Йон седи в кабинета си в Осло и пише. Лятото изчезна заедно с Миле. Вече е есен. Крайният срок за написването на романа му е отложен за пореден път. Студено е и сутрин, и вечер, но днес времето е слънчево, въздухът прозрачен и е доста топло. Навярно би било добре да излезе да разходи кучето, но трябва да пише, да стане готов. Двамата с Герда се съгласиха да издадат книгата през пролетта. Бяха постигали съгласие по този въпрос и преди — напролет, наесен, напролет, наесен. Страхува се, че тя го е отписала. Страхува се, че се е предал. Трябва да пише, да стане готов.

Леополд вдига очи и го поглежда. „Но той не пише. Скоро ще сложи глава върху клавиатурата и ще се разплаче.“

Кабинетът в Осло е таванска стая, също като в „Майлунд“. Ремонтиран е отчасти, стените са боядисани в бяло, в полегатия покрив е инсталиран прозорец с изолиращо стъкло, за да може да се гледа навън. Сега слънцето нахлува вътре, безмилостно и заслепяващо. В стаята има бюро, а на пода — матрак. Йон се взира през прозореца, който гледа към небето и алеята, водеща към къщата, но се налага да затвори очи заради слънцето. Не му се седи, изправя се, прокарва пръст по колекцията от дискове на рафта на едната стена, но не намира това, което търси. Отново се оглежда, слънцето влиза в очите му (а прогнозата беше за дъжд!), хваща сивото одеяло на кучето и го издърпва изпод дългите му черни лапи. Животното се вижда принудено да се изправи. Леополд се олюлява и отръсква, а Йон окачва одеялото на стария корниз за перде и покрива целия прозорец. Така! Сега вече е тъмно! Никога няма да напише тази книга. Кучето внимателно се връща в предишната си поза. Муцуната му сочи към краката на стопанина му. Този път няма одеяло, върху което да легне. Никога!

Йон и Сири все още се издържаха с приходите от ресторанта в Осло, един много голям заем, взет от банката, и аванса от издателството в очакване той да завърши последния том от трилогията, която преди много години (въз основа на първите две части, които вече бяха написани и издадени) бе наречена „най-значимата трилогия за началото на 21-ви век“ и „най-важната поредица от романи за съвременна Норвегия за десетилетието“. Очакванията за трети том бяха невероятно големи. Според критиците в него авторът щеше да достигне пълния си потенциал. Трябваше да приключи с трети том още преди пет години, но дните си минаваха, докато изведнъж журналистите не спряха да говорят за началото на 21-ви век, Йон или трилогията му. Говореха за други писатели и произведения. Издаването на романа бе отложено за пореден път, а той прехвърли петдесетте. По лицето му се появиха бръчки. Всеки ден ги виждаше в огледалото. Сдоби се и с немалко коремче, което стърчеше или по-скоро висеше от иначе слабото му тяло. Красивите млади майки, които срещаше всяка сутрин, докато изпращаше Лив до детската градина, вече не го забелязваха.

Всеки четвъртък привечер тичаше заедно с приятеля си, зъболекаря Курт Мандъл. Една, две, три обиколки около езерото Согнсван. Познайте чии очила се замъгляваха, кой се задъхваше още след първата обиколка и все по-често съобщаваше, че не може да дойде.

— Не ставаме по-млади, Йон! — провикваше се приятелят му, когато той неизменно изоставаше, защото не можеше да си поеме дъх и имаше чувството, че натоварването ще му види сметката.

Кучетата на Курт Мандъл бяха, подобно на самия Курт, жена му и децата му — достойни за възхищение и перфектни във всичко. Пускаха ги да тичат свободно. Беше достатъчно стопанинът им да цъкне с език и те незабавно се връщаха при него — послушни, слаби и горди.

Бе невъзможно да вземе Леополд със себе си, докато тичаше. След като го освободеше от каишката, той веднага хукваше да бяга и се изгубваше, а ако я оставеше на него, се дърпаше и се опитваше да се измъкне от нея. Единственият път, когато Йон се опита да тича заедно с Леополд, приключи много зле. Отначало той искаше да си играе с кучетата на Курт Мандъл и следваше двамата мъже по петите. После изчезна. Наложи се Курт, Йон и двете послушни кучета да го търсят, вместо да тичат. Когато Йон се опита да извини поведението му, Курт Мандъл кисело отвърна, че не може да вини животното, тъй като това не зависи от него, а от собственика му.

Йон и Леополд едновременно се протегнаха. „И днес няма да напиша нищо.“

Мъжът прокара пръсти по клавиатурата, опита се да запише нещо, каквото и да е, това, което му хрумваше на момента, без да мисли за книгата, която трябваше да е готова преди пет години. Написа:

Тегоби

16.9.2008

1. Нямам никакви пари и живея жалък живот. Издържа ме жена ми.

2. Не мога да понасям Курт (единствения ми приятел?).

3. Дъщеря ми засрами учителката си, като й отряза косата. Писаха за нея във вестника („Тринадесетгодишно момиче напада учителката си“) и я изключиха от училище. Защо?

4. Аз съм един боклук, който изневерява на жена си.

5. Имам глупаво куче, което дърпа каишката си, когато го разхождам — ежедневно доказателство за липса на контрол и характер.

6. Не спортувам, а пия прекалено много.

7. Не мога да пиша.

8. Миле?

Така. Щеше само да стане още по-зле, усещаше това. Имаше чувството, че всичко около него се разпада. Сети се за родителите на Миле, Аманда и Микел, които сигурно обикаляха от стая в стая и крещяха от мъка, защото дъщеря им толкова много им липсваше. Или може би правеха нещо съвсем друго. Така и не я намериха. Изчезна. Изгуби се в мъглата. Двамата със Сири често обсъждаха идеята да пишат на Аманда и Микел. За да им кажат, че… За да изразят… За да им разкажат всичко. Какво въобще биха могли да напишат в подобно писмо? Йон избра точки 4 и 8 с мишката си и натисна „Изтрий“.

Сири проверяваше телефона и имейла му, отваряше файловете, свързани с романа. Отчасти за да търси следи от други жени, отчасти за да се увери, че той действително работи. Щеше ли да има книга? Не говореха за това, а той не я спираше.

Понякога успяваше да напише нещо точно защото знаеше, че тя ще го види. Пишеше за нея. Никога нямаше да я остави да научи за другите жени.

Изтри целия списък и написа нов, такъв, който тя да може да прочете.

Предизвикателства

16.09.2008

1. Алма е изключена от училище, защото е отрязала косата на учителката си. Защо го е направила? Как да се държим с нея? Как да й помогнем? Как да достигнем до нея?

2. Не спортувам, а пия прекалено много. (Да изготвя план!)

3. Не мога да пиша. Решение: да се обадя на Герда от издателството, да постигнем съгласие относно някаква програма, да пиша по три страници всеки ден (дисциплината е единственото, което може да ми помогне!), да предам следващите сто страници след около три месеца. По Коледа. Да помоля за ново отлагане???

4. Да напиша писмо на родителите на Миле.

Имаше неща, които той никога не записваше, тъй като бяха прекалено опасни и бе възможно да не се оставят да бъдат заличени само с натискането на „Изтрий“. Знаеше горе-долу кога Миле бе напуснала празненството. Самият той не бе останал на него и си беше разменил есемеси с нея, но не я срещна по време на разходката си.

Йени и Алма се върнаха в „Майлунд“, когато тържеството вече беше към края си, бяха направили въодушевена разходка с колата. Йон и Сири бяха бесни на Йени. Как можеше да кара пияна с Алма в колата? Как не я беше срам? Ала празненството все още не бе приключило и рожденичката не им обърна никакво внимание. Отиде да седне до Стив Найтли и на висок глас го попита как вървят нещата в Сиатъл. Все още ли беше женен за четвъртата си съпруга, онази с тънките устни? След като се разотидоха и последните гости, Йени, Алма и Сири си легнаха, а Йон седна на края на едната дълга маса и пи червено вино.

Накрая се изправи и олюлявайки се, отиде до пристройката, в която живееше Миле. За да провери дали се е прибрала? Дали всичко е наред? Внимаваше никой да не го види. Почука на вратата. Изчака няколко секунди, отвори я и влезе. За момент постоя в тъмната стая. Беше задушно и миришеше на парфюм. Леглото беше неоправено, бюрото — разхвърляно, библиотеката — претъпкана. По пода бяха нахвърляни мръсни дрехи. Отиде до бюрото и прокара ръка по списанията, гримовете и розовата книга, която веднага разпозна като дневника й. Тайната книга със спомени, за която му бе разказала. Пъхна я под колана на панталона си и я закри с дебелия си пуловер. Усети колко силно бие сърцето му. Защо се притесняваше толкова много? Отвори двата гардероба. Мислеше ли, че тя се е скрила там? Дръпна одеялото на сини и бели ивици от леглото и забеляза някаква тъмна буца върху чаршафа. Извади телефона си и я погледна на светлината от екрана. Големият плужек приличаше на кафяво-черен член на фона на белия плат.

Сири изнервено се оплакваше от бръчките по лицето си и това, което времето й причиняваше, все едно то я бе поканило на танц, а след това най-безсрамно я бе настъпило по крака. Непрекъснато се оглеждаше — в прозорците на магазините, в паркираните коли с тъмен лак. Правеше това не защото беше много по-суетна от всички останали, а защото се надяваше, че в едно от тези отражения ще види друга Сири. Йон й повтаряше, че е по-красива от всякога. Държаха се за ръка, щом излизаха навън. Внимателно се целуваха по устата, когато не се бяха виждали от известно време. Толкова много им се искаше да се върнат към нежността.

Първият път, когато Йон видя Сири, беше от разстояние. Точно начинът, по който тя се движеше, го накара да се влюби в нея. Както и фактът, че не му обърна никакво внимание. Тя прекоси улица „Акешгата“ и тръгна право към него на ботушите си с високи токчета. За момент си помисли, че го вижда, но тя го подмина, без да го погледне. Това се случи по времето, когато обикновено го забелязваха, когато чисто и просто привличаше определен интерес. Бе достатъчно да застане съвсем неподвижно на ъгъла на някоя улица, да впери поглед в някоя жена и да изчака тя да го усети, да изправи глава и да насочи очите си към него. Обичаше да мисли, че притежава вълшебна сила — способността да накара която и да е жена да дойде при него само с поглед. Ала Сири не му обърна внимание, подмина го. Помни как си помисли, че никога не е виждал жена да се движи толкова красиво.

Леополд се изправи и напусна кабинета. Затрополи надолу по стълбите. Йон чуваше това трополене всяка нощ. Ветровитата къща бе капсулирала звуците, издавани от семейството през последните двадесет години — трополенето на Леополд, въздишките на Сири по време на бременността с Лив, неуморните изпълнения на „Сладкопойна чучулига“ на Алма.

Той все още чуваше пеенето на дъщеря си, високия й звънлив и ясен детски глас, подобен на малка флейта, отделен от самото момиче. Алма тъкмо бе навършила тринадесет години и отдавна не бе пяла каквото и да било. Сега се вихреше с голяма ножица в ръка. Тя, Йон и Сири се бяха превърнали в един от случаите за Детска педагогическа стая.

Йон беше сам вкъщи и за ограничено време можеше да прави каквото си иска. Например да легне да спи. Всъщност през повечето време именно това му се правеше най-много. Искаше да избяга от всичко в съня — от Сири, от Алма, от погледите на жените, от непоносимия си най-добър приятел и смотаната му жена (N.B. Трябва да приключа връзката си с Каролине!), от писмото до родителите на Миле, което двамата със Сири така и не успяха да напишат и винаги отлагаха. Ала не смееше да заспи, защото се опасяваше, че точно тогава жена му ще влезе в кабинета му, ще го изчака да се събуди, за да изтърси нещо от рода на: „Какво виждат очите ми — писателя на работа?“, а после ще му обърне гръб и ще излезе от стаята. Сега беше сам и трябваше да мисли за книгата си, вместо да си губи времето. Според него човек мислеше най-добре, лежейки. Тя се смееше. Сири се смееше, присмиваше му се. Звуци в къщата. Трополене, въздишки, пеене, смехът на жена му. О, да, сякаш непрекъснато разговаряха, неразделни, свързани заедно завинаги. Йон бе убеден, че и тя се чувства така, че тя също говори с него през цялото време и чува гласа му, въпреки че вече не разговаряха кой знае колко, въпреки че между тях бе настъпила почти пълна тишина. Гласовете им отекваха в стените, от стая в стая, от съзнание в съзнание, напред-назад. Нейният смях, чиито нюанси той се бе научил да тълкува с времето, не преставаше: „Човек мисли най-добре пред компютъра или на разходка. С бързи крачки, Йон! Човек мисли най-добре, когато най-малко го очаква, например, докато чисти, приготвя вечеря или чете на Лив вечер. Не лежейки на дивана. Не си лягаш, за да мислиш. Не се опитвай да ме заблудиш!“.

Бяха му необходими само няколко секунди. Легна на дивана, сложи глава върху възглавницата и заспа.

Йон не говореше за родителите си, не пишеше за тях. Те бяха починали. Тяхното време на земята бе приключило. Не му липсваха. Изнесе се от вкъщи на седемнадесет години. Премести се в малък апартамент в квартал „Грьонланд“^[1], преди да срутят всичко там и да го построят наново. Баща му четеше в хола. Дори не вдигна глава, когато високият му кльощав син, нарамил сак и куфар, пълен с книги, плочи и китара, извика: „Чао! Тръгвам!“.

Майка му лежеше в спалнята. Беше спуснала пердетата. Йон помни, че навън грееше ярко лятно слънце. Навярно то се опитваше да се промъкне през дебелия син плат на пердетата и да прониже майка му със светлина. Това само щеше да засили главоболието й. Тази мисъл накара стомаха му да се свие, но нямаше сили и желание да отиде при нея, да я прегърне или да я погали по челото, не бе в състояние да й обещае, че ще им идва често на гости, ще вечеря заедно с тях и ще носи студени компреси за челото й. Все още бе толкова млад, че смяташе подобни утешителни лъжи под достойнството си. „Никога повече няма да лъжа! Отсега нататък винаги ще казвам истината!“ Тя можеше да е болезнена, но не биваше да позволява съобразяването с чуждите чувства да го ограничава. Щеше да бъде себе си, да свири своята музика (Нийл Янг, Стив Харли и Кокни Ребел, Боб Дилън, „Дъ Бенд“), да стои вкъщи с обувки и да вика посред нощ. Йон все още помнеше как топлият бриз разроши косата му, когато затвори вратата след себе си и тръгна към трамвая, който щеше да го отведе към новия му живот на възрастен мъж, студент, служител в книжарница и наемател в „Грьонланд“. Помни как следобедното слънце огряваше лицето му. И щастието, породено от това, че се бе отървал от тъмните пердета в спалнята, че беше млад и способен на безсърдечие, което по онова време смяташе за ключа към свободата. Че не се бе обърнал, изтичал при майка си, легнал до нея в леглото и прошепнал, че скоро ще й мине. „Винаги отминава.“ Че не бе позволил на гузната си съвест да надделее над топлия бриз, слънцето и радостта. Опияняващо, безкрайно, освобождаващо безсърдечие.

Удържа на своето. Не се върна в квартал „Фрогнер“. Нямаше телефон, не отговаряше на кратките писма на майка си. Бе на двадесет години, когато баща му почина от хронична белодробна болест. Майка му, Селине, изникна пред вратата на апартамента му в „Грьонланд“ и го увери, че няма да си тръгне, докато не я пусне да влезе. Видя се принуден да направи именно това. Тя никога не бе влизала в дома му, но въпреки това не се огледа. Вместо това веднага седна в едно виненочервено кресло. Носеше синьо палто и шапка в същия цвят, беше си сложила малко грим около очите и сплела дългата си коса на плитка.

— Баща ти почина — осведоми го тя. — Миналата нощ, в дванадесет и десет. Тук съм, за да ти съобщя. Бих искала да напишем некролога заедно и да го изпратим на вестник „Афтенпостен“. Може ли да ми помогнеш да напишем нещо… — потърси правилната дума — … хубаво? Винаги си имал дар слово. С него бяхме единодушни по този въпрос.

— Fuck you, мамо!^[2]

Йон отвори очи и рязко седна на дивана, когато чу гласът на Алма да пронизва къщата, съня му и сенчестите му спомени. Беше станало един и половина, той не бе написал и думичка (за сметка на това си бе подремнал), а семейството му се беше върнало от града. Жена му излезе да пазарува заедно с Лив и Алма. „Няма нужда да мислиш за нищо, ще ти предоставим спокойствие да пишеш.“ Бе пропилял цялата сутрин. Скъпоценните часове сам — пропилени. Сири заръча: „Седни и пиши! Забрави за децата! Забрави за Алма, ножицата и Йени! (Забрави за Миле!) Ще се погрижа за всичко! Мисли само за работата си. Всичко ще бъде наред.“ Беше пропилял този подарък. Какво беше направил? Сърфирал в интернет. Мислил за другата (която не харесваше особено много). Да, какво точно беше направил? Беше спал. А сега те отново бяха тук. Външната врата се затръшна. „Fuck you, мамо!“ Тичане по стълбите. Гласове. Стъпките на кучето. Жена му го извика, звучеше напрегната: „Йон! Йон! Излизал ли си на разходка с Леополд? Той очевидно има нужда да се изпикае.“

Това, от което той се нуждаеше, беше повече време сам. Без децата. Без Сири. Без кучето. Да наеме вилата в Сандефюр, която му бе предложил един познат. Седна пред лаптопа си и заудря по клавишите, така че жена му да чуе безумно желание за работа и творческа сила, ако реши да допре ухо до вратата. Трак-трак-трак-трак-трак-трак! Хвърли поглед към книгата, която лежеше на бюрото. „Датска литература: Кратък критичен обзор“ от Пол Борум, Датско издателство, Копенхаген, 1979. Отвори я на седма страница и започна да преписва. „Първоначални забележки: Тази книга представлява кратък преглед на съвременната датска литература, предхождан от още по-кратко описание на първите хиляда години от нейното развитие.“

Трак-трак-трак-трак-трак.

— Добре, аз ще го изведа! — провикна се Сири от коридора. — Наистина му се налага да излезе навън!

— Страхотно! Много благодаря! Съвсем скоро ще съм готов!

Трак-трак-трак.

Чу я как въздъхна. Сърдеше ли се? И на него ли се сърдеше, или на дъщеря си, задето бе извикала „Fuck you, мамо!“? После щеше да я попита как бе минала разходката до центъра, дали бе успяла да поговори с Алма. Щеше да се преструва, че не е чул изблика на гняв на момичето, тъй като е бил погълнат от писането и всичко останало. Щеше да бъде изцяло насреща, заинтересован, изслушващ, конструктивен. Пръстите му танцуваха по клавиатурата. „В една важна лекция на тема естетиката на литературните влияния по време на Втория конгрес на Международната асоциация по сравнителна литература (преиздадена в книгата му «Литературата като система», отпечатана през 1971 г.) американският критик Клаудио Гюлен се изрази много кратко и ясно: «Важно е изучаването на подобни теми, например на холандската поезия, да се насърчава не от благотворителни, а от поетични съображения».“

Йон чу как вратата отново се затръшна. Малко след това скришом погледна към алеята до пътя през прозореца и видя жена си и Леополд. Кучето дърпаше каишката си, беше силно като бик. Сири правеше всичко възможно да се задържи изправена и го теглеше обратно към себе си. Определено беше сърдита.

Помисли си, че тя трябва само да вдигне поглед, за да го види. Леополд клекна да си свърши работата. Жена му чакаше изнервено. Наблюдаваше животното, беше приготвила малка черна торбичка, с която да почисти след него. Когато то приключи, тя пъхна ръката си в нея, наведе се и вдигна лайното. Ала вместо да се изправи, остана така, с торбичката в ръка и наведена глава. Кучето махаше с опашка и подскачаше около нея, но тя не му обръщаше никакво внимание, не помръдваше. За момент Йон се притесни да не би случайно да не е в състояние да се изправи, да се е схванала, да я е връхлетял пристъп на силна депресия. Прииска му се да изтича при нея, да хване ръцете й и да я утеши, но тя внезапно стана, дръпна каишката на Леополд, хвърли торбичката в най-близкото кошче за боклук и се изгуби зад ъгъла — полувървейки, полутичайки, за да не изостава от пуфтящото куче, което определяше скоростта.

Леополд беше отмъщението на всички кучета срещу хората. Беше унизително да не можеш да контролираш кучето си. По този начин показваш слабост. Липса на воля, на концентрация и самодисциплина. Наличие на леност, един от смъртните грехове. Acedia (или accidie, accedie, от латинското acedĭa и гръцкото ἀκηδία, със значение „мързел“, „безделие“, „лентяйство“, „отпуснатост“). Донякъде като писател, който не пише. Ала за разлика от собственика на куче, който не може да контролира животното си, един такъв писател би могъл да се скрие зад обяснението, че „мисли“, че „литературата отнема време“, и дори да си позволи да се прозине или присмее презрително на своите колеги, бълващи нови книги всяка година. Самият той се възползва от тази формулировка, когато една журналистка го попита защо трети том още не е готов. Липса на вдъхновение? Да не би самата идея за трилогия да се бе оказала погрешна стъпка? Тя беше млада и временно назначена за лятото, казваше се Марте. Учеше литература, бе издала два сборника със стихове. Отначало Йон се зарече да не спи с нея. Марте бе на двадесет и седем години, имаше млечнобели бедра и татуировка (знаеше това още преди да се съгласи на интервюто, някой му го беше разказал, вече не помни точно кой), но размисли, тъй като по време на интервюто тя не спря да му лази по нервите.

— Трилогията поначало е конструкция — заяви тя, — решение, което писателят трябва да вземе предварително, още преди да напише книгите. Понякога дори с цел да продаде повече екземпляри, да стане по-интересен на клубовете за обсъждане на литературни произведения. Според мен идеята за трилогията е литературно обоснована.

Беше невъзможно да се преструваш, че всъщност се случва нещо съвсем различно, когато кучето дърпа каишката си и определя скоростта, не сяда, щом дадеш команда „Седни!“, или не идва, щом извикаш „Ела!“. Очевидно е, че не можеш да го контролираш, че си духовно слаб. Одисей е упражнявал контрол върху кучето си. Аргос не е дърпал каишката си, а търпеливо е чакал господаря си в продължение на двадесет дълги години, докато самият Одисей е участвал в дълга война и я е спечелил, а след това поел по дългия път към Итака. Омир, Шекспир, Кафка, Пинчън^[3], Жул Верн, По, Стайнбек. Кучета навсякъде. Литературни кучета. Трак-трак-трак-трак. А неговото куче само дърпаше каишката си и бягаше, не ставаше за литературно куче. Като цяло не ставаше и за куче. Отново седна и се взря в екрана на компютъра.

Чарлз Олсън имал ли е куче? Съмняваше се. Американският поет е правел каквото си иска, писал е по цяла нощ, спал е през деня, нарушавал е всякакви уговорки и е пренебрегвал всичко, което го е отвличало от литературата. Йон имаше нужда от повече време без проблемите и разсейванията на ежедневието. Да се събуди и да мисли за романа, да заспи и да мисли за романа, да върви и да мисли за романа, да яде и да мисли за романа, да диша и да мисли за романа. Да се затвори в стаята. Без прекъсвания. За известен период от време. С достатъчно вино. Вино в изобилие. Да пише, пие и спи. Или може би да пие, спи и пише. Да свири на китара. Ала Сири смяташе, че епохата, в която мъжете творци са могли да си позволят да поставят работата на първо място и над всичко останало (деца, семейство, къщна работа и пари), е преминала. Според нея представата за Великия творец, когото не го е грижа за нищо друго, освен за творбата и който очаква околните да му се възхищават и да го уважават, бе остаряла. Радушният прием на романа на един 51-годишен писател, посветен на необходимостта да остави жена си и четирите си деца за четири години, за да проучи собствените си условия на живот, я провокира да сподели всичко това.

Марте бе една от тези, които бяха приели книгата на този писател с отворени обятия. Тя лежеше на нощното й шкафче, а това дразнеше Йон. Журналистката я нарече „безкомпромисна“ и „сърцераздирателна“. Тя по никой начин не се чувстваше неудобно в компанията на мъже творци. Тъкмо напротив — обожаваше ги, търсеше ги, пишеше за тях във вестника. Постави романа на 51-годишния писател върху голите гърди на Йон като че ли за да подчертае колко е важно за нея той да го прочете.

— Може би ще те докосне — предположи тя. — Ще те вдъхнови. Наистина е…

Уви кичур коса около един от пръстите си.

— Наистина е какво? — попита уморено той.

— Безкомпромисен. Наистина е безкомпромисен.

Йон не отговори, просто седна в леглото и се огледа за дрехите си.

— Разбирам — продължи Марте и опря глава на гърдите му, — че писането не ти върви.

Дотук я беше докарал. Кучето трябваше да се разходи. Лив викаше: „Тате, тате, намерих една мидена черупка! Искам да ти я подаря!“. А Алма крещеше: „Fuck you, мамо!“. Забеляза (с нежност!), че дъщеря му бе извикала „fuck you“ и „мамо“ на един дъх.

Алма бе отрязала косата на учителката си. Йон се опита да потисне спомена за засрамената жена с голям нос и зачервени очи. Защо го беше направила? Питаха я отново и отново, а тя само свиваше рамене или отговаряше: „Така ми дойде“; „Не бях само аз, беше целият клас“; „Не знам защо“; „Косата й беше прекалено дълга“.

Къде бяха сбъркали? Кога голямата им дъщеря се бе превърнала в тринадесетгодишно момиче, което напада учителката си, както бяха написали във вестника? С което трябваше да ходят на финансирани от общината срещи? Сири и Йон винаги бяха поставяли децата на първо място, никога не се бяха затваряли в тъмната спалня или крили зад вестника. Бяха ги обичали. Обичаха децата си още от първия ден. И дълго преди него. Йон докосна големия корем на Сири с устни, усещаше вкуса на кожата й с езика си. Прошепна: „Обичам те, Алма“.

Първо Алма, после Лив. Бе ги пазил. Бяха им обяснявали разликата между правилно и грешно, между малки и големи лъжи.

Бяха им отделили време. Бяха ги поставили на първо място.

Бяха говорили с тях.

За разликата между малки и големи лъжи и между това да използваш въображението си и да излъжеш грозно.

(16.9.2008. Бележка към мен: N.B. Херман Р.!)

Йон се сети за една случка отпреди шест години, малко преди да издаде втория том. Алма беше на седем. Сири бе бременна. Все още не знаеха, че бебето в корема й ще се казва Лив. Седяха под синята кухненска лампа, навън валеше сняг, на фона на каменносивите стени на къщата прехвърчаха дебели бели снежинки.

— Да имаш въображение — обясни жена му, — означава например да ти се удава да измисляш истории, в теб да съществуват скрити светове, които да можеш да посетиш сама или с други. Когато татко пише книги, той измисля истории, които се четат от други, и… и… така те стават и техни. Също както „Пипи Дългото чорапче“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“ са твои истории…

— Татко не пише, той само се преструва — прекъсна я детето.

— Не е вярно, Алма. Защо говориш така? Татко ти тъкмо издаде голям роман. Знаеш това.

Алма сви рамене. Продължи:

— Астрид Линдгрен е написала „Пипи Дългото чорапче“, не аз.

— Да, разбира се, какво искаш да кажеш?

— Нали твърдиш, че „Пипи Дългото чорапче“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“ са мои истории.

— Просто се опитвам да ти обясня, че е хубаво да имаш въображение.

Сири сложи ръка върху чашата за чай.

— Съветват ни да не ограничаваме въображението си, защото то ни позволява както да измисляме истории, така и да ги съпреживяваме, да съпреживяваме животите на други хора, техните мисли и чувства. Може би тези истории не са действителни, ние все пак знаем, че няма момичета (или момчета!), които могат да вдигнат цял кон, знаем, че Роалд Дал е използвал въображението си, за да измисли „Чарли и шоколадовата фабрика“, но все пак донякъде тези истории са истински, по някакъв особен начин са вътре в теб.

Алма отхапа от филията си и погледна майка си:

— Не разбрах нищо от това, което ми каза. Нека говорим за нещо друго.

— Добре — съгласи се Сири и хвърли поглед към Йон, надяваше се той да й помогне. — Искам да ти разкажа нещо за лъжите. Мисля, че лъжем, за да постигнем нещо. Разказваме невярна история, защото не искаме или не се осмеляваме да кажем истината. Или защото искаме да заблудим някого. Изключително важно е да не се лъже! Лъжите се превръщат в стена между нас и останалите! Мисля, че когато лъжем, нараняваме другите, нараняваме и себе си…

— Ще ми подадеш ли шоколадовото мляко? — прекъсна я отново момичето.

— Малко е трудно да се разбере разликата между лъжата и въображението от обясненията ти — промърмори Йон и впери поглед в тавана.

— Какво каза татко? — поинтересува се Алма.

— Нищо — отвърна майка й.

Отпи от чашата си и хвърли бесен поглед на мъжа си.

— Татко смята, че мама не обяснява всичко това особено добре — продължи тя, — навярно той може да го обясни много по-добре, въпреки че засега си мълчи. Алма, не е хубаво да лъжеш — така както си направила днес в училище.

Причината за целия този разговор, спомня си Йон, бе, че дъщеря им бе казала на учителката си (прекрасна, току-що завършила учителка на име Моли), че не може да излезе през междучасието и да си играе с другите деца, защото е тъжна и иска да си почине в прегръдките й.

– Искаш да си починеш в прегръдките ми? — попитала Моли и се засмяла, навярно леко притеснено.

Била започнала да свиква с бурните обяснения в любов от децата в класа, най-вече от момичетата, но и от момчетата. Това бил първият й клас.

– Искам да си почина в прегръдките ти — повторила сериозно Алма.

– Уморена ли си?

– Не, не съм уморена. Мама е уморена.

Детето понижило глас.

– Мама има рак и скоро ще умре.

– Какво говориш?! — прошепнала младата Моли.

– Мама има рак и ще умре. Първо ще й окапе косата. После ще умре. Скоро, мисля. Сега вече може ли да си почина в прегръдките ти?

След това прегърнала учителката си:

– Така! Искам да бъда с теб! Не ме оставяй!

Йон помни отчаянието и умората в гласа на жена си онази вечер. Нима всичко бе започнало да се разпада още тогава? Още преди да спре да пише, преди да започнат проблемите с парите, преди Миле да изчезне и Йени отново да започне да пие?

— Откъде знаеш какво е рак? — прошепна Сири, докато седяха под синята лампа в кухнята. — Да не би да познаваш някой, който е болен? Майка или баща на някое от другите деца?

— Не!

— Защо си казала на Моли, че мама има рак и ще умре? — намеси се Йон.

Алма тъкмо се бе научила да свива рамене.

— Не знам.

— Аз нямам рак — успокои я майка й. — Здрава съм като бик и няма да умирам. Не сега. Всички ще умрем. Но дотогава има много време и… и човек невинаги умира от рак.

— Да не би да се страхуваш, че някой от нас ще умре? — попита баща й. — Затова ли си разказала тази история на Моли? Защото се страхуваш?

— Не.

— Но защо? — възкликна Сири.

Детето отново сви рамене.

— Повече няма да говорим за това.

Троп-троп-троп. Кучето застана пред вратата му. Искаше да го пусне да влезе. Скоро след това дойде и Сири. И Лив. Алма се бе затворила в стаята си или отново бе излязла. Жена му сподели, че голямата им дъщеря е изкрещяла „Fuck you, мамо!“. Сподели, че я е страх да се събуди всяка сутрин, че не разбира защо Алма е взела ножицата и е отрязала косата на учителката си, че се плаши от нови заглавия по вестниците. Първо изчезването на Миле, а сега посегателството на Алма върху учителката й. Заяви, че всичко е започнало с пристигането на детегледачката в „Майлунд“ — всички трудности, неприятности и притеснения. Обвини Миле за всичко (Йон не искаше да говори за изчезналото момиче). Накрая се строполи върху дивана (там, където той спа, докато се преструваше, че пише) и промълви, че мисли, че е възможно майка й да умре всеки момент. Възрастната жена никога не вземаше нищо на сериозно, кара пияна с Алма в колата в същата нощ, в която изчезна Миле. Йени Брудал само се засмя, едва ли не гордо, когато чу за случката с учителката и разказа на внучката си за времето, когато самата тя била на тринадесет години и направила нещо непростимо. Дали не беше започнала да оглупява от старостта?

— И пиенето — продължи тя. — Не знам дали не е пияна през целия ден. Нямам ни най-малка представа какво се случва там. Всеки път, когато звъня, Ирма вдига телефона и отговаря, че мама спи, излязла е или е заета.

Сири покри лицето си с ръце и проплака:

— Не издържам! Не издържам на всичко това! Не издържам повече!

Какво би казала, ако знаеше, че аз бях в стаята на Миле онази нощ и взех дневника й?

Не знам защо го направих. Наистина не знам. Беше глупаво решение. Тя ми разказа за него. Разказа ми за тайната си книга със спомени, да, така я наричаше. Сигурно се страхувах, че в нея ще има нещо за… Ала нямаше нищо. Дори не я бях докоснал. Целувка по бузата. Няколко приятелски думи. Нейното място не беше при нас. Знаеш това. Беше ми мъчно за нея. Ти непрекъснато й се сърдеше. Пъхнах дневника под колана на панталона си, закрих го с дебелия пуловер, занесох го на тавана, запалих лампата над матрака и бързо го прелистих. Снимки. Цитати. Изсушени цветя. Стръкчета трева.

Няма на света по-защитени

от Божиите чада благословени.

Нито звездите в небесата,

нито птиците в гнездата.

Помниш ли, че пеехме това на Лив и Алма, когато бяха малки?

Знам, че лежиш будна нощем и се чудиш какво се случи с нея. „Никой не изчезва просто така“, твърдиш ти. Ала това се случва непрекъснато. Непрекъснато. Ти изчезна. Аз изчезнах. Изчезнахме един за друг. „Но никой не изчезва просто така“, би натъртила ти, леко изнервена от това, че си позволявам да сравня кошмарната съдба на Миле с нашите взаимоотношения и малкия ни личен ад.

— Говоря за изчезване в буквален смисъл, не в преносен — би уточнила ти.

— Хората изчезват непрекъснато и в буквален смисъл.

Знаеш това. Някой ден ще си поговорим по този въпрос — бих отговорил аз.

Бързо прелистих дневника й. Изпитах известно облекчение. Нищо за мен. Нищо за нас двамата. Нищо за неспособността ми да пиша. Целувка по бузата. Приятелска целувка по бузата. Това беше всичко. Ала човек не знае какво се върти из главите на другите.

В дневника й не бях представен аз, а ти! Знаеше ли, че те е снимала и е залепяла снимките ти в книгата си? Има цяла серия снимки, на които спиш в плетения стол в градината в „Майлунд“.

Има снимки и на децата. На къщата. Една на Ирма, която се е скрила зад пристройката и пуши. Миле явно се е промъкнала зад нея и се е опитала да я снима, без тя да я забележи (като твоите снимки!), а Ирма се е обърнала точно в момента, в който момичето е направило снимката. Изглежда бясна. Това, че очите й са яркочервени от светкавицата, само влошава нещата.

Още псалми, цитати, целият текст на една песен на Боб Дилън, която явно много й е харесала.

What’s a sweetheart like you doing in a dump like this?^[4]

Сещаш ли се за майка й? За Аманда Браун? Какво въобще мислиш, когато се сещаш за Миле? Много ми се иска да те попитам, но знам, че няма да ми се довериш. Не сега. Няма да успея да те предразположа. Аз често се сещам за майка й, представям си я — съвсем сама, ходи от стая в стая нощ подир нощ и вика от мъка. Вярвам, че никой не е в състояние да я утеши.

„Но какво направи с него? — би попитала ти. — Какво направи с дневника, Йон? Нали полицията не го откри, когато претърсиха пристройката?“

Как би реагирала, ако научеше, че го изхвърлих? Отидох до зеленото езеро в гората още на същата сутрин и го накъсах. Сгънах всяка страница и я скъсах на малки тънки ивици, които хвърлих във водата.

Щях ли да те изгубя в такъв случай?

— Ами ако напиша така? — попита Алма и вдигна очи към баща си.

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте за това, което се случи. Не беше нарочно.

Приятелски поздрави, Алма Драйер, 8 Б клас

Алма не говореше с майка си и сестра си. „Fuck! По дяволите, колко глупав можеше да бъде един човек?“ Не й пукаше за тях и за всички гадости, които непрекъснато й се случваха.

— Опитай пак — подкани я баща й, а тя написа:

29.9.2008 г.

До Ева Лунд

Съжалявам за случилото се. Не беше нарочно. Пожелавам ви приятна есен!

Приятелски поздрави, Алма Драйер

В момента Алма не ходеше на училище. Не беше желана там. Вместо това с майка й и баща й ходиха в някакъв кабинет, където я подложиха на кръстосан разпит, все едно Норвегия бе проклета диктатура. Психоложката и полицайката, които говориха с нея, изглеждаха съвсем еднакво, направо като сестри. И двете имаха големи очила и къдрава коса, треперещи червени устни и лепкави погледи. И двете бърчеха лицата си, за да изразят притеснение, сбръчкваха челата си толкова силно, че можеше да пропълзиш в някоя от образувалите се гънки и да се скриеш там. Психоложката носеше бяла блуза, гърдите й бяха конусообразни.

Алма не успяваше да отговори на въпросите й. Не защото не искаше да каже нищо, а защото не й се получаваше, не можеше да обясни случилото се. Освен това гърдите на жената я разсейваха.

— Защо го направи, Алма?

Защо направи какво? Защо отряза косата на учителката си ли? Донякъде беше планирано. Обсъждаха го в продължение на няколко седмици. Всичките й съученици взеха участие. Това, че от нея се очакваше да поеме цялата вина върху себе си, бе несправедливо и нередно, като всичко останало на този свят. Момчетата и момичетата от класа й обещаха да й дадат три хиляди крони, ако го направи. Никой не вярваше, че ще посмее. Никой друг не се осмеляваше, ала всички имаха желание. Часовете по английски всъщност бяха съвсем приятни.

My name is Alma. I am thirteen years old. I live in Oslo. I attend a very nice Norwegian school. My hobbies are horseback riding and reading. My mother’s name is Mrs. Brodal. My father’s name is Mr. Dreyer. I am a very happy pupil.^[5]

Момичето сви рамене и отвърна:

— Нямам представа!

Зърната на психоложката бяха съвсем твърди, като гърдите на Алма след къпане в студеното езеро през лятото в „Майлунд“. Като на фотомодел в бански костюм. А жената сигурно имаше петдесет години. Това не беше нормално. Сериозност, сериозен, сериозността. Разбираше ли момичето сериозността на положението? Алма искаше да каже нещо. Гърдите на психоложката сочеха право към нея.

— Човек не трябва ли да носи сутиен, когато разпитва деца? Няма ли закон за това?

29.9.2008

Dear Mrs. Lund,

I am very sorry that I cut off your hair.

Sincerely,

Alma Dreyer^[6]

Алма никога нямаше да се върне в училище. Беше решено. Вече не бе желана там. Беше решено. Алма, Йон и Сири щяха да се срещнат отново с психоложката в бъдеще.

Не сега, защото беше есенната ваканция, а през есенната ваканция всички трябваше да посветят времето си на мислене.

Беше решено. Нямаше да ходят в „Майлунд“. Миле изчезна, всички се побъркаха, а после изведнъж — никой няма да ходи в „Майлунд“. Алма искаше да отиде при баба си. Тя беше единственият човек на света, с когото можеше да разговаря. Не защото й беше баба. Тя не приличаше на всички останали баби, носеше високи токчета, никога не напускаше къщата, без да си е сложила червило, и вземаше хората на сериозно. Не и защото бе толкова стара. Навърши седемдесет и пет през лятото, същата вечер, в която изчезна Миле. А защото тя я разбираше, разбираше какво казва, прави и има предвид, без да задава сума ти глупави въпроси. Когато Алма й се обади, за да й съобщи, че е отрязала дългата коса на учителката си, и да я предупреди, че скоро вероятно ще може да прочете за това във вестника, баба й отговори, че разбира защо е постъпила по този начин.

— Понякога човек просто не може да се спре — обясни тя.

Когато майка й чу какво бе казала възрастната жена, толкова се вбеси, че й се обади и изкрещя, че занапред трябва да стои далече от възпитанието на внучката си.

— Винаги е по-добре да пишеш „скъпа“ вместо „здравейте“, когато искаш да напишеш едно писмо както трябва — инструктира я баща й. — Така: „Скъпа Ева Лунд“.

— Ей! Тате! Няма да напиша „скъпа“! Вече никой не пише „Скъпа“. Това да не е осемнадесети век!

Последния път, когато Алма видя Ева Лунд, тя с неохота се взираше в зейналата й уста. Виждаше изкривените й устни, езика й, зъбите й, меките й розови венци, трохите в едно от ъгълчетата на устните й. Жената по-скоро виеше, отколкото крещеше. Воят трая само две секунди. После ръката на учителката полетя към лицето й, тя спря да вика и погледна към ученичката си, отначало с изумление, сякаш не можеше да повярва на това, което виждаше — малката тъмноока Алма с ножица в едната ръка и дебелата й светла плитка в другата. После дойдоха сълзите. Очите й се напълниха с две езера, които се разтекоха по лицето й.

Но защо? Не беше заради трите хиляди крони. Не беше, защото всички настояваха, че няма да посмее да го направи, и искаше да им покаже. Беше заради дългата коса, винаги сплетена на светла плитка, която висеше на гърба на учителката й. И защото беше възможно. Беше опияняващо възможно. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година Алма седеше в класната стая и гледаше Ева Лунд и дългата й плитка. Не успяваше да откъсне поглед от косата й, когато учителката се обръщаше към дъската. Понякога хваната с ластик, друг път с малка синя копринена панделка. Колко ли време щеше да е необходимо, за да отреже плитката й? Един милион, два милиона, три милиона, четири милиона, пет милиона? Не, максимум пет секунди с добра ножица. Трябваше да го направи, докато Ева Лунд стоеше с гръб към класа и пишеше английски думи върху дъската.

My head, my face, my arms, my hands, my tummy, my legs, my feet, my body.^[7]

Трябваше да се промъкне, да я хване, не, не учителката, а плитката, да я дръпне и после кръц-кръц-кръц! Опияняващо, поразително, красиво, възможно.

Все едно тя бе виновна за всичко. Все едно не бе участвал целият клас. Все едно Тео не беше приготвил телефона си и заснел всичко. Все едно Нора и Софи не бяха качили снимки в интернет още същия ден. Все едно целият клас не се беше обзаложил с нея.

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте за това, което направих. Надявам се косата ви бързо да порасне. Не беше нарочно. Идеята не беше моя. Вие винаги сте били изключително добра учителка.

Както по английски, така и по норвежки. Особено по норвежки. Беше забавно, когато ни накарахте да пишем разкази.

Отново искрено съжалявам за това, което се случи. Успешна учебна година!

Поздрави:

Алма

— Махни усмихнатите личица! — намеси се майка й. — Не разбираш ли сериозността на положението, Алма? Какво не ти е наред?

— Ще използваме есенната ваканция, за да поговорим и да помислим — обади се баща й.

Майка й се ядоса след срещата със сестрите психолог — полицай. Разгневи я коментарът на дъщеря й. Сърдеше се заради случилото се с Ева Лунд, притесняваше се, че Алма се е превърнала в непознато и неразбираемо дете. Момичето я чу да споделя последното с баща му една вечер, когато мислеха, че то спи. След това и двамата се разплакаха.

— Никога не съм присъствала на нещо толкова унизително и ужасно! Какво не ти е наред, Алма?! Ти си невероятно проклета!

— Не можеш ли да избереш да се ядосваш само за едно нещо вместо за няколко наведнъж? — предложи спокойно детето.

Майка й изкрещя:

— Сърдя ти се заради всичко, Алма! Какво не ти е наред?

Баща й за втори път помоли всички да запазят спокойствие и да помислят. Тогава майка й отвърна, че той е проклет идиот, който не разбира сериозността на положението, и че ако чуе думата „мисля“ още веднъж, ще запуши устата му с обувка.

Алма нямаше намерение да е проклета. Искаше й се да бъде добра. Думите просто се бяха изплъзнали от устата й. Конусообразните гърди на психоложката живееха собствен живот под тънката й бяла блуза и й пречеха да мисли. Не направи коментара от нахалство. Всъщност въпросът й бе съвсем искрен. Нямаше ли някакъв закон, който да задължава психоложките да покриват гърдите си, за да не стърчат и сочат към хората? Целта не е ли лудите хора, с които те разговарят по цял ден, да бъдат притеснявани възможно най-малко? Ала въпросът й не бе възприет за конструктивен от присъстващите.

— Виждам, че тази среща няма да доведе до конструктивен резултат — заяви полицайката, постави някакви документи в папка и я затвори с трясък.

Погледна към родителите й.

— Предлагам ви да се срещнем отново след есенната ваканция, да се възползвате от следващите седмици и да помислите. — Премести погледа си върху нея: — Алма, искам да ти припомня колко сериозна е постъпката ти и колко сериозно я приемаме ние от полицията. Посегнала си на друг човек по най-грозен начин, извършила си сериозно престъпление. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ако беше по-голяма, щяхме да те накажем за до две години. Говоря за хвърляне в затвора! Наистина е обезкуражаващо, че идваш тук и оскърбяваш човека срещу теб. Резултатът от тази среща ме изпълва с разочарование и тъга.

Алма не знаеше какво значи думата „оскърбявам“, но й харесваше как звучи.

Психоложката беше онемяла. Затова се налагаше полицайката да се намеси, да бъде разочарована и тъжна и да обяснява какъв би бил правилният резултат от една конструктивна среща. Психоложката (която бе говорила ли, говорила) внезапно онемя, когато Алма спомена гърдите й.

„Накарах те да онемееш“, помисли Алма, но не се обади.

Алма Аскелад оскърбява винаги на места, различни от Албъри, Австралия.

„Онемявам“ означава „замлъквам“, „смълчавам се“, „занемявам“. В училище имаха час, посветен на приказките, и четоха за принцесата, която никой не можел да накара да онемее. Ева Лунд отвори речника и издекламира: „замлъквам“, „смълчавам се“, „занемявам“. Алма намираше тези думи за красиви, въпреки че не ги разбираше напълно. Замлъквам, смълчавам се, занемявам. След това учителката раздели класа на групи от двама, четирима или шестима и започна игра, в която всеки трябваше да се опита да накара другите да онемеят.

След случката с ножицата писаха за Алма във вестниците „Дагбладет“ и „ВГ“ и навсякъде из интернет. „Дагбладет“ публикува статията за постъпката й на първа страница като част от поредица за насилието в норвежките училища.

„Тринадесетгодишно момиче отрязва дългата коса на учителката си“, пишеше с огромни букви там. Историята продължаваше на една от следващите страници на вестника: „Плитката била гордостта на петдесет и две годишната учителка. Дългогодишните й усилия отишли нахалост, когато едно тринадесетгодишно момиче я нападнало по време на часа по английски и отрязало 42 сантиметра от косата й“.

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева Лена Лунд,

Майка ми и баща ми, полицията и психоложката, директорът, съучениците ми и колегите ви, всички в Норвегия казват, че трябва да ви напиша писмо и да ви помоля за извинение. С настоящото ви моля да ми простите. Във вестника пишеше, че плитката ви е била дълга 42 сантиметра.

Поздрав, оскърбителната, оскърбяващата, наскърбителната Алма Драйер, 8 Б клас

Родителите й дойдоха в училище и я взеха от директорския кабинет. Не й се скараха. Алма забеляза, че майка й изглежда неуверена. Мама, която винаги знаеше какво да каже или да направи, която винаги имаше поне една излишна усмивка. Така говореха хората за нея.

Ала когато родителите й пристигнаха в кабинета на директора след инцидента с ножицата, майка й нямаше излишни усмивки. Беше объркана. Алма нямаше как да знае, че тя беше надмогната от спомени, че когато срещна погледа на директора и видя обърнатото настрани лице на дъщеря си, си спомни деня, в който момичето тръгна на училище.

Сири, Йон и Алма стояха на двора пред сградата на училището и чакаха да извикат името на малката първокласничка. Алма носеше рокля на червени и бели карета над сините си дънки. Косата й бе къса и черна, очите — блестящи и тъмни. Беше наметнала голяма чанта на малкия си леко наведен гръб. Сири си спомни как ръката на дъщеря й се вкопчи в нейната. И как, когато директорът извика името й, тя я прегърна и прошепна в ухото й: „Все пак ще се осмеля. Пусни ме“. После прекоси площада сама, отиде до директора и учителката си, поздрави ги учтиво и застана неподвижно в редица с останалите деца.

„А сега я докарахме дотук“, помисли Сири и хвърли поглед към Алма, която седеше в плетения стол в кухнята и отказваше да разговаря с нея. „Това непознато дете. Кога се случи? Кога я изгубихме?“

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте, задето ви отрязах косата. Надявам се, че бързо ще израсте отново, а есента ви ще бъде приятна.

Приятелски поздрав, Алма Драйер, 8 Б клас

Йон и Сири обикаляха къщата като че ли всеки в своя собствен свят и обичаха непознатото дете. А малката Лив с русите кичури скачаше от свят на свят и си тананикаше песен, която сама си бе измислила.

Сири седна на кухненския стол, разплака се и извика на голямата си дъщеря:

— Не разбираш ли, че не можем да изпратим писмото, преди да покажеш, че наистина съжаляваш за постъпката си, че действително имаш предвид това, което си написала?

Йон опита с думи.

Каза на Алма, че тя е неговата драгоценност, макар да не знаеше как да го докаже. Не беше съвсем сигурен в значението на тази дума (скъпоценност?) или защо употреби точно нея.

Дъщеря му беше на тринадесет години. Беше дребна и пухкавичка, черната й коса беше късо подстригана. Веднъж я взе от училище и я заведе в една сладкарница, за да изпият по чаша горещ шоколад и да хапнат еклери. Минаха покрай маса, на която някаква млада жена пиеше кафе с бебето си в скута. Тя не вдигна очи, за да го погледне. Дори не го забеляза. Йон обръщаше внимание на такива неща. На друга маса седяха няколко момичета. Те наведоха глави и се изкикотиха, когато двамата с Алма ги подминаха.

— Ще сложим началото на нова традиция — обяви приветливо той. — Традиция за баща и дъщеря.

Тя не отговори.

— Познаваше ли онези момичета? — поинтересува се внимателно той.

— Те са от съседния клас.

На масата между тях стояха два големи еклера, пълни с крем. Гласът му беше прекалено висок, запъваше се, нямаше представа за какво да говори с нея. Възрастната двойка, която пиеше кафе малко встрани от тях, се обърна към тях, жената се усмихна.

— Хубаво е да си заедно с татко, нали? — попита тя.

Алма сведе поглед, бабата погледна Йон и отново се усмихна. Всичко това го дразнеше. Необщителността на дъщеря му, собственият му висок весел глас, хората, които ги гледаха, усмивката на възрастната жена. Това не беше някаква проклета пиеса! Наведе се над масата и произнесе тази дума — драгоценност. Каза я тихо. Искаше Алма да разбере, че е обичана, че той я вижда и тя трябва да се чувства защитена. Ала тя веднага го спря. Протегна ръка през масата и пъхна все още детските си пръсти между неговите:

— Не е необходимо да измисляш подобни работи, тате. Няма нужда да казваш или правиш неща само заради мен.

Той се опита да се защити:

— Не, Алма, аз правя това, защото искам, много ми се ще да намерим нещо, което да можем да правим заедно, да създадем свои собствени традиции. Ти наистина си моята драгоценност.

Тя замълча, дръпна ръката си и откъсна малко от еклера пред себе си. По пръстите й се полепи крем, избърса ги в една салфетка. Сведе поглед. Късата й черна коса беше сресана назад, стърчеше като на героиня от комикс. Това придаваше нещо комично на иначе сериозното й лице.

— Аз дори не обичам еклери — отвърна тя и примирено разпери ръце. — Прекалено се омазвам с тях.

Искаше му се да стане и да си тръгне, да се разплаче, да пие, може би всичко това наведнъж. Нямаше да успее да оправи положението. Дъщеря му имаше прекалено високи изисквания, а той желаеше единствено тя да го разбере. Да го разбере и вече да не се нуждае непрекъснато от него. Същевременно разбираше колко неоснователно е това желание. Алма беше дете, дете, което поверяваше цялата си любов в ръцете му. Увери я, че би могъл да измисли нещо друго, да си поръчат каквото иска тя. Витрината на сладкарницата бе пълна със сладкиши, сандвичи, кифлички, шоколадови пасти. Докато говореше, разбра (май всъщност го осъзна по-късно), че бяха стигнали дотук, защото не си бе позволил да й каже, че я обича. Ако го бе направил, тя щеше да изтърве всичко, което държеше (млякото с какао, еклера, чашата със сок, каквото и да е!), и да се хвърли в прегръдките му. Движенията й бяха толкова резки, че нещо винаги се прекатурваше — столове, маси, купчини хартия, стъклени вази. Тя не забелязваше предметите около себе си в нетърпението си да го прегърне.

Алма порасна също като другите момичета. Стана прекалено голяма за скута му. Имаше едро, пухкаво дупе, дълги слаби ръце и крака, непохватни длани, под тениската й се показваха твърди буци там, където щяха да й се появят гърди. Тялото на дъщеря му вече не беше детско, бе се превърнало в нещо ново, непознато и заплашително.

— Или бихме могли да си тръгнем веднага — предложи накрая Йон. — Ще измислим друга традиция.

Озърна се към останалите маси. Погледът му попадна върху една красива жена в червена рокля. Сети се за яркочервените макове, които видя по време на престоя си на остров Готланд заедно със Сири преди много години. Усмихна се на жената, тя отвърна на усмивката му.

Алма кимна.

— Друга традиция за баща и дъщеря — уточни той.

Вече си бе облякъл палтото, бързо си сложи шапката и ръкавиците. Дъщеря му отново кимна. Тъмните й очи бяха скрити от бретона й.

— Може да отидем да видим морето — продължи той. — Не днес, някой друг ден. Скоро. Да отидем да видим морето и да отпразнуваме настъпването на пролетта.

Нямаше търпение да напуснат заведението, но Алма се нуждаеше от повече време, за да облече връхните си дрехи. Той остана на мястото си, стоеше прав, опитваше се да диша спокойно и да се упражнява в самоконтрол. Не биваше да показва нетърпението си. Не биваше да показва нетърпението си. Не биваше да показва нетърпението си. Когато Алма беше на около шест-седем години, тя се защитаваше от нетърпеливостта на родителите си, като си запазваше правото да отделя точно толкова време, колкото й бе необходимо за това, което искаше да направи, било то рисуване, ядене, ходене до тоалетна или игра с куклите й. Отделяше необичайно дълго време на обличането, най-вече на връхните дрехи. Правеше това от години. Всичко трябваше да бъде извършено по точно определен начин, в определена последователност. Дрехите трябваше да докосват тялото й така, че да й е приятно да ходи с тях. Трябваше да се избегне образуването на празни пространства и буци, чорапите трябваше да бъдат изпънати както трябва по прасците й, ръкавиците — напъхани под ръкавите на якето. Всичко това отнемаше време, но Йон и Сири знаеха, че няма смисъл да й обясняват, че би могла да се облече по-бързо и не е толкова важно дали си е сложила ръкавиците преди, или след обличането на якето.

Когато Алма беше по-малка, подобни изказвания обикновено я караха да се съблече гола и да започне всичко отначало. Назидателното мърморене не помагаше дори сега, когато вече беше пораснала. Нетърпеливостта на нейните родители й действаше като смразяващо заклинание, тя замръзваше и застиваше на мястото си.

Алма, ще закъснееш за училище!

Алма, всички тебе чакат!

Алма, няма никакво значение дали ръкавиците ти са пъхнати в ръкавите на якето, или не!

Дъщеря му избърса няколко невидими трохички от шапката си. Не искаше да я сложи върху главата си, без да я почисти. Бърса ли, бърса, накрая я изтръска, постави я върху масата и продължи да бърше.

Йон затвори очи и си пое дълбоко дъх. Отвори ги и тихо, възможно най-нежно, промълви:

— Мислиш ли, че ще станеш готова скоро, или е по-добре да те изчакам навън?

Момичето внимателно огледа шапката си и я поглади с ръка.

— Не можеш ли да останеш тук? Искам да излезем заедно!

Възрастната жена от съседната маса ги погледна и попита:

— Нима вече си тръгвате? Не беше ли вкусен еклерът?

Йон й се усмихна, но същевременно се зачуди кои добри сили го възпираха да я удари и да извика, че е време да се научи да си гледа работата и да остави другите хора на мира.

Алма избърса още няколко трохи от шапката си. Важно бе да не обикаля с шапка, пълна с трохи. Момичетата от съседния клас обръщаха внимание на подобни неща. Представи си, че вдига поглед, поглед, който може да убива, и цялата сладкарница се превръща в ад от преобърнати маси и столове, а към пода се разхвърчават чинии, прибори, чаши, кифли, сладкиши и сандвичи, украсени с парченца магданоз. Чува се само звукът, издаван от хора, които се опитват да не вдигат никакъв шум, защото ги е страх от това, което тя би могла да им стори. Някои от тях не помръдват от местата си, други приклякат, лягат на пода, свиват се на топка или се опитват да се скрият зад някоя прекатурена маса или стол. Представи си как погледът й преминава от лице на лице. Жената с червената като мак рокля. Бабата с кафето в ръка, която не оставяше другите на мира. Момичетата от съседния клас. Татко на път към вратата. „Не издържам, не мога повече да те чакам тук! Ще те почакам навън.“ Майката с бебето. Бебенцето, което не осъзнаваше това, което всички останали разбираха, а именно че оглушителната тишина е единствената им надежда за спасение. То се разпищя, беше гладно, а майка му отказваше да отвори блузата си и да му даде да суче. Алма отвори уста и позволи на всички, на живите и мъртвите, да чуят гласа й. Извика: „Накарайте проклетото бебе да млъкне!“. Гласът й беше пронизителен и дрезгав, сякаш й се бе наложило да употреби и последния си дъх, за да изкрещи точно тези думи.

Жената с червената като мак рокля се изправи и бавно отиде при нея. Посочи празния стол, този, който баща й бе върнал на мястото му. Попита:

— Свободен ли е? Може ли да го взема?

Алма кимна.

Жената й благодари, взе стола и го отнесе до собствената си маса. Всичко се повтори. Тя пак се изправи и бавно отиде при нея.

— Нали разбираш, че бебето не е виновно, задето плаче. И че никой не е в състояние да го накара да спре. Ще ти помогна. Дай ми ръката си!

Алма й подаде ръка, жената я придърпа към себе си и здраво я прегърна, а тя плака ли, плака.

Успя да изчисти всички трохи от шапката си. Не остана нито една.

— Довиждане — каза й възрастната жена, която не оставяше другите на мира.

Алма не отговори, не се обърна към нея, просто тръгна. Миле я бе научила никога да не се обръща. Нещо винаги се объркваше, ако човек се обърнеше. В онази нощ тя се обърна в колата на баба си, видя, че детегледачката седи край пътя, и извика „Спри!“. Ясно си спомня как извика „Спри!“, а после попита: „Да я вземем ли с нас?“. Баба й не разбра за какво говори: „Кого да вземем?“. Алма промърмори: „Никого, просто ми се стори, че видях човек край пътя“. „Добре, тогава да караме към вкъщи“, отвърна възрастната жена и продължи нагоре към „Майлунд“. Като се замисли, тогава баба й действително не беше на себе си, вероятно бе пила прекалено много.

Момичетата от съседния клас се изкикотиха, но тя не се обърна.

Случи се преди повече от четири години, ала Сири помни, че беше неделя и валеше дъжд. Спомня си всичко, спомня си лаптопа на Йон, оставен на масата за хранене, отворен, включен, безсрамно съблазнителен.

Помни как се наведе над екрана и прочете написаното там, писмо от Йон до жена на име Пола Крон.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти, сутрин, следобед, вечер, през нощта. Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб. Питаш ме дали съм нещастен, дали мисълта за теб ме натъжава, но самото знание, че съществуваш, ме кара да се чувствам щастлив. Представям си лицето ти, косата ти, очите ти, светлината ти, гърдите ти, корема ти, меката ти кожа. Ситуацията е такава, каквато е. Тя ме прави нещастен. Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Отначало изпита облекчение. Всичко си дойде на мястото. Подозренията й се бяха оправдали. „Не съм луда.“ Беше се оказала права, въпреки че той непрекъснато й повтаряше, че греши, че само си въобразява, че това са просто сънища и фантазии. Беше се оказала права. Не беше луда. Всичко беше гнусна лъжа.

Прочете имейла още веднъж.

Но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Защото какво?

Защото беше женен за нея? Защото тя бе толкова тежко бреме, че не можеше да се опише с думи? Затаи дъх. Какво беше постигнала през живота си? Нима се бе превърнала в толкова тежко бреме за съпруга си, че той не можеше да го опише с думи? Нима бе станала напълно невидима за него, толкова незначителна, толкова лека, толкова изплъзваща се, толкова забравяща се, толкова прозрачна, че не заслужаваше да бъде спомената дори с една-единствена думичка?

Защото, ами, знаеш. Защото.

Прочете тези две изречения още веднъж. И пак. Защо не бе написал:

Защото съм женен за Сири и нашата история е толкова тежко бреме за мен, че не мога да го опиша с думи?

Или:

Защото съм женен за Сири и нашата история е толкова незначителна, че не заслужава да бъде спомената дори с една-единствена думичка?

Не спомена нищо за всичко това пред Йон. Нито на първата вечер, нито на втората, нито на третата.

— Какво има? — попита той. — Много си мълчалива. Да не би нещо да не е наред?

— Не, всичко е наред — отговори тя.

Следващия път, когато провери имейла му, той вече бе изтрил писмото.

Представям си лицето ти.

Сири научи думите наизуст, можеше да ги напише със затворени очи, да ги изпее в църквата, да ги издекламира пред краля. Помни как се питаше дали за нея има място в страната, в която се намираше мъжът й, тази, която се наричаше сутрин, преди обед, следобед, вечер и нощем.

Може би по някое време между сутринта и следобеда? Или между следобеда и вечерта?

През месеците след прочитането на писмото често започваше деня с цитиране на съдържанието му, все едно то бе труден текст, който тя трябваше да назубри, за да не забрави. Обръщаше буквите, представяше си как Йон пише, а Пола чете, думите се разпадаха и отново се събираха, придобиваха нов смисъл и връзки в зависимост от това с коя част започваше и с коя свършваше.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти.

Ако все пак решеше да спомене нещо по този въпрос пред мъжа си, то навярно щеше да бъде: Това е студената песен. Най-лошото е, че не съм в състояние да ти опиша колко много ме боли от постъпката ти. Правиш си уговорки с друга, очакваш да я видиш с нетърпение, лъжеш ме и изчезваш с кучето. „Ще отида да купя мляко.“ „Ще отида да купя хляб.“ Никой не може да те принуди да останеш при мен. Знам, че би трябвало да те оставя, защото не мога да се справя с всичко това, не мога да бъда просто тяло сред много други тела. Мислех си, че аз съм изключението, че ние сме голямото изключение, че ти си единственият за мен, а аз съм единствената за теб, че катастрофата, която сполетява всички останали, най-болезнената от всички катастрофи, най-унизителната и най-баналната, тази, над която се издигаме и на която се присмиваме, когато се случва на останалите (лъжата, изневярата, караницата, сдобряването, новата лъжа, във вечно повтарящ се кръговрат), ще ни се размине. Исках да бъда единствената за теб, не просто тяло сред много други тела, които позират и маршируват голи, просто тяло сред много други тела с нормални телесни функции и части, красиви или грозни, здрави или болни, силни или слаби — нудистката, спортистката, пациентката (както я наричат в лекарските рапорти), трупът — просто тяло сред много други тела, лишено от срам, светлина и тайни. Начинът, по който се докосваме, звуците, които издаваме, това, което си казваме, когато правим любов. Сега другата е тайната, тя е единствената. „Ще отида да купя мляко.“ „Ще отида да купя хляб.“

Една нощ неотдавна Йон дойде да легне при нея, защото не можеше да заспи, а тя започна да му обяснява, че пчелите са започнали да изчезват по целия свят и никой не може да обясни защо. „Разказваш ли истории на Пола Крон, когато тя не може да заспи? А тя на теб?“

— Пчелите изчезват в Белгия, Франция, Холандия, Гърция, Италия, Португалия, Испания, Швейцария и Германия. В Тайван и в САЩ. Пчеларите са изгубили около деветдесет процента от колониите си. Казват, че пчелите губят способността си да се ориентират и не намират обратния път към кошера, че вътрешните им органи са станали по-големи, толкова големи, че може би експлодират и умират. Тези, които успяват да намерят обратния път, са заразени с всякакви болести. Повечето така и не ги откриват. Милиарди пчели изчезват. По целия свят. Чуваш ли жуженето им? Те са се разтворили във въздуха и са се превърнали в прах. Не хубав, а лош прах. Скрили са се от теб и мен, от всичко и всички, които са ги предали през вековете. Никой не може да каже кога е започнало изчезването на пчелите или кога ще приключи, знае се единствено, че изчезват.

— Ула имаше пчели — вметна тя, — знаеш това. Веднъж намерих рецепта за sweet bee banana bread^[8]. Толкова беше вкусен, че го приготвях отново и отново. Всички клиенти на ресторанта на улица „Фрогнервайен“ си поръчваха от него. Тайната беше в меда, естествено. Медът. Изчетох всичко за него. И за пчелите. Четох Вергилий^[9], който пише за пчелите, пчеларството и обществото на пчелите в четвъртата част на своята поема „Георгики“. Според него някои… Слушаш ли, Йон? Ще светна лампата и ще ти прочета цитата, който имам предвид. „Някои хора твърдят, че пчелите са част от небесния дух и пият етера, божественото, което прониква във всички кралства и страни, във всички морета и в небесните висини.“

Не погледна към него.

— Искаш ли да чуеш още? — попита, но не изчака за отговор. — Вергилий смятал, че пчелите са безсмъртни, че са част от божественото. „На мащерка ухае медът.“ Толкова са ценни. Или бяха. Преди да изчезнат, преди да бъдат съсипани от нас, съсипани от разрухата. „Божественото — пише Вергилий — е дало начало на феите, хората и дивите животни. Тук всеки може да поеме първия си дъх, оттук започва и тук свършва всичко, разделено на съставните си части и свободно. В живота няма място за смъртта, всичко лети към звездите и докосва висините на небето.“ — Остави книгата настрана. — Няма място за смъртта. Какво, мислиш, е искал да каже с това?

Не му даде възможност да се обади.

— Ала място има. Има страшно много място. Навсякъде има място. Дори в най-тривиалните и краткотрайни неща. „Ще отида да купя хляб.“ „Ще отида да купя мляко.“ Причините за изчезването на пчелите биха могли да бъдат много. Как мислиш? Невидим газ? Пестициди? Лошо хранене? Отрови за паразити? Мутирали болестотворни организми? Лъчение от радиовълни? Някои хора смятат, че изчезването на пчелите е проява на тероризъм. Ислямисти, които искат да навредят на американското земеделие. Все пак тяхната липса има сериозни последици… Знаеше ли — продължи тя, вече шепнешком, защото той бе на път да заспи, или поне се преструваше, че е така, — че без пчели, които да опрашват растенията, ще изгубим една трета от храната си?

Косата ти, очите ти, светлината ти.

Веднъж, преди имейлите, преди Алма и Лив, по времето на шлиферите и слабите бедра, мъжът й написа „Твоята светлина свети“ в едно писмо до нея. Повтаряше й това през равни интервали от време. Тя беше светлина. Тя светеше. Той се нуждаеше от нея. Тя бе единствената за него.

Дори самите думи (обясненията в любов) бе дал на другата. Думи, които, подредени по определен начин, не по какъв да е, а по точно определен начин, представляваха сумата от връзката на Сири и Йон. А той ги бе подарил на друга. Сири вече не бе единствената за него. Дори не беше единствената, която светеше. Сега историята гласеше така (не че беше особено оригинална история, чисто и просто си беше извънредно банална и досадна): Отначало светеше Сири. После Пола. „Твоята светлина свети.“ Всичко това бяха гнусни лъжи.

(В защита на Йон, неверния съпруг, би трябвало да се отбележи, че той е писател, лишен от вдъхновение. Трябваше да е предал последния том от „трилогията на десетилетието“ преди няколко години, но не успяваше да намери правилните думи. Единственото, което бе успял да измисли, бе, че иска да сътвори „химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада“, а това не му помагаше особено много, болезнено бе осъзнал този факт. Един химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада, е чисто и просто глупост. С други думи, човек не може да очаква, неоснователно е да очаква или да изисква от него — мъж, лишен от вдъхновение, да измисля нови комплименти всеки път, когато си хареса нова жена.)

Тя не можеше да му прости, задето бе употребил „светлината“ по повод Пола Крон.

Косата ти, очите ти, светлината ти.

Естествено, че другата имаше коса и очи, Сири също имаше коса и очи, повечето жени имаха коса и очи, ала Йон не подчертаваше косата и очите просто за да потвърди очевидното — Пола има коса и очи. Би било сензационно (и съвсем друга история), ако се окажеше, че тя е плешива жена без очи. Не, той подчертаваше косата и очите й, за да я увери:

Виждам те. Твоята коса. Твоите очи. Ти не си просто тяло сред много тела. Ти си единствената за мен.

(Доколко той действително искаше да каже, че Пола Крон е единствената за него, е безразлично в този случай. Това, което се случваше в главата на Йон, докато съчиняваше писмото, е нещо съвсем различно от това, което се случваше в главата на Сири, докато го четеше. Любовните писма на Йон най-вероятно бяха повлияни от една доста обикновена разменна търговия, в която правилата за покупки и продажби, търсене и предлагане, даване и вземане бяха ясни и недвусмислени: „Ти си видяна и описана от мен. Сега можеш ли да побързаш и да видиш и опишеш мен?“.)

Другата жена имаше не само очи и коса, а и светлина. Според Сири мъжът й би могъл да си спести това.

Ако решеше да сподели с Йон, че е прочела писмото, че е на път да се срине и не е сигурна дали ако това се случи, ще е в състояние отново да се изправи, подобно на марионетка, на която са прерязали конците, че болката, която изпитва, е осезаема, тежка и студена, сякаш насила я карат да яде камъни, вероятно би попитала: „Едновременно ли светим? Пола Крон и аз? Като фаровете близнаци на остров Тачър? Или аз престанах да светя в момента, в който тя започна? За колко светлини си говорим всъщност?“.

Сири счупи една стъклена чаша, но не си преряза вените. Нямаше усет за този вид драма, тя само би направила баналността пълна. Не искаше да постъпва по такъв тривиален начин. Просто тяло сред много други тела, което си прерязва вените, защото е било предадено от мъжа си. Вместо това върза връзките на обувките си толкова хлабаво, че едва не се спъна в тях, когато излезе навън. Никой не биваше да узнае, че е била редуцирана само до едно защото. До безвкусица. До банална история за банална жена, която иска да се самоубие. Ала трябваше да направи нещо, затова върза връзките на обувките си толкова хлабаво, че едва не се спъна в тях, облече си тънки дрехи и излезе навън на студа.

Ако решеше да каже нещо на Йон, то би било: Какво си й разказал за мен? Защо ме предаде? Може ли да й се обадя, да им се обадя на всичките? N на брой пъти Пола Крон в безкрайност. Всичко между нас е гнусна лъжа.

През седмиците, месеците и годините след прочитането на писмото образът на Пола Крон в съзнанието на Сири ставаше все по-голям и придобиваше все повече сила. Сири потърси информация за нея в интернет и откри, че тя е на тридесет и четири години, работи в галерия и живее на улица „Юеланс гате“. Имаше 567 приятели във фейсбук. Профилната й снимка беше леко размазана, не на фокус, но по някак интересен начин. Пола имаше закачлив поглед и дълга светла коса. Снимката й намекваше: „Аз съм красива и интересна. Снимката ми не е като на всички останали. Имам закачлив поглед. Аз съм единствената за него“.

Да, всички красиви жени, дори тези, които не бяха особено красиви, но според нея Йон би могъл да хареса, станаха големи и силни. Имаше нещо в дългите им коси, тесните им рамене, хубавите им гърди, закачливите им погледи. Те бяха навсякъде. В кафенетата. В магазина. Във фейсбук. На улицата. Във фитнес залата. В гората. Сред вълните. И всички те бяха единствените за него, за някого, докато Сири бе просто тяло сред много тела. Погледът й преминаваше по лицата и телата им отначало пораженчески („Предадена, измамена, заменена, изтрита, отритната“), после с интерес („Ако той може да ги гледа, значи, и аз мога“), накрая — алчно и безсрамно.

Ако решеше да каже нещо на Йон по този въпрос, то вероятно би било: „Искам да видя това, което виждаш ти. Да открия това, което откриваш, това, което ги превръща в единствените за теб. Да ги споделям с теб, да ги събличам, да галя меката им кожа, да разтварям краката им, да потъвам в тях и да чувам как произнасят твоето име, моето име.

Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб.

Да видя как падат, да изпитам това, което изпитваш, когато те гледат, когато гледат мен“.

Ако се замислеше — нещо, което предпочиташе да не прави напоследък, — не можеше да си спомни точно кога двамата със Сири започнаха да спят отделно. Тя в спалнята, той на тавана. Това беше временно решение. Повтаряха си, че е заради децата, което донякъде беше вярно. Алма идваше при тях всяка нощ и лягаше до него. „Прегърни ме! Погали ме по гърба! Пази ме!“

— Не е изключено причината да не съм написал нищо да е, че не мога да спя, докато дъщеря ни е в леглото ни — предположи Йон.

Сири се обърна към него и процеди:

— Тя не държи единствено теб буден, не иска да спи само при теб. Вчера спа до мен, а ти хъркаше. Ти ми пречеше да спя. Не Алма. Горкият недоспал Йон, да, бе!

Гласът й прозвуча пискливо.

— Чуй се, Сири!

— Не, ти се чуй! Въобще мислил ли си, че от нас двамата аз съм тази, която работи и изкарва пари, за да можеш да пишеш проклетата си книга? Или по-скоро да не я пишеш.

Продължаваха в същия дух.

Не дълго след като Лив се научи да ходи и надрасна детското креватче, тя също започна да идва при тях нощем, но за разлика от сестра си, не ги молеше да я галят или прегръщат. Идваше в тъмното, покатерваше се върху Сири, Алма и Йон, лягаше напряко на леглото и разбутваше всички. Не молеше за разрешение, не желаеше да я прегръщат или галят, искаше просто да спи, но заемаше най-много място от всички. Така си минаваха нощите. Всички, с изключение на Лив, която спеше непробудно, се събуждаха и отново заспиваха, събуждаха се и отново заспиваха. Йон махаше ръката на Алма от гърдите си и я поставяше до тялото й, а тя се промъкваше по-близо и се сгушваше до него. Сири поставяше главата на Лив върху възглавницата, внимателно местеше краката й, така че да са в правилната посока, но тя се преместваше и пак лягаше напряко на леглото.

В редките случаи, в които оставаха сами в спалнята, нощите чудо, когато децата спяха в собствените си легла, той протягаше ръце към жена си, ала те не бяха достатъчно дълги, тя не помръдваше от мястото си. Оставаха така — възможно най-далеч един от друг, в противоположните краища на леглото. Сири промърморваше: „Искам да спя. Моля те, остави ме на спокойствие“.

Напомняха си, че спането в отделни легла е само временно разрешение, и често говореха за момента, в който отново щяха да започнат да спят заедно.

Преди да си легне, тя слагаше децата да спят от неговата страна в спалнята.

— Така няма да ме будят през нощта — обясняваше тя и затваряше вратата.

Той не протестираше. Гледаше на това като на подарък за нея. Нощ без него. Ако не се замислеше прекалено дълбоко, всичко щеше да бъде наред. Нали скоро пак щяха да спят заедно.

— Имам толкова много работа — оплакваше се тя, — не успявам да свърша всичко.

Отначало носеше одеялото му в таванската стая и оправяше леглото там, сякаш мъжът й беше крал, а той връщаше одеялото си в спалнята още на следващата сутрин. С времето тя спря да оправя леглото му, вместо това започна да оставя одеялото му на стълбите, за да може сам да го занесе горе.

Понякога си изпращаха есемеси.

Мисля за теб. Липсваш ми.

Копнея за теб.

Не ме напускай.

Сладки сънища.

Целувки.

Една вечер тя снима чашата с вода върху нощното си шкафче и му изпрати снимката.

Отдавна не бяха спали на едно легло, отдавна не бяха лежали един до друг, отдавна не си бяха разказвали истории. Йон й изпрати снимка на един от ъглите на възглавницата си. На следващата вечер тя му изпрати снимка на детайл от детска рисунка (на Алма или Лив?), която лежеше в чекмеджето на нощното й шкафче, а той й отговори със снимка на възела на края на шнура, с който вдигаше и спускаше щорите в таванската стая. Тя му изпрати снимка на светлите къдрици на Лив върху възглавницата с герои от книжките от поредицата за Гората на склона^[10], той — снимка на тях двамата като млади. Тя му изпрати снимка на лявата си ръка без халка на безименния й пръст. Винаги я сваляше вечер и я търсеше на следващата сутрин (до мивката в банята, върху нощното шкафче, до леглото в стаята на Лив, дали не я беше свалила, докато й четеше приказка за лека нощ?). Той снима халката й, тъй като тя се намираше на скрина в таванската стая, бе я забравила там, когато донесе одеялото му и оправи леглото му. Тя му изпрати снимка на ръждясалите панти на прозореца в спалнята, той — на тапа от бутилка с вино. Сири не знаеше, че тази вечер бе отворил втора бутилка „Бароло“, не знаеше, че не е единствената, на която изпраща съобщения през нощта, не знаеше, че на следващата сутрин му се наложи да се контролира, за да не се разкрещи на нея и децата, тъй като не искаше да я накара да заподозре, че прекалява с алкохола. Махмурлукът беше най-лошата част от пиенето. Тя дори не знаеше, че е снимал именно тапа от бутилка с вино, би могло да бъде какво да е. През дългите месеци, в които си изпращаха снимки нощем, установиха няколко неписани правила, едно от които бе да не се питат един друг какво би трябвало да представляват снимките.

Сири му изпрати снимка на малко като игла кафяво петънце, заобиколено от нещо, подобно на кожа. Отначало помисли петънцето за луничка. Зарадва се. Жена му имаше лунички по раменете, поне в миналото. Отново погледна снимката. Нещо кафяво. Нещо, подобно на кожа. Може би луничка.

Веднъж Йон написа есе за младата Мариел Хемингуей^[11]. За една сцена във филма „Манхатън“, в която тя пие шейк, а Уди Алън къса с нея. „Вече не се чувствам толкова добре“, отвръща Мариел. Погледът й. Младостта й. Сериозността й. Действат му напълно изненадващо. Както и на героя на Уди Алън — Айзък. Любовта съществува.

Сири прочете есето му и направи следния коментар: Ала именно краят на връзката им прави впечатление, краят на филма, последната й реплика. Тя заминава. Дълго няма да я има. Той не иска тя да си отиде, но вече е прекалено късно. А тя казва с детския си глас: „Трябва да се научиш да се доверяваш на хората“.

Йон й изпрати снимка на обложката на видеокасетата с филма „Манхатън“.

Видеокасетите бяха струпани на купчини в таванската стая. Не успяха да се отърват от тях, когато дойде времето на DVD-тата. Толкова се гордееха с колекцията си, че той предложи някой път да ги занесат в таванската стая в „Майлунд“ и да ги съхраняват там заедно с всички грамофонни плочи, книги и останалите вещи от миналото.

Сири му изпрати снимка на дясната си ръка. От време на време се оплакваше от ръцете си, били сухи и синкави, кожичките около ноктите й били напукани, разранени и я болели. Върху нощното си шкафче държеше буркан със скъп, приятно ухаещ крем за ръце, мажеше се с него всяка вечер. Понякога му липсваше ароматът на ръцете й. Една нощ тя му изпрати снимка на крема.

Той й отговори със снимка на лицето си, под която добави: „Може ли да дойда да спя при теб? Копнея за теб. Бих могъл да ти разкажа някоя история“.

Не получи никакъв отговор. Почака, пийна малко уиски. Премина на уиски, защото от червеното вино го болеше глава. Потърси Стив Форбърт^[12] в YouTube, послуша няколко негови песни, пийна още уиски, взе телефона си и изпрати ново съобщение: „Няма ли да ми отговориш? Искам да бъда при теб. Не искам да спя повече тук“.

Впери поглед в тавана. Никакъв отговор. Дявол да я вземе! Защо нещата не можеха да бъдат прости? Защо лежеше тук отхвърлен? Защо не можеха да си легнат в едно и също легло и да се любят? Неоснователно ли бе да желае малко обикновена нежност, близост и допир? Защо, когато говореха за секс, разговорите им бяха за всичко друго, но не и за секс? Например за къщна работа. Отговорност. Той трябваше да поеме повече отговорност. Чувства. Не му достигаше съчувствие. На него не можеше да се разчита. Не виждаше цялата картина. Децата. Те я изтощаваха. Работата. Тя работеше прекалено много. Пари. Кога щеше да е готов с книгата? Не можеха да се издържат само с нейните доходи. Той трябваше да си намери работа като всички останали писатели, които не изкарват пари от романите си или вече не могат да пишат. Онзи ден дори му каза:

— Трябва справедливо да разпределим задълженията и привилегиите помежду си.

— Добре — отговори той, а после се разкрещя: — Колко ще ми струва да преспя с теб? Кажи ми, ще си платя! Да изчистя цялата къща с прахосмукачката? Да приготвям вечерята всеки ден? Осемчасови работни дни? Да напиша бестселър? Да сортирам боклука? Да гласувам за Работническата партия на следващите общински избори? Просто ми кажи! Колко ще ми струва да преспя с теб?

Провери телефона си. Никакъв отговор. Дявол да я вземе! Написа ново съобщение. Този път на Каролине.

Ще замина за няколко дни, за да пиша. Наел съм вила в Сандефюр. Ще можеш ли да дойдеш? Копнея за теб.

Получи отговор почти веднага.

Кога?

Всъщност не бе планирал да замине, за да пише, поне не сега, може би след Великден. И със сигурност не бе планирал да вземе Каролине със себе си, тя беше смотана, отегчаваше го. Мислеше да сложи край на всичко между тях, връзката им бе продължила почти една година и вече му беше омръзнала. Фактът, че Каролине и Курт бяха близки приятели с него и Сири, също беше немалък проблем.

Това, което помисли, когато получи предложението да наеме вилата в Сандефюр, бе, че малко време насаме би му се отразило добре, че има нужда от това. Да се затвори вътре и да пише. Без прекъсвания. С достатъчно уиски. Сам. Без Сири. Без децата. Без кучето. Отпи още една глътка и написа:

След две седмици. Можеш ли да се измъкнеш?

Тя отговори бързо. Всичките отговаряха бързо. (С изключение на Сири, която лежеше в спалнята и мълчеше.) Представи си цяло градче, изпълнено със страдащи от безсъние самотни жени, които стоят будни посред нощ и му пишат есемеси. Тази мисъл му се стори както обнадеждаваща, така и депресираща. Мобилният му телефон изписука.

Курт ще ходи в САЩ след две седмици.

Мисля, че ще мога да дойда. Ще говоря с майка ми относно гледането на децата.

Йон погледна съобщението й. На колко години беше тя всъщност? Изчисли на пръсти. Две години по-млада от него. Четиридесет и девет? А беше украсила есемеса си с усмихнато личице, все едно е момиченце с плитки. Лолита. Малка наслада. Засмя се на висок глас. Това беше ужасно. Усмихнато личице! Тя беше не само смотана, а и глупава като гъска.

Написа:

Не искам повече да ходя никъде с теб, нито да говоря с теб. Ти си смотана, жалка, смешна, грозна и скучна. Мразя да правя секс с теб. Смърдиш! Напомняш ми за всичко достойно за презрение в самия мен и в целия проклет свят.

Йон

Изчете всичко още веднъж. Да, точно така си беше! След това натисна „Изтрий“. Защо да не замине за Сандефюр с нея? Беше му все едно. Тя поне щеше да му пусне. Поне го желаеше. Телефонът му отново изписука. Добрата стара Каролине беше нетърпелива! Прочете получения есемес.

Йон, мислил ли си, че всичко, което правиш, има последствия? Винаги!

Подскочи. Какво, за бога? Нима бе изпратил гневните си излияния на Каролине? Хвърли поглед към бутилката с уиски. Какво, по дяволите, беше направил сега? Плувна в пот. Провери в „Изпратени съобщения“.

Не беше там. „Изтрити съобщения“ — ето го! Не го беше изпратил. Изтри есемеса още веднъж, отговори утвърдително, когато телефонът го попита дали е сигурен, че иска да направи това. Отново прочете съобщението, което току-що беше получил.

Йон, мислил ли си, че всичко, което правиш, има последствия? Винаги!

Провери от кого беше изпратено. Непознат номер. Да не би Сири да му изпращаше есемеси от друг телефон? Телефон, за който не знаеше? Разкрила ли го беше? Прилоша му, покри устата си с ръка, за да не повърне. Усети вкус на кръв и повръщано. Вдиша и издиша. Навътре, навън. Навътре, навън. Навътре, навън. Всичко щеше да бъде наред. Нямаше да повърне. Нямаше да умре. Та това си беше едното нищо. Той все още беше тук. У дома. Не беше някъде другаде. Сири ли бе разбрала за съобщенията, които изпращаше на други жени през нощта? Тя ли му бе изпратила есемеса от телефон, за който не знаеше? И защо имаше такъв? Потърси номера в контактите на телефона си, но не получи резултат. Междувременно пристигна още едно съобщение.

Всичко, което правиш, има последствия. Винаги! Винаги! Винаги! Винаги!

Затаи дъх и написа:

Кой е това?

Не му се наложи да чака дълго.

Знаеш коя съм и аз знам кой си. Не си ми казал всичко, което знаеш за изчезването й.

Поздрави, Аманда

Веднага след това:

Аз съм майката на Миле, но предполагам, че вече си се досетил.

Бе изминала почти година от изчезването на Миле. През лятото на 2009-а Йон, Сири и децата прекараха точно четири дни в „Майлунд“, преди да си съберат багажа и да се върнат в Осло. Йени и Ирма седяха до късно през нощта, пиеха червено вино и не искаха да имат нищо общо с останалата част от семейството. Двете жени се намираха или в тази част от къщата, където живееше Йени (втория етаж), или в тази, в която живееше Ирма (апартамента в мазето). Рано една сутрин в края на юни Лив срещна пияната си баба в кухнята. Детето толкова се изплаши, че дълго време не можа да спре да плаче, а Сири заяви, че не иска да остане там дори и минута повече. Нямаше какво друго да направят, освен да си тръгнат. Цялата къща им напомняше за Миле. Това беше истинската причина за заминаването им, макар никой да не си призна. Изчезването й се усещаше навсякъде. В кухнята, в банята, на дивана, във възглавничките по него, по плочките на пода, в рамките на вратите, в пристройката, на цветната поляна зад къщата, в зеленчуковата градина, под явора, в един бански костюм на черни точки. В бялата леха.

Белият божур в косата ти е от една от моите лехи. Ти си я съсипала, разбираш ли?

Сири попита Пипер, шеф готвача в ресторанта в Осло, дали не иска да отиде на юг и да се заеме с ръководството на „Глостър, Масачузетс“. Ако се съгласеше, тя щеше да поеме неговите задължения в Осло и да остави Кайса Тинберг да се грижи за практичните подробности. Предложението й бе чисто и просто двамата да си сменят местата. Той прие с удоволствие.

Ами Йон? Той си бе заделил лятото за писане, вече нямаше как да се измъкне. Беше време да напише книга! Срещата му с редакторката, Герда, и шефа на издателството, Юлиян, мина добре. Всички смятаха така. Дори си поделиха бутилка вино, тъй като беше петък следобед и бяха седнали в бар „Библиотеката“ в хотел „Бристъл“. Съгласиха се да издадат трети том в средата на октомври 2009 година. В такъв случай ръкописът трябваше да е готов най-късно през август.

— Тази книга ще бъде написана независимо дали имам вдъхновение, или не! — заяви Йон и гръмогласно се разсмя.

Много по-гръмогласно от Герда и Юлиян. Искаше да им покаже, че може да се шегува със затрудненията си и с неприятното положение през последните няколко години. А именно с това, че: 1. дължеше много пари на издателството и 2. досега така и не бе предал ръкопис.

През зимата и пролетта му просветна. Двете седмици в Сандефюр се оказаха плодотворни. Седя, съзерцава морето и успя да напише доста, като изключим момента, в който Каролине му дойде на гости и поиска да поговорят за връзката помежду им. Тя имаше желание да разкаже всичко на Курт, но той отговори, че смята, че не бива да го прави. Той си имаше Сири, а тя си имаше Курт. Двете семейства бяха добри приятели, не биваше да плюят на това, да го потъпкват, или както там беше правилният израз. Всъщност искаше да сложи край на отношенията си с нея, но така и не успя да го направи.

Съобщенията от майката на Миле продължаваха да пристигат. Понякога минаваха месеци, без да получи нито едно, понякога само дни. Най-често идваха, когато тъкмо бе успял да забрави за всичко.

Днес е рожденият й ден. Става на двадесет години. Обикалям апартамента и я търся. А.

Трудно ни е да разговаряме за нея. А.

Има ли нещо, което не желаеш да споделиш с нас, Йон? Има ли нещо, което двамата със Сири не сте ни казали? А.

Веднъж дори предложи на Аманда да се видят на кафе и да поговорят. Олекна му, когато не получи отговор.

Йон си представяше как най-после ще завърши книгата в „Майлунд“. Ала Сири внезапно промени плановете им след едва четири дни там. Прибраха се вкъщи, а жена му пое времеемката роля на шеф готвач в собствения си ресторант в Осло. Стана ясно, че писането няма да го бъде. Поне не и през юли. Налагаше се той да поеме пълна отговорност за децата. Да измисли какво да правят в столицата през лятото. Опита се да обясни всичко това на Герда, когато й се обади през август, за да й съобщи, че няма кой знае какво да й покаже и вероятно ще се наложи да помоли за ново отлагане. Тя прие новините сравнително добре, но той забеляза, че няма време и желание да слуша за него, Сири, ресторанта, децата, столицата, лятната ваканция и т.н. Гласът й прозвуча доста рязко по телефона.

През октомври Йон замина за „Майлунд“, за да почисти улуците. Никога не бе правил това преди, но Ирма му се обади по телефона и попита дали случайно няма време да дойде и да й помогне с тази задача. Той, естествено, се изненада, че тя изобщо му се обажда. Никога не бяха говорили по телефона, като цяло никога не бяха разговаряли дълго помежду си, въпреки че в продължение на много години живееха в една и съща къща през лятото. Тя в мазето, той на тавана. Никой от тях не изпитваше необходимост да общува с другия. И все пак — улуците.

— Защо ми се обаждаш и ме молиш за това? — попита Йон.

— Ами, защото Ула беше тук и каза, че е време да ги почистим — отвърна Ирма.

— Не може ли той да го направи? Или пък ти?

— Ула е прекалено стар, а аз — твърде едра и тежка. Имам страх от високото. Нищо не знам за улуците.

— Нито пък аз.

— Според Ула в тях са се събрали листа и клонки. Ако всичко това замръзне, може да се напукат при затоплянето напролет.

Сири настоя, че той трябва да отиде. Майка й и Ирма се бяха обърнали лично към него. Негов дълг бе да приеме. Жена му се страхуваше, че някой ден майка й внезапно ще се разболее и ще умре, а тя няма да е там. Няма да е там. Би могло да се случи във всеки момент. Особено като се вземе предвид колко пиеше Йени и как отказваше да вземе каквото и да е на сериозно.

Йон потърси повече информация за това как се чистят улуци в „Гугъл“ и замина за „Майлунд“. Спа на тавана и направи каквото можа. Тъй като така и така се намираше там, Ирма се възползва от възможността да го помоли да свърши още някоя и друга дребна работа. Той остана три дни. Почти не видя нито Йени, нито Ирма. Това му изнасяше идеално. Успя да напише няколко страници в таванския си кабинет в промеждутъците между практическите задачи, харесваше му отново да бъде там. От време на време ставаше, отиваше до прозореца и гледаше към цветната поляна, която сутрин бе обсипана с роса. В тези моменти се случваше да се сети за Миле. Не желаеше да мисли за нея. Не желаеше да мисли за нея и за писмото, което така и не написа на родителите й, нито за това, че ако се бе срещнал с нея онази вечер, както му бе предложила, тя навярно щеше още да е жива.

Тази вечер се разхождам по улиците. Ще се радвам, ако решиш да напуснеш празненството и да изпиеш чаша вино с мен.

Последната вечер в „Майлунд“ излезе на разходка с Леополд по дългия път към кея и магазина. Обикновено се разхождаха в гората, но Йон искаше да си купи бира и фъстъци. Вечерите вече бяха тъмни. Двамата с кучето едва не се сблъскаха с едно десетгодишно момче, което изникна пред тях на велосипеда си.

— Ей! — извика Йон. — Гледай къде караш!

Момчето, чието име бе Симен, спря и се огледа.

— Вие сте Йон Драйер, нали? — попита то, незасегнато от опита на възрастния мъж да го смъмри. — Не бяхте ли писател?

— Точно така — потвърди Йон и се засмя. — Откъде знаеш? Не вярвам да си чел книгите ми.

— Не съм. Нито пък баща ми. Опита се да прочете една от тях, но му се стори скучна. Той обича книги за действителността. Обаче майка ми харесва вашите романи. Изчела ги е всичките. Казва, че отдавна не сте писали нищо ново. Когато сме в Осло, тя се събира с пет други жени и заедно четат и обсъждат различни произведения. Мисля, че веднъж четоха една от вашите книги. Обясни ми, че живеете в „Майлунд“ през лятото и донякъде сте ни съсед. Вие сте бащата на Алма, нали?

Йон кимна.

— Тя често ме наглеждаше, когато бях по-малък. Отдавна…

— Да. Май те помня.

— Не бяхте тук това лято.

— Не, не бяхме. Останахме само четири дни, после…

Спря се. Нямаше смисъл непрекъснато да обяснява защо е направил това или онова, най-малко пък на детето.

Телефонът му изписука, извади го, за да провери какво съобщение е получил.

Тя имаше толкова много планове. А.

— Аз съм фен на „Ливърпул“ — обяви Симен. — А вие?

Йон пъхна телефона си обратно в джоба и отговори:

— Аз също съм фен на „Ливърпул“, но отдавна не следя мачове.

По време на целия разговор момчето обикаляше около него с колелото си. Отново и отново. Караше велосипеда също толкова лесно, колкото говореше. Всъщност караше велосипеда по-лесно, отколкото говореше. Йон нямаше да се изненада, ако се окажеше, че детето говори чрез колелото, диша чрез него, че двамата са едно цяло. Така беше. Продължи напред, а Симен и велосипедът му се въртяха около него и му правеха компания надолу по пътя.

— Сигурно познавате Ирма.

Йон се изненада от рязката смяна на темата на разговора, но отговори утвърдително.

— Познавам я, живее заедно с тъща ми в „Майлунд“.

— Тя изсъска срещу мен веднъж — довери му Симен. — Не бях направил нищо лошо. Просто си карах колелото, както сега. Дори не я доближих, а тя внезапно хвана кормилото ми и изсъска. — Детето протегна ръка към мъжа и я сграбчи, за да му покаже горе-долу как са протекли събитията. Йон кимна бавно. — Искам да кажа, ами, бих могъл да падна от велосипеда.

— Може би се е уплашила? Може би си е помислила, че ще я блъснеш?

Момчето поклати глава.

— Не, не изглеждаше особено уплашена.

Симен започна да кара на едно колело, навярно за да привлече пълното внимание на възрастния мъж върху себе си.

— Забелязали ли сте, че тя свети?

— Свети? Как?

— Свети в тъмното. Не знам как да го обясня.

Направи съвършен кръг около него с велосипеда си.

— Вие сте писателят — добави. — Вие го обяснете!

— Понякога съм мислил, че тя има ангелско лице — отвърна Йон. — Вероятно, ако си прав, това я кара да свети. Според мен тя прилича на ангела Уриел в картината „Мадоната в пещерата“ на Леонардо да Винчи.

— Ирма не прилича на ангел — прекъсна го Симен, явно изнервен от неточното му предположение. — Та тя е толкова огромна! Сигурно е най-едрата жена в Норвегия. По-висока е дори от Питър Крауч.

— Кой е той?

Момчето рязко удари спирачки и впери поглед в него.

— Мислех, че сте фен на „Ливърпул“.

— Казах, че им бях фен, но вече не следя мачове. Да не би той да е един от играчите в отбора?

— Не — въздъхна Симен. — Сега играе за „Тотнъм“, но преди играеше за „Ливърпул“. He’s big, he’s red, his feet stick out of the bed.^[13] Разбирате ли?

Йон поклати глава.

— Много е висок. Точно като Ирма.

— Да, вече спомена това. Съгласен съм, че тя е много висока. Въпреки това смятам, че има ангелско лице. Не е задължително ангелите да бъдат малки и сладки като на коледната елха. Или не си съгласен с мен?

— Важното е, че тя свети. Чудех се дали не сте го забелязали и вие.

— Притежава някаква вътрешна светлина? Това ли искаш да кажеш? — предположи колебливо Йон.

— Не, не искам да кажа това.

Детето помисли за момент.

— Тя свети в тъмното. Знам го. Видях го. Сякаш току-що е глътнала огнехвъргачка.

— Сякаш току-що е глътнала огнехвъргачка?

— Да, точно така. Точно така беше.

Бележки

[1] Квартал в Осло. — Б.пр. ↑

[2] Майната ти, мамо! (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Томас Пинчън (р. 1937) — американски постмодернистичен писател. — Б.пр. ↑

[4] Но какво прави сладурана като теб в дупка като тази? (англ.). — Б.пр. ↑

[5] Казвам се Алма. На тринадесет години съм. Живея в Осло. Посещавам много хубаво норвежко училище. Обичам да яздя и да чета. Майка ми се казва госпожа Брудал. Баща ми се казва господин Драйер. Аз съм много щастлива ученичка (англ.). — Б.пр. ↑

[6] Скъпа госпожо Лунд,

Много съжалявам, задето отрязах косата ви.

С уважение, Алма Драйер (англ.). — Б.пр. ↑

[7] Главата ми, лицето ми, ръцете ми, дланите ми, стомахът ми, краката ми, стъпалата ми, тялото ми (англ.). — Б.пр. ↑

[8] Сладък пчелен бананов хляб (англ.). — Б.пр. ↑

[9] Публий Вергилий Марон (70–19 г. пр.н.е.) — древноримски поет. — Б.пр. ↑

[10] Става въпрос за поредицата „Мишока катерач и другите животни в Гората на склона“ на норвежкия писател и илюстратор Турбьорн Егнер (1912–1990). — Б.пр. ↑

[11] Мариел Хемингуей (р. 1961) — американска актриса и писателка. — Б.пр. ↑

[12] Самюел Стивън Форбърт (р. 1954) — американски поп певец. — Б.пр. ↑

[13] Голям е, червен е, краката му стърчат от леглото (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лин Улман Съкровеното (5)

Метаданни

Данни

Съкровеното

Информация

История

Сваляне / Връзки

IVДрагоценности

Тегоби

Предизвикателства

Лин Улман
Съкровеното (5)

IV
Драгоценности