Мари Лу
Warcross (10)

9

Налага ми се да презаредя страницата още няколко пъти, преди да повярвам на изписаната там цифра. Не се променя. Десет милиона.

Възнаграждение от десет милиона долара. Хидео се е побъркал.

Най-голямото възнаграждение, което съм виждала някога, е петстотин хиляди долара. Тази сума надхвърля всичко. В тази задача трябва да се крие нещо повече от онова, което Хидео разправя. Не може да е толкова проста — да хванеш някакъв си хакер, който само се опитва да обърка игрите, та ако ще и тези игри да са Световният шампионат.

Ами ако задачата е по-опасна, отколкото си мисля?

Тръсвам глава. Warcross е делото на живота на Хидео. Най-голямата му страст. Отново се сещам за искрата на напрежение, която видях в очите му, когато ми показа контактните лещи. Аз наистина притежавам специфичен набор от умения, привлекателни за него — аз съм ловец на глави, хакер и фен на Warcross, до голяма степен отлично запозната с функционирането на играта. Може би действително му е трудно да изнамери преследвачи, подходящи за задачата.

Мислите ми се връщат към срещата ни. Образът на перфектния Хидео, който си бях изградила през годините чрез документалните филми и списанията, няма много общо с мъжа, когото срещнах току-що — снизходителен, студен, неусмихващ се, реалността на митологичната фигура, която бях сътворила в главата си.

„Не цели да те сплаши“, бе настоял Кен. И въпреки това Хидео е издигнал стени около себе си и те правят учтивостта му обидна, а намеренията му — неясни. Може би всичко това е част от факта, че е червив с пари, и следователно няма нужда да се разкрива пред никого.

Или може би просто не ме харесва особено. Настръхвам при тази мисъл. Хубаво. И аз не го харесвам чак толкова много.

Освен това няма нужда да харесвам клиента, за да работя за него. Със сигурност не харесвам полицията, за която работех така често. Трябва просто да си върша работата, да го държа в течение с напредъка си и да хвана Нула преди другите. Единственото, което трябва да направя, е да спечеля възнаграждението.

Десет милиона долара. Повече никога няма да ми се наложи да се притеснявам за дългове. Мога да се подсигуря до живот. Ако спечеля наградата, всичко се променя. Завинаги. Остава само да заловя Нула преди всички останали.

Десет милиона долара. Мисля си за татко, тъй често окъснял по нощите, когато си мисли, че съм си легнала, отпуснал глава върху ръцете си, вторачен в купчината с просрочени сметки. Спомням си как се взираше мрачно в блестящия екран, залагайки за пореден път пари, които нямаше, с надеждата, че този път, този път, ще спечели.

Десет милиона долара. Аз мога да спечеля. Никога вече няма да се тревожа за дългове. Ще съм в безопасност през целия си живот. Ако спечеля това възнаграждение, всичко ще се промени. Завинаги. Когато спираме пред хотела ми, съобщение иззвънява и се появява пред погледа ми. От Кен е.

Госпожице Чен! Не знам какво си му казала там, но… браво!

Браво? За какво?

Трябва да знаеш, че Хидео никога не наема някого толкова бързо. Никога.

Сериозно? Мислех, че по-скоро съм го подразнила.

Всички така си мислят. Не му обръщай внимание. Виж дали имаш подарък пред вратата на стаята си. Хидео поръча да ти го изпратят веднага, щом тръгна от офиса.

След тази среща ми е наистина трудно да повярвам на думите на Кен.

Благодаря.

Добре дошла в екипа.

Когато Джиро ме оставя пред хотела и се качвам в апартамента, подаръкът — красива кутия от черен велур — вече стои на бюрото ми. До него има лъскав плик с отпечатаното в златно лого на Warcross. Дълго се взирам невярващо в него, после се навеждам и отварям кутията.

Вътре има чисто нов електрически скейтборд от лимитирана серия, лъскав и лек, елегантно оцветен в черно и бяло. Вземам го невярващо и тествам тежестта му в ръцете си, а след това го оставям на земята и се мятам отгоре му. Откликва на движенията ми като мечта.

Бодигардовете на Хидео сигурно са му казали за моя стар, разнебитен скейтборд. Този като нищо струва поне петнайсет хиляди долара. Колко пъти само съм го гледала по каталозите, представяла съм си колко ли меко и бързо вози. Прочитам картичката към него.

За теб. Ще се видим на Военния набор.

Х. Т.

Първо ме разпитва. После ми изпраща подаръци. Погледът ми се насочва към плика до кутията. Само преди два дни стоях пред вратата на гарсониерата си в отчаяние, загледана в яркожълто предупреждение за изгонване. Сега посягам към плика, отварям го и вадя покана от тежка, плътна черна хартия, отпечатана със златни букви.

Госпожица Емика Чен

е официално поканена да участва

във Военния набор с уайлдкард

на 3 февруари

Гледам Военния набор всяка година. Винаги се провежда в „Токио Доум“ седмица след звездното откриване пред препълнен с петдесет хиляди пищящи фенове стадион и всички погледи са насочени към играчите с уайлдкард, насядали на първите редове на стадиона около централната арена. Един по един шестнайсетте официални отбора по Warcross избират най-добрите от поканените с уайлдкард играчи.

Феновете на Warcross познават наизуст повечето от тях, защото обикновено уайлдкард се дава на участници с най-високи резултати в играта, от онези с постоянно присъствие в челото на ранглистите и милиони последователи. Миналата година първата избрана беше Ана Каролина Сантос, представителка на Бразилия. По-предната година — Пен Уашовски от Полша, който сега играе за отбор „Преследвачите на бури“. А още по-предната година — Кенто Парк от Южна Корея, който сега е в отбор „Андромеда“.

Но аз съм свикнала да следя развитието на цялото това безумие от къщи, с очилата. Този път ще седя на първите редове в „Токио Доум“.

Ръцете ми треперят, докато колата ми навлиза в улиците край купола на стадиона. Погледът ми е все тъй прикован в пейзажа навън. Таймс Скуеър ми се струваше полудял по Warcross, но той е нищо в сравнение с центъра на Токио. През контактните лещи цялото главно кръстовище на Шибуя^[1] грее от плаващи из въздуха екрани, които въртят снимките на всички играчи с уайлдкард и показват клипове от минали военни набори. Орди от пищящи фенове се струпват под тях по улиците. Колата ни прекарва по специална отцепена отсечка, през която ни повежда полицейски патрул. Докато минаваме, хората по тротоарите махат на колата. Не виждат през затъмнените стъкла, но знаят, че по този маршрут минават колите, возещи уайлдкард играчите. Само зяпам развълнуваните им лица.

Там горе, върху цялата стена на един небостъргач, се появява моя снимка. Стара снимка от втората ми година в гимназията — последната ми година в училище преди да ме изключат. На нея изглеждам сериозна, косата ми е изправена и в поне десетина различни ярки цвята, а кожата ми е толкова бледа, че изглежда пепелява. Навсякъде са разпръснати заглавия за мен.

ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА!

Емика Чен е номинирана за Военния набор

От безпаричен хакер до звезда с уайлдкард!

Подробности в месечния брой

Акциите на „Хенка Геймс“ скачат след включването на Емика Чен

Гледката на лицето ми, покриващо осемдесет етажа, е достатъчна, за да ми призлее. Насилвам се да извърна поглед от безумието навън и притискам силно една в друга разтрепераните си длани в скута.

„Мисли си за десетте милиона“ — повтарям си. Пак поглеждам навън и виждам как на друг билборд излиза снимката на диджей Рен, нахлупил грамадните слушалки на ушите си и приведен над диджейската си апаратура. Изведнъж ми хрумва, че другите двама ловци на глави, които и да са те, сигурно ще ме гледат на Военния набор. Ще ме изучават.

Когато спираме в оградената с въжета част от страничния вход на „Токио Доум“, почти съм успокоила пеперудите, приютили се в корема ми. Като в унес гледам как мъже с костюми ми отварят вратата, помагат ми да сляза от колата и ме повеждат по червен килим, водещ навътре към хладните и тъмни кътчета в задната част на стадиона. „Мисли си как ще ги разбиеш!“ — казвам си. Водачите ми ме повеждат по тесен коридор с таван, който постепенно се издига все повече. Крясъците на петдесет милиона души се приближават. А после изведнъж навлизам в главното пространство и ревът става оглушителен.

Стадионът е осветен в приглушена синя светлина. Десетки цветни лъчи на прожектори разрязват пространството напред-назад. Пътеките са задръстени до откат от зрители, които размахват саморъчно направени плакати на любимите си уайлдкард играчи — всички те са се събрали тук, за да ни видят в плът и кръв. През лещите си виждам огромни плаващи холографски екрани, наредени по края на централната арена. Всеки от тези екрани върти кадри с всеки уайлдкард играч в действие, докато изпълнява някои от най-популярните си ходове в играта. Играчите сякаш изскачат направо от екрана като великански триизмерни фигури и всеки път, щом направят добър ход, публиката крещи с цяло гърло.

Пред очите ми се появява известие, а нивото ми скача с две нагоре.

Официален участник във Военния набор! Поздравления!

+ 20 000 точки. Резултат за деня: + 20 000

Минахте в следващото ниво!

Ниво 28 | Б- 30 180

Спечелихте съкровище!

Първите редове на стадиона са започнали да се пълнят с уайлдкард играчи. Докато гидовете ме въвеждат на един от редовете, аз ги оглеждам. Всички изглеждат горе-долу на моята възраст. Опитвам се да свържа някои от тези хора с персонажите им в Warcross. Погледът ми се спира върху познатите ми лица. Абени Леа, представител на Кения. Тя се нарежда сред петдесетте най-добри в света. Ето го и Иво Ериксон, представител на Швеция. Хазан Демир, момиче от Турция. Чудя се дали ще е глупаво да им поискам автографи.

„Време е за работа!“ — напомням си. Мълчаливо вдигам два пръста нагоре и включвам щитовете си, а после издирвам защитата, покриваща целия купол. Хидео ми даде специална идентификация и достъп до базата данни на „Хенка Геймс“, но тя ще ме направи лесно проследима както от него, така и от всеки по-опитен хакер. Тоест, ако другите ловци на глави ме наблюдават — или Нула ме наблюдава — може и да ме забележат и да ме разкрият. Затова решавам да не я ползвам и да разчитам на собствената си тактика — подобрих собствения си достъп, за да остана в сянката на официалната мрежа. Моят начин по-добре ще ме опази от проследяване. Ако Хидео има проблем с това, ще трябва да ми го каже след набора.

Не ми отнема много време да проникна вътре. На места из стадиона се появяват цифри и букви, обозначаващи зоните, където кодът генерира частици виртуална реалност върху съществуващата сцена. Върху всичко е наложен тънък чертеж на стадиона. И най-важното — над главата на всеки човек в арената се появяват данните му, изписани с мънички сини цифри — толкова са много, че сякаш се сливат в ивици.

Най-накрая се добирам до мястото си. Зад нас стадионът надава още една пронизителна серия писъци, щом гигантските плаващи екрани показват монтаж с най-добрите разигравания на отбор „Ездачите на феникси“ от миналата година.

— Здравей! — Обръщам се и виждам момиче, което тъкмо ме е сръчкало с лакът. Има червеникаворуса коса, вързана ниско отзад на рошава опашка, а бледата й кожа е обсипана с лунички. Тя ми се ухилва накриво. Щом заговаря отново, виждам пред очите си прозрачния английски превод. — Ти Емика ли си? — Погледът й се плъзва нагоре към шарената ми коса, а после надолу към ръкава с татуировки. — Онази, дето нахълта в церемонията по откриването?

Кимвам.

— Здрасти.

Момичето ми кимва в отговор.

— Аз съм Зиги Фрост от Германия.

Очите ми се отварят широко.

— Да, бе! Знам те! Ти си един от най-добрите крадци! Толкова много твои игри съм гледала!

Личи си, че тя бързо-бързо чете немския превод на думите ми, който сигурно се ниже пред очите й. После така грейва, та чак ми се струва, че може да се пръсне. Пресяга се напред и бутва някой, седнал на предния ред.

— Юебин! — възкликва тя. — Я виж, имам си фенка!

Бутнатото момче изсумтява с досада и се обръща на седалката си.

— Браво на теб — измърморва той на китайски, а аз чета превода на думите му. Погледът му се отмества към мен.

— Здрасти — казва той. — Ти ли си момичето, дето се вкара в мача за откриването?

Вечно ли ще ме знаят само с това? Момичето, дето се вкара?

— Здрасти — казвам аз и протягам ръка. — Аз съм Емика Чен.

— А! Американката — отвръща той ухилен и ми стисва ръката. — Знаеш ли мандарин?

Поклащам глава. Баща ми знаеше точно пет китайски фрази и четири от тях бяха псувни.

Той свива рамене.

— Е, добре. Аз съм Юебин от Пекин.

Усмихвам му се в отговор.

— Най-добрият боец в листата?

Усмивката му разцъфва.

— Да. — Той се пресяга и сръчква Зиги. — Видя ли? Не само ти си имаш фенове! — После пак ме поглежда. — Значи сега си с уайлдкард? Честито де, това е страхотно, наистина… Но не помня да съм те виждал в челото на ранглистата тази година.

— Така е, защото всички са я вписали в последния момент — изчуруликва Зиги. — Самият Хидео е одобрил номинацията.

Юебин подсвирва.

— Явно си го впечатлила!

Значи слуховете за мен са плъзнали. Не искам всички в Warcross да ме знаят баш пък така — момичето, дето се хакна в игра от едната си тъпота, а после се набута във Военния набор с уайлдкард, защото Хидео му купи място. Ами ако Юебин заподозре, че съм включена в набора по други заслуги?

„Не си прави такива очевадни изводи. За него ти си тук само за да играеш Warcross“ — напомням си. Насилвам се да се усмихна на Зиги и свивам рамене.

— Няма особено значение. Най-вероятно ще ме изберат последна.

Зиги само се разсмива добродушно и ме тупва по рамото.

— Как беше оня лаф? „Никога не казвай никога“? — отвръща тя. — А и не помниш ли годината, когато онзи играч, Лирой някой си, взеха, че го избраха в „Преследвачите на бурята“, макар че той все се буташе и объркваше играта на целия отбор? Божичко, беше ужасен! — Твърде късно се усеща, че пак ме е обидила, без да иска. — Такова де, не че ти си толкова зле като Лирой! Искам да кажа, че то никога не се знае, тоест… абе, нали ме разбираш.

Юебин я поглежда насмешливо, а после ми се усмихва.

— Недей да й се връзваш на Зиги — казва той. — Тя никога не знае кога какво да каже.

Зиги му се намръщва.

— Ти си тоя, дето никога не знае кога какво да каже!

Забравят ме и почват да се заяждат помежду си, а аз мълчаливо пускам кода си по тях и посъбирам някои данни, които изскачат пред очите ми. Полетите им до Токио, дупките в графика им, най-скорошните им съобщения и имейли, всичко, което би ми помогнало да забележа нещо подозрително в държанието им. Свалям всичко това и го запаметявам, за да го анализирам по-късно. Но дори и само при бързия преглед никой от техните профили не ми изглежда странен. Безобидни съобщения. Прекалено прости пароли. Никакви възможни щитове от какъвто и да било вид за защита на данните им. В линка на Юебин дори се е намъкнал вирус и го забавя.

Но пък това може и да са само добре изградени фасади. Трудно е да се каже, без да съм видяла всичкото им инфо, лични имейли и съобщения, съхранени спомени — все криптирани неща, до които дори „Хенка Геймс“ нямат достъп. Имам нужда от пролука, през която да вляза, слабост, както когато откраднах пауъръпа по време на церемонията по откриването. Имам нужда от още един пробив в модела.

Основното осветление на стадиона намалява, а въртящите се прожектори сменят цвета си. Възгласите на публиката се усилват. Поглеждам надолу към редицата от седалки и я проследявам чак до ръба на централната арена. Сега всички места са заети. Опитвам се да разпозная някои от другите уайлдкард играчи и да ги свържа с познатите ми играчи с най-висок рейтинг. До мен Зиги и Юебин престават да се карат и всички изпъваме гърбове в очакване.

— Дами и господа!

Сега лъчите на прожекторите се устремяват към центъра на арената, където е застанал водещ, облечен с фланелка с логото на Warcross.

— Фенове на Warcross по цял свят! — гърми гласът му. — Добре дошли на Военния набор! Към състава на вашите любими Warcross отбори сега ще прибавим и някои уайлдкард играчи!

Публиката изревава одобрително. Сърцето ми бие така учестено, че направо ми прималява.

— Да ви представя най-важния човек тук! — той посочва нагоре и в същия миг цветните лъчи се изместват и се фокусират в една оградена с въжета част от стадиона, луксозна ложа, затворена в стъкло. Над ложата се носи виртуален надпис „Официални места“ — предназначени за служителите от студиото на „Хенка Геймс“. Вътре млад мъж се изправя с ръка в джоба, а в другата държи чаша, като че с вино. Облечен е в риза за смокинг със запретнати типично по неговия маниер ръкави, все едно току-що е дошъл от официален банкет. Папийонката му е разкопчана и виси небрежно на врата му. От двете му страни стоят двама бодигардове. Навсякъде край нас холограмите се сменят и показват лицето му. — Онзи, който направи възможно всичко това, Хидео Танака!

Стадионът избухва в оглушителни възгласи, последвани от гръмогласно скандиране: „Хи-де-о! Хи-де-о!“, което разтриса стадиона. Хидео се усмихва, все едно безумието от такъв порядък е нещо съвсем нормално за всеки, вдига чаша за наздравица към публиката и после сяда да гледа. Насилвам се да отместя очи от него.

— Имаме шестнайсет официални отбора по Warcross — продължава водещият. — И всеки отбор се състои от общо петима официални играчи. Вече сме избрали всички ветерани, многократни участници, но тази вечер във всеки отбор има поне по едно свободно място. Имаме и четиридесет уайлдкард играчи, от които да си избират! До края на набора всички те вече ще са част от някой отбор. — Той махва към нашите места на първия ред. — Да представим набързо всичките ни специално поканени участници!

Лъчите на прожекторите се изместват и се фокусират върху първия играч с уайлдкард и на стадиона се разнася нова мелодия. Играчът е момче с кестенява коса, което примигва срещу внезапно облялата го светлина.

— Робърт Дженингс от Канада, 82-ро ниво, който играе като боец! Той се нарежда на шейсет и шесто място в света. — Публиката избухва в одобрителни възгласи. Щом вдигам очи към тълпата, виждам въодушевено размахани плакати с надраскано по тях името на Робърт.

Превъртам пред погледа си допълнителни данни за Робърт Дженингс. Последен полет: от Ванкувър до Токио с японските авиолинии. Отличник на гимназията, произнесъл прощалната реч на дипломирането. В момента се кара с родителите си по имейл.

— Следва Алекса Романовски от Русия, играч от 90-о ниво, известна с унищожителните си атаки като крадец! — Нов взрив от възгласи. Гръмва мелодията, която тя е избрала за себе си. Проучвам точещия се пред очите ми списък с инфо за нея_. Бивша състезателка в Параолимпийските игри. Дисквалифицирана за сбиване със съотборник. След това пренасочва маниакалния си интерес към Warcross. _Сега тя вдига високо глава и кимва на изпълнилата стадиона тълпа.

Водещият продължава със стремглава скорост нататък по реда. Лъчът на прожектора пълзи към отсрещния край на арената, за всеки играч музиката се сменя. Всички тези играчи са известни и с висок рейтинг. Аз съм едва 28-ото ниво, защото обикновено се логвам през криптиран анонимен профил и никаква моя дейност или победи не се регистрират надлежно. Някои от изскачащите за тях факти ме изненадват — един от най-прочутите уайлдкард играчи се оказва здравата затънал в хазартни дългове от залагания на Warcross, докато на друга — благовъзпитаната дъщеря на богато семейство, току-що са й уредили по втория начин освобождаване от обвинение за шофиране в пияно състояние, за да може да се състезава.

— Реноар Тома от Франция, по-известен като диджей Рен…

Публиката избухва в оглушителни възгласи. Търся го, но прожекторът осветява празна седалка. Неговата музика е един от собствените му тракове — „Тъмносин апокалипсис“, парче с душераздирателен бас и пристрастяващ бийт. Той е най-популярният от всички, дума да няма.

— … в момента той е зает като домакин с подготовката на първото Warcross парти за годината. Но бъдете сигурни, че всички скоро ще го видите!

Представянията продължават. Има неколцина уайлдкард играчи, облечени в пъстроцветни костюми. Изглеждат като фенове на „Демоничната бригада“ и сигурно се надяват костюмите им да ги направят симпатични на официалния отбор. Други носят фланелки с имената на любимите си професионални играчи. Трети пък явно са изнервени и се чувстват не на мястото си — играчи с по-нисък рейтинг или пък такива, които най-вероятно ще бъдат избрани последни. Хвърча през купищата данни, които събирам за всеки от тях, свалям ги и ги запаметявам, подреждам ги в папки. „Внимавай с тези изнервените — напомням си. — Всичко това може да е маска, зад която се крие хакер…“.

— Емика Чен, 28-то ниво, тя идва от Съединените американски щати! — извиква водещият. Подскачам, щом прожекторът се извърта към мен и изведнъж всичко грейва ослепително. Стадионът избухва в насърчителни възгласи. — Тя играе като архитект. Навярно си я спомняте — видяхте я на мача за откриването, макар и сигурно да не сте го очаквали! Всъщност тя доби такава популярност, че нашите зрители я включиха в номинациите за уайлдкард!

Помахвам колебливо с ръка. И в този миг възгласите гръмват още по-силно. „Изглеждай непресторена“ — напомням си. Усмихвам се още по-широко, показвам си зъбите, обаче на гигантското ми изображение в купола изглеждам все едно съм яла развалени стриди. Чудя се дали ще се забележи, ако в този момент пропълзя под стола.

Когато водещият приключва с представянето на уайлдкард играчите, прожекторите се насочват към онази част от стадиона, където седят официалните отбори. При представянето на всеки отбор от водещия из стадиона ехтят писъци. Забила съм поглед в играчите. Различавам характерната дъга от цветове на „Демоничната бригада“. Далече от тях са седнали „Ездачите на феникси“, избрани вече в тазгодишния отбор под водачеството на Ашър Уинг, огненочервените им горнища с качулки бият на очи. Щом водещият произнася името им, те надават вой и крясъци. После идват отбор „Андромеда“, облечени в зелени и златни нюанси, и отбор „Зимни дракони“ в синьото на арктическия лед. Отбор „Преследвачите на бурята“ в черно и жълто. Отбор „Титани“ (лилаво), отбор „Рицари на облаците“ (сапфирено и сребърно). Дори докато продължавам да свалям информация, прожекторите, насочени към всеки тим, ми отвличат вниманието и направо не мога да повярвам, че се намирам на едно и също място с тях.

Най-сетне водещият приключва. Стадионът притихва, когато асистентка му подава запечатан плик.

— Тази година отборът, който пръв ще избира от уайлдкард играчите, е… — Докато къса плика, той прави възможно най-драматичната пауза. Микрофонът му улавя звука и го увеличава, докато накрая сякаш целият купол на стадиона се раздира. Той изважда сребърна карта, вдига я и се усмихва. Холограмите превключват, за да покажат какво пише на нея. — Отбор „Ездачите на феникси“!

В официалния сектор за отборите „Ездачите на феникси“ отново надават крясъци. Седнал сред всички тях, Ашър поглежда надолу към кръга с местата за уайлдкард играчите, смълчан и съсредоточен. Сърцето ми думка толкова силно, че ме е страх да не ми изпотроши ребрата.

Водещият изчаква, докато „ездачите“ обменят няколко думи помежду си. Тишината сякаш се проточва до безкрай. Улавям се, че се навеждам напред в седалката си, нетърпелива да чуя на кого са се спрели тази година. Най-накрая Ашър махва с ръка пред себе си, подавайки името на избраника им на говорителя.

Водещият се взира в избора им, видим засега само за неговите очи, и примигва изненадано. После също махва с ръка. Подборът се изписва с огромни букви над главата му и започва бавно да се върти. Всички холограми го излъчват едновременно.

Моето име.