Мари Лу
Warcross (16)

15

Три дни изминават като в мъгла в активни тренировки. „Ездачите на феникси“ упражняват всяка възможна комбинация. Действам в комбина с Хами, после с Рен, а след това с Ашър и Рошан. С двамата. Срещу двамата. Обстановката се променя от джунгла през град до извисяващи се канари. Упражняваме се на нива от миналите шампионати и всичко между тях.

Ашър ни тренира така интензивно, както не съм виждала досега. Боря се със зъби и нокти да не изоставам. Всеки нов свят, в който играя, е свят, в който останалите вече са играли, всяка нова маневра е позната на всеки от съотборниците ми. Точно когато си помисля, че съм хванала цаката на нещо, Ашър цепи наполовина времето, за което трябва да изпълним определена мисия или действие. Точно когато започна да свиквам с някой свят, Ашър ни прехвърля на следващия.

Приключвам дните си капнала, делейки със също толкова разбитите си съотборници диваните, докато мозъкът ми напира да се пръсне от всичката нова информация, която Ашър тъпче в нея при обсъждането на предстоящия ден. Разиграванията и упражненията изпълват сънищата ни.

Хидео се погрижи да вляза в отбора, но не може да помогне на „Ездачите на феникси“ да спечелят. Ако изгубим още в първия кръг, съотборниците ми ще се разпръснат за сезона и ще ми е много по-трудно да следя Рен. Хидео разчита на мен да изпълня своята част от сделката. Ако не го направя, това означава да отстъпя наградата си на някой друг ловец — такъв, който може да остане в шампионата.

— Просто си нова в това — опитва се да ме успокои Рошан една вечер, докато сме насядали едни срещу други по диваните. Уики кръжи около нас, подавайки на всеки чиния с топла вечеря. — Нормално е да ти отнема време да осмислиш всичко.

От другата ми страна Хами загребва с вилица от храната си.

— Някой ден, Рошан, при това скоро, мекушавото ти сърце ще ни удави всичките — очите й се стрелват към мен, преди да поднесе вилицата към устата си. — Не можем да си позволим Емика да се отпуска.

— Изобщо не трябваше да е в набора — намесва се Рен.

— По-полека, диджей — смръщва му се Хами.

— Просто казвам — казва Рен, повдигайки ножа и вилицата си в защита. — Аз не съм започнал да свиря директно по международни събития. Не е здравословно. — Той ме поглежда. — Не я насилвайте в ситуации, за които не е готова. Можете да я убиете.

Отклонявам поглед от него, но не и преди думите му да разбудят шестото ми чувство. Подозира ли ме? Гледа ли ме?

Рошан кимва към Рен с неохота.

— Не можем да си позволим тя да прегори. Има такова нещо. И ти го знаеш, Хамс.

— Това е само защото онази година бях титан, а Оливър беше направо жалък капитан в сравнение с Аш.

— Оценявам ласкателството — казва Аш, докато мята едно пържено картофче в уста, а после ме поглежда. — Днес хич те нямаше на тренировката, Еми.

— Не е спала от дни — намесва се Рошан. — Личи й на лицето.

— Добре съм — промърморвам, докато търкам черните кръгове под очите си в безсмислен опит да ги залича. Трябва да се махна оттук. Ако съотборниците ми започнат да душат наоколо, като нищо да разберат, че не само тренировките ме лишават от сън.

Ашър прочиства гърлото си и другите се кротват. Той ни кимва.

— Без тренировка утре. Наспете се, хапнете късна закуска. Ще започнем с подновени сили вдругиден.

Побутвам леко Рошан в тиха благодарност, а Хами поглежда мрачно към Ашър. Спомням си безмилостния начин, по който спечели онази шахматна игра в спомена си.

— Знаеш ли кой няма да си почива утре? — пита тя. — „Демоничната бригада“.

— Знаеш ли от какво нямам нужда? От психически изтощен архитект. Емика цял ден прави грешки — Аш кимва към Рен, който се храни мълчаливо до него. — Рен и без това има работа със звукозаписното си студио утре. Един почивен ден ще ни се отрази добре.

Наблюдавам мълчаливо Рен, докато си дояждаме вечерята и се разпръскваме по стаите. Анализирам го всеки ден, търся някаква следа, допълнителни призраци, каквото и да е. Всяка нощ преравям данните му с новия ключ, който Хидео ми даде. Нищо. Утре ще се отправи към Тъмните светове, а аз все още нямам представа защо. И на всичкото отгоре съм сигурна, че той също ме наблюдава.

— Ем — спира ме Хами, когато се отправям към вратата си. Обръщам се и я виждам да върви забързано към мен, в ръката й има пакет. Тя ми го подава. — Носи това около главата си, докато спиш. На мен ми действа за нула време.

Притискам меката материя между пръстите си.

— Благодаря — казвам.

Тя повдига рамене.

— Не искам да те притискам. — Пъха ръце в джобовете си. — Можеш да ми кажеш, нали знаеш, ако имаш някакви проблеми. Може да тренираме само двечките някой път.

Виждам как шахматисткият й ум сглобява парченцата от думите ми, без да вярва особено на извиненията ми, обмисляйки с десет хода напред каква ли може да е следващата ми стъпка. Вижда, че нещо ме тормози.

— Знам — отговарям й с усмивка. — Може би утре.

— Разбрахме се — тя отвръща на усмивката ми и аз усещам жегване на вина. Никога не съм била част от група като тази — малка, но много близка група приятели, които правят всичко заедно. С нея можем да си станем много по-близки, ако само я допусна до себе си.

Вместо това само й пожелавам лека нощ. Тя прави същото, но мога да видя съмнението в очите й, когато се обръща и тръгва към стаята си. Изчаквам я да се прибере, преди да затворя вратата след себе си.

Тази вечер, докато си правя нощно плуване в басейна на балкона в опит да прочистя главата си, получавам съобщение от Хидео.

Разстроена си.

Спирам с обиколките, примигам, за да се оттече от очите ми топлата вода и без да си дам време да размисля, чуквам по текста на Хидео, увиснал пред погледа ми. Молбата ми за чат се изпраща и след малко Хидео я приема и се появява край басейна като виртуален образ. Намира се в стая, осветена с приглушена топла светлина, и тъкмо охлабва вратовръзката си. Без нея изглежда повече на своята възраст, невъзможно млад и по-малко властен. Кокалчетата му тази вечер не са зачервени и ожулени. Сигурно от няколко дни не се е боксирал.

Непринуденото му държание ме кара да се поотпусна. Вдигам ръце над водата и ги облягам върху облицования с плочки ръб на басейна. Водни капки по татуираната ми кожа отразяват лунните лъчи.

— Как се сети? — отговарям.

— От дни не съм чувал нищичко от теб.

— Ами ако просто трупам инфо за следващия път, когато ти докладвам? Та аз още не съм ходила в Тъмния свят.

Хидео се извръща за момент, докато сваля копчетата от ръкавите си.

— И затова ли не си ми се обаждала? — пита той през рамо.

— С това искаш да ми кажеш, че трябва да напредвам по-бързо ли?

Той ме поглежда, изражението му частично е прикрито от сенки.

— С това искам да попитам дали мога да ти помогна.

— Мислех си, че аз помагам на теб.

Той пак се умълчава, но на приглушената светлина главата му леко се извръща към мен и разкрива намека за усмивка, играещ по устните му. Очите му се спират върху моите. Благодарна съм на тъмнината, която скрива поруменяващите ми страни.

— Знам, че си изтощена — казва накрая.

Свеждам поглед хем за да изтръскам няколко мънистени капчици вода от ръката си.

— Нямам нужда от съжаление.

— Не е съжаление. Не бих ти възложил задачата, ако си мислех, че не можеш да се справиш.

Както винаги, не пада по гръб.

— Ако искаш да ми помогнеш — казвам и се потапям отново във водата, — винаги можеш да ми предложиш малко морална подкрепа.

— Морална подкрепа — той се обръща и застава с лице към мен, усмивката му става игрива. — И каква морална подкрепа би ти допаднала?

— Не знам. Някоя и друга окуражителна дума?

Хидео повдига вежда развеселено.

— Много добре — казва и пристъпва към мен. — Проверявам как си само защото ми липсват разговорите с теб — казва. — Това помага ли?

Застивам с отворена уста, самоувереността ми се изпарява във въздуха.

Преди да мога да отговоря, той ми пожелава лека нощ и прекъсва връзката. Образът на Хидео изчезва, но не преди да мярна лицето му за последно — погледът му е все така впит в мен.

 

 

Същата вечер сънувам, че с Хидео сме отново в „Саунд Мюзиъм Вижън“, само дето не сме в средата на дансинга. Вместо това сме на горния етаж, сгушени в един от тъмните ъгли на терасата с изглед към космоса, и той ме притиска към стената. Целува ме настървено.

Събуждам се внезапно, смутена и раздразнена от самата себе си.

Думите му все още отекват в ума ми с настъпването на деня. Днес Рен ще отиде в Тъмните светове. Докато другите се готвят да обядват, аз заключвам стаята си и се логвам в Warcross.

Обаче вместо да вляза в нормалната игра, изкарвам във въздуха клавиатура и въвеждам поредица от допълнителни команди, почуквайки с пръсти по пода. Стаята потрепва и изведнъж вътре притъмнява и аз увисвам сред пълен мрак. Притаявам дъх. Достатъчно често влизам в Тъмните светове, но колкото и пъти да го правя, никога няма да свикна със задушаващата чернилка, която се спуска пред очите ми, преди да вляза.

Най-накрая пред погледа ми се появяват хоризонтални червени линии — линии, които след като зумвам, се превръщат в код. Той изпълва полезрението ми, страница след страница, докато най-сетне стига до дъното и ми вади присветващ курсор. Въвеждам още няколко команди и нов пакет от данни изпълва полезрението ми.

А после изведнъж тъмночервеният код изчезва и попадам сред улиците на неприветлив град, типичното [нула] е изписано над главата ми. И други тъмни фигури щъкат покрай мен и нито една от тях не ми обръща никакво внимание. Заставам под редица от безкрайни светещи неонови надписи, вървящи горе по цялата дължина на сградата. Те ме осветяват с разноцветна светлина.

Усмихвам се. Минала съм през защитата, пазеща „наземното“ равнище на Warcross и съм се гмурнала в ширналия се криптиран подземен свят на виртуална реалност, възникнал точно под Warcross платформата. Тук е вторият ми дом — това място, където всеки говори моя език, езика, на който си шепнат електрическите вериги и жиците, и където онези, които иначе, в реалността, може и да са безсилни, тук са способни да притежават невероятна власт.

Този град си няма име. И без това никой от тези, които често се навъртат в него, не би се напъвал да му измисля такова — щом си в Тъмните светове, значи си на долната земя, а всеки, който си знае работата, трябва да разбира, че не говориш за оная от приказките. В света, в който влизам сега, логика няма — не и обичайната логика. Тесни порутени сгради стърчат по средата на улицата, а някои врати към сградите висят на обратно, все едно е невъзможно да влезеш в тях. Главната улица се пресича с други улици във въздуха, а те водят от перваз на прозорец към друг перваз и свързват невъзможното. Досущ като гигантска картина на Ешер. Щом погледна към небето, там успоредно един на друг се носят поредица от тъмни влакове и се губят в двата края на хоризонта. Изглеждат смахнато — разтегнати, сякаш изопачени от някакво криво огледало. Наблизо капе вода, стича се в канавките и се събира в дупките по платното.

Поглеждам нагоре към неоновите реклами. Взреш ли се в тях, ще забележиш, че всъщност изобщо не са реклами, а списък с имена, грейнали в неон. Ако си толкова тъп, че си дошъл в Тъмните светове, без да знаеш как да защитиш самоличността си, то за нула време ще си видиш истинското име и цялата лична информация — номера на социалните осигуровки, домашни адреси, лични телефонни номера — изредени горе в тези надписи. Точно това представляват тези имена — редовно обновяван списък на всички потребители, дръзнали да слязат тук долу неподготвени, излъчвани за всички Тъмни светове. Този списък ги оставя на произвола на майсторите хакери тук.

Подминавам табела с името на главната улица. „Коприненият път“, пише на нея. Под списъците има редици от магазини и те също си имат неонови надписи. Някои продават нелегални стоки — главно дрога. Пред прозорците на други висят червени фенерчета — те предлагат виртуален секс. На вратите на други пък има видеоиконки — знак за виртуално воайорство на живо. Извръщам очи и забързвам крачка. Може да съм скрита зад черен костюм и лице с менящи се на случаен принцип черти, но това, че често идвам в този свят, не значи, че нищо тук не ме притеснява.

Сега изкарвам търсачка и въвеждам Пиратското свърталище — резултатите започват да се изнизват покрай мен. Светът около мен се замъглява и миг по-късно стоя на отсечка от улицата, където сградите отстъпват място на един кей. Край брега стърчи пиратски кораб, осветен с нанизи от червени фенери — накичен е чак до върха на мачтите, светлините им се отразяват във водата и хвърлят тънък воал от сияние.

Пиратското свърталище е едно от най-популярните места за събиране тук долу. Носът на кораба е украсен с разкошна дърворезба във вид на обърнат копирайт символ. „Информацията иска да бъде свободна“ — изричам безмълвно слогана на свърталището. Над мостчето, водещо към главната палуба, виси ален транспарант, а по него в момента се изнизва неспирна върволица от анонимни аватари.

Днес аленият транспарант съобщава, че вътре вървят залагания за игра на Warcross. Тия игри са ми твърде познати. Игри, провеждани без абсолютно никакви правила, точно на тях изнамирам и залавям комарджиите, дето ги е погнал законът. „Игрите на Черния кръст“ ги наричат всички на майтап. Мога само да си представя колко задлъжнели Warcross комарджии ще излязат оттам този път.

„Рен сигурно е дошъл тук за това“ — помислям си, щом тръгвам нагоре по мостчето.

На борда на кораба от тонколоните се носи електронно парче, изпиратствано от неиздаден албум на Франки Дина. В центъра на палубата стърчи стъклен цилиндър, върху който се върти постоянно обновяващ се списък с имена и цифри. Имената в този списък са прочути — министър-председатели, президенти, поп звезди… и срещу всяко от тях се предлага някаква сума в банкноти. Лотарията на убийствата. Хората залагат пари за личността, която биха искали да видят убита. Щом някоя от тях натрупа достатъчно джакпот, все някой убиец от Тъмните светове задължително ще се почувства мотивиран да убие въпросното лице и да го спечели.

Рядко се случва, разбира се. Но Пиратското свърталище е съществувало под една или друга форма почти откакто интернет съществува и горе-долу на всяко десетилетие се пада по едно убийство, което действително се случва. Всъщност един мразен от всички и навсякъде дипломат, оправдан по обвинение за изнасилване, умря преди няколко години в тайнствен инцидент с взривила се кола. Бях видяла името му начело в списъка на лотарията на убийствата седмица преди това да се случи.

Поглеждам нагоре — там е балконът с гледка към цилиндъра с имената. Няколко аватари са насядали на него и гледат. Единият се е навел напред, подпрял лакти на коленете си, и безмълвно изучава имената. Потенциални убийци — всичките чакат точната сума. Потръпвам и извръщам очи.

По останалите стени вървят списъци със статистически данни за всеки официален Warcross отбор. Данните за „Ездачите на феникси“ и „Демоничната бригада“ заемат цяла стена. Под нея се извърта списък със залаганията срещу двата отбора. Пристрастията съкрушително клонят към страната на „Демоничната бригада“.

Групи безименни аватари се скупчват тук и там, всички потънали в собствените си разговори. Повечето имат тежкарски, дори чудовищен облик — напомпани ръце с дълги остри нокти, черни дупки на мястото на очите. На някои хора от Тъмния свят много им допада да се издокарват в подобаващ вид. Търся Рен. Той може да е всеки от тези аватари, маскиран точно като всички нас.

Поглеждам часа. Почти един. Изпружвам врат и оглеждам внимателно тълпата, докато въвеждам команди, търся какъвто и да било признак за сигнатурата на Рен тук. Нищо.

И тогава…

Златната точка се появява на картата ми. Докато си пробивам път през тълпата, изведнъж виждам предупредителен надпис, който ми съобщава, че Рен е тук вътре. И наистина, щом проверявам данните му, виждам как маркерът WC0 цъфва в неговото инфо. Сърцето ми забива учестено. Той е силуетът, който бях видяла над арената! За какво… или заради кого… е дошъл тук?

Оглеждам се, а тълпата като че притихва, във въздуха надвисва тишина, изпълнена с очакване.

Внезапно списъкът с предложения за убийства върху стъкления цилиндър временно изчезва, заменен от следния надпис:

ОБСИДИАНОВИТЕ КРАЛЕ срещу БЕЛИТЕ АКУЛИ

И Тъмните светове си имат свои собствени прочути отбори — само че тези играчи си остават анонимни и играят много, ама много мръсно. Всички, които гледат към цилиндъра, сега виждат плаващ бутон ВЛЕЗ в центъра на полезрението си. Натискам го. Отваря се поле, което ме пита колко банкноти искам да заложа. Оглеждам се из стаята, взирам се в цифрите над всеки един от останалите залагащи. Б- 1000. Б- 5000. Б- 10 000. Виждам дори неколцина, заложили суми, далече надхвърлящи Б- 100 000.

Залагам стотачка. Тук няма нужда да бия на очи.

Светът около нас се изменя и изведнъж вече не стоим на палубата на Пиратското свърталище, а се носим над редица от осветени небостъргачи под кървавочервено небе. Неоновобели играчи изникват сред света и засияват редом с пауъръпи. Изгледът от Пиратското свърталище се минимализира в по-малък екран в ъгъла на зрителното ми поле — той ще се появява в центъра пред очите ми, щом погледна надолу към него. Сега го използвам, за да потърся златната точка на Рен.

Ето го и него, застанал е само на няколко крачки от нас. Над главата му виси светлозелената цифра на заложените от него банкноти. 100. Вдигам вежда. И той не се хвърля на високи залози. Странна работа. Обикновено когато проследявам някого тук долу, той е склонен да залага умопомрачителни суми в банкноти.

Но Рен си рискува репутацията на професионален играч само за да заложи тук шепа банкноти в незаконна игра. Нещо не се връзва. Не е дошъл тук за играта. Мотка се насам-натам, сигурно просто си трае, докато изчаква. Следя го и се мръщя. Хващам се на бас, че е дошъл тук, за да се свърже с някого.

Коментаторът се обажда и представя десетимата играчи, а после мачът започва. За разлика от нормалните игри, при тази най-отдолу на зрителното ми поле са изписани две цифри. Всяка цифра обозначава цялостната сума в банкноти, заложени за всеки отбор. Щом играчите се хвърлят в движение, чувам рева на публиката. Двама противници се застигат и двамата замахват, за да нападнат. И щом го направят, единият внезапно се изгубва от поглед. Изскача зад гърба на другия и преди онзи да успее да реагира, го изритва от покрива на сградата. Тълпата се разкрещява. Аз си стоя мълчаливо и си гледам. Първият играч трябва да е хакнал кода му, за да се възползва от някой бъг или нещо такова. В истинска игра подобен ход би означавал незабавен бан. Но тук, без надзора на официални служители на „Хенка Геймс“, всичко е позволено.

Докато играта върви, залаганията за всеки тим се променят на живо пред очите ми. „Обсидиановите крале“, започнали с по-високи залози от „Белите акули“, сега изостават. След като архитектът им е повален с пауъръп „Ледена висулка“ (временна парализа), залозите за акулите скачат още по-високо.

Въздъхвам. Нищо необичайно не се случва — освен необичайно ниския залог на Рен. Ами ако само си губя времето тука, а Рен е един грамаден куп зелен хайвер?

И точно тогава забелязвам как един нов комарджия влиза в Пиратското свърталище.

Щях да го изтърва, ако не беше хакът ми. Повечето хора около мен явно въобще не забелязват присъствието му — освен неколцина. Рен например, който също се обръща да го погледне.

Сред всички тези грамадански аватари новодошлият е незабележим, тънка сянка. Лицето му е изцяло скрито зад тъмен непрозрачен шлем, черна прилягаща броня покрива цялото му тяло. Докато се движи, стегнатите му мускули играят, подчертани от неоновите светлини в Свърталището. И макар и да нямам никакво инфо за него, нищо, което да ми подскаже кой може да е този човек, студена тръпка ме разтърсва от главата до петите, обзема ме някакво шесто чувство на увереност. Точно него чака да види Рен. Точно с него има среща.

Той е Нула.