Ханс Беман
Камък и флейта (4) (Книга първа)

3

Вслушан внимателно слушал разказа на Рика.

Този Курги ли беше дядо ти? — попитал той сега. — Бащата на Хунли и Арни?

— Да — отвърнала Рика. Десет години по-късно баща му загинал при плячкоснически поход. През това време Урла живяла заедно с дъщеря си в бащиния си дом. Когато научила, че Курги е станал хан, накарала да й построят хижа в планината на онова място, където пътечката тръгвала надолу към степите. Оставила дъщеря си при родителите си и оттогава заживяла в планината със своето стадо овце. Само от време на време един роднина я посещавал през прохода, за да я снабдява с необходимите запаси. Но до ушите на Курги също достигнала новината, че Урла живее на това място, и той често я посещавал, за да я моли за съвет.

— За това е разказвал и моят дядо — рекъл Вслушан. — При една такава среща е дала камъка на дядо ти.

— А сега го имаш ти — рекла Рика. — Така се причисляваш до известна степен към нашето семейство. Всички, които с право притежават камъка, се числят към фамилията на Урла. Ако някой обаче се сдобие с него по друг начин, камъкът му носи нещастие.

Когато изрекла това, Барло кимнал с глава, сякаш можел да го потвърди. Рика го погледнала въпросително. Тогаз Барло извадил флейтата си и започнал да свири. Подхванал пак с отчаян мотив, в който се отразявали печалните му дни като ратай в барлебогския дворец. Вслушан разпознал поредицата от звуци и бил така запленен от това, което Барло свирел, че почти докосвал с поглед хода на историята, която Барло разказвал с флейтата си. Та нали и той самият бил преживял някои неща. Гиза пристъпила в обора, дала на Барло торбичката и му заповядала да хвърли на боклука тази вехтория. Барло обаче предчувствал кому принадлежала тази торбичка. Отворил я и щом видял съдържанието й, усетил, че този блещукащ камък бил забулен в някаква тайна. Вероятно Гиза го била отнела от своя гост, за да го лиши от силата му. Сила? Това би трябвало да е онова, което се криело под гладката повърхност. За миг Барло си помислил да върне торбичката на законния й собственик и с това да му даде сили срещу Гиза. Тогава обаче се поддал на изкушението да запази тази сила за себе си. Това му се сторило единствения начин да се освободи от нищожното си съществуване като коняр. Омразата към господарката на Барлебог, която вече почти бил превъзмогнал, отново се разпалила и лумнала като огън в главата му. Барло запазил камъка за себе си и зачакал да се случи нещо. Нищо ново обаче не станало и нищо не се променило. Когато обаче веднъж управителят го изненадал, докато тайно наблюдавал камъка, той най-сетне му показал силата си. Барло бил повлечен към съдийския стол на Вслушан, камъкът лежал недостижим върху съдийската маса и въпреки това Барло направил последни отчаяни опити да накара този съдия да вземе неговата страна. Но останал все така безсилен и бил осъден на мълчание. Песента на флейтата рязко секнала на това място така, че всеки присъстващ можел да почувства удара, с който бил сложен краят на говора на този човек.

Ковачът и жена му ясно осъзнавали, че тук било разказано за тайнствен триумф, за изкушение на властта и за зловещо наказание, но за какво всъщност се отнасяло това, не могли да проумеят. Така Вслушан за пръв път се заел със задачата си на преводач и разказал какво бил разбрал от песента на флейтата. Когато приключил, Барло направил знак, че точно това искал да сподели.

— Много добре разбирам какво си извършил, Барло — казал Фуро. — И двамата обаче щяхте да си спестите многото беди, ако беше върнал Камъка на Вслушан.

Барло кимнал. Тогава пак вдигнал флейтата до устните си и засвирил наново обезсърчаващия мотив за службата си при конете. Този път обаче прикачил една отделна мелодия, която се освобождавала от веригите на тези кратки звукови стъпки.

— Мисля, че те разбрах — рекъл ковачът. — Ти щеше все още да можеш да говориш, но щеше да си останеш слуга при злата господарка на Барлебог и нямаше да можеш да яздиш през страната, както правиш сега.

Усмихнат Барло потвърдил това тълкуване.

— Хубаво е да можеш да пътуваш из страната — повторил ковачът. — Това ще донесе нови надежди на хората в Барлебог, щом новината стигне до ушите им.

Барло сякаш не обърнал особено внимание на казаното и малко след това всички легнали да спят. Вслушан обаче дълго лежал буден и размишлявал, какво всъщност е искал да каже ковачът с тези си думи.

 

 

На следващия ден Барло и Вслушан били събудени от кънтящите удари на чука, долитащи от ковачницата. Когато излезли, Рика им донесла мляко, хляб, сирене и пушена речна риба. Седнала с тях на масата и ги подканила да хапнат. Когато се заситили, тя попитала:

— Ще продължите ли днес по пътя си?

Барло кимнал с глава.

— В такъв случай ви пожелавам да достигнете целта си — рекла тя.

А дали имаме такава, запитал се Вслушан. Явно всеки тук бил по-добре осведомен за намеренията на Барло, отколкото самият той. Рика сякаш усетила какво си мислел Вслушан, докато усмихнато го наблюдавала с очите на Урла.

— Ти имаш доста време, Вслушан — рекла тя. — Освен това човек трябва да има търпение с Камъка на Урла. Радвам се, че сега е при теб, макар да смяташ, че все още не ти е донесъл нищо друго, освен неприятности. Баща ми не постигна нищо, докато не проумя, че човек винаги се сблъсква с трудности, когато се опитва да разкрие тайната му. Но в крайна сметка усилията му си струваха. Когато си облекчил смъртта му, вероятно е разбрал, че е намерил наследника на Камъка на Урла.

Вслушан се почувствал като дете, което не можело правилно да разбере, за какво всъщност си говорят възрастните. Разбрал обаче, че тя му мислела доброто, затова й благодарил за гостоприемството и тръгнал с Барло към ковачницата.

Фуро вече бил сложил новите подкови на коня и тъкмо водел магарето към работилницата.

— За него трябва да изкова два чифта подкови — рекъл той. — Защото обикновено не се намират лесно.

Избрал парче необработено желязо, пъхнал го в пещта и раздухал огъня с духалото.

— Магарешките подкови са по-деликатна работа — рекъл. — Трябва да са фини и леки, за да не претоварват тясното копито. А как се прави това, научих при Планинските язовци.

— И ти ли произхождаш от родното място на Урла? — попитал Вслушан.

— Не — отвърнал Фуро, като изкарал желязото от пещта и отсякъл едно парче с брадвата. — Роден съм в селото на Барлебог и известно време бях там ковач, когато чух, че можело още доста да се научи при майсторите там горе в планината. Тогаз се отправих на път и станах ученик при дядото на Рика, който беше ковач. По това време той трябва да е бил на около седемдесет години, но всекидневно работеше на наковалнята. Дъщерята на Урла беше неговата жена, за която вчера Рика ви разказа.

Фуро се захванал да кове и огъва парчето желязо, докато нажежената повърхност избледняла, придобила сивкав цвят и започнала да се лющи под ударите на чука. После бутнал пак парчето в огъня и заразправял нататък, докато раздухвал с духалото.

— Този ковач се наричаше Хефас и в дома му живееха още две внучета, Рика и Ака, дъщерите на Арни с Камъка. Майка им, единствената дъщеря на този ковач, се запознала с Арни в дома на Урла. Понякога си мисля, че Урла е имала пръст в сватосването, защото много обичала Арни и знаела, че му е нужен човек, с когото да си общува. Щастието му обаче не продължило дълго. Жена му починала, когато близначките били едва на десет години. Тогава той ги завел при родителите й, понеже заради номадския си начин на живот не можел да се грижи достатъчно добре за тях.

Вслушан се почувствал въвлечен във всичко това, което разказал ковачът. По начин, който той самият още не можел да проумее, се чувствал свързан с всичките тези последователни събития, които обхващали над хилядолетие, но в същото време му се стрували съвсем живи, сякаш времето било спряло своя ход. Дали виждал Урла на една ръка разстояние, понеже го била погледнала чрез Рика? Не намирал отговор и размишлявал върху това, докато ковачът дооформил първата магарешка подкова и я сложил настрана, за да започне другата.

— При Хефас се научих да кова такива подкови — рекъл той. — Каменотърсачите и миньорите в планините обичат да ползват мулета, защото те умеят да се катерят по-добре с тесните си копита. Рика също имала такова муле, което яздела през планинския проход, когато искала да посети баща си в дома му на края на степта.

— Ти запозна ли се с Арни? — попитал Вслушан.

Фуро забил пироните в дупките на втората подкова и отвърнал:

— Да. Той идва няколко пъти в ковачницата на Хефас, за да види дъщеря си. А присъстваше и тогава, когато взех Рика за жена. Много ми допадаше. Беше човек, с когото приказките вървяха.

След това Фуро се отдал на работата си и останал мълчалив, докато закрепял подковите за копитата на Ялф.

— Тези трябва да издържат известно време — рекъл само и не след дълго Барло и Вслушан вече били оставили селото зад гърба си, яздейки покрай течението на реката. Така пътували четири дни подред, нощем спели в плевни по полето, а Вслушан в началото изпитвал усещането, че Барло язди в тази посока само защото имало някаква си пътека, без значение докъде щяла да ги отведе. На четвъртия ден обаче забелязал, че Барло поглеждал от време на време нагоре към тревистите възвишения, които се заредили по речната долина. Дали търсел нещо? Вслушан го попитал, но Барло само махнал с ръка и продължил.

Към привечер на същия ден Вслушан видял далеч нагоре по хълмовете да пасе стадо овце, един гъст рояк от бели петънца, около които се въртяло куче, като неспокойна черна точка. Барло също забелязал множеството и дръпнал коня си. Това ли търсел? Вслушан нямал никакво обяснение. Какво ли бил намислил Барло с овцете? Очевидно това било нещото, към което Барло се стремял. Отклонил коня от пътеката през върбака и го пришпорил по посока на стадото. Вслушан го последвал със своето магаре и се запитал, какво ли ще излезе от цялата тая работа.

Нямало нужда да чака дълго. Когато се изкачили на хълма и наближили стадото, Барло слязъл от коня, за да не подплаши животните. Завързал го за един лешников храст и дал знак на Вслушан да стори същото. Когато се насочили към овцете, пастирът, който седял на билото на хълма, ги забелязал и тръгнал насреща им. Изсвирил на кучето си да стои настрана, когато то се спуснало лаейки срещу неканените гости, и поздравил двамината.

— При мен ли идвате? — попитал той.

Барло кимнал.

— С какво мога да съм ви полезен? — рекъл овчарят, като поглеждал ту към единия, ту към другия. Колкото и да искал, Вслушан не можел да му отговори, понеже нямал представа какво си е наумил господарят му. Тогаз Барло измъкнал флейтата си и започнал да свири. Онова, което се извило от флейтата му, звучало като пастирска песен, каквато овчар би засвирил през пролетен ден като този, ако си нямал друга работа. Вслушан се заслушал внимателно, защото предчувствал, че отново щяло да има нужда да се намеси като преводач. И колкото по-дълго Барло проточвал песента си, толкова по-ясно ставало на Вслушан, че господарят му искал да пасе овце. След всички онези загадъчни намеци, които Вслушан дочул в дома на ковача, но не успял да разбере напълно, това съвсем не отговаряло на представите му за целта на Барло. Той вече си бил въобразил, че господарят му се стреми към геройски дела, в които и той самият щял да вземе известно участие. А сега искал да стане пастир на овце, в това нямало съмнение.

— Хубава песен — рекъл овчарят, когато Барло престанал да свири. — Ако не бе яхнал кон, щях да се обзаложа, че и ти си пастир.

— Доколкото успях да разбера господаря си — рекъл Вслушан, — той с удоволствие би желал да стане такъв. А аз да съм му помощник.

Барло кимнал и погледнал въпросително овчаря.

— Твоят господар комай не е особено разговорлив — продължил овчарят. — Това обаче е по-скоро предимство за един пастир, тъй като не може да разчита на голяма компания. Впрочем идвате точно навреме. Имам второ стадо, което пасе в долината от другата страна на хълма. Неговият пастир си нарани крака и скоро не ще може да ходи. Трябва да се грижа и за двете стада едновременно. По цял ден тичам от едната до другата страна, за да не изгубя някоя овца. Ако питате мен, можете да започнете веднага.

Вслушан не бил особено очарован от тази перспектива. Той се надявал да язди с Барло из страната, както Фуро се бил изразил, и по възможност да преживее няколко паметни приключения. Сега изглеждало така, сякаш трябвало да клечи цяло лято на това пасбище и да пасе овце. И от кого щял да се научи да слуша внимателно, нещо, което Благосвиреца смяташе толкова ценно за научаване? Може би от овцете, които кротко си пасяли и от време на време блеейки се дръпвали от кучето, което ги събирало накуп, когато прекалено се отдалечали от стадото?

— А къде ще нощуваме? — попитал той, като таял надежда, че Барло не би се задоволил за дълго с някакъв си ветровит овчарски подслон.

— Доведете добичетата си и елате с мен — рекъл овчарят. — Ще ви покажа.

Той ги повел към другата страна на хълма и на едно място съвсем под билото, между лешникови и бъзови храсти се намирала овчарска колиба, чиито външни стени и покрив били позапушени с обелена кора от смърчове, проветриво убежище, в което на никой не му трябвало да остава през зимата.

— Тук си готвим и спим — рекъл овчарят. — През две седмици от селото носят хранителни запаси, а заплатата се получава късно на есен, когато приберем овцете по домовете им. Е, какво ще кажете? Оставате ли?

Барло кимнал и подал ръка на пастира, за да потвърди съгласието си. На Вслушан не му оставало нищо друго, освен да стори същото. Сетне свалили седлата от добичетата си и ги занесли заедно с дисагите си в колибата. Тя била само с едно помещение; вдясно от вратата имало четири дървени нара, върху които били метнати сламени чували и груби вълнени завивки; отдясно в ъгъла било изградено примитивно огнище от камъни. Имало още маса, а за столове служели няколко дървени пъна с формата на барабани. По стените висели тенджери и тигани, а до тях четири ловни лъка и колчан със стрели.

— За какво са лъковете? — позаинтересувал се Вслушан.

— Есенно време от гората понякога излизат вълци — отвърнал пастирът. Сега през пролетта няма нужда да се тревожите за това. Умеете ли да стреляте с лъкове?

— Малко — рекъл Вслушан, а Барло кимнал.

Когато Вслушан се обърнал отново да излезе, видял навън окъпания в слънчева светлина пейзаж, като нарисувана в ярки цветове картина в тъмната рамка на вратата: полегналото отвъд долината хълмовидно пасбище със самотни храсти, и тук-там по едно крехко самодивско дърво. В ниската част пасяло второто стадо, пазено от едро овчарско куче с гъста козина. По високото нагоре храстите се сгъстявали и започвали да се редят плътно растящи, тъмнозелени смърчове. В изящния, назъбен профил на страничната част на долината, от двете й страни се зареждали горски кулиси чак до безкрайната синева. Някъде там се простирал Барлебог.

Още след първата седмица те вече били привикнали. Овчарят ги обучил в основните тънкости на занаята и когато не били сигурни в нещо, Вслушан трябвало само да прекоси хълма и да го попита. Пуснали коня и магарето да пасат свободно и овцете скоро свикнали с тях. Само кучето ги гледало все още с недоверие, когато идвали прекалено близо до питомците му, и тогава лаейки се спускало в краката им. През повечето време Барло седял под един лешников храст и свирел на флейтата си.

Вслушан започнал лека-полека да схваща, защо Барло бил търсил такова усамотено занимание. Очевидно искал на спокойствие да усъвършенства свиренето си и да упражнява необезпокояван това, което искал да изрази чрез инструмента. С времето Вслушан до такава степен възприел тези звуци като част от пейзажа, че веднага наострял слух, щом те онемявали.

Понякога обаче само се заслушвал внимателно, и то не защото трябвало да овладее това умение, а защото просто го пленявал някой мотив, който Барло бил открил. При това все по-често успявал да следва мислите и чувствата на Барло, които придобивали форма в собствените му представи, като отражения на събитията, в които почти непрекъснато присъствал високо извисяващият се барлебогски замък, в сърцевината на обширната долина, обкръжена от гори. Но това не бил мрачният, смълчан под гнета на злата барлебогска господарка дворец, който той познавал, а един ведър свят, в който хората вършели задълженията си пеейки, в който се танцувало и смеело, дворец изпълнен с радост и любов.

— Ти често мислиш за Барлебог — рекъл една вечер той на Барло, когато след вечеря седнали пред колибата заедно с овчаря.

Барло кимнал. Пастирът наострил слух, когато чул да се споменава името на замъка.

— Значи оттам идвате? — рекъл той. — Не се учудвам, че сте си тръгнали. Разправят, че откакто Гиза си присвоила долината, всичката радост там замряла.

— Какво знаеш за това? — попитал Вслушан.

— Нищо особено — отвърнал овчарят. — Рядко се отдава на човек, да се изплъзне от властта й. Обаче през дългите зимни вечери в селата долу покрай реката се разказва зловеща история, която се нарича „Гиза и вълците“. Позната ли ти е?

— Не — отвърнал Вслушан, — но с радост бих я изслушал, понеже съм пребивавал в двореца на Гиза и усетих на собствения си гръб, на какво е способна тя.

— Е, да видим, дали ще успея да събера в едно онова, което съм дочул — рекъл пастирът и захванал да разказва.

Историята за Гиза и вълците

В планинско селище по горното течение на барлебогската река живял каменотърсач, който имал дъщеря на име Гиза. Тя се славела като най-красивата девойка надлъж и нашир. Много млади мъже идвали да молят за ръката на Гиза, но тя била горда и отпращала всички. Казвала, че ще се омъжи за онзи, който й донесял точно толкова голям и чист сапфир като този, който баща й притежавал. А баща й пазел този камък като най-драгоценното съкровище и не го показвал на никого, с изключение на дъщеря си. Държал го в едно сандъче, което стояло до леглото в спалнята му. Той винаги носел ключа със себе си, а нощем го пъхал под възглавницата си. Всеки път, когато някой момък идвал при Гиза и й показвал камък, който бил намерил след дълго търсене, тя казвала:

— Нищожен боклук! Нямаш представа какъв е камъкът на баща ми.

Пристигали кандидати даже и от богатата долина Барлебог, които били чули за красотата на Гиза, никой от тях обаче не носел камък, който можел да се сравни със сапфира на баща й.

Това продължило докато един ден не се появил един чужденец, който по изключение се харесал на Гиза. Той бил силен, със снажна осанка, с вълнисти черни къдрици, а начинът, по който я погледнал в очите, накарал сърцето на Гиза да затупти по-силно. Но уви, неговият камък също й се сторил недостоен. Тя наистина много съжалила, че трябвало да отпрати чужденеца, но както винаги рекла:

— Нищожен боклук. Нямаш представа какъв е камъкът на баща ми.

— Ами покажи ми го тогава — рекъл непознатият. — Как мога да намеря същия, когато не знам как трябва да изглежда?

— Това е невъзможно — отвърнала Гиза. — Баща ми не го показва на никого, освен на мен.

— Е, значи знаеш къде го крие — рекъл чуждоземецът. — Пусни ме да вляза, когато баща ти заспи. Тогава няма да разбере, че си ми показала камъка.

— Това няма да е толкова лесно — рекла Гиза, — защото той заключва камъка в едно сандъче, а нощем слага ключа под възглавницата си. Ще се събуди, ако се опитам да го издърпам.

— Не се притеснявай — рекъл чужденецът. — Ще ти дам една сънотворна билка, която да объркаш с вечерното му питие. Тогава не ще се събуди, дори и ключът да падне от ръцете ти. Гиза погледнала кафявите очи на непознатия и не могла повече да им устои.

— Правя го с голямо нежелание — рекла тя и се съгласила накрая. Чужденецът й донесъл сънотворната билка, а тя я разтворила във вечерната напитка на баща си. Изглежда подействала, тъй като малко след това той се почувствал изморен и си легнал.

През нощта Гиза отворила според уговорката вратата на чуждоземеца и го въвела в спалнята на баща си. Там тя предпазливо издърпала ключа изпод възглавницата, без баща й дори да помръдне, и отключила ковчежето.

Когато непознатият видял камъка, очите му заблестели от алчност, защото сапфирът бил с големината на гълъбово яйце, тъмносин и бистър като водата на планинско езеро. Той посегнал към ковчежето и взел камъка.

— Имаше право — рекъл той. — Камък като този не може да се намери повторно.

— По-тихо! — изсъскала Гиза. — Ще събудиш баща ми!

Непознатият избухнал в смях, който накарал сърцето на Гиза да замръзне.

— Баща ти ли? — продължил той. — Никой вече не би могъл да го събуди. Пък и аз ще взема камъка, без теб в допълнение. — След това изскочил навън през вратата и никой повече не го видял по тия места.

До този момент Гиза била горда, през тази нощ обаче станала и зла. Тя се била влюбила в непознатия, а сега намразила не само него, но и всички останали, които й били поискали ръката и се заклела да отмъсти на всички мъже.

— Не ще намеря покой — изкрещяла силно в нощта, — докато не натрупам такова богатство, че да мога да си купя всеки мъж, който си пожелая.

През тая нощ и тя изчезнала от долината. А за това, какво се случило по-нататък с нея, се разказва следното: Тя напуснала къщата, в която лежал баща й убит с нейна помощ, и побягнала вдън горите. Още през същата нощ я срещнал огромен вълк, който я погледнал с жълтите си очи, след което се нахвърлил върху нея, за да й прегризе гърлото. Преди да я достигне обаче, Гиза извикала:

— Недей, почакай! Мога да намеря по-добра храна за теб и глутницата ти.

— Как ще го направиш, Гиза? — попитал вълкът.

— Ще ви заведа в плодородната долина на Барлебог — рекла тя. — Хората там живеят безгрижно и не са нащрек. Да ги нападнете, за вас ще е лесно като детска игра. Там ще властвате заедно с мен. Обещавам ти това.

Вълкът я погледнал с жълтите си очи и рекъл:

— Ти си зла Гиза, а това много ми харесва. Но искам да ти поставя три условия, преди да приема предложението ти.

— Кажи си условията — рекла тя. — Ще ги изпълня.

— Слушай тогава! — казал вълкът. — Девица ли си все още?

— Да — отвърнала Гиза. — Не съм спала досега с мъж, защото никой не си е заслужавал.

— Това е добре — рекъл вълкът. — Защото ако девица доброволно даде на вълк да пие от кръвта й, той ще приеме човешки образ, докато слънцето още грее на хоризонта. Съгласна ли си да направиш това за мен и глутницата ми?

— Да — отвърнала Гиза. — Ще ви дам да пиете от кръвта ми.

— Слушай тогава второто — продължил той. — Докато сме в тази гора, трябва всяка нощ да лежиш до мен и да ми чешеш козината.

— Ако това е всичко — отвърнала Гиза, — ела при мен да те почеша. — И вълкът отишъл при нея, положил глава в скута й и докато го чешела, Гиза попитала за третото условие.

— То е най-трудното — отвърнал вълкът. — Ти самата ще се превърнеш във вълчица, ако някога обикнеш мъж със сърцето си. Съгласна ли си?

Гиза се изсмяла така гръмко, че дори вълкът потреперил в скута й.

— Това е най-лесното — рекла тя. — Съгласна съм, защото никога не ще се наложи да удържа това обещание.

— Това е добре — отвърнал вълкът, — защото ако това се случи, ние ще трябва завинаги да си останем вълци. — Тогава той се изправил и надал вой в нощта, за да събере глутницата си. Скоро Гиза чула вълците да се приближават през гората, нощта обаче била толкова непрогледна, че успяла да види само святкащите очи, които образували кръг около нея.

— А сега да пием от кръвта ти, Гиза — рекъл старият вълк. Тогава Гиза взела един нож и прерязала вените на лявата си ръка, така че кръвта закапала. Вълците идвали един след друг при нея и облизвали кръвта от раната й. После глутницата легнала да спи, а Гиза взела стария вълк в прегръдките си и зачесала козината му.

Когато се пробудила на следната заран, лежала в ръцете на мъж, чиято коса и брада били толкова гъсти, че приличали на вълча козина, а ръката й се била вкопчила в кожуха, който този мъж носел. Гиза се огледала и видяла наоколо да лежат в кръг петдесет мъже, всички до един със сивкаво-кафяви коси и бради, и с дрехи от вълча кожа. Тогава се изправила и викнала:

— Събудете се, вълци мои! Да потегляме към Барлебог.

Дванадесет дни бродили из гората, а Гиза оставала всяка нощ при стария вълк, за да го чеше. Вечерта на дванайсетия ден стигнали края на гората, погледнали надолу към обширната барлебогска долина и съзрели замъка да се извисява на хълма, сред поля и ливади. По склоновете в полите на гората пасели овце.

— Тази нощ трябва да се заситите — рекла Гиза на придружителите си и посочила към стадата. Мъжете насочили жълтите си очи към плячката и зачакали нощта да се спусне. Щом слънцето залязло, те се превърнали във вълци, събрали се на глутница и се нахвърлили върху животните.

През тая нощ старият вълк дошъл едва по-късно при Гиза, за да усети ръката й в козината си. През тая нощ тя не мигнала и нетърпеливо чакала утрото да настъпи. Щом като слънцето изгряло и вълците отново се превърнали в мъже, Гиза се промъкнала с тях надолу към долината. На пасбището се били събрали селяни и пастири и оплаквали загубата си. Гиза се спряла до тях и попитала какво се е случило.

— Тая нощ вълци слязоха от гората и завлякоха над сто овце — рекъл един. — Как можем да се защитим от такава глутница?

— Добро стечение на обстоятелствата — рекла Гиза. — Мъжете ми са ловци на вълци, както виждате по кожусите им. Заведете ни при господаря си, за да ги назначи на работа. И те ще изпратят тези разбойници на оня свят.

Стопаните на овцете с радост чули това и завели Гиза и спътниците й при графа в двореца. Там се подготвяло тържество, изящно облечени хора влизали и излизали, поднасяли се блюда и навсякъде се танцувало и пеело.

Когато Гиза влязла с мъжете вълци, музиката секнала, танцьорите застинали по местата си и всички погледи се насочили към мрачните образи в сивкаво-кафяви кожи. Графът пристъпил към тях и попитал, какво означава това шествие.

Тогава селянинът, който съпровождал Гиза, му разказал за бедата, която ги сполетяла и го помолил да потърсят помощ от тези мъже. Графът изслушал разказа на селянина и попитал Гиза, коя била тя и откъде идвала.

— Името ми е Гиза — рекла тя. — Мъжете ми ловят вълци горе по планините. Дочухме, че снощи една глутница е нападнала стадата и ти предлагаме услугите си.

— С удоволствие ще ги приема — рекъл графът, — тъй като нямам достатъчно ловци, за да се справим с такава глутница. Сега бъдете гости в двореца ми и празнувайте с нас. Нека утре да се надуе ловджийският рог. Ти седни на моята трапеза, Гиза, понеже ми доведе тази подкрепа.

Тогава мъжете вълци се пръснали сред празнуващите, а Гиза се настанила на графската трапеза. Направило й впечатление, че той не заговарял по роднински никой от седящите до него.

— Нямаш ли жена и деца? — попитала го тя.

— Жена ми почина преди няколко години — рекъл графът. — А единственият ми син потегли миналата седмица към низината, на пазар за коне. На мен обаче друго ми е чудно — как бродиш сама през горите с тези мъже; това ми изглежда неподходящо начинание за една жена. Не искаш ли да останеш и да заживееш тук в замъка?

Гиза го погледнала и рекла:

— Би могло да стане.

— Искам да назнача и мъжете ти на постоянна служба — казал графът. — Ще им плащам добре, защото аз съм богат. Ти сигурно знаеш, че в речния завой под двореца могат да се намерят благородни камъни. — Той бръкнал в джоба си и извадил сапфир, точно толкова голям и бистър като онзи, който баща й притежавал. — Подарявам ти този, затова че наполовина си вече съгласна — рекъл графът. И той бил готов да стане жертва на красотата на Гиза. Тя едва успяла да прикрие алчността в очите си и зачакала нетърпеливо слънцето да се спусне зад хоризонта.

Щом и последният лъч светлина изчезнал зад върховете, мъжете на Гиза отново се преобразили на вълци и се нахвърлили върху гостите. Старият вълк прегризал най-напред гърлото на графа и след известно време в двореца не останала жива душа.

От този ден нататък Гиза станала господарка на Барлебог. Мъжете й били наричани от хората „рунтави ратаи“, а сред прислугата скоро започнало да се шушука, че след залез-слънце никой от тях не се мяркал. Гиза ги назначила за управители и надзиратели на селяните, занаятчиите и дворцовите слуги, които считала заедно с всичко, което притежавали и били придобили чрез работа, за своя собственост. Само в едно не й провървяло: Говори се, че тя все още очаквала завръщането на графския син, за да убие и него. Задържала и разпитвала всеки млад мъж, който престъпвал пределите на територията й, но до ден-днешен не го била намерила. Намирала си някой най-много за занимавка, който й скъсявал нощите, докато го пропъдела и предоставела на вълците си. Оттогава обаче всяка радост в Барлебог замряла.