Лин Улман
Съкровеното (1)

Йени Брудал не бе близвала алкохол повече от двадесет години. Отвори бутилка червено вино и щедро си наля в голяма чаша. Бе си мечтала за топлината, която слизаше към стомаха й, за изтръпването на пръстите. Разочарова се, тъй като не изпита нито едното, нито другото. Въпреки това отпи още една глътка, пресуши чашата и потръпна. Никога не беше казвала „никога“! Бе живяла от ден за ден, от ден за ден, и никога, никога не беше казвала „никога“. Седна на ръба на леглото. Беше се гримирала и издокарала, единствено сивите вълнени чорапи, които Ирма й бе оплела, не подхождаха на тоалета й. Краката й замръзваха. Циркулацията на кръвта й не беше добра. Бяха подути, страхуваше се да ги пъхне в тесните сандали на високи токчета с цвят на нектарина, останали й от шестдесетте години. Наля си още една чаша. Трябваше да помогне на виното да достигне чак до краката й. Никога не беше казвала „никога“. Беше си повтаряла „Живея от ден за ден“. Опита се да се сети защо се бе съпротивлявала срещу това празненство, срещу това честване. Изправи се и се завъртя пред огледалото на стената. Черната рокля стоеше перфектно на гърдите й. Скоро щеше да събуе вълнените чорапи и да обуе сандалите.

Беше 15 юли 2008 година, Йени навършваше седемдесет и пет години. „Майлунд“, голямата бяла къща, в която израсна след войната, след като напусна опожарения град Молде^[1] заедно с родителите си, беше изпълнена с цветя. Бе прекарала почти целия си живот тук, и в радост, и в мъка, а сега четиридесет и седем лятно облечени гости щяха да дойдат да я уважат по случай юбилея й.