Мари Лу
Warcross (15)

14

Първия път, когато стъпих в Тъмните светове, беше по време на първия ми лов. Бях на шестнайсет и съвсем сама. Шефът на една местна нюйоркска улична банда беше предложил възнаграждение от 2500 долара за един от членовете й и аз го бях видяла в кратка обява в някакъв онлайн форум.

Бях чела за други младежи като мен, опитали късмета си в конкурентния свят на ловци на глави. Не им личеше да притежават някакви по-специални качества, а и изглеждаше като начин — ако те бива — да си докарваш добри приходи. Най-добрите ловци можеха да спечелят до шестцифрена сума на година.

Имах и друга причина да отида на този лов. Баща ми дължеше 2000 долара от хазарт. След като той почина, си обещах да не работя за никого от престъпния свят — но за да мога да си го позволя, трябваше да изчистя този дълг.

В противен случай хората, на които татко дължеше пари, щяха да дойдат да си ги искат от мен в мига, в който навършех осемнайсет.

Така че направих проучване — доколкото ми се удаде — как да стигна до Тъмните светове. Вярвах най-искрено, че следвайки няколко онлайн ръководства, ще успея някак да се шмугна невредима в това свърталище на престъпността.

Единственото правило в Тъмната мрежа е да останеш анонимен. Нивото на безопасността ти е в тънка зависимост от нивото на маскировката ти. Научих това по трудния начин, след като успях да издрапам дотам, проследих мишената си и открих местонахождението й в реалността. Едва тогава осъзнах, че докато съм била там долу, случайно съм изложила на показ част от самоличността си. Не мина много време и цялата ми лична информация — възраст, история, местонахождение — беше излъчена навсякъде в Тъмните светове и оборудването ми беше компрометирано.

Да, взех си парите и изплатих дълга на татко. Но през следващите няколко месеца напълно изтърбуших лаптопа и телефона си, останах офлайн и се покрих доколкото можах. И въпреки всичко получавах откачени телефонни обаждания посред нощ, както и странни писма в пощенската кутия. Някоя и друга заплаха, оставена на стълбите пред дома ми. В крайна сметка ми се наложи да се изнеса.

Никога повече не работих за банда. Отне ми месеци да събера куража да се върна онлайн. Това е то Тъмните светове: Можеш да се подготвяш за тях колкото си искаш, но единственият начин да ги разбереш истински, е да влезеш в тях.

 

 

— Госпожице Чен — поздравява ме Хидео, след като ни свързват. — Радвам се да ви чуя.

Това се случва на следващата сутрин, преди да започнат сериозните тренировки. Виртуалният образ на Хидео се е разположил в стаята ми, приведен напред в стола и опрял лакти на бюрото си. По самотния сребрист кичур в косата му проблясва лъч, процедил се през прозорците. До него Кен се е облегнал на бюрото с ръце в джобовете, което ми подсказва, че съм прекъснала разговора им. Той ме поглежда през рамо. Двама бодигардове са застанали мирно до тях.

— Обаждаш се толкова скоро с новини? — подхвърля Кен и поглежда Хидео. — Може пък наистина да си намерил своя идеален ловец на глави.

Опитвам се да си докарам вид на професионалист, както съм седнала по турски на леглото, боса и в прокъсани джинси.

— Сигурно си бил зает след партито за откриването — казвам на Хидео. Погледът ми се стрелва за миг към Кен. — Извинете, прекъсвам ли работата ви?

— Ти си работата ни — отвръща ми Кен. — Тъкмо за теб си говорехме.

— О — прокашлям се. — Хубави неща, надявам се.

Кен се ухилва.

— По-скоро да — казва, след което се отдръпва от бюрото на Хидео, без да дава повече обяснения. — Ще ви оставя на спокойствие. Весело!

Хидео разменя бърз поглед с Кен.

— След малко ще си продължим разговора — информира го.

Кен излиза от полезрението ми. Хидео го изпраща с поглед, а после прави бърз жест с ръка към вратата. Без нито дума двамата му бодигардове се покланят, излизат и оставят Хидео сам в стаята.

Щом напускат, той пак се обръща към мен.

— Надявам се да си прекарваш добре, откакто привлече всичкото внимание на Военния набор.

— Наскоро проумях, че си наредил на „Ездачите на феникси“ да ме призоват първа, за да си сигурен, че ще се класирам за игрите.

— На никого не съм нареждал да бъдеш първата избрана — заявява той. — Ашър Уинг е решил това съвсем сам. Ти си ценен кадър.

Значи, в крайна сметка Хидео няма общо с това.

— Ами… — казвам. — Военният набор бе интересен и по други причини. Виж какво открих. — Вадя скрийншота от Военния набор и го прожектирам във въздуха между нас. Той бавно се завърта и ни показва пълен изглед на стадиона. Сянката на човешки силует, който няма как да сбъркаш, е кацнала върху металната плетеница под купола. Над главата му се рее думата [нула]. — В деня на Военния набор забелязах мъж да наблюдава от покрива на „Токио Доум“.

Това спечелва интереса на Хидео. Той изучава скрийншота, очите му се присвиват срещу черния силует, кацнал сред лабиринта от греди под купола.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— О, знам и повече. Това е Рен.

Погледът на Хидео се стрелва от скрийншота към мен.

— Реноар Тома?

Кимвам.

— Диджей Рен. Един маркер в кода на скрийншота ме насочи към него. Оттогава вързах всички официални играчи към моя Warcross профил. — Изкарвам профилите на всички. — Може да ми се наложи да попрегледам някои от спомените им, за да видя кой още е замесен.

Погледът на Хидео се измества към спретнатата от мен дигитална карта — тя показва къде се намира в момента всеки от играчите на Warcross. Повечето са си по общежитията. Група играчи от „Андромеда“ са из града, а Ашър е излязъл от общежитието на „Ездачите“. Рен още си седи в стаята.

— По-опасна си, отколкото си мислех — отбелязва замислено Хидео, докато се възхищава на работата ми.

— Обещавам да съм добра с теб — казвам му с усмивка.

Този път успявам да го разсмея.

— Трябва ли да се тревожа? — пита.

— Пуснах един хак по инфото на Рен — завършвам, вадя имейла на Рен и той увисва във въздуха помежду ни. — Вчера намерих това, макар да не мога да го отключа.

Хидео преглежда имейла. Погледът му се спира директно на червените маркери, също както моя.

— Това е изпратено от Тъмните светове — казва той.

Кимвам.

— И е обвито в защити, които не мога да разпозная.

Хидео леко раздалечава ръцете си, след което завърта куба веднъж.

— Аз мога — измърморва.

Отново разделя ръцете си. Кубът започва да нараства и докато го прави, Хидео издърпва едната му страна, за да видя детайлите върху повърхността му. Присвивам очи и го оглеждам. Покрит е със сложна лъкатушеща поредица от безкрайно повтарящи се шифри.

— Нарича се фрактален щит — обяснява той. — Нова вариация на луковите щитове, които виждаме напоследък, с изключение на това, че слоевете на фракталния щит се въртят до безкрайност, умножавайки се всеки път, когато задълбаеш през най-горния пласт. Колкото по-упорито се опитваш да го разбиеш, толкова по-силен става. Хаковете ти ще се въртят в кръг, без никога да го пробият.

Нищо чудно, че не можах да го преодолея.

— Никога преди не съм го виждала.

— Не бих и очаквал да си. Това е мутирала форма на защитна система, която разработихме в „Хенка Геймс“.

Навеждам се напред, а погледът ми шари по повърхността на куба.

— Можеш ли да я разбиеш?

Хидео слага ръцете си върху две от страните на куба. Когато ги отдръпва, копие на повърхността на фракталния щит плува над оригинала му.

— Безкрайният щит се нуждае от безкраен ключ — казва. — Нещо, което се мултиплицира със същата скорост и тип като самия щит.

— За всяка заключена врата си има ключ — прошепвам.

При тези думи Хидео вдига поглед и среща моя. Усмихва се.

Написва няколко невидими за мен команди, след което пуска файла през програма на „Хенка Геймс“. В ръцете му започва да се оформя ключ с размити очертания и постоянно изменчив, повърхността му е покрита със същите безкрайни мрежи от код. Не откъсвам поглед, когато Хидео взема ключа и го притиска в куба.

Внезапно повърхността на куба притихва. Безкрайно повтарящите се фрактали, които я покриват, изчезват. След миг изчезва и самият куб, а на негово място се появява съобщение.

Съдържанието му е просто:

1300PD

Погледът ми трепва в същия момент като на Хидео.

— Пиратското свърталище — казваме едновременно.

За обикновения човек 1300PD няма да има никакъв смисъл. Но за мен е планирано събитие. 1300 означава 13:00 часът следобед по 24-часовия часовник. А PD означава_ Pirat’s Den_, Пиратското свърталище — съкращение, което ми е твърде познато. Това е сборен пункт в нелегалните криптирани виртуални светове от Warcross.

Събитието е отбелязано за 20 март.

— Е — казвам, — познай къде ще ходя тази седмица.

Хидео обмисля думите ми за момент, след което ми отправя питащ поглед.

— Ще ходиш сама?

— Ти разби фракталния щит — облягам се назад в леглото си и кръстосвам ръце. — Моя работа е да вървя по дирите на престъпниците, господин Танака.

Щом чува името си, той се подсмихва.

— Казвай ми Хидео, моля те.

Накланям глава към него и му се усмихвам в отговор.

— Щом настояваш публично да ме наричаш госпожица Чен, то аз нямам друг избор, освен да ти отвръщам със същото, нали? Така е честно.

Хидео вдига вежда насреща ми.

— Опитвам се да не захранвам пресата с повече клюки, отколкото им понася. По това време на годината са особено настървени.

— О? И що за клюки са това? Че си говорим на малки имена? Скандално. Струва ми се, че таблоидите така или иначе сами си измислят клюки за мен.

— Предпочиташ да те наричам Емика?

— Да — отговарям.

— Добре тогава — кимва. — Емика.

Емика. Да чуя малкото си име, произнесено от неговата уста, изпраща приятни тръпки надолу по гръбнака ми.

— Като че ли каквото и да вършиш, медиите все се мъчат да изровят някоя клюка за теб.

— Ще те държа в течение — казвам и се размърдвам на леглото — знак, че ще прекъсвам връзката. — Би трябвало да има развитие.

— Изчакай. Преди да тръгнеш…

Замръзвам.

— Да?

— Разкажи ми за арестуването ти отпреди няколко години.

Проучвал е досието ми. Прокашлям се, внезапно разгневена от факта, че е повдигнал темата. Не съм говорила за ареста си от години.

— Това е стара история — казвам, а после започвам да му разказвам историята за Ани Партридж, за снимката, за тормоза и за моя хак.

Хидео поклаща глава.

— Вече знам какво си извършила. Кажи ми как полицията е разбрала, че си била ти.

Поколебавам се.

— Ти далече ги надминаваш по умения. — Той ме изучава напрегнато с поглед, а изразът му е същият, както и когато ме изпитваше по време на първата ни среща. — Не са те хванали, нали?

Срещам погледа му.

— Признах си — проронвам.

Хидео мълчи.

— Те смятаха, че е Ани — продължавам. Споменът за сирените, за мен, когато влязох в кабинета на директора, където се бяха събрали ченгетата, за закопчаните китки на Ани и за набразденото й със сълзи лице, всичко се връща. — Щяха да я арестуват. Затова се предадох.

— Предала си се. — Той се понамръщва, а в гласа му се долавя запленена нотка. — А знаеше ли какво жертваш, като го направи?

Свивам рамене.

— Сигурно не съм го обмисляла чак толкова. Просто ми се струваше, че така е правилно.

Хидео се умълчава. Сега вниманието му е напълно съсредоточено върху мен.

— Като че ли рицарството не е мъртво — казва той накрая.

Не знам как да отговоря. Успявам единствено да отвърна на погледа му, да усетя как поредната стена около него се срутва, да видя как блясъкът в очите му се променя. Каквото и точно да мисли за казаното от мен, то го накара да свали гарда си.

После моментът отлита. Хидео се изправя на стола си и извръща очи от мен.

— До следващия път, Емика — казва.

И аз се сбогувам, мънкайки под носа си, и приключвам връзката. Виртуалното му аз изчезва от стаята ми и отново ме оставя сама. Бавно издишвам и раменете ми се отпускат. Хидео не каза нищо за останалите ловци на глави, което вероятно означава, че ги водя. Дотук добре.

Чак след малко осъзнавам, че не бях изключила хака си, докато разговарях с Хидео. Това означава, че съм лазила и из неговия профил. Проверявам. Хидео също е оградил данните си със защити, но при все това съм успяла да измъкна един некриптиран файл от профила му, новосъздаден файл от по-рано тази сутрин, и сега той седи сред новоизтеглените и мига насреща ми. Взирам се в него толкова дълго, че той сам се отваря — решава, че искам да погледна вътре.

Изведнъж стаята около мен избледнява. Попадам в нещо като спортна зала, оборудвана с големи боксови чували, редове от тежести, постелки и дълги огледала. Това е един от файловете със спомени на Хидео. Не трябва да съм тук. Да влизаш в чужда информация по работа е едно, но влизането в личен спомен без разрешение ме кара да се чувствам неловко. Отхвърлям изкушението да го изгледам и тръгвам да излизам, но споменът се извърта, преди да съм успяла.

Хидео млати един боксов чувал в яростен ритъм и всеки удар разтърсва картината пред очите ми. Кикбокс? Пускам панорама на света на спомена — и застивам, щом виждам отражението в огледалата.

Той е гол до кръста, гърдите и гърбът му са плувнали в пот, мускулите — изпънати от напрежение. Влажната му коса се разтърсва при всеки негов удар. Ръцете му са увити с бели бинтове и докато той продължава да атакува яростно боксовия чувал, мярвам петна от кръв, избили по превръзките върху кокалчетата му. Белезите, които постоянно виждам. Колко ли силно е удрял този боксов чувал? Но онова, което ме шокира, е изражението му. Очите му са черни и свирепи — поглед, така преизпълнен с целенасочен гняв, че в реалността се дръпвам назад.

Припомням си напрежението, което забелязах по лицето му по време на първата ни среща, докато говореше за най-новото си творение, за най-голямата си страст. И тук виждам подобна искра в очите му, в начина, по който нанася ударите — но това е по-мрачно напрежение. Напрежение, породено от дълбока ярост.

Бодигардовете на Хидео търпеливо чакат в краищата на залата, а до него е застанал някой — трябва да е треньорът му, облечен от глава до пети в подплатен екип.

— Достатъчно — казва той, а в отговор Хидео спира и се обръща към него. Ако не ми беше ясно, щях да кажа, че погледът, който треньорът отправя към мен — към Хидео — е предпазлив, та дори малко боязлив.

Треньорът тръгва в кръг, Хидео също. Движенията му са плавни и точни, смъртоносни. Косата пада по лицето му и за миг покрива очите му и скрива погледа. После треньорът завърта в едната си ръка дълъг дървен прът, повлича го по земята, а после го вдига във въздуха. Нахвърля се върху Хидео и замахва към него с пръта със заслепяваща бързина. Картината пред погледа ми се размива. Хидео лесно избягва удара. Отново отстъпва настрана, после и трети път… При четвъртия удар Хидео скръцва със зъби и напада. Вдига нагоре ръка със свит юмрук точно когато прътът се стоварва върху нея. Прътът се строшава в ръката му с шумен трясък. Хидео се стрелва напред. Юмрукът му се забива с такава сила в протектора на ръката на треньора, че той потръпва от удара. Хидео не се отпуска. Той обсипва вихрено с удари протекторите върху ръцете на мъжа — последният удар е толкова мощен, че треньорът залита назад и пада.

Хидео стои и диша тежко, лицето му е сурово. Сякаш там вижда проснат някой друг. После яростта в очите му угасва и той отново заприличва на себе си. Подава на треньора си ръка и го издърпва да стане. Тренировката свършва.

Гледам в слисано мълчание как Хидео се сбогува с треньора си, а после излиза през двойната врата на залата с бодигардовете си от двете му страни и с ръце, все така увити в окървавени бинтове. Споменът свършва и пак се озовавам в стаята си, катапултирана обратно сред покоя на обстановката. Издишвам.

Ето как Хидео разранява кокалчетата си. Защо тренира като обсебен от демони? Защо удря, все едно му се иска да убива? Щом се сещам за изражението му, за онези зли черни очи, в които няма и намек за неговата игрива, любезна, харизматична версия — такъв, какъвто си мислех, че го познавам — потръпвам. Най-добре да не споменавам на никого, че съм гледала този спомен. Освен собствените му бодигардове, Хидео вероятно не е възнамерявал друг да види това.

Изменчивата светлина в стаята ми вече се отразява в басейна на балкона, сиянието ме сепва и ме връща в реалността. Тук съм, за да върша работа, не за да шпионирам частните тренировки на Хидео. Излизам от профила си и си напомням да съсредоточа мислите си отново върху Рен. Може и да съм се объркала. Може би 1300PD има някакво друго значение — например някакъв домашен адрес в Париж, който са му пратили, или пък някакъв никнейм на Рен. Може да е дори заглавието на парче, по което работи. Какво ли не може да е. А може и предчувствието ми да излезе вярно.

В подсъзнанието ми обаче разговорът между Хидео и мен се върти като на плоча. И когато най-сетне излизам от стаята, за да се присъединя към съотборниците си за ежедневната ни тренировка, споменът за неговите очи не ме напуска — мистерията зад ожулените му кокалчета и яростният му взор.