Мари Лу
Warcross (24)

23

Няколко часа по-късно, когато се срещам с Хидео в частна кола, все още не съм се отърсила от разговора с Рен. Думите му може и да не са били двусмислици. Но този трак не беше случайност. Той знае, че съм била в Тъмните светове да го проследя — или най-малкото, че и аз съм била в Пиратското свърталище по същото време.

И да е забелязал моята угриженост, Хидео не го споменава. И той сякаш е отнесен. Дори и без връзка между линковете ни забелязвам някакво безпокойство в него, нещо, което прави погледа му отстранен, и то е същото, което го накара да се откъсне от мен онази нощ в дома му. Питам се дали да му кажа за разговора си с Рен, но после се отказвам. Твърде неясно е. Трябва да задълбая по-надълбоко.

Пътуваме бавно в дъжда и когато два часа по-късно пристигаме сред гористите покрайнини на Токио, се чувствам благодарна за това. Градът отстъпва на заоблени хълмисти възвишения и тесни улички със спретнати триетажни къщи с изящни покриви, боядисани в червено и черно. От двете страни на пътя се редят борове. Самотен пешеходец броди по тротоара, наблизо градинар грижливо подкастря плет — ала освен тихото щракане на ножиците му друг звук не се чува. Най-сетне колата спира пред къща в края на улицата, алеята пред нея е украсена с кръгли храсти и камъни. От двете й страни в строен ред са наредени саксии с цветя. Лампата над входа свети, макар все още да е късен следобед.

Хидео звъни на вратата. Отвътре приглушено се обажда нечий женски глас. Миг по-късно вратата се отваря и там застава възрастна жена, облечена в спретнат пуловер, панталони и пантофи. Тя мига насреща ни зад очила, които уголемяват очите й. После, щом вижда Хидео, покрай очите й разцъфват радостни бръчици, тя се засмива, подвиква нещо през рамо на японски и протяга ръце към него.

Хидео се покланя — толкова ниско не съм го виждала да се покланя на никого.

— Ока сан! — възкликва той и я притиска в топла прегръдка. Усмихва ми се смутено, когато тя посяга и го потупва по двете бузи като малко момченце. — Това е майка ми.

Майка му! Топло чувство ме изпълва и предизвиква трепет у мен. Изчервявам се и по примера на Хидео правя нисък поклон. Хидео кимва към мен.

— Ока сан — казва той на майка си. — Kochira wa Emika san desu.

„Това е Емика“ — изписва преводът.

Измърморвам срамежливо „здравейте“ и почтително накланям глава. Тя ми се усмихва сърдечно, потупва и мен по бузите, а после май казва нещо за косата ми. След това въвежда двама ни вътре, далеч от света.

Събуваме се до вратата и слагаме пантофи, предложени ни от майката на Хидео. Вътре домът е слънчев, уютен и съвършено безупречен, украсен със снимки в рамки по стените и зелени саксийни растения, глинени гърнета и странни метални скулптури. Бамбукова рогозка и мек килим са постлани на пода във всекидневната под ниска масичка с чайник и чаши за чай. Зад отворена плъзгаща се врата се вижда дзен градина с буйна зеленина. Сега виждам защо Хидео е обзавел така къщата си в Токио — тя сигурно му напомня за тук, за истинския му дом. Тъкмо се готвя да отбележа колко умилително традиционен е той, когато автоматичен глас се обажда от високоговорителите, монтирани някъде в тавана.

— Добре дошъл у дома, Хидео сан — произнася гласът. В кухнята печката се включва под чайника, без никой да я докосне. Е добре де — умилително традиционен, тук-там с по някое високотехнологично удобство.

Малко по-късно баща му излиза да ни поздрави. Гледам и потискам надигналата се у мен завист, докато двамата се суетят около сина си с цялото въодушевление на родители, които далеч не виждат децата си толкова често, колкото им се иска. Майката на Хидео възкликва, че трябва да ни приготви нещичко за хапване, тича в кухнята и зарязва очилата си на масата. Хидео ги взема, тръгва подире й и нежно й напомня да си ги сложи. После отваря хладилника и вижда, че там няма никакви продукти, с които да се приготви нещо за хапване. Майката на Хидео се мръщи озадачено — сигурна била, че все нещо се намира. Хидео й заговаря тихо и нежно, обгърнал с ръка раменете й и я уверява, че веднага ще поръчаме храна. Баща му гледа от коридора и се закашля — кашлицата му загатва за някакво хронично заболяване. Родителите му не са стари, ала изглеждат много по-крехки, отколкото трябва да са на тяхната възраст. Това ме кара да се размърдам на мястото си — събудило е у мен неприятни спомени.

Щом Хидео се връща при мен и забелязва, че го наблюдавам, само свива рамене.

— Ако аз не й напомня, домашната система ще го направи — казва той. — Системата ги пази, когато мен ме няма. Отказват да приемат прислуга. — Тонът му е лек, грижовен, но съм го чувала достатъчно пъти, че да различа отдолу дълбока тъга.

— Родителите ти винаги ли са живели тук? — решавам се да попитам.

— Още откакто се преместихме тук от Лондон. — Хидео посочва украсата върху страничните масички. — Майка ми се учи да вае глинени грънци, откакто се пенсионира като невролог. Металните скулптури ги е правил баща ми, от заварени остатъци от компютърни части от работилницата му.

Спирам се да се възхитя на една скулптура. Едва сега забелязвам, че всяка от тях, макар да са геометрични и абстрактни, явно представя нещо от личния им живот. Двойка, разхождаща се под ръка. Семейни сцени. Някои от скулптурите изобразяват родителите му с две момчета. Сещам се за снимката, която видях в дома на самия Хидео.

— Прекрасни са.

Хидео изглежда доволен от думите ми, но усещам, че колкото повече се задържаме тук, толкова повече се завръща неговата мълчалива тъмна страна, сякаш идването у дома захранва тази негова страна с нужното за съществуването й гориво. Той се заглежда навън през прозореца. После ми кимва.

— Е, Емика — казва той и ми се усмихва леко. — Пробва ли вече онсен, откакто си в Япония?

— Онсен?

— Топъл извор.

— А! — Прокашлям се и бузите ми поруменяват. — Не още.

Хидео се усмихва и кимва към вратата.

— А искаш ли?

 

 

Щом слънцето тръгва към залез, Хидео ме завежда на тихо място с изглед към планините. Там, обкръжена от цъфнали вишни, е разположена баня. Наблюдавам го внимателно. Настроението му се е подобрило, откакто пристигнахме, но все още не се държи по обичайному. Вървя кротко до него към входа на банята и се чудя как да го поразведря.

— Често ли идваш тук? — питам.

Хидео кимва.

— Това е частният ми онсен.

Водата на топлия извор е спокойна и неподвижна, над нея се носи облак пара. По края на вира са наредени гладки камъни, а от дърветата се сипе вишнев цвят и се стеле по водата. От едната страна на извора се открива гледка към планини, по чиито върхове още играят последните слънчеви лъчи. Другата страна гледа към река.

Когато идвам при извора по халат, Хидео вече е във водата. Щом приближавам, той вдига очи. Радвам се, че е горещо — това може да поприкрие изчервяването, което вече заплашва да ми подпали лицето, докато изучавам с поглед влажната му коса и голата му гръд. Прокашлям се и Хидео вежливо отклонява поглед и ми дава време да сваля халата си и да потъна в топлата вода. Затварям очи и издавам лек стон на облекчение.

— Никога няма да си тръгна оттук — измърморвам, когато Хидео идва при мен.

Той се позасмива и заедно с неговото настроение се приповдига и моето. Отмята влажни кичури от косата ми към гърба, а после ни избутва в един ъгъл и пръстите му се вкопчват в камъните от двете ми страни. Лицето ми сега се е разгорещило като водата и осезаемо усещам точките на допир на голата ми кожа.

— Кажи ми какво означава всичко това — мърмори Хидео и прокарва длан по цялата дължина на татуираната ми ръка. Пръстите му оставят мокри линии по кожата ми.

Поглеждам доволно надолу и изпъвам ръка, за да се видят татуировките ми от единия до другия край.

— Ами… — прошепвам. — Цветето е божур, любимото цвете на баща ми. — Пръстите ми тръгват нагоре от китката, а пръстите на Хидео ги следват. — Океанската вълна ми напомня за Калифорния, защото съм родена в Сан Франциско.

Ръката на Хидео спира близо до лакътя ми върху сложна геометрична структура, издигаща се от вълните.

— А това?

— Конструкция на Ешер — отговарям. — Фенка съм му.

— А… — усмихва се Хидео. — Добър избор!

Аз също се усмихвам, топлият допир на дланта му пари по кожата ми. Ръката ми се изкачва по-нагоре по татуировките и за кратко се спира върху поредица от стилизирани пера, реещи се нагоре към небето, после върху това небе, преминаващо в космическо пространство с планети — техните пръстени са наклонени като старинни грамофонни плочи от винил и на свой ред преминават в петолиния, по които е изписана мелодия.

— Моцартовата „Царица на нощта“^[1] — завършвам. — Защото… ами, защото си въобразявах, че съм такава.

— Ммм… — Хидео се навежда и обсипва с целувки шията ми, а аз потръпвам. — Ловец на глави, бродещ из Тъмния свят — измърморва той. — Много подхожда.

Затварям очи с полуразтворени устни и се потапям в топлината на ръцете му, които ме обвиват, на целувките му по мократа ми кожа. Грубите белези по кокалчетата му драскат по кръста ми, когато ръцете му ме притеглят към тялото му. В очите му сега има срамежливост, която го прави да изглежда тъй млад, и това изражение притегля сърцето ми към него. Не помня кога сме започнали да се целуваме, и кога спираме, и кога той се обляга на мен изнемощял и шепне името ми. Сякаш съществуваме сред мъгла от топлина и сумрак и не зная къде се изгубва времето, ала като че ли докато ми мигне окото, се стъмва и скоро вечерта ни поглъща. Сега сме притихнали, подпрели глави на камъните около извора, и гледаме как окачените наоколо фенери огряват водата в златно. Звездите горе грейват една по една — истински звезди, не виртуална симулация. Едва се е смрачило, ала аз толкова звезди през живота си не съм виждала, покрили са небето с воал от светлина.

Хидео също е извърнал лице към звездите.

— Сасуке си играеше в парка — изрича той най-сетне, думите му прозвучават тихо сред безлюдното пространство. Намествам глава върху камъните, за да го чувам по-добре. Сега той изглежда умислен, умът му витае някъде далече оттук.

Ето защо сме дошли на това място. Ето я тайната, която му тежи. Извръщам леко глава към него и го изчаквам да продължи. Той като че ли води безмълвна борба със себе си и се пита дали ако ме пусне в своя свят, няма да е огромна грешка.

— Какво се случи? — прошепвам.

Той въздъхва, затваря очи, а после прави едва доловимо движение с ръка. Между нас се появява екран. Хидео споделя един от спомените си с мен.

Безмълвно приемам. В следващия миг онсенът, свечеряването и хълмът край нас изчезват и се оказвам застанала зад Хидео в края на парк, сред златен есенен следобед — слънчевите лъчи обгръщат дърветата в ореоли от светлина. Няколко автоматични коли са паркирани край тротоара. Червени и оранжеви листа лениво се стелят по земята и изпъстрят зелената трева с топли цветове. Малко по-нататък две момченца са се запътили към парка. Веднага познавам едното от тях — малкият Хидео. Другото е брат му.

— Ти нали още не си бил изобретил НевроЛинк, когато това се е случило? — казвам, докато наблюдаваме как момчетата влизат в парка. — Как си създал този спомен?

— Защото помня и най-дребната подробност от онзи ден — отвръща Хидео. — Аз бях на девет години, а Сасуке — на седем. — Той кимва към братята. — Помня разположението на парка, къде расте всяко дърво, златните листа, температурата, ъгъла на светлината. Помня го, все едно се е случило само преди минута. И затова го реконструирах в пълнота, добавях нови детайли всяка година.

Пред нас малкият Хидео върви спокойно, яката на палтото му е вдигната да го топли в мразовития ден. Той вади от раницата си яркосин шал. На няколко крачки пред него тича Сасуке, по-малкият от двамата — смее се, грейнал в усмивка, обувките му скърцат по листата, когато хуква напред. Двете момчета заговарят — говорят на японски.

— Yukkuri, Sasuke-kun! — провиква се малкият Хидео подир брат си и размахва синия шал във въздуха. Чета английския превод пред очите ми, а той продължава. „Чакай де, Сасуке! Сложи си шала. Мама ще ме убие, ако не си го сложиш.“

Сасуке не слуша. Носи кошница с пластмасови яйца, всички са сини.

— Добре, този път червеният си ти! — подвиква той на Хидео през рамо. — Синият съм аз. Ако ти грабна всичките, преди слънцето да стигне до онова дърво там… — той се спира да посочи, — ще ти взема любимия модел на кола!

Хидео завърта очи и въздъхва раздразнено, щом стигат на централната поляна в парка.

— Ама тя е част от комплект! — възразява той, макар и да не казва „не“. Най-сетне настига брат си и въпреки протестите на Сасуке, го накарва да застане на едно място, за да увие синия шал около врата му и да му вдигне яката по-високо. Той поглежда строго по-малкия: — Не може да се бавим много. Трябва да помогнем на татко в работилницата преди вечеря, а се налага мама да остане до късно в лабораторията.

Сасуке се нацупва, както подобава на едно малко братче.

— Добре де — измърморва той.

Момчетата се разделят и се запътват към двата противоположни края на парка. Докато вървят, Хидео вади от раницата си торба с червени пластмасови яйца. Започват да ги разхвърлят навсякъде и всеки страшно се старае да ги скрие от другия както трябва. Едно синьо яйце се изтъркулва пред очите ни, Хидео вдига очи и вижда Сасуке, глупашки ухилен.

— Много силно го хвърлих! — провиква се той. — Може ли да ми го подхвърлиш обратно?

Хидео сграбчва яйцето и го мята обратно към брат си. Яйцето прелита надалече от поляната и изчезва сред гъсталака от дървета в парка, там, където те растат по двата бряга на поточе, обрасло с бамбук. Сасуке се нацупва, а Хидео се засмива.

— Изчакай ме! — подвиква малкият през рамо и навлиза сред дърветата да донесе яйцето. Хидео му обръща гръб и продължава да крие другите яйца. Няколко секунди по-късно поглежда през рамо.

— Готов ли си вече? — провиква се той.

Никакъв отговор.

Хидео се изправя, протяга се и се усмихва на топлото сияние на следобедното слънце.

— Сасуке! — подвиква той отново към дървесния гъсталак. В отговор се чуват само едва доловимото бълбукане на потока и шумоленето на златните листа, носещи се из въздуха. Ветрецът шепне сред поклащащите се бамбукови стъбла.

Изминават няколко секунди, а после Хидео изпуска въздишка и тръгва към другия край на парка, където е брат му.

— Хайде, няма цял ден да стоим тук! — подвиква той. — Сасуке! Побързай де!

Не откъсвам очи, докато го следваме през дърветата и навлизаме в избуялата трева. Тук-там, където листакът се сгъстява, забавяме крачка.

— Сасуке? — подвиква отново Хидео. Сега гласът му звучи по-различно — раздразнението е изчезнало и на негово място се долавя объркване. Момчето се спира сред дърветата и се оглежда навсякъде, сякаш не може да повярва, че току-що тук е бил и някой друг. Минутите се точат дълго, докато той изтощително претърсва малкия шубрак. Пак се провиква. Сега в гласа му се долавя нотка на тревога. А после и на страх. Няма и следа от другото момче. Сякаш просто е престанало да съществува.

— Сасуке? — сега гласът на Хидео зазвучава настоятелно, трескаво. Стъпките му преминават в бяг. Той бърза да излезе от гъсталака обратно на поляната с надеждата, че брат му някак се е върнал там, без да го чуе. Но целият парк си остава все тъй пуст, сините и червените яйца на момчетата лежат пръснати из тревата и чакат играта да започне.

Хидео се спира сред поляната. Сега споменът преминава в паника и светът край нас се размива, щом Хидео се завърта на място и поглежда в едната посока, после и в другата. После притичва към друг участък от парка. Диша тежко, учестено, запращайки облачета пара в хладния въздух, а когато виждам отражението му в бронята на черна кола, очите му са широко отворени и потъмнели, зениците му са разширени от ужас.

— Сасуке! Сасуке!

Всеки вик все повече звучи като писък. Хидео вика ли вика и накрая гласът му пресипва.

Той спира рязко, задъхан, и стисва главата си с длани.

— Успокой се. Сасуке се е прибрал — прошепва той. После кимва — повярвал си е. — Прибрал се е по-рано, без да ми каже. Той е там! — И без колебание хуква към дома си. Очите му диво оглеждат тротоарите и търсят да видят гърба на момченце с яркосин шал. — Моля те, моля те! — дочувам как си шепне, докато тича. Думата се повтаря и повтаря и оставя диря след него, тънка и призрачна.

Не спира да тича, докато не стига до дома си — къща, която сега разпознавам. Думка по вратата, докато най-сетне баща му отваря с озадачен израз на лицето.

— Хидео… какво правиш тук? — Той изпъва шия и оглежда тротоара зад сина си. — Къде е брат ти?

При този въпрос Хидео потреперва. В този миг той разбира, че брат му изобщо не се е прибирал у дома, разбира, че се е случило нещо ужасно. Зад него слънцето залязва и окъпва пейзажа вече не в златно, а в розово.

Мога да мисля само за непоносимата красота на деня.

Споменът свършва. Стряскам се, когато онсенът отново възниква около мен и Хидео — спокойните пари над топлата вода и блясъкът на рано светналите лампи по камъните. Поглеждам Хидео. Той нищо не казва, не ме поглежда. Сякаш вече изобщо не е тук — лицето му изглежда отнесено и мрачно. Уплашено. След малко той пуска още един спомен. Това е същият епизод, който току-що гледахме — само че е променил пейзажа в парка, тук-там е поизместил леко потока. Пуска и трети спомен. Същия епизод, но братята са в малко по-различни пози.

— Не мога да ти кажа колко пъти съм си припомнял наум тази сцена — казва ми тихо той най-сетне. Пуска и още един спомен, и още един, всеки с леки промени в подробностите. Този път сцената показва как Хидео се обръща няколко секунди по-рано и повиква Сасуке, преди да навлезе сред дърветата. Друга показва как Хидео извежда Сасуке от парка и го прибира у дома, преди да успеят да започнат играта. Още един показва как Хидео отива заедно със Сасуке да донесат пластмасовото яйце, вместо да го остави да го донесе самичък. При всеки нов вариант сърцето ми все повече се къса. Това е неговият безкраен ад. — Помня всяка една подробност от онзи ден… само не и важните. Къде е отишъл. Кога съм спрял да чувам стъпките му сред шумата. Кой го е отвел. Мисля какво ли можеше да се случи, ако бях направил това или онова… Ако всичко бе поне малко по-иначе. — Той поклаща глава. Челюстта му така се е стегнала, че се боя да не я счупи. — Не знам. И затова не спирам да надграждам.

Той се самоизмъчва. Гледам, и буца засяда на гърлото ми, как той пуска поредния конструиран спомен — този път за последвалата нощ, с лъчи на фенерчета, танцуващи из парка. Гласовете на майка му и баща му звучат изтъняло и трескаво, накъсано. После сцената преминава към малкия Хидео, коленичил пред родителите си — той ридае и се извинява истерично, неутешим е дори и когато те се опитват да го изправят на крака. Сцената отново се променя и показва Хидео в леглото, свит на кълбо, притихнал, вслушващ се в приглушения плач на майка си откъм родителската спалня. После го показва как всяка сутрин се буди и поглежда в огледалото… и вижда как в черната му коса постепенно се появява тънък сребрист кичур. Потръпвам. Травма е било, тя му е нанесла бялата резка. И макар аз да не съм той, разбирам. Дори и да го нямаше линка, свързващ емоциите ни сега, аз чувствам страшния и безкраен срам, помрачил сърцето му.

Опитвам се да си представя как един ден баща ми изчезва и никога повече не се връща, какво ли е да скърбя до безкрай без никакъв завършек, да живея в загадка с отворен край, която вечно дълбае сърцето ми като забито в него острие на нож. Мисля си за лампата на входа на дома им, която свети дори през деня. Представям си тази болка и дори и във въображението си усещам как сърцето ми кърви.

Минава дълго време, след като спомените свършват, изпълнено единствено с плисъка на водата срещу камъните. Когато Хидео пак проговаря, гласът му е тих, натежал от преследващата го всепоглъщаща вина.

— След изчезването на Сасуке те никога вече не проговориха за него. Виняха себе си, поеха срама на гърба си като бреме и го носеха мълчаливо. Съседите и полицията също спряха да говорят за Сасуке от уважение към родителите ми. Не могат да понесат да гледат снимки с него — успях да спася само тези, които бяха у мен. Сега той съществува единствено в техните скулптури. Майка ми остаря за една нощ. Навремето тя помнеше всичко, имаше фотографска памет. Оглавяваше екипа си от невролози. Сега поставя неща не на мястото им и забравя какво върши. Баща ми разви кашлица, която така и не мина. Често боледува. — Погледът на Хидео проследява пътя на съзвездието Близнаци, звездите, наредени като двама братя. — А що се отнася до мен… Сасуке обичаше игрите. Всеки ден играехме, измисляхме заедно всякакви игри. Той беше по-умен от мен — изкарваше отличен на всеки изпит, без усилие се класираше за всяка елитна академия, която ти дойде наум.

Сега разбирам.

— Изобретил си НевроЛинк заради брат си. Warcross e била вдъхновена от играта, на която Сасуке играеше в парка. Създал си Warcross за него.

Той се умълчава и водата се разплисква, когато се обръща съм мен:

— Всичко, което правя, е за него.

Докосвам с длан ръката му под рамото. Каквото и да кажа, ще прозвучи неуместно, и затова не казвам нищо. Само слушам.

— Аз не говоря за него, Емика — казва Хидео след поредното дълго мълчание и отново извръща очи. — Не съм говорил за него от години.

Ето това е Хидео без богатството, славата и гениалността си. Това е той — момче, което всеки ден чака брат си да се върне, всяка нощ заспива и сънува един и същи кошмар, попаднало завинаги в клопка, момче, което се пита какво щеше да бъде, ако бе направило само нещичко, каквото и да е, по-иначе. Трудно е да опишеш една загуба на някого, който никога не го е преживявал, невъзможно е да обясниш всички отношения, в които тя те променя. Но за тези, които са го преживели, не е нужна нито дума.

Хидео се оттласква от края на басейна и кимва към стъпалата, водещи обратно към банята. Подава ми ръка. Поемам я и погледът ми както винаги се стрелва към белезите по кокалчетата му.

— Става късно — казва нежно той.