Във Фраглунд преждевременно се родило момче, чиято забележителна съдба следва да бъде разказана тук. Баща му бил огромен мъж, когото наричали Трещогръм^[1]. Той бил висок, едър и обичал да излага на показ косматите си гърди. Въпреки буйния си нрав, който го карал ту да избухва в бурен гняв, ту да се разтърсва от кънтящ смях, той се славел като справедлив човек, затова жителите на Фраглунд го повикали отдалеч, за да го назначат за съдия на областта.

Пристигайки във Фраглунд, за да заеме поста, Трещогръм довел със себе си и тихата си жена, която била толкова незабележима, че някои отначало дори не вярвали да е негова съпруга. Знаело се, че е дъщеря на Благосвиреца^[2], чиято дарба се славела и във Фраглунд, въпреки че живеел далеч отвъд гъстите гори на Барлебог. Разказвало се как песента на флейтата му била толкова блага, че дори птиците замлъквали да го слушат, а на хората въздействала така, че дори само мелодията й помирявала спорове помежду им.

След като цяла година Трещогръм раздавал правосъдие във Фраглунд, жена му родила точно този син, за когото трябва да се разкаже тук. Цяла нощ тя лежала с родилни болки и едва призори мъжът й бил повикан в стаята, където акушерката му поднесла детето, голо, така, както си било.

— Личи си, че е твой син — рекла тя; понеже цялото тяло на детето било покрито с мъх.

— Значи така — казал Трещогръм с кънтящия си глас и взел сина си на ръце. — Личало си. Защо тогава не врещи?

— Странно — отвърнала акушерката. — Прав си. Сега разбирам какво ми липсваше през цялото време. Той не врещи. Я го виж ти. Изглежда така, сякаш слуша внимателно.

— Децата трябва да врещят — казал студено бащата.

— Остави го на мира — отвърнала акушерката. — Който врещи, не чува добре. Нека слуша внимателно.

— Тогава да го кръстим Вслушан — казал Трещогръм и върнал детето на акушерката. Изглеждал малко разочарован от тоя син, дето бил космат като баща си, но не искал да врещи като него.

— Родила си кротко дете — обърнал се Трещогръм към жена си, след като вече й бил благодарил.

— Явно се е метнал на баща ми — отвърнала тя.

Въпреки това Трещогръм бил справедлив човек. През идните години той винаги се отнасял мило към сина си, а с времето успял даже да сниши мощния си глас. Оказало се, че Вслушан разбирал само тиха реч, докато крясъците го обърквали. Това проличавало особено, когато ставал свидетел на кавги, за които нерядко се отсъждало в бащината му къща. Колкото повече кавгаджиите повишавали глас, толкова по-безпомощно ги гледал Вслушан, за да избяга накрая ужасен, ако те започнели да се надвикват. По това време той смятал баща си за велик магьосник, който с гръмкия си глас винаги успявал да заглуши викането на каращите се така, че те онемявали.

Така Вслушан растял в бащиния си дом, без да се случва нищо интересно. Едва когато навършил седемнайсет години, в страната нахлули Плячкосниците от изток, които завладявали и опожарявали всичко. За да се противопоставят на нашествениците, Трещогръм събрал всички хора от Фраглунд, годни да носят оръжие. Този ден той завел Вслушан в склада с оръжията и го накарал да си избере меч.

— Не искам меч — рекъл тихо Вслушан.

— Да не би да искаш да останеш вкъщи с беззъбите старци и жените? — попитал Трещогръм, неспособен да прикрие отвращението си към такава боязливост.

— Не — отвърнал Вслушан. — Ще тръгна с вас, но не е в природата ми да наранявам. Нека по-добре да се грижа за ранените.

Трещогръм намирал подобен стремеж жалък за един млад мъж, но тъй като по никакъв начин не могъл да накара Вслушан да хване оръжие, накрая се съгласил с него.

И така Вслушан тръгнал с мъжете от Фраглунд срещу Плячкосниците. След тридневен марш един разузнавач докладвал, че се натъкнал на вражеска войска. Трещогръм решил да издебне ордата конници при горското дефиле, през което трябвало да минат, ако искали да стигнат до Фраглунд. Той направил засада от стрелци с лъкове и когато ездачите тръгнали да преминават между тях, фраглундците свалили няколко от седлата им. Но и Плячкосниците ги бивало в стрелбата с лък, затова няколко фраглундски мъже липсвали, когато ездачите пришпорили конете си в бяг, а Трещогръм дал знак на своите да се съберат.

— Сега започва твоята работа — обърнал се той към Вслушан. — Претърси храстите за ранени.

Вслушан се проврял в гъсталака и намерил под едно дърво трима убити фраглундци, а след това се натъкнал на ранен Плячкосник, който лежал под един дъб със стрела в гърдите. Той вече бил стар и побелялата му кичуреста коса била сплетена на две плитки, които падали върху раменете, а по брадичката и над горната му устна била набола рядка брада.

Когато Вслушан се опитал да извади стрелата от раната, старецът отворил очи и поклатил глава.

Вслушан сам видял, че вече е късно за помощ. Извадил манерката от колана си и я допрял до устните на мъжа. След като отпил, старецът го погледнал в очите и казал:

— Та ти си един от хората на Трещогръм.

— Аз съм негов син — отвърнал Вслушан.

— А защо тогава си се загрижил за един умиращ Плячкосник, който вашите хора повалиха от коня? — попитал мъжът.

— Тръгнах с тях, за да се грижа за ранените — отговорил Вслушан. — За мен няма значение към кого се причисляват.

— Трещогръм има забележителен син — рекъл старецът.

— Аз приличам по-скоро на дядо си — отвърнал Вслушан.

— А той кой е?

— Сигурно не го познаваш. Наричат го Благосвиреца.

— Преди много години чух звука на флейтата му — казал мъжът. — Живял съм дълго и съм научил много неща. Но нямам повече полза от това. Може би трябваше да остана с него. Ако го видиш, предай му това от мен.

— Самият аз не го познавам — отвърнал Вслушан — но ще му кажа, ако го срещна някога. От кого да му предам поздрави?

— Поздрави го от Арни с Камъка — рекъл старецът и започнал да тършува в една кожена торбичка, която висяла на колана му, и измъкнал кръгъл, гладък камък. Подържал го известно време в ръка и докато го разглеждал, дълбоките бръчки около устата му се изгладили, сякаш изведнъж престанал да изпитва болка. Чертите на лицето му постепенно се отпуснали и Вслушан видял с почуда как умиращият изглеждал ободрен, дори развеселен. Когато погледнал отново към Вслушан и му подал камъка, очите му били момчешки.

— Вземи това — казал той — като благодарност за това, че не ме остави сам да бера душа в гората.

Вслушан взел камъка и се загледал в него. Той бил гладък като речен камък, полупрозрачен и мъждукал в преливащо зелено-син-виолетов цвят. Когато го вдигнал срещу светлината, забелязал, че цветовете му образуват пръстен от лъчи, подобно на очния ирис.

Старецът издъхвал. Отворил още веднъж очи и промърморил нещо. Вслушан се навел и доловил как умиращият проронва:

— Потърси ти сиянието, подири проблясъка, не откриеш ли го цялото, надали ще го разкриеш някога.

— Какво да търся? Какво да открия? — попитал Вслушан.

— Ще разбереш — измърморил старецът. — Пази добре Камъка. Пази добре Окото. И никога не забравяй: Това съвсем не е всичко.

И издъхнал.

Последвалите събития са незначителни за тази история и не си струва да бъдат разказвани. Когато мъже започнат взаимно да се избиват, се случва винаги едно и също. Достатъчно е да се спомене, че Трещогръм успял да задържи Плячкосниците далеч от Фраглунд и накрая се завърнал с оцелелите мъже там, където скоро всички отново се захванали със занаята си, доколкото били способни, заради нараняванията си.

От деня, в който умиращият Плячкосник му подарил Камъка Око, Вслушан попаднал сякаш в сън, от който не успял съвсем да се пробуди след завръщането си. Мотаел се безцелно по уличките или седял върху дръвника пред къщата и гледал втренчено. От време на време изкарвал камъка от джоба си и го разглеждал внимателно. Струвало му се сякаш този студен и гладък камък излъчва някаква утеха. Тогава отново се сетил за стареца и думите, които той изрекъл, преди да умре.

Един ден Вслушан отишъл при баща си и му рекъл:

— Дай ми един кон и малко храна. Искам да препусна из страната, отвъд горите на Барлебог, за да диря дядо си.

— Всъщност бях намислил да те обучавам за мой последовател — казал Трещогръм и снишил гласа си както обикновено, когато говорел със сина си.

— Не знам дали ще излезе съдия от мен — отвърнал Вслушан. — Не обичам да викам, не понасям кавгите и преди да съумея да повиша глас, ще трябва още дълго да слушам внимателно.

— Вече знам, че наистина си като Благосвиреца — казал Трещогръм — потърси го. Ще ти дам кон и всичко останало, от което имаш нужда за из път.

Още на другата сутрин Вслушан оседлал коня си и сложил малко храна в торбата. Бил си ушил кожена торбичка за Окото, което носел на връвчица около врата си. Когато се сбогувал с родителите си, майка му рекла:

— Препускай все на запад през горите барлебогски и не се бави. Някои не се завърнаха от тези гъсти гори. И се ослушвай за звука на флейтата. Ако дочуеш песен, която да те просълзи, не си далеч от Благосвиреца. Носи му поздрави от дъщеря му.

После целунала сина си и Вслушан се отдалечил, яздейки все на запад, в посока към горите барлебогски.

През първия ден той стигнал до началото на гората. Вързал коня си за едно дърво, запалил огън и хапнал от храната, която носел. После извадил Камъка от торбичката и оставил цветовете му да се гонят в светлината на залеза. На дървото, под което седял, бил кацнал един кос и пеел вечерната си песен. Тя се леела толкова мелодично, че Вслушан се почудил дали Благосвиреца не бил вече наблизо. Нима това било възможно; нали все пак необятните барлебогски гори се разпростирали между него и дядо му, освен това очите му не се просълзили. Погледнал нагоре към клоните и видял коса, кацнал близо до главата му. Той бил замлъкнал и съзерцавал камъка, който Вслушан все още държал в ръката си.

— Този блестящ предмет ти харесва, нали? — рекъл той. И сякаш разбрал това, косът прехвръкнал от клона върху рамото на Вслушан. Той натрошил късче хляб с другата си ръка и протегнал трохите към птицата. Тя подскокнала върху дланта му и изкълвала храната.

— Май вече си намерих приятел — казал Вслушан.

Косът го погледнал с блестящите си черни очи и изчуруликал едно тризвучие, сякаш в знак на съгласие. После подхвръквал пак нагоре към клона си и се свил за спане. Тогава и Вслушан свалил одеялото си от коня и се излегнал до гаснещия огън.

На следната заран продължил да язди все по-навътре в гората. Озовал се на тясна пътечка, която вероятно водела на запад, и която следвал седем дена. В началото пътят бил лек. Водел през вековни букови гори. Сребристосивите гладки стволове на дърветата се извисявали нагоре като огромни колони и носели на върховете си плътен покрив от листа, който пропускал само зеленикава здрачевина. Тук, по покритата с кафява ланшна шума земя, не се виждали никакви храсти.

По-нататък стволовете се сгъстявали, клоните се надвесвали над пътеката и Вслушан трябвало да внимава да не бъде ненадейно съборен от коня. Пътят ставал все по-тесен и накрая лъкатушел като едва забележима следа през непроходим гъсталак. Най-сетне Вслушан трябвало да слезе от коня си и да го води за юздите. Къпинови храсти постоянно закачали дрехите му, трябвало да се катери по съборени стъбла и дънери и да заобикаля блатисти места, в които избуявали тръстика и полски хвощ.

Вечерта на седмия ден, изтощен и дрипав, той се натъкнал на поляна, която внезапно се открила пред очите му зад един плет от храсти. Решил да прекара нощта там. След като се погрижил за коня си, запалил огън и изял последните останали залци. После пак извадил Окото от торбичката и го заразглеждал внимателно. Но дали защото вече клоняло към залез, или защото сенчестият мрак на гората се бил разстлал наоколо, цветовете му останали скрити под гладката повърхност. То не изглеждало по-различно от всяко друго кръгло речно камъче, което човек би извадил от водата.

— Много красива играчка си имаш — чул глас зад гърба си.

Вслушан се озърнал и забелязал жена, която била подпряна на едно дърво. Красотата й му се сторила безмерна. Тя го гледала с тъмносините си очи, които така силно му въздействали, че му било трудно да извърне поглед.

— Твоите очи са по-хубави — рекъл той и когато отново погледнал камъка, той наистина бледнеел пред очите на тази жена.

— Камъкът ли те доведе до тук? — попитала тя.

Вслушан я загледал учудено. Възможно ли бе това? Защо всъщност бе дошъл тук? Вече не си спомнял. Какво бе промълвил старият Плячкосник? Потърси ти сиянието, подири проблясъка… Това ли бе нещото, което е трябвало да търси и да намери?

— И аз не знам — отвърнал той, — може би камъкът ме е довел насам.

— Каменотърсач ли си? — запитала жената. — Ако е така, си попаднал на правилното място. Ще ти покажа толкова красиви камъни, каквито не си виждал през живота си. Как ти е името?

— Наричат ме Вслушан, син съм на Трещогръм.

— Съдията на Фраглунд? Значи имаш могъщ баща.

— Така си е — отвърнал Вслушан. — А ти коя си?

— Аз съм Гиза. Господарката на Барлебог — рекла тя. — Ако конят ти все още има сили да те поноси няколко крачки, не е нужно днес да спиш върху оредяла шума и тънък мъх.

Вслушан угасил огъня, натоварил коня си и го повел за юздите, като закрачил редом с Гиза през полянката. Минали покрай една горска преграда и тогава пред очите на Вслушан се открил замъкът на барлебогската господарка. Оттук нататък полянката се превръщала в широка котловина, в чиято сърцевина замъкът се извисявал върху един хълм. Контурите на мрачни, увенчани със зъбци и кули зидове от черни базалтови блокове, господствали над местността.

Тук на края на гората Гиза била завързала коня си за едно дърво. Освободила го и се метнала върху седлото, без да чака Вслушан да й помага. Тогава скочил и той на своя кон и препуснал до нея през клисурата, нагоре по стръмния път към замъка. Когато стигнали портите, стържещи вериги спуснали въжения мост. Гиза и Вслушан преминали по него и влезли в тъмен вход, който извеждал до вътрешния двор. Чакащи слуги се завтекли да поемат коня и багажа на Вслушан, а Гиза им заповядала да приготвят баня и чисти дрехи за госта.

Малко по-късно Вслушан вече седял срещу Гиза на една маса в залата, а слугите пренасяли ястия — прясно уловена риба, месо от дивеч и към тях тежко, златисто вино.

— От нищо не се лишаваш — рекъл Вслушан, когато заситен се облегнал назад.

— Не — отвърнала Гиза. — Аз съм господарката тук и всичко наоколо, докъдето ти стига погледът, ми принадлежи.

— Само на теб ли? — попитал Вслушан.

— Само на мен. Но това би могло да се промени. — При тези си думи тя отново го погледнала с приковаващия си поглед, който накарал Вслушан да забрави всичко случило се досега.

— Какво искаш да кажеш? — запитал той.

— Че бих могла да поделя властта си с теб, ако докажеш, че си достоен за това. Искаш ли?

Вслушан я погледнал право в очите и разбрал, че сигурно това е била целта, към която е трябвало да се стреми.

— Искам да опитам — отвърнал той. — Струва ми се, че усилието си заслужава.

— Тогава заповядай сега на слугите да вдигнат масата.

Вслушан се поколебал.

— Дали ще ми се подчинят? — попитал.

— Не трябва да се колебаеш, ако искаш да заповядваш — рекла нетърпеливо Гиза. — Кажи им го!

Вслушан хвърлил поглед към слугите, които с очакване стояли до стената на залата.

— Елате и вдигнете съдовете от масата! — казал той с тих глас.

Те погледнали объркано господарката си. Гиза се разсмяла.

— Трябва да говориш малко по-силно — рекла тя. После се обърнала към прислужниците и казала грубо: — Не чувате ли какво ви се заповядва? Правете това, което той ви нареди! От днес нататък неговите повели важат така, както и моите.

Слугите се втурнали и чевръсто разтребили масата. Гиза станала и казала:

— Ела с мен. Имаш още много да учиш. Нека ти покажа удоволствието да си господар на Барлебог.

Тя го отвела в покоите си, където без колебание свалила дрехите си. Когато Вслушан я видял гола пред себе си, помислил, че никога през живота си не е виждал нещо по-съблазнително от това. Разглеждал я като омагьосан, докато смехът на Гиза не го изтръгнал от вцепенението му.

— За пръв път ли виждаш гола жена — попитала тя — или се срамуваш да застанеш гол пред мен?

Вслушан знаел, че и двете отговарят на истината. Не искал обаче да го признае. Със замах скъсал копчетата и свалил всичките си дрехи, докато по него не останало нищо друго, освен кожената торбичка с Окото.

— Свали и това! — рекла Гиза. — Между нас не трябва да има нищо друго, освен кожата ни.

Така Вслушан свалил през глава връвта и захвърлил торбичката върху дрехите на земята.

— Космат си като истински мъж — рекла Гиза, смеейки се. — Сега ела при мен, за да направя такъв от теб.

Така през първата нощ, прекарана в замъка, Вслушан прегърнал господарката на Барлебог и спал при нея до заранта.

Когато на другата сутрин си обличал дрехите, не могъл да намери торбичката с камъка.

— Търсиш ли нещо? — попитала Гиза.

— Да — казал той. — Знаеш ли къде е торбичката, която носех на врата си?

— Прислугата ще да е разтребила тази вехтория — отвърнала равнодушно Гиза. — Ела с мен да ти покажа по-хубави камъни.

Вслушан се натъжил от загубата на камъка, но бързо забравил тъгата си, щом погледнал Гиза в очите. Дали това бе сиянието, проблясъкът, който той дирел? Или цветовете на Окото бяха други?

— Не мечтай, а ела най-сетне! — рекла припряно Гиза. Вслушан се сепнал и я последвал навън в двора към конете.

Препуснали към реката, която извирала от планински процеп в горния край на долината.

От там до вътрешността на долината буйното течение се носело между стръмни брегове, като планински поток, и падало под замъка в една почти кълбеста вдлъбнатина, в която се пенел водовъртеж. На това място Гиза спряла коня си. Група голи, загорели от слънцето мъже се занимавали с това, да се гмуркат в буйното течение и да изваждат нещо на повърхността.

— Какво правят? — попитал Вслушан.

— Ще видиш — отвърнала Гиза, слязла от коня си и пристъпила към един мъж, който явно имал задачата да надзирава гмурците. Бил облечен в рунтава вълча кожа и като предано куче погледнал с жълтеникави очи господарката си.

— Какъв е добивът? — попитала Гиза. Той повдигнал безмълвно един ленен чувал от земята и изтърсил съдържанието му върху една кърпа. Върху нея се затъркаляли кървавочервени рубини, тъмносини сапфири и златистожълти топази. Измити от водата и все още мокри, те блестели на утринното слънце.

— Вземи каквото ти харесва! — обърнала се Гиза към Вслушан. — И забрави онзи боклук, който загуби.

В този момент се чул пронизителен писък откъм речния насип. Голите мъже се затичали надолу и скочили във водата. Малко след това извадили на брега безжизнено тяло. Гиза се приближила и попитала:

— Какво му е?

— Твърде дълго е останал под водата, господарке — отвърнал пазачът.

— Глупак. Сам си е виновен, че е умрял — рекла Гиза. — Захващайте се за работа. Не се помайвайте.

Мъжете оставили мъртвеца да лежи на тревата и започнали пак да се гмуркат. Вслушан изучавал бледото лице на удавника. То било на млад мъж с черна, къдрава коса. Почернялата му кожа била придобила бледожълт цвят.

— Пожертвал е живота си за твоите камъни — рекъл Вслушан. — Защо го обиждаш?

— Животът му ми принадлежеше, а той лекомислено го пропиля — остро отсякла Гиза.

— Ти си жестока — казал Вслушан.

— Ако искаш да господстваш, и ти трябва да станеш жесток — отвърнала Гиза. — Желаеш ли да бъдеш владетел на Барлебог и да споделяш постелята ми? Денем бъди суров, а нощем нежен. Едното не върви без другото. Не искаш ли да притежаваш всичко това?

Вслушан я погледнал в очите. Това ли било всичко, което бе търсил? Опитал да си припомни последните думи на стария Плячкосник, но те му убягвали.

— Все още не си си избрал камък — рекла Гиза.

Вслушан се спрял на един тъмносин сапфир.

— Този е с цвета на очите ти — казал и почувствал твърдия, студен камък в дланта си.

Пазачът с вълчата кожа не бил единственият, който Вслушан срещнал през следващите седмици. Навсякъде из долината човек се натъквал на тези мъже, които надзиравали изпълняването на всички повели на Гиза. Те карали селяните да работят и наблюдавали занаятчиите по селата, а най-възрастният от тях, великан с посивели коси, чието каменно изражение не издавало никога никаква смяна на настроението, бил управител на замъка и надзирател на прислугата.

Тези мъже забележително си приличали. Всички имали една и съща разрошена, сиво-кафява коса, еднакви жълтеникави очи и никога не сваляли вълчите си кожуси, независимо колко топло било времето. Странно му се видяло и това, че подчинените на Гиза носели като украса кожено въженце със син сапфир около врата си. С течение на времето забелязал, че никога не видял някой от тях да се смее. В повечето случаи лицата им изглеждали навъсени, а понякога в изражението им за миг трепвало нещо диво. Подобно на кучета те се подчинявали на господарката си. Безмълвно и покорно изпълнявали заповедите и едва се осмелявали да я погледнат в очите.

Вслушан никога не видял някой от жълтооките мъже сам да се захване за работа. Като че ли само бродели напрегнато нагоре-надолу, безшумно се промъквали по коридорите, влизали тихомълком в стаята, така че Вслушан винаги се чувствал наблюдаван от дебнещите погледи на жълтите им очи. Вечер обаче изчезвали, сякаш потъвали вдън земя. Във всеки случай Вслушан не срещал никой от Вълчите кожи след залез-слънце, нито вътре, нито отвън зад крепостните стени.

Още от самото начало, когато някой от тези мъже бил наблизо, винаги го обземало чувство на безпокойство. Но когато от ден на ден виждал колко непринудено се отнасяла Гиза към тези слуги, си казал накрая, че явно човек трудно би могъл да се справя без подобни хора, ако иска да управлява такава обширна местност като барлебогската долина. Пък и за реда се грижели слугите на Гиза, а за това можело да им се разчита. Знаели как да всяват респект; личало си по това, че дворцовата прислуга или селяните от полето се привеждали боязливо, ако някой от жълтооките ги доближал.

Вслушан често яздел с Гиза из долината. Заедно ловували в горите, а той се упражнявал в стрелбата с лък, за да не й отстъпва по нищо, понеже тя умеела със стрела да прикове и мишка в земята от сто крачки. Когато един път се връщали от лов, Вслушан забелязал, че конят му забавил ход. Скочил от седлото и прегледал копитото му, но не открил нищо необичайно. Гиза също била спряла коня си и чакала нервно до него.

— Качвай се и пришпори крантата! — рекла тя. — Така куцането ще й мине.

Вслушан поклатил глава.

— Не искам да тормозя добичето — отвърнал.

Гиза се разсмяла и добавила:

— Какво толкова, та това е само един кон. Имам достатъчно такива в обора.

За Вслушан обаче това не било какъв да е кон. Той бил яздил тази умница, откакто бил дошъл в двореца на Гиза, и животното му станало свидно. Затова го хванал за юздите и бавно го повел по пътя. Тогава Гиза гневно пришпорила коня с камшика и запрепускала през гори и поля към замъка.

Вслушан не бързал да се прибира. Ясно му било, че Гиза отново очаквала от него да бъде безмилостен, но сърце не му дало да причини излишно страдание на клетото животно. Надявал се, че докато се дотътри до замъка, ядът на Гиза ще се е изпарил. А що се отнасяло до държанието му с прислугата, Гиза не можела да се оплаква вече. Все още не му се удавало да повишава тона си, колкото би искала тя, но се справял доста добре с раздаването на команди и то без следа от съмнение, че има намерение да наложи волята си. Невинаги се налагало да вика. Дори започнал да изпитва известна наслада от това, че всеки изпълнявал наредбите му, без да роптае.

С тези мисли в главата си, той изкачил хълма към замъка, прекарал коня си през входните порти и го завел до конюшнята. Конярят, як и висок като топола момък, се занимавал с това да избърше потта от коня на Гиза. Вслушан му махнал с ръка да дойде и му заръчал да огледа копитата на коня. Мъжът кимнал мълчаливо и го поел. После Вслушан тръгнал към замъка.

Когато го видяла, Гиза подигравателно нацупила устни.

— Успя ли да доведеш кобилата си жива и здрава до вкъщи? — попитала тя. — Внимавай да не започна да ревнувам.

— От един кон? — рекъл Вслушан смеейки се и погледнал в сините й като сапфири очи. — Подценяваш красотата си, Гиза! — С тези думи той пропъдил и последния остатък от гнева й и тя наредила на слугите да донесат вино и да поднесат вечерята. Вслушан изпитал облекчение, че лошото й настроение изчезнало толкова бързо. Оставил се на насладата от различните вкуснотии, поднасяни от прислужниците, хранел се с охота, а виното му се струвало особено пивко.

След като слугите вдигнали масата, той отново се сетил за кобилата си.

— Ще отида да видя коня си — рекъл на Гиза.

— Да наредя ли да ти постелят в обора? — попитала тя, а Вслушан не разбрал, дали това било шега или заплаха. Решил да го приеме като шега и отвърнал:

— Освен ако и ти не поискаш да спиш при конете.

Този отговор й се поправил.

— Предпочитам покоите си — рекла тя. — Дано не вониш на конски фъшкии, когато се прибереш — след което го освободила със заповеднически жест.

Било вече тъмно, когато Вслушан пресякъл двора към конюшните. Поспрял се за миг и погледнал на изток към планинския хълм, над който изгрявал месецът като огромна сребърна шайба, пред която се очертавали върховете на смърчовете, като зъби на черна паст, която обрамчвала долината. Когато чул вълчи вой откъм горите, той потреперил и това не се дължало само на нощния хладен въздух, от който го побили тръпки. Внезапно го обзел страхът да не попадне под тази широко зинала паст, чиято челюст би могла бавно да се извиси над звездното небе, за да щракне накрая с ламтяща захапка. Но тогава луната се откъснала от хоризонта, възвисила се свободно нагоре и оставила под себе си очертанията на гората. Вслушан се отърсил от вцепенението и се насочил към отворената желязна врата, от която по паважа на двора се разстилала меката светлина от фенер.

Конярят бил зает да преглежда предното дясно копито на кобилата му.

— Откри ли нещо? — попитал Вслушан.

— Да — отвърнал слугата, без да го погледне. — Набола се е на един голям трън. Извадих го, но мястото е възпалено.

Вслушан бил свикнал прислугата да се отнася към него с повече почит, отколкото показвал този мъж, за когото животното явно било по-важно от господарите на замъка. Дали изобщо този коняр го считал за човек, чиито повели важали тук? Държанието на ратая, който изглеждал само няколко години по-стар от него самия, го карало да се чувства несигурен. Но после решил, че всъщност задачата на един коняр е да се грижи за конете.

— Можеш ли да предприемеш нещо срещу възпалението? — попитал.

— Бих могъл — отвърнал ратаят — но ми липсват нужните билки, които трябва да се наложат.

— Знаеш ли къде могат да се намерят?

— Да — рекъл слугата.

— Тогава ги донеси утре заран — казал Вслушан неспокойно.

Сега конярят пуснал внимателно копитото на земята и се изправил от приведеното си положение. Без никаква следа от смирение той погледнал Вслушан право в очите и рекъл:

— Това няма да стане.

— Защо не? — попитал Вслушан.

— Защото не ми е позволено да напускам двореца — отвърнал ратаят.

— Това не го знаех — отвърнал Вслушан, като същевременно осъзнал, че с това признава пред този мъж, че не е наясно с условията в замъка.

— Ще говоря с управителя за разрешение — казал Вслушан и като видял съмнението по лицето на другия добавил: — Да, ще направя това и то веднага.

В този момент ратаят се усмихвал и на Вслушан му се струвало, сякаш това било снизходителната усмивка на възрастен към намеренията на едно дете, което все още няма представа за света, в който живее. След което тази усмивка изведнъж изчезнала от лицето на коняря и той казал:

— Няма да го намериш.

— Нека това бъде моя грижа — отвърнал Вслушан безцеремонно, обърнал се и напуснал обора.

Върнал се право в двореца и попитал първия прислужник, който му се мярнал на пътя, за управителя. Прислужникът го погледнал уплашено и казал:

— Няма да го намериш сега.

Вслушан вече бил чул този отговор за втори път тази вечер и му се сторило, че е настъпил часът да изясни въпроса.

— Заведи ме в стаята му! — заповядал той. Но слугата не помръднал от мястото си и започнал да трепери и заеква:

— Не знам коя е.

Вслушан имал чувството, че говори на стена.

— Тогава ми покажи кой знае! — извикал ядосано. Прислужникът само клатил мълчаливо глава. Тогава Вслушан го оставил на мира и се втурнал в залата, за да попита Гиза. Тя обаче се била прибрала.

Открил я в спалнята. Гиза стояла гола до прозореца на хладната лунна светлина и се взирала навън в нощта като безупречна мраморна статуя, чиято красота накарала Вслушан да изгуби ума и дума. Известно време останал втренчен в неподвижното тяло и не смеел да помръдне, като че би могъл да пропъди това видение. Това обаче не било сън, защото Гиза заговорила внезапно, без да се обръща към него:

— Успя ли най-сетне да се разделиш с кобилата си?

— Тя е ранена — отвърнал Вслушан и й разказал чутото от коняря. — Къде мога да намеря управителя? — попитал накрая.

В този момент Гиза се обърнала и отсякла:

— Не сега!

Вслушан се уплашил и я погледнал безпомощно. Тя пристъпила към него и рекла:

— Остави това сега! Ще почака до утре. Цяла нощ ли ще си пропиляваш мислите по тоя кон?

Вслушан поклатил глава и докато я гледал в очите, забравил всичко, за което искал да я пита.

— Ела — рекла Гиза — нека ти почеша гърба.

На следната сутрин Вслушан говорил с управителя.

— Не се доверявай на тези хора — рекъл възрастният намръщено. — Този слуга само търси начин да избяга. — Сега обаче се касаело за кобилата на Вслушан и той си припомнил с каква загриженост се отнесъл конярят към нея.

— Той познава нужните билки, затова трябва да го пуснем да ги потърси — отвърнал той.

— Щом така смяташ — озъбил се управителят. — Ще пратя обаче с него един от моите хора, за да не му хрумне някоя глупост.

Управителят може би имал право за това, помислил си Вслушан. Конярят очевидно не бил особено покорен прислужник.

Вслушан отново си спомнил как стоял пред този човек и сега изпитал гняв срещу момъка, който го накарал да усети превъзходството му. Подчинените на Гиза явно знаели как да се отнасят с такива люде. Малко по-късно Вслушан забелязал как конярят напуснал двореца с един от жълтооките мъже. Когато привечер отишъл да нагледа кобилата си, тя вече се чувствала по-добре и след няколко дена можел отново да я язди.

Вслушан не забравил колко остро била отвърнала Гиза на въпроса му за управителя и повече не засегнал темата. В бъдеще просто се примирил с това, че управителите на Гиза не били на разположение вечер и се отказал да мисли за това. Продължавал обаче, както и преди, да не се чувства приятно в компанията на жълтооките, които оставали за него все така непонятни, но ползвал услугите им, когато му се налагало, тъй като скоро усетил, че може да постигне всичко, ако е на тяхна страна. Понеже Гиза се доверявала на подчинените си, не намирал разумна причина да не го прави и той. Дори било нужно да го прави, ако искал да принадлежи към онези, които се разпореждали тук. Смятал, че от ден на ден все по-добре овладява изкуството да заповядва и се изпълвал със задоволство, когато слугите се втурвали и при най-лекото махване с ръка. Също така почувствал, че Гиза следяла това с възторг, и свикнал с мисълта точно като нея да счита всичко в барлебогската долина за своя собственост.

— Днес е ден за съд — рекла тя една заран. — И понеже баща ти е толкова прочут съдия, за в бъдеще и ти ще трябва да раздаваш правосъдие в Барлебог.

Това предложение Вслушан приел като голяма чест.

— Баща ми възнамеряваше да ме направи свой приемник — рекъл той, — но това не се случи. Сега успях да го постигна със собствени сили.

— Тогава ми покажи как умееш да защитаваш правдата — отвърнала Газа. — Искам аз да стоя настрана, за да може всеки да види, че от днес нататък ти си съдникът.

Долу, в средата на широка зала, бил поставен съдийският престол. До него се намирала маса, върху която бил положен гол меч. Гиза останала на обичайното си място до камината, докато Вслушан седнал върху съдийския трон и заповядал на слугите да пуснат в залата търсещите справедливост.

Първият пристъпил напред, бил един мъж, който обвинявал съседа си, че нощес откраднал три кокошки от двора му. Той довел двама свидетели, които били видели случилото се, както и това последвало на другия ден: крадецът бил изпекъл кокошките и ги изял със семейството си.

— Тук ли е крадецът? — попитал Вслушан.

— Да, господарю — отвърнал ищецът. — Ей там е седнал — и посочил към един човек, който бил държан от други двама души.

— Нека пристъпи напред — рекъл Вслушан. — Пуснете го!

Мъжът си разтрил китките и направил няколко крачки напред.

— Признаваш ли се за виновен? — попитал Вслушан.

Човекът кимнал.

— Искам да те питам нещо — рекъл Вслушан. — Има ли нещо в тази страна, което да не ми принадлежи?

— Не, господарю — отвърнал мъжът.

— Тогава чии кокошки си откраднал? — продължил да пита Вслушан. — Неговите, които не са негова собственост, ли?

Крадецът го погледнал объркано.

— Щом не са негови, не може да съм ги откраднал от него.

— Правилно — рекъл Вслушан. — Понеже са мои, си ограбил мен. И за наказание за всяка кокошка ще ми работиш безплатно по една седмица. Ще те накарам да изчистиш кокошарника. Мисля, че ще се справиш с тази задача — и разпоредил на слугите да го заведат в сградата за прислугата.

— А кой ще ми плати откраднатите кокошки? — попитал ищецът.

Замислен Вслушан го погледал известно време и отвърнал:

— Теб ли са обрали?

Човекът се замислил за миг и рекъл:

— Не, господарю — и се върнал обратно в кръга при останалите.

Следващият бил пренесен върху носилка пред съдийския трон. Мъжете, които го придружавали и по чиито дрехи си личало, че са дървари, мъкнели друг, пленен от тях човек, и го оставили пред съдията.

— Какво е извършил? — попитал Вслушан.

— В свада с братовчед ми, който лежи върху носилката, го удари с брадвата по крака — отвърнал един от мъжете.

— Ще трябва да ми платиш за това — казал Вслушан на окования човек.

— На теб? Че какво съм ти сторил?

— И питаш? — отвърнал Вслушан. — Осакатил си моя собственост.

Той се обърнал към главатаря на групата и попитал:

— Братовчед ти колко дълго няма да може да работи за мен?

— Раната изглежда много дълбока — отговорил онзи. — Ударът е стигнал до кокала. Ако има късмет, ще може да ходи отново след три месеца.

— По колко часа на ден работите? — попитал Вслушан.

— По десет — отвърнал човекът.

— Нека тогава виновникът да работи по петнайсет часа дневно и то дотогава, докато ми възвърне загубата — рекъл Вслушан. — Отдръпнете се!

Още не бил изрекъл тези думи и вратата на залата се открехнала. Вслушан погледнал натам и видял най-напред коняря, който бил излекувал кобилата му, да стои на прага. Отново забелязал разликата в поведението на този човек и в това на покорните ратаи. Той влязъл без да почука, сякаш се намирал у дома си. Вслушан току искал да го смъмри, когато разбрал, че не бил дошъл доброволно. Зад него се появил управителят на замъка, стиснал високия момък за ръката и го повлякъл към съдийския трон.

— Ето още един случай за решаване — рекъл.

Конярят издърпал ръката си от хватката на жълтоокия великан и пренебрегвайки Вслушан, погледнал през прозореца, като че ли всичко това изобщо не го засягало. Мястото, на което седял, карало Вслушан да гледа към него от по-ниско и това го вбесявало.

— В какво го обвиняваш? — попитал той управителя.

— Ограбил те е — отговорил старият и измъкнал една кожена торбичка от джоба си. Вслушан на мига разпознал тази, в която носил Окото.

— В торбичката има ли камък? — попитал той.

— Да — потвърдил управителят.

— Извади го и го сложи на масата! — наредил Вслушан.

Управителят изтърколил камъка върху масата и оставил торбичката до него. Той мъждукал слабо, но цветовете му останали скрити под гладката повърхност.

— Защо си го взел? — запитал той обвиняемия.

Конярят погледнал равнодушно надолу към Вслушан, сякаш не се боял от нищо.

— Не съм откраднал торбичката — казал. — Господарката ми я даде.

Вслушан хвърлил поглед към Гиза и видял, че очите й били потъмнели от ярост.

— Конярят говори глупости — казала тя, изправила се и се доближила. Спряла до масата и загледала камъка. — Прекалено голям шум се вдига около предмет без никаква стойност — добавила снизходително.

— Със или без стойност — рекъл Вслушан — това е мое. Откраднал ли го е всъщност или ти си му го дала?

— Че за какво ми е притрябвал някакъв си камък, след като самата аз мога да ти подаря хиляди пъти по-ценни камъни? — отвърнала Гиза. — Нека този нагъл лъжец се маха от очите ми, както и тоя евтин боклук. — С тези си думи тя грабнала камъка от масата и го захвърлила със замах навън през отворения прозорец. Той проблеснал за миг на слънчевите лъчи, преди да изчезне.

— Защо ме наричаш лъжец, Гиза, когато знаеш, какво се случи в действителност? — ядосано попитал конярят.

— Ще те наричам така, както ми харесва — отвърнала, — защото ми принадлежиш.

— Да — рекъл той, — принадлежа ти, както всичко останало тук, докъдето ти стига погледът. Човекът на съдийския трон също е твой и не върши нищо друго, освен да изпълнява волята ти. Ти му отне единственото, което е притежавал, след което го отрупа с подаръци, за да може цялото му имане да е добито от теб. Ти си го купила, за да играе по свирката ти. — Той извърнал очи от нея и погледнал Вслушан. — Вслушан, ти не усещаш ли, че нямаш думата, както и никой от нас? Или ти се нрави да бъдеш роб?

Тогаз Вслушан скочил така, че прекатурил трона зад себе си и закрещял разярен:

— Отрежете му езика и го прокудете в горите.

Управителят оставил подчинените му да отведат осъдения извън залата. Гиза пристъпила към Вслушан и рекла:

— Така се раздава правосъдие в Барлебог. — След това го прегърнала и целунала по устните.

Вслушан се вкопчил в нея, докато мозъкът му се прояснил. После се откъснал от прегръдката й и я загледал замислено в очите.

— Право ли бе това, което изрекох? — попитал.

— Който раздава правда, не бива да се съмнява в себе си — отвърнала Гиза — в противен случай е загубен. Ела, нека отидем с конете на лов, за да изчезне гневът ти.

Преди да напуснат залата, Вслушан взел празната торбичка от масата и я пъхнал в джоба си. На двора Гиза заповядала да оседлаят конете, двамата взели лъковете и стрелите си и препуснали в галоп навън по въжения мост, надолу към долината, следвани от хайка ловджийски кучета.

На края на гората кучетата подушили елен и лаейки се спуснали след него през гъсталака. Вслушан се впуснал след тях, клони шибали лицето му, трънаци разкъсвали одеждите му, но той пришпорвал коня си и го насочвал дълбоко в гората, откъдето се чувал лаят на кучетата. На една малка поляна кучетата били обкръжили елена. С наведени рога, той бил спрял пред дънера на един вековен дъб и тъкмо наръгвал едно от кучетата до смърт. Вслушан извадил една стрела, опънал лъка и стрелял. Стрелата меко се забила във врата на елена. Животното отметнало хриптящо глава назад и се строполило на земята. Докато Вслушан прогонвал с камшик кучетата от поваления дивеч и ги връзвал с каиши, Гиза достигнала в тръс поляната. Слязла от коня и заразглеждала критично жертвата.

— Добро попадение — казала тя. — Това място е приятно. Нека тук да си отдъхнем и закусим.

Под сянката на дъба Вслушан разстлал покривката от седлото си, а Гиза изкарала от торбата хляб, месо и вино. Докато се хранели, един кос запял високо в клоните на дървото. Вслушан се заслушал в гласа му и си помислил, колко отдавна не бил чувал толкова сладка песен. Мелодията му напомняла за нещо, но не могъл да се сети за какво. Любопитно напрегнал поглед към короната, за да зърне птицата.

— Кацнала е ей там горе — рекла Гиза и посочила с пръст. — В последно време си станал доста добър стрелец, но се обзалагам, че не можеш да я повалиш с един изстрел.

— Защо трябва да я убивам? — попитал той. — Та тя пее толкова хубаво.

— Кос като всички останали — рекла Гиза. — Страхуваш се да не пропуснеш и да загубиш облога ли?

— Остави го да си пее — отвърнал Вслушан.

— Аз ще ти покажа как се отстрелват косове — рекла тя, станала и посегнала към лъка си.

Тогаз Вслушан извадил от джоба си сапфира, който от онзи момент винаги носел със себе си, протегнал го към Гиза и рекъл:

— Заради камъка, който ми подари, те моля: Остави коса да живее.

Гиза се изсмяла:

— За какво ми е притрябвал тоя камък? Имам хиляди като него. Май си прекалено мекушав, та да гледаш как умира кос?

Взела една стрела и я положила върху тетивата. В този момент Вслушан скочил и избил лъка от ръцете й. Пребледняла от гняв, тя се обърнала към него:

— Глупак! — извикала. — Една птица ли ти е по-ценна от моето удоволствие? Навярно и жалкият ти Камък Око е по-ценен от моя сапфир? Мечтател такъв! От теб никога няма да стане мъж!

Метнала се на коня, пришпорила го напряко през поляната и преминала с един скок през храстите, които шумолейки се затворили след нея. Вслушан погледнал още веднъж към сапфира, който мъждукал със студеносинкав цвят в дланта му. После го запратил в гъсталака след Гиза.

— Дръж си камъка, вещице! — провикнал се след нея.

Камъкът полетял с дъговидно движение над поляната като синкаво мъждукаща падаща звезда и потънал в сянката на дърветата. На Вслушан му се сторило, че доловил приглушен вик. После чул само пукането на счупени клони и глух тропот на конски копита по горската земя, който бързо се отдалечил. Той отвързал кучетата и ги напъдил след Гиза. Тогаз отново седнал под дъба и се облегнал на ствола му. Изведнъж почувствал сякаш от плещите му паднал товар, но не знаел точно какъв. Над главата му косът отново запял. Този път песента се чувала съвсем наблизо. Вслушан погледнал нагоре и го видял кацнал близо до себе си, на един от най-ниските дъбови клони. Гледката му се сторила позната. Някъде го бил виждал вече. Но не могъл да се сети.

В този миг косът замлъкнал и погледнал надолу към него. После прелетял към една дупка в стъблото, захванал се здраво с нокти за пропуканата кора и закълвал усърдно в прогнилата дупка на ствола. Парчета кора и дървени трески се посипали върху косите на Вслушан.

— Гладен ли си? — попитал и чак сега се сетил къде бил виждал вече коса. — Мой приятел си ти, още от самото начало — рекъл и му предложил няколко трохи хляб в разтворената си длан. В същия момент нещо лъскаво се търкулнало от кухината и тупнало в скута му. Вслушан протегнал ръка и стиснал Окото в юмрука си.

— За мен ли си го пазил? — казал на коса. — Ти си истински приятел, на който може да се разчита.

Държал камъка към слънцето. Светлината оформила пръстен от лъчи и накарала Окото да засияе с всички цветове. Бил по-красив от камъка, останал в спомените му, и хиляди пъти по-прекрасен от всички рубини, сапфири и топази в Барлебог.

Междувременно косът бил скочил долу на земята и кълвял трохите, посипали се от ръцете на Вслушан, докато посягал към камъка. Взирайки се в камъка, той отново си спомнил с каква цел всъщност бил препуснал из горите. Как бе могъл да забрави Благосвиреца, към когото бил тръгнал? Не се бил сещал за него, откакто загубил Окото. Или откакто носел онзи сапфир в джоба си. Не се бави, бе заръчала майка му на сбогуване. Но той се бе оставил да го възпрат. Беше се правил на велик барлебогски господар и се бе възкачил на съдийския трон. Било му забавно, но когато се сетил как рано тази сутрин осъдил правдата, съвсем не му било така леко на душата, както до преди малко. Трябва да съм бил омагьосан, помислил си той. Тя ме е омагьосала от самото начало. С ужас си спомнил за коняря, чийто език бил наредил да отрежат, защото казал истината. Сигурно и той се лутал нейде тук из гората.

Изневиделица го обзел панически страх, че може да го срещне. Така рязко се изправил, че косът стреснато изпърхал нагоре. За момент кацнал на един клон над Вслушан и засвирил благозвучно. После политнал нависоко, прелетял в кръг над поляната и свил на запад, над дървесните корони.

Вслушан измъкнал кожената торбичка от джоба си, прибрал камъка вътре и я провесил на врата си. После събрал набързо останалите хранителни запаси, натъпкал ги в багажа си, оседлал коня и се метнал върху му. За сетен път хвърлил поглед към мястото, където била изчезнала Гиза. След това обърнал коня си в обратната посока и препуснал с все сила през гората. Все на запад, далеч от Барлебог.

През тоя ден той мудно се придвижвал напред. Без път и пътека яздил само на запад, през гората и по хълма нагоре. Прекарвал коня си през гъсти шубраци, преплетени с лепкави филизи на орлови нокти, и често трябвало да слиза, за да намери пролука. Докато се борил изнурително с шибащи клони и противящи се израстъци, му се счуло встрани от гъсталака да пращят вейки, сякаш някакво голямо животно си проправяло път. Но щом спрял коня си, всичко утихнало.

Колкото по-нависоко стигал, толкова по-мрачна ставала гората. Наместо букове и дъбове, през чиито листа светлината се прокрадвала надълбоко, се появили извисени като кули борове и ели, между чиито дънери Вслушан яздел по стръмното нагоре. В този сенчест мрак почти липсвали храсталаци, така че можел да не слиза от коня си. И въпреки че меката иглеста настилка смекчавала конския тропот, наоколо почти не се чувал никакъв звук, никакъв птичи крясък, никакво ненадейно шумолене. По-нататък дърветата оредявали и Вслушан забелязал пред себе си гърба на планински хребет, върху който се изправяли причудливо изваяни от вятъра и времето самотни смърчове. Той пришпорил кобилата си, защото му се струвало, че прокълнатият кръг на Барлебог ще изчезне зад върха.

Горе между смърчовете се обърнал още веднъж назад и погледнал надолу през простиращия се на обширни вълни горист хълм към зеленеещата се долина, в чиято сърцевина замъкът хвърлял сянката си над ливадите. Тогава дръпнал коня си и препуснал към гората от другата страна надолу.

Привечер стигнал до един тихо ромолящ между преплетени дървесни корени поток и решил да пренощува на това място. Разпрегнал коня, оставил го да си утоли жаждата в ручея и седнал върху един обрасъл с мъх камък. Докато спокойно седял и похапвал от останалите ловни запаси, горските звуци малко по малко нахлули в съзнанието му — сподавени птичи крясъци, неочаквано шумолене в изсъхналата шума по земята, пукането на сухи съчки под стъпките на някое животно, далечното ръмжене на дива котка — навсякъде кипял невидим живот и Вслушан усещал, че го наблюдават хиляди очи.

За да опази останките от храната от някое животно през нощта, ги стегнал в едно вързопче, което провесил с каиша от юздите на един клон. После се увил в покривалото си и затворил очи. Но с падането на мрака шетнята се засилила и на туй отгоре сякаш приближавала. Бълбукащ, потокът се стичал по каменистото дъно, а над него в клонака кряскала сова. Малко след това чул край себе си плясък във водата. Уплашен ококорил очи и съзрял близко до лицето си една дебела жаба, която, без да мига го гледала с големите си златистокафяви очи.

— Какви хубави очи имаш — рекъл Вслушан.

Жабата се приближила още и пъпчивата й кожа придобила виолетов оттенък. Явно така посвоему се изчервявала.

— Малко са хората, които забелязват това — отвърнала поласкано. — Очевидно господарката на Барлебог не те е покварила съвсем.

— Достатъчно злини сторих там при нея — печално отвърнал Вслушан.

— Достатъчно злини, достатъчно злини — повторила жабата. — Извади късмет като захвърли по нея синия камък, иначе не би се отървал така лесно.

Още по-широко разтворила уста, сякаш не била достатъчно голяма, и избълбукала (така се кикотели жабите).

— Ударил си я по средата на челото и сега има цицина, голяма колкото кокоше яйце и синя като благородния й камък.

— Откъде знаеш това? — попитал Вслушан.

— Такова нещо се разчува бързо из гората — отвърнала жабата — особено една толкова радостна вест, че някой й се е изплъзнал. Това се случва доста рядко и ще даде кураж на хората.

— Кои хора? — запитал Вслушан.

— Всички онези, които тя счита за своя собственост. Ти беляза вирнатото й чело и това пропука могъществото й до известна степен. Никога не ще ти прости.

Вслушан го побили тръпки.

— Тук може ли все още да ми навреди? — искал да знае той.

— Тя не — рекла жабата. — Вече си отвъд границите на властта й. Обаче би могла да пусне ратаите си подире ти. Утре в ранна заран трябва да продължиш ездата. Накъде си се запътил всъщност?

— Търся Благосвиреца — отвърнал Вслушан. — Знаеш ли къде да го открия?

Жабата го погледнала замислено с хубавите си очи.

— Далеч на запад — отвърнала накрая, — но преди всичко ще зависи от това, дали той ще поиска да бъде открит. Защо го дириш?

— Аз съм неговият внук — рекъл той. — Освен това му нося поздрави от Арни с Камъка.

— С велики хора си имаш вземане-даване — рекла жабата. — Казват, че Арни е мъртъв. Вярно ли е?

— Да — потвърдил Вслушан. — Бях до него, когато издъхна. Преди това ми даде камъка си. — Измъкнал Окото от торбата и го показал на жабата.

Въпреки че било нощ, камъкът блеснал върху дланта на Вслушан и цветовете му затанцували, отразявайки се в жабешките очи. Възхитена, тя дълго се взирала в блясъка на Окото.

— И си искал да замениш това със студения син камък на барлебогската владетелка, глупчо такъв? — рекла най-сетне.

— Помислих, че съм достигнал целта — плахо отвърнал Вслушан.

— Що за припрян момък си ти? — казала жабата. — Не знаеш ли, че това далеч не е всичко?

— Бях забравил това — отвърнал той.

— Никога вече да не ти излиза от ума! — заръчала жабата. — Утре продължавай да яздиш. Все по потока надолу. На седмия ден ще стигнеш до края на гората, там можеш да намериш Благосвиреца. Както казах — ако изобщо иска да те види. И бъди предпазлив: нещо се промъква през гората. Дали е добро или зло за теб, сам трябва да разбереш. Казвам ти тези неща само като благодарност за това, че ми показа камъка. Щом го носиш в себе си, няма да си без утеха. На добър път.

Вслушан върнал камъка в торбичката и видял как жабата бавно пропълзяла към храстите. Тогаз очите му се затворили и се събудил чак когато един слънчев лъч го погъделичкал по носа. Отворил очи и първото нещо, което видял, било олекналият вързоп, който висял на клона над главата му. Запасите му били изчезнали. Скочил и заразглеждал колана. Не би могло да е някакво животно. Нямало нищо прегризано или скъсано, а някой чисто и просто бил разкопчал токата. Човек трябва да е било.

Вслушан си спомнил съвета на жабата. Значи наистина имало човек, който скришом се прокрадвал през гората и който беше присвоил храната му. Заслушал се, но наоколо не се чувало нищо друго, освен песента на птиците и ромоленето на потока. Въпреки това го завладяло безпокойство. Оседлал бързо коня си, метнал се отгоре му и препуснал с все сила надолу по течението на потока. Стремглаво колкото можел — но не по-бързо от ходенето пеш.

По брега на потока избуявал плътен диворасляк, на места било тинесто и трябвало да заобикаля, докато най-после течението започнало да се стича между стръмни брегове. Наложило се да слезе отново, защото конят му постоянно се пързалял по хлъзгавия склон.

Така бродил цели три дни, берял си пътьом горски плодове и си печал за вечеря гъби, които намирал изпод храстите. Съжалил, че бил оставил лъка си до убития елен, понеже препъващият се кон подплашвал от време на време някой заек или сърна. За коня било по-лесно, защото покрай потока тревата растяла в изобилие.

На третата вечер бил толкова уморен и съсипан, че се стоварил върху мъха до потока и заспал на мига, без да яде нищо и без да се погрижи за коня си, който бил дърпал след себе си за юздите през целия ден. Събудил го дрезгав вик, който го накарал да скочи. В смътната здрачевина прастари дървета протягали наоколо чепатите си клони в утринната мъгла. Докато се надигал с усилие, втори крясък го накарал да потрепери. После чул далече горе на хълма тропота на копита. Едва тогава забелязал, че конят му липсвал. Сигурно потайният викач му го бил откраднал, както се случило и с храната.

Вслушан се почувствал прекалено слаб, за да преследва крадеца. Погледнал нагоре към призрачните дървесни великани и усетил как в него се загнездил страхът. Вече не му останало нищо друго, освен собствените му, разпокъсани от дългото скитане, дрехи и Камъка Око, който носел на гърдите си. Извадил торбичката и пуснал камъка в отворената си длан. Защо ли цветовете блестели под гладката повърхност? Вслушан погледнал в каменното Око и усетил как страхът му изчезва. Струвало му се сякаш Окото го убеждавало да върви напред и да не губи кураж. Положил камъка обратно в торбичката, отпил глътка вода от ручея и отново се отправил на път.

Не бил стигнал много далеч, когато по-високо в гората отново дочул конски тропот.

Не могъл да види нищо, гъстата шума скривала конника, но затова пък можел да чуе как крадецът яздел коня си по стръмното надолу, докато успял да го възпре близо до него самия, в гъсталака. След това изпуснал наново хрипливия си крясък, един зловещ, отмъстителен вик, който изпълнил Вслушан с ужас. Той продължил да върви напред, скачал от камък на камък в коритото на потока, подхлъзвал се, падал във водата, изправял се отново и тичал ли тичал, докато помислил, че най-накрая се е изплъзнал от ръцете на ревящия. Но току понечвал да пристъпи спокойно, и ездачът връхлитал след него през храстите и го преследвал с крясъка си.

Преследването продължило четири дена подред. Нощем Вслушан едва се осмелявал да притвори очи. При най-тихия звук скачал на крака и поемал пак напред. Дори и не помислял да бере горски плодове или да събира гъби. Прегладнял и уморен, криволичел по брега на потока, който оттук нататък се разширявал и кънтял на пенещи се водоскоци през огромни, овално оформени от течението камъни.

Вечерта на четвъртия ден гората започнала да се разрежда, дърветата се раздалечавали едни от други, и Вслушан най-сетне съзрял през дънерите полегато, покрито със свежа трева възвишение. Когато препъвайки се излязъл от гората, той не бил в състояние да направи нито крачка повече, повалил се на тревата и заспал мигновено.

Дълго спал, докато го събудило глухо кънтене, при което земята потреперила. Приличало на тропота на галопиращ кон. Ревящият пак иде, помислил си Вслушан и скочил на крака. През това време преследвачът вече се спускал право срещу него от хребета на съседния хълм. Извикал отново с пресипнал глас и размахал в десницата си здрава тояга.

В този момент, в който го видял за пръв път, Вслушан веднага го разпознал. Това бил конярят, чийто език бил накарал да отрежат. Той навярно го бе преследвал седем дни през гората и искал да си отмъсти. Доближил се, започнал да обикаля с коня си и размахвал тоягата във въздуха. Все повече затягал кръга и накрая заудрял. Вслушан подскочил встрани и бил улучен по рамото от един замах, който можел да му строши черепа. Ездачът с усилие запазвал равновесие, обръщал коня си и пак се нахвърлял върху му. Вече бил вдигнал пръта за следващ удар, но не го нанесъл, тъй като в същия момент откъм храстите в края на гората се понесла сладка мелодия, по-чудна от всичко, което Вслушан бил чувал през живота си. Той забравил ездача, пренебрегнал опасността, искал само да слуша внимателно и почувствал как очите му се навлажнили.

През булото на сълзите си видял как измежду храстите се появил един дребен човечец, който свирел на сребърна флейта. С люлеещи се стъпки той се приближавал бавно и изглеждало така, сякаш танцувал по музиката си, леко килнал глава настрани и изцяло погълнат от танца си. Не спирал да свири, а песента му изпълвала Вслушан с тъга и блаженство едновременно. С тъга, защото осъзнал всичко онова, което бил прегрешил, а и прозрял колко много се бил отдалечил от представата за човека, който би могъл да бъде. С блаженство, затова че имало нещо толкова прекрасно като песента на флейтата, която карала противоречащи си житейски несъвършенства да се нареждат на хоро като добре сглобена върволица.

Станал свидетел на това, как пръстите на Благосвиреца с неуловима игра запушвали и отпушвали дупките по свирката — ситно, леко и при това не наслуки или слепешката. Този танц следвал закономерности, които не ограничавали и не налагали, а освобождавали от принудите и разплитали всички противоречия.

Ако си бил представял дядо си като впечатляващ и вдъхващ страхопочитание човек, то той щял да бъде дълбоко разочарован: Пред него стоял един доста дребен стар мъж с лице, набраздено с хиляди следи от радост, зачервени бузи и венец от сиво-сребърни букли над високото чело. Върху носа му трептяло златно пенсне, което стояло леко накривено и се плъзгало, когато флейтистът надувал игриви извивки. Накрая Благосвиреца снел инструмента от устните си и рекъл:

— Е, най-сетне си тук, Вслушан. Доста време ти бе нужно да преминеш през барлебогските гори.

— Задържаха ме — отвърнал Вслушан.

— Знам — рекъл Благосвиреца. — Може би е по-право да се каже: Оставил си се да те забавят. Понеже в задържането участват винаги двама, пък и да не би господарката на Барлебог да те е карала насила.

— Прав си, дядо. Оставих се да ме спре, да ме оплете в мрежата си и от това не излезе нищо добро.

— Така може да се каже, момчето ми — рекъл Благосвиреца и поклатил натъжен глава така, че пенснето му пак се заклатушкало. — Какво е излязло от това, може да се види например по този заслужаващ съжаление човек, който все още седи върху коня си със заплашително вдигната тояга, като паметник на глупостта.

Вслушан съвсем бил забравил за ревящия и тогаз се обърнал към него. Онзи все още стоял като вкаменен върху седлото, изпънал нагоре тоягата си като меч и гледал недоумяващо към невзрачния стар човек, който му попречил да си отмъсти. Благосвиреца се приближил до него, потупал гальовно шията на коня му и рекъл:

— Какво още ми седиш застинал и безмълвен върху големия си кон? Захвърли най-сетне тая тупалка и скачай долу, за да можем да си поговорим като хората.

Едва тогава ездачът свалил ръка и пуснал тоягата на земята. Скочил от коня и погледнал от високо към Благосвиреца, който бил по-нисък от него с около две глави. Това обаче съвсем не притеснявало стареца. Хванал немия за ръка и го завел при Вслушан.

— Как се казваш всъщност? — вървейки попитал той другия. После се плеснал с ръка по челото и извикал:

— Извинявай, та ти не можеш да говориш. Съвсем ми изхвръкна от ума. Но и това ще оправим, както аз си знам, ако разбираш какво искам да кажа.

Немият поклатил отрицателно глава.

— Не се ли досещаш? — продължил да бъбри старецът весело, сякаш водел разговор с приятел за някакво маловажно събитие. — Няма значение. Сигурно тепърва ще го проумяваш. И не гледай така навъсено внука ми. Знам, че ти е изиграл лош номер. Обаче той е още млад и много глупав. Ти бе свидетел какво направи с него тази властолюбива жена.

Докато Благосвиреца го увещавал с глас не по-малко благ от името му, физиономията на немия също се смекчила. Тогава старецът попитал Вслушан, дали знае как се казва човекът. Но той само поклатил глава.

— Така си и знаех — рекъл, но този път с не толкова мил тон. — Да караш хората да ти слугуват, даже да ги съдиш — ако изобщо би могло да се нарече така, без да ги попиташ дори за името им! Тук трябва да си помогнем по-другояче.

Доближил флейтата до устните си и надул надалеко извиващо се тризвучие, на което веднага получил ответ иззад близките храсти. Тогаз от там изхвърчал кос, спуснал се ниско над поляната и кацнал на рамото на Благосвиреца, а Вслушан предположил, че това е старият му приятел. Даже бил сигурен, че е той.

— Я сега, ти ми издай, как се казва този човек.

Косът изчуруликал на ухото му низ от оживени звуци, наклонил глава и погледнал с малките си черни очи в посока към Вслушан, сякаш искал да каже: „Ето те и теб най-сетне.“

— Поне на теб може да се разчита — рекъл Благосвиреца. — Значи се казва Барло. Нявга това бе известно име в Барлебог.

Немият кимнал с глава и се опитал да се усмихне, което във всеки случай клоняло повече към изкривено ухилване, а и не било за почуда при неговото нараняване.

— Все още те боли, нали? — попитал старецът. — Тогава нека първо да идем у дома и да предприемем нещо срещу това.

Обърнал гръб и се отдалечил през поляната по една отъпкана пътечка, без да го е грижа, дали другите двама са го последвали. Вслушан ни най-малко не желаел да остане насаме с немия и затичал след дядо си. Барло хванал коня за юздите и се затътрил бавно след тях.

Между зеленеещи се възвишения пътят криволичел по течението на потока и след три или четири завоя се появили три прастари липи, а в подслона на техните сближени корони, една уютна малка къщичка се била облегнала на хълма. Тръстиковият й покрив стигал чак до земята и под боядисаните в зелено кепенци висели цветни саксии с червени карамфили и жълти бегонии.

Благосвиреца хванал с десницата си коса от рамото си и го подхвърлил във въздуха.

— Ти иди най-напред да съобщиш за гостите — рекъл той, при което птицата изхвърчала като стрела към къщата и изчезнала в един отворен прозорец до входната врата.

— Баба ти не проявява вкус към изненадите — подхвърлил той на Вслушан, който междувременно го бил настигнал.

Това не било преувеличено, тъй като едва били пристъпили под сянката на липите, когато входната врата била бутната отвътре и една дебела старица, която малко ядосано хвърлила поглед към приближаващите се, пристъпила напред. Заобленото й лице било коронясано с бял кок от доста голяма величина, през който била намушкана огромна игла, като печена ябълка на шиш. Подпряла яки ръце на кръста и викнала с кънтящ, басов бабешки глас:

— Кого пак си намерил? Не ми води тези парцаливи скитници в къщата. На всичко отгоре и кон! Божичко! С какво съм заслужила това? — Звучало така, сякаш някоя майка хокала отрочето си, задето е поканило цяла дружина мърляви, улични малчугани в току-що почистената й къща.

Вслушан загубил ума и дума. Как можело да се говори с подобен тон на такъв знаменит човек, за когото дори Плячкосниците в Далечния Изток били чували. Погледнал дядо си, който просто стоял там, като малко момче, което тъкмо си сърбало попарата, която самичко си било надробило. Но в този миг той смигнал на внука си и рекъл с половин уста:

— Не го вземай навътре. Тя говори малко високо, но то е само за да надвика доброто си сърце.

Положил ръка върху рамото на Вслушан и го избутал пред баба му, която огледала разпокъсаните му дрехи с явно неодобрение.

— Сигурно трябва и да закърпя дрипите на този некъпан момък? — вилнеела тя.

— Ако искаш да направиш такава услуга на родния си внук — с най-мекия си глас изрекъл Благосвиреца. С това обаче само предизвикал нов порой от думи.

— На моя внук? — извикала яката му съпруга. — На сина на Трещогръм? Ей това е мъж! Висок, дебел и космат, както подобава. Защо не ми каза веднага? — Придърпала Вслушан към едрия си бюст и не спряла да гълчи милия си съпруг.

— Виждаш ли? — крещяла тя — такъв е, дума не отронва, оставя ме аз да говоря и да бълвам, и се прави, че не може да преброи до три. О небеса, що за лентяй съм си взела за мъж. Носи се във всемирната история, изсвирва тук и там по някоя блага песничка и го е грижа за всекиго и всичко, макар да не го засягат, само не и за положението вкъщи. Влизай, Вслушан, най-напред ще ти напълня една гореща вана. Вониш като стадо кози. И другия тип може да ми доведете, от мен да мине. Той изглежда така, като че ли би могъл да понесе една закуска. Обаче конят остава навън, нека да сме наясно!

По този начин всичко си дошло на място. Благосвиреца се погрижил най-напред за Барло и му сварил отвара от билки, която смекчила болките му.

— След няколко дни няма да чувстваш повече болка — рекъл той и пратил немия в кухнята, където бабата междувременно била изтъркала основно внука си и била напълнила наново коритото с чиста вода за другия гост. След известно време и четиримата седели около богато отрупана трапеза, на която имало всичко, което включва една истинска закуска — тумбеста кана, в която се накисвал прясно попарен чай, ухаеща погача, златиста пита масло, кръгла като месечина, буркан с мед и буца козе сирене. Вслушан и Барло били червени като раци от горещата баня, а също и оскъдно облечени, понеже бабата не им върнала веднага дрехите, за да закърпи всички цепки и дупки.

— Други дрехи не мога да ви дам — рекла тя — понеже съм се омъжила за един такъв дребосък. За начало ще трябва с това да се задоволите. На мен хич не ми пука. Виждала съм повече мъже по долни гащи, отколкото ми е приятно. А при моя мъж това не е забележителна гледка, толкова мога да ви издам.

Тази реч накарала даже Барло да се ухили.

— Така вече ми харесваш — рекъл Благосвиреца. — Работата не върви без сърдечния хумор на една любяща жена.

— Остави деликатните си вицове — рекла жена му — и заведи двете момчета да си легнат. Вслушан едва си държи очите отворени, а и немият също не изглежда по-бодър.

— Елате — рекъл Благосвиреца. — Докато вие спите, аз ще закарам коня ви в една конюшня. Знам наблизо един добър приют. — Завел ги в стая на горния етаж, където имало две свежо застлани легла. Вслушан и Барло едва успели да се пъхнат в тях и очите им вече се били затворили.

След дълги часове сън Вслушан се пробудил от гласа на един кос, който бил кацнал на липата точно пред прозореца. Той чуруликал песента си във вечерния здрач и долу пред къщата му отговарял втори кос, който навярно бил кацнал върху оградата. Вслушан станал и разпознал своите дрехи и тези на Барло, които лежали закърпени и прилежно сгънати върху столовете до леглата им.

Пристъпил към прозореца, за да види втория кос, който все още се чувал. Но долу на оградата нямало никакъв кос, ами бил седнал дядото, който свирел на малка дървена флейта. Когато видял внука си на прозореца, той снел инструмента от уста и извикал:

— Слез долу и доведи Барло.

— Вижте — рекъл им, когато и те се облегнали до него на оградата, — така се разговаря с косове — и изсвирил една звукова поредица, която на мига била подхваната и видоизменена от коса. В този момент бабата застанала на прага.

— Така си и помислих — рекла тя с насмешка. — Седнал върху оградата и свири на коса. Я елате насам, безделници такива, вечерята е готова.

Човек може да говори каквото си ще против тази жена — помислил си Вслушан, когато полял последната хапка с вино от боровинки, което бабата сама била направила — но като домакиня е ненадмината. Макар и начинът, по който тя се държала с мъжа си, все още да му бил чужд. Изглежда славата му не важала много у дома. Умът му не го побирал, как кротката му майка била дъщеря на тази бъбрива жена. Тя също като него самия била по-скоро от сорта на Благосвиреца. Докато си мислел това, се сетил да предаде поздравите, които майка му била изпратила.

Освен това имам и втори поздрав за предаване, дядо — продължил той — от един старец, който те бил срещал някога си. Наричаше се Арни с Камъка.

— Чух за смъртта му — рекъл Благосвиреца. — Научих също, че ти е подарил камъка си. Надявах се всъщност тази скъпоценност да те опази от студените очи на барлебогската владетелка, но ти никак не си наясно какво притежаваш.

— А ти знаеш ли? — попитал Вслушан.

— И аз самият не знам всичко — отвърнал Благосвиреца, — известно ми е само малко повече, отколкото на теб. Арни каза ли нещо друго?

— Да — рекъл Вслушан, — преди да умре промърмори стих, който звучеше така:

Потърси ти сиянието,

подири проблясъка,

не откриеш ли го цялото,

надали ще го разкриеш някога.

— Можеш ли да ми кажеш какво трябва да търся?

— Не, не мога — отвърнал Благосвиреца. — Знам само едно: Ще го разбереш едва тогава, когато го откриеш.

— И Арни ли не го е знаел? — попитал Вслушан.

— Кой може да каже? Може би го е прозрял на мига, когато ти е подал камъка. Или навярно е престанал да го търси и се е задоволил с утехата, която е изпитвал, съзерцавайки го.

— Къде си срещнал Арни? — попитал Вслушан. — Преди да издъхне каза, че щяло да е по-добре, ако бил останал покрай теб.

— Така ли рече? Значи не му е бил лесен животът при Плячкосниците — рекъл Благосвиреца и разказал:

Историята за Арии с Камъка

Тези събития се случили преди много, много години. По това време Арни не е бил много по-стар, отколкото си ти днес, Вслушан. Тогава аз се шляех далеч на изток, скитах с мулето си от село на село и пробвах силата на моята флейта. Един ден, докато седях някъде в степта и си варях супичка, на хоризонта се появиха двама ездачи, които препускаха в бесен галоп върху рошавите си кончета направо към мястото, което си бях нарочил за лагер. Единият изглежда преследваше другия и го настигна точно там, където седях аз. Тогаз вторият обърна внезапно коня си, двамата издърпаха кинжалите от ножниците си и започнаха да водят борба на живот и смърт.

Това обаче наруши обедната ми почивка, затова изкарах флейтата от джоба си и надух една свирня. Те пуснаха ножовете, слязоха от седлата и се приближиха към мен. Веднага разбрах, че са близнаци, тъй като едва се различаваха един от друг — еднакви смели лица със сплескани носове, еднакви тъмнокафяви очи, едни и същи кичурести, черни плитки над слепоочията, същата широкоплещеста и леко късокрака осанка. Даже и дрехите им не се различаваха, дори и кинжалите, с които се нападнаха.

— Искате ли да хапнете заедно с мен? — попитах аз. — Сготвил съм една питателна супа. Бъдете мои гости.

Да откажеш на такава покана, в тамошния край е най-тежката обида. Затова те се съгласиха и седнаха до огъня. Ядохме от супата ми и те я харесаха, защото я бях подправил с пресни билки. След туй си избърсаха устите с опакото на ръцете и ме загледаха с очакване. В Източните степи е обичайно най-напред домакинът да завърже разговор, а по време на хранене не е прието да се говори за маловажни неща.

— Благодаря ви — им казах съответно, — че споделихте с мен скромната ми трапеза. Сега бих искал да разбера, какво кара двама братя да се нахвърлят с ножове един връз друг.

Двамата си хвърлиха взаимно заплашителни погледи, гледаха втренчено пред себе си и накрая започнаха да говорят едновременно.

— Спрете — рекох им аз, — първо единият, после другият. И ако не можете да се разберете, ще хвърляме чоп кой да говори пръв.

Измъкнах от джоба си едно козе кокалче и рекох на този, който седеше от дясната ми страна.

— Твоя е надупчената страна. — А на онзи от ляво казах: — На теб се пада гладката — след което търколих кокалчето и думата се падна на дясностоящия.

— Добре познаваш обичаите ни, чужденецо — рече той.

— Малко — отвърнах аз. — Само дето не съм чувал нищо за традицията братя да искат един на друг да си отнемат живота. Кои сте вие всъщност?

— Ние сме двамата сина на хана на Плячкосниците — рече десният. — Аз съм Хунли, а той е Арни. Двама близнаци, както виждаш, и никой не може да ни каже, кой от нас по-напред е излязъл от майчината утроба. На това явно никой не е обърнал внимание. Сега се караме за това, кой трябва да стане наследник на хана. Само един има право на трона, а другият трябва да служи. Аз съм по-добрият ездач и тъй като прекарваме живота си върху коня, държа аз да стана наследник.

— Аз пък съм по-добрият стрелец — прекъсна го Арни. — И понеже преживяваме с лов на дивеч, държа аз да стана наследник.

— Аз съм по-добрият танцьор — рече Хунли.

— Аз пък играя по-добре шах — настоя Арни.

— Обаче еднакво добре умеете да се карате — рекох аз. — По този начин никога няма да се споразумеете. Аз самият не съм нито достатъчно стар, нито достатъчно мъдър, та да ви давам съвет — понеже и аз тогава бях едва на двайсет и няколко години.

— Защо тогава водим този разговор? — запита Арни и двамата отново посегнаха към кинжалите си.

— Чакайте — рекох. — Дочух, че в планината на края на степта живее мъдра жена на име Урла, която била способна да решава подобни казуси. Мисля, че трябва да стигнем до нея и да й разкажем случилото се.

— Ние също сме чували за мъдрата Урла — рече Хунли. — Обаче единствено и само на хана е разрешено да се допитва до нея.

— Нека тогаз отидем при баща ви и го помолим да поеме случая — предложих аз. При това двамата се съгласиха, изправиха се и хванаха конете си. Аз оседлах моето муле и заедно препуснахме към лагера на Плячкосниците.

Ако трябва да съм честен, тук е редно да кажа, че предложението ми никак не бе безкористно. Аз не само, че бях чувал за проницателната Урла, ами бях и изключително любопитен да се запозная с нея. Мъдростта си заслужава лутането. Между хората в степта се предаваха легендарни истории за нея, а някои дори я вземаха за велика магьосница.

Ханът ме посрещна дружелюбно и след като се нагостихме с крехко козле, при което той саморъчно ми тикаше най-вкусните хапки в устата, братята разказаха историята си. Ханът ги слушаше внимателно и когато свършиха разказа си, рече:

— Не искам, а и не мога да разреша този спор. Понеже само един има право да управлява и онзи, когото провъзглася за подчинен, ще ме намрази. Не искам да нося вина за такова нещо. Ще отидем заедно при Урла, а чужденецът нека да ни придружи, понеже ви е дал този хубав съвет. Мъдър ще бъде онзи, който послуша мъдрия.

Още на следния ден четиримата препуснахме през степта към далечните планини, които се синееха на хоризонта. С всеки ден те се доближаваха по малко, докато след една седмица достигнахме горите в подножието на планината. В края на гората слязохме от добичетата и тръгнахме пеш. Вървяхме дълго време по една тясна, камениста пътечка, нагоре измежду нискостеблени дръвчета, докато пътят ни отведе на открито до една планинска ливада. На хълма пасеше стадо овце, а още по-нагоре, между две огромни скали, стоеше скована от сурово издялкани дънери хижа.

— Изчакайте тук — рече ханът, — нека първо да попитам Урла, дали желае да ви приеме. — После се изкачи сам до хижата и изчезна през вратата. След известно време излезе отново навън и ни даде знак да го последваме.

Когато влязохме, Урла стоеше в средата на ниска стая и насочи поглед към нас. Беше средно висока жена със стройна фигура и бяла коса. Въпреки възрастта, лицето й все още беше гладко и красиво, като на младо момиче. Никога няма да забравя очите й, въпреки че не бих могъл да опиша цвета им. Когато погледнеха някого, беше ясно, че нищо не може да им убегне.

— Добре сте ми дошли, Хунли и Арни — рече тя, — и ти, чужденецо, за когото разправят, че разбираш от свирене на флейта. Сигурно сте пригладнели от дългия път. Е, бъдете мои гости.

Сложи ни да седнем на една кръгла маса, предложи ни мляко, хляб и овче сирене и често ни подканваше, докато се заситихме. Тогаз призова хана да разкрие причината за посещението ни. Той й обясни как стои въпросът с близнаците и спомена също, че за малко не са се затрили.

— Ти отсъди между тях — приключи той речта си. — Аз не мога да го сторя, без да обидя някого, тъй като ги обичам еднакво и двамата. Само един обаче може да наследи властта.

— А какво ще получи другият? — попита Урла.

— Че какво да получи? — рече ханът недоумяващо. — Нищо. Ще трябва да служи на първия.

— Учудва ли те, че се карат заради това? — попита Урла. — Завършекът е погрешен. И на двамата трябва да се постави различна цел, за да не насочват стрелата на желанията си към една и съща такава.

— Аз зная само една цел — рече ханът — и тя е господството върху народа на Плячкосниците.

— Не знаеш друга, защото твоята собствена цел винаги е била само тази — отвърна Урла. — Мислиш ли, че не съществува нищо друго, освен това, което си представяш? Та това далеч не е всичко.

— Значи си готова да вземеш решението за тях? — попита възбудено ханът.

— Не — отвърна тя. — Хунли и Арни трябва да решат сами. Стана, отвори едно ковчеже и извади оттам два предмета, които положи върху масата пред близнаците. Единият предмет представляваше гладък, овално шлифован камък, под чиято прозрачна повърхност блещукаше цветен пръстен от лъчи. Ти го знаеш, Вслушан, защото го носиш в пазвата си. Другият беше златна цигулка във формата на ездач, който размахваше над главата си закривен меч.

— Е, хайде избирайте сега, братя близнаци — рече тя, — ездача или камъка. И двете неща са добър избор, но само едното носи трона. Не бързайте и помислете добре. Преди всичко обаче искам да се закълнете, че ще приемете за вечни времена решението, което ви се падне сега, и ще погребете спора си. Дайте честната си дума.

Братята сториха това, което им беше заповядано и дълго време не отвърнаха поглед от двете неща, които лежаха пред тях.

— Аз избрах — най-сетне рече Хунли.

— Тогава ела при мен и ми пошепни на ухото, кое избираш — отвърна тя.

Хунли така и направи, след което Арни стана и също й подшушна нещо. Когато си седна обратно на мястото, Урла погледна двамата братя с усмивка и рече.

— Решението е взето. Защо се спря на ездача, Хунли?

Хунли се замисли за миг, а после отвърна:

— Поради три причини. Първо е яхнал кон, като всички мъже от моя народ. Другото е, че размахва закривен меч, както подобава на един вожд. И трето, направен е от злато, което е присъщо за накитите на владетеля.

Урла кимна с глава и попита Арни какво го е накарало да избере камъка.

— Също по три причини — отвърна той. — Първо е ясен и безупречен, какъвто би трябвало да бъде всеки човек. Второ ми стопля сърцето, когато го погледна. И накрая, той носи някаква тайна, която бих искал да разкрия.

— Видя ли сега — обърна се тя към хана, — че синовете ти никак не са еднакви. Само дето си приличат, но какво от това? Те сами разкриха, кой е предопределен за господар.

— Тоест, кой от двамата сега ще ми стане наследник? — попита ханът.

— Не разбра ли? Естествено, че Хунли. Веднъж, че обича нрава на народа си, който язди коне; втори път, че не ще се поколебае да извади меч в защита на хората си, ако му се стори необходимо; и като последно — готов е да упражнява сила, която златото му присъжда. Той е роден за владетел.

— А аз не ли? — разочаровано попита Арни, без да откъсва очи от камъка, който лежеше върху масата.

— Не — рече Урла, — ти, не. Ти избра нещо, което е по-добро за теб. Като владетел, не би могъл да останеш чист и безгрешен като камъка, тъй като ще си принуден да вършиш неща, които не са в природата ти. Не ще ти е позволено да следваш сърцето си и никога не ще разбулиш тайната, която се крие в камъка. Понеже в действителност владетелят е определен за слуга и трябва да действа по принуда на своето господство. Ти обаче ще бъдеш свободен да дириш тайната. Доколко ще я доближиш, зависи от теб. И докато запазиш тази си свобода, могъщите ще търсят съвета ти така, както баща ти потърси моя.

— Ти открила ли си вече тайната? — попита Арни и погледна Урла в очакване. Известно време се гледаха в очите. Почти като влюбени, си помислих тогава, въпреки че тя можеше да му бъде баба. След което изрече стиха, който Арни ти е казал, Вслушан, преди да умре.

По този начин Арни се сдоби с камъка. Дълго го държа в ръка и го наблюдаваше внимателно, докато Хунли гордо закачаше златната брошка на жакета си. Урла се изправи и с това даде знак за край на срещата. Ханът се поклони пред нея и й благодари за мъдрото решение. Докато другите излизаха навън, Урла ме дръпна настрана и рече:

— Изчакай за момент, свирачо. Трябва да говоря с теб.

Така останах насаме с нея в стаята и нетърпеливо зачаках да чуя, какво имаше да казва тази мъдра жена на един млад скитник.

— Ханът ми разказа — захвана тя, — че песента на твоята флейта е възпряла двамата братя да се сбият. Вярно ли е това?

— Да — отвърнах. — Скромната ми дарба навява от време на време на хората по-добри мисли.

— Изсвири ми нещо! — рече ненадейно тя.

Тогава извадих флейтата си и докато свирех, Урла ме гледаше по такъв начин, че не можех да откъсна поглед от очите й. Гмурнах се в тях, като в кладенец, който с нарастване на дълбочината ставаше все по-широк и по-светъл. Венец от лъчи ме обгърна с цветове, зелен, син, виолетов, които се разплитаха в картини и образи. Виждах как просяци ставаха царе, а царете просяци. Виждах как хора сляпо причиняваха страдание на други и навличаха вина върху себе си. Виждах как слепотата на тези люде беше излекувана чрез любовта на другите, и те проумяваха вината си и растяха ли растяха, докато вината се отдели от тях като раздрана риза. И надувах на флейтата си всичко, което съзирах, докато дъхът ми секна и отново видях Урла пред себе си. После тя ме прегърна и целуна, както мома целува момък и рече:

— Благодаря ти, свирачо, че посвири за мен. Сега имам още една молба към теб: Прекарай още колкото можеш време в лагера на хана и дари Арни с приятелството си. То ще му е нужно. Тръгвай сега.

Ханът изчакваше със синовете си на мястото, където пътят отново тръгваше надолу към хълмистата гора.

— Урла изглеждаше много впечатлена от флейтата ти, свирачо — рече той, докато се спускахме по склона. — Искаш ли да ми доставиш радост като останеш по-дълго време мой гост в лагера? — Аз си спомних думите на Урла и приех поканата.

На връщане яздихме седем дена през степта, а планината се сниши зад нас, докато полегна отново плътно на хоризонта, като далечна синя, подоблачна подпора. В лагера ханът ми предостави собствена шатра и аз живях при Плячкосниците цяла година.

Братята спазваха обещанието, което бяха дали на Урла, но тогава пътищата им започнаха да се разделят. Хунли често беше на страната на баща си, включваше се в съвещания в неговата шатра и го придружаваше, когато яздеше из степта, за да посети князете в съседство. За сметка на това Арни често оставаше сам със себе си, така че не ми беше трудно да спечеля приятелството му.

Много пъти, когато отивах в шатрата му, той седеше край огнището, държеше камъка в ръка и го наблюдаваше така, сякаш гледайки го, би могъл да разбули тайната му.

— Не иска да ми проговори — рече веднъж, след като дълго време мълчаливо седях до него, омагьосан от гонитбата на цветове, която пламъците разбуждаха в камъка. Тук напомних на Арни думите на Урла, че камъкът съвсем не е всичко.

— Лесно ти е да го кажеш — рече Арни — твоята флейта си говори с теб, когато я надуеш. Обаче моят камък е ням, макар че ми сгрява сърцето, щом го погледна.

— Нещата не стоят точно така, както ти си мислиш — отвърнах аз. — В началото се опитвах да свиря с флейтата само за себе си. Но успявах единствено да изстържа поредица от звуци, които ме оставяха равнодушен. По-късно открих, че трябва да свиря за другите хора, ако исках да ми проговори. Така че и ти няма да успееш да разкриеш тайната на камъка си, само между стените на своята шатра.

— Навярно имаш право — рече той. — Нека да пояздим из степта.

От този ден нататък често бяхме заедно на път, Арни яхнал своя рошав кон, а аз моето муле. Всеки път Арни удължаваше времето за езда. Когато стигахме кладенец в степта или самотно дърво, чиято сянка приканваше за отдих, той спираше за малко и казваше:

— Тук вече съм бил — след което пришпорваше коня, сякаш целта, която диреше, би могла да бъде само отвъд границите на местността, която познаваше.

Така стигнахме до най-отдалечените места, та чак до голямата Кафява река, която разделяше степите от Южните планини. И ето че една вечер се озовахме до селото на Шарановите глави. Наричаха ги така, понеже лицата им приличаха на шаранови глави, заради подвижната брадичка, бледосините очи и засуканите мустаци, които мъжете носеха. Те се прехранваха с риболов на брега на Кафявата река и бяха миролюбиви и малко неопитни, що се отнасяше до воюване. Това допринесло да бъдат презирани от Плячкосниците, които пренебрежително ги наричали Тинеядци.

Шарановите глави се бяха изпокрили в колибите си щом забелязали, че Плячкосник приближава селото. Те си имаха своите причини за това, понеже хората на хана нападаха от време на време селата им, за да отвличат момичета, които превръщаха в слугини. Бях срещал из лагера от тези синеоки, светлокожи жени, когато събираха навън изсъхнала оборска тор и я носеха за подпалки към шатрите. Смятаха ги за лечителки, а това, че не се противяха да лекуват раните на мъжете, които ги бяха отвлекли в робство, беше показателно за мирните им убеждения.

— Тинеядците се изпокриха по дупките си — рече Арии смеейки се, когато прекосявахме селото.

— Няма ли да пренощуваме тук? — попитах аз, понеже вечерният здрач междувременно се бе спуснал над реката, а в тръстиката мъглата започваше да се сгъстява.

— При Тинеядците? — попита Арни развеселен. — Това един Плячкосник дори не може да си го представи.

— Мислиш ли — рекох, — че не може да съществува нищо друго, освен това, което е в представите ти?

Арни се почуди и рече:

— Това вече съм го чувал някъде.

— Да — отвърнах, — вече си го чул веднъж и може би трябва да помислиш върху него, ако искаш да разгадаеш тайната на камъка си. Някога Урла каза това на баща ти.

Арни укроти внезапно коня си и скочи на земята.

— Добре — рече той. — Нека пренощуваме при Тинеядците.

— При Шарановите глави — поправих го аз. Това именуване не минаваше за обидно, понеже шаранът беше почитан от речните хора, като родоначалник на племето им, което никак не бе чудно предвид вида им.

Завързахме добичетата си за една мрежена ограда, зад която се намираше ниска колиба, скована от сурови дъски. Арни почука с дръжката на кинжала си по вратата. Отвътре се чу приглушен писък, след което всичко утихна. Почука втори път. Едва тогава се приближиха стъпки, дървеното резе беше преместено и вратата се открехна навън.

На прага застана приведен, широкоплещест мъж с късо подстригана бяла коса и с провиснали мустаци като на шаран. Във влажните му очи беше изписан истински страх.

— Господарю — заговори той на езика на Плячкосниците, — пощади дома ми.

Арни се засмя.

— Успокой се, старче — рече той, — нямам намерение да вземам дъщерите ти. Може ли да останем тази нощ под покрива ти?

— Господарю — заекна объркано човекът, — какво искаш от нас? Къщата ми е порутена.

— Порутена или не — прекъсна го Арни, — отказваш ни гостоприемство ли?

— Не, господарю — отвърна мъжът. — Как бих се осмелил? — След което се изправи от унизителната си поза, погледна двама ни в лицето и рече почти тържествено:

— Домът на Крушка е отворен за вас. Заповядайте вътре и бъдете мои гости.

Каквото и да бяха сторили Плячкосниците на този човек, в мига, в който той изрече тези думи, ние бяхме на сигурно място, така както в собствените си палатки.

Докато Крушка ни канеше в дома си, извика при себе си едно момче и му каза нещо с благия и мелодичен глас на речните хора. То изскочи навън към добичетата ни, развърза ги от оградата и ги поведе към обора зад къщата. Когато Арни загрижено проследи с поглед коня си, домакинът ни рече:

— Няма нищо страшно. Момчето разбира от добичета.

Тогаз ни въведе в стаичката, под чийто нисък дървен таван се носеше мирис на огън, който пламтеше в открито огнище до едната стена и огряваше пространството с игривите си пламъци. На другия край на стаята се бяха скупчили останалите обитатели на къщата и гледаха плахо към нас. Те бяха две по-стари и три по-млади жени, двама млади мъже и няколко деца. Крушка им подвикна на чужд език няколко думи, вследствие на което лицата им се отпуснаха. Докато ни оглеждаха любопитно от главата до петите, Крушка отново пристъпи към нас и рече:

— Господарю, при нас е обичай да викаме по име госта, а вас не знам как да ви наричам.

— С право питаш — рече Арни, — трябваше веднага да ти кажа, кой желае гостоприемството ти. Чуждоземеца тук, който е мой приятел, го наричат свирача, а аз се казвам Арни.

— Тогаз ти си Арни с Камъка, синът на хана — рече Крушка. — Оказваш ми голяма чест.

Тогава за пръв път чух да наричат Арни с това име. Значи историята за братската свада и за мъдрия съвет на Урла вече бе достигнала до Шарановите глави и Кафявата река.

Крушка ни покани на една ниска пейка, намираща се на отсрещната тясна стена на стаята. Докато ние се намествахме върху покритото с тръстика и пищно украсеното с дърворезба канапе, едната от по-младите жени разстла пред нас пъстра, тъкана рогозка и нареди отгоре й сол и черен хляб, а също така няколко дървени чинии и глинени чаши. Една от по-старите, която явно бе жената на Крушка, беше застанала по това време на огнището. Сложи съчки и донесе отвън огромна щука, която напълни с подправки и пусна в котела, който висеше над огъня. Скоро помещението се изпълни с аромат на риба. Останалите членове на семейството си намериха място около рогозката, а Крушка наливаше от тумбеста стомна в чашите кисело ухаещо, бистро като вода питие. След малко бе готова и рибата и Крушка лично ни поднесе най-хубавите парчета.

Мога да ви уверя, че никога през живота си не бях ял по-вкусно приготвена риба. Арни също си облиза пръстите и похвали готвачката. Иначе не се говореше много по време на яденето.

Когато всички се нахраниха, Крушка се обърна към мен и рече:

— И за теб сме слушали много, свирачо. Ще ни доставиш ли радост да изсвириш нещо на сребърната си свирка.

— Молбата на домакина не бива да се пренебрегва — рекох аз и изкарах флейтата от торбата си. Долепих я до устните си и започнах с гласа на коса, който бях чул, яздейки преди това покрай реката. По време на песента видях как Арни държи камъка си в ръка и се взира в неговите мътно сияещи заоблености. В светлината на мъждукащите пламъци от огнището, разцъфваха отделни цветове — зелено, синьо, виолетово — сливаха се един в друг, отново се раздалечаваха и образуваха един трептящ кръг, в чиято мрачна среда аз се гмурнах като в блато. В разбунтувалото се зелено насреща ми плуваше грамаден син шаран и ме гледаше с кръглите си, бистри като вода очи. Върху гърба си носеше сребристо бляскава броня от големи огледални люспи. Отвори мустакатата си уста и запя песен, която трудно може да се опише с думи. Аз чувах бученето на Кафявата река, крясъците на водните птици, свистенето на вятъра в тръстиковите стебла, плясъка на мятащи се риби и щракането на зъби на щука. Защото и това беше част от водния свят, който царственият шаран възхваляваше в песента си. Аз заобичах тази огромна твар, заради красотата на песента му, и свирех онова, което ми внушаваше възхваляващият му химн. Свирех дотогава, докато шаранът затвори кръглата си уста и със силен замах на опашката си изчезна в зеления воден поток, докато цветовете се събраха и накрая пак се затвориха в гладкия, объл камък, който Арни държеше в ръка. В тоя миг снех флейтата от уста и я прибрах обратно в торбата.

Крушка мълча известно време и забелязах как и той бе насочил погледа си към Камъка на Арни. Накрая вдигна очи, благодари ми и рече:

— Много неща знаеш за речните хора, свирачо.

— Не знаех много преди да дойда насам — отвърнах, — но сега научих малко повече.

— Флейтата ти говори — рече старецът и изглежда не се чудеше повече.

— Моят камък също ми проговори — рече Арни. — По начина, по който го каза, усетих, че би трябвало да е видял нещо подобно като мен.

— Урла те е удостоила с велик дар — рече Крушка на Арни. — Благодаря и на теб, че показа камъка си под порутения ми покрив.

— Аз се радвам, че ми оказа гостоприемство — рече Арни. — Съжалявам, че одеве изплаших хората ти.

Тогава бях изненадан да чуя тези думи от един Плячкосник, но не знаех много за чудноватостта на камъка и тепърва разучавах силата на своята флейта. При Урла проумях за пръв път, че това беше повече от игра. А в дома на Крушка се усъвършенствах още малко. Скоро след това неговата жена ни приготви постеля до огнището и тая нощ спах дълбоко и без да сънувам.

На следващата заран бяхме събудени от конници, които нахлуха в селото. Пронизващите викове на Плячкосниците и шибането на камшиците им скоро се сля с писъците на момичета. Арни скочи и побягна към входа. Аз го последвах и видях, когато бутна вратата, как Хунли заедно с група ездачи събираше на куп момите, които заранта бяха донесли вода от реката. Съборените им ведра се търкаляха между конските копита по пътя.

Арни се спусна към брат си и хвана юздите на коня му.

— Хунли! — викаше той. — Остави момичетата на мира!

Хунли го погледна изненадано.

— Какво търсиш тук, Арни? — попита той. — Защо да не отвлечем от Тинеядците няколко момичета, както си е редно?

— Много лош навик — отвърна Арни. — Трябва ли да се извършва несправедливост само защото така е прието? Връщайте се обратно вкъщи!

— Какво си въобразяваш! — подигравателно му подвикна Хунли от коня си. — От кога един Плячкосник взема страната на Тинеядците?

— Страната на Шарановите глави — отвърна Арни. — Аз съм на гости в дома на Крушка.

— Крушка? — рече Хунли. — Кой е Крушка?

— Човекът, комуто принадлежи тази къща тук — отвърна Арни. — И аз съм негов гост.

— Урла имаше право, че не ставаш за вожд — рече Хунли презрително.

— Имаше право и за това, че ти няма да останеш чист и неопетнен като камъка ми — каза Арни. — И заради моя камък си използвам правото да те прокудя от това село. Или искаш да убиеш брат си, преди да отвлечеш тези момичета?

Известно време Хунли го зяпаше зловещо и дъвчеше мустаците, които скоро си беше пуснал. Тогаз изтръгна юздите от юмрука на Арни, изсвири на хората си с уста и напуснаха селото.

От този ден нататък Хунли странеше от брат си. На мен така и не ми стана ясно, дали му беше просто ядосан или този негов чудат брат му беше взел страха. Но понякога се случва така, че човек губи доверие в някого, който започва да се отличава с нещо от другите хора или се отдръпва от техните навици на живот. Впрочем на сбогуване, когато Крушка обсипваше Арни с благодарности за намесата му, той също изпитваше известно страхопочитание, дори уплаха, пред достойното поведение на този Плячкосник, който едва ли не благоволяваше да забрани на една щука занапред да гони хайвера на шарана.

Оттогава насам ние двамата се сближихме още повече, понеже и аз като чужденец също бях някак си чужд на останалите. В компанията ми Арни продължи дългите си разходки и много често не спираше, докато не можеше да обяви: Тук още не съм бил. През този период открихме в покрайнините на степите някои чудновати местности и непознати хора, които обаче са без значение за този разказ.

Така изтече почти една година. Запознах се със суровата зима на степите, през която снежните виелици помитаха мъртвите бели равнини, а в палатките от филц огньовете никога не угасваха. Напролет отново тръгнах да яздя заедно с Арни в посока към далечния хоризонт. Хората в стана свикнаха с това, че ходехме по наши си пътища. Ханът навярно си казваше, че така братята не засичат пътищата си, а и сигурно си спомняше за тайнственото познанство, изградено благодарение на камъка, между мъдрата Урла и сина му Арни. Че хората от този вид са посвоему странни, доказваше и опитът му, и той комай скришом се надяваше, че Арни би могъл да стане търсен, дори вещ магьосник и някой ден да умножи славата на племето си.

Тъй като ние почти не се интересувахме от работите на другите, нямахме никаква представа, дали ханът беше планувал обичайния си грабителски поход напролет, та камо ли в коя посока беше намислил да язди с хората си. Бяхме тръгнали на езда в ранни зори, когато този път Арни не хвана пътя, който водеше до Кафявата река, а следваше посока на север, тъй като „той вече е бил при Шарановите глави“.

Тук земята ставаше хълмиста. В равнинните снижения на долината, Мечкадарите бяха разпрострели полята си, а по-надолу в низината, измежду разцъфнали сливови овошки, се редяха масивните дървени фронтони на селото им. Навсякъде по все още необработените ниви се виждаха мъже, които оряха с впрегнати коне, високи и набити хора с гъсти кафяви бради и космати крайници. Смятаха ги за богати, защото земята тук беше черна и плодородна, така че можели не само да се прехранват изобилно с добрата реколта, ами и да търгуват с излишъка. За тях се разправяше, че знаели как да съхранят благата си, както и че дори със сила не можело да се отнеме нищо от тези яки като мечки момчета.

Когато приближихме, те престанаха да ни обръщат внимание, тъй като нямаше нужда да се страхуват от двама самотни ездачи. Тогава обаче дочух приглушен тътен, който разтърси земята. В същото време от близкия хълм се спуснаха група конници, които препускаха в бесен галоп към селото. Работещите по полето Мечкадари вдигнаха като нас глави по посока на хълма. Тогава проехтя вик, мъжете освободиха с ножове впряга на конете, скочиха върху седлата и всеки хвана в юмрук по едно грамадно копие, което чакаше заровено в земята, в случай на нужда. Стекоха се от всички страни един през друг и още преди племето да успее да се спусне дори до половината на хълма, се бяха събрали накуп и се втурнаха срещу нашествениците.

— Ханът! — извика Арни и пришпори така здраво коня си, че той се изправи на задните си крака, преди да се впусне в галоп. Макар да беше особняк, той бе част от племето и трябваше да се присъедини към него, когато провлачените крясъци на Плячкосниците призоваваха към атака. Аз го последвах с мулето си и достигнах бойното поле тъкмо в мига, когато противниците се срещнаха. Мечкадарите бяха далеч по-малобройни, но имаха късмета, че Плячкосниците едва смогваха да пускат стрелите си, а и със закривени мечове никак не бе лесно да се надвият дългите копия. Аз обаче не бях в настроение да изчаквам кой кого пръв ще повали в разгара на битката, още повече че Арни вече бе на страната на хана. Нали знаете какво ми е мнението за подобни изпълнения. Така че извадих флейтата от торбата си и засвирих една песничка на вкопчените един в друг ездачи.

До този момент не ми се бе удавала възможност да изпробвам дарбата си върху цяла дузина дивашки блъскащи се воини, и сам се изумих, как още след първите звуци конете забавиха хода си и спряха, а мъжете се откопчиха един от друг и пуснаха оръжията си. Те седяха объркани върху конете и втренчено зяпаха своите противници, които вече нямаха ищах да се бият. Същевременно от селото заприиждаха на групи други мъже, които се присъединяваха към хората си, докато всеки се убеди, че нападателят няма никакъв шанс да разкъса тази гъста редица от копия. Тогаз сметнах момента за подходящ да прекъсна песента си.

Когато престанах да свиря, за миг се възцари такава тишина, че не се чуваше нищо друго, освен пръхтенето на конете. Всички погледи се отправиха към мен и изглежда се очакваше отново да взема нещата в свои ръце, а аз седях смаяно върху мулето си и не знаех къде да дяна ръцете си. Накрая Арни, който бе застанал до баща си, се приближи до мен и рече:

— А сега какво следва?

Това ме обърка още повече.

— Не зная — отвърнах аз. — Това си е ваша работа.

— Ти пръв започна с това — отвърна той, — и ти трябва да го докараш докрай. Ела, че ханът иска да говори с теб.

Подкарах коня рамо до рамо с Арни покрай фронта на Плячкосниците и забелязах по замръзналите им лица не просто желание за отстъпление, а по някои дори страх. Ханът ме гледаше недоволно насреща.

— Какво си беше наумил с това? — попита той. — Знаеш ли, че само собственото ми гостоприемство ме спира да те поваля от мулето ти?

Събрах цялата си смелост и рекох:

— Не мога да кажа, че съжалявам за постъпката си, хане. Природата ми е такава, че не мога да понасям свади.

— И какво следва? — попита той.

— Ще трябва да се помириш с Мечкадарите — рекох аз.

— Да — рече той гневно, — наистина ще трябва. Ама ти си първият, който ме принуждава да извърша нещо, което е против волята ми.

Безцеремонно се извърна от мен, откопча от жакета си една тежка златна брошка и я стисна в повдигнатата си десница, докато приближаваше с коня си до Мечкадарите. От техните редици също се отдели един ездач, чиято прошарена кестенява брада стигаше до колана му, и също, размахвайки един наниз от златист кехлибар над главата си, тръгна към хана. Лицата им не трепнаха, когато се срещнаха между двата фронта и си размениха даровете. Тогаз ханът обърна коня си и се насочи към хората си.

— Арни и ти, свирачо, идвате заедно с нас обратно в стана — рече той, минавайки покрай нас. След което изкрещя някаква заповед и подкара свитата си извън долината.

Щом стигнахме лагера, ханът извика мен и Арни в шатрата си. Когато пристъпихме вътре, видях, че беше свикал Великия съвет. Ханът седеше върху престолна възглавница, до него върху обикновена седеше Хунли, а от двете им страни в полукръг върху дебел килим бяха насядали главатарите на отделните родове.

— Какво мислите за това, което стори свирачът днес? — откри съвещанието ханът.

— Той нанесе вреда на племето — рече единият от старейшините, а другите заклатиха утвърдително глави.

— Чу ли това? — попита ханът. — Казват, че си навредил на хората ми. Така ли е?

— Аз съм на друго мнение — отвърнах. — Не, не е така. Попречих на племето ви да си навлече още беди.

— Сладкодумец — рече ханът и махна пренебрежително с ръка.

— Не е ли все тая. На теб ясно ли ти е чий гост си?

— На Плячкосниците — отговорих аз.

— Точно така — рече ханът. — А я сега ми кажи, как да останем Плячкосници, щом ни пречиш да си взимаме плячката. Ти не ще промениш природата ни, така както не можеш да промениш и своята, която те кара да не търпиш ни един спор. Или можеш да обещаеш, че за в бъдеще не ще се месиш?

— Не, не мога — рекох аз, — понеже тогаз не бих могъл да бъда свирачът.

— Така си и знаех — рече ханът. — Ти беше мой гост, свирачо. Сега обаче те приканвам да напуснеш моето племе.

До този миг Арни мълчеше. Сега застана пред баща си и извика:

— Искаш да изпъдиш приятеля ми от шатрата като куче ли?

— Не като куче — отвърна ханът. — Ще му дам кон с дисаги и толкова много запаси от храна, че да му стигнат докъдето поиска да отиде.

— И колкото може по-надалеч — рече презрително Хунли. — Ти не искаш ли да го придружиш, Арни? Или предпочиташ да се преместиш при приятеля си Тинеядец.

— Мълчи! — пресече го ханът. — Нямаш право да мразиш брат си, защото е по-различен от теб. Не забравяй в какво се закле пред Урла. Но на теб, Арни, не ще попреча, ако искаш да придружиш свирача. Аз не знам какъв е пътят ти. Ти сам трябва да го откриеш. Настояваш ли да останеш със свирача?

Арни дълго премисляше.

— Не — рече най-накрая той. — Аз принадлежа на племето, защото съм Плячкосник, па макар да искам да търся тайната на моя камък. Поне успях да разбера, че това е нещо, което засяга само и единствено мен — след което се засмя непринудено и добави: — Може би ще е на добро, ако остана близо до теб, Хунли!

Тогава Арни реши и си остана Плячкосник до смъртта си, смъртта на един грабител.

— Хубаво беше да яздя с теб през степта — ми рече той на прощаване. — Но нали видя, че съм подвластен на зова на племето.

— А Крушка? — попитах аз.

— Приятелите трябва да се закрилят — рече той. — И това е част от законите на Плячкосниците, иначе нямаше да си още жив.

— Няма да ти е никак лесно, ако спечелиш още такива приятели — рекох.

— Урла не ми е дала камъка само за да ми е по-лесно отколкото на другите. И едва ли по този начин е искала да ми навлече беди.

Той ме придружи до края на степта. Тогаз препусна обратно към племето си, и оттогава не го видях повече.

Бележки

[1] Трещогръм — Гросер Брюлер (нем.), който бучи, трещи, гърми. — Б.пр. ↑

[2] Благосвиреца — Занфтер Фльотер (нем.), благ, нежен флейтист. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ханс Беман Камък и флейта (2) (Книга първа)

Метаданни

Данни

Камък и флейта

Информация

История

Сваляне / Връзки

1

Историята за Арии с Камъка

Ханс Беман
Камък и флейта (2) (Книга първа)