Мари Лу
Warcross (22)

21

Ако съм си мислела, че досегашното публично внимание към моята персона е било съкрушително, то нищо не е в сравнение със сегашното, непосредствено след първата ни победа. Още не сме излезли от „Токио Доум“, а първите огромни кадри вече са се появили по стените на сградите около арената, придружени с грамадни крещящи заглавия.

АШЪР УИНГ И ПЪРВАТА ИЗБРАНА ЕМИКА ЧЕН ИЗВЕЖДАТ „ЕЗДАЧИТЕ НА ФЕНИКСИ“ ДО ПОРАЗИТЕЛНА ПОБЕДА С ОБРЪЩАНЕ НА РЕЗУЛТАТА

Под всяко от тези заглавия не спират да въртят кратък преглед на изпълнението ми — косата ми се вее на вятъра, а фигурата ми, приведена върху главата на дракон страшилище, впримчва в ласо главата му и я смъква към Джена. Двата герба — фениксът и качулатите демони, надвиснали във въздуха над стадиона, сега са се преобразили единствено в нашия феникс, разперил пламтящи криле по цялата ширина на купола и извил тържествуващо глава към небесата.

И нивото ми е скочило до небесата: от 28-о на 49-о.

Но аз мисля само за това, че тази вечер Хидео можеше да умре. И че никой не го знае. Мислите ми продължават да се блъскат и да се връщат отново и отново към думите на Кен. „Теб ще те послуша. Моля те.“ Какво ли му е разправял за мен Хидео, че да мисли така?

Тайфа репортери връхлита върху бодигардовете ни, докато бягаме от арената към чакащите ни коли, и изведнъж вече не виждам нищо освен безкрай от ярки светкавици и микрофони.

— Тази вечер няма да има тренировки! — възкликва Ашър, когато най-сетне стигаме до очакващата ни лимузина и всички се качваме вътре. Другите ликуват, а той нарежда на колата да ни откара в Шибуя вместо в общежитието. Зад нашата кола екип от бодигардове се качва на втора кола и ни последва. Репортери с микробуси се мотаят из трафика наоколо и се влачат подире ни. Продължавам да мисля за Хидео и вместо да вдигна очи и да се усмихна на репортерите през прозореца, както прави Ашър, аз продължавам да държа под око Рен, който тупа Рошан по рамото.

Пред погледа ми примигва съобщение. От Кен е.

Той дори теб не слуша.

Той никога не ме е слушал, не и когато си е набил нещо в главата. Но аз не съм ловец на глави, и по-конкретно — не съм ти.

Защо си мислиш, че мен ще ме чуе?

Почти мога да усетя нетърпението на Кен, докато ми отговаря.

Мога да преброя хората, на които има пълно доверие, на пръстите наедната си ръка. Но с теб си говори често. Води те на вечеря, без да го е планирал.

Аз не съм му бодигард. Не мога да го принудя да се пази.

Ти си неговият ловец. Нае те, за да му казваш нещата, които трябва да знае. Ти имаш правото да настояваш за безопасността му. Той няма да те върне, ако се появиш на прага му.

Съотборниците ми избухват в смях и аз стреснато вдигам поглед към тях. Тази вечер ще празнуваме и те ще очакват да съм също толкова развълнувана от победата ни, колкото те самите. Ако си тръгна прекалено рано, веднага ще започнат да чоплят темата и да любопитстват, а и Рен ще стане подозрителен.

— Ей! — подвиква ми Хами, вдигам очи и виждам любопитното й изражение. Бузите й още са поруменели от победата. — Добре ли си?

Странно ми е, че никой друг на стадиона не знае какво е станало, как сигурно наистина си мислят, че двете присветвания сред седалките на балкона са били гръмнали транзистори, а не изстрели. В момента сигурно всичката ми тревога е изписана по лицето. Пускам й бляскава усмивка и се надявам да изглежда убедителна, а после поклащам глава.

— Фантастично се чувствам! Просто още съм в шок.

Хами се ухилва и издига няколкократно юмрук във въздуха. Той едва не се удря в тавана на лимузината.

— Караоке, бейби! — провиква се тя и всички останали подвикват заедно с нея.

И аз викам, ликувам възможно най-шумно, за да потисна бурята от мисли, назряваща в главата ми. Така се пъна да го докарам, че чак почвам да си вярвам.

Скоро вече сме настанени в лъскав, луксозен караоке бар в сърцето на Ропонги, квартала на нощния живот. Мъже в черни костюми охраняват всеки вход и изход. Залите са облицовани с огледала от пода до тавана, отразяващи светлината на пищните полилеи, а входовете за всяка частна караоке стая са боядисани в блещукащо злато. Пред всяка врата стоят виртуалните фигури на усмихнати супермодели, които поздравят всеки от нас по име, докато минаваме покрай тях. Оглеждам се нагоре и надолу по коридора, запаметявайки в главата си пътя към изхода, а после влизаме в собствената си частна стая.

Музиката е надута до оглушаване, а аз съм притисната на канапето между Хами и Ашър, когото сме извадили от инвалидната количка и сме настанили на меката мебел. Рен се смее, докато избира песен заедно с Рошан. Всеки път, когато превъртят на ново парче, стаята се преобразява, за да се нагоди към него — филмовата класика на Селин Дион превръща стаята в носа на „Титаник“, а „Трилър“ на Майкъл Джексън ни обгражда с танцуващи зомбита. Рошан, обикновено сдържан, сега си умира от смях, докато Рен разправя нещо на френски. През цялото време наблюдавам Рен с крайчеца на окото си. Никой друг ли не забеляза изражението му след края на играта? Дори и сега в стойката му проличава напрежение, сякаш тази вечер нещата не са се развили така добре за него, колкото за останалите от отбора.

— За Рошан — изкрещява Хами, откъсвайки ме от мислите ми. — Най-ценният сритай-задника-на-Тримейн играч!

Рошан като че леко се сепва при споменаването на Тримейн, но го скрива зад усмивка.

— За Хамс — не й остава длъжен той. — Крадлата на хилядите пауъръпи!

— За Емика! — възкликва Ашър. Бузите му са зачервени, разтеглени в грамаданска усмивка. Той тръсва глава. — Момиче, ти не си дива, а направо неистова!

Всички му пригласят, а аз се мъча да се усмихна в отговор. Трябва да се измъкна. Сигурно е заради развинтеното ми въображение, но усмивката на Рен ми изглежда по-напрегната от на всички други, щастието му ми се струва насилено.

Не отнема много време хаосът в стаята да достигне своя връх. Ашер се обляга тежко на Хами, като не спира да й повтаря, че я обича. Тя, на свой ред, му шепне нещо в ухото. Караоке микрофонът надава протестен писък, когато Рен изкрясква в него поредната фалшива нота. Рошан примижава при звука. Всички избухват в нова буря от смях, а аз награбвам телефона си, докато никой не гледа, и пиша на Хидео:

Къде си сега?

Изминават няколко секунди, а отговор няма. Хидео продължава да се инати. Прехапвам устна и му пращам второ съобщение.

Имам инфо за теб. Най-добре да разговаряме лично. Спешно е.

Информация от неговия ловец — само за това мога да се сетя.

Времето продължава да се точи. И тъкмо когато започвам да си мисля, че Кен нещо се е объркал за мен, идва криптирано съобщение. Потвърждавам самоличността си, за да го отключа, и пред очите ми изскача адрес. Адресът на Хидео. Едва не припадам от облекчение. После вкарвам координатите в джипиеса и изтривам съобщението.

До мен Ашър повишава глас.

— Кой иска да играем игра с шотове? Само сервитьорът да се върне…

Скачам на крака.

— Отивам да го намеря! — заявявам и се изнасям по най-краткия път към вратата. Идеално. Докато сервитьорът се замъкне при тях, те така ще са се развеселили, че никой няма и да забележи кога съм си тръгнала. Ще имам предостатъчно време, за да си измисля прилично оправдание. Излизам от помещението и се втурвам по коридора. В движение вадя пред очите си карта със сегашните координати на Хидео.

Златната точка, обозначаваща адреса му, се появява някъде в северната част на града. Изтичвам по един страничен коридор. Мигове по-късно той ме извежда в тясна задна уличка на гърба на сградата, близо до контейнерите за смет.

Студен дъждец е намокрил тротоара и щом излизам навън, ме връхлита мразовит нощен въздух. Неоновите светлини се отразяват в мокрото и оцветяват земята в смесица от размазани златни, зелени и сини петна. Номерът на квартала — 16, се носи над тротоара, изписан с яркожълти букви, а златна пунктирана линия води от мястото, на което стоя, до ъгъла на пряката, където завива вдясно и се губи от поглед. Весел надпис „Старт!“ се рее в центъра на полезрението ми и чака да поема по картата, а под него е изписано и приблизителното време на пристигане — трийсет минути.

Потрепервам, дръпвам си качулката нагоре и я стягам, за да покрие цялата ми коса, после си слагам и черна маска за лице. Освен това си изтеглям виртуално лице, за да се дегизирам. Сега би трябвало всеки на улицата, логнал се в НевроЛинка си, да ме вижда като напълно непозната, а не като едно от най-разпознаваемите момичета в града. Пак е по-добре от нищо. После мятам електрическия си скейтборд на земята и скачам върху него. След това се изстрелвам напред, следвайки златната пунктирана линия.

След половин час навлизам в тих богаташки квартал, разположен на хълм с изглед към града. Времетраенето на пътуването се мени, докато вървя, и показва колко минути ми остават до пристигане. Ръменето вече е преминало в стабилен дъжд, който се просмуква през качулката и ми мокри косата. Мъча се да спра да треперя, но полза няма.

Най-сетне пристигам. Златната пунктирана линия спира пред портата на топла на вид, хубаво осветена голяма къща с извита стена и лъвове, издялани от дърво, пред входа. Не знам колко охрана държи обикновено Хидео в резиденциите си, но тази вечер там са паркирани поне пет коли, а на вратата двама бодигардове чакат да ме посрещнат. Другите като че са се разпръснали из имота.

Сега единият идва при мен и ми казва да изпъна ръце. Изпълнявам. Той ме претърсва старателно. Остава доволен и се опитва да ме скрие под чадър, докато притичвам към входа.

— Благодаря, но нямам нужда вече от чадър — казвам на мъжа. Той ме поглежда косо, все едно никога не е получавал подобно нареждане, а аз му посочвам подгизналите си дрехи. — Сериозно!

Той неохотно прибира чадъра и вървим смълчано, докато стигаме главния вход. Чувам как вътре в къщата лае куче.

Отваря Хидео. Бодигардът му примигва изненадано, сякаш Хидео не прави често такива неща. Още е облечен в по-раншните си дрехи, но единият ръкав на ризата му е запретнат до лакътя, а в момента сваля копчето на другия ръкавел. Яката му е вдигната, горните няколко копчета на ризата — разкопчани, а черната му папийонка се мотае свободно около раменете. Няколко капки дъжд са намокрили косата му, сребристият кичур сияе в бяло. Изглежда угрижен и смутен и изведнъж това стряскащо ми припомня колко е млад. Толкова лесно се забравя.

— Мокра си до кости — казва той.

Прокашлям се.

— А ти си жив — отговарям. — Това е хубаво.

Бодигардът ни оставя сами. Хидео отваря широко вратата и ме въвежда вътре. До него подтичва дебело оранжево-бяло куче с къси крака и грамадни остри уши. То спира пред мен, размахва късата си опашка, поглежда ме приятелски и диша тежко. Погалвам го, после свалям до вратата мокрите си обувки и колебливо пристъпвам вътре.

Домът е безупречно чист, с високи тавани и красиви съвременни мебели. Тиха музика свири отнякъде, от вградена озвучителна система. За моя изненада не виждам виртуални букви, цветове или цифри никъде из къщата. Всичко е истинско. Колко ли струва такава разкошна къща в толкова скъп град като Токио?

— Трепериш — казва ми Хидео.

Свивам рамене.

— Само чакай да ги махна тия дрехи. — После се усещам какво съм изтърсила и бузите ми пламват. — Тоест не намеквам, че…

Крайчетата на устните му трепват в усмивка — кратък отдих от угрижеността — и той ми кимва да го последвам.

— Ще ти донеса сухи дрехи.

— Днес успях да надникна само в един файл на Рен — казвам на Хидео, докато вървим по коридора. А после му казвам и как се нарича файлът. — Очевидно днес Нула е планирал да, ами… да те убие. Как е бодигардът ти?

— Ще живее. Имало е и по-лоши атаки от днешната.

По-лоши атаки.

— Нещо за виновника?

Хидео поклаща глава, докато навива и втория си ръкав. Изморен е, мрачното му настроение още не се е разсеяло.

— Кен казва, че токът спрял напълно. В настаналата суматоха онзи, който и да е бил, е успял да се измъкне и да се смеси с тълпата. Ще преровим всяко кътче и всяка пролука на стадиона за улики, но няма да те лъжа. Били са добре подготвени.

Виновникът още е на свобода. Мъча се да преглътна страха си.

— Като не успяха днес, това не значи, че Нула не изчаква зад кулисите да се задейства отново! Това може да е част от грандиозния му план. — Вдишвам дълбоко. — Пак ще се пробват. Може дори да са се пробвали и преди това. И ще има още много случаи, когато няма да те пазят толкова добре като на стадиона.

Устните на Хидео леко се изопват, но това е единствената му реакция по въпроса за неговата безопасност. Той се спира и ме поглежда.

— А постъпвали ли са някакви данни за теб?

Двоумя се. Не ми бе хрумвала възможността Нула да тегли инфо за мен, и от тази идея ме полазват тръпки, макар и явната загриженост на Хидео да ме сгрява.

— Не би трябвало да е възможно — отвръщам. — Аз съм си добре. Освен това не за мен трябва да се тревожим. Колкото повече частици от тази загадка изнамирам, толкова по-злокобна изглежда.

— Моята охрана е свикнала да внимава. След твоето предупреждение претърсихме напълно дома ми. Ще проявят бдителност.

— Не за това говоря. Хидео — тази вечер ти едва не_ умря_! Разбираш го, нали?

— Тук съм добре защитен. Само в къщата има осем бодигардове. — Той кимва към останалата част от къщата. — Но така или иначе ти като че ли все повече и повече се доближаваш до разнищване на загадката.

— Не разбирам как можеш да се отнасяш толкова спокойно към това — казвам и ядът ми нараства. Нищо чудно, че Кен изглеждаше толкова вбесен. — Трябва да се махнеш от Токио. Тук не си в безопасност. Оставането ти тук те поставя под заплаха.

Хидео ми хвърля сериозен поглед.

— Няма да позволя някаква си смътна заплаха да ме прогони от града ми — заявява той. За пръв път, откакто го познавам, в гласа му се промъква гневна нотка. — Не за първи път някой ме набелязва, няма да е и за последен.

Тъкмо се каня да му повиша тон… и кихвам. Хладният въздух в къщата се просмуква в подгизналите ми дрехи и се усещам, че зъбите ми тракат.

Хидео стисва устни.

— Ще продължим, след като се стоплиш. Ела с мен.

Стигаме до просторна спалня — стъклените й стени извеждат към ведра дзен градина, обкичена със златисти фенери. В странична ниша е разположена голяма баня.

— Не бързай — казва Хидео и кимва към банята. — Когато си готова, ще продължим разговора. Желаеш ли чай?

„Хубава чаша чай след покушението над живота ти. Ами че как!“ Кимвам — прекалено съм премръзнала, за да споря.

— Да, с удоволствие.

Хидео затваря вратата на спалнята и ме оставя сама. Издишвам бавно и продължително. Засега не успявам много-много да го убедя, че се намира в истинска опасност. Въздъхвам и събличам суитшърта, джинсите и бельото си и подреждам всички дрехи внимателно покрай ваната да съхнат. Отражението ми в огледалото привлича погледа ми — гримът за турнира сега изглежда размазан и опушен, разтекъл се от дъжда, а косата ми виси на мокри шарени кичури. Нищо чудно, че Хидео не се вслушва в съветите ми — изглеждам като чалната. Погледът ми плъзва от образа ми към останалата част на банята. Душкабината е огромна, а стационарният душ, имитиращ дъжд, е монтиран директно на тавана. Завъртам крана и оставям топлата вода да вдигне пара, после влизам вътре.

Душът отмива някои от оплетените ми мисли и когато излизам, се чувствам малко по-спокойна за присъствието си тук. Избърсвам се с хавлия и сплитам мократа си коса на две рошави плитки, после излизам от банята.

Там вече ме чака комплект чисти дрехи. Кремав пуловер. Свободно пижамено долнище. Нахлузвам пуловера — мирише досущ като Хидео и ми е толкова голям, че провисва чак до коленете. Деколтето се плъзва настрана и оголва едното ми рамо. Долнището на пижамата дори не го обличам. Много е дълго.

Отивам до вратата на стаята, отварям я и се подавам навън да го повикам.

Но той вече е там — държи в едната си ръка чаша чай и тъкмо се готви да почука с другата по вратата.

— Еми… — заговорва той, щом ме вижда, но гласът му секва. И двамата се вцепеняваме.

Хидео примигва. Погледът му се стрелва към широкия бял пуловер, с който съм облечена, а после бързо се отклонява.

— Исках да те попитам дали имаш някакви предпочитания към чая — казва той.

Раменете и краката ми изведнъж ми се струват много разголени, а поруменелите ми бузи пламват като магма. Започвам да ломотя нещо.

— Извинявай. Аз… аз тъкмо смятах да те питам, ъъъ, дали ти се намират по-малки гащи. — Пак се издъних! — Искам да кажа… То не че ще ти се намира панталон, толкова малък, че да ми става… — закопах се още по-дълбоко. — Такова де, пижамата постоянно ми се смъква… — Страшно ме бива да копая. Мръщя се, после поклащам глава и млъквам, а ръцете ми описват кръгове във въздуха, все едно могат да предадат какво искам да кажа.

Хидео се позасмива. Освен ако въображението не ми играе номера, и неговите бузи леко поруменяват.

Излизам от унеса си и му трясвам вратата пред лицето.

Следва пауза, а после се чува познатият глас на Хидео:

— Извинявай — казва той. — Ще ти намеря нещо по-подходящо. — А после стъпките му отекват по коридора.

Отивам до леглото, заравям лице в чаршафите и простенвам.

Малко по-късно Хидео открехва вратата, пъхва чифт шорти вътре и ми ги размахва слепешката. Вземам ги. Пак са ми торбести, но поне не падат.

Измъквам се в коридора и отивам във всекидневната, където Хидео чете до пламтяща камина. Кучето лежи в краката му и похърква. Тук прозорците гледат към градината и се чува как дъждът се сипе като мъниста по стъклата. По стените са окачени портрети и рафтове с книги — недокоснати ранни издания, стройно подредени и артистично аранжирани. Има и рафтове с наредени по тях старинни видеоигри и конзоли, както и с прототипи — явно на най-ранните версии на очилата НевроЛинк. Някои са грамадни като тухли, но всяка става все по-малка и по-лека, докато най-накрая виждам първия официално произведен модел на очилата, подпрян в края на рафта.

Щом ме чува да се приближавам, Хидео вдига очи от книгата си, а после забелязва, че разглеждам рафтовете му.

— Майка ми добре се грижеше за първите ми прототипи на НевроЛинк — казва той. — С баща ми се погрижиха да ги запазят.

Майка му, невроложката, и баща му с работилницата за поправка на компютри.

— Като нови са! — отвръщам, докато оглеждам възхитено прототипите.

— Хората вярват, че предметите имат душа. Колкото повече любов влагаш в един предмет, толкова по-красив се получава.

Долавям обичта в гласа му и се усмихвам.

— Сигурно те много се гордеят със създаденото от теб.

Хидео само свива рамене, но изглежда поласкан от думите ми.

— У вас нямаш никаква разширена реалност — казвам, щом сядам.

Хидео поклаща глава.

— Харесва ми да поддържам дома си истински. Твърде лесно е да се загубиш в една илюзия — отвръща той и кимва към хартиената си книга.

Близостта ни е толкова осезаема, че сякаш по кожата си усещам призрака на неговото присъствие.

Поемам дълбоко въздух.

— Сещаш ли се за някакви свои врагове? Някой, който да иска да ти навреди по този начин? Може би бивш служител? Стар бизнес партньор?

Хидео се намръщва и извръща очи. След малко отговаря:

— Има достатъчно хора, които не харесват Warcross и НевроЛинк. Не всеки цени новото. Мнозина се страхуват от него.

— Каква ирония само! Нула толкова го е страх от новото — отвръщам, — но използва технологичните си познания, за да се опита да те спре.

— Той като че не дружи особено с логиката.

— А за Рен какво ще кажеш? Трябва незабавно да го дисквалифицираш от игрите! Пределно ясно е, че е замесен в този план. Може дори да е забъркан в опитите да ти навредят. Ами ако файлът, който днес видях, е бил предназначен за него? Ами ако някак е изпратил сигнал отвътре в играта на човека, който се опита да те нападне?

Това вкарва Хидео в размисъл за момент, преди най-сетне да поклати глава.

— Досега е надежден източник на информация и може да ни насочи към още улики. Ако го отстраня сега, на Нула ще му стане ясно, че знаем за него. Може да заподозрат теб.

Въздъхвам. Ще ми се да можех да оспоря тези доводи.

— Защо не искаш да напуснеш Токио? Днес можеше да умреш.

Хидео ме поглежда. Сиянието на огъня се отразява в очите му.

— И да призная на Нула, че е победил? Не. Всъщност, ако целият му план е само заплаха срещу мен, ще си отдъхна.

Разговорът ни затихва. Мъча се да се сетя какво да кажа, ала нищо от онова, което ми идва наум, не ми се струва подходящо, и затова си трая и проточвам още повече неловкото мълчание. Погледът ми отново плъзва към рафтовете, а после към портретите по стените. Там има снимки на Хидео като дете и като тийнейджър — помага в работилницата на баща си, чете до прозореца, играе на игри, позира с куп медали на шията, усмихва се на първите си снимки за пресата, когато за пръв път влезе в новините. Интересно — като дете Хидео е нямал сребрист кичур в косата си, нито сребърни нишки тук-там сред тъмните си мигли.

После очите ми се спират върху една конкретна снимка. На нея има две момчета.

— Имаш брат? — питам, без да мисля.

Хидео мълчи. Незабавно си спомням предупреждението, което получих точно преди да се срещна за пръв път с него. „Длъжна съм да ви помоля да не задавате никакви въпроси на господин Танака относно семейството му или личните им работи. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото й прилагане.“ Започвам да се извинявам, но думите ми секват, щом осъзнавам, че става дума дори за нещо повече. Изражението на Хидео сега е странно. Страх го е. Води вътрешна борба дали да ми каже нещо, или не. Отворила съм стара рана, едва зараснала зейнала бездна.

След дълго мълчание Хидео свежда очи и се заглежда в посипаните с дъждовни капки прозорци.

— Имах брат — казва.

„Господин Танака никога не отговаря на въпроси за семейството си.“ Но току-що бе отговорил, бе ми се открил, ако ще и за кратко. Сега чувам колко чуждо звучат думите от устата му, виждам колко му е тежко дори само да ги произнесе. Значи ли това, че никога не кани други хора в дома си, където онова, което го прави така уязвим, виси на показ на стената му? Гледам го и чакам да каже още нещо. И когато не дочаквам, изричам единственото, което мога:

— Много съжалявам.

Хидео ме пощадява — навежда се към масата.

— Спомена, че искаш чай — казва той, заобикаляйки думите ми също както и онази вечер, когато се срещнахме в седалището на „Хенка Геймс“. Мигът на слабост, който сподели с мен, вече е изтекъл, скрил се е зад стените.

„Това е онази частица от неговата история, която го преследва“ — мисля си аз и си спомням споделения помежду ни миг на скръб, когато му споменах за баща си. Каквото и да се е случило, той не се е помирил с това. То може дори да обяснява упорития му отказ да се пази. Кимвам мълчаливо, а после го гледам как налива чай — първо на мен, а после и на себе си. Подава ми моята чаша, аз я поемам с две ръце, наслаждавайки се на топлината и на чистия му аромат.

— Хидео… — начевам тихо нов опит. Внимавам да се пазя по-далече от всякакви мистерии, обвили миналото му. Погледът ми се задържа върху едва забележимите белези по кокалчетата му. — Ще продължа да преследвам Нула, това ти го обещавам. Но не искам да пострадаш пред очите ми. Ти не беше до мен в Пиратското свърталище и не усети както мен злокобното присъствие на онзи тип. Още не знам какво крои, но явно е опасен. Не можеш така да си играеш с живота си.

Хидео се поусмихва.

— Нима си била път чак дотук тази вечер, за да ме убеждаваш да напусна Токио?

Това подкачане ме кара да се изчервя пак и започвам да се ядосвам на себе си. Оставям чашата и свивам рамене.

— Ами не смятах, че това е нещо, което мога да обсъдя както трябва с теб, без да дойда тук лично. Исках и да те предупредя, без съотборниците ми да могат случайно да подслушат. Но аз сама исках да дойда тук. Кен не ме е принуждавал.

— Емика… — казва той. — Няма нужда да ми изтъкваш причините си да дойдеш. Признателен съм ти, че бдиш над мен. Та днес ти ми спаси живота.

Каквото и да смятах да кажа на свой ред, погледът му кара думите да заглъхнат. Той също оставя чашата си и се навежда към мен. Токов удар пронизва гръбнака ми.

— Радвам се, че си тук.

Вглеждам се в очите му и се мъча с всички сили да успокоя пулса си.

— Нима?

— Може би намеците ми към теб са били твърде деликатни.

Досега общо взето приемах, че всичките ми тълкувания на казаното от Хидео са преувеличения от моя страна, ала това изказване е трудно да го изтълкуваш погрешно. „Той достатъчно често говори за теб“ — бе казал Кен. Преглъщам тежко, но не се отдръпвам.

— Какво? — прошепвам.

Хидео е свел мигли и в погледа му има нещо сладко и неуверено. Той се колебае. После махва почти неуловимо с ръка и прозрачен екран изскача пред погледа ми.

„Връзка с Хидео?“, изписва се на него.

— Искам да ти покажа нещо — казва ми той. — Нова комуникационна система, върху която работя. Сигурен начин да се свържеш с мен.

Вглеждам се за миг в поканата, а после я приемам. Краищата на зрителното ми поле светват в синьо.

— Как работи?

Изпрати ми мисъл, Емика.

Гласът на Хидео, нежен, топъл и дълбок, проехтява в съзнанието ми. Почти подскачам от изненада. Когато го поглеждам, той не помръдва нито устните, нито пръстите на ръцете си. Това е телепатия през НевроЛинк, еволюция в комуникациите, интимна и тайна нишка в умовете ни, която ни свързва. Изумена от тази новост, аз колебливо му изпращам отговор.

Ти си в ума ми?

Само ако ми позволиш. Свободна си да прекъснеш връзката във всеки един момент.

Не успявам да сдържа усмивката си, уловена някъде между потреса и вълнението. Мина почти десетилетие, откакто Хидео създаде технология, която промени света, и ето го сега — продължава да го прави, година след година. Поклащам глава невярващо.

Това е невероятно!

Хидео се усмихва, мрачното му настроение сякаш започва да се разсейва.

Не мисля, че осъзнаваш колко много се наслаждавам на компанията ти. Затова искам да ти споделя една тайна.

Внезапно осъзнавам, че мога не само да чуя мислите му в главата си, но и че мога да… усетя нещо. Мога да почувствам частица от емоциите му през връзката.

О — помислям си, без дори да го осъзнавам, а пулсът ми се ускорява. Усещам желание в него, една наситена, тлееща топлина. За мен.

Искам да те целуна — мисли си Хидео, докато се навежда още по-близо до мен — още от онази вечер, когато те видях с бялата рокля.

От партито в „Саунд Мюзиъм Вижън“. Дъхът ми секва. Изведнъж рязко осъзнавам колко са разголени раменете ми. Постоянният приток на чувства, който усещам през връзката ни, замайва главата ми и се чудя дали той може да усети същото нещо да извира и от мен — обезумелия, трескав ритъм на сърцето ми, топлината, която се втурва през вените ми. Би трябвало, защото усмивката му се разширява.

Чувствам се дръзка под тази приглушена светлина, в тази стая, в която изведнъж е станало много горещо.

— Ами — започвам аз, а погледът му пада върху устните ми. — Като че трябва да направим нещо по въпроса.

Мога да мисля само за това, че той е тъй близо, за черните му очи, за дъха му, галещ кожата ми. Сега погледът му искри, очите му добиват онзи тъмен цвят, изгаря го пламенна жажда, желание. За една мъчителна секунда той се колебае. После главата му се накланя към мен. Меките му устни се притискат в моите и още преди да го осъзная, той ме целува.

Клепките ми пърхат и се затварят. Отначало е нежен, чувствата му са сдържани и търсещи, едната му ръка се вдига и леко обхваща лицето ми. Извивам се под допира му, показвам му, че искам повече, че съм готова за още. Фантазирам си какво може да направи след това и му изпращам тези мисли. Чувстваш ли какво искам? Сякаш в отговор, сподавен стон на удоволствие се изтръгва от дълбините на гърлото му. После се приближава още, притиска ме на дивана и ме целува дори по-страстно. Отдавам се на докосванията му и си фантазирам как може да продължи това. Връзката помежду ни подсилва десетократно всяко чувство и аз се боря да си поема въздух, завладяна от помитащата сила на желанието му, изливащо се върху ми — и от заслепяващата ме страст, препускаща в негова посока. Мога да усетя мислите му, мимолетни проблясъци от ръцете му върху тялото ми, плъзгащи се надолу по голите ми бедра.

Цялото ми тяло гори. Пръстите му се заплитат в косата ми, придърпват главата ми към него. През мъглата, обвила мислите ми, осъзнавам, че съм обгърнала с ръце шията му и го придърпвам към мен, докато всяка частица от тялото ми се притиска в неговото. Толкова е топъл, мускулите на ръцете и гърдите му са стегнати под дрехите. А дъждът продължава тихо да се сипе по стъклото.

Хидео се отдръпва само за миг, устните му трептят над моите. Диша учестено и тежко, бръчки браздят челото му, огънят все още пламти в очите му. В този миг той е така истински, съблякъл е от себе си своята сдържана, резервирана, порядъчна версия. Разтърсва ме буря от усещания, не знам върху какво да се съсредоточа, искам да изпия всичко на един дъх, мъча се да намеря съвършените думи.

Е, да — изпъшквам накрая. — Намеците ти определено са били твърде тънки.

Усмивката му се завръща.

— Ще ти се реванширам — прошепва ми на ухо, а после пак ме целува. Зъбите ми закачливо захапват долната му устна. Хидео изръмжава от изненада, отдръпва уста от моята и ме целува по овала на лицето. Устните му се спускат по шията ми и по гърба ми полазват тръпки. Горещата му ръка се е пъхнала под пуловера ми и гали голия ми гръб, проследява линията на гръбнака ми. Усещам мазолите в основата на пръстите му, твърдия им допир по кожата ми. Един милион мисли се втурват през ума ми. Извивам се към него. Смътно осъзнавам, че съм се свлякла на канапето и сега главата ми е отпусната на облегалката, а тялото на Хидео се е притиснало тежко в моето и ме изтласква надолу. Устните му се спускат от шията към ключицата ми и ме целуват там, където минава татуировката, а след това и по оголеното рамо.

Най-неочаквано една чужда емоция си пробива път през страстната ни буря, една нишка на тревога от негова страна. И за мое разочарование Хидео полага последна целувка върху кожата ми. Въздъхва, измърморва едва чуто някаква ругатня в ухото ми и се отдръпва. Изведнъж ми става студено, все още ми се вие свят от онова, което се случи току-що. Бавно се подпирам на лакти и се втренчвам в него. Той ми помага да се надигна, а после задържа ръцете си върху моите. Връзката помежду ни потреперва изненадано, а после се успокоява и притихва.

— Въвличам те в нещо, за което не сме се разбирали — казва той най-сетне.

Поглеждам го намръщено, все още задъхана.

— Е, аз не се оплаквам. — Притискам се към него. — Ще намеря Нула. Ще си довърша работата, за която ме нае.

Той се взира в мен, а после тръсва глава и се усмихва. Предпазливият щит, който винаги поддържа около себе си, сега е паднал и излага на показ по-уязвимите страни на същността му. Има нещо, което иска да ми каже. По лицето му виждам как води вътрешна борба.

— Няма да те задържам повече тази вечер — казва той. Сърцето му пак се скрива зад щита. — Съотборниците ти сигурно искат да празнуват с теб.

След това се пресяга и изключва връзката. Внезапното отсъствие на емоциите и ехото на гласа му в главата ми ме карат да се почувствам празна. Миниатюрен бутон примигва в крайчеца на периферното ми зрение, трябва само да го натисна и ще ни свърже отново.

Опитвам се да кимна в знак на съгласие, за да не забележи разочарованието, изписано по лицето ми.

— Да — казвам. — Празненството. По-добре да се връщам.

Той ме целува по бузата.

— Утре ще поговорим — казва. Но още докато се отдръпва, разбирам, че нещо между нас се е променило завинаги.

Кимвам като насън, сякаш не мога да спра да вземам този наркотик.

— Да.