Мари Лу
Warcross (2)

1

Прекалено студено е днес за лов, да му се не види.

Потрепервам, дръпвам шала си по-нагоре, за да ми закрие устата, и изтръсквам няколко снежинки от миглите си. После тропвам с крак по електрическия си скейтборд. Дъската е стара и износена като всичко, което притежавам, синята й боя почти напълно се е излющила и отдолу се показва евтината сребриста пластмаса — ала все още не е предала богу дух и когато натискам по-силно с крак, тя най-сетне откликва. Изхвърчавам напред и се намъквам между две колони от коли. Шарената ми коса, боядисана във всички цветове на дъгата, изплющява по лицето ми.

— Ей! — провиква се шофьор, когато маневрирам покрай колата му. Хвърлям поглед през рамо и го виждам как ми се заканва с юмрук през отворения прозорец. — За малко да ме засечеш!

Аз само се врътвам напред, без да му обръщам внимание. Обикновено се държа по-любезно — поне бих му изкрещяла някакво извинение в отговор. Обаче сутринта, като се събудих, зърнах яркожълт лист, лепнат на вратата на апартамента ми, а думите, отпечатани върху него, бяха с най-едрия мислим шрифт.

ПЛАТЕТЕ ДО 72 ЧАСА ИЛИ НАПУСНЕТЕ!

В превод: от почти три месеца не съм си плащала наема. И затова, ако не докопам отнякъде 3450 долара, до края на седмицата ще съм бездомница.

Това би вкиснало деня на всеки.

Бузите ми смъдят от вятъра. Небето отвъд врязаната в него линия на небостъргачите е сиво и сивото се сгъстява все повече — след няколко часа тази снежна вихрушка ще премине в стабилен снеговалеж. Колите задръстват улиците — неспирен поток от габаритни светлини и бибипкане оттук чак до Таймс Скуеър. От време на време писъкът на свирката на някой регулировчик се извисява над хаоса. Въздухът е напоен с миризмата на изгорели газове, а над отворен отдушник наблизо се вие пара. Хората се тълпят нагоре-надолу по тротоара. Студентите, прибиращи се от занятия, се забелязват лесно — раниците и грамадните слушалки на ушите им прошарват навалицата.

Формално погледнато, и аз би трябвало да съм една от тях. Сега трябваше да уча първа година в колежа. Обаче след смъртта на татко започнах да бягам от час и преди няколко години съвсем зарязах гимназията. (Добре де, добре — изключиха ме формално. Обаче се кълна, че и без това щях да се разкарам. Повече за това ще разкажа по-нататък.)

Пак си поглеждам телефона и мисълта ми се завръща към лова. Преди два дни получих следното съобщение:

Нюйоркското полицейско управление ПРЕДУПРЕЖДАВА? Издадена е заповед за арестуването на Мартин Хеймър. Възнаграждение: 5000 долара.

В днешно време полицаите имат толкова много работа заради нарастващата престъпност и бедност на улицата, че нямат време сами да преследват дребни престъпници — кокошкари като Мартин Хеймър, закъсал с игра на Warcross на вързано. Крал пари и продавал дрога, за да си финансира залозите. През няколко седмици ченгетата разпращат такива съобщения с обещанието да платят на всекиго, който успее да хване въпросния престъпник.

И тук в играта влизам аз. Аз съм ловец на глави, един от десетките в района на Манхатън, и се боря да заловя Мартин Хеймър, преди някой друг да е успял.

Всеки, който някога е преживявал трудни моменти, ще разбере добре почти постоянния поток от цифри, който протича през ума ми. Месечен наем за най-скапания апартамент в Ню Йорк: 1150 долара. Храна за един месец: 180 долара. Ток и интернет: 100 долара. Кутии макарони, рамен и месни консерви „Спам“, останали в килера ми: 4 броя. И така нататък. За капак дължа 3450 долара неплатен наем и 6000 долара дълг по кредитната карта.

Брой на доларите, останали в банковата ми сметка: 13.

Това не са нормалните неща, за които се тревожи момиче на моята възраст. Аз би трябвало да се шашкам за изпити. За предаване на курсови работи. За това дали няма да се успя.

Обаче юношеството ми не беше точно нормално.

Пет хиляди долара ще е най-голямото възнаграждение от месеци насам. А за мен ще се равняват на всичките пари на света. И затова от два дни насам нищо друго не правя, само издирвам този тип. Загубих четири възнаграждения поред. Ако загубя и това, здравата ще загазя.

„Проклети да са тия туристи, все задръстват улиците“, мисля си, когато отбивам по една уличка и излизам право на Таймс Скуеър, където ме спъва рояк автотаксита, нагъчкани пред една пешеходна пътека. Накланям се назад на скейтборда, спирам и започвам да се промъквам напред едва-едва. Докато се придвижвам, пак се вторачвам в телефона си.

Преди два месеца успях да проникна в главната директория на играчите на Warcross в Ню Йорк — всички с истинските си имена, домашните адреси и т.н. — и синхронизирах всичко това с картата на града в телефона ми. Виждам движението на всеки играч. Днес най-сетне успях да отбележа физическото разположение на мишената върху картата, но телефонът ми е стар и разбрицан, с праисторическа батерия на последни издихания. Постоянно се опитва да „заспи“, та да пести енергия, и екранът е толкова тъмен, че почти нищо не се вижда.

— Събуди се! — измърморвам, вперила поглед в пикселите.

Най-сетне клетият телефон изпиуква жално и червената точка, посочваща местоположението на несретника, се ъпдейтва на картата ми.

Успявам да се измъкна от тапата от таксита и ритвам скейтборда с пета. Дъската протестира, но после ме понася напред с голяма скорост — точица сред морето от човешко движение.

Щом стигам Таймс Скуеър, забелязвам екраните, извисяващи се около мен — заобикалят ме със свят от неон, цветове и звуци. Всяка есен официалният Warcross турнир започва с грандиозна церемония и два отбора от висшия ешелон се състезават в първия звезден рунд. Тази година откриването е довечера в Токио и затова днес всички екрани предават все неща, свързани с Warcross — трескаво въртят прочути играчи, реклами и кадри от най-ярките моменти от миналата година. На един от екраните върви последният и най-щур музикален видеоклип на Франки Дина. Тя е облечена като своя аватар в Warcross — костюм от лимитирана серия и мрежеста блестяща пелерина, и танцува с дружина бизнесмени в яркорозови костюми. Под екрана група възбудени туристи се спират да позират за снимки с някакъв тип, облечен с фалшива Warcross екипировка.

Друг екран показва петима играчи суперзвезди, които ще се състезават в тазвечерния мач за откриването. Ашър Уинг. Кенто Парк. Джена Макнийл. Макс Мартин. Пен Уашовски. Изпружвам врат, за да ги погледам с възхищение. Всеки от тях е облечен от глава до пети по последния писък на модата. Те ми се усмихват отгоре — устите им са толкова големи, че могат да глътнат града, и докато гледам, всички вдигат за наздравица кутии с безалкохолно и обявяват кока-кола за предпочитаното си питие по време на игралния сезон. Точно под тях върви надпис, който гласи:

Топ Warcross играчи пристигат в Токио, устремени към световно господство.

После успявам да премина кръстовището и завивам в една по-малка улица. Червената точица на телефона ми, обозначаваща мишената ми, пак се придвижва. Като че е завил по 38-а.

Промъквам се през още няколко блокажа в трафика, а после най-сетне пристигам и спирам до бордюра край една вестникарска сергия. Сега червената точка витае над сградата пред мен, точно над вратата на едно кафене. Дръпвам шала си надолу и изпускам облекчена въздишка. Дъхът ми излита на пара в ледения въздух.

— Пипнах те! — прошепвам и си позволявам да се усмихна при мисълта за петте хиляди долара възнаграждение. Скачам от електрическия си скейтборд, издърпвам ремъците му, мятам го на рамо и той се удря в раницата ми. Още е топъл от карането, топлината от него се просмуква през суитшърта ми с качулка и усещам как извивам гръб, за да се сгрея приятно.

На минаване покрай вестникарската сергия хвърлям бърз поглед по кориците на списанията. Имам навика да преглеждам дали пишат за най-любимия ми човек. Винаги има по нещо. И то е ясно, едно от списанията му прави знаменито представяне: висок млад мъж, разположил се в офис, облечен с тъмни панталони и риза с яка, от която лъха свежест, с ръкави, небрежно навити до лактите, и скрито в сянка лице. Под него се мъдри логото на „Хенка Геймс“ — студиото, разработило Warcross. Забавям крачка, за да прочета заглавието.

ХИДЕО ТАНАКА НАВЪРШВА 21 ГОДИНИ

Личният живот на създателя на Warcross

Сърцето ми както винаги пропуска един такт при споменаването на името на моя идол. Жалко че няма време да се спра и да прелистя списанието. Може би по-късно. С неохота извръщам поглед от корицата, намествам раницата и скейтборда по-високо на гърба си и дръпвам качулката на главата си. Стъклените прозорци, край които преминавам, отразяват разкривения ми образ — лицето е източено, тъмните джинси са твърде разтегнати на дължина; черни ръкавици, очукани кубинки, избелял червен шал, увит около черен суитшърт с качулка. Косата ми е яркоцветна смесица от всевъзможни багри и се стеле изпод качулката. Опитвам се да си представя отразеното момиче върху корицата на някое списание.

— Я стига глупости! — изсумтявам, прогонвам нелепата мисъл от главата си и си запътвам към входа на кафенето.

Ето ги оръдията на моя занаят на ловец на глави:

1. Белезници.

2. Изстрелващо устройство за кабел.

3. Ръкавици със стоманени накрайници.

4. Телефон.

5. Кат дрехи.

6. Зашеметител.

7. Книга.

При първия ми лов на глави мишената ме оповръща цялата, след като му приложих зашеметителя (№ 6). След това започнах да си нося по един кат дрехи за смяна (№ 5). Двама набелязани успяха да ме ухапят и след няколко инжекции против тетанус добавих ръкавиците (№ 3). Устройството за изстрелване на кабел (№ 2) служи за достигане до труднодостъпни места и улавяне на труднодостъпни хора. Белезниците (№ 1) ми трябват… ами ясно защо. Телефонът (№ 4) е главната ми база за хакване. А книгата (№ 7) си е за мен. Неизменно, когато ловът включва много висене и чакане. Нейната батерия няма как да падне.

Сега влизам в кафенето, попивам топлината и пак поглеждам телефона си. Опашка от хора се реди пред щанд с изложени сладкиши и чака някоя от четирите автоматични каси да отвори. Стените са покрити с декоративни рафтове за книги. Студенти и туристи са насядали рехаво по масите. Когато насочвам към тях камерата на телефона си, виждам имената на всички, изписани над главите им, което означава, че никой не е превключил на частен режим. Може би мишената ми не е тук, на този етаж.

Шляя се покрай рафтовете и вниманието ми се мести от маса на маса. Повечето хора никога не оглеждат заобикалящата ги обстановка. Питайте когото щете с какво е бил облечен човекът, седнал на близка маса, и има голяма вероятност да не може да ви каже. Аз обаче мога. Мога да ви издекламирам всичко за облеклото и държанието на всеки човек от опашката за кафе, мога да ви кажа колко точно хора седят на всяка маса, да ви опиша прецизно как нечии рамене се прегърбват само мъничко повече от нужното, онези двамата, дето седят един до друг и не обелват и дума, и типа, който внимава да не поглежда никого в очите. Мога да попия с поглед една сцена така, както художникът попива с очи един пейзаж — да си кротна погледа, да анализирам начаса пълния изглед и да потърся онова, което ме интересува.

Търся сбърканата шарка, стърчащия пирон.

Погледът ми се спира върху компания от четири момчета, които четат на канапетата. Наблюдавам ги известно време, изчаквам за признаци на разговор помежду им или за намек, че си предават бележки на ръка или по телефона. Нищо. Вниманието ми се измества към стълбите за втория етаж. Без съмнение, и други ловци са се устремили към набелязания — трябва да се добера до него преди всички останали. Втурвам се нагоре по стъпалата със забързана стъпка.

Тук горе на пръв поглед няма никой. Но при повторен оглед долавям приглушения звук на два гласа от една маса в далечния ъгъл, сбутана между две лавици за книги — на нея са почти невидими, ако гледаш откъм стълбите. Прокрадвам се нататък с безшумни стъпки. Когато се приближавам достатъчно, надниквам между рафтовете.

На масата седи момиче, забило нос в книга. Над нея, нервно пристъпващ от крак на крак, е надвиснал мъж. Вдигам телефона си. Много ясно, и двамата са превключили на частен режим.

Дръпвам се до стената, за да не ме видят. Докато стоя, все така без да мърдам, разговорът им стига до ушите ми.

— Не мога да чакам чак до утре вечер — казва мъжът.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя — отвръща момичето. — Шефът ми няма да отпусне такава сума пари, без да вземе допълнителни мерки за сигурност, не и когато полицията е издала заповед за арестуването ви.

— Ти ми обеща.

— И ви се извинявам, господине — гласът на момичето е спокоен и циничен, сякаш му се е налагало да произнася това безброй пъти преди. — Сега сме в сезона на играта. Властите са нащрек.

— Имам при вас триста хиляди банкноти. Ти имаш ли представа каква е стойността им във валута?!

— Да. Работата ми ме задължава да знам — отвръща момичето с най-сухия тон, който съм чувала някога.

Триста хиляди банкноти. Това са към двеста хиляди долара по сегашния обменен курс. Този хич не се шегува. Залаганията на Warcross са незаконни в Съединените щати — това е един от многото закони, прокарани от правителството напоследък в отчаян опит да не изостава от технологиите и киберпрестъпленията. Така че, ако спечелиш залог от мач по Warcross, не печелиш пари. Печелиш кредити от играта, наречени банкноти. Обаче тъкмо там е работата — тези банкноти можеш или да ги вземеш онлайн, или да отидеш на някое място в реалността и там да се срещнеш с касиер като това момиче. И той ти обменя банкнотите. В замяна ти дава истински пари в брой.

— Парите са си мои — настоява сега типът.

— Длъжни сме да се предпазваме. Допълнителните мерки за сигурност изискват време. Може да дойдете пак утре вечер и ще обменим половината от банкнотите ви.

— Казах ви, не мога да чакам до утре вечер! Налага се да напусна града.

Разговорът се повтаря отначало. Притаявам дъх, докато слушам. Момичето почти е потвърдило неговата самоличност.

Очите ми се превръщат в цепки, а устните ми се извиват в алчна самодоволна усмивчица. Ето това тук е мигът, за който живея по време на всеки лов — когато парченцата от една следа, които съм разкрила, до едно съвпадат в една фина точка, когато виждам мишената си да стои пред мен, от плът и кръв, узряла за залавяне. Когато съм разгадала загадката.

Пипнах те.

Докато те разговарят все по-напрегнато, аз чуквам два пъти по телефона и пращам съобщение на полицията.

Заподозреният е задържан физически.

Получавам отговор почти незабавно.

Полицейско управление Ню Йорк предупредено.

Вадя зашеметителя от раницата. За миг той се закача за ръба на ципа и издава издайнически стържещ звук.

Разговорът замлъква. Виждам между рафтовете как и мъжът, и момичето врътват глави към мен като сърнета, осветени от фаровете на кола. Мъжът забелязва изражението ми. Лицето му лъщи от пот, косата му е полепнала по челото. Изминава частица от секундата.

Стрелям.

Той хуква да бяга — не го уцелвам на косъм. Има добри рефлекси. Момичето също скача от масата, но то ни най-малко не ме интересува. Хуквам след него. Той търчи надолу по стълбите и прескача по три стъпала наведнъж, едва не се сгромолясва в устрема си, разсипва подире си телефон и няколко химикалки. Спринтира към входа, докато аз се спускам на първия етаж. Изскачам през въртящата се стъклена врата току зад гърба му. Хукваме по улицата. Хората надават смаяни викове, щом мъжът ги разбутва и събаря по гръб една туристка, която щрака с фотоапарата си. С едно движение свалям електрическия си скейтборд от рамо, пускам го на земята, скачам отгоре му и забивам пета с всичка сила. Той издава пронизително свистене и се изстрелвам с шеметна скорост по тротоара. Мъжът поглежда назад и вижда как го настигам. Свива вляво по улицата в стремглав панически бяг.

Завивам след него под такъв остър ъгъл, че ръбът на скейтборда ми надава протестен писък, щом застъргва паважа, оставяйки дълга черна диря. Прицелвам се пак със зашеметителя и стрелям. Уцелвам го право в гърба.

Мъжът изпищява и се препъва. Мигом се опитва да се изправи отново, но аз го настигам. Той ме стисва за глезена. Спъвам се, падам и го изритвам. Гледа ме с подивели очи, озъбен, със стиснати челюсти. Мярва се острие на нож. Зървам го как блесва на светлината тъкмо навреме. Изритвам го и той се откъсва от мен, търкулвам се настрана точно преди да успее да ме намушка в крака. Пръстите ми се вкопчват в якето му. Пак стрелям със зашеметителя, този път от упор. Удря право в целта. Цялото му тяло се вцепенява и той се строполява разтреперан на тротоара.

Скачам върху него. Коляното ми се забива в гърба му, докато мъжът хълца на земята. Вой на полицейски сирени приижда иззад ъгъла. Около нас вече се е насъбрал кръг от хора, телефоните и очилата на всички са извадени и снимат ли, снимат.

— Нищо не съм направил! — хленчи мъжът пак и пак през стиснати зъби. Гласът му се чува приглушено — толкова силно го притискам към земята. — Хлапето с мен… Мога да ви кажа името й…

— Млък! — срязвам го, докато закопчавам белезниците.

За мое учудване той млъква. Невинаги слушат така. Неумолима съм, докато една полицейска кола не спира до мястото, където се намирам, докато не виждам отблясъците от червени и сини светлини по стената. Едва тогава ставам и се дръпвам от него, като внимавам да си държа ръцете така, че ченгетата ясно да ги виждат. Възбудени тръпки полазват по кожата ми, докато гледам как двамата полицаи издърпват мъжа да стане прав. Ловът бе успешен.

Пет хиляди долара! Кога за последно съм имала толкова много пари накуп? Никога! За известно време ще позакърпя отчаяното си положение — ще си изплатя дължимия наем, това засега би трябвало да успокои хазяина. И ще ми останат 1550 долара. Цяло_ състояние_! Прелиствам наум останалите ми сметки. Може тази вечер да хапна нещо по-различно от месни консерви „Спам“ и пакетирани спагети за бързо приготвяне.

Отвътре ми напира да направя победоносен скок във въздуха. Ще се оправя. До следващия лов.

Отнема ми малко време да осъзная, че полицаите се отдалечават с новоизпечения си пленник, без дори да погледнат към мен. Усмивката ми става колеблива.

— Хей, госпожо полицай! — извиквам и хуквам подир най-близката от тях. — Ще ме откарате до участъка да си взема възнаграждението или как? Искате да ви чакам там ли?

Полицайката ми хвърля поглед, който като че не регистрира факта, че току-що съм им хванала престъпник. Лицето й е изнурено, а тъмните кръгове под очите й говорят, че не си е почивала много-много.

— Не бяхте първа — казва тя.

Сепвам се и примигам.

— Какво?

— Друг ловец ни предупреди по телефона, преди да получим вашето съобщение.

В първия миг само се взирам в нея.

После изплювам ругатня.

— Що за дивотии! Видяхте всичко от край до край. Потвърдихте сигнала ми! — додавам и вдигам телефона си така, че полицайката да види полученото от мен съобщение. И много ясно, точно тогава батерията на телефона ми най-сетне пада.

Не че доказателството щеше да промени нещата. Полицайката хич и не поглежда телефона.

— Било е само автоматичен отговор. Според моите съобщения първото обаждане аз съм получила от друг ловец на това място. Възнаграждението е за първия, изключения не се допускат. — И тя състрадателно свива рамене насреща ми.

По-тъпо формално оправдание не бях чувала.

— Как пък не! — протестирам. — Кой е другият ловец? Знаете ли какво — лъжете, друг ловец няма! Просто не искате да ми платите. — Правя крачка към нея точно когато тя се извръща. — Спестих ви мръсната работа — такава е уговорката, тъкмо затова всеки ловец на глави преследва хората, дето вас ви мързи да ги залавяте! За този сте ми длъжници и…

Партньорът на полицайката ме сграбчва за лакътя и ме блъска толкова силно, че едва не се стоварвам по гръб. Носи очила.

— Назад! — крясва той. Другата му ръка стиска здраво дръжката на пъхнатия в кобура пистолет. — Емика Чен, нали? — Той като че чете нещо, надвиснало над главата ми. — Да, виждал съм ти досието, малката. Знам, че вече си лежала в затвора. Не ме карай да те вкарам пак там.

Определено не ми се спори с някой, който държи зареден пистолет. Стисвам зъби, докато се насилвам да отстъпя една крачка назад и да вдигна ръце във въздуха.

— Добре де, добре! — озъбвам му се. — Махам се, окей! Тръгвам си.

Ченгето ме поглежда на кръв.

Вече чувам как по радиостанцията ги извикват на друго местопрестъпление. Шумът край мен заглъхва. Образът на петте хиляди долара в мислите ми започва да трепти, да се гърчи и разтича и най-сетне се размазва в нещо неразпознаваемо за мен. Само за трийсет секунди моята победа бе подхвърлена в нечии чужди ръце тъй сръчно, все едно я бях зарязала под някое дърво.