Лин Улман
Съкровеното (7)

VI
Полутонове

Когато тръгнаха с колата от Осло, заваля сняг. Последва ги по целия път до „Майлунд“. Сняг върху пътищата, върху предното стъкло, върху децата, когато изтичаха до магазинчето на бензиностанцията, за да си купят бонбони. Сняг върху дърветата, по покривите, по полята, хамбарите и фермерските къщи, по пристанището и дългия път, който се извиваше от старата пекарна до къщата. Вече бяха там от два дни, а снегът продължаваше да се сипе.

Наближаваше Бъдни вечер, щяха да прекарат празниците в „Майлунд“.

— Защо не отидем там за малко? — предложи Сири.

 

 

Сири не можеше да реши какво да направи с къщата на майка си. Тя беше собственост на семейството й още от края на Втората световна война. Не й се искаше да я продаде.

— Нуждаем се от парите, но не мога да си представя тук да живеят непознати.

— Не — съгласи се Йон.

Погледна я. Той седеше на дивана. Жена му стоеше с гръб към него и гледаше през прозореца. Гледаше към градината, явора и бялата леха, която сега бе покрита със сняг и изглеждаше по-бяла от всякога. Копнееше да протегне ръка и да докосне тесния й кръст.

Наскоро бе получил предложение за временна работа като редактор в ново издателство. Щеше да започне след Коледа, това го уреждаше идеално. Работа, на която да ходи.

— Но — продължи Сири — вероятно ще ни излезе прекалено скъпо да я задържим. — Направи жест с ръце, сякаш искаше да обхване цялата къща. — Съвсем е занемарена, не знам как ще успеем да поддържаме всичко. Нямаме пари за ремонти или за поддръжка. Не можем да си позволим да сменим бойлера, да не говорим за електрическата инсталация. Мисля, че бушоните са от петдесетте години. Би било ужасно да я оставим да се разпадне, защото не сме в състояние да направим нищо.

— Бих могъл да почистя улуците — предложи той.

Сири се обърна и се усмихна. Светлината от прозореца падаше върху лицето й. Искаше му се да й каже, че тя го осветява, но се спря. Добре знаеше, че ако кажеше „Светиш към мен“, жена му само щеше да свие рамене и веднага да му обърне гръб. Ако искаше да достигне до нея, трябваше да измисли съвсем нов език. Такъв, в който думата „светлина“ не съществува.

 

 

През последните месеци Йон и Леополд започнаха да ходят на сутрешна разходка до месаря в Тушхов^[1] всеки ден. В Осло не бяха останали много месари, но в Тушхов имаше един. Имаше и красиво паркче, където Йон можеше да седне и да изпие чаша кафе, докато кучето подскача наоколо. Леополд вече не бягаше като преди, пускаха го да се разхожда свободно.

Започна се с посещенията при месаря, но с времето Йон откри, че в Тушхов му харесва. Не познаваше никого, никой не го познаваше. Постепенно откри, че по време на тези сутрешни разходки в някакъв момент се сдоби с нефамилиарен кръг от познати, както би се изразил Стриндберг. Той се състоеше от хора, които срещаше всеки ден, но с които не разговаряше. Разпознаваха се, кимваха си и толкова. Възрастен мъж с игрив голдън ретривър. Млада и красива майка с две дъщерички, на по четири и пет години, които водеше на детска градина. Четиригодишното момиченце винаги лягаше на едно и също място на пътя и започваше да вие, че повече не иска да ходи. Искаше да го носят. Лежеше там на пътя, издокарано с яркорозово космонавтче, ботуши и шапка със заешки уши в същия цвят. Майка му и по-голямата му сестра изглеждаха спокойни и сериозни. Обръщаха се към малкото дете и търпеливо изчакваха да престане да крещи и да се изправи. Накрая то наистина, макар и с неохота, ставаше и отиваше при тях.

Йон разпозна една съпружеска двойка писатели на път за закуска. Всяка сутрин закусваха в едно кафе-бар. Понякога се държаха за ръка, а той се чудеше дали всичко с тях и семейството им е наред. Да, разпознаваше ги, а те разпознаваха него, но взаимно уважаваха уединението си и на никого не му хрумваше да спре и да каже: „Здравейте, как сте?“, или още по-зле: „Колко странно, че ви засичам тук всеки ден. Да не би да живеете наоколо?“. Това би съсипало всичко. Те щяха да намерят друго място, на което да пият кафе, а Йон — друго място за разходка. Кимване. Приятелска (но в никакъв случай предразполагаща към разговори) усмивка. Нефамилиарният кръг от познати се превърна в предпочитания (и единствен) кръг от познати на Йон. Той си имаше свои неписани правила. Най-важното бе да не се опитваш — с поглед или думи — да изразиш нещо, което би могло да се възприеме като опит за доближаване до другия, да не се държиш фамилиарно. Като цяло, не беше трудно. Разбира се, някои собственици на кучета прекрачваха границата и се интересуваха: „Мъжкар или женска?“.

Йон не само се чувстваше длъжен да отговори, но и не беше сигурен какъв е правилният отговор. Естествено, знаеше пола на кучето си. Ала не беше сигурен дали това, че Леополд е мъжкар, е хубаво (другото куче се разгонваше при всяка среща с женска и собственикът му искаше да избегне евентуална неприятна ситуация), или лошо (другото куче, независимо от пола си, се чувстваше застрашено от мъжкари, все едно това е тяхна вина). „Има — помисли Йон — много ситуации, в които би било за предпочитане кучетата да не се душат, както обикновено правят.“ Или кучето А ще поиска да възседне кучето Б против неговата воля, или кучето В ще развие внезапна и недвусмислена антипатия към кучето Г и ще се нахвърли върху него, или кучетата А, Б, В и Г ще се окажат толкова развълнувани и/или объркани от срещата си, че каишките им ще се оплетат по такъв начин, че на собствениците им ще им отнеме дълго време, докато успеят да ги разделят.

Предпочиташе да избягва обичайните разговори, които бяха естествена последица от притежаването на куче, затова предложи на Леополд и той да премине към някаква кучешка версия на нефамилиарния кръг от познати. С други думи — никакво душене. Само приятелско махване с опашка от разстояние и продължаване нататък.

Йон мислеше единствено хубави неща за новите хора, които срещаше всеки ден на път към месаря и парка, и за него бе голямо облекчение, че уединеността му не е застрашена например от опити да привлече вниманието на младата майка. Не искаше. Не се налагаше. Това не беше рефлекс.

 

 

Мобилният му телефон изписука. Намираше се в джоба на панталоните му.

Най-лошото е да не знаеш какво се е случило, какво е станало с нея. Почти също толкова лошо е, че днес е нов ден, утре също. А.

 

 

Йон намери пейка, на която да седне сам. Седеше на есенното слънце и правеше записки по романа си. Винаги си носеше тефтер. Вече не разчиташе, че ще запомни това, което иска. На няколко пъти му се бе случило да види, чуе или дори да се сети за нещо, което му изглежда важно, да получи прозрение, а когато седне пред компютъра на следващия ден, то да се е изпарило от съзнанието му. Спомняше си усещането на въодушевление, предизвикано от прозрението, но вече го бе забравил. Затова, тъй като вече забравяше дори важни неща, винаги носеше тефтер в джоба си и пишеше в него колкото се може по-често.

 

 

Прегледа старите си работни документи в кабинета у дома и откри бележките за Херман Р., мъжа, който искаше да разкаже история, а в процеса успя да си навлече гнева на цял един свят.

Херман Р. бе преживял Бухенвалд. На седемдесетгодишна възраст седна и превърна живота си в лъжа за момиче, което му е хвърляло ябълки над оградата. Представете си колко много различни неща би могъл да разкаже. На какво вероятно е бил свидетел. Защо се бе спрял именно на момичето? Защо на ябълките? От любов ли? От вяра в истинската любов? От вяра, че независимо от какъв мрак си заобиколен, любимият ти човек никога не е далеч? Или поради нещо друго? Безсилие? Може би тази малка история е била единственото, което е успял да разкаже? Малката история за малката вселена, в която момичето с ябълките никога не е далече. Защо не му бе позволено да я разкаже? Той не е дошъл на този свят, за да го разбере. Времето, мястото и обстоятелствата брутално го бяха хвърлили в голямата история, а той е предпочитал малката. „И все пак — помисли Йон — приемливо ли е да се опиташ да направиш нещата по-лесни за себе си? Да прибегнеш към безвкусицата?“

Какво от това, че мъничката история за момиченцето, което хвърля ябълки над строго охраняваната електрическа ограда в Бухенвалд, превръща всичко около себе си в забрава и светлина? Какво от това?

— Мислиш ли, че е истина, Йон? — прошепна Сири и се обърна към него.

Той се преструваше на заспал. През онова лято в Глостър преди много, много години се държаха будни по цяла нощ. Първо той й разказа няколко истории, след това тя прошепна:

— Мислиш ли, че е истина, Йон, ти, който си писател…

Тя се засмя. Той помни, че се зачуди защо го прави, но продължи да държи очите си затворени. Само стисна ръката й, сякаш искаше да каже: „Спя, но в същото време не спя“.

— Мислиш ли, че е истина, че човек пише, за да се превърне в някой друг? Това да се превърнеш в някой друг същото ли е, като да избягаш от себе си, или би могло да означава нещо повече? Би ли могло да означава необходимостта да излезеш от себе си и да се въплътиш в друг човек, да заемеш неговото място, да чувстваш, живееш и дишаш заедно с него?

 

 

Когато октомври премина в ноември, на Йон му се наложи да започне да се разхожда до Тушхов (месаря, кафенето и парка) без Леополд. Разходките с кучето ставаха все по-кратки и по-кратки, накрая се сведоха до едно-две излизания, колкото животното да се изпикае някъде в околността. Леополд вече не дърпаше каишката. Йон помнеше колко бе силен преди. Борбите между тях двамата относно това какво куче да бъде. Ала Леополд вече не искаше да се бори, залепваше се за стопанина си всеки път, когато излизаха да се разхождат, страхливо, благодарно, пораженчески.

Йон купуваше пилешка карантия, сърца, дробчета, бъбреци и други подобни храни, но кучето само ги помирисваше, лягаше в един ъгъл в хола и отново заспиваше. След последния преглед ветеринарят потупа Леополд по корема и обяви: „Не можем да направим кой знае какво за него. Не го боли. Разбира се, това би могло да се промени, вече има много разсейки. — После погледна Сири и Йон в очите и продължи: — Важното е да си прекарате хубаво по Коледа, да го прегръщате, да масажирате лапите му и да се подготвите за няколко трудни решения след Нова година“.

 

 

Йон започна да става рано. Това беше ново за него. Ставаше преди шест, вземаше си душ, закусваше, изпиваше чаша кафе прав до кухненския плот, свиркаше на Леополд и излизаха. Когато кучето се разболя, това доведе до промяна в рутината на стопанина му. Отначало го вземаше със себе си на обиколка около къщата, после започна да прави дългите си сутрешни разходки до Тушхов, а когато се върнеше вкъщи, сядаше да пише.

 

 

Вече беше декември, той се намираше в „Майлунд“. Тук също се будеше рано. Отваряше очи и за миг не помнеше нищо. Не беше никой. Нямаше мисли. Нямаше тяло. Не спеше. Не беше буден. Преди се сещаше за всичко, помнеше всичко. Светлата граница между това да бъдеш и да не бъдеш.

Първото, което правеше, след като се събудеше, бе да протегне ръка и да докосне Сири, с която отново споделяха едно легло. Тя не го буташе настрана, но най-често се обръщаше и продължаваше да спи. Пак бе започнала да сънува кошмари. Събуждаше се посред нощ. Понякога му ги разказваше, друг път не. Лошите сънища започнаха след смъртта на майка й. „Трябваше да направя повече за нея“, самообвиняваше се тя и се надигаше в леглото. Йон вземаше ръката й и я стискаше по начин, който тя познаваше добре — така както го бе правил в Глостър, когато тя не можеше да спи, а те двамата лежаха един до друг в тъмното и си разказваха истории. Сири отново си лягаше, но не се успокояваше. „Трябваше да положа повече усилия да я разбера! Да се грижа по-добре за нея! Исках да й кажа толкова много неща. А сега нея вече я няма, казаното — казано, няма как да взема всичките си думи назад и да започна отначало. И това с Алма… Трябва да поговорим за Алма.“

 

 

Йени почина няколко дни преди трите момчета да намерят Миле в гората. Младежът, наричан К. Б., незабавно бе извикан на нов разпит, промениха статута му от свидетел на заподозрян и го арестуваха.

Но никой не подозираше за това, което майка й сподели със Сири няколко дни преди да умре, никой не подозираше, че тя бе видяла Миле на пътя онази нощ.

— Знам какво чух, Йон. Знам за какво говореше. Не беше чак толкова побъркана. Понякога си мисля, че само се преструваше.

— Какво се е преструвала?

— Че е луда.

— Защо да го прави?

— За да се измъкне. Помисли си само колко освобождаващо би било. „Аз съм напълно побъркана и не мога да бъда държана отговорна за каквото и да е. Вече не съм част от човешкото общество.“

— Не мисля, че е било така — възрази Йон.

Сири прошепна:

— Мама не само е карала пияна с Алма в колата, ами… Би могла да я убие, би могла да се забие в дърво и да я убие… Би могла да убие дъщеря ни!

Той кимна.

— А сега научавам, че е възможно двете с Алма да са били последните, които са видели Миле жива. Майка ми спомена ли нещо за това пред мен? Не! Ами Алма? Какво е видяла тя? Как да подходим към нея? Мислиш ли, че е видяла нещо? Какво да кажем на полицията? И на Аманда? Тя звъни и изпраща есемеси, а ние мълчим. Става малко досадна, нали? Със скръбта и обажданията си. Какво бихме могли да направим, освен да изразим съчувствие? И как ще помогне това, по дяволите? Аманда настоява: „Знаете нещо за дъщеря ми, което отказвате да споделите с мен“. Ние отвръщаме: „Не, не е така“, и после си казваме, че се е побъркала от мъка. Тя изпраща есемеси, звъни и затваря, нарушава спокойствието ни, а ние приемаме това, защото е изгубила дъщеря си. Всъщност тя е права! Права е! Ние знаем нещо и не сме го споделили с нея. Нямам представа как би трябвало да постъпим.

— Няма значение — намеси се Йон тихо, — няма да промени нищо. Това, което знаем, искам да кажа. Тя ще си остане мъртва.

— Не е вярно, Йон! Не е вярно! Не е вярно, че няма да промени нищо. Не е вярно!

— Имам предвид, че никой не би могъл да си представи какво е бил в състояние да извърши този К. Б., ако наистина той е виновникът за случилото се с Миле. Май вече никой не се съмнява в това. Той я е изнасилил, последвал я е с колата си, убил я е и я е заровил в гората. Това знаем. Той е извършил всичко това. Не знаем нищо за него. Нищо друго, освен че до онази вечер е бил съвсем обикновено момче.

 

 

Двамата със Сири бяха водили различни варианти на този разговор още от признанието на Йени в деня преди да умре.

— Възможно е — предположи Йон — майка ти да е говорела за нещо съвсем друго. Няма как да сме съвсем сигурни. Не бива да забравяме, че към края беше невъзможно да се разбере какво казва. Тя вече не бе съвсем на себе си, не се правеше на луда, а си беше луда. Може би си си въобразила, че двете с Алма са видели Миле на пътя, поради уплахата и неприятните емоции покрай смъртта й и изчезването на Миле. Точно затова няма да измъчваме Алма с разпити, да отваряме стари рани и да я питаме дали е видяла нещо преди повече от две години, когато е била заедно с баба си в колата. — Пое си дъх и добави: — Истината е… Истината е, че Йени просто е бръщолевила.

— Не знам — отвърна Сири. — Не мисля така.

— Възможно е да е говорела за какво да е. Навремето полицията разпита всички ни. Помниш ли? Включително Алма. Никой от нас не е видял Миле онази нощ. Необходимо ли е отново да въвличаме дъщеря си във всичко това?

Ирма изтълкува последния разговор между Сири и майка й по свой собствен начин. В деня след разправията в спалнята тя се обади на Йон и му съобщи, че жена му е прекрачила всякакви граници.

— Какво?

— Сири й крещеше. Разтърсваше я. Постави живота й в опасност.

Това беше версията на Ирма. Тя така виждаше нещата.

— Във връзка с това искам да ти припомня уговорката, която имам с Йени. Обещах й да поема грижите за нея „веднага щом настъпи денят, в който тя вече не е в състояние да се грижи сама за себе си“. Е, той вече настъпи. Моля двамата със Сири да уважите последното желание на болната и да се държите надалеч от „Майлунд“. Мое задължение е да се грижа за приятелката си във времето, което й остава, затова реших да забраня на жена ти да идва тук.

— Нищо не можеш да забраниш на Сири! — ядоса се Йон. — Не можеш! Обвиненията ти са лъжа! Просто злобееш!

— Бях там, знам какво видях.

— Въпреки това не можеш да й забраниш да посещава майка си.

— Така ли? — попита Ирма и затръшна телефона.

Йени почина на следващия ден. Ирма изпрати есемес и информира Йон, помоли го да предаде на жена си. Остави семейството да организира погребението.

Във второ съобщение добави:

Задачата ми е изпълнена.

След погребението тя стегна куфара си, нахрани за последен път патиците в обраслото градинско езерце, остави кучето и морското свинче на един познат на улица „Брагевайен“, замина и така и не я видяха повече. Йон беше чул от някого, че се е преместила в община Хемседал, но като се позамисли реши, че вероятно не е чул или разбрал правилно. Провери бележките си. Помнеше, че си беше записал някъде. „Ирма в Хемседал?“

О, да! Ето го! Може би бе сънувал това? Представи си я. Ирма с великанското тяло, Ирма с ангелското лице, Ирма с дългата къдрава коса, профучаваща надолу по някакъв хълм на ските си.

 

 

Спокойно отпразнуваха Коледа заедно с децата, а снегът продължи да се сипе. Рано в деня на Бъдни вечер Йон, Алма и Лив отидоха в гората и отсякоха дръвче. Вървяха между дърветата. Всеки път, когато той казваше: „Вижте, тази елха ще изглежда добре вкъщи“, Лив отвръщаше: „Не. Това не е истинска коледна елха“. Продължиха покрай заснежените полянки и зеленото езеро, което вече не беше зелено, а бяло като всичко останало. Йон погледна към леда и предложи:

— Може би някой ден бихме могли да покараме кънки тук?

— Не — отсече Алма.

Обърна се към дъщерите си. Те бяха опаковани с якета, шапки и ръкавици. Алма поклати глава и хвана ръката на сестра си.

Телефонът му изписука. Порови в джоба на якето си и го извади.

— Не — съгласи се и Лив.

Бъдни вечер е най-трудният ден. Навярно можеш да си го представиш. А.

Върна телефона обратно в джоба си. Погледна към дъщерите си. Стояха в снега и му крещяха.

— Няма! — извика Лив.

— Какво няма?

— Няма да караме кънки тук! — уточни тя и завъртя очи.

Баща им не ги слушаше. Колко типично! Колко типично, че той бе единственият, който не знаеше това, което бе очевидно за всички останали — и дума не можеше да става да се карат кънки в тази гора.

Тримата продължиха нататък. Накрая стигнаха до полянка, в средата на която стоеше самотна елха. Лив спря и я посочи.

— Ето! Това е нашето коледно дръвче!

Алма и Йон кимнаха. Дъщерите му го наблюдаваха, докато отсичаше елхата.

 

 

Сири приготви агнешки ребърца, пюре от алабаш, наденица и картофи. Дадоха на Леополд от любимото му ядене — бъбречета, но той само помириса чинията си, върна се обратно на мястото си пред камината и отново легна върху старото си одеяло. Сложи голямата си глава между лапите си. Тялото му беше дълго и слабо, черната му козина изсветля с времето, бялото петно на гърдите му вече не изпъкваше толкова ярко на нейния фон. На Йон внезапно му се доплака. Погледна навън през прозореца — снегът все още се сипеше в мрака, и си спомни лятото преди две години и половина, когато Сири тичаше из морето от мъгла в градината, носеше се между масите, а белите покривки върху тях се вихреха около нея.

Нощта срещу Коледа бе спокойна. Децата и Сири спяха. На сутринта Йон се събуди рано, както обикновено. Стана, облече се в тъмното и се измъкна на пръсти от стаята. Широкото стълбище се извиваше от тавана до мазето. Доскоро Леополд вече щеше да го чака в подножието му, било то тук в „Майлунд“ или в Осло. Сега лежеше върху одеялото си в хола и спеше. Йон отиде до него, наведе се, погали го по главата и прошепна:

— Ей, ти, искаш ли да излезем на разходка? Ще дойдеш ли с мен?

Кучето отвори очи и вдигна поглед към него.

— Време е за разходка. Хайде! Ставай!

Леополд бавно се изправи, леко се олюля и помаха с опашка, сякаш за да увери както стопанина си, така и самия себе си, че е готов за излизане навън. Когато Йон отвори портата и излезе на пътя с кучето до себе си, все още беше тъмно.

 

 

Погребението на Йени премина, общо взето, така както бе решила самата тя. Бе облечена в червена копринена рокля, на краката й имаше обувки на високи токчета, а върху гърдите й лежеше голямата дамска чанта, която толкова много обичаше.

Йон и Сири отидоха да се срещнат с жената свещеник, която щеше да извърши погребението. Тя се казваше Бенте, заяви, че би искала да научи повече за Йени.

Йон забеляза, че Бенте набляга на малките имена — вероятно за да покаже, че наистина я е грижа.

— Здравейте, Сири — поздрави я Бенте и разтвори ръце да я прегърне.

Сири се дръпна назад, наложи се да я ощипе, за да не избяга на мига.

Седяха на дървени столове около една кафява разтегателна маса в кабинета на свещеничката. Тя им сервира кафе от червено-бял термос, изля го в картонени чаши. Бенте беше нова в града. Бе прекарала по-голямата част от живота си в Тронхайм^[2]. Беше на около тридесет и пет години. Имаше дълга тъмна къдрава коса, която беше вдигнала и хванала с голяма шнола с формата на цвете. Беше попрекалила с червилото, носеше очила с рамки на пъстри ивици. Преди срещата им Сири прочете едно интервю с нея в „Афтенпостен“ и за малко не отложи всичко.

Интервюто бе направено във връзка с намирането на Миле и арестуването на К. Б., заподозрян в едно от най-отвратителните престъпления — изнасилване и убийство. Полицията отказваше да коментира предположенията, че момичето е било погребано живо.

„Как се справят жителите на градчето с тази трагедия? — питаше интервюиращият. — Как приемат, че едно съвсем обикновено момче, което всички са познавали, е виновно за нещо толкова немислимо?“

Бенте говореше за злото. „То е навсякъде около нас, но можем да се обединим и да се борим срещу него.“ Говореше за съвременна Норвегия и Европа. За социалните медии. „Какъв смисъл има да може да общуваме с целия свят, ако забравяме да общуваме един с друг и с Бог?“ За скръбта. За прошката. За съчувствието. Но най-вече за собствената си трудна роля в подобни ситуации — бреме, което бе длъжна да носи. Неин дълг бе да е опора за местните хора в техния шок и мъка.

На снимката във вестника тя позираше пред църквата. Гледаше сериозно зад очилата с рамки на ивици, носеше шнолата във формата на цвете.

А сега те тримата седяха тук — Сири, Йон и Бенте. Свещеничката се обади:

— Знам, че Йени е имала голямо значение в градчето, докато е работела в книжарницата. Отговаряла е за подбора на чуждестранна литература в страната извън големите градове. Така ли е?

Сири стисна устни и кимна.

Бенте се облегна на масата и му се усмихна.

— Йон.

Той подскочи, когато я чу да произнася името му.

— Йон — повтори тя, — вие сте писател, нали?

Той хвърли бърз поглед към Сири, носът и бузите й бяха почервенели.

— Така е.

— Чела съм една от книгите ви — продължи Бенте. — Намерих я за чудесна. Мисля, че в заглавието й имаше думата „коса“. Може би „Твоята коса“? Или нещо от този род.

Усмихна му се извинително.

— Знаете за какво говоря, нали?

— Не — поклати глава Йон. — Нито един от моите романи няма думата „коса“ в заглавието си.

— О, така ли? Уф! Значи, греша.

— Не е ли… — подхвана той и отново погледна към жена си — Не е ли време да поговорим за Йени и за това какво ще кажете на погребението?

— Да — съгласи се тя. — После ще искам да поговорим и за внуците. Имате деца, нали?

— Алма и Лив — обади се глухо Сири.

— Алма и Лив — повтори Бенте и се усмихна. — Може ли да ми разкажете малко повече за тях и за връзката им с баба им?

 

 

Йон и Сири се държаха за ръка в почти пълната църква, малко по-силно по време на проповедта на Бенте. Той не смееше да погледне към жена си, но долавяше гнева и мъката й. Страха й. Усещаше всичко това като трептене под кожата й. Наложи се да измъкне ръката си от нейната, когато дойде неговият ред да говори за починалата. Изправи се и тръгна към олтара, стори му се, че Сири го следи с поглед. За миг постоя до ковчега, после пристъпи към трибуната и се покашля:

— Опитах се да преведа един откъс, но не ми се получи особено добре. Затова ще го прочета в оригинал. Стриндберг трябва да се чете на шведски. Откъсът е от романа „Сам“ и започва по средата на едно изречение. Мисля, че Йени щеше да го хареса.

Усмихна се и зачете: …макар че съм забелязал, че човек не лъже толкова бързо, колкото преди, внимава какво говори. Открил е силата и стойността на изречените думи. Животът наистина не е направил поддържането на добра репутация по-лесно, но благоразумието най-после го е научило, че всички негови думи се връщат. Прозрял е, че хората не употребяват само цели тонове в речта си. Налага се да използва и полутоновете, когато иска да изрази мнението си за някого.

След погребението Сири покани всички на скромно събиране в пекарната. Докато Йон, жена му и децата вървяха нагоре по хълма обратно към „Майлунд“ в октомврийската вечер, той попита:

— Как мислите, какво би казала баба сега, ако можехме да я чуем?

— Krieg ist ein Jammer — предложи Алма.

— „Кой живее в тази къща?“ — намеси се Сири.

— „Всички тези приказки за любов“ — включи се и Йон.

— „Какво е това, което свети ли, свети, но никога не се превръща в принцеса?“ — обади се накрая Лив.

 

 

Няколко седмици по-късно дойде време за погребението на Миле. Сири и Йон се чудеха дали не би трябвало да отидат, но какво биха могли да кажат на родителите й? Какво щяха да правят там? Навярно присъствието им нямаше да бъде възприето добре.

— Сбъркахме още от началото — заяви жена му. — С всичко. Трябваше да направим повече.

В деня след погребението той получи есемес:

Откриха я в земята, сега отново я заравяме. Тя беше на 19 години, когато изчезна, а ти продължаваш да мълчиш. А.

 

 

Йон и Леополд стигнаха до края на пътя. Не попаднаха на никого. На света не бе останало нищо друго, освен тях двамата, пътя и снега. Постепенно започна да се развиделява и една фигурка изникна пред тях. На Йон му бе необходимо малко време, за да я разпознае, но бързо се досети кой е това. Липсваше само велосипедът.

— Здравейте — поздрави го Симен.

— Здравей — отвърна Йон. — Какво си направил с колелото си? За малко да не те позная без него.

Детето завъртя очи и разпери ръце.

— Да, ами, вали сняг!

— Весела Коледа!

— Весела Коледа и на вас!

— Получи ли хубави подаръци?

— Да.

— Какви?

Симен тръгна към пристанището, кимна с глава на Йон и Леополд да го последват.

— Не искам да говоря за тях — каза той. — Те нямат значение. Между другото, знаете ли, че аз намерих Миле наесен заедно с двама приятели?

Йон си пое дълбоко дъх.

— Да, разбира се, ти и…

— Погребал я е жива — заяви Симен и спря.

— Не са потвърдили този слух.

— К. Б. го е направил. Всички казват така. Погребал я е жива. Живееше тук в града, а я е погребал жива.

— Да.

Момчето хвърли поглед към него.

— Тя лежеше в земята. Не й беше мястото там.

— Не.

— Търсехме съкровище.

— Да, четох нещо такова във вестника.

— Искам да кажа, че миналото лято аз, Гюнар и Уле Кристиан заровихме един гюм за мляко в гората.

— Гюм за мляко? — повтори Йон и вдигна вежди.

— Да, гюм за мляко. Той щеше да бъде сандъкът за съкровището ни. И тримата трябваше да сложим по нещо ценно вътре. Нещо наистина ценно, да пожертваме нещо. Гюнар например имаше книжка с автографите на Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър. Това бе неговият принос.

— А какъв беше твоят?

Симен не отговори, наведе се, направи снежна топка и я хвърли към пристанището.

— Какъв беше твоят? — повтори Йон.

— Едно бижу. Кръстче.

— Твое ли?

— Не, на мама. Все още й е мъчно, задето го е изгубила.

— Не можете ли просто да откопаете съкровището? Имам предвид, не можете ли да откопаете гюма за мляко и да върнеш бижуто на майка си? Би могъл да кажеш, че си го намерил, няма нужда да й обясняваш, че… как да кажа… си го взел за малко назаем.

Симен погледна към него и се усмихна.

— Предлагате ми да излъжа?

— Малка лъжа. Това ще е малка лъжа.

— Да, но не става.

— Защо?

— Като за начало — целият смисъл на съкровището е да не се откопава. Това го превръща в съкровище.

— Да, но… — подхвана Йон, не беше сигурен как да отговори.

— Освен това нямам представа къде се намира. Нали в това е проблемът. Гюнар и Уле Кристиан искаха да го откопаем, него търсехме, когато намерихме Миле.

Момчето поклати глава.

— Знаех, че не сме на правилното място. Знаех, че караме в грешната посока. А сега идея си нямам къде да започна да търся.

Спря и вдигна очи към мъжа. После премести погледа си върху Леополд, който беше легнал в снега и дишаше тежко.

— Да не би кучето ви да е болно? Изглежда болно.

— Да.

— Бабата на Алма е мъртва?

— Да.

— Ирма е заминала?

— Точно така.

— Тя не беше особено добра. Майка ми твърди, че е прекрасен човек, въпреки че е толкова едра и свети в тъмното, но не е така.

— Може би си прав.

— Естествено, че съм прав — заяви убедено Симен, обърна се и избяга.

Леополд още лежеше в снега, черно петно насред бяло поле. Йон внимателно дръпна каишката и го подкани:

— Хайде, Леополд, хайде!

Кучето вдигна глава и жално го погледна. На стопанина му се прииска да легне до него в снега, да усети топлината от тялото му и да си остане там.

— Хайде да тръгваме!

Леополд се изправи. Леко изскимтя, болеше го, но се опитваше да не го показва. Ако не беше толкова голям и тежък, Йон с удоволствие щеше да го занесе чак до „Майлунд“.

Тръгнаха обратно нагоре по пътя. Сняг и тишина. Независимо колко бавно вървеше мъжът, на Леополд му бе трудно да го следва. Сякаш за да утеши животното, той попита: „Не е ли странно, че този път се казва «Завоят», а не «Завоите»? Винаги е много, много по-дълъг, отколкото си мислиш. Скоро ще сме отново вкъщи“.

 

 

2011 година. Йон, Сири и децата отпразнуваха Нова година в „Майлунд“. В полунощ той получи есемес.

На нищо не може да се вярва. А.

Лив взе един бенгалски огън и изтича с него навън на снега. Алма остана при родителите си, наблюдаваше сестра си през прозореца. Никой от тях не продумваше. Йон забеляза, че дъщеря му е станала по-висока. Пухкавината й бе на път да изчезне. Скоро лицето й щеше да изглежда съвсем различно, щеше да се превърне в съвсем друга Алма. Слагаше силен грим около очите си и бяла пудра по лицето си, ефектът беше доста драматичен. Приличаше на момче, което играе ролята на момиче в средновековна пиеса. Тази година щеше да навърши шестнадесет години. Все още я наричаха Фъстъчето, но това наименование вече не й подхождаше. Тя не знаеше, че са й измислили този прякор.

Тримата стояха мълчаливо един до друг и гледаха как Лив си играе в снега. Небето беше черно.

Алма си пое дъх.

— Знаете ли, че отидох на погребението на Миле? — попита тя. — Вие не го направихте, но аз отидох.

Йон и Сири се обърнаха към нея. Тя все още гледаше през прозореца.

— Видях я онази нощ — призна момичето.

Жена му затвори очи и поклати глава.

— Алма, не знаехме…

— Седях до баба в колата — прекъсна я дъщеря им, — карахме с пълна скорост нагоре по пътя, помолих я да спре. Тя го направи, обърна автомобила, а аз казах нещо от рода на: „Миле стои край пътя, да я вземем ли с нас?“. Баба попита „Кой?“, а аз помислих, че вероятно Миле не иска да я видим, че навярно иска да бъде сама и ще се засрами, ако разбере, че сме я забелязали, все пак до къщата оставаха едва няколко метра. Баба се поинтересува: „Кой седи край пътя?“, аз отговорих: „Никой. Карай! Сторило ми се е, забрави за това“, и отново потеглихме.

Родителите й се обърнаха към нея, тя се разплака. Лив избра точно този момент да влети в стаята и за хиляден път да извика „Честита Нова година на всички!“.

 

 

На следващата сутрин Сири стегна багажа на цялото семейство, оправи леглата, изпразни хладилника, шкафа за храна и чекмеджетата и постави всичко за ядене в хартиени пликове, за да го вземат със себе си в Осло. Не беше останало много, но тя никога не изхвърляше храна. След това изми пода, мина с прахосмукачката, измете всички стъпала на стълбището, взе един парцал и избърса праха от перилата.

Йон отиде в гаража, за да провери дали всичко е наред, оправи брезента, с който бе покрит опелът на тъща му. Качи се на тавана и разчисти тефтерите, в които не беше писал много, набързо прегледа колекцията си от компактдискове и плочите, които вероятно бяха принадлежали на майката или на бащата на жена му. Накрая спря, погледна през прозореца и се загледа в побелялата от сняг поляна. Спомни си как бе стоял там и наблюдавал дъщерите си и Миле, как Алма бе танцувала някакъв див танц, сякаш знаеше, че той я гледа.

Казаха й, че не е могла да направи нищо. Случилото се с Миле нямаше нищо общо с това, че баба й не я беше взела в колата. Между тези две неща нямаше връзка. До къщата бяха оставали само няколко метра. Разбира се, че Миле би могла да ги извърви сама. Алма не биваше никога, никога, никога да се самообвинява.

Дъщеря им дълго се взира в тях. Накрая извика:

— Лъжете!

 

 

Йон се обърна. Чу нещо долу в коридора. Прахосмукачката вече не бръмчеше.

— Йон! — извика тихо Сири. — Имаме гости.

Той слезе бавно по стълбите. Броеше всяко стъпало и донякъде се надяваше този път стълбището да го погълне. Жена му се обърна. Дъщерите им стояха до нея. Те също се обърнаха. Лив си беше сложила мантията невидимка, която някога бе получила от майка си, която на свой ред я бе получила от баща си. Сложи пръст върху устата си и прошепна „Шшшт!“. До тях бяха застанали мъж и жена. Бяха непознати, но Йон знаеше кои са. Нямаше нужда да му ги представят. Въпреки това Сири го направи.

— Това са родителите на Миле — Микел и Аманда.

— Добър ден — поздрави ги той.

— Добър ден — отвърна жената, която носеше голяма кафява кожена чанта на рамо.

Йон погледна Аманда и се зачуди дали да я попита за есемесите. Дали да я попита: „Не смяташ ли, че вече достатъчно ни изтормози?“. Чудеше се какво правят тук, в „Майлунд“, с жена му и децата му, защо бяха дошли. Това си беше натрапване. Възприемаше го като натрапване.

Алма беше забила поглед в пода. Той погледна към Сири и Лив в мантията невидимка, после към Микел и Аманда. Сети се за Леополд, който спеше пред камината. Следващата седмица жена му щеше да го заведе на ветеринар и да го умъртвят. Защо Аманда и Микел не си бяха останали вкъщи? Защо бяха тук? Нямаше да променят нищо. Книгата със спомени, която бе откраднал от пристройката онази нощ, прочел, накъсал на парчета и хвърлил в езерото. Снимката, която бе направил на дъщеря им, онази, която тя толкова много бе харесала, нали нямаше свои снимки като голяма. Йени и Алма, които я бяха подминали с колата. Нито едно от тези неща нямаше връзка с К. Б. Той беше виновникът за всичко. Представи си големия плужек под одеялото на Миле. Погледна към Аманда. За малко не извика, не беше съвсем сигурен какво, вероятно, че двамата с мъжа й трябва да си вървят и да ги оставят на мира. Вместо това отиде при тях, ръкуваха се, а Сири предложи да сготви нещо.

— Не е останала много храна — обясни тя. — Но трябва да се яде, нали? Понякога забравяме за това и всичко става невъобразимо трудно. Имаме хляб, топени сирена, останала е малко хубава шунка, мога да ви предложа и един много вкусен конфитюр, който получих за Коледа от Лив.

Жена му съпроводи всички до кухнята и разопакова пликовете с храна. Изнамери покривка отнякъде и я сложи на масата. Издърпа столовете и подкани всички да седнат и да хапнат. Нямаха друг избор, освен да се подчинят. Внезапно Аманда отвори уста и подхвана:

— Бих искала да ви разпитам малко за онова лято с Миле…

Микел я прекъсна.

— Просто… Просто се събуждам всяка сутрин и ми отнема около една десета от секундата да се сетя, че тя е мъртва, а ми се иска този кратък миг да трае по-дълго. — Заби поглед в масата. — Иска ми се този кратък миг да трае по-дълго.

Аманда сложи голямата кафява кожена чанта в скута си, отвори я и извади някаква книга. Постави я върху масата. На корицата имаше черно-бяла снимка на малко момиче с къдрава кафява коса и тъмни очи, облечено в прекалено големи гащи на точки. Аманда си пое дъх и бавно започна да обяснява.

— Издадох тази книга във връзка с една изложба преди много години. Помислих, че може би бихте искали да я разгледате.

„Навярно снимката е била направена през лятото“, помисли Йон. Момичето не носеше нищо друго, освен гащите на точки, беше почерняло. Забелязваше се, макар снимката да бе черно-бяла. Хлътналият корем, над който се четяха ребрата му, гърдите му, дългите му ръце и крака бяха загорели. Детето не се усмихваше, но гледаше право във фотоапарата.

— Защо тази книга се казва „На Аманда“? — попита Лив, която тъкмо се бе научила да чете и вече си бе свалила мантията невидимка.

Аманда я погледна и поклати глава.

— Защото… Защото аз направих тези снимки. Казвам се Аманда. Това беше нещо, което направихме заедно с дъщеря ми, когато беше горе-долу на твоята възраст. Едно лято преди много години.

— Много я харесвах — призна Алма и прелисти книгата. — Но тя никак не приличаше на момичето от тези снимки.

Остави книгата настрана и се взря в Аманда и Микел.

— Миле беше хубава. Научи ме как да си правя smokey eyes. Помня, че танцувахме заедно. Сподели с мен, че вярва в Бог и му се моли доста често, както и че е играела на „камък, ножица, хартия“ с вас.

Алма кимна към Микел. Той й кимна в отговор.

— Да — съгласи се Сири. — Трябва да поговорим.

Направи жест с ръка.

— Но първо да хапнем. Вижте, всичко е готово. Заповядайте.

Йон хвърли поглед към трапезата, която жена му бе сложила, докато всички останали седяха на местата си и гледаха книгата и черно-бялото момиче, което се взираше в тях. Взе си филия хляб и отхапа от нея. Хлябът беше вкусен и пресен. Сдъвка и промълви:

— Ние познавахме Миле само за едно лято. — Обърна се към Аманда и Микел. — Но може би бихте могли да ни разкажете малко повече за нея. Има много неща, които бихме искали да научим. Не знаем почти нищо за нея.

— Ние също имаме много въпроси — отвърна Аманда. — Затова сме тук. Трябва да ми простите за есемесите и обажданията. Особено ти, Йон. Нали най-вече на теб ги изпращах. Не съм такава. Трябва да ми простите… Просто всичко беше толкова… Нищо не беше наред. А аз имам страшно много въпроси. Микел също. Не сме в състояние да се справим сами. Не сме в състояние да продължим нататък.

Сири погледна към Алма, после към Йон и Лив, накрая към гостите. Видя, че всички са си взели храна, и предложи:

— Защо не поседим тук, не хапнем и не поговорим за Миле? Какво ще кажете?