Лин Улман
Съкровеното (6)

V
Омлет в един часа

Старостта я настигна бързо и я сломи. Кой би повярвал, че книжарката Йени Брудал ще изгуби способността да говори в най-добрите си години?

В един ранен пролетен ден през 2010-а, почти две години след изчезването на Миле, Йени се подхлъзна на леда на път към фризьорката си. Падна (или просто беше пияна) и счупи бедрената си кост. Както много други старици!

Наложи се да започне да използва инвалидна количка. Непрекъснато разправяше едни и същи истории, докато приятелите й не престанаха да й идват на гости. Постепенно спряха дори да се обаждат по телефона. Накрая се побърка. Лежеше в леглото си и бълнуваше. Според доктора, който с няколко добре подбрани думи се опита да обясни на Сири защо това се е случило със седемдесет и седем годишната й майка, тя не страдаше от деменция. Състоянието на Йени бе резултат от недостатъчен приток на кръв в мозъка.

Великанката Ирма се обяви за нейна медицинска сестра и реши, че е време да затвори вратите и да спре достъпа на всички до къщата. Сири също влизаше в тази бройка. Историята за Йени Брудал, която се бе превърнала в безпомощна, побъркана старица, не биваше да се разпространява.

— Такива неща трябва да се пазят в тайна.

Сири стоеше в градината и гледаше към огромната бяла къща. Високият явор на двора бе започнал да гние. Всеки път, щом подухваше вятър, от него се откъсваха големи клони.

— Тя не желае присъствието ти тук! — обясни Ирма.

После отново повтори думите си, този път малко по-тихо:

— Тя не желае присъствието ти тук, Сири.

Сири бутна другата жена настрана и влезе в кухнята. Тежко седна върху един стол.

— Това е домът, в който съм израснала, Ирма. Говориш за майка ми.

Ирма бе поставила един бебефон по средата на масата. Той беше включен. Пращеше. Сири го посочи с пръст.

— Какво е това?

— Тук е, за да мога да я чувам. Да знам дали не се нуждае от нещо. Нося го с мен из цялата къща.

Сири кимна.

— Къщата е голяма — добави Ирма.

Сири отново кимна.

От бебефона се разнесе вой. Майка й крещеше. Немощен писък.

— Ще се кача при нея — заяви тя. — Та тя вика!

— Непрекъснато издава звуци. Не й се получава.

— Какво?

— Не знам. Каквото и да е, не й се получава. Това я изнервя, но не иска да я притесняват. Няма да се качиш. Тя не желае…

Ирма се изправи.

— Тя не желае да те вижда, Сири! Обещах й да те държа далеч от нея. Прибирай се вкъщи.

Ирма тръгна нагоре по стълбището с маршови стъпки. Сири я следваше по петите по безкрайното стълбище. Другата жена се обърна към нея.

— Върви си вкъщи, Сири. Не си желана.

Ирма отвори вратата към стаята на майка й. Сири успя да зърне леглото, майка си, сухата й бяла коса по възглавницата, после вратата се затръшна под носа й, а ключът се превъртя от вътрешната страна. Остана на мястото си. Навярно от нея се очакваше да заудря по дървото, да се развика и разкрещи, но не го направи.

 

 

Сири и майка й седяха — или по-скоро лежаха — в голямото двойно легло на Йени. Дългата спусната коса на майка й (по-светла от нейната собствена) се спускаше като копринен килим около двете им. Гласът й бе мрачен, хладен, с нотка на дълбок сън.

— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли ще беснее, ако съм я накарала да чака!

Майка й имаше мека кожа, толкова мека, че можеше да се притиснеш до нея и да пъхнеш носа си между гърдите й. Понякога Сири правеше точно това, а майка й я гъделичкаше по врата. Имаше мека кожа и миришеше хубаво. Парфюмът й се казваше L’Air du Temps.

— Но ако аз не съм същата: коя съм тогава? — четеше Йени. — Ах, ето голямата загадка!

Понякога й позволяваше да реши косата й. Или да си сложи от червилото й. Веднъж, когато беше на седем години, Сири омаза цялото си лице с него. Майка й се засмя и последва примера й.

Ала гласът на майка й можеше бързо да се промени. Лежаха заедно в леглото, Йени четеше на глас на Сири, но изведнъж спря и вдигна поглед от книгата, сякаш нещо я бе стреснало. Гласът й все още беше мрачен и хладен, но нещо студено и остро бе избутало съня настрана.

— Сири, ти не ме слушаш!

Затръшна книгата върху нощното шкафче и се обърна към прозореца. Навън беше тъмно.

Случваше се толкова бързо. Сири никога, никога не беше подготвена, така и не се научи, че от време на време майка й внезапно изчезва. Беше права, тя наистина не слушаше. Ако беше слушала, ако беше внимавала, никой нямаше да пострада. Момичето не успяваше да задържи никого. Нито брат си, нито майка си. Според Йени най-лошото, което Сири можеше да направи, беше да не слуша. За наказание майка й отдръпна ръката си, кожата си, косата си. Дъщеря й остана в леглото, слаба и странна, със стърчащи във всички посоки ръце и крака. Стисна очи. Ако ги отвореше, оттеглянето на майка й щеше да стане истинско и необратимо.

Йени отново й заговори. Мек, сдържан глас. Момичето знаеше какво следва.

— Сири, можеш ли да ми повториш какво каза заекът на Алиса и да ми обясниш какво имаше предвид с думите си?

— Не си спомням точно…

Стисна още по-здраво очи.

Хладната ръка на майка й докосна бузата й.

— Не ме ли слушаш? Погледни ме?

Сири поклати глава, но не отвори очи.

— Напротив, слушам!

Майка й отдръпна ръката си.

— Тогава какво, по дяволите, каза заекът?

Сири се разплака. Знаеше, че това няма да помогне. Не искаше да плаче, а да помоли майка си: „Остани при мен! Не ме оставяй! Прегърни ме! Прости ми! Обичай ме!“. За съжаление, не знаеше как. Умееше единствено да плаче, макар да знаеше, че това няма да помогне.

Майка й въздъхна:

— Няма смисъл. Не издържам. Стига толкова сълзи!

Стана от леглото и отнесе със себе си копринената си коса, миризмата си, топлината си. Може би щеше да се върне, ако Сири се разплачеше още по-силно? Когато това не се случи, момичето отвори очи. Майка му стоеше в рамката на вратата. Бе облякла морскозеления си халат. Очите й бяха побелели. Не само областта около зениците, но и самите зеници. Сири проплака: „Искам да се върнеш при мен в леглото, да продължиш да ми четеш и да ме гъделичкаш по врата. Бъди така добра и ме погледни с други очи. Не с тези белите, а със сините“. Накрая майка й я прекъсна със спокоен, неутрален глас.

— Ти плачеш всяка вечер, Сири. Всяка вечер и почти всяка сутрин. Плачеш за хиляден път. Плачеш, а аз не съм в състояние постоянно да се грижа за теб. Иди да си легнеш в собственото си легло и ме остави на спокойствие!

 

 

Всеки ден в един без петнадесет Ирма вдигаше Йени от леглото. Събличаше нощницата й, миеше синьо-бялото й тяло с мокра кърпа и накрая й помагаше да си облече чисти дрехи. После я вземаше на ръце, слизаше с нея по стълбите, слагаше я в инвалидната количка и я буташе до кухнята. Спираше до масата, на която чакаше чиния с омлет. Винаги едно и също — омлет, кетчуп и голяма чаша червено вино.

— Омлет в един часа — обясни Йени и се усмихна на Сири.

 

 

Сири ходеше в „Майлунд“ колкото се може по-често. Не се предаваше. Повери ресторанта на Кайса Тинберг. Караше два часа с колата от дома си в Осло до къщата на майка си. Беше пролет. Алма скоро щеше да навърши петнадесет години, а наесен Лив щеше да започне втори клас. Имаше хиляди други неща, които Сири би предпочела да прави. Но не се предаваше. Винаги едно и също: Ирма не я пускаше да влезе, буташе я настрана. Другата жена нямаше да й отнеме къщата. На няколко пъти се опита да се сприятели с нея. Веднъж изпече бананови мъфини, един от специалитетите на ресторанта в Осло, и ги занесе в „Майлунд“. Когато Ирма отвори вратата, Сири се усмихна и каза:

— Мъфини, заповядай!

Все едно думата мъфини щеше да оправи всичко.

Държеше кутията с бананови мъфини (по-сладка версия на sweet bee banana bread) пред себе си, но Ирма отговори само, че не е имало нужда да си прави труда.

— Винаги идваш тук и ни притесняваш. Йени не иска да те вижда, знаеш защо.

Сири бутна кутията към нея:

— Е, аз съм ги изпекла за теб и искам да вляза. Не можеш да ме оставиш да стоя навън.

После отново мина покрай другата жена и отиде в кухнята.

Майка й седеше в инвалидната количка, изглеждаше бледа и слаба. От устата й излизаха нечленоразделни и несвързани думи, от време на време на тяхно място излизаха мехурчета, все едно се намираше под вода, сякаш говореше на езика на водата, най-после отново заедно с любимото си дете. Разсеяно погледна към дъщеря си.

— Със Сивер ли идваш?

— Не, мамо. Аз съм, Сири — отвърна тя и седна на масата.

Майка й сви рамене.

— Добре. Ще ме заведеш ли в замъка?

Сири се разсмя, Ирма я погледна сърдито, затова побърза да попита:

— Защо ще ходиш там? Искаш да върнеш медалите си ли?

Йени не отговори. Започна да яде омлета си, без да бърза. Окапа нощницата си с яйца. След известно време посочи към дъщеря си с вилицата.

— Искаш ли?

Сири поклати глава.

— Кетчуп — продължи майка й. — Опитвала ли си кетчуп?

Дъвчеше с отворена уста.

— Кетчупът е вкусно нещо. Сигурна ли си, че не искаш?

Ирма седна на един стол до отворения прозорец. Запали цигара.

— Няма да пушиш в къщата! — смъмри я Сири. — Знаеш, че майка ми не понася цигарен дим. Къде е стритият ти тютюн? Не можеш ли да подъвчеш от него?

— Не се намесвай където не ти е работата — отвърна другата жена.

— Не знам как съм живяла почти сто години, без да опитам кетчуп — прекъсна ги майка й. — Съвсем сигурна ли си, че не искаш да опиташ малко?

— Не, благодаря. А ти не си живяла почти сто години. На седемдесет и седем си.

Йени поклати глава, хвърли се към дъщеря си и напъха вилицата с омлет и кетчуп в устата й. Сири се дръпна назад. Вилицата убоде устните й, усети вкуса на кръв, примесен с яйца и кетчуп.

— Вкусно, нали? Казах ти.

— Не, благодаря, мамо. Не искам.

— Ето още малко — не й обърна внимание майка й, отново се хвърли напред и сложи нов залък в устата й.

Ирма изгаси цигарата си в пепелника и запали нова. Погледна към тях и се разсмя.

— Само още една хапка! — произнесе Йени и гордо погледна към приятелката си.

 

 

„Това е по-малкият ми брат!“ — извика Сири на продавачката в сладкарницата. Сподели това и с жената в магазина. Произнасяше го колкото се може по-често. „По-малък брат. Моят по-малък брат.“ Непрекъснато го държеше здраво за ръка. Той се оплакваше („Държиш ме прекалено здраво, Сири! Боли ме!“), но тя само стискаше ръката му още по-силно, поглеждаше надолу към него и голямата му сива шапка, смееше се и отговаряше: „Трябва да потърпиш. На по-малките братчета им се налага да свикнат по-големите им сестри да ги държат здраво за ръката. Ще те пусна, когато седнем и ни донесат поръчката. Не върви да държа ръката ти, докато пиеш мляко с какао“. Сивер се засмя и се съгласи, че няма как едновременно да пиеш и да държиш някого за ръка.

 

 

Често стояха обърнати един срещу друг в градината. Макар брат й да бе с две години по-малък от нея, двамата бяха почти еднакво високи.

Сивер посочи главата на сестра си и обяви:

— Главата ти.

Сири посочи носа му:

— Носът ти.

Сивер посочи гърлото й:

— Гърлото ти.

Сири посочи ключицата му:

— Ключица.

— А?

— Ключицата ти — повтори тя. — Така се казва тази част на тялото — ключица.

— Какво е това?

— Нищо ли не знаеш?

Посочи ключицата му още веднъж:

— Ключица.

А той посочи гърдите й:

— Циците ти!

Сири завъртя очи.

— Аз съм на шест години. Нямам цици. Само големите жени имат.

— Добре тогава — примири се той и посочи корема й. — Коремът ти.

Тя се наклони и посочи едното му коляно.

— Коляното ти.

След това двамата се наведоха едновременно, хванаха стъпалата си и произнесоха в хор:

— Стъпалата ти!

Целта бе да видят колко пъти могат да направят това, без да се разсмеят.

 

 

След смъртта на Сивер всичко се промени. Вече нямаше с кого да играе на тази игра. Майка й започна да пие, а баща й се изнесе в Слите и отвори каменоломна там. От Сири се очакваше да държи нещата под контрол. Не беше съвсем сигурна какво означава този израз, ала Ула й обясни, че от нея зависи „да държи всичко под контрол“ или „да държи нещата под контрол“. Добави, че това навярно е прекалено високо изискване към едно малко момиче, но според него тя е достатъчно силна, за да се справи. Сири се зарадва, беше хубаво от негова страна да й каже това (въпреки че не разбираше напълно какво означава). Хелга явно също мислеше така, защото кимна многозначително и я погали по косата. Когато момичето се прибираше вкъщи, си напомняше, че тя е тази, която държи нещата под контрол. Слушаше, мъчеше се да отгатне какво я очаква днес, наблюдаваше майка си и се учеше да разчита знаците й. Кога е най-добре бързо да й донесе чаша вода и кога е най-добре да се държи настрана. Ала независимо колко дълго слушаше, гадаеше, следеше, делеше се на части и държеше нещата под контрол, независимо колко добре се научи да разчита знаците, това не й помагаше особено много.

Следобед оставаше в стаята си, стаята, в която си бе играла със Сивер. Той винаги искаше да бъде заедно с нея. Всички игри й напомняха за него. Само къщата за кукли от Ула не й напомняше за брат й. Той не би искал да си играе с кукли. Сири взе всички други игри и ги прибра в гардероба на третия етаж. След това стаята й опустя, стана по-голяма и тиха, имаше много място за къщата за кукли. Понякога си играеше с часове, преди майка й да я намери.

 

 

Веднъж, дълги години след смъртта на брат си, Сири сподели с Йон:

— Знам, че ме е родила. Раждането ми е траяло два дена, прочетох за него в дневника й. Но тя често повтаряше, че татко трябва да й е изневерил с друга жена, преди да се появя на бял свят, и тази жена е истинската ми майка. Според нея аз не бих могла да съм нейна дъщеря.

А сега майка й седеше свита в инвалидната количка с наведена глава, брадичка, почиваща върху ключицата й, и полуотворена уста. Скоро щеше да се разпадне на парчета, да се счупи на две. Отиде при нея.

— Как си, мамо?

Не получи отговор. Понякога, когато майка й стоеше толкова неподвижно, Сири поставяше ухо до устата й, за да се увери, че диша. Не беше мъртва. Ала не можеше да се каже и че е наистина жива.

 

 

Наближаваше краят на април. Сири изнесе един стол в градината в „Майлунд“ и седна под изгнилия явор. Йон беше в Осло. Обади й се точно след срещата си с Герда.

— Унизително — сподели той. — Дявол да я вземе, дявол да го вземе цялото издателство! Веднага ще се обадя на Ерлен от издателство „Гюлдендал“, помня, че той ме увери, че винаги съм добре дошъл там.

— Това беше преди пет години — намеси се тихо тя.

— Да му се не види, Сири, не започвай сега!

— Просто ти обърнах внимание, че отдавна не си говорил с него за прехвърляне в „Гюлдендал“. Все пак най-важното е не да смениш издателството, а да напишеш книгата.

— Не разбираш… Нищо не разбираш!

— Какво точно каза Герда? — попита внимателно Сири.

Погледна към бялата си леха, която все още спеше зимен сън. Тя не светеше. Не се накланяше на вълни към нея. Запита се какво ли ще се случи с „Майлунд“ след смъртта на майка й. Щеше ли да продаде къщата? Или щяха да продължат да ходят там през лятото?

От другата страна на телефона бе настъпила тишина.

— Йон? Там ли си?

Сети се колко се бе изтормозил преди срещата с Герда, бе се притеснявал да й обясни, че пак не е стигнал доникъде. Страхуваше се да я попита дали биха могли да отложат издаването на книгата за пореден път и да я помоли за още един аванс. Вече не успяваха да се издържат само с приходите от ресторанта. Взеха огромен заем от банката. Тази година мъжът й не получи нито една от стипендиите, за които бе кандидатствал. Сири се опита да му обясни, че трябва да намери друг начин, по който да изкарва пари.

— Йон, какво каза Герда?

Той дишаше тежко.

— Каза, че би трябвало за известно време да оставя писането на заден план и да се съсредоточа върху нещо друго. Да си намеря работа. Все едно не работя непрекъснато! Каза, че трябва да започна да изкарвам пари като всички останали и вече не бива да разчитам на икономическа помощ от издателството. Че книгата ще излезе, когато излезе, но няма да я добавят в списъка с есенните издания. Каза: „Не съм виждала нов текст от теб от година“. Каза: „Погледни истината в очите, Йон“. Та така… Няма да е септември, няма да е ноември, вече не съм част от плана. Да. След това й се наложи да ме остави. Имаше друга уговорка. А аз мислех, че ще се среща само с мен. Изправи се и повтори, че е време да погледна истината в очите.

— Какво й отговори?

— Отговорих: „Какво ще рече това, по дяволите?“. Разплаках се.

— Колко пари им дължиш, Йон?

— Над един милион. Може би повече. Не знам. Герда щеше да ми изпрати подробни изчисления.

— Тя… Герда обеща да издадат книгата веднага щом я напишеш. Тя…

— По дяволите, Сири, всичко се разпада!

Гласът му секна. Искаше й се да сложи ръка върху врата му, да каже, че не издържа повече, да го погали по врата.

— Не знам какво ще правя.

— Довечера ще се прибера вкъщи — отговори тя.

Хвърли поглед към бялата леха.

— И ще оправим всичко. Не се притеснявай.

 

 

Майка й каза:

— Стопила съм се. Сега съм много по-слаба и сбръчкана от преди, а винаги съм била слаба. Разбира се, невинаги съм била сбръчкана, но сега съм и слаба, и сбръчкана. Налага се да завържа полата си на кръста, за да не падне. Виж, Сири! Ти си Сири, нали? Полата трябва да се завърже с въже. Огледай се. Познавам тази къща. Познавам тези стени, тази стая, затворения прозорец ей там. Но понякога се питам: „Кой живее тук?“, а всички отговарят: „Ти живееш тук, Йени Брудал“. Когато остарееш, ще забележиш, че думите изчезват. Спомените също. Накрая изчезва и тялото ти. Налага се да връзвам въже около моето. Най-много ми се ще да си отида. Не искам да оставам повече тук. Едрата жена не ми харесва. Знаеш ли коя е? Тя държи всичко под контрол. Ти ли си я помолила да дойде тук? Мислиш, че не мога да се грижа сама за себе си? Ти си Сири, нали? Би ли отишла да вземеш обувките ми? В шкафа държа едни бели маратонки, тридесет и осми размер. Хубави обувки! Знаеш ли къде са? Ще ги донесеш ли? Някога имах снимка на олимпийския шампион по маратон Абебе Бикила^[1]. На нея той имаше съвсем същите маратонки като моите. Спечели олимпийското злато за първи път в Рим. Тичаше бос. Това се случи през 1960 година. Следващия път тича с обувки. Отново спечели. Лятото на 1964 година в Токио. Стана олимпийски шампион два пъти! Веднъж бос. Втория път с обувки. Такива работи помня. Има много неща, които трябваше да споделя по-навреме. Krieg ist ein Jammer. Майка ми винаги повтаряше това. Или може би някой друг бе казал това изречение, а тя го повтаряше непрекъснато. Май така беше. Някои думи са се запазили, но всичко друго изчезва. Произнасям Krieg ist ein Jammer и си представям лицето на майка си. Но сега не е време да говорим за нея. Исках да ти разкажа за брат ти. Той се казваше Сивер и живя четири години. Всяка сутрин се събуждам и за миг — не, дори не за цял миг — не помня нищо. После всичко се връща. Ще забележиш, че думите изчезват. Опитвала съм се. Написах реч за теб преди няколко години. В градината имаше празненство, из нея обикаляха привлекателни хора, разговаряха дружелюбно помежду си и вдигаха наздравици. Не знам къде потъна. Речта имам предвид. Но съм сигурна, че трябва да е запазена някъде. Просто трябва да се намери. Просто трябва да я намериш.

 

 

Йон прекара няколко дни в „Майлунд“ със Сири през юни 2010-а, за да й помогне да разчисти пристройката. Подготовката за смъртта на тъща му и продажбата на къщата й бе започнала. Ирма не искаше да ги вижда, заключи вратата под носа им.

— Йени не желае присъствието ви тук — изсъска тя. — Притеснявате я.

Така стояха нещата. Понякога приятелката на тъща му позволяваше на жена му да влезе в къщата, понякога не. „Важното е да не се предавам, да съм там“, настояваше Сири. Затова се насочиха към пристройката. Ирма явно бе решила да я използва за склад. На пода стояха два велосипеда, две етажерки за книги и три плетени стола, а в тясното легло, подобно на голяма усмихваща се луна, лежеше един полилей. Йон пренесе всичко това в гаража, където под един брезент се криеше сивият опел на Йени. Да използваш брезент, при положение че колата е в гаража — колко старомодно и трогателно! Изгубеното изкуство да се грижиш за вещите си. Телефонът му изписука. Взе го, за да провери какво съобщение е получил, зеленият екран светна в полумрака на гаража:

Тя бе най-скъпото, което притежавахме, Йон. Не знам дали си в състояние да си представиш какво е да я изгубиш. А.

По дяволите!

Когато се върна след последното ходене до гаража, забеляза, че Сири бе запалила свещи и въртеше копчето на малкото радио в търсене на подходяща музика. Искаше му се да седне на леглото, но внезапно се сети за плужека, който откри под одеялото последния път, когато беше тук. Струваше му се толкова отдавна. Притесняваше се от наближаването на момента, в който щеше да дойде време да си легнат. Не можеше да спре да мисли за плужека. Леглото бе толкова тясно… Двамата със Сири отдавна не бяха спали заедно. Да не би тя да очакваше от него да спи на пода? Пъхна ръка в джоба си и провери дали звукът на телефона му бе изключен. Точно сега не биваше да пристига ново съобщение от Аманда. Не можеше да довери на Сири… Какво би могъл да й каже? „Аманда Браун смята, че знам нещо за Миле, което не съм споделил с нея. Изпраща ми есемеси по няколко пъти седмично. Мисля, че леко се е побъркала.“ Нямаше сили да мисли за това.

Сири изключи радиото и се изправи. Той се опита да се сети за някаква тема за разговор, нещо безопасно, но тя го изпревари:

— Никой не е живял тук, откакто изчезна Миле. Мислил ли си за това?

Усети как устата му пресъхна, а пулсът му се учести.

— Не.

— Между другото, идвал ли си тук в нощта, в която тя изчезна?

— Защо питаш за това?

— Не знам.

— Да, но не влязох в пристройката. Не знаех, че не се е прибрала, че не е тук. Защо да влизам при това положение?

Сири го погледна.

— Понякога се чудя дали не лъжеш за всичко. Не можеш да се спреш. Просто така се получава.

Той въздъхна.

— На какво се дължи това наблюдение? Какво съм направил сега? Искаш да се скараме ли?

— Просто те попитах дали си бил в пристройката в нощта, в която тя изчезна.

— Не, естествено, че не.

— Имаше ли нещо между вас?

Йон се изправи и извика:

— Да му се не види, сега вече трябва да престанеш! Какво не ти е наред?

— Помислих, че си бил запленен от нея, от малката хубавичка Миле. Ти харесваш младичките, нали?

Той дълго я гледа, накрая попита:

— Какво искаш? Какво целиш с този разпит?

Бузите й бяха почервенели. Произнесе думите бавно, сякаш идваха от някакво място дълбоко в душата й:

— Сигурно не си бил запленен и от Пола Крон?

Йон седна на леглото. Пола Крон. За какво говореше тя? Пола Крон отпреди цяла вечност? Пола Крон отпреди толкова години? Пола Крон?

— Моля? — заекна той. — Не съм сигурен, че те разбирам.

— Да, навярно си се изненадал.

Ръката й трепереше.

— Сигурно не си подозирал, че знам за нея?

— Но — прекъсна я той, — но… Да му се не види!

Сири стана и започна да рецитира. Не беше сигурен какво. Писмо? Нещо, което беше научила наизуст, което беше зубрила година след година. Искаше му се да се изправи и да запуши устата й с ръка, за да я накара да спре. Това не можеше да се случва наистина. Беше станало огромно недоразумение. Едва помнеше писмото. Какво писмо? Едва помнеше самата Пола Крон! Светлокоса. Красива. Леко пълничка. И не особено добра в леглото. Тя беше много устата, това го възбуждаше. (Разбира се, не можеше да сподели този факт с жена си.) Срещнаха се няколко пъти след престоя му на остров Готланд заедно със Сири и правиха секс. Една нощ в хотел в Йоребру и два пъти след това, веднъж в стаята на сина й в нейния дом. Помнеше как лежи на тясно легло от ИКЕА, тя се извива над него, а той гледа право към три картонени корони, украсени с блестящи частици. Короните бяха подредени в редица на един рафт до прозореца. На първата пишеше Бенямин, 3 години, а на другите две: Бенямин, 4 години, и Бенямин, 5 години. Чудеше се защо Пола иска да спи с него в детската стая, в стаята на малкия крал Бенямин. Защо не в нейното легло или на дивана? Нали имаше отворен брак? Би предпочел да се намира където и да е, само не и тук, само не и в стаята на Бенямин. Помни, че тя измуча, когато получи оргазъм.

Правиха секс за първи път в хотела в Йоребру. Тогава също беше трудно. Всичко с Пола Крон беше трудно. Затова приключи връзката си с нея. Или тя скъса с него? Във всеки случай изпита облекчение, когато тя излезе от живота му. Помни как Леополд сложи глава върху леглото и впери поглед в него, когато проникна в нея отзад. Сети се как натисна главата й върху възглавницата, за да не забележи зяпащото куче и да се притесни, как възможно най-дискретно се опита да направи знак на Леополд да се махне. Като мъж на мъж все едно. Ала Леополд не беше мъж, а куче. Нито се махна, нито престана да зяпа. Остана на мястото си, с глава върху леглото, наострени уши и тъжен кучешки поглед. Накрая Йон се видя принуден да спре, да се извини най-искрено на Пола Крон, която навярно тъкмо щеше да получи оргазъм, и да затвори Леополд в банята.

Йон погледна към Сири. Тя се зачервяваше все повече. Напомняше му на дете, което току-що се е научило да чете. Подскачаше на пръсти с почервеняло лице и рецитираше писмо, което той най-вероятно някога бе написал. Без ударения, интонация или вживяване. Всички думи бяха там, но препинателните знаци — запетаи, тирета, скоби и точки — ги нямаше.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти, сутрин, следобед, вечер, през нощта. Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб. Питаш ме дали съм нещастен, дали мисълта за теб ме натъжава, но самото знание, че съществуваш, ме кара да се чувствам щастлив. Представям си лицето ти, косата ти, очите ти, светлината ти, гърдите ти, корема ти, меката ти кожа. Ситуацията е такава, каквато е. Тя ме прави нещастен. Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Сири се тресеше.

— Е? — попита накрая. — Коя е тя?

Пола Крон беше читателка, но не искаше да й каже това. Щеше да прозвучи прекалено глупаво. Впечатлена читателка. Заговори го в Дома на творците в Осло, спомена две-три думи за книгите му, а накрая прошепна: „Знаеш ли, че имаш много особено въздействие върху жените?“.

Какво, за бога, се очакваше от него? Беше на път да излезе, но реши да остане за малко. Изпиха бутилка вино. Може би две. Пола пи повече от него. На следващия ден тя му изпрати имейл, в който пишеше, че е била „силно повлияна от срещата им“. Да, така беше. Тя сподели, че има отворен брак, с други думи, е достъпна, възможност, широко отворена, „повлияна“ и доста красива. Поне онази първа вечер му се стори доста красива. Ставаше все по-красива с всяка чаша вино. Започнаха да си разменят имейли. Само след няколко седмици той пътуваше с колата към Слите, за да се срещне с жена си. Обади се на Пола по пътя и предложи да се срещнат в Йоребру след седем дни.

— Може би сега ще ми кажеш истината — промълви Сири.

Беше седнала на леглото, прегръщаше тялото си с ръце, за да спре треперенето.

Йон подбираше думите си грижливо, но нямаше как да не забележи, че въпреки това звучат като част от курс по някакъв чужд език. Същото се отнасяше и за нея.

Hello, my name is Jon. What is your name? My name is Siri. Would you like something to drink? Yes, please, I would like a glass of cold water.^[2]

— Нямаше никакво значение.

— Какво нямаше значение?

— Пола Крон. Тя нямаше никакво значение.

— Все още ли сте заедно?

— Не, не, не, Сири! Беше една нощ, една-единствена нощ, много отдавна. Преди дълги години. Това е всичко. Нямаше никакво значение. Беше пълен провал.

— Кога?

— Сещаш ли се за онзи път — подхвана внимателно той, — когато посетихме София в Слите? Взехме Леополд с нас, помниш ли? Решихме аз да се прибера с колата, а ти да летиш. Вероятно си спомняш, че пренощувах в Йоребру. Срещнах я там. В хотела. Тя дойде при мен. Спахме заедно. Беше пълен провал. Веднага щом я видях, разбрах, че съм сбъркал. Тя беше дебела и имаше мустаци.

— Колко пъти?

— Веднъж, казах ти! Беше пълен провал.

— Леополд беше с теб? Видя всичко?

Йон въздъхна.

— Нямаше никакво значение.

— Правили сте секс само веднъж за цяла нощ? Това ли се опитваш да ми кажеш? И очакваш да ти повярвам?

— Може би е било два пъти. Не знам. И двата бяха пълен провал. Та аз исках да бъда при теб!

— Защо два пъти, след като първият е бил пълен провал? Какъв смисъл е имало да го правите пак?

— Просто така се получи. Сири, моля те! Нямаше никакво значение!

— А после?

— После какво?

— Спахте ли на едно легло? Закара ли я до Осло на следващия ден? Видяхте ли се отново?

— Не спах добре. Закарах я до тях. Исках да я изпратя до влака, но тя настоя да пътува заедно с мен. Никога повече не я видях. Тя искаше, аз — не.

— Седяла е до теб на предната седалка? В нашата кола? Седяла е на предната седалка в нашата кола с дебелия си задник и мустаците си?

— Да, но това нямаше никакво значение.

— Кога написа писмото?

— Кое писмо?

— Писмото, което току-що ти изрецитирах. Онова, което научих наизуст, онова, което изтри като всичко останало.

— А, да, писмото.

— Защо го написа?

— Опитвам се да си спомня… Чисто и просто не мога да се сетя.

— Пишеш любовно писмо на друга жена и не помниш защо си го направил.

Косата ти, очите ти, светлината ти. Преди или след Йоребру написа това?

— Не помня, Сири, сигурно просто съм искал…

— Искал си да си легнеш с нея още веднъж?

— Не! Не това! Не помня.

— Светлината ти?

— Светлината… Моля?

— Написал си светлината ти. Написал си: Косата ти, очите ти, светлината ти.

Просто за да съм наясно — първо съм светила аз, после тя? От колко светлинки имаш нужда всъщност?

— Престани!

— Не искам никога повече да чувам думата „светлина“ от устата ти.

— Престани!

— Светлина, светлината ти, светлината ми! Измисли нещо ново! Никога повече!

— Нямаше никакво значение, Сири.

— Какво не е имало никакво значение?

— Всичко.

— А къде бях аз?

— Къде си била?

— Да, къде бях аз?

— Не беше ли в Осло?

— Искам да кажа: къде бях в писмото?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Написал си писмо на Пола Крон, сякаш аз не съществувам.

— Не беше така. Аз… Нямаше никакво значение!

Сири отново започна да рецитира:

— Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Седна до него и прошепна:

— Какво означава това „защото“? Какво идва след него? Защото какво?

— Просто така съм решил да се изразя, Сири. Дума, лишена от значение.

— Дума, лишена от значение?

— Дума, лишена от значение.

— С колко жени си бил действително, Йон?

— Единствено с нея. Само онзи път.

— Преди пет години?

— Само това.

— А Миле?

— Какво за нея?

— Не си ходил в пристройката онази нощ?

— Не.

— Дори за да провериш дали се е прибрала?

— Не.

— И няма нищо повече?

— Повече какво?

— Повече за разказване?

— Случката с Пола… Тя беше в един друг живот.

— Друг живот? Какво, по дяволите, ще рече това?

— Ще рече, че няма нищо повече. Казах ти всичко. Искам да бъда единствено с теб.

 

 

Сири пак беше в „Майлунд“, майка й отново каза:

— Познавам тази къща. Познавам тези стени, тази стая, поляната и гората зад къщата. Но се случва да попитам: „Кой живее тук?“. Всички отговарят: „Ти живееш тук, Йени Брудал, заедно с цялото си семейство“.

 

 

Сири затръшна вратата след себе си. Ирма стоеше на прозореца и я наблюдаваше. Ирма с дългата коса и едрото тяло. Ирма с омлетите. Ирма с патиците в езерцето в градината и наранените животни в мазето. Куцо куче. Недовиждащо морско свинче. Прегазена катеричка. Катеричката бе оцеляла като по чудо, след като я удари кола същата пролет. Ирма я донесе вкъщи направо от канавката и се грижи за нея, докато не я върна обратно към живот. „Целта — сподели тя със Сири в един от по-разговорливите си моменти — е някой ден да я върна в гората.“ Ирма отказваше да говори за умиращата Йени. Според нея приятелката й се чувстваше чудесно, по-добре от всякога, беше здрава като бик (нещо, което не можеше да се каже за кучето, морското свинче и катеричката), но не издържаше на непрекъснатите посещения на дъщеря си. Сири трябваше да разбере, че не е желана.

Йени искаше да приключи живота си вкъщи. Нямаше намерение да отива в старчески дом. Още преди години заяви това високо и отчетливо в присъствието на свидетели и с ясно съзнание.

— Толкова съм щастлива, задето имам Ирма — добави тя. — Знам, че ще е насреща, когато вече няма да съм в състояние да се грижа за себе си. Тя знае какво е най-добро за мен. Говорили сме за това.

 

 

Един лекар, стар познат на Йени, я посети. Ирма му се обади. И дума не можеше да става да пратят приятелката й в болница. Докторът прегледа болната жена и заключи, че объркването й най-вероятно няма нищо общо с алцхаймер. Според него нямаше смисъл от изследвания, състоянието й най-вероятно се дължеше на недостатъчно оросяване, на временно спиране на притока на кръв към мозъка. Познато също като преходно нарушение на мозъчното кръвообращение.

 

 

Сири се наведе над майка си:

— Имаш поздрави от Алма!

Майка й побутна чинията си. Почти си беше изяла омлета.

— Коя е тя?

— Имаш две внучки — обясни Сири. — Алма и Лив. Имаш поздрави от Алма.

Майка й кимна.

— А Лив обеща да ти нарисува нещо.

Възрастната жена отново кимна и отвори уста.

— Искаш ли да ги поздравя от твое име?

Майка й вдигна чинията си.

— Празна! — отбеляза тя. После вдигна очи, погледна към дъщеря си и понижи глас: — Изядох си всичко.

 

 

Сири прекоси поляната, мина през гората и продължи към езерото. Седна на брега. Направи опит да се помоли, но се разсея. Мислеше си за други неща, мислеше: „Моля се грешно“.

От Сивер й бяха останали само гъстата гора, мокрият бял сняг и една мръсносива домашно оплетена шапка, която му беше прекалено голяма и падаше върху очите му. Не помнеше лицето му.

 

 

Тя беше на шест, той на четири. Вървеше след него и се опитваше да не изостава. Викаше „Сивер, Сивер, стой тук!“, а той подскачаше пред нея и изчезваше между дърветата. В един момент беше там, в следващия го нямаше. Носеше голяма сива шапка, син пуловер с шарки по гърдите, който наследи от нея миналата година, и кафяви панталони. Беше ранна пролет, наесен Сири щеше да тръгне на училище. Не помни да е чувала капене и бълбукане около себе си, въпреки че най-вероятно е било така. Помни тишина, сякаш някой бе изключил всички звуци, с изключение на гласа й. „Сивер! Ела при мен! Не ми се тича след теб!“

Носеха дебели пуловери. За първи път тази година излизаха без якета, струваше им се, че телата им внезапно са станали по-леки.

 

 

Йени седеше на масата в кухнята и пишеше писмо на Бу Андерс Валин, в което го проклинаше, защото беше заминал за остров Готланд и я беше оставил сама в „Майлунд“ с двете малки деца:

Какво съм аз? До какво е довело това постоянно раждане?

В друго писмо:

Тази нощ Сивер отново плака. Нищо не помогна, нито водата, нито песните. Опитах се да го държа в скута си и да гледаме през прозореца, да наблюдаваме снега, който пада през нощта, но и това не го успокои, затова накрая го взех със себе си в леглото (където теб те няма) и той най-после заспа, притиснат до мен.

 

 

Денят, в който майка им позволяваше да свалят зимните си якета и да излязат само по вълнени пуловери и дебели панталони, беше един от любимите им дни. Пуловерът на Сири беше прекалено голям и червено-бял. Боцкаше на врата й. Бе принадлежал на красивата тринадесетгодишна дъщеря на една приятелка на майка им. Дрехата още миришеше на другото момиче, въпреки че бе изпрана на ръка в топла сапунена вода. Парфюм, пот, мляко. Потта на Сири не миришеше, тя беше прекалено малка. Пуловерът боцкаше леко, но не колкото предишния, синия пуловер с шарки по гърдите, който брат й наследи. Сири носеше шал, шапка, дебел панталон и зимни обувки, вървеше из гората и викаше след Сивер, който ту се появяваше, ту изчезваше. Майка й очакваше тя да носи отговорност за него и да го пази. „Грижи се за брат си“, повтаряше тя всеки път, когато отваряше вратата и ги изпращаше навън в зимния ден. Време да си играят навън. Тогава не им бе разрешено да влизат вътре дори ако им се налагаше да отидат до тоалетната. Правеха това, преди да се облекат и да излязат. Не им бе разрешено да влязат вътре и да си вземат нещо за пиене. Изпиваха по чаша вода или сок, преди да излязат и преди да отидат до тоалетната. Не им бе разрешено да звънят на вратата, за да споделят нещо важно. Трябваше да си играят навън между дванадесет и два часа. Сири викаше след Сивер, когато той внезапно изникна зад гърба й и дръпна краката й. И двамата се прекатуриха в снега. Тя коленичи и го смъмри: „Проклятие, Сивер! Сега и двамата ще се намокрим! Не бива да правиш така!“. За момент звуците около тях се включиха — дърветата шумоляха, птиците пееха, пролетта се усещаше във въздуха, брат й дишаше в ухото й. Между шала и яката на пуловера му се стичаше мокър сняг, влизаше в образувалата се там вдлъбнатина и оставяше студена диря по гърба му. Той се разплака и я прегърна. „Не се сърди, Сири!“ После и двамата се изправиха, а тя го успокои: „Не се сърдя“. Помоли го занапред да стои до нея. Трябваше да я слуша, защото беше по-голяма. Всъщност не им бе разрешено да се отдалечават от вкъщи. Майка им ги молеше да не напускат двора, но той беше ограничен. Сири помни, че времето винаги беше най-големият им проблем, защото тя никога не знаеше кога трябва да се приберат вкъщи. Кога минаваха два часа? Веднъж се върна от гората със Сивер по петите и удря ли, удря по вратата, тъй като й се струваше, че са били навън цяла вечност, а майка им рязко отвори с хавлия около главата и попита: „Не съм ли ви казвала да не чукате по вратата, когато е време да играете навън?“. Майка им беше казвала много неща по този въпрос. Колко е важно за децата да дишат чист въздух всеки ден. Колко е важно да не й пречат, докато работи. Погледна към нея и Сивер (той се беше скрил зад гърба й и се смееше, показваше се за миг и пак се скриваше; за малко, за съвсем малко изглеждаше, сякаш това ще я накара да се усмихне) и заяви: „Двадесет минути, Сири! Били сте навън едва двадесет минути! Часът е дванадесет и двадесет. Искам да се върнете в два часа. След един час и четиридесет минути, за бога! Нито по-рано, нито по-късно“.

Странното беше, така мислеше Сири сега, така мислеше и тогава, едва шест-седемгодишна, че на майка им не й хрумваше, че те все още не са се научили да разпознават часовника. „Чудя се, чудя се кога ли ще трябва да се обърнем и да тръгнем обратно към вкъщи?“, питаше тя брат си, който не бе достатъчно голям да разбере какъв е проблемът.

Сири беше достатъчно голяма, но и тя не знаеше как да разреши това затруднение. Въпреки всичко обикновено нещата се нареждаха. Човек се научава да слуша вътрешния си часовник, преди да се научи как да разпознава външния. Сири почти винаги знаеше кога да поемат към вкъщи, за да са на двора, когато майка им отвори вратата и ги подкани: „Елате, елате и двамата! На масата в кухнята ви чакат сок и сандвичи“. Скоро щеше да стане време да се обърнат, ала Сивер беше изчезнал. Тя извика след него, но него го нямаше. Никъде го нямаше.

В гората отново настъпи тишина. Сири го усети още преди да разбере със сигурност — брат й беше мъртъв.

 

 

Наближаваше седемдесет и седмият рожден ден на Йени. Ирма позволи на Сири, която искаше да уважи празника на майка си, да организира кратко празненство в градината. Заради Лив и Алма. Никакви други гости. Само Йон, Сири и децата.

Лив нарисува къща, градина, дърво, синьо небе и слънце и подписа творението си: „Хой! Хой! Хой! За баба от Лив“. Алма купи любимия парфюм на баба си — L’Air du Temps.

Двете със Сири отидоха до един търговски център извън Осло, за да се позабавляват, да понапазаруват и да купят подарък на Йени. Когато дъщеря й застана пред нея с парфюма в ръце, Сири й предложи вместо него да купи шал, с който баба й да си завива краката. Те често замръзваха. Момичето поклати глава, помоли да опаковат парфюма в красива хартия, обърна се към майка си и процеди:

— Fuck you, мамо!

Сири я хвана за ръката и възможно най-спокойно я помоли:

— Не ми говори така, ако обичаш! Не искам да те чувам да произнасяш тези думи отново! Никога повече, разбираш ли?

Алма се усмихна и отвърна:

— Fuck you, мамо!

 

 

Най-после настъпи големият ден. Всъщност изобщо не беше голям, беше доста малък. С времето на Йени дните започнаха да й се струват дълги колкото години, а годините профучаваха покрай нея, все едно бяха дни. На този ден тя навършваше седемдесет и седем. Алма се издокара. Избра прилепнала синя рокля, дебели черни чорапи и черни ботуши на високи токчета. Не съвсем лятно облекло, но Йон се въздържа от критика и вместо това я похвали:

— Колко си хубава, Алма! Правилно си решила да се премениш за баба. Тя беше много елегантна жена. Имаше стил. Помисли само за всичките й красиви рокли и обувки. Правиш й чест, като се обличаш толкова добре.

Дъщеря му го прегърна, не искаше да го пусне. Все още го прегръщаше по своя специфичен силен и взискателен начин, а той не знаеше как да реагира. Не желаеше да я прегърне също толкова здраво, струваше му се прекалено грубо, затова накрая винаги просто я потупваше леко неодобрително по гърба и пръв се отдръпваше. Този път тя внезапно се откъсна от него, погледна го и попита:

— Защо говориш за баба в минало време? „Тя беше елегантна жена.“ „Имаше стил.“ Баба не е мъртва. Още не е мъртва! Двамата с мама говорите за нея, все едно вече я няма. Постъпвате неморално! Сигурно само чакате да умре!

Йон затаи дъх и погледна към Сири, която пълнеше една кошница за пикник с торта, свещи и термос с кафе, а втора с кроасани, кифли, питки, конфитюр и мед. Тя се събуди рано в малката стая над ресторанта си, слезе боса и по нощница в голямата кухня, включи радиото и изпи чаша кафе, после започна да готви. Тази кухня като че ли бе направена само за врява, резки команди и жестове, горещината от газовите печки, екстремно темпо и абсолютна прецизност. Пипер и хората му щяха да дойдат чак следобед, помещението изглеждаше голямо, студено и непознато. Сири окупира малка част от един от плотовете и започна приготовлението на тестото за питките. Това беше нейната кухня, тя я беше планирала, тя бе направила чертежите и наблюдавала построяването й. Сега всичко това й изглеждаше толкова далечно. Искаше й се да вярва, че някъде съществува място само за нея, просто трябваше да го намери. Празната и тиха кухня започна да й липсва веднага щом дъщеря й се нахвърли върху баща си, задето бе говорил за баба й в минало време. Поклати глава и им обърна гръб.

— Не го имах предвид по този начин, Алма! — оправда се Йон. — Исках просто да ти кажа нещо хубаво, но не се получи правилно.

Лив гледаше ту към баща си, ту към сестра си. Носеше един от старите пуловери на кака си, светлосин и износен, стигаше й малко под дупето. Използваше го вместо рокля. Колената й бяха покрити с драскотини. Тъкмо се бе научила да кара колело. Светлата й коса беше разрошена. Беше слаба като клечка. Въздъхна, впери поглед в родителите си, направи решително движение с двете си ръце и заключи:

— Всички са хубави! И никой не е мъртъв. Няма ли да тръгваме вече?

 

 

Йон и децата дойдоха от Осло с колата. Сири взе влака предната вечер и пренощува в стаята над ресторанта, за да може да отхвърли готвенето. Мислеше да отпразнува рождения ден на майка си в градината в „Майлунд“. „Чудесно — отвърна Ирма, — но в такъв случай празненството трябва да започне в два часа и да не трае повече от един час.“ Сири нямаше сили да се кара с лудата великанка за всичко. Човек трябваше да подбира битките си, тя си имаше предостатъчно грижи. Настоя да тръгнат пеша от ресторанта и да изкачат хълма към „Майлунд“ въпреки протестите на Алма. Денят беше хубав, направо прекрасен, нищо, че духаше вятър. Четиримата щяха да носят препълнените с храна кошници и да образуват празнична процесия.

— Хайде, да вървим!

Когато пристигнаха и заключиха портата след себе си, Ирма вече ги чакаше. Каза им, че могат да се настанят на тревата. Тя щеше да свали Йени по стълбите и да я донесе до инвалидната количка, която я чакаше под големия явор. Йон предложи да й помогне, но тя отсече, че ако приятелката й трябва да се мести от едно място на друго, настоява тя да го направи. Сири взе одеяло от хола и го разстла върху тревата.

След като Йени, дребна и крехка като птиче, зае мястото си в инвалидната количка, Ирма застана до стената на къщата, малко встрани от останалите. Не искаше нито кафе, нито питки, нито кроасани, нито кифли, нито торта, въпреки че Сири бе изпекла истинска торта за рожден ден с ванилов крем и пресни боровинки и набързо я беше украсила със седем свещи, тъй като нямаше място за седемдесет и седем.

Йон седна на слънце върху одеялото, не можеше да спре да мисли за недоразумението с Алма от сутринта. Хвърли поглед към нея. Тя все още беше ниска и доста пухкавичка, но гримираните й в черно блестящи очи, пълните й червени устни и смолисточерната й коса принадлежаха на момиче, което той не познаваше, до което не достигаше. Не и сега. Не че не се опитваше или не искаше, просто не знаеше как да подходи към нея. Наблюдаваше я, но не я разбираше. И жена му не я разбираше. Но той не се предаваше. Опитваше се да я разгадае. Всичко това му напомняше за един негов сън, един кошмар, в който отново беше малък и стоеше пред класа си, а задачата, която се очакваше да реши, беше напълно неразбираема, съставена от знаци, които никога не бе виждал преди. Ден след ден. Нощ след нощ. Не се предавай! Къде сбърка? Къде сбъркаха със Сири? С Лив беше съвсем различно. Никога не му се струваше трудно да обича по-малката си дъщеря или да достигне до нея. Ала Алма беше неразгадаема. Отделна категория.

— Заповядайте! — подкани ги Сири и извади храната от кошниците.

Погледна към Ирма, която се бе облегнала на стената на къщата.

— Сигурна ли си, че не искаш торта?

Високата жена запали цигара и поклати глава.

— Тогава ще приготвя една чиния с вкуснотии за мама.

Сири сама чу колко фалшиво прозвуча гласът й.

— Не, няма — възрази Ирма. — Нейният стомах е чувствителен. Не бива да яде торта. Вече е яла.

Сири се усмихна и кимна към приятелката на майка си.

— Вкусен омлет, предполагам?

Другата жена не отговори.

Лив се изправи и напомни на останалите, че преди да започнат да ядат, трябва да изпеят песен за рожден ден. Всички се изправиха.

— Ти също, Ирма! — подкани я детето.

Ирма се изненада, но изгаси цигарата си и застана до малкото момиче.

Запяха заедно:

Ура за теб, рожденико любим!

Да, тебе искаме да поздравим!

Край тебе заедно във кръг стоим

и виж, ще маршируваме сега,

поклон ще сторим, после реверанс

и в кръг край тебе ще се завъртим.

За тебе ще танцуваме, ще скачаме

и всичко най-добро ще пожелаем.

Кажи, какво ли повече да искаш би могъл?

Рождения ти ден ти честитим!

Лив заръкопляска. Вече можеха да седнат. Ирма също. До нея. Така! Момичето погледна вкусната храна, която майка й бе приготвила, взе един кроасан и го натопи в мед. Никой не обичаше мед повече от нея. Но в момента, в който го поднасяше към устата си, изведнъж застина, вперила поглед в него.

— Какво има, Лив? — попита Йон.

Тя вдигна очи.

— Не мислите ли, че този кроасан прилича на рак?

Постави го върху одеялото между тях, за да могат всички да видят.

— Бабо, не мислиш ли, че този кроасан прилича на рак?

Йени седеше свита в инвалидния си стол и дремеше. Облеклото й за празника беше светлосин хавлиен халат, покрит с петна от яйца.

Алма сложи ръка върху раменете на сестра си.

— Според мен този кроасан наистина прилича на рак. Мисля, че и баба е съгласна.

Всички впериха погледи в рожденичката.

— Хм… — промърмори тя и отвори очи. Посочи нещо.

Седем патици плуваха в обраслото езерце в градината, сред тях имаше и четири патенца.

Ирма спомена, че ги е виждала и преди и е започнала да ги храни.

— Хм… — повтори Йени.

Сири погледна към майка си и се опита да улови погледа й. Възрастната жена вече не говореше много. Когато решеше да каже нещо, произнасяше всяка дума с огромно усилие, сякаш думите бяха предмети, всеки със специфична големина, форма и структура — мека, космата, плоска, ъгловата, остра. Често се отклоняваше от темата и накрая не казваше нищо смислено, само дишаше и млъкваше. Имаше възпаление в устната кухина, което й пречеше да говори ясно. Понякога бе напълно невъзможно да я разбереш, но въпреки това всички полагаха усилия. Според спомените на Йон (по-късно си направи записки за този ден) тя седеше в инвалидната количка под дървото и произнесе:

— Чудя се кой живее в тази къща и кой се грижи за тази градина? — След това добави: — В шкафа имам чифт бели маратонки, тридесет и осми размер. Някой от вас би ли могъл да отиде и да ми ги донесе? — Накрая дружелюбно промълви: — Благодаря ви за хубавото празненство. За съжаление, налага се да тръгвам.

 

 

Сири седеше сама в кухнята в „Майлунд“, канеше се да се обади на Йон. Изключи бебефона. Объркваше се, ако се опитваше да слуша него и телефона едновременно. Както майка й, така и мъжът й бърбореха, говореха несвързано и си измисляха.

Изправи се, намери половин бутилка евтино червено вино в хладилника и си наля в една голяма чаша. Искаше да попита Ирма защо майка й, която доказано не понасяше алкохол, всеки ден получава големи количества вино с омлета си. Тя не само беше пияница през по-голямата част от живота си (като изключим двадесетте трезвени години), но и смесването на червено вино и силни лекарства посред бял ден надали беше полезно за нея. Нищо чудно, че беше объркана. Нищо чудно, че бърбореше. Когато Сири решеше да повдигне този въпрос, възнамеряваше да спомене и омлетите. Омлет всеки ден. Без зеленчуци. Без шунка. Без какъвто и да било пълнеж. Само кетчуп. И много червено вино. Беше се опитала да обсъди ситуацията с Ирма и преди, но другата жена се държа студено, надвеси се над нея и заяви:

— Според лекаря Йени има нужда от протеини. Яйцата са тъпкани с тях. Просто следвам неговите предписания. — После добави: — Мисля, че той разбира от тези неща повече от теб, не е ли така?

— Да, сигурно — отстъпи Сири, — но все пак омлет и червено вино всеки ден… Не е ли прекалено еднообразно? — Ирма я слушаше със скръстени ръце, затова се опита да започне отначало: — Аз знам доста за храната и за начините на хранене. Бих могла да ти препоръчам хубави рецепти за ястия с много протеини.

Другата жена си пое дъх.

— Разбирам, че ти е трудно да го приемеш. Ти си нейна дъщеря. Аз живея с нея от двадесет години и я познавам. Тя разчита на мен. Ние сме…

— Какви сте? — прошепна Сири. — Какви сте в действителност?

Ирма вдигна ръка, обърна се и поклати глава, за да намекне, че разговорът е приключил.

 

 

Днес атмосферата беше съвсем друга. Ирма се съгласи да я пусне вътре. Тя направо си беше в добро настроение, едва ли не чуруликаше, дори си взе парче от тортата „Трюфел“ с ванилов крем, която Сири беше приготвила. „Имам много за вършене — сподели приятелката на майка й. — Първо ще отида до магазина да купя яйца и мляко, после до аптеката, за да взема лекарствата на Йени. Накрая мисля да си купя една рокля на червени точки, която в момента е намалена.“ Сири изслуша всичко това в пълно недоумение, последната част съвсем я изненада. Не можеше да си представи другата жена в рокля на червени точки. Ако трябва да бъдем честни, не можеше да си я представи в каквато и да е рокля. Тя обикновено носеше дънки и карирани ризи, държеше косата си спусната, бе висока поне два метра и също толкова широка, ходеше боса почти навсякъде. Сири се въздържа от коментар. Може би Ирма беше омекнала малко? Може би чуруликането, опитването на тортата и роклята на червени точки бяха началото на нови и по-прости взаимоотношения между тях? Може би другата жена щеше дори да се съгласи да обсъдят диетата и приема на алкохол от майка й?

Мислеше за всичко това, докато седеше на масата в кухнята и пиеше вино. Мобилният телефон се намираше в едната й ръка, трябваше да се обади на Йон. Надяваше се, че Ирма ще отсъства по-дълго и няма да се върне, докато бебефонът, който толкова много обичаше, беше изключен.

— Важно е да следиш какви звуци издава Йени — обясни тя, преди да излезе. — Възможно е да не може да диша. Да извика за помощ. Да се опитва да се изправи.

Сири кимна.

— Но ако чуваш само нормални звуци, трябва да я оставиш на мира. Недей да се качваш при нея. Това само ще я притесни.

Сири кимна още веднъж. Щеше й се да попита другата жена какво разбира под нормални звуци, но не го направи. Нямаше желание да развали хубавата атмосфера. Не искаше да каже нещо, което би могло да се възприеме зле.

Беше началото на септември. Майка й прекарваше повечето време на легло, като изключим моментите, в които Ирма я миеше и преобличаше, сваляше я надолу по стълбите (като птиченце), слагаше я в количката и я буташе до кухнята. Омлет в един часа.

Сири впери поглед в бебефона. Когато го изключеше, в стаята ставаше съвсем тихо, чуваше се само слабо боботене. Огледа се. Шумът идваше от зеления хладилник. „Да, чувам те. Ти си стоял тук и си боботил в продължение на тридесет години.“

Иначе цареше пълна тишина. Погледна през прозореца. Лятната ваканция на децата бе приключила. И тази година не им предложиха да прекарат лятото в „Майлунд“, не беше удачно при сегашното положение на нещата. Сири спеше в стаята над ресторанта. Предостави по-голямата част от отговорността на Пипер, който с удоволствие прие да прекара още едно лято край морето. Самата тя пътуваше между „Майлунд“ и къщата в Осло всяка седмица.

Бебефонът приличаше на малко радио. Другата му част, тази, която се намираше върху нощното шкафче на майка й, имаше формата на някакво неопределено животно с голямо усмихнато лице, може би плъх, котка, коткозаек или някаква комбинация от тези трите. Наля си още една чаша червено вино. Искаше да поговори с Ирма за бебефона. Не нарушаваха ли личното пространство на майка й, като го употребяваха? Не можеше ли да я оставят да издава звуци на смъртния си одър на спокойствие? Не се ли държаха с нея като че ли е малко дете, макар през по-голямата част от живота си тя грижливо да бе пазила независимостта си? Пресуши чашата и набра номера на Йон. Далеч не очакваше разговора с него с нетърпение. Той не вдигна телефона, затова му изпрати есемес и го попита как вървят нещата вкъщи. Тогава вече отговори веднага.

Ужасно.

Какво се е случило?

Алма е ударила едно момиче от съседния клас.

Сири прочете второто съобщение и отново набра номера на мъжа си. Той не вдигна. Видя се принудена да напише:

Моля те, вдигни си телефона! Какво се е случило?

Той й се обади няколко секунди по-късно. Веднага разбра, че е пил.

— Какво се е случило?

— Искаш ли да чуеш?

— Йон! Престани! Какво се е случило?

— Добре. Ето! Алма е ударила едно момиче от съседния клас. Явно здравата са се сбили. Не знам защо. Според свидетели дъщеря ни е започнала всичко. На другото момиче, Мона Хауген от 10 А клас, му е потекла кръв от носа. Вероятно е имало кръв навсякъде. По лицето й. По ръцете й. В училищния двор.

— Как е Алма? — прекъсна го Сири.

— Незасегната. По нея няма и драскотина. Но е изключена, разбира се. Кога ще се прибереш?

Тя погледна бутилката с вино. Бе изпила две чаши.

— Довечера. Ще дойда колкото се може по-бързо. Как е Лив?

— Тя е добре. Днес е на гости на една приятелка, Лора. Майка й ми изпрати съобщение и попита дали дъщеря ни може да им отиде на гости. Сподели, че двете деца си играели много хубаво заедно. Разбирали се чудесно.

— Та това е прекрасно! — Сири затвори очи. — Има ли още нещо?

Долови колебанието му.

— Да…

Чу как той се опита да си налее още алкохол (уиски?, вино?), без да вдига шум.

— Йон, какво има?

— Ами, нещата стоят така… От няколко месеца получавам есемеси от Аманда Браун.

— Какво? От майката на Миле?

— Да.

— Чукал си майката на Миле?

— Не, Сири. Не съм.

Той въздъхна.

— Казах, че получавам съобщения от нея. Тя ми пише и се обажда. Понякога звъни и веднага затваря. Друг път само мълчи.

— Трябваше да напишем онова писмо.

— Въпросът е, че според мен тя мисли, че и ти имаш пръст в това.

— В какво?

— Нямам представа! В това. Откъде да знам какво има предвид, по дяволите? Тя е откачена. Сигурно вярва, че по някакъв начин сме отговорни за случилото се с дъщеря й.

— Аз не знам какво се е случило! Ти знаеш ли?

— Не. Наясно си, че не знам.

Мъжът й се поколеба за малко и после добави:

— Най-вероятно е било момчето, онзи К. Б. Мина толкова много време, а още не са я открили…

— Не влиза ли в пристройката онази нощ? — прекъсна го тя.

— Не, нали ти казах! Не съм ходил там! Дявол да го вземе… Сега мен ли искаш да изкараш виновен за всичко? Само това ли умееш? Не може ли поне веднъж да се опитаме да се подкрепим един друг? Да разрешим проблема заедно?

— Добре. Спа ли с Миле?

Йон изкрещя. Изкрещя толкова силно, че тя се разплака.

— Не съм спал с Миле! Не съм бил в пристройката!

— Добре.

Сири затаи дъх. Не можеше да седи тук и да плаче. Ами ако дойдеше Ирма? Включи бебефона. На втория етаж всичко беше спокойно. Майка й спеше. Погледна празната бутилка.

— Добре. Тръгвам след няколко часа. Има ли нещо, свързано с Миле, което да не си споделил с мен? Ако ще се подкрепяме, трябва поне да ми кажеш всичко.

— Има нещичко.

Тя се засмя на висок глас.

— Така си и мислех, да.

— Не е нищо особено — увери я Йон, — но мисля, че би трябвало да знаеш. Аманда не е споменала това, но може да се случи да изникне в някой разговор. Не вярвам. Всъщност е съвсем незначително.

— Е?

— Помниш ли снимката, която публикуваха вестниците, когато писаха за случая? Онази, на която Миле не прилича на себе си? Сещаш ли се как я обсъждахме? Синя рокля. Червени устни. Плитка.

Спря за момент. Сири чу как отпива от чашата си, но не направи коментар. Той продължи:

— Обсъждахме снимката заедно. Тя е доста неясна, но въпреки това си личи, че Миле е била снимана отблизо. Помня, че ти каза, че на нея тя изглежда много по-красива, отколкото е била в действителност. Не просто хубавичка, а ослепително красива. Не става ясно къде се намира. Би могло да е където и да е, фотографът би могъл да е който и да е. Съвсем обикновена снимка на съвсем обикновено момиче. Никакъв заден план. Никакви подробности. Само едно черно петно в долния ляв ъгъл. Нещо рунтаво. Помниш ли?

— Не… Да… Може би — отвърна тихо тя и помисли за черното петно.

— Човек не му обръща внимание, защото гледа момичето, но всъщност черното рунтаво петно е опашката на Леополд.

— Какво? — Сири се изправи.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че направих снимка на Миле онова лято. Тя се отби в стаята ми, за да поговори с мен. Навярно във връзка с децата. Поради някаква причина ми сподели, че няма свои снимки като голяма, затова й направих една с телефона й. That’s it.^[3]

— Това е всичко. Явно Леополд е решил да се изправи точно в този момент и е минал покрай нея.

Тя не каза нищо.

— Там ли си? Сири?

— Да.

— Това беше просто една снимка.

— Да.

— Ще си дойдеш ли довечера?

Сири изключи бебефона, после отново го включи. Трак-трак!

— Да, ще се прибера по-късно тази вечер. Тогава ще можем да поговорим повече за всичко това.

 

 

Никога не й бе харесвало да кара нощем — прашната топлина вътре в колата, дългите фарове, които осветяваха пейзажа, който познаваше толкова добре, но въпреки това така и не чувстваше близък. Този път като че ли не успяваше да задържи нито погледа си върху пътя, нито ръцете си върху кормилото. Искаше й се да се обади на Йон и да изкрещи: „Защо направи тази снимка?“, но от това нямаше да има никакъв смисъл. Всичко беше просто лъжа. Не й се прибираше, в същото време не й се и обръщаше. Струваше й се, че никога няма да излезе от дългия тунел точно преди началото на града.

 

 

Първо позвъни. Когато Ирма не й отвори, си отключи и извика:

— Ехо! Ирма, тук ли си?

Излезе навън, заобиколи къщата и стигна до входа към апартамента на другата жена.

— Ирма, тук ли си?

Телефонът й иззвъня. Извади го от чантата. Непознат номер. Прие разговора и допря апарата до ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? Няма ли да кажете нещо?

Връзката прекъсна.

 

 

Сири прекара повече от седмица в „Майлунд“. Планът й за днешния ден бе да постои при майка си. Не задълго. Налагаше се да се върне в Осло тази вечер. Върна се и седна в кухнята. Взря се в бебефона. Майка й се намираше в стаята си, викаше баща й. Може би „викаше“ не беше правилната дума. Гласът й бе лишен от сила. Абсцесът в устата, комбиниран с объркването, й пречеше да се изразява разбираемо. Говореше на собствен език.

— Бу! Ела!

Ако човек не говореше нейния език, това звучеше като: „У! Еа!“.

Сири бе чувала, че когато умиращите започнат да викат мъртвите, сякаш действително са наблизо, не минава дълго време, преди самите те да си отидат от този свят.

— Сивер!

Или:

— Ииивер!

Изкачи се по стълбите и внимателно почука на вратата към спалнята на майка си. Няколко пъти се обърна, за да провери дали Ирма не е наблизо. Открехна вратата и надникна през образувалата се цепнатина. Майка й лежеше в леглото — малка сиво-бяла ивица, образувана от плът, сърце и звуци.

— Сивер, ти ли си?

— Не, мамо, аз съм, Сири.

— Кой?

Сири отиде до леглото и седна на ръба му. Погали бузата на майка си с ръка и промълви:

— Понякога имам чувството, че се преструваш, че се правиш на по-луда, отколкото действително си, че отлично знаеш, че ти си ти, аз съм аз, а Сивер е мъртъв.

Майка й се засмя, после попита:

— Ще ми донесеш ли обувките? В шкафа са. Искам да си ходя.

— Къде ще отидеш?

— В замъка, не ти ли казах?

— Точно това имам предвид. Когато говориш подобни неща, ми се струва, че се правиш на луда. Като Хамлет.

Възрастната жена стисна очи, после отвори само лявото и погледна към нея. Сири бе сложила едната си ръка върху гърдите й. Допря ухо до сърцето й и чу как бие.

— Познавам тази къща — прошепна майка й. — Познавам тези стаи, но не знам кой живее тук. Знаеш ли кой живее тук?

— Ти живееш тук.

— Заедно със Сивер.

— Не. Сивер е мъртъв. Той почина преди тридесет и шест години. Но аз често прекарвах лятото тук заедно с Йон, Алма и Лив.

— Алма? Къде е тя?

— Алма е у дома, в Осло. Радвам се, че сега я помниш. Предния път, когато разговаряхме, не беше така.

— Алма, да — кимна майка й.

Или може би произнесе нещо друго. Не беше сигурна. Това, което каза, звучеше горе-долу така: „А мм а“.

Сири попита:

— Има ли нещо, което искаш да й предам?

Майка й поклати глава.

— Липсваш й. Мога да я взема с мен някой път. Не й е особено леко…

— Колата я удари.

— Моля?

— Колата я удари.

— Какво искаш да кажеш?

— Колата я удари. Алма и аз се разхождахме с колата и ударихме момичето на пътя.

— Кое момиче?

— Дай ми вода.

— За какво говориш? Кого е ударила колата?

Възрастната жена поклати глава, отново изпадна в собствените си мисли и прошепна:

— Кой живее в тази къща?

Сири сложи ръце върху раменете на майка си, сякаш искаше да я прегърне и да отговори: „Ти, ти живееш в тази къща“, но вместо това я хвана здраво и я разтърси. Разтърси слабото й тяло, тежката й глава, която скоро щеше да падне, дългата й суха коса, която някога се спускаше около двете им, старите й увиснали гърди и биещото й сърце, разтърси отслабналите й гласни струни, които всеки ден издаваха нови неразбираеми звуци. Две слаби гласни струни, които се протягаха от устата на Йени към ухото на Сири.

— Кое момиче?

— Недей!

— Кое момиче?

— Не! Недей!

Навярно Сири бе разтърсила майка си толкова силно, че вече нямаше накъде повече, защото към тях се присъедини трети глас.

— Престани!

Сири се обърна. Ирма изпълваше рамката на вратата.

— Излез! — изсъска тя.

Ала Сири не искаше да спре.

— Кое момиче? — извика тя на Ирма. — За Миле ли говори? — Отново погледна майка си: — За Миле ли говориш?

Пусна раменете й, а тя се свлече в леглото и се сви на топка.

Ирма не помръдна от мястото си.

Сири продължи да крещи.

— Да не би да си видяла Миле онзи път, когато кара пияна заедно с Алма? Видя ли я? Защо не ни каза по-рано? Видя ли…

Този път Ирма направи три големи крачки и връхлетя върху нея.

— Вън! Вън!

Помъкна Сири след себе си, избута я през рамката на вратата и я затръшна под носа й.