Ханс Беман
Камък и флейта (5) (Книга първа)

4

— Това е всичко, което съм чувал за Гиза и нейните вълци — рекъл овчарят. — Не знам дали може да се вярва на всичко. Хората разправят най-различни истории през дългите зимни нощи. Ти, Вслушан, навярно знаеш най-добре, щом лично си бил там.

— Кой знае какво се крие зад нещата, които очите виждат? — отвърнал Вслушан. — Възможно е да съм се изплъзнал от опасност, за чието съществуване така и не съм разбрал. Не съм видял вълци да стават на хора. Обаче аз самият се убедих, че Гиза може да превръща хората във вълци.

Барло внимателно слушал разказа на овчаря, но лицето му останало безизразно и не издавало никакви чувства. През следващите дни обаче радостта изчезнала от песента на флейтата му, и когато Вслушан се заслушвал, виждал само вълци да бродят през барлебогската равнина.

За събитията на пасбището през това лято няма много забележителни неща за отбелязване. Барло като господар се възползвал изцяло от правото си на слуга, при което предоставял предимно на Вслушан да се грижи за стадото, докато той самият седял под някое дърво и свирел на флейтата си. И тъй като овчарят се равнявал по-скоро на Барло, отколкото на слугата на този изкусен пастир, той също се ползвал с подобни привилегии. Така Вслушан бил затрупан с работа. Трябвало да разтребва, да пере, да пренася вода от потока в подножието на дола до колибата и да готви, всички дейности, които той, в стремежа си към необикновени случки, намирал за неособено задоволителни. При това следва да бъде споменато, че готвенето всъщност можело да се превърне в изкуство, дори в истинско приключение, но надали тогава, когато човек нямал нищо друго под ръка, освен вода, брашно, мазнина и евентуално малко овче сирене. Най-вече на човек му било нужно желание, а такова без съмнение липсвало при Вслушан.

Неговото магаре Ялф било единствената му утеха по това време. Трябвало само да го извика по име, и то вече препускало през ливадата към него, за да потърка меката си муцуна в бузата на Вслушан. Той свикнал да го язди и без да го оседлава и така препускал с него по хълмовете, когато нямал друга работа, а Барло се съгласявал да наглежда стадото. Вслушан оставял магарето си да прескача ниски плетове, а когато се случело да го изтърси на земята, Ялф се връщал обратно при него и го побутвал с муцуната си дотогава, докато той отново се изправел. Това обаче се случвало само в началото, защото препускането на Вслушан с магарето му, като някой сивокож кентавър, не траяло дълго.

Така преминало лятото, плодовете на самодивските дървета се обагрили в искрящо червено, силният планински вятър съборил лешниците от клоните, а през нощите в овчарската колиба започнало да става доста студено.

В една такава нощ Вслушан се събудил, защото Ялф удрял с копита по вратата на колибата и силно ревял с провлачен, див магарешки рев, който ехтял до другата страна на дола. Барло и овчарят също се сепнали, а Вслушан отишъл да провери, какво е обезпокоило мулето му. Още не бил стигнал до вратата, когато чул откъм горния край на гората виенето на вълци. Тогава другите двама също скочили от наровете си, всеки грабнал лък и стрели и хукнал навън в нощта. Вслушан се метнал върху магарето и го пришпорил в галоп към овцете, които уплашено блеели и се били скупчили на едно.

Докато обикалял около стадото, чул зад гърба си тежките удари от копитата на коня на Барло. Воят обаче също бързо приближавал и веднага след това Вслушан видял тъмни фигури да се промъкват между храстите откъм края на гората. Заложил стрела в тетивата и зачакал, докато първите вълци се доближат достатъчно. Още с първия удар улучил водещия мъжкар, който отскочил във въздуха и тупвайки на земята останал да лежи неподвижно. Барло вече бил застанал до него и запращал стрела след стрела срещу връхлитащата глутница.

Почти всеки изстрел повалял по един вълк, останалите обаче стремглаво приближавали. Едно огромно животно се нахвърлило върху Вслушан, но Ялф се изправил, разтрошил с предните си крака черепа на вълка и същевременно изпуснал своя ужасяващ магарешки рев. Този рев накарал глутницата да прекрати нападението си. Сякаш ударени от камшик те застопорили хода си, обърнали се и се втурнали в див бяг обратно към гората.

Най-сетне запъхтян пристигнал и овчарят, и запратил още няколко стрели след тях. Няколко минути по-късно видението било изчезнало.

— Без твоето магаре нямаше да се справим, Вслушан — рекъл овчарят, когато отново успял да си поеме дъх. — Каква глутница само! Толкова много зверове наведнъж никога не бях виждал. Извадих голям късмет, че не бях сам.

През тая нощ те стояли на стража отвън при стадото, в случай че вълците се върнели отново. Ала всичко останало спокойно и когато утринният здрач се покачил върху хълмистия хребет, те довлачили убитите животни на едно място. Купчината наброявала девет вълка. И когато малко по малко се развиделило, стигнали до зловещо откритие: Всеки от вълците носел по един кожен каиш, на който проблясвал сапфир. Уплашен, овчарят направил жест против зли духове и измърморил:

— Рунтавите слуги на Гиза!

Както и да ги погледнел човек, при изгрев-слънце тези вълци не се превръщали в мъже. Дали защото вече били мъртви, дали хората си фантазирали разни неща за тях — но това, че носели тези каиши, достатъчно ясно показвало откъде идвали. Колкото по-дълго Вслушан размишлявал върху това, толкова по-ясно усещал пораждащия се у него страх. Дали Гиза не е разбрала къде са се приютили той и Барло и не е насъскала вълците подпре им? Струвало му се, че е крайно време да изчезне от тая местност.

Когато овчарят понечил да откъсне един от сините камъни, от Барло се изтръгнало предупредително ръмжене, което звучало почти като вълчи звук и той бутнал ръката му настрани. Вслушан много добре разбрал какво означава това и рекъл:

За нищо на света не бих пипнал тези лъскави дрънкулки и мога само да те посъветвам и ти да не ги докосваш и с пръст дори.

После изкопали ров в края на гората, хвърлили в него мъртвите вълци заедно с герданите им и ги засипали с пръст. Пастирът примъкнал още няколко тежки камъка върху им, сякаш се страхувал, че зловещите псета биха излезли от гроба си през нощта.

През този ден те пуснали стадото да пасе по отсамната страна на дола, под колибата, а овчарят рекъл:

Не оставам тук нито ден повече. Утре ще подкараме овцете към зимния им подслон.

Цяла седмица прекосявали със стадото речната долина, докато стигнали селото, където живеел стопанинът им. Селянинът се показал пред къщата, за да преброи животните си, и похвалил пастира, че не само бил успял да отгледа толкова много агнета, ами и да не загуби нито едно от старите животни.

Заслугата не е само моя — рекъл овчарят. — Без помощта на Вслушан и Барло миналата седмица вълците щяха да завлекат половината стадо. — Ала за герданите не споменал нищо. Навярно не искал хората да му се присмиват. Възможно е и да се е страхувал да говори на висок глас за тези злокобни животни.

Селянинът благодарил на Барло и Вслушан и им наброил премия към уговорената отплата. Също така ги поканил да останат да зимуват в чифлика като негови гости. Барло отново дал съгласието си кимвайки и накарал Вслушан да изкаже благодарност за поканата.

 

 

Няколко дена по-късно в чифлика устроили празник, тъй като реколтата била богата, пък и добитъкът през тая година добре се угоил, а да не говорим за овцете, които Барло и Вслушан били опазили. Стопанинът бил поканил всички съседи; в кухнята кипяла такава работа, че готвачките трябвало да седят до огнището от сутрин до вечер, а домакинът отворил буре с най-хубавата си ябълкова шира.

Гощавката продължила докато на всички по челата избила пот, после пили, за да потушат вътрешната жега, а след това танцували, за да не прекалят с охлаждането, докато потта отново закапала и отново трябвало да се охладят. На Вслушан това му се харесало много повече от мизерния пастирски живот по хълмовете. Всичко много му допадало и той въртял селските моми в такива танци, та чак полите им се замятали по пода.

Барло седял отстрани, в ъгъла на помещението, отпивал от време на време по една глътка от чашата си и наблюдавал пиршеството. Понеже отговарял само с няколко жеста, когато някой го заговарял, хората скоро го оставили на мира. Ала, когато цигуларят, който свирел танците, седнал да отдъхне, Барло изкарал флейтата си и застанал по средата на танцовата площадка. Тогава хората насочили вниманието си към него, понеже надхвърлял на бой почти всички. Той опрял инструмента до устните си и още при първите ритми, които изсвирил, краката на танцьорите потрепнали. Те започнали да танцуват и се завъртели в кръг около свирача. Вслушан бил повлечен от потока, сграбчил една девойка и затропал в отмерения такт, който флейтистът задавал. Барло стоял по средата като стълб, обкръжен от водовъртеж и свирел така, както Вслушан никога не бил чувал. Лица прелитали наоколо, усмихнати уста, очи, които срещали погледа му за секунди и пак се понасяли нататък в бясната вихрушка на танца, пъстри кърпи се развявали около него, проблясвали накити и всичко това се размътило в трептяща мъгла, която се въртяла фучейки, носена от сладката песен на флейтата, която подскачала и лъкатушела, докато не останало нищо друго, освен тази музика, а от люшкащата се мъглявина се оформили очи в трудно описуеми багри, получили очертания и го погледнали от един лик, който познавал и въпреки това не разпознал. Той се потопил в тези очи, пропаднал в тях, потънал, не знаел къде се намира, но същевременно осъзнавал, че не иска да бъде никъде другаде, освен в недостижимата дълбина на очите, които били млади като на дете, но също така и стари, сякаш прехвърляли хилядолетия, а погледът им обещавал всичко онова, което той не можел да проумее, и докато потъвал ли потъвал, в главата му като камбана кънтял глас, който викал:

— Само почакай, Вслушан. Това съвсем не е всичко.

После песента на флейтата секнала, а очите изчезнали като сън. Фигурите на танцьорите се отделили от мъглата и Вслушан хвърлил объркан поглед към момичето, което бил хванал за танц — една селска мома с поруменели бузи, която учудено го зяпала със светещо сините си очи.

— Умееш да танцуваш така, че дъх да не му остане на човек — рекла тя, — но какво ти е в главата, само Господ знае.

Всички се нахвърлили върху Барло, за да засвири пак, но той отказал и се оттеглил отново в ъгъла. Изтощен, Вслушан се тръшнал на стола и се почерпил с чаша шира. Селянинът седнал до него и рекъл:

— Че господарят ти не е овчар, си го помислих още когато видях коня му, който е от благородна раса. Какъв е всъщност? Музикант ли е?

Вслушан вдигнал рамене и рекъл:

— Възможно е. Навярно е музикант — той все по-малко бил наясно, какво да мисли за Барло. Кой бил той в действителност? Прокуден коняр? Музикант? Всичко било възможно. Музикантите имали навика да пътуват из страната и да свирят по панаири и празненства. Но тогава си спомнил, че Барло се бил научил на това изкуство едва при Благосвиреца. Във всеки случай се оказал доста възприемчив ученик. Може, преди да е свирил на друг инструмент, който вече да не притежава. Или да е бил един от певците, които изпълнявали стари балади по панаирите. Не намерил отговор и доколкото познавал Барло, скоро нямало да получи такъв от него.

— Чудата двойка сте — рекъл стопанинът. — Яздите заедно из страната, пасете ми овцете, преборихте се с глутница вълци, а след това господарят ти се представя като такъв майстор на флейта, какъвто никога през живота си не съм чувал, с изключение на един — но надали ще го познаваш. И след всичко това дори не си в състояние да кажеш, кой всъщност е господарят ти.

— Кого имаш предвид като спомена онзи, който си чувал да свири така? — попитал Вслушан и вече се досещал за отговора.

— Навярно вече е доста стар, ако изобщо още е жив — отвърнал селянинът. — Наричат го Благосвиреца.

— Бяхме при него миналата зима — рекъл Вслушан. Че бил внук на този човек, си премълчал, защото се наситил да се кичи с чуждата слава, въпреки че сам едва ли можел да посочи нещо, с което да е заслужил такова едно роднинство.

— Значи е жив още — рекъл селянинът. — Е, ако господарят ти се е учил при него, вече не се учудвам, че умее да свири така.

— Кога си чувал Благосвиреца? — попитал Вслушан.

— Беше преди много години — рекъл селянинът. — Тогава още не бях женен, но си имах момиче, което много ми харесваше. Ние вече бяхме ходили известно време, както се казва, но се скарахме. Причината ще ти се стори смешна. Случва се често подобни неща да започват със смешни истории. Касаеше се за това, че тя постоянно ме наричаше „селячето ми“. Баща й всъщност беше ловец, а тук на село ловците се славят като хора с доста разкрепостен живот и аз наистина си помислих, че тя иска да ми се подиграва. Освен това приятелите ми започнаха да ми се присмиват, когато ме наричаше така пред тях.

— Вече в кърпа ли си й вързан на тая горделива ловджийка? — заяждаха се те. — Да не би да те е подчинила вече?

Във всеки случай това много ме ядосваше и аз я пресякох, когато веднъж отново изрече това гальовно име. Тогава тя се ядоса и рече:

— Ако не искаш да си мой, мога и да си тръгна.

Оттогава започнахме да се подминаваме и почти не се поздравявахме. Тя обаче все още много ми харесваше, затова бях сърдит не само на нея, а и на себе си, че я бях загубил заради такава дреболия. И колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми ставаше да ида при нея и да й кажа някоя мила дума.

Така стояха нещата до един ден като днешния, на който се празнуваше есенният панаир. Реколтата беше събрана, добитъкът прибран от ливадите и по този повод устройвахме панаир всяка година. По онова време той се състоя дори в това помещение, понеже тук бе най-големият двор в селото, и който го стопанисваше, имаше задължението да организира празника. Тогава това беше баща ми.

Та значи се пируваше, пиеше и танцуваше. По това време баща ми имаше гост, когото не виждах често, защото от сутрин до вечер бях зает да вкарвам житните снопове в хамбара. Не бях му обърнал много внимание, защото беше дребен, на носа си носеше златна рамка със стъкълца, като някой писател, и нямаше вид на забележителна личност. Този човек седеше до баща ми на масата и не беше особено разговорлив. Докато се танцуваше, баща ми го попита, дали не иска да изсвири нещо на хората.

— Разбира се — рече той. — По този начин мога веднага да ти се отблагодаря за гостоприемството. — Той се изправи, изкара сребърна флейта от чантата си и излезе на дансинга. Тогава ми се стори чудно, че хората му правеха път и го поглеждаха с очакване, въпреки че изглеждаше невзрачен. Тогаз започна да свири и то една песен, която звучеше различно от всичко останало, което дотогава ми бе стигало до ушите. Мелодията грабна танцьорите още с първия такт, а и аз не бях в състояние да седя мирно на трапезата и станах да си търся партньорка. В това време видях на отсрещната страна на помещението да стои моето момиче, гордата ловджийка. Тя също ме погледна и тръгнахме един към друг през танцуващите, сякаш никога не се бяхме карали. Аз я прегърнах и затанцувахме, забравили всичко, което се случваше около нас.

— Селячето ми — рече тя, но сега това въобще не ме ядоса, защото знаех, че бе казано с любов, а не с гордост и че тя ме искаше такъв, какъвто си бях, също както и аз исках нея, моята горда ловджийка. Разбрах също, че моята собствена гордост е било това, което бе стояло на пътя ни, а също и страхът, да не стана за посмешище пред приятелите си. Тази музика обаче ме накара да порасна, аз танцувах ли танцувах, и всичко онова, което бях считал за непреодолима стена; лежеше зад гърба ми като чакъл, който човек подритва встрани, без да му обръща внимание. Че се бях страхувал от всичко това, ми се стори толкова смешно, че прихнах да се смея. И се смях ли смях и продължавах да се смея дори когато музикантът бе престанал да свири. Моята горда ловджийка също се смееше, прегърна ме и ме целуна. Още през следващата зима се оженихме и аз никога не съжалих за това. Между другото някои хора счетоха за забележително, че точно през оная зима се състояха толкова много сватби. Обаче, който се чуди на това, явно не е бил на тоя празник.

Вслушан се засмял и не се чудел повече. Който се справял с цяла банда Плячкосници, бил в състояние да върне и скарани съпрузи в брачното им ложе, и то така, че да не мислят за нищо друго.

— Бих искал да видя онзи, който може да остане равнодушен пред флейтата му — рекъл той.

— Да — отвърнал селянинът. — Понякога човек е тъй твърдоглав, че може да се натъкне на щастието си едва след малко намеса.

 

 

Цяла зима Барло и Вслушан си живели спокойно в имението. Понякога оказвали помощ, когато работата го изисквала, но така или иначе през това време на годината нямало много за вършене, а пък и откакто селяните научили, че гостите им били изпратени от Благосвиреца, рядко им позволявали да си цапат ръцете. Барло и слугата му се грижели сами единствено за добичетата си. Вслушан не би допуснал Ялф да бъде гледан от чужди хора, докато е с него. Той излизал да го поязди, за да го пораздвижи и за да не губел магарешката си форма. Понякога насочвал магарето към възвишенията, зад които на хоризонта се разпростирали горите на Барлебог, като една тъмна, зимно време поръсена с бяло дантела. Понякога го оставял да си препуска по дигата, която се виела покрай реката.

Една ветровита сутрин в късна зима той поел по същия този път. През изминалите дни топенето на снеговете довело до интензивно пълноводие на реката, след което наново сковал студ и завалял сняг и нивото на водата малко се снишило. Вслушан яздел магарето си през блатата и нагоре по дигата. Там му пуснал юздите, за да може да бяга колкото си иска, и се оставил да го носи под сивото, покрито с набраздени облаци небе.

След като пояздил така известно време, изведнъж му се приискало да повърви малко пеша. Скочил на земята, плеснал Ялф, който така разбрал, че вече не е нужен и се отклонил към ливадата, за да си отскубне няколко сочни стръка от повехналите зеленикавокафяви тревисти храсти.

Вслушан се придвижвал бавно напред по дигата. От лявата му страна по речния бряг, от голия бодлив храсталак висели плоски ледени висулки като прокъсано пране, останало от времето, когато пълноводието плакнело клоните. Калната почва била замръзнала и локвите били покрити с млечнобял лед, който се пропуквал под стъпките. Пътят бил настлан с камъни, поръбени с кристален скреж — червени, сиви и черни камъни, по които той стъпвал, придружаван от ромоленето на реката и крачел по една пътека, която водела извън времето, отнякъде нанякъде си, и чувал скърцането на леда под краката си. Или стъпките били другиму? Не смеел да вдигне поглед от земята и мозайката от лед и камъни се сляла, сякаш почвата под краката му се срутила. Той чул други стъпки и глас, женски глас. Звучал едновременно далечен и близък, сякаш било биене на камбана, което се носело над полето и същевременно се усещало наблизо, сякаш кънтяло в собствената му глава.

— Вслушан — обадил се гласът, — да не мислиш, че пътят е безцелен? — Той чул смях, който звучал като гукане на гълъб. — Който носи Камъка — продължил гласът, — има цел пред себе си, макар тя още да не му е известна. Отваряй си очите, Вслушан, защото това, което знаеш, далеч не е всичко. Бъди нащрек, за да не ме подминеш, когато стоя на пътя и те чакам. — Докато звукът от гласа отшумявал в главата му, той усетил как една ръка докоснала леко лицето му. Или това бил само бръснещият вятър, който разрошил коси в лицето му? Ококорил се и съзрял две очи, които познавал. Очите на Урла? Или на Рика? Или тези на дете? Той не могъл да разбере, защото вече били изчезнали с вятъра, били се слели с мрачните облаци и той не виждал нищо друго, освен равния хоризонт, който бил нацепен от извисяващите се по речния бряг тополи. Но почувствал, че камъкът, който носел в пазвата си, стоплил сърцето му. Известно време останал да стои до реката, втренчен в течащата вода. След това извикал Ялф и бавно се понесли по дигата към къщи.

 

 

Няколко седмици по-късно зимата си заминала окончателно. Селянинът обходил земите си, а някои хора започнали с пролетната сеитба. Когато се върнал по обед от нивите си, Вслушан стоял пред обора и чистел седлото си. Барло седял до него на един пън и онова, което свирел с флейтата си, звучало като езда през поля и ливади. Селянинът прекосил двора и се спрял до тях.

— За отпътуване ли се готвите? — попитал той. — Или и тая година искате да пасете овцете ми?

Вслушан не бил наясно с плановете на господаря си и свил рамене:

— Ами, трябва да попиташ Барло — отвърнал му.

Барло проследил разговора и отговорил посвоему. Песента му директно се извисила в мелодия, която била известна на всеки, тъй като музикантите обявявали с нея представленията си.

— Знаех си, че си музикант — рекъл селянинът. — Сега с Вслушан продължавате нататък ли?

Барло кимнал.

— Тогава ще ти кажа нещо добро за начало — рекъл пак той. — След четири дена в Драглоп започва годишният панаир. Ако тръгнете утре, ще стигнете тъкмо навреме.

Вслушан сметнал издигането си от помощник овчар в слуга на пътуващ музикант за не чак толкова особен напредък. Вероятно трябвало да си набави шапка, с която да събира монети от публиката. Такъв живот обаче би бил поне по-разнообразен, отколкото лятото по пасбището.

На следната заран те потеглили отново по дигата надолу край реката. Дисагите удряли тежко по слабините на животните, защото стопанката ги запасила добре за из път. Вслушан дори успял да се сдобие с една стара шапка. Промушил перо от петел през филца й и я нахлузил смело на главата си.

Минавайки по пътя, той се огледал за мястото, на което през зимата бил скочил от магарето си и бил тръгнал пешком по дигата. Но сега всичко изглеждало различно. Камъните по пътя били натъпкани надълбоко във влажната кал, храсталакът по брега покарвал първите си листенца, а свежата зеленина по ливадите светела на утринното слънце, което вече стояло високо между белите, купести облаци в синьото, пролетно небе. Опитал се да намери отново онова, което му се било случило, копнеел по звука на онзи глас, по погледа на онези очи, които бил на мнение, че е видял, и по ръката, която бе погалила лицето му, ако това не е бил вятърът, който и в момента пилеел косите му изпод шапката. Нищо подобно обаче не се появило и той скоро забелязал, че вече отдавна би трябвало да са подминали онова място, без той да го е разпознал, понеже вече препускали в галоп нататък под тополите, които тогава бил видял да се извисяват на хоризонта. Зелените хълмове, по които били пасли стадата, останали зад гърбовете им и се потопили зад хоризонта, докато те продължавали да яздят навътре в низината, все по реката, чиято крайбрежна растителност разделяла равнината пред тях на широки извивки.

Преди обед на третия ден видели пред себе си Драглоп, разположен край реката, пазарско селище, чиито ниски къщурки били скупчени около няколко по-големи сгради. Селището се простирало върху полуостров между реката, покрай която яздели, и втора река, която се стичала от планините отдясно, и се вливала в другата, под Драглоп. Ездачите отдавна не били сами на пътя. Минавали покрай селяни, които карали добитък пред себе си, жени с кошници и вързопи, и търговци, които седели в каруците си. По уличките, които прекосявали, хората се бутали, а продавачи и занаятчии сглобявали сергиите си на площада.

Барло и Вслушан подслонили добичетата си в една гостоприемница, осигурили си и места за нощуване, след като извадили спечелените от гледането на овце пари, и изсърбали по една супа. После се запромушвали из тълпата на пазара, където търговията междувременно била започнала. Грънчари хвалели на висок глас стоката си, селски жени превъзнасяли пернатите си животинки, търговци на говеда се пазарели гръмогласно за телета и кончета, кърпи и пана се предлагали за продан, кожени колани и обувки, мотики и брадви, ножове и ножици, връзки и въжета, също и всевъзможни дрънкулки, гердани и гривни, които човек можел да подари на любимата си. Било такава шумотевица, че човек едвам чувал собствените си думи. Крави мучали, коне цвилели, гъски крякали и колкото по-голяма ставала врявата, толкова по-силно викал всеки в ушите на другия, за да се разберат. Вслушан едва могъл да чуе стареца, който бил застанал на ъгъла на една къща и пеел балада. Той се почудил, че въпреки всичко няколко души били заобиколили в кръг певеца и се приближил любопитно към тях. Изглежда старецът не възприемал гюрултията наоколо си и пеел с невисок глас. Гласът му обаче притежавал толкова пронизителен тембър, че всяка дума можела да се разбере, ако човек се доближал достатъчно. Вслушан се спрял, защото онова, което старецът пеел, му се сторило познато:

С разбойника тя спеше,

при него си лежеше

и козината сбита му решеше дори.

 

Дузина нощи в леса

бе в лапите на песа

сред цялата дружина, побратими пет’с’тина.

 

Дузина нощи в леса,

ох, силите ми ’де са?

По-рошава дружина едва ли нейде има.

 

Дошли са в долината

да душат те стадата.

И нощ една не мина, разкъсаха стотина.

 

До замъка се спрели,

за вино ожаднели, но дойдоха по пладне —

ще чакат мрак да падне…

На това място певецът бил прекъснат от дрезгав глас:

— Какво си провлачил тая злочеста лъжовна песен? — Вслушан заобиколил и видял пред себе си брадат мъж, който носел сив кожух. — Не е ли така? — обърнал се той към хората, които слушали стареца. — Едва успява да изкара ясен звук от гърлото си, а още не се е отказал да плаши децата със страховити песни. Не мислите ли, че трябва да го изгоним? Той само смущава мирната търговия.

Няколко души се съгласили с думите му, а друг се обадил:

— Остави го на мира. На мен не ми пречи. Някои хора обичат да слушат такива истории. Пък и знае ли човек: може и да има нещо вярно в тях.

— Глупости на търкалета! — рекъл брадатият. — Това работа за мъже ли е? Аз мога да ви предложа нещо по-добро. На оглед съм за яки, млади мъже, които очакват повече от някакви си бабини деветини. Мъже, които могат да работят с чук и кирка. Има ли тук такива?

— Аз мога — рекъл един млад момък, който стоял до Вслушан. А тогава и неколцина други полюбопитствали и запитали брадатия какво имало за чукане и копане.

— Приближете се по-близо до мен — рекъл човекът. — Не е нужно всеки да чуе, иначе веднага ще поиска да тръгне, а толкова много не са ми нужни. — Придърпал мъжете към себе си и зашушукал: — Какво имало там за копане? Злато! Злато на големи като юмрук парчета, купища злато, толкова, колкото ви душа иска. Никой ли няма желание да види това?

Докато брадатият чакал отговор, старецът вече бил започнал нов куплет от баладата си:

И денем и нощем, от труд и от мор

съдират те техните кожи

и всеки намира смъртта си от зор,

макар злато в ръцете да носи.

Тогава брадатият избутал мъжете настрани и извикал:

— Човек трябва да ти запуши устата ли, зловредна жабо! — Спуснал се към него, но преди да го достигне, огромният Барло изникнал, сякаш от нищото пред него, избутал певеца зад себе си и започнал да свири. Той подхванал мелодията на баладата и всеки успял да разбере какво се свири:

Из страната тя изпраща

свойте рунтави слуги,

та да наловят

здрави нови й момци.

 

Със злато те примамват,

забулват те смъртта,

в нейната земя приканват

злата господарка на властта.

 

Послушайте съвета мой!

Вий вълците

от площада прогонете

и вкъщи при любими останете!

При това той затанцувал под носа на брадатия насам-натам така, че онзи съвсем се объркал и не могъл да докопа нито флейтиста, нито певеца. Стоящите наоколо прихнали да се смеят на безпомощността на мъжа в кожуха, и когато той най-накрая, заслепен от ярост, понечил да се спусне към Барло, хората зад него го дръпнали за ръката, а един от тях му казал да изчезва, защото на пазара в Драглоп хората не се церемонели много с нарушителите на реда. След което брадатият се шмугнал в тълпата.

— Благодаря за помощта — рекъл старецът на Барло. — Ти си добър музикант. Аз обаче никога не съм те виждал. Откъде идеш?

Барло вдигнал рамене и се заоглеждал за помощ. Вслушан вече стоял готов до него и отговорил:

— Моят господар може да разговаря само чрез флейтата си. Казва се Барло и идваме от селата нагоре по реката. Мен ме наричат Вслушан.

— Я виж ти — рекъл старецът. — Значи се казва Барло — и това прозвучало така, сякаш искал да каже повече, отколкото Вслушан могъл да разбере. — Един Барло, който е майстор на флейтата — продължил старецът. — Това е хубаво нещо. Искаш ли да свириш тук на пазара, Барло?

Барло кимнал.

— Ще намериш благодарна публика — рекъл старецът. — Препоръчвам ти мястото ей там до онази колона. — Колоната се издигала от другата страна на пазара и на Вслушан не му станало ясно, дали певецът го предложил на Барло, защото това кътче наистина обещавало успех или за да не отнеме собствените му слушатели. За всеки случай в тоя занаят било разумно да не се пречкат един на друг.

— На твое място занапред бих внимавал с този брадат мъж — рекъл още старецът. — Ела тази вечер в Сребърната арфа. Там ще ви запозная с някои хора от нашия занаят. Питайте за мен. Викат ми Раули, певеца.

Барло и Вслушан се запровирали през тълпата на пазара, оттатък към колоната, която се извисявала от другата страна, над дюкяните и сергиите. На върха й стоял каменен змей, емблемата на Драглоп, който бил изсечен в каменен цокъл. Барло скочил върху този пиедестал и извадил флейтата от торбата си. Първоначално засвирил лудешки танц, който така пронизително пресякъл шумотевицата на пазара, че хората спрели и се събрали около колоната. Без да прекъсва, той преминал към по-обикновена мелодия и изсвирил една балада, от която Вслушан си мислел, че разбира всяка дума. Тя звучала така:

Змей седял във долина

змеят на Драглоп.

Приседнал на висока канара.

Да бъде искал той защитник и пастир

на драглопската тълпа.

 

Поглеждал змеят към гората —

на Барлебог нивята.

Оглеждал се за брат си,

но лежал той в бърлогата си босоног.

Мечокът на Барлебог!

 

Намирал се мечокът в крепостта,

в замъка на Барлебог.

Седял и пиршество празнувал.

Начело той — мечок на Барлебог,

и още петдесет плюс един гост.

 

Та той поканил бил ги,

барлебогският мечок,

извикал той и нея — жена красива,

също петдесет момчета — диви и сурови,

в замъка на Барлебог!

 

Щом спуснала се там нощта

във замъка на Барлебог,

петдесет вълци вой надали

и преди да е дошла и заранта,

те мечката на Барлебог изяли.

 

Змей седял си в долина —

змеят на Драглоп. Дали не чува той,

как братът му сълзи пролива?

Люде от Драглоп, вий нямате покой!

Наблизо още вълци има!

При третия куплет хората вече започнали да си тананикат и когато Вслушан започнал високо да пее, и други захванали да припяват, а накрая повторили пак последните два реда.

Люде от Драглоп, вий нямате покой!

Наблизо още вълци има!

Докато хората още пеели, от тълпата изсвистял нож срещу музиканта и откъртил от колоната до него каменно парче. Вслушан бързо погледнал в посоката, от която бил долетял ножът, и току успял да съзре една сива кожа да се потулва в навалицата и да изчезва на мига. Всички се разпищели объркано, някои просто сграбчили съседа си за яката, с надеждата да са уловили нападателя, и така без малко първата проява на Барло да приключи с голям побой.

Преди обаче да е станало късно, той изпуснал един от онези пронизващи крясъци, които Вслушан прекрасно си спомнял, и така накарал хората да се успокоят. Отново опрял флейтата до устните си и засвирил танц, чиято примамваща мелодия веднага накарала хората да затропат с крака. Те на мига започнали да подскачат в същия ритъм, положили ръце върху раменете на хората до тях и обкръжили колоната и музиканта. Вслушан минал покрай редицата с изпъната напред шапка и онова, което танцуващите пускали в нея, не било само дребни стотинки. Колкото по-бързо кънтели тежките стъпки, толкова повече танцьори се хващали на хорото. Тогава била съборена една сергия. Вероятно в тая работа пръст отново имал брадатият в сивата кожа, защото Вслушан го мярнал да прескача прекатурения тезгях, от който се изсипали куп глинени гърнета, които с дрънчене се разбили на парчета. Но преди клетият търговец да успее да го хване, човекът в сиво бил изчезнал.

Тогава управителят на пазара си проправил път през върволицата на танцуващите и скочил върху платформата до Барло.

— Не бива повече да свириш тук — рекъл той. — Навсякъде, където се появиш, настъпва бъркотия.

Барло прекъснал хорото и се опитал да обясни на уредника невинността си с жестове, но той само рекъл:

— Виновен или не, подлудяваш хората с тая твоя флейта. Свири където щеш, само не и тук на пазара.

Въпреки че хората запротестирали, Барло прибрал флейтата си и скочил при Вслушан долу на паважа. През останалата част от следобеда те се размотавали на тържището, ходили от маса на маса и разглеждали предлаганата стока. Към привечер Вслушан попитал един търговец за Сребърната арфа и бил упътен към една гостоприемница в тясна напречна уличка. Гостилничарят, дребен, закръглен човечец с весели очи, бил застанал на вратата и ги заговорил, когато понечили да влязат:

— Ти трябва да си флейтистът — рекъл той на Барло, — който днес накара хората на пазара да играят по свирката му? — Когато Барло кимнал, гостилничарят ги повел към механата и рекъл:

— Раули вече ви чака.

Старият певец седял с други двама мъже в задния ъгъл на помещението. Когато видял Барло и Вслушан да влизат, станал, повикал ги на масата си и ги запознал с останалите двама.

— Този тук е Гурло, разказвачът на приказки — рекъл той и посочил към по-стария от двамината, висок, невероятно кльощав мъж, чието изпито лице било набраздено от хиляди бръчки, като намачкана пергаментова хартия. После Раули посочил другия — млад, бузест момък с рижави коси и забележителна гърбица върху лявото рамо, след което рекъл:

— Този грозник се казва Трил и е известен като шут. Обаче някои се боят от него заради острия му език.

Гърбавият изглежда не приел това обяснение като обида.

— След като природата си е позволила тази шега с мен, се опитвам да й се опълча с моите вицове — рекъл той.

— Както виждате, той си е шут по природа — рекъл Раули. — И още нещо, преди да седнете: Намерихте ли си вече подслон?

— Да — отвърнал Вслушан. — В Червения бивол на площада.

Раули се засмял.

— Домакинът ви накара първо да покажете парите си, нали? — попитал Раули. — Това място не е за вас. Там отсядат само богати търговци. Музикантите обичат да нощуват в Сребърната арфа. Най-добре ще е веднага да си донесете нещата.

Барло дал съгласието си и Вслушан се върнал до Червения бивол, за да прибере животните и багажа. След като магарето и конят били прибрани в обора на Сребърната арфа, а кръчмарят предложил стаичка за спане на гостите си, Вслушан се върнал при останалите в механата и ги заварил по средата на разговор за бъркотията, която Барло бил предизвикал на пазара.

— Така не може — рекъл Раули, когато Вслушан седнал и по знак на Барло си налял чаша червено вино от каната, която стояла на масата. — Този брадатият — продължил Раули, — винаги ще ти се пречка на пътя, ако си все така директен. И ще си навлечеш беля с управителя на пазара. Ако това, което разправят, е вярно, значи господарката на Барлебог има цял куп от тези рунтави слуги и не можеш да се мериш с тях, ако използваш сила, Барло. Трябва да измислим нещо друго.

Направи тази Гиза за посмешище — рекъл гърбавият и запял:

Във Барлебог живей жена,

която горда и наперена била.

За постелите си тя ерген

млад и кротък купила,

той обаче разярен,

чело посинил й с удара!

— Ако й се появиш с това, ще насъска по теб рунтавите си слуги — рекъл Вслушан.

През цялото време Гурло седял там мълчаливо и слушал внимателно. Сега поклатил глава и рекъл:

— Трил даже има право. Сетих се за една стара история, която искам да ви разкажа. Тя се казва:

Приказка за веселия крал

Имало едно време един весел крал. Той живеел с кралицата и красивата си дъщеря в един разкошен дворец, който се издигал по средата на една градина. Там имало прелестни лехи и пъстри цветя, а покрай пътечките се издигали тисове и чимшири, оформени като всевъзможни весели фигури. По средата на градината бил разположен и шадраван, в чието корито седели каменни джуджета, които изглеждали много смешно. Наричал се Шадравана на веселието, защото когато водата шуртяла от високо надолу към каменните фигури се чувал звук, сякаш някой се смеел от всеки градински ъгъл.

Веселият крал живеел щастливо и доволно в двореца си, докато един ден от гората се дотътрила цяла група зли великани и превзела градината. Човек веднага разбирал, че великаните никога през живота си не се били смели. Правили такива изкривени физиономии, че всички от двореца хукнали през глава, та даже и кралят и кралицата, и хубавата им щерка. Възможно най-бързо те избягали от другата страна на дола, където ги приютил един селянин, чийто двор сякаш бил кацнал на хълма.

Тук кралят, който вече не бил радостен, седял по цял ден на дворската ограда и гледал към двореца си, в който сега царували великаните. Те стъпвали тежко през прекрасната градина, стъпквали изящната цветна леха и минавайки през нея изкоренявали подкастрените храсти, за да се чешат с тях по главата. Единият дори се изкъпал в Шадравана на веселието и при това така отчупил пръскалото на водоскока, че фонтанът секнал и не можел повече да пръска. Кралят видял всичко това и много се натъжил.

Когато осъзнал, че тези великани нямали никакво намерение да се махат, а удобно се настанили в двореца, като у дома си, където изхвърляли столовете през прозорците, понеже били прекалено малки за дебелите им задници, той решил да предприеме някакви мерки. Изпроводил пратеници и наредил да свикат рицарите от кралството му на бой срещу великаните.

След броени дни те пристигнали тежковъоръжени върху конете си, страшни бронирани храбреци, които дрънчали с копията си.

— Благодарен съм ви, че се притекохте на помощ — рекъл кралят. — Сега прокудете тези недодялани великани, а който победи най-силния от тях, нека вземе ръката на дъщеря ми.

Тогава рицарите се впуснали в галоп през дола нагоре към двореца, издавали страховити крясъци, размахвали копията си и се заканвали да пипнат великаните. Най-голямото чудовище обаче само протегнало ръка през прозореца и обрало по ред броненосците от седлата им, като лешници, и ги захвърлило надолу в потока, който се стичал по дола. След известно време те се изправили с усилие и закуцукали към селския двор, до краля, за да му съобщят, че с меч не можело нищо да се постигне срещу великаните.

— Ако не с меч, то тогава с магия — отсякъл кралят и пак пуснал пратеници да съберат всички чародеи в кралството. След няколко дена се заточила върволица от мулета, които по двойки носели помежду си покрити носилки, във всяка от които седял по един магьосник. Когато стигнали до краля, те слезли, пооправили дългите си одежди, направили сериозни и важни физиономии и попитали за кралската воля.

— Трябва да прогоните великаните от двореца ми — рекъл кралят, — защото моите рицари не можаха да се мерят с тях. Който от вас се справи с това, нека вземе щерка ми за жена.

Тогава магьосниците потеглили към двореца, първият пристъпил напред, начертал на земята един магически кръг, стъпил в него и започнал да изрича заклинанията си. На дворцовия прозорец обаче застанал най-силният великан, надул бузите си и издухал магьосника във въздуха така, че оня изхвърчал с дългите си дрехи като гарга с подрязани криле, докато се провесил от короната на едно дърво. И така се случвало с всеки, който начертавал кръга си на земята.

Най-накрая и последният от магьосниците слязъл от дървото, на което бил кацнал. Останалите благовъзпитано го изчакали и тогава потеглили заедно към краля. Все още правели сериозни и важни физиономии, когато трябвало да му съобщят, че и техните дарби не могли да преборят великаните.

Тогава кралят още повече се натъжил, защото вече бил загубил надежда, че ще си възвърне двореца и Шадравана на веселието. Веднъж за сетен път седял на дворската ограда и ридаейки поглеждал към двореца, където великаните тъкмо си подхвърляли златните топки, отчупени от върховете на кулите. Тогава по пътя се задал млад момък и го попитал защо плаче.

— Ами, погледни ей там — рекъл кралят, — и ще научиш. Великаните отнеха хубавия ми дворец и пресушиха Шадравана на веселието. Сега никой не е в състояние да ги изгони.

— Наистина ли никой? — попитал момъкът. — Я не ме разсмивай! — и той така силно прихнал да се смее, че великаните от другата страна на дола спрели по местата си и погледнали насам.

— Как можеш да се смееш, когато на мен ми е толкова тъжно? — рекъл потресен кралят. — Рицарите и чародейците ми не се справиха, пък ти ли ще се справиш.

— Трябва да се опита — отвърнал момъкът. — Какво ще ми дадеш, ако прогоня великаните?

— Дадох обещание да дам дъщеря си за жена на онзи, който се справи с тях — рекъл кралят. — Обаче не мога да си представя, че ти можеш да го направиш.

— Ще видиш — отвърнал момъкът. — Но трябва да помоля теб и хората ти да вършите всичко, което ви наредя.

— От мен да мине! — склонил кралят малко обнадежден. — Та, какво трябва да сторим?

— Радвайте се! — наредил момъкът. — Радвайте се така, както само вие си знаете. Смейте се, пейте и танцувайте така, че цялата долина да проехти.

— Прекалено много изискваш от мен — рекъл кралят. Но понеже бил готов да опита всичко, заповядал на кралицата, на дъщеря си и на всички, които живеели заедно с него в двореца, дори и на селяните и техните семейства, да се смеят, да пеят и да танцуват. Самият той бил начело на всички, смял се най-гръмко, пял най-весело и танцувал най-дръзко. В началото трябвало да се насили, но малко по малко забелязал, как тъгата изчезвала от сърцето му и как накрая му доставяло удоволствие да бъде весел, както по времето, когато живеел в двореца. След като цял ден се били смели, пели и танцували, момъкът рекъл на краля:

— Е, сега погледни към двореца си!

Тогава кралят спрял за миг да се смее, да пее и да танцува и отправил поглед към отсрещната страна на дола. Там великаните все още стъпвали тромаво през градината, но му се сторило така, сякаш значително се били смалили.

— Това трябва да се види по-отблизо! — викнал кралят и пеейки затанцувал с всичките си люде надолу към долината, чак до потока. Преди да го прескочи, погледнал пак нагоре към двореца, а там великаните изглеждали още по-малки, да, изглежда вече били придобили почти големината на нормални хора. Тогаз кралят прескочил потока, а след него същото сторили и всички останали. Танцувайки и смеейки се те заизкачвали хълма нагоре към двореца. Там внимателно надникнали през оградата, а наоколо в градината малки великанчета, които изглеждали почти като смешните джуджета в коритото на шадравана, тичали насам-натам.

Тогаз всички трябвало да се смеят още повече и с всеки нов изблик на смях великаните все повече се смалявали и се събирали плахо накуп. Кралят и хората му прескочили оградата и се надсмивали все по-силно над забавните човечета, които стояли в градината му. Веселата компания се запътила към предишните великани, а намерила само шепа начумерени джуджета, които искали да се изпокрият под останалите храсти.

— Стойте! — прогърмял гласът на краля между два пристъпа на бурен смях и после рекъл на щерка си, че трябва да донесе от двореца метла и лопата и да измете сбирщината. Тя изтичала вътре и когато се върнала, сърдитите джуджета били вече толкова мънички, че едва се различавали от калинките по листата на розите. Това изглеждало толкова смешно, че всички се разсмели още повече. След като кралската дъщеря измела всичките великани на куп, върху лопатата вече не се забелязвало нищо друго, освен малко прах, който вятърът издухал.

Тогаз кралят наредил да оправят градината и щом Шадраванът на веселието отново зашуртял, била отпразнувана сватба, понеже този момък честно си бил заслужил кралската щерка.

Когато след това някой се навъсел, кралят му викал:

— Развесели се и се засмей малко! Възможно е под нокътя ти да е заседнал зъл великан и пак да почне да расте.