Мари Лу
Warcross (3)

2

Излизам от Манхатън смълчана. Навън застудява, виелиците са преминали в стабилен сняг, но жилванията на вятъра по лицето ми чудно съвпадат с настроението ми. Тук-там по улицата са се заформили купони и хора, пременени със спортни горнища в червено и синьо, отброяват времето, крещейки с цяло гърло. Гледам как празникът им отминава покрай мен като в мъгла. В далечината цялата стена на Емпайър Стейт Билдинг грее и излъчва ротация на грамадни кадри от Warcross.

Когато бях малка, можех да видя Емпайър Стейт Билдинг, ако се кача на покрива на детския ми дом. Седях там и се взирах с часове, докато кадрите от Warcross се извъртяваха върху стената му, и кльощавите ми крака се люлееха чак докато зората пукне и слънчевите лъчи ме очертаеха в злато. Взирам ли се достатъчно дълго, мислех си, мога да си представя как и мен ме показват там горе. Дори и сега усещам онази стара тръпка на възбуда, щом видя сградата.

Електрическият ми скейтборд изписуква веднъж и ме изкарва от унеса. Поглеждам надолу. Батерията е паднала чак до последната черта. Въздъхвам, забавям ход до спиране и мятам дъската на рамо. После бъркам в джоба за дребни и хлътвам в първата попаднала ми спирка на метрото.

Когато пристигам пред рушащата се жилищна сграда в Браунсвил, Бронкс, която наричам свой дом, здрачът е преминал в сиво-синя вечер. Това е опаката страна на бляскавия град. Графити покриват едната стена на сградата. Ръждясали железни пръти затварят в клетки прозорците. Наблизо до входното стълбище е струпан боклук — пластмасови чаши, опаковки от фастфуд, строшени бирени бутилки, всичко частично скрито от тънко посипалия ги сняг. Тук няма греещи екрани, по улиците с напукана настилка не вървят лъскави коли с автопилот. Раменете ми се свличат, а краката ми са като налети с олово. Още не съм вечеряла, но на този етап не мога да реша дали повече ми се яде, или ми се спи.

По-надолу по улицата група бездомници се настаняват за през нощта — разстилат одеяла и опъват палатки в разкъртения страничен вход на магазин, хлопнал капаците. Отвътре протритите им дрехи са подплатени с найлонови торбички. Още една група — семейство, се е разположила в другия край на пряката. Броят им през последните няколко години нараства. Извръщам поглед със свито сърце. Някога и те са били деца, може би са имали семейства, които са ги обичали. Какво ги е докарало дотук? Как ли щях да изглеждам на тяхно място?

Най-сетне се набирам нагоре по стълбите към главния вход, влизам и тръгвам по коридора към своята скромна вратичка. Коридорът както винаги смърди на котешка пикня и плесенясали килими, а през тънките врати чувам как съседи се карат, дъни телевизор, бебе вряска. Поуспокоявам се. Ако извадя късмет, няма да се сблъскам с хазаина — неизменно по потник и анцуг и със зачервено лице. Може би най-сетне ще успея да се наспя без произшествия, преди да ми се наложи да се разправям с него на сутринта.

На вратата ми е цъфнало ново предупреждение за изгонване — точно на мястото, откъдето откъснах старото. Взирам се в него за миг, изтощена, препрочитам го.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ИЗГОНВАНЕ

НАЕМАТЕЛ: ЕМИКА ЧЕН

ПЛАТЕТЕ ДО 72 ЧАСА ИЛИ НАПУСНЕТЕ

Трябвало ли е наистина да се връща и да слага нова бележка, все едно иска да се погрижи всички останали в блока да научат? Да ме унижи още повече? Откъсвам бележката от вратата, смачквам я в шепа и замирам, втренчена в празното място, там, където допреди миг висеше листът. Обзема ме познатото отчаяние, надигаща се паника, тя тупти шумно в гърдите ми и изкарва навън всичко мое. Цифрите пак се завъртат в главата ми. Наем, храна, сметки, дългове.

Откъде ще ги изнамеря тези пари за три дни?

— Ей!

Гласът ме кара да подскоча. Главата ми се извръща обратно към коридора, където господин Алсол, хазаинът ми, е излязъл от своя апартамент и сега върви към мен с намръщеното си рибешко лице, а оранжевата му коса стърчи във всички посоки. Един поглед към кървясалите му очи ми изяснява, че е надрусан с нещо. Супер. Поредната караница. Днес не мога да преживея още един скандал. Бъркам за ключовете, но вече е късно — и затова, когато той пристига, се изпъчвам и вирвам брадичка.

— Здравейте, господин Алсол — поздравявам го. Имам навика да произнасям името му така, че да звучи като „господин Мърсол“.

Той ме поглежда накриво.

— Цяла седмица ми бягаш.

— Не е нарочно — настоявам аз. — Хванах се сутрин на работа като сервитьорка долу, в закусвалнята и…

— Келнерки вече не трябват на никого. — Той ми хвърля подозрителен поглед.

— Е, там още им трябват. И това е единствената работа, която се намира. Нищо друго няма.

— Каза, че ще платиш днес.

— Знам какво съм казала. — Вдишвам дълбоко. — Мога да дойда по-късно да поговорим…

— Да съм казал „по-късно“? Парите ги искам сега. И ще трябва да добавиш към дължимото и още сто долара.

— Какво?

— Този месец наемът се вдига. В целия квартал. Мислиш си, че тоя имот не е вървежен ли?

— Не е честно! — извиквам и ядът ми пак се надига. — Така не може… Та вие го вдигнахте съвсем наскоро!

— Знаеш ли кое не е честно, момиченце? — Господин Алсол примижава насреща ми и скръства ръце. Жестът разтяга луничките по кожата им. — Това, че живееш в блока ми за без пари.

Вдигам и двете си ръце. Кръвта приижда към бузите ми. Усещам я как пламва.

— Знам… Аз само…

— Ами банкноти? От тях имаш повече от пет хиляди.

— Ако ги имах, щях да ви ги дам.

— Предложи друго тогава — изплюва той и забожда в скейтборда ми пръст — същинска наденица. — Ако пак го видя това чудо, ще го потроша с чук. Продай го и ми дай парите.

— То струва само петдесетарка! — Правя крачка напред. — Вижте, ще направя каквото трябва, кълна се, обещавам! — Думите объркано се изливат от мен. — Само ми дайте още няколко дни.

Господин Алсол ми махва да млъкна.

— Слушай, малката! — Той вдига три пръста, за да ми напомни точно за колко месеца не съм му се издължила. — Приключих с отстъпките по милост. — После ме оглежда от горе до долу. — Ти сега на колко си години, на осемнайсет?

Вдървявам се.

— Да.

Той кимва надолу към коридора.

— Вземи се хвани на работа в клуб „Рокстар“. Тамошните момичета печелят по четиристотин на вечер само от танци върху масите. Ти може и по петстотин да вадиш. А за вписаното с червено в досието ти хич няма да им дреме.

Присвивам очи.

— Да не мислите, че не съм проверила? Трябва да имам 21 навършени години.

Господин Алсол говори с такова нетърпение, че плюнката му хвърчи по лицето ми.

— Хич не ми пука какви ще ги вършиш. В четвъртък! Ясно? И искам тоя апартамент да се изчисти! — отсича той, преди да успея да гъкна, размахал пръст към вратата ми. — Прашинка да не остане!

— Първо на първо, той изобщо не беше безупречно чист! — крясвам в отговор. Но хазаинът вече ми е обърнал гръб и крачи по коридора. Щом затръшва вратата, изпускам бавна въздишка. Сърцето ми думка в гърдите, ще ми счупи ребрата. Ръцете ми треперят.

Мислите ми се завръщат към бездомниците с кухите очи и прегърбени рамене, а после и към труженичките, които съм виждала от време на време да си тръгват от клуб „Рокстар“, вмирисани на пушек, на пот и тежък парфюм, с размазан грим. Заплахата на господин Алсол ми напомня докъде мога да стигна, ако скоро късметът ми не проработи. Ако не започна да вземам някои трудни решения.

Ще намеря начин да му внуша малко жалост. Да го накарам да поомекне. „Само още седмица ми дайте и се кълна, че ще ви намеря половината сума! Обещавам!“ Превъртам тези думи в главата си, докато пъхам ключа в ключалката и отварям вратата.

Вътре е тъмно. Неонова синя светлина грее откъм вътрешната страна на прозореца. Включвам осветлението, мятам ключовете на кухненския плот и подхвърлям смачканото предупреждение за изгонване в кофата за боклук. После се спирам да се огледам из жилището.

Това е миниатюрна гарсониера, претъпкана с вещи. Пукнатини в боята се точат по стените. Едната от крушките на единственото осветително тяло на тавана е изгоряла, а втората мъждука и чака някой да я смени, преди да е гръмнала и тя. Очилата ми за Warcross лежат на сгъваемата маса за хранене. Взех ги евтино под наем, защото са по-стар модел. Два кашона с разни неща са струпани до кухнята, два матрака лежат на земята до прозореца, а останалото място е заето от прастар телевизор и вехт диван в горчиченожълто.

— Еми? — чува се приглушен глас изпод одеяло на дивана. Съквартирантката ми се надига, разтърква лице и прокарва пръсти през чорлавата си руса коса. Кийра. Заспала е, без да свали очилата си за Warcross, и тънка следа се е врязала в бузите и челото й. Тя бърчи нос срещу мен. — Пак ли си довлякла някой пич? Мога тая вечер да спя у баба си.

Поклащам глава.

— Не, тази вечер съм си само аз — отвръщам. — Ти даде ли днес на господин Алсол своята половина от наема, както каза?

— А… — тя ме поглежда извинително и сваля крака от дивана. — До уикенда ще ти ги приготвя.

— Ти нали си наясно, че в четвъртък ни изхвърлят?

Тя се пресяга за полуизяден пакет чипс.

— На мен никой не ми е казал.

Ръката ми стиска облегалката на трапезния стол. Цял ден не си е подавала носа от апартамента и затова не е и видяла предупреждението за изгонване на вратата. Вдъхвам дълбоко и си напомням, че не тя е виновна за всичко. Кийра също все не можеше да си намери работа и след като мина почти година, се отказа от опитите и сега по цял ден се мотка из Warcross.

Чувството ми е добре познато, но тази вечер съм твърде изтощена, за да проявя търпение. Чудя се дали ще се осъзнае чак когато ни изритат на улицата, затрупани от всичките ни жалки притежания.

Свалям си шала и суитшърта и оставам по любимия си потник, отивам в кухнята и слагам тенджера вода да кипне. После се запътвам към двата матрака, проснати до стената.

Двете с Кийра сме разделили леглата си с импровизирана преграда от стари кашони, слепени с тиксо. Подредих моята част доколкото можах уютно и спретнато, украсих пространството над и около матрака със златисти светещи гирлянди. Карта на Манхатън, покрита с драсканиците ми, е закачена с габърчета на стената заедно с корици на списания с Хидео Танака, написана на ръка актуална ранглиста на водещите Warcross играчи при аматьорите и старо коледно украшение от детството ми. Последната ми вещ е една стара картина на татко — единствената, която ми остана, грижливо подпряна до матрака. Платното избухва в багри, боята е плътна и притежава такава текстура, все едно още не е изсъхнала. Имах и още негови творби, но все се налагаше да ги продавам, когато положението станеше твърде напечено — отчупвах парченце след парченце от него, за да преживея липсата му.

Отивам до матрака си и се просвам отгоре му. Той изскърцва шумно. Таванът и стените са облети в неоновосиньо от магазина за алкохол отсреща на улицата. Лежа, без да мръдна, и се заслушвам в неспирния вой на сирени, идещ някъде отдалече отвън, втренчена в старо петно от влага на тавана.

Ако татко беше тук, щеше да щъка наоколо, да смесва бои и да мие четки в буркани. Може би да обмисля пролетната си учебна програма или плановете си за Седмицата на модата в Ню Йорк.

Обръщам глава към останалата част на апартамента и се преструвам, че той е тук — здрав и незасегнат от болестта. Високият му строен силует се очертава на светлината близо до входа, гората от боядисана в синьо коса на главата му излъчва сребристо сияние в тъмното, наболата му брада е старателно оформена, очилата с черни рамки ограждат очите му, той има лице на мечтател. Щеше да е облечен с черна риза, а от нея щяха да се подават пъстроцветните татуировки, оплели десницата му нагоре и надолу, външният му вид щеше да е безукорно изпипан, обувките — лъснати, а панталоните — без гънчица по тях. Само по дланите и по косата му щеше да има петънца от боя.

Усмихвам се на себе си при един от любимите ми спомени — седях на един стол и люлеех крака, загледана в лепенките на коленете си, докато татко ми правеше временни цветни кичури. По бузите ми още имаше следи от сълзите, които се бяха излели от очите ми, докато тичах към къщи от училище — някой ме беше бутнал и аз паднах, скъсвайки любимите си джинси. Татко си тананикаше, докато работеше. Когато приключи, вдигна огледало пред лицето ми и аз ахнах възторжено. „Много в стила на Живанши, много в тренда — каза и потупа нослето ми с пръст. Аз се изкикотих. — Особено ако я вържем цялата на кок отгоре. Ето така, виждаш ли? — Той вдигна косата ми във висока опашка. — Обаче не свиквай твърде много с нея, ще се отмие след няколко дни. А сега дай да ходим да си вземем пица.“

Той казваше, че униформата на старото ми училище била пъпка върху лицето на Ню Йорк. Казваше, че трябва да се обличам така, сякаш светът е по-добро място. Купуваше цветя всеки път, когато вали, и изпълваше дома ни с тях. Забравяше да си избърше ръцете по време на сеансите си по живопис и накрая оставяше навсякъде шарени отпечатъци от пръсти. Влагаше мижавата си заплата в подаръци за мен и материали за рисуване, в благотворителност, дрехи и вино. Твърде често се смееше, твърде бързо се влюбваше и пиеше на воля.

А после един следобед, когато бях единайсетгодишна, той се прибра, седна на дивана и втренчи празен поглед в пространството, без да обели и дума. Тъкмо се връщаше от лекарски преглед. Шест месеца по-късно си отиде.

Смъртта има гадния навик да прерязва всички линии, които внимателно си прокарал между настоящето и бъдещето. Линията, която води към татко ти, напълнил стаята ти в общежитието с цветя в деня на дипломирането ти. Към това как проектира сватбената ти рокля. Към това как идва всяка неделя на вечеря в бъдещия ти дом и там фалшивото му пеене така те разсмива, че ти избиват сълзи на очите. Имах сто хиляди такива линии — и един ден всички те бяха прерязани и останах с празни ръце. Смъртта не ми даде дори посока, накъдето да насоча гнева си. Можех само да претърсвам с поглед небето.

След това започнах да имитирам външността му — буйна коса в неестествени цветове (кутиите с боя за коса са единственото, за което съм склонна да си пилея парите) и ръкав от татуировки на дясната ръка (изрисува ми го безплатно от жал бившият татуист на татко). Леко обръщам глава на леглото и поглеждам татусите, които се вият по лявата ми ръка, после леко прокарвам длан по изображенията. Те започват от китката и стигат чак до рамото, в ярки оттенъци на синьо и тюркоаз, на златисто и розово: божури (любимите цветя на татко), сгради в стил Ешер^[1], издигащи се над океански вълни, музикални ноти и планети на фона на космоса — спомен за нощите, когато татко откарваше двама ни с колата сред полето да гледаме звездите. Най-накрая завършват с тънък ред от думи, опасващ лявата ми ключица — мантра, която татко постоянно ми повтаряше, мантра, която сега редя за себе си винаги, когато нещата се скофтят здраво.

За всяка заключена врата си има ключ.

Всеки проблем има своето решение.

Тоест всеки проблем освен онзи, който го покоси. Освен онзи, който имам аз сега. И тази мисъл едва не ме накарва да се свия на кълбо и да затворя очи, да се оставя да потъна отново в познатия мрак.

Кипването на водата ме изтръгва от мислите ми тъкмо навреме. „Ставай, Еми“ — подканям се.

Скръцвам със зъби и се надигам с мъка от леглото, отивам в кухнята и започвам да ровя за пакет инстантни спагети. (Цена на вечерята днес: 1 долар.) Хранителните ми запаси са се свили до пакет макарони. Хвърлям сърдит поглед на Кийра, която не е мръднала от дивана, залепена за телевизора. (Такса за телевизия: 75 долара). С въздишка разкъсвам пакета нудъли и пускам съставките във водата. Из целия блок гърми музика и се вихрят купони. Всяка местна телевизия излъчва нещо, свързано с откриването. Кийра задържа на един канал, който върти върховите моменти от миналата година. Петима анализатори на игрите са насядали най-отпред в „Токио Доум“^[2] и всичките шумно спорят кой отбор ще спечели и защо, а зад тях мъгляво се вижда залата с петдесетте хиляди ревящи фенове, осветена от въртящи се сини и червени лъчи на прожектори. От тавана се сипят златни конфети.

— Едно нещо, за което всички сме съгласни, е, че не сме виждали уайлдкард^[3] състав като тазгодишния! — надвиква шума една от анализаторките, запушила с пръст ухото си. — Един от тях вече е знаменитост сам по себе си!

— Да! — възкликва втори анализатор, а всички останали кимат. Зад тях тръгва клип, който показва едно момче.

— За първи път диджей Рен се появи във вестниците като едно от най-горещите имена на френската ъндърграунд музикална сцена. А сега Warcross ще прочуе името му и по цялата земя!

Докато анализаторите подхващат отново спора за тазгодишните най-нови играчи, преглъщам надигналата се у мен завист. Всяка година петдесет играчи аматьори, на които се връчва уайлдкард, биват номинирани от тайна комисия, за да ги включат в процеса на официалната селекция на отборите. Най-големите късметлии на света, мен ако питате. Криминалното ми досие автоматично ме дисквалифицира от номинациите.

— И нека обсъдим как ще се развихрят игрите тази година! Смятате ли, че ще чупим рекорди? — пита първата анализаторка.

— Като че вече имаме наличен счупен рекорд! — отговаря трети. — Миналата година финалният турнир бе проследен от общо триста милиона зрители. Триста милиона! Господин Танака трябва да се гордее. — И докато той говори, фонът отново се сменя с логото на „Хенка Геймс“, последвано от видео със създателя на Warcross Хидео Танака.

В клипа той, облечен в безупречен смокинг, си тръгва от благотворителен бал под ръка с млада жена, а сакото му е загърнало раменете й. Той е твърде, твърде грациозен за двайсет и една годишен младеж и докато светкавиците бляскат около него, не се удържам и се попривеждам напред. За последните няколко години Хидео се преобрази от върлинест гениален тийнейджър във висок млад мъж с пронизителен поглед и потайна усмивка. Сега не минава и седмица, без да цъфне на корицата на някой таблоид като гадже на тази или онази знаменитост; слагат го начело на всякакви списъци за каквото се сетят. Най-младите. Най-красивите. Най-богатите. Най-желаните ергени.

Била съм с доста момчета, то е ясно, и много пъти съм окъснявала по нощите, когато забърша някой красавец в закусвалнята или в някое кафене, или навън на улицата, и после го закарам вкъщи, за да ме поразсее от проблемите ми. Но момчетата идваха и си отиваха без всякакви последствия. Хидео дълго се въртеше в ума ми всеки, всеки път, щом зърнех образа му.

— Да хвърлим едно око на нашата публика за откриващия мач тази вечер! — продължава анализаторката. Зад тях изниква число, което накарва всички да избухнат в аплодисменти. Петстотин и двайсет милиона. И това само за церемонията по откриването! Warcross вече официално е най-голямото събитие на света.

Вземам си тенджерата спагети на дивана и ям на автопилот, докато гледаме още заснет материал. Има интервюта с пищящи фенове на влизане в „Токио Доум“ — лицата им са изрисувани и стискат в ръце саморъчно направени плакати. Има кадри с работници, които проверяват още веднъж всички технически сглобки. Има документалки в стил олимпиада, показващи снимки и видеоклипове на всеки от играчите тази вечер. След това идват кадри от геймплея — два отбора се вихрят в битка сред безбройните виртуални светове на Warcross. Камерата прави панорама към надаващите насърчаващи възгласи тълпи, а после се насочва към професионалните играчи, чакащи в отделна стая зад кулисите. Тази вечер те се усмихват широко, очите им греят в очакване, докато махат към камерата.

Изпълва ме горчивина. И аз бих могла да съм там, да бъда добра като тях, стига да разполагах с времето да играя по цял ден, всеки ден. Знам, че е така. Но вместо това ям полуготови спагети от издрана тенджера, чудейки се как ще оцелея, докато полицията пусне обява за нов лов. Какво ли е да живееш идеален живот? Да си суперзвезда и любимец на всички? Да можеш да си плащаш сметките навреме и да си купуваш каквото си поискаш?

— Какво ще правим, Ем? — нарушава мълчанието ни Кийра. Задава ми този въпрос всеки път, когато навлезем в опасна територия, сякаш единствено аз отговарям за нашето спасяване, но тази вечер съм забила поглед в телевизора и нямам никакво желание да й отговарям. Като се има предвид, че в момента имам цифром и словом тринайсет долара на мое име, в по-опасно положение никога не съм била.

Облягам се назад и оставям идеите да препускат през главата ми. Аз съм добър хакер, страхотен даже, но не мога да си намеря работа. Пречат ми или младостта, или криминалните прояви. Кой ще иска да наеме осъждан крадец на самоличност? Кой ще иска да му поправяш джаджите, щом си мисли, че може да му отмъкнеш инфото? Ето това се случва, когато в досието ти неизтриваемо фигурират четири месеца престой в поправителен дом за непълнолетни заедно с двегодишна забрана да пипаш компютри. Това ми пречеше да кандидатствам за всяка работа, която умея да върша добре. Дори едва ни позволиха да наемем този апартамент. Досега съм се хващала само чат-пат с някой лов на глави и като келнерка на непълен работен ден — работа, която също ще изчезне в мига, в който закусвалнята закупи сервитьор автомат. Останалите ми варианти са да се присъединя към някоя банда или да крада.

Не е изключено да се стигне и до това.

След известно време си поемам дълбоко дъх.

— Не знам. Ще продам последната картина на татко.

— Ем… — казва Кийра, но оставя думите си да заглъхнат. Тя знае колко отчаяна трябва да съм, за да ми хрумне такова нещо, и за частица от секундата ядът ми към нея поутихва. Ако продадем всичко в апартамента ни, може и да успеем да надиплим петстотин долара. Но те пак далеч няма да стигнат, за да попречат на господин Алсол да ни изхвърли на улицата.

В стомаха ми се надига познато гадене и посягам да потъркам татуировката, опасваща ключицата ми. За всяка заключена врата си има ключ. Ами ако за тази няма? Ами ако не успея да се измъкна? Няма никакъв начин да докопам навреме достатъчно пари. Опциите ми свършиха. Боря се с паниката, опитвам се да удържа разума си да не пропадне вихрено надолу и се напрягам да нормализирам дишането си. Погледът ми се отмества от телевизора към прозореца.

Без значение къде се намирам в града, винаги знам точно в коя посока се намира бившият ми дом за сираци. И ако си позволя, мога да си представя как апартаментът ни се размива и се превръща в тъмните и тесни коридори на дома с лющещи се жълти тапети. Виждам как по-големите деца ме гонят по коридора и ме удрят, докато ми потече кръв. Спомням си ухапванията на дървеници. Усещам как пари по лицето ми шамарът на госпожа Девит. Чувам тихия си плач в леглото, докато си представям как баща ми идва и ме избавя от това място. Усещам по пръстите си допира на оградата от телена мрежа, докато я изкатервам и бягам.

„Мисли. Можеш да решиш и този проблем — припламва упорито гласче в главата ми. — Ти няма да живееш така. Не си обречена да останеш тук навеки.“

На телевизионния екран светлините на „Токио Доум“ най-сетне угасват. Ликуващите възгласи се издигат до оглушителен рев.

— И с това завършва нашият репортаж от церемонията по откриването на първенството по Warcross преди мача тази вечер! — възкликва един от анализаторите с прегракнал глас. Той и останалите вдигат по два пръста, разтворени в знака на победата. — Тези от вас, които гледат у дома, време е да си сложите очилата и да се присъедините към нас в събитието… на… годината!

Кийра вече е нахлузила очилата си. Поглеждам масата, където лежат собствените ми очила.

Някои хора все още разправят, че Warcross е тъпа игра. Други — че е революция. Но за мен и за още милиони тя е единственият безпогрешен начин да забравим неволите си. Загубих си възнаграждението, хазаинът утре сутринта пак ще дойде да ми вряска за парите, ще се замъкна да разнасям табли, а след ден-два ще остана без покрив над главата и без да има къде да отида… Но тази вечер мога да се слея с всички останали, да си сложа очилата и да гледам как се разиграва едно вълшебство.