжия, ами и скъпоценни накити.

Такъв ковач бил и бащата на Урла. Хората разправяли за нея, че още като малко дете имала слабост към бляскавите камъни, с които баща й се сдобивал от миньорите, за да ги обковава със злато или сребро. Веднъж, когато Урла била на седем години, в работилницата дошъл един чудноват старец, който бил облечен в дрехи на каменотърсач и носел отстрани тясно, остро чукче, каквито те използвали при работа. Точно по това време Урла била там и си играела с камъните, които баща й пазел в дървено сандъче, докато му потрябвали за някой накит.

— Носиш на баща ми хубави камъни за продан, ли? — попитала Урла стареца. Той обаче поклатил глава и рекъл, че притежава само един камък и той не бил за продан.

— Покажи ми го! — отвърнало детето.

Тогава човекът извадил от торбата си един кръгъл, шлифован, прозрачен камък, който мигал многоцветно, и го положил в дланта й. При това той се пресегнал и леко повдигнал брадичката й, за да вижда по-добре лицето й.

— Ти имаш такива очи — рекъл тогава той. — И затова камъкът е определен за теб. — Тогава изрекъл някакво стихче, чиито редове не са ми известни.

Бащата на Урла стоял пред тезгяха и не знаел какво да си мисли за този човек, който никога досега не бил виждал. Но още преди да го заговори, онзи целунал детето и си тръгнал толкова бързо, че той повече не успял да го види.

Толкова знам за това, как Урла се сдобила с камъка. Тя го носела винаги със себе си и когато била на двайсет години се омъжила за човек на име Русо, който се научил на занаят при баща й и особено много разбирал от златарство. На сватбата тя му подарила камъка. Той го обвил в мрежа от сребърна тел и го носел така на връв в пазвата си.

Десет дълги години двамата живели, без да се сдобият с чедо, докато накрая Урла родила дъщеричка. През оная година в работилницата на мъжа й дошъл търговец и изкупил всичките накити. Когато пазарлъкът приключил, онзи се осведомил за проходите през планината.

— Че какво ще търсиш от другата страна? — попитал Русо. — Там започват степите и в тази пустош се срещат само Плячкосници.

— Зная, тях искам да посетя, защото те обичат накити най-много от всичко на света.

— Не те ли е страх, че ще ти отмъкнат всичко и ще те убият? — попитал Русо.

Но търговецът само се засмял.

— Виждам — рекъл той, — че не познаваш добре тези хора. За тях търговците са неприкосновени, когато стъпят в земите им и те добре знаят защо трябва да спазват това. Защото, ако тръгнат да нападат, скоро никой повече няма да стъпи там.

Тогава Русо му обяснил къде е пътеката към прохода и търговецът поел нататък. В шатрите на Плячкосниците се възхитили на изящно изработените брошки, пръстени и колиета и изкупили всичко. Хората го заразпитвали кой е този майстор, дето изработвал такива прекрасни накити. Тогава търговецът похвалил майсторството на Русо, чиято работилница се намирала при Планинските язовци отвъд планината, а също и рекъл, че на връщане пак иска да мине покрай него, за да поръча още накити.

Плячкосниците му платили добре и го пуснали да си ходи. Така той тръгнал обратно през планината, като не пропуснал да посети мъжа на Урла. Разказал му за успешните сделки, които бил направил, и го помолил да задели настрана най-красивите си изделия до следващата година, когато отново щял да прекоси планината.

Плячкосниците обаче пратили по петите му преследвач, който трябвало да разучи прохода, тъй като те били алчни за злато и предполагали, че там, където се произвеждали тези украшения, биха могли да се намерят и още.

Когато шпионинът се върнал в лагера, ханът свикал съвета и го подканил да докладва. Това, което той описал, звучало толкова примамливо, че се взело решение за плячкоснически поход, въпреки че вече било краят на годината. Петдесет конника от племето препуснали през клисурата и вечерта на следващия ден безцеремонно нападнали къщата на Русо, която се намирала малко встрани от селището на рудокопачите. Златарят веднага се изправил с оръжие насреща им, но бързо бил повален. След това преобърнали работилницата му наопаки, събрали всичко, което могли да намерят като необработени и моделирани камъни, метални кюлчета и завършени накити, а Урла, която била много красива жена, завлекли като пленница. Освен тях нямало никой друг вкъщи, дори и дъщеря им, която по това време била на половин година. Няколко дни преди това Урла я била завела при майка си, която разбирала от лекове, защото детето имало висока температура.

Когато нямало нищо повече за заграбване, Плячкосниците подпалили къщата и тръгнали да търсят други златни находища. Пушекът привлякъл вниманието на миньорите, които по това време се връщали от работа в мините. Те подали сигнал за тревога и когато конниците стигнали до домовете им, се натъкнали на противник, който равностойно им се противопоставил, защото Планинските язовци ги бивало и в това да коват оръжия, а конете, които чакали в оборите им, били значително по-големи и по-едри от планинските добичета на Плячкосниците. Когато веднага след първото нападение половин дузина нашественици били повалени от седлата, нападателите се оттеглили и така бързо изчезнали в планините, че преследването им било безсмислено.

Урла после разказала какво се случило по-нататък. Докато бандата търсела къщите на Планинските язовци, плячката и пленниците били оставени под наблюдението на двама ездачи на скрито място в гората. След безуспешното нападение останалите конници се върнали на същото място и изчакали там утрото. На заранта решили отново да продължат през планините нататък, защото плячката, заграбена при Русо, била доста изобилна.

Цяла нощ Урла оплаквала смъртта на мъжа си, който бил убит пред очите й. На заранта забелязала, че Плячкосниците се приготвяли за тръгване към къщи и тя знаела, че ще трябва да минат през планинския пролом. Погледнала разсеяно нагоре към небето и разбрала по цвета и формата на облаците, че се задавало бързо влошаване на времето, което в края на есента често се случвало в планината. Тя обаче не предупредила конниците, защото гневът към убийците на мъжа й бил огромен, освен това й било безразлично какво щяло да се случи с нея самата.

Бурята връхлетяла, когато вече били навлезли в прохода. Мрачните облаци така бързо надвиснали, че небето за миг притъмняло, след което засвистяла снежна виелица, която направила придвижването невъзможно. Хора и животни сляпо се борели срещу насрещно помитащия ослепително бял прах, но изгубили пътя. Много от тях паднали в стръмни пропасти или скални свлачища и останали да лежат безжизнено в дълбините. Други се свивали на кълбо и след известно време замръзвали от студ, понеже не били подготвени за планинските условия и носели само тънките си летни одежди.

Урла паднала от коня, върху чийто гръб била метната като брашнен чувал и веригите й се скъсали. На четири крака пропълзяла до една скала, която изникнала пред погледа й, като тъмна сянка в снежната вихрушка. Под един провесен отломък от скала намерила дупка и се търкулнала вътре. Тук била защитена от стоварващата се сила на снежната стихия.

Когато полежала така известно време, чула наблизо, измежду две свистящи снежни виелици, стонове, които приличали на детски плач. Огледала се наоколо и няколко стъпки по-нататък видяла да лежи фигура, почти затрупана от снежна преспа. Без много да му мисли изпълзяла навън и установила, че този Плячкосник бил момче на не повече от четиринайсет години. Тя го хванала за краката и го издърпала в убежището си. Момчето тихо плачело и изглежда почти не осъзнавало какво се случва с него. Когато го приютила в пещерата, тя го взела в прегръдката си и го стоплила с тялото си, докато то престанало да хлипа и заспало на рамото й, увило ръце около врата й, като дете.

Когато снежната буря секнала така внезапно, както била започнала, Урла не можела да си спомни колко време са лежали така. Вятърът отвял облаците над прохода, веднага след това ясното, синьо небе било прочистено, а прясно падналият сняг блещукал така ослепително на слънцето, че боцкал очите. Урла разтърсила момчето да се събуди и го издърпала от пещерата. То се изправило залитайки и притиснало ръка върху заслепените си очи. Урла също присвила очи и се огледала. Тук-там върху скалата се издигали плоски подутини, те обаче били много по-малко, отколкото мъже трябвало да наброява групата. Малко по-надолу по склона три коня мъчително се изправили на крака и изтръскали снега от себе си. До тях стояли трима Плячкосници, които по време на снежната буря се гушели в топлите кореми на животните си. Това били всички оцелели от племето.

За миг Урла се замислила дали да побегне обратно през прохода, но при такова лошо време, това би означавало сигурна смърт в еднометровите преспи сняг. Затова нагазила заедно с младежа в снега, надолу към мъжете с конете. Отново разпознала един от тях. Това бил онзи, който убил мъжа й. Тя забелязала, че конниците поздравили момчето с известно страхопочитание. Изглеждали успокоени от факта, че все още бил жив. Когато понечили отново да завържат Урла, момъкът се намесил и им рекъл нещо, след което те я оставили на мира.

След това започнали да се отнасят към нея с такова уважение, каквото Плячкосниците били способни да изразят към една жена.

Като най-лек от останалите трима оцелели, момчето взело Урла на своя кон и така препуснали надолу към низината, а после още една седмица през степите до лагера на Плячкосниците. Пристигането им предизвикало голяма трагедия и Урла разказвала по-късно как дълги нощи след това слушала вдовиците на мъртвите конници да плачат, докато лежала будна и си мислела за убития си съпруг.

В началото се почудила, че не я отвели като пленница в колибите на прислугата, а я оставили да спи при жените на хана. Още повече се учудила от дружелюбието, с което била приета от тях. Една по-стара жена я прегърнала и целунала, но Урла не могла да разбере какво й говорела.

На следващия ден била представена на хана. На сутринта той изпратил при нея една слугиня, която била от народа на каменотърсачите, за да й служи като преводачка. В шатрата му били повикани още няколко водачи, а до хана седяло момчето, което Урла топлила в снежната буря. То я погледнало с усмивка, когато застанала пред тях.

Ханът я попитал най-напред за името й. Урла го казала и добавила: — Вдовицата на златаря Русо, който твоите хора убиха.

Ханът учудено повдигнал вежди, когато тези думи му били преведени, понеже жените в шатрите на Плячкосниците не се осмелявали да държат такъв език. После рекъл:

— Синът ми Курги разказа, че си му спасила живота. Всъщност не разбирам защо си го сторила; имала си основателна причина да го оставиш да замръзне от студ като останалите. И сега аз съм ти длъжник.

— Да — рекла Урла, — длъжник си ми, но най-малко заради сина ти. При нас не се счита за нормално да наблюдаваш как умира едно дете. Но виждам, че вие мислите другояче.

— Не можеш да ме съдиш за живота на мъжа ти — рекъл ханът. — Иначе на много хора бих бил длъжник. Та ти се намираш при Плячкосниците! Не си ли разбрала? В името на сина ми обаче ти подарявам свободата. Можеш да останеш в шатрата на жените ми, докато пътят отново се отвори, за да се прибереш вкъщи. Давам ти право и на още едно желание.

Междувременно Урла се огледала в шатрата на хана и разпознала сред водачите онзи мъж, който бил убил Русо и сега носел открито върху гърдите си камъка в мрежата от сребърна тел, който тя била подарила на мъжа си за сватбата. Пристъпила към него, посочила го с пръст и рекла:

— Искам си обратно камъка, който този човек си присвои.

— Това не ще е лесно — отвърнал ханът. — Този камък не ми принадлежи и затова не мога да ти го дам. Но ние Плячкосниците обичаме състезанията и аз ти давам шанс да се надиграваш с него за камъка. Имаш предимството да определиш правилата на играта, понеже не си свикнала с нашите.

Урла съсредоточено погледнала мъжа, после се обърнала отново към хана и рекла:

— Избрах си оръжието.

— И какво е то? — попитал той.

— Очите ми — отговорила тя.

Ханът се засмял.

— Избрала си най-силното оръжие, с което една жена разполага — рекъл той. — Какви са правилата на играта?

— Трябва да ме гледа в очите — рекла тя. — И който пръв извърне поглед от другия, той губи камъка.

След като слугинята превела думите на Урла, ханът попитал мъжа, дали е съгласен с това. Той кимнал смеейки се и изглежда бил сигурен в победата си. После се изправил и застанал срещу Урла. Останалите, наредени в кръг, гледали любопитно двамата противници, а по лицата им се четяло, че този двубой е точно по вкуса им.

Двамата дълго стояли в средата на палатката и се гледали един друг. Смехът, изписан по лицето на мъжа, постепенно се стопил. Изражението му станало сериозно, започнал да прехапва устни, а очите му пламнали. Капчици пот избили по челото му и в палатката не се чувало нищо друго, освен хриптящите му вдишвания, които ставали все по-шумни и учестени. Камъкът, който блестял в сребърната си обвивка, започнал да пламти в различни цветове и като че се нажежил. Внезапно мъжът изкрещял силно, сякаш изпитал непоносима болка. Посегнал с ръка към гърдите си, откъснал камъка от връвта и го хвърлил в краката на Урла. В същото време извърнал лицето си настрани и стиснал очи. Всички могли да видят, че върху голите му гърди на мястото, където камъкът допирал кожата му, тлеел жарък белег.

Така Урла отново се сдобила с камъка си и живяла една зима в лагера на Плячкосниците, докато на пролет пътят през планината станал отново проходим. Оттогава разбирала и техния език. Ханът й дал кон и достатъчно храна за дългия път. Преди да потегли, я извикал още веднъж в палатката си и рекъл:

— Ще ти предам едно послание за хората ти. За в бъдеще Плячкосниците никога няма да прекосяват планината. Тя е ваш приятел и ви дарява с богатствата си. Също така научих, че умее и да си отмъщава за вас, защото тя ми погуби почти петдесет конника. Видях също какво стори твоят камък с мъжа, който си го бе присвоил. Щяхме да сбъркаме, ако бяхме пожелали да се мерим с такъв противник. — След това ханът я освободил.

Курги обаче я придружил до подножието на планината. Преди да тръгне обратно й рекъл:

— Ние убихме мъжа ти, а ти ме приюти в прегръдката си, като собствено чедо. Защо направи това?

Урла дълго го гледала в очите и сетне рекла:

— Не ти уби мъжа ми. Всеки е отговорен за това, което сам върши.

— Обаче можех и аз да го убия, защото присъствах там, когато това се случи — рекъл Курги настоятелно. — Аз ще размишлявам цял живот върху това, което ти извърши.

— Направи го, Курги — отвърнала тя. — А аз ще наблюдавам какво ще направиш ти от живота, който аз опазих. — След което го погалила по гладката буза, обърнала коня си и препуснала по планинската пътека.