Лин Улман
Съкровеното

Йени Брудал не бе близвала алкохол повече от двадесет години. Отвори бутилка червено вино и щедро си наля в голяма чаша. Бе си мечтала за топлината, която слизаше към стомаха й, за изтръпването на пръстите. Разочарова се, тъй като не изпита нито едното, нито другото. Въпреки това отпи още една глътка, пресуши чашата и потръпна. Никога не беше казвала „никога“! Бе живяла от ден за ден, от ден за ден, и никога, никога не беше казвала „никога“. Седна на ръба на леглото. Беше се гримирала и издокарала, единствено сивите вълнени чорапи, които Ирма й бе оплела, не подхождаха на тоалета й. Краката й замръзваха. Циркулацията на кръвта й не беше добра. Бяха подути, страхуваше се да ги пъхне в тесните сандали на високи токчета с цвят на нектарина, останали й от шестдесетте години. Наля си още една чаша. Трябваше да помогне на виното да достигне чак до краката й. Никога не беше казвала „никога“. Беше си повтаряла „Живея от ден за ден“. Опита се да се сети защо се бе съпротивлявала срещу това празненство, срещу това честване. Изправи се и се завъртя пред огледалото на стената. Черната рокля стоеше перфектно на гърдите й. Скоро щеше да събуе вълнените чорапи и да обуе сандалите.

Беше 15 юли 2008 година, Йени навършваше седемдесет и пет години. „Майлунд“, голямата бяла къща, в която израсна след войната, след като напусна опожарения град Молде^[1] заедно с родителите си, беше изпълнена с цветя. Бе прекарала почти целия си живот тук, и в радост, и в мъка, а сега четиридесет и седем лятно облечени гости щяха да дойдат да я уважат по случай юбилея й.

I
Съкровището

Миле (или по-точно нейните останки) бе открита от три момчета — Симен и двама негови приятели, които търсеха съкровище в гората. Те не знаеха какво са намерили. Ала разбраха, че със сигурност не е съкровището. Бяха попаднали на нещо съвсем различно. По-късно, когато се наложи да обяснят на полицията и родителите си защо са били в гората, на Симен му се видя трудно да намери правилните думи. Защо бяха започнали да копаят на тази горска поляна? Под това дърво? И какво всъщност бяха търсили?

Преди две години всички — както възрастните, така и децата, бяха търсили Миле. Всички, които прекарваха летните си отпуски в градчето на брега на морето, всички, които живееха постоянно там, полицията, родителите й, всички, които писаха за нея във вестника и говореха за нея по телевизията — всички те бяха търсили Миле. Във водата и на сушата, в канавките и в траповете, между дюните на плажа и около негостоприемните скали от северната страна на града, в руините зад затвореното училище и в необитаваната, готова да се срути всеки момент къща в края на улица „Брагевайен“, където тревата стигаше до прозорците и където на децата беше забранено да ходят. Родителите на Миле претърсиха центъра метър по метър, ходиха от къща на къща, от магазин на магазин и показваха снимката на дъщеря си, разлепиха плакати по вратите на хранителния магазин, на заведението „Белини“, на книжарницата, някога известна сред любителите на книги в цяла Норвегия с изключително добрия подбор на чуждоезична литература (по онова време зад щанда стоеше Йени Брудал). На вратата на пицария „Палермо“ и на тази на затворената пекарна, която през летните месеци помещаваше новия рибен ресторант „Глостър, Масачузетс“, наричан просто „старата пекарна“ от всички, тъй като „Глостър“ им се струваше прекалено трудно за произнасяне. Старата пекарна се намираше там, където започваше пътят за „Майлунд“, дългият път, извиващ се между скалите, гората и къщите, коя от коя по-грозна.

Всички бяха търсили Миле, дори момчето, което наричаха К. Б. и впоследствие арестуваха за убийството й. В продължение на две години тя бе лежала погребана под дървото в гората, покрита със земя и самата тя почти превърнала се в земя, с изключение на черепа и остатъците от кости, ставите, зъбите, тънките й гривни и дългата й тъмна коса, вече не дълга и тъмна, а тънка и суха, сякаш бе измъкната от канавката заедно с корените.

След изчезването на Миле на Симен му се струваше, че я вижда навсякъде — в отразеното в прозореца на магазина лице, в нечия глава сред вълните, в дългата тъмна, развята от вятъра коса на непозната жена, в червената рокля на майка си. Всички говореха за нея, всички се чудеха какво ли се е случило с нея. Някога Миле беше истинска, някога го погледна и се засмя. Някога се казваше Миле, но после се изгуби в мъглата. Лопатите бяха истински. Велосипедите бяха истински. Ямата, в която тя лежеше, беше истинска. Ала самата Миле не беше истинска. Тя представляваше воал от нощ и скреж, който понякога минаваше през него и отнасяше радостта му със себе си.

Симен не я бе забравил. Мислеше за нея, когато не можеше да заспи или когато есента наближаваше и въздухът замирисваше на барут, влага и изсъхнали листа, но отдавна не се бе сещал за нея.

 

 

Симен беше най-малкото от трите момчета. Другите двама се казваха Гюнар и Уле Кристиан. Беше събота в края на октомври 2010-а, приятелите бяха заедно за последен път тази година. Скоро щяха да затворят вилите за през зимата, а малкото крайбрежно градче, на два часа южно от Осло, щеше да потъне в собствения си мрак. Беше следобед, вече бе започнало да се смрачава, а момчетата бяха решили да намерят и откопаят съкровището, което заровиха преди няколко месеца. Гюнар и Уле Кристиан не виждаха смисъл в това да го оставят в земята за цяла вечност. Симен не беше съгласен. Според него точно в това беше смисълът, точно това го превръщаше в съкровище — то бе скрито от всички останали, но не и от тях самите. Съкровището беше хиляди пъти по-ценно в земята, отколкото над нея. Не можеше да обясни защо, просто знаеше, че е така. Ала нито Гюнар, нито Уле Кристиан разбираха за какво говори приятелят им. Ако трябва да бъдем честни, те смятаха, че той не е съвсем наред. И двамата искаха да си върнат съдържанието на съкровището, своя принос към него. Чисто и просто не ги беше грижа за мнението на Симен. Накрая той се видя принуден да отстъпи: „Добре! Съгласен съм! Защо не отидем веднага да откопаем проклетото нещо?“.

 

 

Историята за съкровището започна няколко месеца по-рано, през август, когато Гюнар, най-голямото от трите момчета, предложи да станат кръвни братя. Лятото наближаваше края си, вечерта беше топла и червена, всичко цъфтеше по-интензивно от обикновено, както винаги, когато нещо е на път да свърши. Не след дълго щяха да се разделят и да се приберат по домовете си, да се върнат обратно към местата, където живееха през останалата част от годината, към есента, училището, футболните отбори и останалите си приятели.

Гюнар пое инициативата и заяви: „Сключването на кръвно братство е символ на вечно приятелство“.

Другите две момчета се притесниха. Мисълта да порежат дланите си със стъкло от счупена бутилка никак не ги привличаше. Щеше да боли страшно много. Не им се искаше да се порязват, дори и в името на вечното приятелство. А и макар основно да играеха футбол и да използваха краката си, всъщност се нуждаеха и от ръцете си, за предпочитане без кървави драскотини и рани по тях. Ако обаче решаха да споделят това с приятеля си, той щеше да ги обвини, че са страхливи, че се държат детински и развалят всичко.

Седяха на платформата пред тайната колиба в гората, която бяха построили заедно миналата година. Запалиха огън и изпекоха кренвирши на него, хапнаха чипс, пиха кола. И тримата бяха привърженици на „Ливърпул“, така че разговорът вървеше от само себе си. Пяха, защото нямаше кой да ги чуе, нямаше пред кого да се изложат.

Walk on, walk on, with hope in your heart.^[2]

Тази песен винаги изпълваше Симен с желание за живот. Прекарваха си чудесно, докато Гюнар, типично в негов стил, не намекна, че може би не са истински приятели само задето прекарват всяко лято заедно. Истинските приятели можели да разчитат един на друг в беда. Гюнар познавал мъж, който дълги години поддържал „Ливърпул“, а после започнал да поддържа „Манчестър Юнайтед“ само защото новият му съсед бил техен привърженик. Какво да мисли човек за такъв мъж? Това истински приятел ли е? Внезапно Гюнар подхвана реч за кръв, болка, истинско приятелство и други неща, върху които очевидно бе размишлявал цяло лято. Оттам дойде предложението му да станат кръвни братя. Той бе подготвил всичко, бе измислил цяла програма, също типично в негов стил. Беше счупил бутилка в задния двор на вилата на семейството си и измил стъклата с веро, а после ги беше опаковал красиво в сребриста хартия. Обясни на приятелите си, че ако човек се пореже с мръсно стъкло, би могъл да получи отравяне на кръвта и да умре. Постави малък издут пакет между тях и внимателно отмести сребристата хартия настрана, сякаш в него имаше диаманти. Или скорпиони. Тогава на Уле Кристиан, този, който мислеше най-бързо от всички тях, му хрумна да заровят съкровище като символ на вечно, истинско и предано приятелство. И в студ, и в пек. И в радост, и в мъка. И тримата трябваше да допринесат с нещо, което да им е скъпо. Да заровят съкровище, вместо да станат кръвни братя. Така се разбраха.

 

 

В колибата в градината на родителите на Уле Кристиан се намираше един стар светлосин тенекиен гюм за мляко, който майка му беше купила от някакъв магазин за втора употреба преди няколко години. Гюмът беше обемист, с избелели от слънцето ръчно нарисувани картини на крави и красиви пастирки. От едната му страна пишеше:

MILK

— nature’s most nearly perfect food^[3].

Бащата на Уле Кристиан се сърди цял ден, задето майка му бе похарчила почти четиристотин крони за нещо толкова глупаво. Тя също се ядоса и заяви, че ако той бе издялкал полица, която да поставят пред вратата на спалнята (нещо, което беше обещал да направи преди цяла вечност), би могла да я украси с кутии, саксии, увивни рози, възглавници и плат на шотландски карета. „Това ще е нашата италианска веранда — обясни тя. — Гюмът за мляко е част от плана ми. Веднага щом станеш готов с полицата, ще го напълня с диви цветя.“ Полицата така и не стана готова, нито онази година, нито следващата. Сега гюмът стоеше в дъното на колибата, частично скрит от една счупена косачка за трева. „Нашият гюм може да е сандъкът за съкровището ни“, предложи Уле Кристиан.

(Смисълът в това да се зарови съкровище е никога да не го отравяш. Никога. Да знаеш, че е там. Да знаеш колко е ценно и колко много си пожертвал, като си избрал да го заровиш, но никога да не го видиш отново. И никога да не можеш да разкажеш за него на друг.)

Симен настоя Уле Кристиан да измисли нещо, което да сложат в гюма. Гюнар беше съгласен. Нима приятелят им не бе получил двеста и петдесет крони от баба си напоследък? Би трябвало да пожертва поне двеста от тях. Щяха да ги поставят в найлонов плик, ако са банкноти, така нямаше да изгният. Уле Кристиан не искаше да се раздели с парите си, въпреки че съкровището беше негова идея и именно той предложи приносът на всеки да има определена стойност, наистина да пожертват нещо. И Симен, и Гюнар смятаха, че не е достатъчно да се каже, че гюмът за мляко е неговият принос. Това не беше никаква жертва! Гюмът не беше част от съкровището, а това, в което то щеше да се намира. Гюм вместо сандък. Ако трябва да сме честни („А това донякъде си е моментът на истината“, изтъкна Гюнар), като изключим парите от баба му, Уле Кристиан не притежаваше нищо стойностно.

Щеше да им струва скъпо.

Що се отнасяше до Гюнар, нямаше никакво съмнение какъв трябваше да бъде неговият принос. Тук Симен и Уле Кристиан бяха напълно единодушни. Гюнар трябваше да пожертва книжката с автографи от играчите на „Ливърпул“.

Преди няколко месеца Гюнар ходи в Ливърпул заедно с по-големия си брат, който беше на двадесет и две години. Прекараха там цял уикенд, отседнаха в хотел и гледаха мач от Висшата английска лига между „Ливърпул“ и „Тотнъм“. (Големият брат на Гюнар не му беше истински брат, макар Гюнар винаги да повтаряше: „Големият ми брат това, големият ми брат онова“. Той му беше полубрат — син на баща му. Гюнар всъщност не го виждаше толкова често.) В книжката с автографите се бяха подписали дори Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър, а най-отзад беше залепена снимка на Гюнар и брат му пред стадион „Анфийлд“. И двамата с шалове на „Ливърпул“ около врата. Брат му бе висок над метър и деветдесет, имаше дълъг кестеняв бретон и широки рамене. В сравнение с него Гюнар приличаше на някакво насекомо. Под снимката бе написано със синя химикалка: „На най-готиния по-малък брат на света от Мортен“.

Симен знаеше, че Гюнар всъщност не иска да остави книжката с автографите в гюма. Книжката с автографите на играчите на „Ливърпул“ беше нещо различно от двеста и петдесетте крони от бабата на Уле Кристиан. Съвсем друго. Щеше да боли. Уле Кристиан получаваше пари от баба си доста често, но братът на Гюнар (макар и да не му беше истински брат) не го вземаше със себе си в Ливърпул, за да може да се сдобие с автографите на Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър всеки ден. Гюнар, най-слабичкият от тримата, за малко не се разплака, когато обеща на другите двама да даде книжката с автографите.

След като уточниха това, Симен прошепна: „Знам какво ще сложа в гюма“.

Само той беше останал. Извън тайната колиба се бе заоблачило, Симен искаше да покаже на останалите, че и той е готов да пожертва нещо.

Майка му имаше едно любимо бижу — малко кръстче, направено от диаманти. Неговият баща й го беше подарил за Коледа преди две години. Симен отиде до златаря заедно с баща си и присъства на покупката. Почти припадна, когато разбра колко струва бижуто. Идеята бе кръстчето да се води и от него, за да може майка му наистина да се зарадва. Но той не беше сигурен, че даването на толкова много пари, за да я направят щастлива, беше свършило работа. Тя си беше същата след Коледа, както и преди това. Толкова много хилядарки за едно миниатюрно украшение! Чудеше се дали да не попита баща си дали си е заслужавало, но не го направи. А сега му беше хрумнала нова идея.

Всяка вечер, преди да си легне, майка му сваляше кръстчето и го слагаше в една синя купа в банята. Просто трябваше да изчака всички да заспят, нищо работа. Никой нямаше да го заподозре. Симен не беше крадливо дете. Майка му щеше да се натъжи, да обърне цялата вила нагоре с краката в опитите си да намери бижуто, но никога нямаше да се усъмни в него.

Гюнар и Уле Кристиан се спогледаха за момент, после впериха очи в Симен:

— Колко точно струваше? — попита Уле Кристиан.

— Няколко хиляди. Може би седемнадесет хиляди.

— Не е възможно! — възкликна Уле Кристиан.

— Ако са истински диаманти, е така — отвърна Гюнар, — в такъв случай е напълно възможно.

Уле Кристиан се замисли.

— Добре — съгласи се накрая той, — ще вземеш бижуто и ще го сложиш в гюма.

 

 

Следващата вечер обиколиха цялата гора. Състезаваха се с велосипедите под оределите корони на дърветата по протежение на малките извити горски пътеки. Искаха да намерят идеалното място за заравяне на съкровището. Минаха покрай зеленото горско езеро, където преди много, много години се бяха удавили две деца. Алма, дъщерята на съседите на Симен, му бе разказала за това. Тя беше няколко години по-голяма от него и понякога получаваше пари от майка му, за да го наглежда за няколко часа. Сега той сам се гледаше. Но преди — тогава беше малък. На пет, шест, седем, осем години. Сега беше на единадесет. Когато пораснеше и имаше деца, Симен никога нямаше да плаща на някого като Алма да се грижи за тях. Не би й оставил децата си, дори и да беше безплатно. Тя бе странна и тъмноока, разправяше какви ли не истории — някои истински, други не. Никога не беше сигурен кои какви са. Историята за децата, които се бяха удавили в зеленото горско езеро, беше вярна, или поне така мислеше той. Момчето се удавило, докато момичето стояло и гледало, а майка им се побъркала и удавила и момичето.

— Сигурно е обичала сина си повече от дъщеря си — предположи Алма.

Двамата седяха на тревата и съзерцаваха затопленото от лятото езеро, всеки с по парче ябълков сладкиш и пластмасова чаша с червен сок в ръка. Майката на Алма им бе приготвила закуска, но момичето не обичаше червен сок и го изля целия във водата. Майка й, Сири, често галеше Симен по косата и промълвяваше: „Здравей, Симен, как си днес?“.

Алма продължи:

— Момченцето паднало във водата и се удавило, а сестра му просто стояла там и гледала. Когато момичето се прибрало у дома без братчето си, майка му толкова се разстроила, че не знаела какво да прави. Тя плакала ли, плакала, никой не смеел да припари до къщата й заради целия този плач. Момичето си запушвало ушите с ръце и също плачело. Но това не интересувало майка му. Или може би я интересувало, но не го чувала. И така една вечер майката най-после притихнала. Момичето също притихнало.

— Какво се случило? — попита Симен. — Майката отново станала щастлива и престанала да плаче?

Алма се замисли.

— Не, не точно. Тя взела момичето със себе си в голямото двойно легло, чела му, пяла му, гъделичкала го по врата, разрошвала косата му и повтаряла: „Толкова много те обичам, малката ми… малката ми…“.

Не успяваше да намери правилната дума.

— Малката ми сладкопойна чучулига — предложи Симен, тъй като неговата майка го наричаше така.

— Малката ми сладкопойна чучулига, да. „Толкова много те обичам, малката ми сладкопойна чучулига“, повтаряла майката на детето си. После станала от леглото, отишла в кухнята и приготвила чаша топло мляко с какао, най-хубавото нещо на света според дъщеря й.

Алма се обърна към Симен. Той бе на осем години, когато тя му разказа тази история.

— Майка ти казва така, нали? Тя те нарича малка сладкопойна чучулига?

Симен не отговори.

— Защо те нарича така?

— Ами, не знам.

Съжаляваше, задето бе споделил това с нея. Всъщност не искаше да й доверява каквото и да е, най-малкото пък това. Не искаше да й казва нищо повече. Не искаше да й обяснява: „Защото всяка вечер, преди мама да ме целуне, да ми пожелае «лека нощ» и да излезе от стаята, тя прошепва: Какво искаш да ти изпея, преди да си тръгна? А аз тихо отговарям: Искам да ми изпееш «Сладкопойна чучулига». Всички куплети! Така правим всяка вечер от много години, затова мама ме нарича по този начин“.

Алма отново се обърна към водата и продължи да разказва.

— След като майката приготвила млякото с какао, сипала сънотворно в него. Безцветно. Безвкусно. Съществува, знаеш ли — сънотворно, което не забелязваш, докато го пиеш! Човек никога не може да е сигурен, може да се случи когато и да е. Би могло да се случи и на теб — майка ти да сипе сънотворно в млякото ти с какао, без изобщо да се усетиш.

— Престани! — прекъсна я Симен.

— Ти престани! Аз просто ти казвам какво би могло да се случи. Това е суровата действителност.

— Все пак престани.

— Момичето изпило млякото с какао и заспало в леглото на майка си. Дълбок, дълбок сън. Майката допряла ухо до устата на дъщеря си, заслушала се в дишането й и след като се уверила, че детето няма да се събуди, го вдигнала на ръце, отнесла го до това езеро и го хвърлила в него.

— Не ти вярвам — заяви Симен.

— Това е, защото си малък — отговори Алма — и не знаеш на какво са способни майките, когато не могат да спрат да плачат.

 

 

Бяха изминали няколко години, откакто Алма бе наглеждала Симен за последен път и му беше разказала историята за момчето и момичето, които се бяха удавили в езерото. Въпреки че не й вярваше сто процента, не му харесваше да бъде тук. Предпочиташе да се къпе в морето. Не искаше да плува в зелената вода и да си мисли, че превърнатите във водни лилии момче и момиче ще го хванат и ще го завлекат на дъното при себе си.

 

 

Симен мина с колелото покрай езерото, където бе седял заедно с Алма като малък, и си помисли: „Познавам тази гора като пръстите на ръката си“.

Съкровището се намираше в светлосиния гюм, захванат здраво за кормилото на велосипеда на Уле Кристиан. Съдържаше двеста крони на банкноти, диамантено кръстче на стойност седемнадесет хиляди крони и книжка с автографите на играчите на „Ливърпул“. Едната лопата стърчеше от раницата на Гюнар. Симен бе взел назаем една чанта за велосипед и бе напъхал втората лопата в нея. Трите слаби като клечки момчета караха с пълна скорост през тъмнозелената гора в търсене на идеалното скривалище.

Гората се разтвори и затвори, прие ги и ги заобиколи. Внезапно Симен рязко спря и извика: „Вижте там! Под дървото!“. Бяха стигнали до една горска поляна. В края й имаше някакви каменни образувания, които като че ли оформяха буквата С — като в „съкровище“ или „Симен“. В средата на поляната стоеше дърво, което протягаше клоните си към небето, сякаш в чест на всеки гол, вкаран от „Ливърпул“ от 1982 година насам.

 

 

Ала когато отидоха там през есента, всичко изглеждаше различно. Нищо не беше същото. Валеше дъжд, беше студено и тъмно. Налагаше се да носят шапки, шалове, дебели пуловери и джобни фенерчета. Гората беше мрачна, гъста и тиха, нямаше никакви поляни, в които камъните оформяха буквата С, а дърветата празнуваха головете, вкарани от любимия им отбор.

Накрая все пак намериха поляна и дърво, което донякъде приличаше на онова от лятото.

Уле Кристиан бе убеден, че са на правилното място, разпознаваше го, или поне така твърдеше. Симен погледна дървото, протегнало почти голите си клони към нощното небе. В никакъв случай! То изобщо не приличаше на лятното. Това дърво напомняше на старец, вдигнал юмруци, защото се ядосва, че ще умре. Това впечатление не се дължеше само на факта, че беше изгубило листата си. Дървото беше гнило.

Не спомена нищо пред другите. Бяха карали в грешната посока в продължение на цяла вечност. Бе почти напълно сигурен, че бяха карали в грешната посока и това не е правилното място. Но ако грешеше, а Уле Кристиан имаше право и съкровището действително се намираше под това дърво, той се чудеше дали да върне диамантеното кръстче обратно в синята купа в банята, като се прибере вкъщи, или да го задържи за себе си и да помоли някой приятел да му помогне да го продаде. Седемнадесет хиляди крони бяха много пари. Представи си майка си в градината пред вилата — облечена в червена рокля, тъмноока и тъмнокоса, усмихваща се така, както винаги правеше, когато се преструваше, че не се е карала с баща му.

Забиха лопати в пръстта.

— За щастие, земята още не е замръзнала — отбеляза Уле Кристиан, — в противен случай въобще нямаше да стане…

— Убеден съм, че това е мястото — намеси се Гюнар. — Нали виждате, че е копано?

— Идеята беше никога да не го изравяме — прекъсна го Симен.

— Чия проклета идея беше това? — избухна Уле Кристиан.

— Съкровището беше твоя идея — отвърна Симен.

— Не може ли и двамата да млъкнете и да започнете да копаете? — обади се изнервено Гюнар.

Момчетата продължиха да работят в пълна тишина. Вече съвсем се бе стъмнило, редуваха се да копаят и да държат фенерчето.

 

 

Никой от тях не разбра, че Миле е тази, която лежи там, когато, задъхани и изтощени, я осветиха с фенерчето. Гробът приличаше на птиче гнездо — голямо подземно птиче гнездо, направено от клони, кости, кожа, слама, трева и плат. Симен не успя да възприеме цялото съдържание на гроба наведнъж и отначало помисли, че е именно гнездо, че това, което вижда, са останките на огромна, единствена по рода си птица. Черна и внушителна, скрита от света, могъща и самотна, движеща се напред-назад, напред-назад през подземни тунели, коридори и зали с помощта на тежките си тъмни криле. Голяма и горда нощна птица, която накрая бе загинала и почти не бе оставила следи след себе си. Така мислеше, докато Гюнар, който държеше фенерчето, не извика:

— По дяволите, та това е труп!

Приятелят му беше позеленял. Това далеч не се дължеше единствено на призрачната светлина от фенерчето.

Уле Кристиан промълви:

— Вижте косата. По черепа расте коса. Това не е трева, а коса.

И повърна.

 

 

Бяха изминали две години от изчезването на Миле. Тогава Симен беше на девет години и вече се бе превърнал в едно цяло с велосипеда си. Така мислеше за себе си през онова лято — като за момче на колела, като за велосипед с тяло, сърце и език. Ако му разрешаха, би взел колелото със себе си дори в леглото, когато с неохота си лягаше вечер. От ранна сутрин фучеше, носеше се и се плъзгаше наоколо по тесните чакълени пътища. Започваше от боядисаната в бяло църква или караше на едно колело по края на дървения мостик, докато не стигнеше до пристана за ферибота и дългия вълнолом. Кормилото проблясваше на слънцето, а Симен вдишваше острия мирис на скаридени черупки и рибни вътрешности от лодките на двамата рибари, единствените, останали в градчето.

 

 

Вечерта, в която тя изчезна, петнадесети юли 2008 година, беше валяло леко, мъглата го обгръщаше, улиците бяха черни и влажни, сякаш биха могли да се разтворят и да го погълнат всеки момент. Разрешиха му да излезе сам с колелото, след като обеща да не се отдалечава от вкъщи. Замръзваше, но не искаше да се прибере. Майка му и баща му се караха, не спряха дори когато изкрещя: „Престанете да се дърлите!“.

На върха на пътя на име „Завоят“, който според бащата на Симен би трябвало да се нарича „Завоите“ („Все пак са сто завоя, Симен, не само един!“) и който се извиваше като змия около хълмовете, се намираше голямата бяла швейцарска вила на книжарката Йени Брудал. Йени живееше заедно с една жена на име Ирма. Двете се разхождаха всяка вечер. Йени бе дребничка и красива, вървеше с маршова стъпка по дългия път надолу към центъра. Ирма беше едра и широкоплещеста и като че ли се носеше във въздуха на няколко стъпки след приятелката си. Симен често попадаше на двете жени, когато беше навън с велосипеда си. Ирма винаги мълчеше, но Йени обикновено го поздравяваше:

— Добър ден, Симен — казваше тя.

— Здравейте — отвръщаше той.

Не знаеше дали е по-добре да спре и да я поздрави както трябва, или да продължи нататък с колелото си. Обикновено двете жени отдавна го бяха подминали, когато най-после вземаше решение.

Ирма беше жената, над която Йени се бе „смилила“. Симен не беше съвсем сигурен какво означаваше това, но така отговори майка му, когато я попита коя е жената, която живее в „Майлунд“ заедно с Йени Брудал.

Истината бе, че Симен избягваше Ирма, доколкото можеше. Най-лошо беше, когато тя се разхождаше сама вечер. Той помнеше един път, когато я срещна, докато караше велосипеда си. Тя сграбчи кормилото му и изсъска срещу него. От устата й не излизаха пламъци, но би могло. Като че ли беше пълна със светлина. Той забеляза това, защото навън бе станало толкова мрачно. От нея струеше светлина, сякаш току-що бе погълнала огнехвъргачка.

Нямаше представа защо направи така, защо изсъска. Не беше сторил нищо лошо. Не беше препречил пътя й с колелото си. При това тя го беше спряла.

Майка му предположи, че Ирма просто се е опитала да се пошегува с него, но не й се е получило. „Всичко й е наред — увери го тя. — Не бива да оставяш въображението си да се развихря и да си измисляш истории за хора, които не познаваш. Трябва да разбереш, че Ирма е добра и мила. Тя обича Йени Брудал, задето й е помогнала да излезе от ужасно положение и се е смилила над нея. Просто това, че е толкова едра и не прилича на обикновена жена, прави лесно за останалите да й приписват негативни качества.“ Майка му каза всичко това, направи го, защото винаги мислеше най-доброто за хората. В този случай грешеше. Великанката Ирма бе сграбчила кормилото му, бе изсъскала и светила в тъмното. Симен беше напълно сигурен в това.

Онази вечер през юли той не срещна нито Йени, нито Ирма. За щастие. Знаеше защо. Йени имаше рожден ден, нейната градина бе пълна с хора. Чуваше гласовете и смеха им в далечината. Празненството беше голямо. Симен смяташе това за малко странно, като се има предвид на колко години всъщност беше тя — във всеки случай над седемдесет, може би дори над осемдесет. Не знаеше. Но със сигурност беше стара. Вероятно скоро щеше да умре. Нямаше как да се изплъзне от това. Не можеше да го избегне. А и тя не беше жена, която се страхува от действителността. Вървеше с маршови стъпки, но човек все пак не можеше, марширувайки, да се промъкне покрай смъртта. Тя притежаваше цялата сила. Мама и татко щяха да умрат. Някой ден дори самият той щеше да умре. Обсъди тази тема с майка си, тя му даде точни отговори. Баща му имаше склонност да извърта. Защо да организираш голямо празненство, ако скоро ще умреш? Какво има да се празнува?

Симен караше колелото по дългия път нагоре, мислеше да шпионира от храстите. Мъглата го обгръщаше отвсякъде, гласовете от градината на Йени сякаш изскачаха от нея. Мъглата създаваше гласовете и смеха. Тя създаваше пътя, който се извиваше до къщата, и всичките сто завоя. Мъглата създаваше участниците в празненството. Единствено Симен и велосипедът му бяха истински. Те бяха от плът и кръв, колела, стомана и вериги. Едно цяло. Поне докато велосипедът не попадна на камък и Симен прелетя над кормилото. Спря да вика веднага щом се удари в земята. Известно време полежа съвсем неподвижно, после го заболя. Бе ожулил дланите и колената си. В раните му имаше чакъл. Течеше кръв. Допълзя до края на пътя, седна до едно дърво и се разплака. Ала мама и татко нямаше да го чуят, независимо колко силно плачеше. Вилата им се намираше прекалено далече надолу по пътя. Гласовете от празненството по случай рождения ден на Йени Брудал заглушаваха всичко тук горе. Той беше съвсем сам. Болеше го навсякъде, особено колената. Колелото вероятно беше счупено. Ръцете му бяха изподраскани, опита се да спре падането с длани, за да защити главата си. Беше научен, че така се прави при падане. Всъщност трябваше да носи каска. Майка му щеше да се ядоса, задето не го беше направил, и щеше да му забрани да излиза сам с велосипеда вечер. Той още лежеше по средата на пътя. Странен и изкривен. Симен се разплака още по-силно. Именно тогава се появи тя — момичето с червената рокля и дългата тъмна коса. Бе наметнала раменете си с шал и носеше цвете в косите си. Това беше най-красивото момиче, което Симен някога бе виждал. Като че ли мъглата не я докосваше, сякаш се отдръпваше от това, което бе по-красиво от нея. Той продължи да плаче, въпреки че нещо му подсказваше, че не бива да стои в канавката и да циври като малко детенце, когато към него се приближава толкова прекрасно същество като това момиче. От друга страна, ако не седеше там и не плачеше, момичето никога нямаше да спре, да клекне пред него, да го прегърне и да прошепне: „Да не би да си паднал от колелото си? Удари ли се? Дай да видя!“.

Никога нямаше да му помогне да се изправи на крака, да го попита как се казва, да използва червения си шал, за да изтрие мръсотията и сълзите от лицето му. Никога нямаше да се наведе над велосипеда и да провери пораженията по него. („Не е счупено — успокои го тя и изправи колелото. — Виж, Симен, не е счупено!“) Никога нямаше да го последва през мъглата по целия дълъг път до собствената му къща, номер две отляво, едната й ръка в неговата, а другата върху кормилото на велосипеда. „Казвам се Миле“, представи се тя, щом пристигнаха.

Подпря колелото му до оградата, погледна го и се усмихна. После се наведе към него и го целуна по главата.

„Казвам се Миле, а ти се казваш Симен и повече не бива да плачеш.“

След това се обърна и си тръгна.

II

Чарлз Олсън не е имал куче Йон Драйер бе заблудил всички. Беше лятото на 2008 година. Той се опитваше да пише, ала всъщност съзерцаваше Миле.

Стаята, в която седеше, се намираше на таванския етаж в готовата да се срути всеки момент бяла швейцарска вила „Майлунд“, където семейството му прекарваше летата си. Стаята беше малка, светла и прашна, с изглед към цветната поляна и гората. Жената, с която живееше, тази с кривия гръб (само малка чупка в кръста), бе отворила неголям ресторант в старата пекарна с място за двадесет гости в градчето. Тя се казваше Сири, беше на четиридесет години. Дъщеря на книжарката Йени Брудал и шведа Бу Андерс Валин, бивш собственик на „Валин Каменоломна“ АД в град Слите на остров Готланд^[4], отдавна починал. Децата на Сири и Йон — Алма на дванадесет и Лив на пет.

Жена му нарече ресторанта „Глостър, Масачузетс“ на рибарското градче в САЩ, където тя, Йон и Алма прекараха няколко месеца заедно във връзка с написването на първия том от неговата трилогия. Един далечен и дружелюбен американски роднина му бе предложил да наеме голяма къща в Глостър. Наемът беше символичен. Щяха да останат там три месеца — от юни до септември. Роднината му се радваше, че някой може да живее в къщата и да я наглежда, докато той самият е на дълго пътешествие из Южна Америка. „Това е знак — си беше помислил тогава Йон. — Ще завърша книгата си в същия град, който поетът Чарлз Олсън^[5] е обезсмъртил в творчеството си.“

Беше лятото на 1999, четири години преди да се роди Лив. Алма беше на три. Сири искаше всички да заминат за Щатите, съгласи се да остави ресторанта в ръцете на управителката Кайса Тинберг, която беше повече от компетентна, и на шеф готвача Пол-Пипер Улсен — млад и даровит професионалист. Той беше изключително взискателен, раним, перфекционист, търсен и склонен към маниакалност. Прякора Пипер бе получил точно след един подобен изблик, свързан с мелничката за пипер. Беше малко непредсказуем, но питаеше голямо уважение към управителката на ресторанта.

О, как само пишеше тогава!

Сега, девет години по-късно, бе стигнал до трети том. С първи и втори том нямаше никакви проблеми, издаде ги съответно през 2000 и 2002 година, ала трети не му се получаваше. Трябваше да е готов преди няколко години, но нещо му пречеше, изплъзваше му се. Дните си минаваха, без да е написал каквото и да било. Навярно беше депресиран.

Прегледа бележките си за Херман Р. и добави: „Историята за един мъж, който искаше да разкаже история“. И толкова. Опитваше се да обясни как би трябвало да се опише историята на един живот, какво представлява той, от какво се състои, от какво се състоим самите ние и как описваме всичко това. Бе надраскал част от стихотворение на Чарлз Олсън на една жълта бележка на стената:

Американецът е съвкупност

от случайности.

Това ли беше отговорът? Това ли беше всичко?

В Глостър чете Чарлз Олсън на Сири. Обаче според нея американският поет принадлежеше на безбожната вселена, една от много вселени, до които тя чувстваше, че няма достъп. Каменоломната на баща й беше друго нещо. През онова лято я гонеше безсъние. Единственият начин да заспи бе Йон да хване ръката й и да й разказва истории. Лежаха един до друг в тъмното, а той разказваше — в нощта, в мрака, насред голямата тишина между тях. Искаше да й предостави възможността да си върне част от спокойствието, което бяха изгубили по пътя. Искаше да й даде нещо, което да бъде както негово, така и нейно. Гласът му звучеше по-различно от обикновено, лежеше до нея и си даваше време да се сети за всичко, което дори не вярваше, че помни — интериора в апартамента на баба му, другите обитатели от входа на дома му в квартал „Фрогнер“^[6], пъстрите рокли на майка му, лицата на съучениците му от снимките на класа му. Описваше пътя си до училище метър по метър. Изброяваше всичко, което е можел да купи в магазина със стоки за бита на ъгъла на улицата, на която беше израснал. Нощ след нощ говореше ли, говореше, винаги с един и същ монотонен глас. За книги, които бе чел отдавна, за истории, които неговият баща му беше разказал по време на един излет в планината през лятото, когато навърши дванадесет години, за двете папагалчета, които бе държал в клетка в стаята си и които така се бяха карали, че буквално бяха хвърчали пера. Държеше Сири за ръката и сподели, че според него двете птици въпреки всичко са се обичали. Продължаваше с подробни описания на пътуванията си с влак надлъж и шир из Европа. Оттам преминаваше към техните пътувания заедно. Лежеше в тъмното и си припомняше най-невероятни неща. Фрагменти от историята на риболова в Глостър. Запознаваше се с нея сега, докато се намираха там. Сещаше се за всички рибари, изгубили се в мъглата в големите си лодки. Ръцете им замръзвали за греблата, мъглата ги поглъщала целите. Бяха изчезнали хиляди момчета, мъже, синове и бащи. А непрекъснато прииждаха нови — от Швеция, Норвегия и Дания, от остров Сицилия, от Кабо Верде и Азорските острови, от Нюфаундленд. Идваха, за да изчезнат. Идваха, за да замръзнат. Идваха, за да се превърнат в мъгла. Лежеше до нея и не преставаше да говори. Понякога тя хъркаше, друг път простенваше, от време на време само се преструваше, че спи. Никога не можеше да е съвсем сигурен, но това нямаше и кой знае какво значение. Продължаваше да лежи до нея, увлечен от собствените си истории, опиянен от топлината и близостта й, галеше ръката й и говореше, ли говореше, докато накрая не приспиваше самия себе си.

А когато спираше да разказва, случваше се да се унесе по средата на някоя дума, Сири продължаваше. Понякога я слушаше, друг път — не. Тя споделяше съдържанието на сънища, които бе сънувала като малка, както и на такива, които бе сънувала напоследък. Сънища за безкрайното стълбище в къщата на майка й, „Майлунд“, онова, което никога нямало един и същ брой стъпала. Най-често преброявала двадесет и девет, по едно стъпало за всяка буква от норвежката азбука, но от време на време излизали повече или по-малко. Разказваше му за филми, които беше гледала, за книги, които беше чела, книги, които той самият не би прочел, защото са написани от жени. Например „Орландо“, игривата биография на Вирджиния Улф, посветена на любовницата й Вита Саквил-Уест. „Мислиш ли, че е истина, Йон — прошепна тя, — ти, който си писател, че човек пише, за да се превърне в някой друг? Това да се превърнеш в някой друг същото ли е, като да избягаш от себе си, или би могло да означава нещо повече? Би ли могло да означава необходимостта да излезеш от себе си и да се въплътиш в друг човек, да заемеш неговото място, да чувстваш, дишаш и живееш заедно с него? Ако стъпя на парче стъкло, ще можеш ли да усетиш колко ме боли, да почувстваш болката ми в собствения си крак и да я опишеш така, че всички, които прочетат написаното от теб, да я съпреживеят?“ Когато не получи отговор, му разказа за Орландо, който беше едновременно мъж и жена и бе живял няколкостотин години. Разказа му за детството си, за баща си, който, вместо да чете на глас, преразказвал части от романите на големите литературни класици, точно както тя правеше в момента. Нито тя, нито брат й Сивер били в състояние да схванат неговите приказки, тъй като били съответно на шест и четири години, но това не го спирало. Той разказвал на децата си за Каренин, съпруга на Ана Каренина, който бил толкова сърдит и строг, че всички се страхували от него, а в действителност просто бил тъжен. Това можела да разбере. Сири помни, че наистина е разбирала какво би било да си студеният руски аристократ Каренин, въпреки че била едва на шест години. Разказа на Йон за смъртта на брат си в гората, за майка си, която започнала да пие, ала никога не се олюлявала от алкохола. Просто се движела на пресекулки из къщата, внезапно изниквала в ъгъла на стаята, на ръба на леглото, над тенджерите в прекалено голямата кухня, пред огледалото. „Опитвах се да я хвана, но тя се изплъзваше от ръцете ми и потъваше в тенджерите, в огледалото.“ Разказа му за баща си, който избягал в Слите и се оженил за София, за каменоломната „Валин Каменоломна“ АД, специализирана в обработка на готландски варовик, за онзи път, когато баща й дошъл на гости в „Майлунд“, но забравил да донесе подарък за рождения й ден. За да закърпи положението, свалил прашното си палто, подал й го и го нарекъл „мантия невидимка“.

Сподели как по-късно самата тя се опитала да подари мантията невидимка на Алма. „Помниш ли Йон? Тя не я искаше, крещеше: «Не, не, не, не я искам!». Това беше сигурен знак, че е здрава, че с нея всичко е наред. Не мислиш ли?“ Разказа му за времето, когато беше в напреднала бременност, а баща й лежеше мъртъв в леглото си с кърпа около лицето, подобно на боне, за да не се отвори устата му и да си остане завинаги отворена, след като се вкочани тялото. Баща й я завел да види фара на остров Форьо. Това се случило един от няколкото пъти, когато му ходила на гости на остров Готланд като малка. „Харесваше ми в Слите. Харесвах циментовата фабрика, която като че ли се надвесваше над целия град, малките уморени улици в центъра, белия прах, който се събираше върху всичко и всички. Форьо беше нещо съвсем различно, той бе гол и студен. Помня, че не исках никога да се връщам там. Съвсем бях забравила за тази екскурзия с баща си, докато тримата с теб и Алма не се озовахме на Гуд Харбър Бийч в Глостър — повече от двадесет години по-късно и на хиляди мили оттам, и не видях красивите силуети на фаровите кули, на фаровете близнаци, на остров Тачър.“

Нахвърлиха се върху книгите за историята на Глостър и риболова там. И двамата нямаха търпение да завладеят новите места, все едно спешно се налагаше да ги научат наизуст, да ги превърнат в нещо родно и познато. (Тя четеше, Йон пишеше, а Алма спеше. Детето все още беше толкова малко, че спеше следобеден сън всеки ден.) Разказа му за кораба Watch and Wait^[7], който отплавал от Ипсуич за Марбълхед през 1635 година. Пътниците искали да построят нова църква, когато пристигнат. На борда имало двадесет и трима души, десет от тях били деца. Корабът бил изненадан от силна буря, платната били разкъсани от вятъра, наложило се да хвърлят котва за през нощта. Рано на следващата сутрин вятърът станал толкова силен, че корабът се блъснал в някакви скали, бил направен на трески и всички били изхвърлени в морето. Само англичанинът Антъни Тачър и съпругата му Елизабет успели да се доберат до сушата и оцелели. Всички останали загинали. Загинали и четирите им деца. Историята за двамата оцелели, които изгубили всичко, била толкова сърцераздирателна, че властите в Масачузетс им подарили острова, в който се разбил корабът. Да, тъй като те били там — Антъни и Елизабет, Елизабет и Антъни, нови в новата земя, добри и богобоязливи хора, искали да отидат в Марбълхед, за да построят църква, а изгубили всичко, четирите им деца изчезнали сред вълните. Островът — този, на който се спасили, този, който получили, но не искали — бил наречен Мъката на Тачър, Скръбта на Тачър. Сири беше почти сигурна, че той вече спи, но продължи да разказва. Чак през декември 1771 година запалили двете фарови кули, фаровете близнаци, за да предупреждават корабите за опасните подводни скали югоизточно от острова. И тъй като остров Тачър е част от нос Кейп Ан, огньовете били наречени „Очите на Ан“. „Сякаш ни виждат и бдят над нас, сякаш се разтваряме в тях и ставаме част от тях.“

— Ти си тази, която свети — прошепна мъжът й и се притисна към нея. — Твоята светлина свети.

 

 

Един ден в Глостър, далеч от вкъщи, Йон я попита дали иска да отиде с него да потърсят гроба на Чарлз Олсън. Помнеше как двамата, с малката Алма помежду им, обикаляха голямото и не особено добре поддържано, обрасло с трева гробище по протежението на магистрала 33 на път за Есекс и търсиха гроба на Чарлз Олсън. Не го намериха. Отказаха се след няколко часа, заминаха за Есекс и обиколиха антикварните магазини. Сири купи малка синя количка за кукли за Алма, която забравиха в Глостър, когато заминаха за Норвегия.

 

 

Йон имаше големи планове за последния том от трилогията си, просто трябваше да намери пътя към него. Седеше в кабинета си в „Майлунд“ и се чувстваше напълно убеден, че романът някак си се крие в историята за мъж, който иска да разкаже история, например мъж като Херман Р. Ако успееше да разгадае кода, вратата към неговата собствена история щеше да се разтвори широко.

Погледна към записките си.

Когато Херман Р. бил на дванадесет години и се намирал в концентрационния лагер Бухенвалд в Германия, един ден зърнал малко момиче от другата страна на оградата от бодлива тел. Гладен и уплашен, той попитал другото дете дали не би могло да му даде нещо за ядене. Тя извадила една ябълка отнякъде и я хвърлила над оградата.

На следващия ден отново се срещнали, всеки от своята страна на оградата. Не продумали, но момичето хвърлило нова ябълка. Така се срещали в продължение на седем месеца. Понякога тя му хвърляла ябълка, друг път — хляб. После преместили Херман в друг лагер, момчето и момичето били разделени, но той и тримата му братя оцелели.

Петнадесет години по-късно Херман Р. вече живеел в Ню Йорк. Там срещнал една еврейка от Полша. Младата жена се казвала Рома. Тя споделила с него, че когато била малка, в Германия, по време на войната, тя и семейството й се престрували на християни, за да избегнат преследвания. Разказала му, че живеела близо до един концентрационен лагер и хвърляла ябълки на едно момче от другата страна на оградата.

Херман бил намерил момичето, което му помогнало преди петнадесет години, момичето с ябълките. Предложил й да се омъжи за него на секундата. Двамата са заедно и до днес.

 

 

Йон превзе таванската стая в къщата на тъща си „Майлунд“ преди много години. Там пишеше. Там щеше да завърши трети том, поне така мислеше сега, днес. Таванската стая беше пълна с плочи, книги, тефтери, къща за кукли с мебели и куклички, която беше принадлежала на Сири като дете. Старият Ула, най-близкият им съсед, я беше направил за нея след смъртта на брат й.

Преди той да започне да я използва като кабинет, тъща му използваше таванската стая за склад. Йени бе изхвърлила повечето играчки на Сири, след като дъщеря й порасна и се изнесе от вкъщи, но сърце не й бе дало да изхвърли кукленските неща.

Йон погледна монитора. Беше записал думата „сърце“. Съмняваше се дали то действително имаше нещо общо с това, че тъща му не бе изхвърлила кукленските неща. Ако майката на Сири имаше сърце, то то беше малко, черно, заключено в ковчеже и на дъното на горското езеро.

Ами Ирма? Как да обясни Ирма? Какво представляваше тя за Йени? Тя беше едра, висока и широкоплещеста, по-висока и по-широкоплещеста от самия него. Отдалече приличаше повече на мъж, отколкото на жена, но отблизо човек оставаше поразен от красотата на лицето й. Имаше дълга къдрава руса коса и пълни устни. У нея се долавяше нещо възвишено, изтънчено, едва ли не ефирно. Напомняше му на ангела Уриел в картината „Мадоната в пещерата“ на Леонардо да Винчи.

Ирма живееше заедно с Йени в „Майлунд“, разполагаше с апартамента в мазето. Не плащаше наем, но помагаше с едно-друго, което беше полезно за една сравнително непрактична жена като тъща му. Ирма имаше лошия навик да дъвче тютюн, но по-добре това, отколкото да пуши. Йени не понасяше дим и постави няколко условия на Ирма, когато другата жена се нанесе при нея. Никакво пушене. Никакво затръшване на врати. Точност. Нямаше нищо против бездомните животни, които Ирма непрекъснато носеше отнякъде — котки, кучета, морски свинчета, стига да оставаха в апартамента в мазето.

„Ирма обича животните повече от хората“, твърдеше Сири. Самата Йени обичаше Ирма повече от всички останали. Ако тъща му изобщо бе в състояние да обича някого. Това, което хората говореха, това, което всички знаеха, бе, че Йени е спасила Ирма от мъж, който я биел. На Йон му бе трудно да си представи, че изобщо съществува човек, който би се осмелил да посегне на някой толкова внушителен, колкото Ирма. Или именно големината й я правеше толкова уязвима? Казваха също, че Ирма се била предала, била готова да умре. Тогава Йени й протегнала ръка и предложила: „Ела да живееш при мен“.

Може би Йени и Ирма по някакъв начин се обичаха, макар да му се искаше да отрече възможността тъща му да е в състояние да обича когото и да било. Размишленията относно това защо двете жени се обичаха, как бе възникнала любовта помежду им, каква уговорка съществуваше между тях (със сигурност имаха уговорка относно това какви ще са една за друга), за това как управляваха животите си, напомниха на Йон за историята за Херман Р. и той още веднъж прегледа бележките си.

Как да разкажем историята на един живот? Ето един възможен вариант.

Един ден преди малко повече от десет години някакъв непознат, почти седемдесетгодишен мъж, решил да напише любовна история. Свети Валентин наближавал и един местен вестник бил обявил състезание за най-добър разказ, свързан с празника. Историята на Херман щяла да е за момиче, което хвърля ябълка. Представял си тази картина. Носил я бил със себе си цял живот. Това никога не се било случило, не би могло да се случи, биха я застреляли на място, ако се приближи прекалено много до електрическата ограда от бодлива тел. Но момичето се превърнало в реалност, когато той седнал и започнал да пише. В някакъв момент вдигнал очи, погледът му срещнал Рома, вече остарялата жена, за която се оженил. Искал да напише история за времето, когато били деца и живеели в пълен мрак. Той в Бухенвалд, а тя — скрита сред християните. Ала историята не бивало да бъде изцяло мрачна. Трябвало да съдържа надежда. (Не чуваме ли непрекъснато това?) Нима е носил картината на момичето с ябълките винаги със себе си? Не знаел откъде идва. Взирал се в Рома, в движението, с което тя прокарвала ръка през косата си, движение, което сигурно се е зародило, когато била малко момиче, и я е следвало през целия й живот, чак до старостта. Взирал се в нея и му се струвало, че тя едновременно се появява и изчезва пред очите му. Всички бариери, всички ограничения, всичката мъка, времето, всичко, което правело Херман — Херман и Рома — Рома изчезнало, а от другата страна на оградата от бодлива тел в зората той съзрял момичето с ябълките. Винаги е знаел това, винаги го е търсил, сега оставало само да го прехвърли на хартията.

Херман спечелил състезанието в местния вестник, бил написал история за надеждата и настоявал, че е истинска. (Йон обикновено настоява, че историите му не са истински, те не са и особено изпълнени с надежда.) Разказът за момичето с ябълките придобил собствен живот, взел надмощие, превърнал се в истинската история за Херман и Рома. Двамата гостували в токшоута, отново и отново разказвали историята. Херман получил договор за написване на книга, обсъждали се планове за филм.

 

 

Кучето на Йон лежеше върху парцаливо одеяло, хвърлено върху парцалив диван с портокалов цвят. То обичаше да яде сърца, бъбреци и черен дроб. И дума не можеше да става за суха храна. По-скоро би умряло от глад, отколкото да хапне от нея. Затова бе получило името Леополд^[8]. Животното беше голям черен лабрадор с бяло петно на гърдите и унил поглед. Леополд, също така наричан Лео, знаеше, че стопанинът му няма да завърши романа си, и това го притесняваше. Причината да се безпокои от този факт, въпреки че беше само куче, и то не особено дълбокомислено такова, бе, че Йон престана да ходи на дълги разходки с него. Господарят му не беше в състояние да прави каквото и да било, докато не станеше готов с книгата, освен да не я пише. Всичко друго оставаше на заден план.

Сири отговаряше за два ресторанта и имаше различен подход към работата си. За Йон обаче нещата стояха така. Опита се да обясни това на Леополд, обеща му, че когато свърши лятото и романът стане готов, всичко ще се върне постарому. Ден след ден Йон сядаше пред лаптопа си и не можеше да пише. Понякога лягаше на пода и се опитваше да спи или се взираше навън през прозореца и се чудеше защо минава толкова дълго време, преди любовната история на Херман Р. да бъде разкрита като лъжа, и защо е интересна само докато е истина, това ще рече, че се е случила в действителност. Друг път четеше вестник „Дагбладет“ в интернет и пишеше есемеси на жени, които от време на време отговаряха, ядеше фъстъци и пиеше лека бира (никога нещо по-силно през деня). Херман Р. не лъжеше за това, че е бил в концентрационен лагер. Това беше истина. Не лъжеше за това, че бе срещнал Рома в Ню Йорк петнадесет години след войната или че тя и нейното семейство се бяха крили и престрували на християни. Единственото, което не се бе случило в действителност, беше епизодът с ябълките.

Йон имаше таванска стая в къщата на Йени „Майлунд“, имаше таванска стая и у дома, в прекалено скъпата и ветровита къща в Осло, ипотекирана над осемдесет процента. Нямаше представа защо банката продължаваше да се доверява на него и на Сири и непрекъснато удължаваше крайния срок за плащане.

Наведе се над клавиатурата и написа:

„Кога започва и кога свършва една история? Херман Р. не излъга за Бухенвалд. Той излъга за ябълките. Но като излъга за ябълките (тривиализира, редуцира, сантиментализира), излъгал ли бе и за Бухенвалд?“.

 

 

Случваше се да спи в таванската стая в дома си в Осло и през нощта. Там течението беше още по-силно, отколкото в останалите части на къщата, но жена му и децата му го оставяха на спокойствие. Можеше да лежи под полегатите стени и острия таван и да пие уиски. Да свири на китара. Да сърфира в интернет. Да изпраща и получава есемеси, които изтриваше веднага. Не беше ясно кога двамата със Сири започнаха да спят в различни легла. Това не беше нещо, което той желаеше. Случваше се само понякога. Не особено често. Не беше постоянно разрешение. Тук в „Майлунд“ спяха заедно, дори правиха любов няколко пъти. Той обичаше да я гали по тесния кръст (толкова тесен заради кривия й гръб) и да прокарва пръст по шията й.

Йон се изправи и се протегна. Леополд го проследи с поглед. „Ще има ли разходка?“ Не, господарят му отново седна.

Всички в издателството вярваха, че той ще напише книгата. Затова одобриха още един аванс от двеста хиляди крони. Все пак първи и втори том се продадоха като топъл пшеничен хляб. Така говореха, така пишеше във вестниците. Ала отдавна никой не бе споменавал книгите му или писал за тях, а парите бяха свършили. Освен това Йон никога не би употребил израза „продава се като топъл пшеничен хляб“, той беше не само клише, а и неточен. Топлият пшеничен хляб вече не се продаваше като топъл пшеничен хляб. Нямаше доказателства, но беше почти сигурен, че топлият пшеничен хляб не се продава по-добре от мобилните телефони, ветровитите апартаменти (например в района, в който живееше самият той) или кремовете против бръчки. Погледна Леополд. Смисълът от кремовете против бръчки бе жените (навярно и много мъже, разбира се, никакви кучета), които купуват крема и мажат лицето си с него, да изглеждат по-млади. Да се чувстват по-млади. Да станат по-млади. Да върнат времето назад. Да престанат да остаряват и да започнат да се подмладяват.

С неохота посети един търговски център извън Осло заедно със Сири. Трябваше да купят коледни подаръци. След като приключиха, тя го помоли да отскочат до някоя парфюмерия, за да си купи овлажняващ крем.

— Пипни и виж колко е суха кожата ми — оплака се тя, взе ръката му и я прокара по бузата си.

Жената зад щанда носеше бяла престилка, все едно беше лекар или учен. „Всъщност — помисли си той — тя е митична полубогиня.“ Поговори тихо и с разбиране със Сири за състоянието на нещата. Йон, който беше ставал свидетел на няколко политически подема през петдесетте години от живота си, не можеше да не й се възхити. Гладката бяла кожа, гладката бяла престилка, гладкият бял глас. Тя изобщо не спомена смъртта, говореше за красотата. А Сири, неговата умна, критична и гневна Сири, с елегантен изкривен гръб и сухи бузи, я слушаше в захлас. Накрая даде хиляда седемстотин и петдесет крони от милиона, който тъкмо бяха внесли в общата си сметка в банката заедно с ипотеката за къщата, за крем, който съдържаше пептиди, ретинол, епидермален растежен фактор (открит от нобелов лауреат според облечената в бяло полубогиня), колаген и алфа-хидрокси киселини.

 

 

Последният том в трилогията му щеше да се отнася за времето. Йон искаше да напише химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада. Ала ако трябва да бъдем честни, не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид с това „всичко, което остава, и всичко, което се разпада“ и как би трябвало да пише за него. Никой не му противоречеше, с изключение на Леополд, който се бе изпънал на пода с каишката си в уста, чакаше и му напомняше, че една човешка година е равна на седем кучешки. „Помисли само колко години са изминали, откакто за последно се разхождах както трябва! Аз съм само едно скромно куче с големи мускули и дълги крака. Имам нужда от движение, не желая нищо друго.“

За секунда той се заигра, Йон имаме предвид, с мисълта да поеме нишката след труда на Валтер Бенямин^[9], посветен на френската столица през деветнадесети век. Естествено, щеше да се получи нещо съвсем различно. Йон щеше да напише роман, а не невероятен, непосилен труд за характерните за епохата „покрити галерии“ в Париж. Валтер Бенямин беше философ и литературовед, не писател. Романът на Йон щеше да е с изходен пункт в търговските центрове, съвременните „покрити галерии“, щеше да има описания и на предметите, не само на хората.

Въздъхна.

Жена му готвеше. Истинска храна. Никакви полуфабрикати. Хората ядяха нейната храна и това ги правеше радостни и сити. А той седеше тук година след година и пишеше роман, в който може би щеше да се говори за търговски център. Леополд вдигна голямата си глава и го погледна.

 

 

— Идеята ми — обясни Йон на редакторката си Герда — е да напиша книга, съставена от близки и далечни картини, цитати и препратки, лица и гласове, лични и общи спомени. И описания.

— Да — съгласи се тя.

— Химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада — продължи той.

— Да — повтори Герда. — Седни и пиши. Ще се получи добре. Забравяш, че изпадаше в паника и когато пишеше първите два тома.

— Не изпадам в паника.

Зачуди се дали тя изобщо бе чула какво беше казал. Все по-често го спохождаше подозрението, че всъщност никой не слуша какво говори.

— Не е това — настоя той. — Просто имам чувството, че нещо ми се изплъзва.

 

 

Вече никой не ядеше пшеничен хляб. Нито студен, нито топъл. Пшеницата беше новата отрова. След като роди Алма, Сири не спря да плаче. Много я болеше, докато кърмеше бебето. Той й печеше именно пшенични кифли. Само това можеше да яде жена му. Бе изтощена до смърт и дълбоко благодарна. Изтормозена, с непознато детенце в ръце. Не искаше нищо друго, освен той да й изпече още малко пшенични кифли.

 

 

Бе заблудил всички. Корицата и текстът за каталога бяха уточнени, съгласи се да чете откъси от романа на пресконференцията на издателството в края на август. Сега беше юли. Йени Брудал навършваше седемдесет и пет години. А книгата му нямаше да стане готова.

— Но какво ти се изплъзва? — попита Герда.

— Не знам. Чувствам, че всичко се разпада — оплака се той. — Не ми се получава. Няма да приключа навреме.

Погледна я отчаяно. Защо никой не го прегръщаше и не му помагаше?

— Ще бъдеш готов — отсече Герда. — Винаги се чувстваш така, когато наближава краен срок.

Йон отпи от леката си бира и погледна навън през прозореца. Дъщерите му си играеха на поляната. Алма и Лив. Алма беше тъмнокоса и тъмноока. Лив — светлокоса и лека. Беряха цветя и танцуваха под слънцето заедно с момичето, което жена му нае като детегледачка. Тя се казваше Миле. Запозна се с нея, след като Сири я взе от спирката на автобуса предната вечер, но не бе имал възможност да поговорят повече. Погледна към дъщерите си. Те подскачаха напред-назад. Лив се смееше, легна на поляната и започна да маха с ръце, все едно правеше ангел в снега, въпреки че нямаше никакъв сняг и нямаше да остави никакви отпечатъци по тревата. След нея нямаше да остане нищо. Нищо трайно. Алма се обърна и вдигна очи към прозореца, но в таванската стая беше толкова тъмно, а навън толкова светло, че беше невъзможно да види, че той стои там и я наблюдава. „Не отпускай хватката! Опитай се да водиш порядъчен живот! Пази момичетата! Защитавай ги! Не отпускай хватката!“

Може би Алма все пак разбираше, че той я вижда, защото веднага след като сведе поглед, започна да танцува диво сред високата трева. Тя се въртеше ли, въртеше, докато накрая внезапно не се прекатури. Йон се засмя. Алма отново се изправи и погледна нагоре, сякаш го бе чула. Късата й тъмна коса. Пухкавичкото й личице. Малкото й, все още неоформено тяло. Отново започна да се върти в кръг.

Йон потърси по-малката си дъщеря. Лив се намираше по-близо до гората, бе открила място, където явно растяха повече цветя. Вървеше напред, а Миле я следваше. Малкото момиче бе набрало голям букет.

Остана до прозореца. Ала вече не наблюдаваше Алма, която се въртеше и падаше, или Лив, която береше цветя. Гледаше Миле. Тя имаше дълга тъмна коса и големи очи. Хубаво тяло. Забеляза това още предната вечер. Беше на деветнадесет или двадесет години. Не беше сигурен. Срамежлива и леко непохватна. Усети колко е потна дланта й, когато се запознаха и ръкуваха, но погледът й беше ясен. Тя задържа ръката му малко по-дълго, отколкото беше необходимо. Нещо в очите й му подсказа, че въпреки младостта си го беше забелязала. Видя как тя се затича след Лив с някакво цвете. Искаше дъщеря му да го добави към букета си. Усещането, че всичко отива по дяволите, от което той обикновено не успяваше да се отърве, го напусна.

Беше хубаво да стои тук, да гледа Миле и да не мисли.

 

 

Сири затаи дъх. Нещо не беше наред. Беше свързано с Миле. Или с нещо друго. Обаче Миле определено беше част от всичко. Присъствието й в „Майлунд“. Пълничкото й тяло, дългата й тъмна коса (дълги тъмни косми върху кухненския плот, в мивката в банята, между дивана и възглавниците, по плочките на пода и рамките на вратите), хубавичкото й безизразно лице, умолителният й поглед.

Сири все по-често усещаше, че се налага да се овладее. Така ли се казваше? Да се овладее? Да бъде едно цяло. Едно тяло, един глас, една уста, една азбука, една червена нишка. Да се овладее, за да не се разпадне пред всички, да не се срине, да не се разпилее.

— Основната ти отговорност — обясни тя — е да се грижиш за Лив около пет часа дневно. Но може да обръщаш малко внимание и на Алма. Тя е на дванадесет години. Тя е…

Потърси правилната дума.

— Понякога е доста самотна.

Миле се засмя внимателно, отметна косата от лицето си и отвърна, че според нея всичко това звучи много хубаво.

Беше мек и ясен майски ден. Сири беше поканила Миле в къщата в Осло. Идеята бе да се опознаят малко по-добре преди лятото. Алма беше на училище, Лив — на детска градина, а Йон — на дълга разходка с Леополд. Даде й някакво обяснение за глава от книгата, с която не му върви.

Миле отговори на обявата за работа през лятото, която бяха пуснали във finn.no^[10]. Сири хареса имейла й. Той създаваше впечатление за топло, жизнерадостно и отговорно момиче.

„Би било фантастично да се запозная с вас и да ми разрешите да бъда част от семейството ви това лято. Ако се спрете на мен, ще направя всичко възможно да бъда добра «по-голяма сестра» на дъщерите ви, за да се чувствате сигурни, когато сте на работа.“

Може би Миле щеше да разпространи малко радост? „Може би — помисли си Сири — съществуват разпространители на радост.“ Вероятно освен това се бе повлияла, впечатлила и очаровала от факта, че майката на момичето, Аманда Браун, беше известна (във всеки случай доста известна) американка, жена творец, която живееше в Осло.

 

 

А сега седяха тук. Миле и Сири. Миле бе получила работата. Сири съжаляваше.

Усмихна се.

— Йон е писател, пише книга. Аз притежавам малък рибен ресторант на площада, на пет минути от „Майлунд“, както и ресторант в Осло. Този до „Майлунд“ се казва „Глостър, Масачузетс“, кръстен е на едно рибарско градче извън Бостън. Отворен е само през лятото, почти през цялото време ще бъда там. Има много работа. Аз…

Смълча се. Нямаше никакъв смисъл да обяснява колко беше заета покрай двата ресторанта.

— Освен това обичаме да поддържаме чисто и подредено около себе си. Би било чудесно, ако и ти се включиш. Най-добре е всички в семейството да помагат, тогава всичко върви бързо и лесно. Тъй като ще живееш при нас, донякъде също ще си член на семейството.

— Да — съгласи се Миле, но изглеждаше някак объркана. — Би било прекрасно. Много се радвам.

Момичето вдигна ръка и погали бузата си. Гривните й издрънчаха. Около китката й имаше много от тях. (Тънки. Сребърни.) Всеки път, когато движеше ръката си, както когато погали бузата си („Защо го направи?“), гривните издрънчаваха.

— През лятото ще организирам и празненство по случай рождения ден на майка ми — добави Сири. — Тя навършва седемдесет и пет години. Вероятно тогава също ще имам нужда от малко помощ.

Миле колебливо кимна.

Сири никога не носеше бижута. Нито гривни, нито обеци, нито колиета. Слагаше си единствено сватбената халка, но я сваляше всяка вечер.

Дрънченето на гривните на момичето й напомняше за времето, когато беше малка и седеше на дивана до майка си.

Представи си я. Майка й четеше, често правеше това, тя беше чела повече от всички останали на света. Когато седяха така, винаги беше съвсем тихо, като изключим всеки път, когато майка й прелистваше книгата и гривните й издрънчаваха.

— Прекарваме всяко лято в „Майлунд“ — поясни Сири и съжали за всичко.

Двамата с Йон биха могли да си поделят задълженията през деня. Бяха го правили и преди. Би могла да поема грижите за Лив сутрин, а той да я взема следобед, когато тя отиваше в ресторанта. Така бяха правили в миналото. Но без особен успех. Не можеше да разчита на мъжа си да свърши своята част от задълженията. Не можеше да…

— Голяма стара къща — поде отново тя и прекъсна собствения си поток на мисли. — Има и пристройка в градината със собствена баня и голяма библиотека, там ще живееш ти.

— Да — изкикоти се Миле.

Сири се насили да се усмихне. „Защо се кикотиш?“ Опита се да сдържи нетърпеливостта си. Почти двадесетте години в ресторантьорския бранш не се бяха отразили добре на нервите й. А и всичко вкъщи. Нещо не беше наред, но така и не успяваше да определи какво. „Какво изобщо съм постигнала през живота си?“

— Майка ми и аз живяхме в „Майлунд“, докато не навърших четиринадесет години, после се преместихме в Осло — каза тя. Налагаше се да говори нещо. — Майка ми беше книжарка. Работеше в една книжарница близо до старата пекарна, там, където сега се намира рибният ми ресторант. Ще видиш всичко това, като дойдеш. Всичко ще ти покажем, децата и аз.

Забеляза, че Миле си мисли за нещо друго, не обърна внимание на нейния малък жест — „Всичко ще ти покажем, децата и аз“.

Вратата към верандата стоеше отворена, чуваха се гласовете на съседските деца, дъщерите на Ема. Те бяха на седем и девет години (по-големи от Лив, но по-малки от Алма). Явно днес се бяха прибрали по-рано от училище. Пляскаха с ръце и си тананикаха някакво стихче, което тя помнеше от времето, когато по-голямата й дъщеря беше малка.

Под едно ябълково дърво

седеше момче, което каза:

Прегърни ме!

Целуни ме!

Покажи, че ме обичаш!

— Освен това майка ми работи дълги години в голяма книжарница в Осло, която сега е затворена. Отговаряше за чуждестранната литература. Сега е пенсионирана и се премести в „Майлунд“ за постоянно. Живее заедно с Ирма, която й помага с практичните неща. Ще се срещнеш и с двете.

— Нямаш ли братя или сестри? — попита Миле.

Веднага продължи, сякаш вече беше получила отговор: — Нито пък аз.

— Не — отвърна Сири. — Нямам братя или сестри.

Не каза: „Но повярвай ми, това не означава, че имаме нещо общо“.

Вместо това уточни:

— Имах по-малък брат. Той почина, когато беше на четири години.

— О… — промълви Миле и сведе поглед. — Колко тъжно!

— Да — съгласи се Сири.

Опита се отново да намери червената нишка.

 

 

Навремето майка й имаше мека кожа, толкова мека, че можеше да легнеш съвсем близо до нея и да пъхнеш нос между гърдите й под отворената изтъняла нощница. Миришеше хубаво. Използваше парфюм, който се наричаше L’Air du Temps.

Под едно ябълково дърво

седеше момче, което каза:

„Прегърни ме!“.

Сири помисли, че би било добре да се обади на родителите на Миле. Искаше да ги увери, че дъщеря им ще е в добри ръце. Отношенията помежду им бяха уговорени. Щяха да й дават добра заплата. Във вестниците често пишеха за местни мъже, на които им харесваше идеята да имат домашна помощница вкъщи, както и за детегледачки и бавачки, с които се бяха отнесли зле — филипински момичета, на които плащаха извънредно малко, а очакваха от тях да работят по 24 часа на ден, или млади жени, които се грижеха за чуждите деца, за да могат да издържат своите в родината.

 

 

— Ще се грижим добре за нея, тя ще бъде като част от семейството — обеща тя.

— Чудесно — отвърна Аманда Браун, — но Sweet Pea^[11] е пълнолетна и прави каквото си иска.

— Sweet какво?

Майката на Миле тихо се засмя.

— О, това обръщение просто е останало… Sweet Pea. Така я наричахме, когато беше малка.

Сири продължи:

— В къщата има достатъчно място, ако решите да я посетите през лятото. Добре сте дошли. Бих искала да ви поканя и на вкусна вечеря в „Глостър, Масачузетс“, нашия летен ресторант.

Нямаше представа защо казваше всичко това. В действителност не искаше да дойдат.

— О, не! Хиляди благодарности. Микел и аз не бихме искали да ви притесняваме.

По гласа й разбра, че на другата жена й бе станало неудобно.

— Отдавна сме го планирали — сподели Аманда. — Миле е на деветнадесет години и с нетърпение очаква да започне да работи и да изкарва пари. Надяваме се това да й помогне да реши какво би искала да прави по-нататък.

 

 

Сега Сири седеше срещу тази пълничка и задъхана тийнейджърка, а ръката й нервно потрепваше върху масата. Налагаше се да се овладее, за да не я постави тежко върху тази на момичето. „Престани! Вземи се в ръце! Не трепери, моля те!“ Не беше прекалено късно. Все още бяха в Осло. Все още можеше да каже: „Нищо няма да излезе от тази работа“. Но не смееше. Момичето разчиташе на това. Беше решено.

 

 

По-късно сподели с мъжа си:

— Майка й я нарича Sweet Pea.

— Аха — отвърна Йон.

В този момент мъжът й все още не беше срещнал Миле и беше категорично против плановете да вземат детегледачка със себе си в „Майлунд“.

— От нас също ли се очаква да я наричаме така? — поинтересува се той.

— Не, не. Просто… В нея няма нищо сладко.

 

 

Миле се бореше с пролетна настинка, която така и не преминаваше. Очите й бяха зачервени, беше бледа и често й се налагаше да си духа носа. Сири се опита да поговори с нея за много неща, но разговорите помежду им не вървяха. Бързо разбра, че що се отнася до момичето, човек винаги получаваше два типа отговори — тънко и колебливо „дааа“, което би могло да означава както „да“, така и „не“ или „не знам“. Или кикотене, което също би могло да означава „да“, „не“ или „не знам“.

Миле гледаше право към нея.

Под едно ябълково дърво…

В тийнейджърката имаше нещо, може би погледът й, което напомняше на Сири за самата нея, когато беше на тази възраст. Нямаше желание да се връща към миналото. Усмихна се (вместо да си поеме дълбоко дъх) и се зачуди как да се измъкне от тази ситуация. Йон беше прав. Това беше лоша идея. Изключително лоша идея.

Седеше момче, което каза…

Съседката Ема извика дъщерите си. „Прибирайте се!“ Момичетата се засмяха и се затичаха към вкъщи.

— Значи, се договорихме — заключи Сири. — Ще дойдеш на двадесет и пети юни. Ще те чакам на автобусната спирка. Всичко ще бъде наред. Съвсем наред.

 

 

Миле си обеща, че през лятото ще стане съвсем нов човек — и отвътре, и отвън, щеше да се промени от главата до петите. Когато се върнеше в Осло през август, всички щяха да кажат: „Миле, какво се е случило? Направо не можем да те познаем“. Тя щеше да се усмихне потайно и да отговори: „Нищо не се е случило, просто прекарах едно хубаво лято“.

В пристройката беше съвсем тихо. Толкова тихо, че човек можеше да мисли. Да се моли.

Голямата бяла къща принадлежеше на Йени Брудал. „Тъщата от ада“, процеди Йон и побърза да се усмихне на Миле (когато той й се усмихваше по този начин, тя разбираше, че между тях съществува нещо специално) и да я помоли да не издава на никого как бе нарекъл Йени, която въпреки всичко беше баба на Алма и Лив. „Преструвай се, че никога не си чула думите ми“, усмихна се отново той.

 

 

Миле беше в „Майлунд“ едва от няколко дни, когато една сутрин остана насаме с Йон в голямата кухня. Той беше в собствения си свят. Тя се запита дали си мисли за книгата, която пише, дали е толкова погълнат от нея, че дори не я забелязва. Той си приготвяше кафе, а тя обикаляше из помещението и търсеше хляб, масло, конфитюр, сирене и салам за закуска за себе си и Лив. Застана съвсем близо до него и започна да маже филиите с масло. „Ще кажеш ли нещо? Забелязваш ли, че стоя до теб?“

Нищо. Йон мълчеше. Ала изведнъж протегна ръка и погали косата й.

Тя вдигна очи и го погледна, но той бързо отдръпна ръката си.

— Чудесно… — промърмори той, като че ли на себе си. — Чудесно.

После, без да отвърне на погледа й, взе чашата с кафе и излезе.

 

 

Когато беше по-малка, Миле обичаше да реши дългата си тъмна коса, да си облича хубави рокли или тесни дънки, да се гримира и после да влиза в някоя стая или да минава по някоя улица, за да провери колко хора ще я забележат. След нея се обръщаха момчета и мъже, заговаряха я, желаеха я. Гърдите й пораснаха още на десет години. Майка й беше висока, слаба, твърда и плоска. При нея нямаше за какво да се хванеш. Приличаше на напрегнат трамплин, който веднага те връща, ако скочиш върху него.

Тя настояваше дъщеря й да крие гърдите си под големи детски памучни пуловери. Купуваше грозни пуловери и ги опаковаше в хубава хартия, все едно бяха истински подаръци. Изненади. „Купих ти подаръче, миличка. Нося ти изненадка.“ Винаги пуловер размер M или L. Бели, розови или сини пуловери с овална яка. Миле имаше собствен стил, пестеше пари и ходеше на битпазара. Там си намираше дълги тениски, които използваше като рокли над дебели износени чорапогащници. Купуваше тесни пуловери, къси поли в ярки цветове, шалове и ботуши на високи токчета. Двете с майка й винаги се караха за дрехите й. Кавгите започнаха, когато се появиха гърдите й, големите гърди, които привличаха вниманието на мъжете.

 

 

Тя се казваше Миле, умалително на Милдред, но я наричаха и Sweet Pea. Харесваше й, че мъжете се заглеждат по нея. Искаше й се да направят повече от това. Искаше й се да се сгуши в някого и да не бъде отпратена.

Миле не говореше много и затова хората често я вземаха за срамежлива или плаха. Не разказваше за детството си пред никого. Не споменаваше, че майка й я е снимала, докато спи, докато се къпе или си играе. Не споделяше с приятелите си, че майка й е човек на изкуството и че снимките на малката Миле са изложени в галерии и публикувани в книга, която се казва „На Аманда“.

Погледни към мен, Миле! Точно така! Не мърдай!

Погледни към мен!

Постой така още малко!

Аманда направи хиляди снимки на дъщеря си, докато беше малка. С течение на времето на Миле започна да й се гади само при мисълта да бъде снимана. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка снимките, направени й, след като порасна и категорично забрани на майка си да я снима. „Никакви снимки повече!“ Майка й бе нарушила личното й пространство по време на детството, тя и нейният фотоапарат. Бе я карала да позира по безброй различни начини — „Гледай сериозно, Миле!“; „Гледай весело!“; „Преструвай се, че ме няма!“ — да играе ролята на Миле, да играе ролята на дете, на дълбокомислената дъщеричка на Аманда. Мразеше тази книга, мразеше снимките си — понякога с дрехи, понякога почти гола. Книгата по някакъв начин бе отнела част от нея. Колко типично за майка й да я нарече „На Аманда“, сякаш дъщеря й бе просто нейно продължение, израстък или придатък. Когато навърши шестнадесет години, Миле започна да обикаля библиотеките и да взема всички екземпляри от книгата със снимките си. Така и не ги върна.

 

 

Не разказа на никого за онзи път, когато баща й я носеше на ръце сред високата трева. Помнеше, че той тичаше. Помнеше дъха му по бузата си. Голямата му уста, която шепнеше:

— Трябва да побързаме, Миле! Не се обръщай!

Тогава косата й беше тъмна, къса и къдрава. Беше на две, може би три години. Повтаряха й, че е малка за възрастта си. Самата тя не помни да са й го казвали по време на детството, но знае, че са го споменавали много пъти по-късно, когато вече беше пораснала. „Ти беше толкова малка и красива за възрастта си, като кукличка. Сега направо не мога да те позная.“

Помни, че баща й, Микел, тичаше през високата трева и я носеше на ръце, помни усещането за подскачане нагоре-надолу, нагоре-надолу, топлия му дъх по бузата й.

Когато навърши пет години, вече можеше да изпее своето име и имената на родителите си, както първите, така и фамилиите им, къде живеят и какви са телефонните им номера. Майка й измисли специално стихче за нея, песен с цялата необходима информация (име, адрес, телефон), която тя можеше да изпее, в случай че се изгуби и се наложи да потърси помощ от непознати. Според майка й всичко се запомняше по-лесно, ако можеше да бъде изпято. Страхуваше се, че дъщеря й ще се изгуби или ще изчезне.

Миле беше толкова малка (като кукличка), много по-малка от другите момичета на нейната възраст. Ала после стана голяма. Промяната настъпи изведнъж, като че ли в рамките на един ден. Тялото й се разви прекалено рано (поне така казваха хората и правеха тъжни физиономии). Появиха й се бедра, корем и гърди, а тя беше само на десет години. Майка й обясни, че вече трябва да престане да пее песента, която бе измислила за нея.

Но дълго преди това, дълго преди да се появят бедрата, коремът и гърдите, баща й я носеше на ръце и тичаше през високата трева. Помни топлия му дъх по бузата си, голямата му уста, с която я целуваше и гъделичкаше по корема, докато не се разхълцаше от смях. Голямата уста, която прошепна: „Трябва да побързаме, Миле! Трябва да побързаме! Не се обръщай!“. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Помни колко висока беше тревата, колко големи бяха короните на дърветата, зеленината, която ги обгръщаше, но не помни къде се намираха (място в провинцията, което бяха наели? На гости на приятели на родителите й?) и защо се налагаше да бързат.

Дали не бягаха от майка й и нейния фотоапарат? Или от нещо друго? Може би не беше важно? Въпреки всичко все още й се струваше важно. Няколко години по-късно попита баща си защо са тичали, защо се е налагало да бързат, но той не разбра за какво му говори.

— Може би ти се е присънило — предположи той.

 

 

Когато навърши девет години, баща й пожела да я научи да кара кънки. Точно до мястото, където живееха, имаше пързалка. Миле никак не харесваше кънките. Не успяваше да запази равновесие, често падаше, удряше се много по-лошо, отколкото когато падаше на земята. Когато падаше например на асфалт, една много по-добра повърхност от леда, получаваше ожулвания и драскотини, които можеше да види и следи след това. Болеше, но се преживяваше. Когато обаче паднеше на леда, нараняването оставаше невидимо. Съсипваше нещо вътре в тялото си, което никога не зарастваше.

Миле никога не си бе чупила ръка или крак, не беше ходила с гипс, но всеки път, когато падаше на леда (а това се случваше често), имаше чувството, че някаква малка, но значима кост в тялото й се строшаваше.

— Тя има слаби глезени — заяви майка й. — Не я принуждавай да кара кънки. Не можете ли да правите нещо друго заедно?

— Не е вярно — отвърна баща й. — Що за глупост е това?

— Не си ли виждал глезените й? Те са много тънки. Кукленски глезени. Затова не успява да запази равновесие. Никога няма да може да пази равновесие.

— Никога не съм чувал подобна дивотия.

— Аз също имам слаби глезени! — развика се майка й. — От мен ги е наследила. Всички в семейството ми имат слаби глезени.

Родителите й често я обсъждаха, все едно тя не беше там. Случваше се почти непрекъснато. Може би мислеха, че не ги слуша или че все още е прекалено малка, за да разбере за какво говорят? Това съвсем не беше така.

Миле се качи право в стаята си, свали чорапогащника си и започна да изучава глезените си. Те бяха слаби. Постави палеца и показалеца си върху десния си глезен. Усмихна се. Трябваше да запомни това.

„Аз съм Миле. Имам слаби глезени. Наследила съм ги от майка си, Аманда. Тя също има слаби глезени. Всички в семейството на Аманда, което е и моето семейство, имат слаби глезени.“

На кънки всяка неделя. Въпреки глезените. Баща й не вярваше на думите на майка й.

— Самият аз имам изключително силни глезени — увери я той. — И при теб е така. Хайде!

Протегна й ръка.

— Хайде, Миле!

Тя стоеше на ръба на пързалката, зъзнеше и наблюдаваше хората, които профучаваха край нея. Ледът беше приятел на всички останали, но не и на нея. Имаше си обяснение — слаби глезени, но баща й не го приемаше.

— Хайде, Миле!

— Не искам!

— Добре! — отвърна той. — Предизвиквам те! Ако спечелиш, повече няма да те карам да излизаш на леда. Ще си отидем вкъщи. Ако аз спечеля, ще се осмелиш да дойдеш при мен.

Миле се сконфузи. Пристъпи от крак на крак. Баща й винаги превръщаше всичко в състезание.

— Едно, две, три! — извика той. — Хайде, Миле! Едно, две, три!

Тя неохотно вдигна ръка и прошепна:

— Едно, две, три!

После малко по-силно:

— Камък, ножица, хартия!

Произнесоха го в хор.

— Камък! — каза тихо Миле и сви юмрук към баща си, който вече бе отворил ръка и обявяваше:

— Хартия!

Той се усмихна.

— Хайде, Миле! Ела при мен.

Момичето направи крачка напред. Не се носеше по леда. Ако се опиташе да го направи — да се носи по леда като фигуристка, щеше веднага да се сгромоляса и да падне. Заби острието на кънката в леда, за да се задържи на него. Глезените й трепереха. Тромаво продължи напред. Краката й замръзваха. Баща й я хвана за ръка.

— Чудесно! — окуражи я той.

Заваля сняг. За момент двамата останаха съвсем неподвижни, хванати ръка за ръка и загледани в едно момиче с черно палто, което се въртеше покрай тях.

Искаше й се баща й да каже: „Какво ще кажеш да погледаме малко, вместо да се пързаляме? Необходимо е време, за да се научиш да караш кънки. За никъде не бързаме. Може просто да постоим тук“.

Снеговалежът беше силен и мек. На Миле й се щеше да може да се върти по леда като момичето. За девет години тялото й, малко за възрастта й, се бе движило много по земята, но никога не се бе въртяло. А после дойде време за корем, бедра и гърди.

— Не е естествено да изглежда така, когато е на десет години — бе чула баща й да споделя с майка й.

Тя само бе вдигнала рамене и отговорила:

— Свиквай.

Родителите й продължаваха да мислят, че дъщеря им не ги чува, въпреки че се намираше в същата стая.

Колебливо се приплъзна към баща си. „Хайде, Миле!“ Да не би той да мислеше, че би могъл да спре развитието на тялото й с физическа активност?

Момичето с черното палто хвана единия си глезен и придърпа крака си към себе си. Палтото й, скелетът й, снегът и Вселената я последваха. Момичето се въртеше ли, въртеше, докато накрая не се превърна в колона от дим.

Ако Миле затвореше очи и преброеше до три, когато отново ги отвореше, времето щеше също да се завърти и да тръгне по-бързо, а момичето — съвсем да изчезне.

 

 

Зима след зима двамата с баща й караха кънки заедно, понякога спираха за малко и гледаха момичето с черното палто. Но като цяло тези недели бяха вечна битка с леда, с тялото й и не на последно място — един с друг.

— Хайде, Миле, хайде!

— Не! Не искам!

— Не се страхувай! Престани да гледаш непрекъснато назад! Тогава губиш равновесие и падаш!

 

 

— Можеш ли да вземеш Лив и да отидете да наберете цветя? — попита Сири, увивайки дългата си коса между пръстите си. — Например на поляната зад къщата.

Никак не беше впечатлена от работата на Миле като детегледачка. Момичето разбираше това. По-възрастната жена дори не успяваше да реши каква дума да използва, що се отнася до нея — детегледачка, бавачка, помощница, приятелка на семейството. Като че ли всичко й звучеше грешно. Особено защото Сири всъщност отказваше да гледа на себе си като на жена, която има нужда от помощ с каквото и да било. Поне не и с децата си. Може би мислеше, че Миле не я вижда, ала тя я виждаше цялата, виждаше я, въпреки че Сири не знаеше за това.

С Йон нещата стояха съвсем другояче. Веднъж я целуна по бузата. Поне тя си помисли, че това, което той направи, беше целувка, приличаше на такава.

Случи се през първата седмица от юли. Помнеше, че почука на вратата на кабинета му, пъхна глава вътре и попита:

— Има ли проблем да изтичам до магазина и да взема няколко списания за Лив, въпреки че вали дъжд?

Той се обърна и я погледна.

— Къде е тя?

— В градината. Отказва да се прибере, иска да тича в дъжда. Помислих, че бихме могли да измислим нещо друго, докато се оправи времето. Тя вече е съвсем мокра и е започнала да замръзва.

— Бихте могли да четете книга — предложи Йон.

— Да — поколеба се тя. — Разгледах голямата библиотека в пристройката, но там не видях никакви детски книги.

Той се изправи.

— Може да слезем в хола и да потърсим нещо. Всички произведения за деца са там.

Йон мина покрай нея, излезе през тясната врата и тогава, в рамката на вратата, сякаш почти случайно, устните му докоснаха бузата й. Не продума. Не я погледна. Като онзи път в кухнята, когато прокара ръка през косата й.

— Книгите са от времето, когато Сири и Сивер са били деца — обясни той.

Когато слязоха по дългото стълбище, Йон й показа вратата към хола. Тя мислеше, че ще дойде с нея да изберат нещо за четене, но явно нямаше да е така.

— Най-долният рафт вляво — упъти я той. — Трябва да се връщам на работа.

Започна да се качва по стълбите и извика: „Облечи сухи дрехи на Лив!“.

 

 

Когато Миле гледаше Сири, обикновено си мислеше: „Тя започва да остарява. Над четиридесет години е. Нещо не е наред с гърба й. Той е крив и често я боли. Когато говориш с нея, се налага да се наведеш леко встрани. Аз съм млада. Устните, кожата и ръцете ми са млади. Никой не може да види всичките ми строшени кости. Мъчно ми е за нея. Гърбът й е изкривен, винаги я боли, а когато е била малка, брат й се е удавил в едно езеро в гората, докато тя е стояла отстрани и е гледала“.

 

 

Миле се движеше безшумно из къщата и подреждаше. Йон й разказа, че когато братът на Сири починал преди повече от тридесет години, всички спрели да говорят с нея. Тогава тя била само на шест. Дори Йени не говорела с нея. А тя беше майка й.

Йон понижи глас:

— Знаеш какво мисля за нея.

Но, поне така й каза той, един стар човек на име Ула направил за момичето къща за кукли с миниатюрни мебели и куклички, за да има нещо, за което да си мисли, различно от Сивер.

Миле се сети за Сири. Тя беше в ресторанта. Не биваше да я безпокоят. Винаги (или почти винаги) отговаряше кисело, когато я попиташе за нещо.

Йон никога не отговаряше кисело, напротив, изглеждаше почти радостен, когато тя почукваше на вратата на кабинета му, за да му зададе някакъв въпрос. Винаги я канеше да влезе и да седне и разговаряха.

Миле познаваше Йон само от няколко седмици, но беше убедена, че между тях има нещо. Нещо, което не можеше да се изрази с думи.

 

 

Истината бе, че не бе успяла да се предпази от него.

Първия път, когато го видя, той стоеше на ъгъла на улиците „Акешгата“ и „Карл Юхан“ и настойчиво се взираше в нещо или някого. Годината беше 1993-та, Сири беше на двадесет и пет. Запита се какво ли гледа непознатият, имаше достатъчно време да разбере, преди той да я забележи.

Беше висок и тъмнокос, слаб като скулптурите на Алберто Джакомети^[12], носеше износени дънки, бяла ленена риза и развяващ се шлифер. Беше красив мъж, но в блестящите му втренчени очи се долавяше нещо притеснително.

Стоеше съвсем неподвижно в ъгъла, непоклатим като скала. Напомни й за статуята на крал Хокон Седми^[13] на няколко квартала оттук, тази, която тя подминаваше и поздравяваше всяка вечер на път към вкъщи след работа.

Той стоеше там, мъж, когото тя все още не познаваше и който скоро щеше да обърне погледа си към нея — развяващ се шлифер, притиснат към гърдите му вестник (подобно на статуята, която държеше униформена шапка до гърдите си), слаб, прав, обрулен от вятъра, смел мъж колона.

 

 

Сири беше на път за работа, поредното богаташко събиране, състоящо се от клиенти, които плащат щедро и вярват, че да си поръчаш вино за 1000 крони е същото като това да се храниш добре. Две години по-рано тя работеше като главен готвач в един ресторант на улица „Фрогнервайен“, който впоследствие фалира. Сега ръководеше собствена фирма за кетъринг — „Храната за тържества на Ирис“, и имаше време за мислене. Не че мисленето задължително беше предимство. Най-много й се искаше да се отърве от всичко.

Хора, които нямаха нищо общо с ресторантьорския бранш, често я питаха дали бе решила да стане готвач, защото още от дете бе показала особени кулинарни заложби. Все едно я оприличаваха на малка балерина, която танцува на пода в хола, докато нейните родители, баби, дядовци, лели, чичовци и съседи въздишат и възхитено мълвят: „Да, някой ден ще я видим на сцената“. Но всъщност не. Не беше така.

Доколкото Сири изобщо размишляваше върху избора си на работа, тя гледаше на себе си като на занаятчия, също като баща си и за разлика от майка си. В детството й нямаше никакви сетивни преживявания, свързани с храна (с изключение на къкрещите на печката манджи на майка й и сладоледа с вкус на шамфъстък във фризера).

Тя беше трудолюбива, беше от хората, които се справят с живота. В ресторанта на улица „Фрогнервайен“ започна като помощник-готвач, успя да се издигне до главен готвач (без никакво време за мислене) и тъкмо беше на път да го превърне в наистина качествено заведение, когато той фалира. А сега глупавият кетъринг. Той наистина се превърна в незабавен икономически успех и й даде време за личен живот, но въпреки всичко й се струваше нетърпим. Това беше единствената дума, която й идваше наум.

Делови вечери, сватби, фирмени празненства и коледни трапези. Дебели богаташи, които молеха за „Шато Петрус Померол“ и мислеха, че колената й ще се подкосят от това. Нетърпимо.

 

 

Беше хванала дългата си тъмна коса в стегната конска опашка, носеше жълти ботуши на високи токчета и късо жълто есенно палто с колан, наследено от майка й. Имаше леко крив гръб, който понякога й причиняваше болка. Останалите невинаги му обръщаха внимание. Забелязваха я по съвсем други причини.

Но ако Йон, който година след година щеше да гали изкривяването и да се опитва да го изправи, би решил да направи коментар за гърба й, тя вероятно би отговорила:

— Изкривяване, малка грациозна чупка в кръста, сякаш съм направила циганско колело и съм застинала, докато се опитвам да се изправя, все едно съм замръзнала, преди движението да е завършено.

 

 

Беше поканила Йон на вечеря у тях за първи път. Отвори последната кутия с патешко конфи^[14], която бе донесла със себе си от Франция, свари няколко картофа и приготви зелена салата.

Но преди това, преди да приготви вечерята, преди той да свали палтото си и да легне върху нея, толкова слаб, че костите му оставяха следи по тялото й, преди да я събуди на следващата сутрин и да прошепне, че тя се е превърнала в част от него, Сири тръгна към „Акешгата“. Мина покрай централите на вестниците „Дагбладет“, „ВГ“ и „Афтенпостен“, по онова време те се намираха една до друга. Погледът й падна върху мъжа, напомнящ й за статуята на крал Хокон Седми, който се взираше по протежението на „Карл Юхан“. Тя отново се запита какво толкова гледа, тъй като той не преставаше. Упорито се взираше в нещо и не я забелязваше.

Той се намираше на другата страна на улицата. Проследи погледа му. На „Карл Юхан“ не беше кацнало НЛО, нито замъкът на кралското семейство, нито Стуртингът^[15] бяха избухнали в пламъци, от балкона на хотел „Гранд“ не им махаше нобелов лауреат, но — и това е чистата истина — пред пекарната „Самсон“ на площад „Егерторге“ стоеше млада руса жена в тясна къса черна пола на бели слончета, която сякаш се полюшваше към него.

Точно така, да!

Той се взираше в жена. В млада и красива жена. Нищо кой знае какво.

Сири си пое дъх и погледна от него към нея. Като че ли той се опитваше да я привлече към себе си с поглед. И това явно вършеше работа. Блондинката се протегна и започна да се полюшва още по-силно.

Сири помисли, че ако непознатият (подобен на замръзнала и смела каменна колона) не престанеше да се взира в младата жена, а тя продължеше да се полюшва към него, белите слончета щяха да се откъснат от миниполата й и да затрополят в транс към него.

Не помни дали си бе помислила още нещо, нещо, различно от слонове, които тичат лудо по улиците на Осло, но ако се наложеше да изрази с думи какво почувства, когато видя Йон за първи път (преди той да я забележи и преди да научи името му), навярно би казала: „Не е за вярване, че съществува жена, която се хваща на този номер. Не е за вярване, че тя се връзва на най-стария флиртаджийски номер — мъж, който се взира в нея. Какво си мисли? Че той я вижда? Че прониква в душата й? Че я съблича с поглед? Че е решил, че желае именно нея, и неговият интерес (или внимание) е само част от това, което ще й покаже, когато тя стане негова? Че той, големият съблазнител, се е влюбил в нея, докато тя се полюшва пред пекарната «Самсон»?“.

„Глупави жени и досадни мъже — повтаряше често майка й, когато Сири беше малка. — Всички са самотни и настояват да бъдат забелязани, приличат на малки деца, които стоят в някой ъгъл в стаята и плачат с глас.“

Сири искаше да даде урок на този мъж, който явно вярваше, че може да привлече която и да е жена към себе си само с поглед. Махна ластика и пусна дългата си тъмна коса. Тръгна по улицата от своя ъгъл към неговия. Една стъпка, две стъпки, три стъпки. Блондинката с полата на слончета скоро щеше да бъде само спомен. Четири стъпки, пет стъпки, шест стъпки. Той я забеляза. Седем стъпки, осем стъпки. Вече се взираше в нея. Тя прекоси улицата, а той започна да се чуди защо усилията му не дават резултат. Девет стъпки. Сири отметна коса. Десет стъпки, единадесет стъпки. Мина покрай него. Дванадесет стъпки. Той остана зад гърба й. Тринадесет стъпки. Сега ти си само спомен.

Нещата биха могли да приключат с това и всичко щеше да е различно, ако в една дъждовна нощ три седмици по-късно Сири не беше попаднала на него на площад „Седми юни“^[16], точно там, където стоеше статуята на крал Хокон Седми с цялата си смелост. Тя се прибираше от работа. Валеше. Водата под краката й бълбукаше. Замръзваше до кости. Студеният дъжд предупреждаваше за безмилостна есен, въпреки че бе едва последната седмица от август. Внезапно той изникна пред статуята. Вече изобщо не приличаше на нея. Самият крал не беше повлиян от времето. Той си оставаше смел и висок, независимо колко вода се изливаше върху него. От своя страна Йон, чието име тя все още не знаеше, изглеждаше мокър и замръзнал, приличаше по-скоро на голямото черно куче, което старият Ула си взе, след като овдовя.

Сири присви очи към него. Веднага разпозна досадния красив непознат, когото беше игнорирала преди три седмици. Този, когото бе разобличила като мъж, който вярва, че би могъл да привлече всяка жена към себе си само с поглед, и който й бе напомнил за статуята, пред която стоеше сега. Чакаше ли я? Тя не вярваше в съдбоносни случайности, но това си беше съдбоносна случайност — да попадне на него там, посред нощ, с крал Хокон Седми за свидетел. Той не би могъл да знае, че когато го видя на ъгъла на „Акешгата“ и „Карл Юхан“, тя се бе сетила точно за тази статуя. Не би могъл да знае, че си бе помислила каквото и да било, че изобщо беше мислила за него (нали се престори, че не го забелязва). Не би могъл да знае, че тя минава по този път на връщане от работа всяка нощ. За разлика от блондинката с миниполата на слончета, Сири не беше жена, която се връзва на номера — нито на взиране, нито на лоши реплики, нито на идеята за съдбоносни срещи. (Самата дума „съдбоносен“ й звучеше прекалено глупаво.)

— Здравей — поздрави я непознатият.

Площад „Седми юни“ беше пуст. Часът беше почти три през нощта, нощите вече не бяха светли. Но тя не се страхуваше. Никога не се страхуваше в Осло. Наложи му се да извика, за да може тя да го чуе през дъжда. Стояха от двете страни на статуята.

— Здравей — отвърна Сири.

Той направи крачка към нея, улови погледа й.

— Изплаших ли те?

— Не.

Той посочи към себе си, към подгизналото си палто, което се бе залепило към тялото му, и отбеляза:

— Дрехите му са мръсни, но ръцете му са чисти, ако разбираш какво искам да кажа.

Не го разбра. Чак след като се ожениха и се роди Алма, се сети, че това е било цитат от песен на Боб Дилън.

— Не мръсни, а мокри — уточни тя.

Сири обичаше да придава смисъл на нещата, искаше всичко да е правилно, никога не пренебрегваше фактите, отделяше много време на това и често поправяше другите.

— Дрехите ти не са мръсни, а мокри — повтори тя и внимателно се усмихна. — Има известна разлика.

Той я погледна в очите, усмихна се и пристъпи към нея.

— Съвсем подгизнали! — съгласи се, внимателно докосна бузата й и избърса една дъждовна капка от нея. — Твоите също.

 

 

Две години по-късно, когато Сири вече бе омъжена за Йон и в напреднала бременност с първата си дъщеря, баща й, Бу Андерс Валин, почина. Тя събра багажа си в една чанта и отпътува от „Майлунд“ за Стиле на остров Готланд, където баща й се премести след смъртта на малкия Сивер през 1974 година. Живееше заедно с жена на име София.

През първите години Бу Андерс Валин посещаваше Йени и Сири доста често. Рождени дни. Бъдни вечер. Веднъж, вероятно през 1977 година, забрави да донесе подаръка, който бе купил за рождения ден на дъщеря си от един магазин за детски играчки в Стокхолм (Сири ставаше на девет години). В опит да закърпи положението отиде в кухнята, взе една ножица от кухненския шкаф и наряза палтото си. Превърна го в малка мантия за дъщеря си.

— Ето! — заяви той. — Заповядай, Сири Брудал-Валин! Това е мантия невидимка, донесена в „Майлунд“ от един вълшебник от Швеция. Когато си я сложиш, никой няма да може да те види, но ти ще можеш да виждаш всички.

Майка й завъртя очи и се изправи, но се спъна заради високите токчета на жълтите си обувки. До гуша й бе дошло от номерата на баща й. Той остана чак докато Сири заспа. Тя още помнеше как той седна на ръба на леглото й и изброи всичко, което би могла да направи на следващия ден, тъй като вече имаше мантия невидимка.

Можеш да виждаш всички, но никой не може да те види.

Можеш да чуваш всички, но никой не може да те чуе.

Можеш да докосваш всички, но никой не може да те докосне.

 

 

Сири имаше само три снимки на баща си.

Първата, черно-бяла, беше на тях двамата заедно. Той лежи на дивана със затворени очи, косата му е къса, кестенява, блестяща и гладка. Навярно е използвал гел за коса. Сресал я е на една страна. Ризата му е разкопчана. Върху корема му лежи бебенце — бледо, закръглено и топло като прясно изпечен хляб. Сири е едва на един месец. И двамата спят.

Когато Йени почина есента на 2010 година (почти по същото време, по което трите малки момчета откриха останките на Миле в гората), след нея останаха дневници, състоящи се от кратки, телеграфни записки. През октомври 1968 година, горе-долу когато е била направена снимката на малката Сири, е записала: „Не издържам на пищенето! Не ставам за това! Никога повече! Единственият, който успява да я накара да спре да плаче, е Бу Андерс. Слага я върху корема си и двамата заспиват. Благословен сън.“

Втората снимка е на баща й, нея и Сивер. Това е единствената снимка, която тя притежава, на която баща й е с двете си деца. Годината е 1973-а. Снимката отново е черно-бяла. Застанали са един до друг на двора в „Майлунд“. Баща й стои по средата и държи брат й за ръка. Сири е малко встрани. Тя е на пет години и изглежда много сериозна. Есен е. Всички носят дебели пуловери. Ще ходят на разходка в гората. Сивер носи плетена шапка. Тук е на три години и се усмихва до уши. Вероятно фотографът е майка й.

Третата снимка е от 1986 година. Косата и брадата на баща й са побелели. Брадата му покрива почти цялото му лице. Той седи на пейка в градината пред къщата от варовик в Слите. Държи букет диви цветя в ръка и го подава на фотографа, сякаш казва „Заповядай! За теб са!“. София направи снимката и я изпрати на Сири, захваната с кламер към една картичка, на която пишеше: „Здравей, Сири, поздрави от баща ти, който се чувства добре. Липсваш му. Честит осемнадесети рожден ден!“.

Сири винаги се бе чудила защо баща й не й бе писал сам. И защо той (или София) й беше изпратил тази снимка, на която лицето му не се виждаше. Само много коса и стърчаща във всички посоки брада. Какво искаше да й каже с това? Наистина ли му беше мъчно за нея?

Сега той си беше отишъл на седемдесет и девет годишна възраст. Беше починал през нощта срещу петнадесети юни 1995 година. Сири научи още същата сутрин. София й се обади.

— Баща ти е мъртъв — обяви тя със звънлив, едва ли не радостен глас.

 

 

Много години по-късно след няколко чаши вино Сири се опита да имитира как бе прозвучал гласът на София пред мъжа си. Не успя. Все едно да се опиташ да изпееш песен, която си сънувал.

Йон я погали по косата.

— Обясни ми — подкани я той, — какво беше толкова специално в начина, по който ти го съобщи?

— Не знам — отвърна тя. — Прозвуча красиво. Не думите й, все пак ми стана мъчно, въпреки че не го познавах особено добре, а начинът, по който звучеше гласът й — като камбанка.

Сири искаше да види баща си за последен път, да го види мъртъв. Да свърже в съзнанието си момента, в който той лежи на дивана с разкопчана риза и нея върху корема си, с този, в който лежи мъртъв в леглото си.

— Ще го оставя за едно денонощие — обясни София със звънливия си глас. — Но после ще дойдат да го вземат.

Сири не попита кои са „те“. Предполагаше, че става дума за погребалните агенти от остров Готланд и че възрастната жена вече бе говорила с тях, както и с лекаря, който го бе произнесъл за мъртъв, и се бяха съгласили, че Бу Андерс може да остане в леглото си още един ден, така че единственото му живо дете да може да дойде от Норвегия и да се сбогува.

 

 

Пътуването беше дълго. Първо с кола от „Майлунд“ до Осло. Йон караше. Настоя да остане с нея през целия път, да бъде с нея в случай на нужда. Ами ако внезапно получеше контракции? Тя отказа. Искаше да направи това сама. Той имаше достатъчно работа по последната коректура на сборника си с разкази. Успокои го, че ако действително получи контракции, просто ще роди в Слите.

Продължи със самолет от летището във Форнебю^[17] до Стокхолм. Последва още един полет — от Стокхолм до Висбю^[18], накрая кратко пътуване с кола оттам до Слите.

В препълнения малък витлов самолет от Стокхолм до Висбю Сири седеше до някакъв мъж на средна възраст. В момента, в който излетяха, той се оплака, че тя заема прекалено много място. Сири беше бременна в седмия месец. Мъжът смяташе, че тя е трябвало да запази две седалки, че големият й корем заема част от неговото място, от мястото, за което той си беше платил. Вайкаше се, че не можел да се движи, да мести крайниците или погледа си, без коремът й да му се изпречи. „Това е неприятно и несправедливо“, заяви той и извика стюардесата. Сири усети как бузите й пламнаха. Мъжът се разпали още повече. Когато стюардесата дойде, думите му вече излизаха на пресекулки.

— Голяма… Прекалено голяма… Моето място… Не съм избрал да седя тук… Не мога да се движа…

Той жестикулираше и викаше, но беше заглушен от витлата на самолета. Стюардесата се огледа. Да извика ли капитана? Другите пътници неспокойно се въртяха на седалките си. Балтийско море проблясваше в зелено на стотици метри под тях.

Сири постави ръце върху големия си корем, незабележимо се залюля напред-назад и впери поглед в джоба на гърба на седалката срещу нея. Детето се движеше. Не с малки ентусиазирани ритания и удари с юмруци. Беше станало прекалено голямо за това. Вече се движеше бавно. Беше момиче. Тя не успяваше да си го представи. Ръце, крака, корем, полови органи, колена. Кожа. Всичките миниатюрни и съвършени, поне така се надяваше. Миниатюрно непознато телце с миниатюрно непознато личице. Не успяваше да си го представи, колкото и да се стараеше. Дете. Лице. Нощем сънуваше животни — котки, жаби, птици, и пусти пейзажи. Усещаше как коремът й се издува — първо тук, после там.

Мъжът до нея не се предаваше, настояваше за нормална седалка с място за цялото му тяло. Стюардесата безпомощно го слушаше и навярно си мислеше: „Да му кажа ли колко неразумно се държи? Да направя ли ситуацията още по-лоша? Да отстъпя ли? Да му дам ли право да продължи да се държи по този начин?“. Самолетът беше пълен. Нямаше къде да го премести.

Той продължи да се оплаква. На Сири й се искаше да спре.

„Трябва да престанеш. Престани! Не можеш да продължаваш да се държиш така. Не е уместно!“ Усети как детето се завъртя вътре в нея, сякаш се опитваше да се увие около гръбнака й. С усилие си пое дъх.

— Нямам място! — продължаваше да вика и жестикулира мъжът.

Сири сграбчи ръката му, притисна устните си до голямото му светлочервено и месесто ухо и изсъска:

— Няма ли да млъкнете?

Той отвори и затвори уста.

Тя добави:

— Не знаете ли, че ако продължавате в този дух, бихте могли да предизвикате преждевременно раждане? — Понижи глас: — Доказано е.

— Какво е доказано? — прошепна той.

— Доказано е — повтори тя, — че ако продължите да се държите по този начин, ще предизвикате преждевременно раждане. Тогава ще се наложи да родя тук, до вас, в самолета, на хиляди метри над морето, и няма да ви е много по-удобно!

 

 

Когато Сири най-после пристигна в къщата на баща си, вече беше късно, слънцето залязваше. София седеше на дървена пейка под едно дърво в градината. Изправи се, щом я видя. Като малка Сири прекара няколко лета заедно с нея и баща си. Това й се струваше толкова отдавна. Изненада се, когато видя другата жена. В спомените й тя бе красива и тъмнокоса, по телефона звучеше толкова ведро, а се бе превърнала в стара жена с помътнели очи.

— Мила моя — промълви София глухо и посочи корема й с пръст, — нямахме представа… Баща ти и аз нямахме представа… Кога е терминът ти?

— Така и не му писах да му съобщя за това — обясни Сири. — Терминът ми е през август, на двадесет и първи. Навършвам двадесет и седем години на десети. Може би ще си имаме двама рожденици. — Сложи ръка върху корема си. — Момиче е. Ще се казва Алма.

 

 

Бу Андерс Валин лежеше изпънат в леглото си, беше покрит с изгладен чаршаф. На нощното шкафче до него стоеше запалена свещ. Баща й бе измит, избръснат и облечен в чиста фланелена пижама. София (или някой друг) бе увила една карирана кърпа около челюстта му и я беше завързала над главата му. На Сири това не й харесваше. Как щеше да говори с него, когато брадичката му беше покрита по този начин, а на главата му стоеше този смешен възел, все едно носеше боне? Предположи, че кърпата е там, за да се попречи на устата му да се отвори. Наведе се над него. Очите му бяха затворени. Изглеждаше строг и недостъпен. Не спокоен или мил, не примирен с новото си състояние, а едва ли не враждебен. Според нея това донякъде се дължеше на тесните му неодобрително свити устни, както и на карираната кърпа около главата му. Искаше й се да развърже възела, но не смееше.

Седна на ръба на леглото и колебливо произнесе:

— Татко…

Взе ръката му. Беше студена, кожата лепкава. Беше я страх да я стисне.

— Татко — повтори тя.

Разплака се. В същото време седеше съвсем неподвижно на ръба на леглото и наблюдаваше всичко това. Едновременно плачеше и не плачеше. Тази, която не плачеше, тихо я укори: „Само се преструваш, отдавна го отписа“.

 

 

Начинът, по който тя се разделяше на две, понякога дори на четири, беше незабележим и почти безболезнен. Първия път, когато това се случи, Сири беше на три-четири години. Помнеше, че й се зави свят, все едно беше вдишала невидим газ. Когато Сивер изчезна, една част от нея остана край езерото (и никога не си тръгна), а другата отиде вкъщи, за да помоли за помощ.

Годината преди брат й да се удави, Сири сподели с него, че има още братя и сестри. Тя беше на пет години, той на три. Тъкмо се бе научила да чете и да пише името си. Както отпред назад, така и отзад напред. Откри, че е по-красиво, прочетено отзад напред.

— И–р–и–с — произнесе тя на висок глас.

Погледна баща си, който четеше вестник.

— Какво означава „ирис“?

— Цвете — отговори той и вдигна поглед, — расте в градината ни. Очите ти. Сини със златни пръски.

— Едната ми сестра се казва Ирис — обясни тя на Сивер.

Бяха навън на двора и си играеха.

— Понякога е невидима, а понякога не.

— Ти си Сири! — извика брат й.

— Някой път съм Сири, друг път съм Ирис — отвърна тя. — От време на време съм и двете едновременно или нито едната.

— Ти си Сири! — извика Сивер още веднъж.

Свали сивата шапка от главата си, хвърли я на земята и застана пред нея. Опита се да вземе ръката й, но тя го бутна настрана.

— Ти си Сири!

— Не лъжа — отвърна тя. — Просто е така.

 

 

Това донякъде се дължеше на взаимоотношенията с майка й. Чисто и просто й се налагаше да се раздели на няколко части, за да може да се справи с нейните настроения. С времето това се превърна в навик. Дори не й се завиваше свят. Невидимият газ й носеше облекчение, просто вдишваше дълбоко и го оставяше да действа.

Гневът на майка й бе толкова силен и непреодолим, че бе най-добре да се разделиш и да се превърнеш в цяла армия. Една Сири стоеше нащрек. Друга се бореше. Трета плачеше и молеше за милост. Четвърта говореше разумно. Пета танцуваше и правеше бели. Шеста молеше за извинение. Седма носеше плодове, утеха и топъл чай. Осма се опитваше да оправи всичко. Девета бягаше оттам, но не стигаше особено далеч.

Тялото на майка й приличаше на някаква фантастична сграда — приказен замък, пирамида или крепост. Всяка седмица биваше нападано отвътре — от мравки, щръклици, кърлежи, плъхове и алкохол. Рухваше и всичко, цялата Йени, трябваше да се построи наново. Камък по камък, дъска по дъска, гвоздей по гвоздей. Това можеше да се случи в понеделник, в събота, във вторник, всеки ден или изобщо да не се случи някоя седмица. Последното беше най-страшно, тъй като тогава Сири непрекъснато очакваше неизбежното и не спираше да се страхува. Или още по-лошо — понякога минаваше много дълго време — седмици, може би месеци — между разпаданията на майка й и тя си позволяваше да си отдъхне. Преставаше да бъде нащрек, говореше с прекалено висок глас, прегръщаше я малко по-силно, отколкото трябва, влетяваше вкъщи или цапаше пода.

Когато майка й беше в добро настроение (дълги спокойни дни без признаци за вътрешно нападение), приготвяше тържествени вечери в голямата кухня. Слагаше хубавите порцеланови и кристални чинии и чаши на голямата маса, побираща дванадесет души. Двете със Сири си обличаха красиви рокли и лачени обувки, слагаха си червило и парфюм L’Air du Temps. Фризерът беше пълен със сладолед (зелен сладолед с вкус на шамфъстък), от който беше разрешено да си сложиш няколко пъти за десерт. Майка й приготвяше специалната си манджа, състояща се от полуготова яхния и спагети, кренвирши, кюфтета в гъст кафяв сос от магазина, много доматено пюре, царевица, праз лук, малко кафяво козе сирене^[19] за вкус и стръкче магданоз за красота.

Трябваше да внимава повече. Ала винаги забравяше. Не беше достатъчно нащрек. Това беше проблемът. Не беше нащрек. Не внимаваше.

 

 

Сивер лежеше на дъното на езерото, а Сири стоеше на брега. Майка й отвори широко вратата и въпросително погледна слабото момиче, което стоеше отвън и се опитваше да си поеме дъх:

– Но Сири, скъпа моя, какво се е случило? Какво има?

После малко по-ниско, но без ни най-малко безпокойство:

– И какво си направила със Сивер?

 

 

Сири затвори вратата към стаята на баща си и отиде в градината. София все още седеше на дървената пейка.

Старата жена се обърна към нея.

— Всичко наред ли е?

— Да. Мисля да отида да се изкъпя.

— Добра идея. Сигурно още си сгорещена от пътуването. Помниш ли пътя към плажа?

— Да.

— Какво ще кажеш да изпием по чаша чай заедно, когато се върнеш?

— Би било чудесно. Много благодаря.

 

 

Духаше, беше станало късно. Плажът беше пуст, но тя все пак се скри зад затворената сладоледена будка, за да се преоблече. Сгъна лятната рокля и бикините, остави ги на земята и си облече жълт бански костюм. Затвори очи и сложи ръка върху корема си. Никакво движение. Неподвижно, тежко и непознато. Опита се да си представи лицето на бебето. Беше момиче. Момичето на Сири. Момичето на Сири и Йон. Океан, море, езеро, река, горско езеро. Представи си лицата. На бебето, своето, на Сивер и на Йон. Лица, намиращи се толкова близко до нейното, че се сливаха с него. Изглеждаха размазани и нереални. Понякога ги сънуваше — лицата, които се сливаха и образуваха нови лица. Писа за тях в дневника си, този, който си водеше, когато й се гадеше толкова много, че й се искаше да умре. Този, който си водеше, когато бебето беше на дванадесет седмици и с големината на сладководен рак. Мозъкът му растеше и се развиваше, костният мозък, черният дроб и далакът му бяха започнали да произвеждат кръвни клетки. Нямаше връщане назад. Бебето растеше и ставаше все по-силно. Друг. Непознат. И въпреки това вътре в нея. Бяха оплетени заедно в мрежа от кръвоносни съдове, вода, кожа и коса. Къде започваше другият и къде свършваше тя? В книгите за бременни майки, които четеше по онова време, пишеше: „Въпреки че не усещате бебето, то усеща вас.“ Страхуваше се. Гадеше й се. Толкова й се гадеше, че й се искаше да умре. Беше направо обидно за бременните жени да нарекат гаденето, което сполетяваше много от тях, „сутрешно гадене“, все едно се отнасяше за дребно, незначително неразположение около закуска. Навярно за много жени наистина беше така, но не и за Сири. Не можеше да готви. Не понасяше миризмата на собствената си кухня, наложи се да излезе в болнични, тъй като не беше в състояние да готви, без да повърне. Мирисът на кафе, камбала или мед я изпълваше с отвращение. Същото, макар и в не толкова голяма степен, се отнасяше за кореноплодните зеленчуци, месото (говеждо, свинско, агнешко и заешко), лука, лимоните, всички видове билки, особено копъра, който тя толкова много обичаше. Какво растеше в нея? Какво я нападаше и я изпълваше с отвращение, срам и ужас? Опита се да опише всичко това в дневника си. Надали беше полезно за детето (невинното дете, което не беше молило да бъде създадено) майка му да се чувства така, нали? Нарече дневника си „Черната книга“. Там пишеше всичко, което не можеше да каже. Всичко, което не биваше да си мисли.

Когато гаденето най-после премина (чак в шестия месец от бременността), Сири зарови дневника си и книгите за бременни майки в гората. Баща й често повтаряше, че ритуалите са важни, а сега лежеше в леглото си с кърпа около главата. Да заровиш книгите, е ритуал. Скоро щеше да зарови и баща си. Засмя се. Морето изглеждаше почти черно. Обикновено тук бе в различни нюанси на сиво-зеленото. Съвсем различно от морето близо до „Майлунд“. Нямаше никакви медузи. Нагази малко навътре, отпусна се върху водата и остави топлите вечерни вълни да я обливат. Коремът й се издигаше към небето кръгъл и жълт, заявка към звездите да стане една от тях. Детето не помръдваше. Тя затвори очи. Наоколо беше съвсем тихо.

 

 

Алма вървеше след Миле и Лив. Детегледачката имаше дълга тъмна коса, много по-дълга от тази на майка й. Лив подскачаше наоколо радостна и доволна. Днес беше рожденият ден на баба й и всички (с изключение на сестра й) бяха леко напрегнати. Предния ден майка й махна един дълъг дебел косъм от кухненския плот, размаха го пред очите на баща й, все едно беше червей, охлюв или стоножка, и изкрещя, че вече й е дошло до гуша. „Косми навсякъде! — оплака се тя. — В банята! В кухнята! В храната!“ Баща й я помоли да се успокои, за да не я чуе Миле, но тогава тя се вбеси още повече.

— Косата й в моята! — изкрещя тя и се хвана за главата.

Алма седеше до кухненския плот, пиеше чай с топло мляко и следеше развитието на събитията. Родителите й не я забелязваха.

Майка й всяка вечер й приготвяше чай с топло мляко, за да може да заспи. Успокояващ чай, който да я накара да се отпусне и да привлече съня. Преди й даваха мляко с какао, но тъй като вече беше станала по-голяма, получаваше чай.

Алма често се будеше посред нощ и отиваше да спи при майка си и баща си. Това продължи чак докато не навърши дванадесет години и не стана прекалено голяма за подобни неща. Не желаеше да спи сама нощем, макар да й бе неприятно да се събуди в студеното и влажно легло на родителите си на сутринта. Да се събуди, защото майка й казва „Вече трябва да ставаш, Алма!“ с уморен и леко разочарован глас. Да се събуди от хладната светлина от лампата на тавана. Нощта беше топла и мека, кожата на майка й, целувката на майка й. „Няма нищо, Алма. Ела да спиш при мен.“ Сутринта беше студена и влажна. Едно е мама нощем, друго — мама през деня. „Може би й се налага да се държи по този начин“, мислеше си момичето. Една Алма през нощта, друга през деня. Сънуваше кошмари. Затова й даваха успокояващ чай с топло мляко. Майка й бе напълно убедена в неговото действие.

Единственото, което помагаше срещу кошмарите, бе да лежиш в леглото си и в будно състояние да изброяваш всяко едно нещо, което би могло да се превърне в кошмар, след като заспиш. Например прасенца. Алма ги беше сънувала. В съня й майка й оголи зъби и се засмя. Баща й също. Трябваше да се мисли. Тогава ти си този, който контролира положението. Ако не забравеше да си помисли за прасенца, преди да заспи, те не успяваха да се превърнат в сънища и да се промъкнат в съня й. Мисленето приличаше на отмятане на списък. „Няма да сънувам месо. Няма да сънувам водни лилии. Няма да сънувам, че падам. Няма да сънувам, че се изгубвам в голям и непознат град и не мога да намеря мама, татко и Лив. Няма да сънувам насекоми. Няма да сънувам, че причинявам смъртта на някой друг.“ Сънят те прави беззащитен. Сънят те предава.

Най-често майка й беше сама в леглото, когато Алма се събуждаше от кошмари през нощта и отиваше в спалнята. Баща й спеше на тавана. Родителите й се преструваха, че спят заедно. За тях бе важно всички в семейството поне да се преструват, че спят в леглата си.

Алма обичаше да се хвърля в прегръдките на баща си, но вече беше станала толкова голяма и тежка, че той едва успяваше да я хване.

Неща, които можеш да правиш на дванадесет години: да седиш мирно и да пиеш чай, докато майка ти размахва косъм пред лицето на баща ти и крещи, да сънуваш водни лилии, да тичаш с всички сили и да скачаш в ръцете на мъж, който не успява да те задържи в прегръдките си.

— Внимавай с гърба на татко! — викаше майка й всеки път, когато Алма правеше това.

 

 

Майка й винаги получаваше комплименти за косата си, това много й харесваше. Преструваше се, че за нея подобни неща нямат значение или не я интересуват, но не беше така. Не можеше да се насити на комплиментите и хвалбите. Всеки път, когато някой й казваше нещо хубаво, бузите и носът й почервеняваха, а очите й се свиваха и се превръщаха в тънки процепи.

Заръча на Алма и Лив:

— Излезте и наберете цветя, с които да украсим масите.

Сякаш те бяха нейните малки цветарки. Затова сега обикаляха цветната поляна заедно с Миле.

Алма не виждаше смисъл в това начинание. Баба й не искаше никакво празненство в своя чест. Самата тя сподели това с нея, докато седяха в стария опел и караха с висока скорост надолу по пътя към пристанището. Това се случи три дни преди рождения й ден. Баба й имаше задачи за вършене в града и поиска по-голямата й внучка да я придружи, двете често излизаха заедно.

— Не искам това празненство по случай рождения ми ден — отсече тя и едва не вкара колата в канавката. — Не разбирам защо майка ти настоява. Заболява ме стомахът при самата мисъл за него. Иска ми се просто да избягам. Да се развикам на всички.

Баба й искаше да си купи червило, два чорапогащника и нов роман. Бе прочела за него в едно английско списание, за което беше абонирана. Момичето зад щанда в книжарницата, където самата Йени бе работила дълги години, не бе чувало нито за новия роман, нито за писателя, нито за английското списание. Нямаше представа дали би могла да поръча книгата. Очевидно не знаеше коя е баба й. Имаше големи очи, беше си сложило прекалено много грим. Възрастната жена се нахвърли върху него, без дори да повиши глас.

— Изплюй дъвката. Изтрий черното около очите си. Прочети вестник. Направи нещо полезно!

Накрая Алма я хвана за ръката и прошепна, че би могла да й помогне да поръча книгата по интернет. Не беше трудно. Можеха да го направят веднага щом се приберат у дома. Баба й я погледна и заяви, че се радва, че на света все още има умни и разбрани хора.

 

 

Цветната поляна и гората бяха зад къщата. Пред нея се намираше голямата градина, където Ирма подреди дълги маси в редици. Баща им помогна на приятелката на баба им да опъне две памучни платна между дърветата в случай на дъжд. Рано сутринта на големия ден майка им сложи бели ленени покривки върху масите. Те се развяваха на вятъра. Когато след няколко часа започна да ръми, тя изтича в градината, свали ги една по една и ги простря в къщата по столове, врати и перила. Не след дълго слънцето се подаде, майка им излезе в градината в тънката си бяла рокля и отново сложи покривките върху масите. Ала после се спусна мъгла и се наложи отново да ги махне.

Алма и Лив седяха на дивана в хола, бяха притиснали лица към прозореца. Все още бяха по нощници. Следяха майка си, която така и не можеше да реши дали да остави покривките върху масите, или не.

— Покривчице, дай да ям! — прошепна Алма на сестра си.

Лив се разсмя, сбърчи нос и сподели:

— Мисля, че мама изглежда красива между масите с развяващи се бели покривки сред морето от мъгла.

Малкото момиче бърчеше нос, когато се смееше. То беше единственото в семейството, което правеше това. Засмя се още по-силно, когато Алма го попита:

— Какво свети ли, свети, но никога не се превръща в принцеса?

— Не знам — отговори ентусиазирано то. — Кажи ми!

— Няма! Сети се сама.

 

 

През лятото родителите й работеха непрекъснато, особено майка й. Тя винаги знаеше точно кога ще се прибере. На баща й не можеше да се разчита. Майка й често повтаряше това. Тихо, но все пак достатъчно високо, че да могат да я чуят всички. Затова тя настоя да вземат някой, който да им помага с децата. Така Миле дойде в „Майлунд“. Наистина нямаха нужда от помощ, що се отнасяше до по-голямата им дъщеря. С Лив, която тъкмо беше навършила четири години, нещата обаче стояха другояче. Алма можеше да се грижи за себе си. Можеше да се грижи и за други. Понякога наглеждаше сестра си (не прекалено дълго). От време на време наглеждаше и едно малко момче на име Симен, което живееше в началото на пътя, но това не се случваше особено често и никога не беше за прекалено дълго време. Това лято Симен бе станал прекалено голям за детегледачка.

Алма позвъни на вратата на семейството му още в деня, в който пристигнаха в „Майлунд“. Майка му отвори. Носеше диамантено кръстче на шията си и както винаги изглеждаше много сериозна. Веднъж Симен й разказа, че майка му го нарича „малка сладкопойна чучулига“, както в песента. Не знаеше защо. Той не приличаше на чучулига. Може би на врана, но в никакъв случай на чучулига. Майка му също не приличаше на тази хубава птица.

— Здравейте — поздрави Алма и премина направо на въпроса. — Бих могла да се грижа за Симен през лятото.

Ала жената започна да клати глава още преди тя да спре да говори. Не разбираше защо. Нима я смяташе за странна? Понякога косата й стърчеше и тогава изглеждаше чудновато. Или нещо не беше наред с гласа й? Да не би да бе прозвучал пискливо? Да не би да беше казала нещо глупаво? Трябваше ли да започне с малко странични приказки, преди да премине към въпроса? Например да подхване разговора с: „Отдавна не сме се виждали. Не мога да повярвам, че е изминала цяла година от последния път. Добре ли сте?“. Или нещо подобно?

Майката на момчето стоеше зад вратата. Явно искаше да я затвори колкото се може по-скоро.

— Не, Алма, Симен вече е голям и нямаме нужда от това. Той е на девет години, нали знаеш. Вие сте на почти една и съща възраст.

Момичето сведе поглед и прокара ръка през бретона си.

— Не сме — отвърна то. — Аз всъщност скоро ще стана на тринадесет.

— Независимо от това… Симен си играе с приятелите си и не се нуждае от детегледачка. Все пак благодаря. До скоро виждане.

Алма погледна право към нея.

— Ще го направим ли наистина?

Жената вече беше започнала да затваря вратата, но сега отново я отвори.

— Дали ще направим какво, Алма? — Да се видим! Ще го направим ли? Или просто го казвате ей така?

Майката на Симен леко се засмя. Алма я виждаше да се смее за първи път. Имаше хубава усмивка. Спогледаха се.

— Може би нещо средно между двете. Убедена съм, че ще се видим. Нали през лятото сме съседи, непрекъснато попадаме едни на други. Но беше и нещо, което просто казах. Разбираш ли?

 

 

Предишното лято Алма получи двеста крони, за да гледа Симен за четири часа. Първия час прекараха в „Майлунд“, на момчето му се стори забавно да тича нагоре-надолу по стълбището, което стигаше от приземния етаж до тавана, където пишеше баща й. „Никога не съм бил в толкова огромна къща, с толкова голямо и дълго стълбище“, сподели той. Накрая баба й излезе от стаята си (тя се намираше на втория етаж и всъщност представляваше две големи стаи и баня) и помоли двете деца да отидат на разходка в гората или да измислят нещо друго, което да правят заедно, тъй като не издържаше на тичането им по стълбите. Лазеше й по нервите.

Майка й щеше да излезе за работа след малко, а това значеше, че баща й скоро щеше да спре да пише, за да поеме грижите за Лив. Така бяха уредили нещата лятото преди пристигането на Миле. Деляха деня помежду си. Преди да замине, майка й приготви пакет с храна за Симен и Алма. Сандвичи, ябълков сладкиш и сок. Лив нямаше да дойде с тях. Беше прекалено малка.

— Не ходете близо до езерото — заръча майка й.

— Няма, няма. Знаем.

— И се грижи добре за Симен. Не го оставяй да тича, не го изгубвай от поглед.

Тя погали момчето по главата и промълви:

— Здравей, Симен, как си?

— Добре — промърмори той.

Алма завъртя очи. Майка й не можеше да не се намеси.

— Всъщност аз съм детегледачката — прошепна тя. — Винаги си пъхаш носа там, където не ти е работата.

 

 

Двамата със Симен отидоха в гората и изядоха храната си до езерото. Нали там можеха да се къпят, само трябваше да внимават с водните лилии. Алма разказа на момчето за Сивер, който се беше удавил в езерото преди много години, после изля червения си сок във водата. Не обичаше червен сок. Колко пъти беше повтаряла това на майка си! Червеният сок имаше вкус на повръщано. Но (отказваше да сподели това със Симен) майка й не я слушаше. Никога не слушаше, когато Алма казваше нещо. Навярно искаше голямата й дъщеря никога да не се бе раждала. Така поне си мислеше самата Алма. Или? Момичето погледна към езерото. Симен седеше близо до нея. Разказваше му за Сивер. Постепенно историята се превърна в приказка. Харесваше й, че той я слуша и се притиска към нея. Може би нещата не бяха толкова прости?

Майка й никога не й казваше „не“, когато я молеше да отиде при нея през нощта. Не се ядосваше. Кожата й, целувката й. Утешаваше я, галеше я по корема и шепнеше: „Било е само сън, Алма. Сънищата се загнездват в тялото и на човек му е необходимо малко време, за да се отърси от тях, но те не са истински, не са знак за нещо“.

През деня тя предпочиташе да бъде заедно с баща си. Когато беше по-малка, той й разрешаваше да седи в кабинета му, ако обещаеше да е тиха като мишчица. Даваше й да чете книга или да прави нещо на компютъра (стига да беше без звук). Често й казваше, че му помага с писането просто с това, че е в стаята.

Понякога обсъждаше нещо с нея, разказваше й за какво пише или мисли, задаваше й въпроси или я молеше за съвет.

— Мен има ли ме в книгата? — попита веднъж тя.

— Не теб. Момиче, което малко прилича на теб, но няма твоите сили и способности — отговори баща й и замълча. — Не теб, Алма. То въобще не прилича на теб. Момичето в книгата е измислено от мен.

— Странна работа имаш. Нещо не виждам какъв смисъл има от нея.

 

 

Когато Алма беше още по-малка, може би на възрастта на Лив, често си играеше с къщата за кукли, която Ула беше издялкал за майка й, когато тя била малка и никой не искал да говори с нея заради случилото се със Сивер. Седеше тихо на пода на тавана и я мебелираше, поставяше куклите в различни стаи. Имаше седем кукли — четирима възрастни, две деца и едно бебе. Чудеше се кои ли са четиримата възрастни. Двама мъже и две жени. Ако едната жена, тази със синия пуловер и жълтите разкроени панталони, беше майката, а мъжът с червения пуловер и сините разкроени панталони беше бащата, кои бяха другите двама, тези, облечени в рокля и костюм?

— Те са приятели на семейството — обясни баща й.

После добави:

— Ако искаш да останеш, трябва да си тиха като мишчица.

— Кой е ушил дрехите им? Съпругата на Ула ли е издялкала куклите?

Той въздъхна.

— Нямам представа, Алма.

Лив така и не прояви желание да играе с куклената къща. Тя скачаше и танцуваше наоколо, усмихваше се и се смееше. Светлите й къдрици блестяха, където и да се намираше. „Какво блести ли, блести, но никога не се превръща в принцеса?“ Всички, които я срещаха, казваха, че е слънчево дете.

 

 

Когато Алма навърши десет години, започна да ходи в ново училище. Не успя да намери своето място там. Не се сприятели с никого. Не си играеше с другите деца в междучасията. Седеше сама в един ъгъл на двора или се затваряше в тоалетната. „Няма значение — настояваше тя. — Харесва ми да съм сама, не искам да си играя с останалите. Йон е най-добрият ми приятел.“

— Но аз съм баща ти — отвръщаше той. — Хубаво е да имаш приятели и на твоята възраст.

— Искам само теб.

— Да поканим ли класа ти у нас? Тува например? Или Марие-Луисе, или…

— Вярваш ли в Бог, тате? — прекъсна го дъщеря му.

— Не, не вярвам. Ала много хора вярват в него. Ами Джина или Хана Линеа? Може би някоя от тях ще има желание да ни дойде на гости?

— Мама също не вярва в Бог — продължи тя. — Защо?

— Мисля, че вярваме в хората. Във всичко, което те постигат — както доброто, така и лошото. Строим, разрушаваме, после отново строим. Мисля, че всеки ден ни предоставя избор…

— Аз вярвам в Бог — прекъсна го отново Алма и го прегърна. — Моля му се всеки ден. Моля се двамата с теб да живеем дълго. Обичам те, тате! Не искам да се разболяваш и да умираш, въпреки че започваш да остаряваш.

— Ей! Не съм стар! — възрази той и се опита да се засмее.

Тези разговори с дъщеря му не му се отразяваха добре. Защо не можеше (поне от време на време) да говори като другите десетгодишни деца?

Веднъж й купи голям плик с бонбони, розов гланц за устни и DVD с епизоди от сериала „Хана Монтана“. „Пакет изненада!“, извика той веднага щом се прибра вкъщи.

Алма изтича към него, изтръгна плика от ръцете му и погледна вътре. Когато видя съдържанието му, очите й се свиха. После се напълниха със сълзи. Извади гланца за устни и го задържа между показалеца и палеца си, все едно беше мъртва мишка. Малкото й пухкавичко лице вече бе мокро от сълзи. Върна гланца обратно в плика, връчи му го и изтърси: „Ти изобщо не ме познаваш!“.

Обърна се и изтича нагоре по стълбите.

 

 

Един друг ден голямата му дъщеря сподели:

— Понякога Бог ми говори.

— Какво ти казва?

— Казва, че трябва да направя различни неща за него, а ако откажа, ще умреш.

— Алма!

Йон се изправи, остави книгата настрана, притисна детето към себе си и прошепна:

— Какви неща те кара да правиш?

— Кара ме да стоя будна цяла нощ и да не спя. Да изляза навън в дъжда и да обиколя къщата сто пъти тичешком, макар да не искам. Да минавам на червено вместо на зелено, въпреки че идват коли. Да раздам плюшените си играчки. Да ям скумрия в доматен сос, която толкова мразя.

— Ей, почакай! С майка ти мислехме, че реши да раздадеш плюшените си играчки, защото вече не си играеш с тях. Самата ти каза, че си прекалено голяма за такива неща.

— Аз съм прекалено голяма — отвърна Алма. — Не това е важното. Никога не бих се разделила с Пепе, ако Бог не ми беше казал да го направя.

— Дала си Пепе на някого?

— Подарих го на Кнут от съседния клас.

— Кнут, който се държа зле с теб, когато започна да ходиш на училище?

— Да, на него! А той каза, че ще се изпикае върху Пепе и ще го хвърли на боклука. Каза, че не иска нищо, което съм докосвала с гнусните си пръсти. Аз коленичих пред него и го помолих да го вземе, уверих го, че може да прави с него каквото си иска, само и само да го вземе.

— Алма, защо правиш подобни неща? Защо подаряваш… Говорила ли си с мама за това?

— Не говоря с мама. Говоря с теб.

Йон хвана малкото пухкавичко лице на дъщеря си и я принуди да го погледне.

— Защо подаряваш неща, които обичаш, на хора, които не са свестни? Нима каза, че си коленичила пред Кнут? Каза ли това?

Алма кимна.

— Ако не направя това, което Бог иска — прошепна тя, — ще умреш.

Нито Сири, нито Йон разбираха откъде дъщеря им бе взела трескавата си вяра в Бог на крехката възраст от десет години. Свързаха се с училищния психолог. Предупредиха учителите. Можеше отново да се случи Алма да вземе нещо със себе си на училище и да се опита да го подари на някого или по друг начин „да се постави в ситуация, която да предизвика съучениците й да се отнесат лошо с нея“, както се изрази социалният педагог. Обмисляха редица диагнози и лекарства във връзка с вярата й в Бог.

Ала в някакъв момент тя престана да носи вещите си на училище, с цел да ги подари на някого и спря да коленичи пред съучениците си, които я бутаха или дразнеха. По този начин се сложи край на най-големия тормоз. Оставиха я на мира. За известно време изглеждаше, че всичко ще бъде наред.

 

 

Сири и Йон поканиха съученичките на Алма на единадесетия й рожден ден. Почти всички приеха поканата. Предния ден Сири отиде с дъщеря си до центъра, за да й купи нови дрехи за празника. Алма беше дребна и пухкавичка. Сири изпълни желанието й да вземат блуза и пола от еднакъв блестящ сребрист плат. Купиха и обувки. Ядоха кифлички и пиха мляко с какао в една сладкарница. После отидоха при фризьора, за да подстриже късата черна коса на момичето.

— Може би бихте могли леко да смекчите линиите около лицето й — подшушна Сири на младата фризьорка. Погледна дъщеря си в огледалото. — Да смекчат линиите около лицето ти, за да не изглеждаш толкова ядосана, миличка. Не си ли съгласна?

Усмихна се сдържано на фризьорката, потупа Алма по бузата, обърна се и отиде да седне до изхода. Там намери някакво женско списание и се скри зад него.

На следващия ден, когато съученичките й започнаха да звънят на вратата, Алма изтича в стаята си и се скри под одеялото. Йон отиде при нея, седна на ръба на леглото и внимателно й съобщи, че гостите й са пристигнали, носят й подаръци и е време да отиде при тях. Тя неохотно го придружи до хола, където я чакаха останалите момичета.

Къщата бе изпълнена със звънливи гласове, кикот и ентусиазирани възгласи, но след като Алма влезе в хола с родителите си по петите, се възцари тишина. Съученичките й я погледнаха, тя отвърна на погледите им.

„Приличат на две армии, застанали от противоположните страни на равнината — помисли си Йон. — Алма е единственият войник в своята армия.“

Ала тишината бързо беше нарушена.

— Здравей, Алма! — поздрави я едно от момичетата.

— Здравей, Алма! Честит рожден ден! — допълни друго.

— Колко е красива прическата ти! — включи се трето.

— Няма ли да отвориш подаръците? — предложи четвърто.

— Готина сребриста пола — изкоментира пето.

Момичетата се разделиха и отново се скупчиха, този път около рожденичката. Потупваха я по гърба, прегръщаха я, за известно време тя се превърна в тяхна избраница, в техния най-любим човек, не можеха да й се наситят. Тази ситуация напомни на Йон за деня, в който дойде да вземе дъщеря си от училище заедно с малкия Леополд. Преди да се усети, беше нападнат от жадни, любвеобилни и молещи се момиченца, които ентусиазирано искаха да погалят пухкавата козина на кучето. Помнеше устничките им, нежната им кожа, хора от светли гласове: „Ооо, тооолкова е сладъъък! Може ли да го погаля, моля? Ушите му са толкова меееки!“.

Всички съученички на Алма бяха поне с една глава по-високи от нея, повечето имаха дълга или полудълга коса, украсена с перли и шноли. Обкръжиха дъщеря му, също както бяха направили със самия него, когато се появи в училищния двор с кутрето с кафяви очи. Заобиколиха и погълнаха момичето със смолисточерната коса и блестящите очи.

Алма ги остави да я потупват по гърба, не оказа съпротива, не направи гримаса, отвори подаръците (три книги, една игра, фризьорски принадлежности, гланц за устни, блестящ чорапогащник, блуза, гердан от стъклени мъниста, гривна) и благодари на всяка една от тях с учтива прегръдка. Сири прошепна на Йон: „Това е чудесно, мисля, че й е приятно“. Той кимна, но не можеше да откъсне поглед от очите на дъщеря си.

След един час рожденичката и гостите седнаха на украсената маса, за да отбележат празника с пица, безалкохолно и торта. Сири и Йон бавно се движеха около масата, наливаха безалкохолно в хартиени чаши и помагаха на момичетата да прехвърлят парчетата пица в хартиените си чинии. Децата говореха едно през друго. Единствено Алма седеше мълчаливо и ги наблюдаваше.

Вече не я забелязваха, не я обичаха. Вече не харесваха нито блестящата й сребриста пола, нито късата й прическа, нито искрящите й очи. Празненството по случай рождения й ден бе почти приключило.

Сега щеше да се яде пица, да се пие безалкохолно, може би дори да се потанцува малко. Накрая всички щяха да получат по един плик с бонбони и да се приберат вкъщи. Гостите бяха постъпили така, както ги бяха помолили родителите им. Бяха отишли на рождения ден на своята съученичка и се бяха държали прилично! Всичко беше минало добре.

Да, беше приятно.

Да, да, дадоха ни пица.

О, да, Алма се зарадва на подаръка.

Ала дъщеря му внезапно се изправи и протегна ръце. Бузите й бяха почервенели, очите й пламтяха. Всички момичета спряха да говорят и се втренчиха в нея.

— Тате, виж! — извика тя, тялото й трепереше, от очите й се стичаха сълзи.

Сири изпусна това, което държеше (парче пица и салфетка), и се затича около масата. Йон стигна преди нея, успя да улови детето си, преди да се строполи на пода.

— Алма, мила моя… Какво има?

Тя погледна баща си, очите й бяха изпълнени със сълзи, но въпреки това се засмя.

— Знам, че сега всичко ще бъде наред. Толкова се радвам!

Алма прегърна врата му, а той седна на пода и я задържа в прегръдките си. Жена му стоеше над тях, но не знаеше къде да дене ръцете си. Беше станало съвсем тихо. Дванадесет мълчаливи, взиращи се момичета чакаха да им обяснят какво става. Йон погледна към Сири. Разпозна собственото си отчаяние в погледа й. Дъщеря му се беше вкопчила в него и се смееше на висок глас до гърдите му. Смях, изпълнен с ликуваща радост, желание и живот. Усещаше дъха й по кожата си през тънкия плат на ризата си.

Кимна към жена си: „Изправи се, погрижи се за съученичките й! Кажи нещо! Кажи нещо, де! Направи нещо, недей да стоиш така!“.

Сири се изправи и погледна към момичетата — мека коса, мека кожа, меки гласове. Принуди се да се усмихне, но той предположи, че всъщност най-много й се иска да си запуши ушите, все едно самата тя е малко момиче.

Обърна се към децата около масата.

— Алма… — подхвана безпомощно тя и разпери ръце. — Алма не се чувства… добре.

Момичетата впериха погледи в съученичката си, която лежеше на пода в скута на баща си.

После една от тях попита:

— Ако не се чувства добре, защо тогава се смее?

 

 

Алма прошепна:

— Какво правиш, когато си навън вечер? Срещаш ли се с познати? С други младежи? Посещават ли те момчета през нощта? Чукаш ли се с тях?

Миле живееше в боядисаната в червено пристройка в „Майлунд“.

Имаше страхотни дрехи и много хубав грим. Една вечер изми късата черна коса на Алма в мивката и я издуха така, че бретонът й лежеше красиво и плоско на челото.

Напръска косата й със страшно много лак.

— За да задържи упоритите стърчащи косъмчета долу — обясни тя.

Двете се намираха в малката баня в пристройката, кикотеха се и се бутаха пред миниатюрното огледало, което висеше на стената. Миле я погледна и възкликна: „Колко си хубава, Алма!“. После извади готиния си грим и я попита дали иска да я гримира. Тя, естествено, искаше.

Миле взе стол от спалнята, постави го пред огледалото в банята и направи знак на Алма да седне на него.

— Сега ще станеш нов човек. Това е мечтата ти, нали? Да се върнеш на училище след лятната ваканция и да бъдеш съвсем нов човек?

— Не знам. Може би.

Когато Миле приключи, Алма стисна очи и преброи до десет. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет.

Отново ги отвори. Погледна се в огледалото. Все още много й харесваше това, което по-голямото момиче бе направило с косата й, но не харесваше грима. Не желаеше да стане нов човек, поне не и ако това означаваше да има червени устни и оранжеви бузи. Струваше й се предостатъчно да бъде Алма. Не искаше да бъде друга, само да не бъде толкова незабележима. Избърса червилото и започна да търка лицето си, за да махне ружа.

— Остави поне грима около очите — помоли я Миле и погледна отражението й в огледалото.

Очите на Алма изглеждаха по-тъмни от обикновено, по клепачите й имаше дебел слой сиви сенки. Тя смяташе, че прилича на енот.

— Не махай всичко. Този начин на гримиране се нарича smokey eyes^[20]. Хубав е. Кара те да изглеждаш мистериозна.

— Не знам — Алма се завъртя на стола. — Мисля, че сенките идват в повече.

— Не, добре са. Изглеждаш много по-голяма.

Когато приключиха в банята, Миле запали свещи в спалнята и пусна диск с музика. Използваше компютъра си вместо стереоуредба. Алма разпозна песента.

— Татко също има този диск. Слуша го непрекъснато. Това е Боб Дилън, нали? Не мислех, че младежите слушат подобна музика.

— О, да — отговори разсеяно Миле и се усмихна. — Не знам. Поне аз често слушам Боб Дилън.

Попита Алма дали иска да танцува. Момичето се съгласи. Песента беше бавна, затова танцуваха спокойно, близо една до друга. Алма опря главата си на гърдите на Миле, а тя я прегърна и я притисна към себе си.

— Колко си хубава, Алма! — повтори Миле.

— Ти също — прошепна в отговор Алма.

 

 

Оставаха още няколко часа до празненството. Всички цветя, които трябваше да се наберат, бяха набрани. Миле се бе върнала в боядисаната в червено пристройка. Алма почука на вратата й. Беше станало следобед, мъглата заплашваше да погълне „Майлунд“ и всички, които живееха там. Миле отвори вратата, а Алма присви очи към нея:

— Какво правиш?

— Моля се.

— Какво? — възкликна момичето и се изчерви. — На Бог ли?

Миле беше сериозна. Не се изкикоти, както правеше обикновено. Носеше нова бяла рокля. Изпод нея се подаваше една от бледорозовите презрамки на сутиена й. Раменете й бяха почернели. Дългата й коса беше спусната. В погледа й имаше нещо тъмно, блестящо и ново, което сякаш казваше: „Виж ме! Поиграй си с мен! Наслади ми се!“.

 

 

Няколко дена по-рано Миле, Алма и Лив лежаха в тревата в градината и се припичаха на слънце. Беше топъл слънчев ден. Лив отказваше да стои мирно, но се успокои, когато й разрешиха да си играе с мобилния телефон на детегледачката.

— Не забравяй да намажеш малката със слънцезащитен крем, за да не изгори — заръча Сири на път за работа.

Вървеше и говореше.

— В хладилника има салата, която може да изядете всички заедно.

И още:

— Бъди така добра, не им давай прекалено много сладки неща. На Лив не й понасят. На теб също, Алма.

И още:

— Грижи се за Лив през цялото време, Миле. Не я изпускай от поглед.

И още:

— Не припарвайте до езерото в гората, абсолютно забранено е да ходите там.

— Добре — отвърна Миле и мързеливо помръдна в тревата.

Беше топъл ден, деветнадесетгодишното момиче бе избрало да си облече банския от две части на черни точки, който Лив харесваше. Миле имаше три бански костюма — червен, син и на черни точки. Лив най-много харесваше последния. „Ще ми купите ли бански като нейния?“

— Не можеш ли да ми отговориш като хората, Миле? — попита рязко Сири. — Не чуваш ли какво ти говоря?

Детегледачката понечи да каже нещо, но Алма се изправи и я изпревари.

— Мамо! — извика тя.

Гласът й проряза горещината. В този ден като че ли всичко беше бяло, тежко, горещо и тихо, а времето вървеше по-бавно от обикновено.

Сири погледна дъщеря си неразбиращо.

— Какво има, Алма?

Като че ли майка й се намираше далеч, далеч. Не беше така. Тя стоеше до портата. Деляха ги едва около десет крачки. Ала с разстоянието между тях се беше случило нещо. Като в сън. Безкрайните предупреждения. Мързеливо обръщащата се в тревата Миле. Банският на черни точки. Дългокраката светлокоса Лив, която седеше върху хавлията и си играеше с телефона на Миле.

Алма извика:

— Не можеш ли поне веднъж да се довериш на някого?

— Няма нужда да ми крещиш — процеди майка й.

— Но ти не преставаш да опяваш на Миле — настоя момичето, — наистина трябва да се научиш да се доверяваш на другите!

Майка й отвори уста, за да каже нещо, бузите й бяха станали яркочервени. Поклати глава и затвори портата след себе си.

— Ще си поговорим утре, Алма. Сега трябва да тръгвам за работа. Надявам се, че ще спиш, когато се върна, защото ще е късно. Пратете ми есемес, ако възникне нещо. Това важи за всички ви. Приятен ден и не забравяйте да намажете Лив със слънцезащитен крем.

Гласът и сянката й известно време повисяха в горещината, после се изпариха. Алма бавно дъвчеше бисквита. Лив се взираше в телефона на Миле като хипнотизирана. Изгубиха всякаква представа за времето. В някакъв момент баща й внезапно изникна пред тях и ги извади от унеса, в който бяха изпаднали. Водеше Леополд със себе си.

Лив хвърли телефона настрана, затича се и скочи в прегръдките му. Уви ръце около врата му. Алма и Миле останаха на тревата. Баща й направи няколко крачки, спря и се загледа в тях.

— Значи, тук лежат и се припичат момичетата — усмихна се той.

Алма вдигна поглед към него. Долови нещо странно в гласа му. Леко фалшив тон. Престорена шеговитост.

— Атмосферата тук е съвсем южна, а? — продължи баща й.

Алма се опита да улови погледа му, за да може да я види как върти очи. Съвсем южна атмосфера, да, бе! Какво не беше наред с него? Но той не я забелязваше, виждаше само Миле. Момичето проследи погледа му, направи му впечатление колко бързо той се движи по тялото на детегледачката — краката й, колената й, бедрата й, банският на черни точки, ръцете, косата, очите. Дзън! Дзън! Дзън! Все едно тялото на Миле беше аркадна игра. Дзън! А тя му позволяваше! Лежеше съвсем неподвижно и го оставяше да я оглежда. Дзън! Дзън! Това не беше сън. Алма виждаше всичко съвсем ясно. Баща й гледаше Миле, а тя не го спираше, и двамата позволяваха това да се случи. Не продължи дълго. Миле леко се протегна. Изви се като змия. След това всичко свърши.

— Колко сте хубави! — промълви баща й.

Сега вече гледаше към нея.

— Защо си тук? — попита го тя. — Не трябва ли да работиш, за да станеш готов с книгата си?

Той се засмя.

— Благодаря, Алма. Ще го направя. Но преди това двамата с Леополд ще отидем на малка разходка. Никой друг не иска да го развежда, така че се налага аз да го направя.

Внимателно вдигна Лив и я постави на тревата между нея и Миле.

— Добре се грижете за малката — добави той, вече гледаше детегледачката по съвсем различен начин от преди. — Приятно прекарване.

Наведе се, хвана каишката на кучето, мина през портата и се изгуби.

— Наслаждавай се на южната атмосфера! — извика Алма и се обърна по корем, за да не може да го вижда.

— Баща ти е много мил — каза Миле след малко.

— Баща ми е идиот — промърмори момичето.

 

 

Алма стоеше пред вратата на Миле. Искаше да влезе вътре. До голямото празненство по случай рождения ден на баба й оставаха само няколко часа, а Миле твърдеше, че се моли на Бог.

— Влез — покани я тя. — След малко ще отида да помагам в приготовленията за празника, но може да останеш тук, докато стане време за това.

Момичето се промуши през вратата.

Миле седна на леглото и я подкани да се присъедини към нея. Алма направи точно това.

— За какво се молиш? — попита тя.

— За различни неща. Но вече съм готова. Да пусна ли малко музика?

Алма поклати глава и попита:

— Вярваш ли в Бог?

— Да, винаги съм вярвала в него. А ти?

— Вярвах в него, когато бях по-малка. Вече не.

— Защо?

— Не знам. Просто не вярвам, че той съществува.

— Аз пък вярвам. Вярвам, че ме наблюдава и се грижи за мен.

Алма сви рамене.

— Бог вижда всичко — добави Миле. — Когато бях малка, баща ми всяка вечер пееше една вечерна молитва.

Отвори уста и запя с висок и ясен глас, сякаш все още беше малко момиче:

Няма на света по-защитени

от Божиите чада благословени.

Нито звездите в небесата,

нито птиците в гнездата.

— Как се казва баща ти? — попита Алма.

— Микел. Казва се Микел.

— Ще ми дадеш ли чаша вода?

— Можеш сама да отидеш да си налееш. В банята има чаши.

— Налей ми ти, моля те!

Момичето вдигна крака върху леглото, изпъна ги и седна по-удобно.

— Толкова добре съм се наместила, обещавам да ти донеса вода някой път, когато си жадна.

Засмя се и добави:

— Кълна се в Бог!

Миле не се засмя, дори не се усмихна, но се изправи и отиде в банята. Алма чу как пусна водата.

Беше скрила дълъг и дебел кафяв плужек в ръката си. Испански плужек. Плужек убиец. Той се бе прилепил към дланта й — студен, лепкав и леко влажен.

Онова лято испанските плужеци бяха навсякъде в „Майлунд“. Съсипваха лехите на майка й, а тя ги убиваше със сол и бира. Имаха много имена, но си нямаха къщи. Бяха голи и гнусни, приличаха на черва. Министърът на земеделието бе обявил война срещу тях. Баща й цял ден й говори за войната срещу плужеците, която министърът на земеделието обявил по някое време през пролетта. Затова Алма бе научила името на този политик. Само че сега си имаха нов министър на земеделието. Предният беше станал министър по нефтените въпроси и вероятно вече не се интересуваше от войната срещу плужеците.

Алма махна плужека от ръката си и го сложи под одеялото на детегледачката. По пръстите й останаха следи, избърса ги в чаршафа. Ето! Плужекът се сви и застина. Тя приглади одеялото и седна на ръба на леглото.

Когато по-голямото момиче се върнеше довечера, щеше да легне върху плужека. Навярно и двамата щяха да изкрещят. Естествено, плужекът беше ням, така че никой нямаше да го чуе.

Миле излезе от банята с чаша вода в ръка.

— Ето! — Гласът й беше твърд. — Изпий това и си върви.

Алма взе чашата и погледна към Миле. Тя се беше гримирала, беше сресала дългата си блестяща коса. Съобщи:

— Първо ще отида да помогна на майка ти, после ще продължа нататък. Ще излизам. А сега трябва да се приготвя. Нямам повече време да се занимавам с теб. Ще трябва да отидеш някъде другаде.

Детегледачката направи нетърпеливо движение с ръка, гривните й издрънчаха.

— Няма проблем — отвърна Алма и допи водата. — Тръгвам си.

 

 

Сири искаше да организира голям празник за майка си. Тя се възпротиви, но Сири не обърна внимание на възраженията й, и дума не можеше да става да няма никакво тържество. Петдесет гости, испански прасенца, дълга маса в градината, фенери по дърветата, не приемаше „не“ за отговор. Мислеше да изпече прасенцата в голямата фурна за хляб в кухнята на ресторанта.

— Имаме нужда от пет прасенца — заяви тя, извади телефона си и се обади на доставчика в Осло. — Ще изпека и ябълки, кореноплодни растения и картофи. Нищо повече. Ще бъде просто и елегантно. Трябва да боядисаме верандата. Всички ще помагат. Трябва да се изперат пердетата. Да се излъскат подовете. Да купим препарат за миене!… Тази къща… — продължи Сири и разпери ръце. — Трябва да я приведем в ред! Градината също. Градинско празненство!

Обърна се към Йон, погледът й пламтеше.

— Ще бъде празненство, което всички ще запомнят. А майка ми ще се радва. Самата тя още не разбира това, но ще се радва. Обича вниманието.

— Йени предпочита да я оставят на мира — отвърна той и се поколеба. — Говори ми за дълга разходка с Ирма. Или вечерна разходка с Алма.

Йени и Алма се бяха намерили още когато детето беше на пет години и прекарваше лятото си, като обикаляше голямата бяла къща с наведена глава, сбърчено чело и сключени зад гърба ръце. Вървеше ли, вървеше. Минаваше през коридора и хола, през огромната кухня, качваше се и слизаше по безкрайната стълба, влизаше и излизаше от стаята си.

— Не искаш ли да изтичаме навън и да си поиграем? — предложи Йон.

— Защо не измислим нещо забавно? — попита Сири.

Не разбираха дълбоката сериозност, която бе обзела дъщеря им.

— Оставете момичето на мира — намеси се Йени. — Не виждате ли, че мисли за нещо! — После хвана внучката си за ръка и помоли: — Може ли да повървя с теб? Няма нужда да говориш. Нека просто да повървим и помълчим заедно!

Йон знаеше, че Йени обича едната си внучка, но не я е грижа за другата — малката Лив със светлите къдрици, която всички харесваха. Алма и Йени постоянно се разхождаха или се качваха в колата и потегляха нанякъде. За какво си говореха? Какво ги свързваше? Изящната противоречива жена и малкото пухкавичко момиче?

 

 

Денят дойде. Заветният седемдесет и пети рожден ден. Йени се напи след повече от двадесет години въздържание. „Почти цял човешки живот“, навярно би уточнила тя. Изсумтя, когато срещна зет си на стълбите.

— Добър ден, Йон.

Той спря и я погледна.

— Какво, по дяволите?

— Да, точно така. Какво, по дяволите! Добре казано!

Йон присви очи към нея.

— Пияна ли си?

— Била съм трезвена повече от двадесет години. Същото не може да се каже за теб, не е ли така?

— Да, но за бога… — Той се огледа и понижи глас. — Сири знае ли, че си пила?

— Аз съм на седемдесет и пет години, наясно съм какво правя.

Йени прокара ръка през косата си и направи знак, че иска да мине покрай него — все още стояха на стълбите, — но той я спря с ръка и застана съвсем близо до нея.

— Честит рожден ден, Йени — прошепна в ухото й. Тя кимна и се опита да го бутне встрани, но той продължи да шепне: — Сири положи много усилия, за да имаш хубаво празненство довечера. Не може ли да покажеш малко…

Потърси думата. Загриженост? Не, не можеше да се надява на това. Благодарност? Не, тя нямаше да се поддаде на емоционално изнудване. (И ако трябва да сме справедливи, старата вещица не беше помолила да организират всичко това.) Благоприличие? Зрялост? Майчинско чувство? Започна наново, пусна ръката й, говореше спокойно.

— Защо поне не се престориш, че оценяваш празненството довечера? То значи много за дъщеря ти.

Тя поклати глава и тръгна.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

Йени не отговори. Продължи да слиза пресилено бавно и достойно надолу по стълбите.

 

 

Прасенцата бяха вакуумирани и опаковани. Йон си представи как изглеждат във фризерите на доставчика в Осло — светлочервени, почти бели, с нежно изражение около муцунките си. Гола кожа и сбръчкани предни крака, като при здравите новородени бебета. Дълбоко замразени, внос от Испания. Пет прасенца, по 170 крони на килограм плюс ДДС, по шест килограма на прасе. Жена му, естествено, плащаше по цени на едро.

— Добре, ще ги изядем друг път — каза Сири.

Тя промени менюто в последния момент. Всъщност по-скоро се поддаде на натиска.

Никой не искаше прасенцата. Алма се разплака на висок глас, след като видя снимки на печени прасенца в интернет. Спря чак когато баба й влетя в стаята, хвърли унищожителен поглед към майка й, взе внучката си със себе си и я заведе на плажа, за да се изкъпят. Ирма промърмори нещо за убийства на животни и канибализъм и изчезна в мазето. Сега Сири стоеше в кухнята и приключваше с измислянето на ново меню, което никак не й беше присърце — скариди, пилешки шишчета, кюфтета, салати и други ордьоври.

— Доволни ли сте вече всички?

 

 

Няколко дни, не, няколко месеца преди рождения ден Йон направи всичко възможно да обсъди печените прасенца с жена си и да избие идеята за празненството от главата й. Нали Йени не го искаше! Никой не го искаше! Помоли я да седне на леглото, падна на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

— Защо всъщност искаш да организираш това тържество?

— Кой иначе ще го направи? Трябва да я уважим по някакъв начин.

— Да, но наистина ли се налага?

— Естествено, че се налага! Защо ми говориш за това сега?

— Нали си наясно, че тя няма да ти благодари?

Сири се изправи, гласът й прозвуча пискливо:

— Йон, прекаляваш! Искам да организирам празненство за майка си. И двамата знаем, че тя ще се зарадва на това, дори и да не си признае. Обича вниманието. Вече е планирала коя рокля да си облече. Това е моят подарък за нея. А ти започваш да подозираш мотивацията ми, намекваш, че едва ли не съм луда. Малката глупава Сири, иска да организира празненство за майка си… Колко е малоумна, да му се не види! Дявол да те вземе!

— Чуй се. Съвсем се изгубваш във всичко това. Изчезваш и не мога да те открия.

— Аз… — жена му се опита да си поеме въздух. — Аз изчезвам? Ти си този, който изчезва, а сега идваш и се преструваш, че те е грижа. Измисляш някаква теория за мен и майка ми и проклетото тържество…

Йон вдиша дълбоко.

— Цялото това планиране измества всичко останало, Сири.

Той разпери ръце.

— Това… всичко това… целият този празник те съсипва. Не го искам!

Прегърна я. Тя се опита да се освободи, но той не й позволи.

— Пусни ме, Йон.

Притисна я към себе си, опита се да я залюлее напред-назад, прошепна:

— Не можеш ли да постоиш тук при мен? Само за пет минути. Не казвай нищо. Просто ме остави да те подържа в прегръдките си.

Опря главата си на гърдите й и продължи да шепне:

— Остани тук! Остани тук! Остани тук! Остани тук!

Понякога успяваше да достигне до нея по този начин.

— Върни се, Сири!

Очевидно не и този път. Тя се отдръпна, сграбчи косата му, дръпна я и изкрещя:

— Как смееш да се държиш така с мен!

Той едва успя да си помисли, че скубането (да, скубането!) боли ужасно много, преди инстинктивно да посегне към нея и да й удари плесница. Тя отвърна на удара.

В този момент биха могли да се убият един друг. „Мразя те!“, изпищя тя, а той кресна: „Не!“. Нахвърли се върху нея и започна да я удря, но се спря. Прегърна я и я отблъсна от себе си, ала не я пусна. Никога, никога, никога нямаше да постигне нещо с бой. Тя не спираше да крещи „Мразя те!“. Не се сещаше как да й отговори, затова продължаваше да повтаря „Не, не, не!“. Започна да го вика с всички сили, да вие, да се дере: „Не, не, не!“. Държа я чак докато тя внезапно и светкавично, все едно беше нищо работа, не се отскубна от хватката му. Тя просто се извъртя и се освободи, сякаш мускулите му се бяха изпарили, сякаш изведнъж бе станал слаб и безсилен. Йон не знаеше къде да дене ръцете си. Сири стана от леглото, отърси се (като Леополд след къпане в морето) и си пое дъх.

В такива ситуации бузите й винаги се зачервяваха. Зачервяването не се дължеше на ударите. Не влагаше много сила в тях. Тя го удряше много по-здраво. Беше го страх, че някой ден ще си отпусне ръката. Не беше мъж, който лесно посяга да бие. И все пак се страхуваше, че някой ден ще я удари прекалено силно. Червенината не се дължеше на ударите. Бузите й винаги почервеняваха, когато я обземаше бяс, все едно ги бе ощипала сама.

Гласът й беше леденостуден.

— Не си си помръднал и пръста да ми помогнеш, Йон!

— Трепереше от ярост. — Организирам това празненство, като в същото време се опитвам да изградя репутацията на новия ресторант. Искаш ли да знаеш как върви? Интересува ли те? Работил ли си напоследък? Или просто седиш и зяпаш телефона си? Знаеш ли, че вчера стоях будна цялата нощ, след като се прибрах от работа и платих сметките? Наясно ли си въобще, че имаме сметки, които трябва да се плащат? — Продължи със съвсем нормален глас: — Живот без теб, Йон. Мечтая за това. Без проклетите ти студени ръце.

 

 

Йон направи всичко възможно да я убеди да не организира празненството, но без успех, а сега денят беше настъпил. Изправи се и погледна през прозореца. Алма, Лив и Миле беряха цветя за дългите маси на поляната. Миле се обърна на няколко пъти и сякаш погледна право към него. Той затвори очи. Не искаше да среща погледа й, макар да знаеше, че тя не би могла да го види от толкова далече. Въпреки това навярно подозираше, че той е там. Беше й споменавал, че понякога стои на прозореца и гледа към поляната и гората, тъй като вече не може да седи пред компютъра.

Бележка

15.07.2008

Херман Р. пише историята за дните, които е прекарал като малък в ада на концентрационния лагер Бухенвалд. Измисля разказ за деветгодишно момиче, което му хвърля ябълки над електрическата ограда. Тази история обикаля из интернет. Историчката Дебора Липстад е първата, която намира нещо нередно в блога си, „Блогът на Дебора Липстад“, който тя започва да води след публикуването на книгата си „Историята като подсъдим: Моят ден в съда с Дейвид Ирвинг“ през 2006 година.

Едно момиченце хвърля ябълки (или хляб) над електрическата ограда в Бухенвалд, за да помогне на едно момченце, което впоследствие преживява Холокоста, пораства, превръща се в млад мъж, емигрира в САЩ, жени се, раждат му се деца и на седемдесетгодишна възраст решава да разкаже случката. Но неговият разказ не е истина. Херман Р. лъже. Момичето не съществува. Въпреки това много, много години по-късно той сяда, за да напише история си. Поглежда към жена си. Тя е остаряла. Набрала е цветя от градината (не знам защо си представям това, но засега ще го оставя), стои до кухненския плот и ги подрязва, иска да ги сложи във ваза. Отвръща на погледа му. Усмихват се един на друг. Харесва му, че тя стои там с цветя в сбръчканата си ръка и му се усмихва. Тогава ли му хрумва идеята за момичето с ябълките, което е спасило живота му в миналото?

„Нямаме нужда от украсени и фалшиви истории. Истината е повече от достатъчна“, пише Дебора Липстад в блога си.

Йон погледна това, което беше записал предната вечер, и добави: „Трябва да се доразработи!“.

Да, но какво точно трябва да се доразработи и как да го направи? Изправи се за петнадесети път тази сутрин. Днес бе по-неспокоен от обикновено. Беше изпълнен със страх заради празненството. Повечето гости бяха възрастни, много бяха на осемдесет и повече години, един-двама бяха навършили деветдесет. Представата за възрастните гости, които идват да танцуват с паяжини в косите, за очевидно пияната му тъща на стълбите, за самия него като мъртвец на дъното на басейн (не че в „Майлунд“ имаше такъв, но who cares^[21]) му напомни за филма „Сънсет булевард“. Реши, че иска да го гледа отново колкото се може по-скоро. Тази мисъл го ободри. Можеше да го гледа заедно със Сири. Тя обичаше да гледат заедно филми. Понякога се караха кой от тях знае повече филми. Тя приготвяше нещо вкусно и отваряше бутилка вино. Сгушваха се на дивана, след като Лив си легнеше.

Някой път Алма им правеше компания, друг път не. Сега, когато Сири притежаваше два ресторанта и вече не беше шеф готвач, за нея бе възможно да има нормален живот.

Йон седна пред компютъра, влезе в сайта на „Амазон“ и поръча „Сънсет булевард“ с експресна доставка. Наложи се да доплати триста крони, но щеше да получи филма след два дни.

Отново се сети за жена си. Знаеше ли, че майка й пие в стаята си?

Сърце не му даваше да й съобщи това. Или може би просто нямаше сили отново да се кара с нея за празненството.

 

 

Леополд се изправи, погледна го и сложи лапа в скута му. Сири беше тази, която искаше куче. Не той. Но сега имаха домашен любимец и именно на Йон се падаше задължението да се грижи за него. Не искаше куче. Опита се категорично да откаже. Сподели, че според него би трябвало да изчакат. Въпреки това животното се превърна в негова отговорност, тъй като никой друг не го беше грижа за него. Защо стана така? Тъкмо когато усети раздразнението от всичко това, телефонът му издаде сигнала за получен есемес.

Какво правиш?

Без да се поколебае, отговори:

Мисля за теб.

Не беше вярно. Не мислеше за нея. Ала навярно тя очакваше да чуе това и беше добре да го напише. Щеше да даде резултат.

Остави телефона настрана и погледна към екрана на компютъра.

Трябва да се доразработи!

Дойде ново съобщение. Взе телефона. Беше пак тя.

Това е хубаво, но и малко тъжно.

Какво, по дяволите, искаше да каже? Какво беше хубаво, но и малко тъжно? Провери изпратените съобщения.

Там пишеше:

Мисля за теб.

Точно така, да. Написа, че мисли за нея, а тя смяташе това за хубаво, но и малко тъжно. Засмя се. Леополд вдигна глава и го погледна. „Що за смях е това?“

Йон побърза да изтрие всичко, както входящите, така и изходящите съобщения.

Знаеше, че Сири проверява имейла и телефона му, затова никога не забравяше да изтрие „Изтрити съобщения“, макар това всеки път да му се струваше безсмислено и парадоксално. Целият смисъл от изтриването на съобщенията беше да се отървеш от тях, не просто да ги преместиш от едно място на телефона в друго. Съобщенията в папка „Изтрити съобщения“ не бяха изтрити.

Не се заличаваха окончателно и качествено, докато човек не отидеше в папка „Изтрити съобщения“ и не ги изтриеше още веднъж, и то чак след като отговори на въпроса: „Сигурни ли сте, че искате да изтриете това съобщение?“.

Йон обичаше да се сеща, че другата жена живее в началото на улицата, че можеха да се срещнат случайно във всеки един момент, че би могъл едва ли не пред всички да я погали по вътрешността на бедрото, без никой да забележи. Харесваше му, че тя е толкова близо. Че е възможност. Че той самият е възможност.

 

 

Веднъж миналата зима покани една съвсем друга жена в дома си в Осло. Тя беше журналистка по въпросите на културата, изказала се хвалебствено за романите му във вестник „Дагбладет“. Той й изпрати имейл, за да благодари за проницателната и извънредно добре написана рецензия.

Никой не е поглеждал на романите ми като вас, но това не ме изненадва. Чета ви с голямо удоволствие. Винаги.

Така се започна.

Няколко месеца по-късно Сири замина за Копенхаген за един ден. Имаше среща с потенциален шеф готвач. Нещо подобно. Не помни точно защо жена му замина за датската столица. Важното беше, че щеше да отсъства цял ден и цяла нощ и да бъде в друга страна. Очакваше това с нетърпение. Правеше планове. Прати есемес на журналистката и я покани у тях. Щеше да я чука здраво във ветровитата дървена къща. Беше подценил превъзхождащата еротична сила на изневярата — какво беше в състояние да направи, какви удоволствия го очакваха, ако им предоставеше възможност да се случат. Ако отпуснеше хватката. Представи си журналистката широко разкрачена на дивана в дома му. Не желаеше повече да се спотайва и крие, защо да го прави? Искаше да срине и разруши всичко. И въпреки това то да си остане на мястото. Унищожено, изяснено и напрегнато. Бе се чувствал уморен толкова дълго. Вкусът на умората. Миризмата на умората. Жената се казваше Ирене. Работеше на свободна практика и бе свободна през деня. Щеше да я разпори. Да я люби. Да не я люби. Да събуди всяка частица от нея. Да я изтрие от лицето на земята. Да я изпие цялата. Да изчезне.

Тя позвъни на вратата. Беше паркирала на няколко квартала оттам и внимавала да не я видят съседите. Бяха се уговорили за всичко — бързи есемеси, изпълнени с очакване. Това, за което обаче не се бяха разбрали, бе, че тя ще води кучето си със себе си. В коридора стоеше някакво джавкащо паленце, което се разлая като лудо при вида на Леополд. Вниманието на Йон внезапно бе привлечено от всичко, което го заобикаляше, от начина, по който бе застанал точно в този момент, от предметите наоколо, от сцената, която се разиграваше пред очите му. Гардеробът от ИКЕА, пъстрите кошници с шалове, ръкавици и шапки — по една за всеки член от семейството, черните каменни плочки, подовото отопление, което не работеше и никога не бе работило, обувките и ботушите, които всъщност трябваше да стоят на рафта за обувки, но никога не стигаха дотам, мокрите чорапи и чорапогащници, изцапаната детска рисунка на розово момиче под греещо жълто слънце, подписана „Лив“, купчината стари вестници, пликовете с празни бутилки. Насред всичко това в коридора на Сири и Йон стоеше кученцето на журналистката Ирене и лаеше срещу него и Леополд. Все едно те бяха натрапниците.

— Защо си го взела със себе си? — попита Йон.

— Юлий се нуждаеше от разходка — обясни Ирене.

Дръпна каишката на паленцето и се опита да упражни някакъв контрол върху него.

— Не можех да го оставя сам цял ден — добави тя.

— Та ти няма да си тук цял ден!

Опита се да извика в съзнанието си представата за тази жена, за журналистката Ирене, широко разкрачена върху дивана. Но тя не изглеждаше така, както я помнеше. Преди няколко седмици се бяха срещнали набързо в едно кафене. След това той я засипа с есемеси и имейли. Писа й за всичко, което щеше да направи с нея. Всичко, което щеше да направи с нея.

На път за вкъщи след срещата в кафенето бе изпълнен с бушуваща страст. Да, точно така. Бушуваща страст! Ала жената, която стоеше тук сега, в коридора на дома му, имаше провиснали гърди и намек за мустачки.

Леополд седеше съвсем неподвижно до стопанина си и наблюдаваше другото куче, което като че ли изобщо не възнамеряваше да спре да лае. Йон се сети за съседката. Знаеше, че Ема, която живееше стена до стена с него, си беше у дома през деня и пишеше докторска дисертация. Навярно чуваше всичко това.

— Кучето ти се казва Юлий? — попита той.

— Да…

— Като маймунката от анимационното филмче^[22]?

— Не, не се бях сетила за това…

— Защо не Брут?

— Ами…

Ирене не успя да каже нищо повече, защото Леополд изръмжа и се изправи. Скочи върху по-малкото куче, заби зъби в него и започна да го подхвърля от едната на другата страна. Журналистката изпищя и дръпна каишката на паленцето. То изквича, а Йон се хвърли върху Леополд, успя да го издърпа настрана и го поведе към кабинета си на тавана.

— Пискун… — мърмореше той, докато изкачваше стълбите. — Мъхната топка! Куче плъх. — Потупа Леополд и го почеса зад ухото. — Изчакай тук — прошепна той. — Добро куче!

Затвори вратата след себе си. Очакваше да завари коридора, превърнат в бойно поле, с кръв и кучешки остатъци навсякъде, но се оказа, че всичко е наред. Нямаше умрели или ранени.

— Това май не беше добра идея — започна Ирене, когато го видя да слиза.

Държеше мъхнатата топка в прегръдките си, все едно беше бебе. Йон забеляза, че жената се оглежда. „Какво зяпа, по дяволите? Неразборията вкъщи ли?“

Той вдигна рисунката на Лив, наполовина скрита от един ботуш, и я изглади. Розовото момиче и жълтото слънце се усмихваха.

— Мисля, че е време да си вървя — заяви Ирене.

Йон се покашля, сгъна рисунката и я сложи в джоба си.

— Няма ли да останеш за малко? Ще приготвя кафе.

Надяваше се тя да откаже. Да си тръгне. Беше казала, че ще го направи, очакваше да удържи на думата си. Ала тя кимна и отвърна:

— Едно кафе би ми се отразило добре, може би и малко вода за Юлий? Той много се изплаши.

Ирене пристъпи към него и се усмихна. Държеше прекалено дебелото куче плъх в ръцете си, подобно на някаква извратена пародия на една ренесансова картина на Мадоната с младенеца.

— Трябва да се научиш да контролираш кучето си по-добре — промълви нежно тя и го погали по бузата. — Би могло да го приспят дори за по-малко прегрешение.

Сега обаче ставаше въпрос за другата жена. За тази, на която писа есемеси цяло лято и която имаше вила на същата улица. За тази, която познаваше от петнадесетгодишен. Тя беше зъболекарка. Като тийнейджъри също бяха съседи, най-добри приятели и гаджета. Тя имаше къса светла коса, беше красива, но леко смотана. Намираше го за чаровен. Това беше повече от достатъчно. Много повече от достатъчно!

Запозна нея и мъжа й със Сири, а тя им сервира хубава вечеря в „Глостър, Масачузетс“.

Жена му готвеше в ресторанта всеки четвъртък и петък. Двете двойки чисто и просто бяха намерили правилния тон и прекарваха времето си заедно, като всички останали възрастни. Беше им приятно и лесно да общуват помежду си. Йон и Сири рядко се чувстваха добре в компанията на хора на техните години. Взаимоотношенията с други възрастни си бяха изкуство. Йон, Сири, зъболекарката и нейният мъж, също зъболекар, си ходеха на гости, разхождаха се в гората и измисляха занимания за децата си.

Зъболекарите имаха син, Гюнар, година по-малък от Алма, както и пораснал син, Мортен, от предишен брак.

Йон не се интересуваше от всичко това. Сири се радваше, задето имаха общи приятели, задето изобщо бяха намерили нови приятели на тази възраст. Това, от което Йон наистина се интересуваше, бе следното — да може да пише „Мисля за теб“, да се среща за кратко с другата жена, да я гали по вътрешността на бедрото, а тя да го мисли за чаровен.

Погледна телефона си.

Понякога спяха заедно, но тя го отегчаваше в сексуално отношение и от време на време се питаше защо продължава връзката си с нея. Защо си дава труда. Защо си причинява допълнителни главоболия, при положение че си има повече от достатъчно.

Зъболекарката се казваше Каролине. Мъжът й — Курт. Каролине и Курт, Йон и Сири. Добри приятели.

Хвърли поглед към Леополд. После написа:

Ще излизам с кучето. Искаш ли да се срещнем?

Отговорът дойде веднага.

Да.

Имаш ли време? Или трябва да се върнеш веднага?

Имам време.

Погледна към компютъра си.

Трябва да се разработи!

„Не, никак не ми върви писането!“ Затвори файла и почеса Леополд зад ухото. Във въздуха се усещаха дъжд и мъгла. Миле и децата все още беряха цветя. Детегледачката носеше вълнена жилетка. Подскачаше и танцуваше, тромава и тежка. Обърна внимание на прекалено едрия й задник. Тя беше едно голямо дете, което бе започнало да се вкопчва в него. Трябваше да сложи край на това!

Обърна се към кучето:

— Хайде, Леополд, да излезем да се поразходим.

Животното подскочи и изтича след него надолу по стълбите. Сири се намираше в кухнята на първия етаж, провикна се, когато го чу да слиза.

— Приключи ли с писането за днес?

Пресрещна го в антрето и се взря неразбиращо в него.

— Не, но кучето трябва да се разходи, не е ли така?

Тъмната й коса беше хваната на хлабав кок. Носеше тънка бяла лятна рокля, която той много харесваше. Външната врата бе отворена към градината. Навън се беше стъмнило, беше едновременно хладно и влажно. Стори му се, че жена му е плакала, погледът й винаги блестеше след сълзи.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— Навън с кучето. Някой трябва да го изведе.

Сири сведе поглед.

— Притеснявам се за довечера — сподели тя. — Опасявам се, че ще вали.

— Ами нека да вали!

Запита се дали тя знае, че майка й е пила.

— Днес е седемдесет и петият рожден ден на мама. Не може да вали.

— Е… Ще почакаме и ще видим.

Йон задърпа Леополд след себе си, излязоха и понечи да затвори вратата. Жена му го последва.

— Къде ще ходиш?

— Навън с кучето. Леополд скоро ще умре, ако някой не го разходи. Ще се върна след половин час. Най-много един. Има ли някаква задача, с която бих могъл да ти помогна, като се прибера? Да нарежа или пренеса нещо?

Сири поклати глава. Стоеше на прага и леко трепереше в мъглата и вятъра. Вдигна поглед към небето.

— Може би привечер ще се проясни — промълви тя.

— Сигурен съм, че ще стане точно така — отвърна той и я погали по косата. — Съвсем сигурен съм, Сири. Сигурен съм, че празненството ще бъде чудесно!

 

 

Все едно на Алма й пукаше. Все едно на някого му пукаше. Все едно на баба й, която беше рожденичката, й пукаше. Баба й не желаеше да празнува рождения си ден. Но можеше да изкрещиш „Не искам!“ на мама, а тя щеше да продължи, все едно нищо не се беше случило. Мама искаше това празненство и толкова.

Да се разкъсаш на парчета. Да се нарежеш. Да отрежеш косата си. Да се удариш в стената. Алма закри лицето си с ръце. Всичко беше прекалено грандиозно. Видя как баща й се изгуби надолу по хълма заедно с кучето. Къде щеше да ходи по това време? Навън и надолу. Навън и надолу.

Баба й каза:

— Алма, довечера ще избягаме. Посред празненството. Ще се качим в колата и ще избягаме от всичко. Ще вземем два сгъваеми стола, малко храна и безалкохолно и ще седнем на плажа. Ще гледаме морето. Колкото е по-гъста мъглата и колкото повече вали, толкова по-добре.

— Ще подгизнем — обади се момичето.

— Ще носим чадъри. Ще ги закрепим за столовете и ще се преструваме, че са плажни чадъри. Ще седим всяка под своя чадър и ще оставим бурята да вилнее.

 

 

Йени отвори бутилка номер две и изруга, задето не беше успяла да предотврати глупавото празненство, което Сири организира против волята на всички. Оставаше само един час до началото му. Дъщеря й покани толкова много хора. Каква връзка имаха те с нея? Йени не искаше празненство. Ирма не искаше празненство. Сири отказа да чуе каквито и да било възражения.

— Естествено, че ще има тържество — настояваше тя. — Естествено, че ще те уважим, мамо!

Йени отпи от виното и хвърли поглед през прозореца. Остави го да се спре върху едната й внучка, малката Лив със светлите къдрици. После го премести върху пълничката хубавичка тийнейджърка, чието име така и не запомни. Нима Йон и Сири не можеха да гледат децата си сами?

Навън се стъмни още повече. Тя премлясна и се опита да привлече мъглата към себе си с поглед, да се разтвори в нея и да се превърне в едно цяло с нея, внучките си и детегледачката.

— Тя се казва Миле — съобщи Сири. — Наричат я и Sweet Pea.

— Sweet какво?

— Sweet Pea.

Тревата беше окосена, къщата излъскана. Ирма клеча на четири крака и търка широките дъски на пода с препарат за миене в продължение на седем дни. Миналата седмица стигна до таваните и стените. Седмицата преди това бе посветена на чекмеджетата и шкафовете. Прозорците остави на Сири.

Йени поклати глава. „Всичките тези приказки за любов.“

Хубаво се живееше с Ирма. Никакво мрънкане. Другата жена се грижеше за практичните въпроси сега, когато Ула бе станал прекалено стар. Поддръжка на къщата. Окосяване на моравата. А и не я притесняваше, това беше най-важното.

Остана на мястото си и продължи да се взира навън през прозореца.

 

 

Ирма нареди дълги маси в градината. По тях имаше бели изгладени покривки, които Сири разнасяше навън-навътре, навън-навътре, за да не се намокрят от дъжда. Върху покривките бяха сложени стъклени вази с цветя, които Лив, Алма и Миле набраха от поляната зад къщата. По дърветата висяха фенери. Това беше добра идея — въпреки че беше лято и нощите бяха светли, мъглата заливаше „Майлунд“ и ставаше все по-гъста и все по-гъста с настъпването на вечерта.

Мъглата се смесваше с уханието на храната, която Сири бе приготвила в кухнята, промъкваше се между подредените бутилки вино, чиниите и чашите върху вече сложената голяма маса под ябълковото дърво, пропълзяваше под праговете, над первазите и през цепнатините на старата къща и минаваше през спалните, стаите и кухнята, отново се връщаше в градината и продължаваше по полето зад къщата, където Лив, Алма и Миле беряха цветя. Лив не забелязваше мъглата, но тя забелязваше детето. Когато трите с Алма и Миле набраха цяла кофа с диви цветя, отново заръмя. Мъглата се смеси с мириса на дъжд, лятна вечер и парфюма на Йени, тъй като рожденичката вече беше почти готова да слезе по стълбите и да приеме гостите си. Смеси се и със светлината от фенерите по дърветата. От разстояние човек можеше да остане с впечатлението, че градината се носи на няколко метра над земята.

На старата бяла швейцарска вила в края на пътя би й се отразила добре малко боя, но никой не забелязваше това на светлината, разсеяна в мъглата. Стенният часовник в хола, този, който някога бе принадлежал на бабата на Йени, скоро щеше да удари седем часа. Тогава всичко щеше да е готово. Градината и къщата щяха да оживеят. Вратите към двора щяха да бъдат отворени. Дъждът щеше да отслабне. Мъглата щеше да се задържи около короните на дърветата, но и вътре, и вън щяха да светят свещи и фенери. Всички щяха да стоят на двора и да посрещат гостите. Йени и Ирма, Сири и Йон, Алма и малката Лив, заедно с хубавичкото момиче на име Миле.

Йени се хвана за пердето от едната страна на прозореца. Нека празненството да започне! Почти петдесет гости щяха да дойдат от близо и далеч, за да отбележат рождения ден на Йени Брудал с подаръци, цветя, шампанско, дъжд в косите, смях, летни рокли и бели носни кърпички.

 

 

Сири се обърна към Миле. Всички бяха застанали на стълбите и чакаха гостите. Чакаха и майка й. Отдавна трябваше да е слязла и да стои заедно с тях. Все пак юбилеят беше неин. Един час по-рано, в шест, Сири изкачи стълбите към стаята й и почука на вратата.

— Мамо, как си? Ще бъдеш ли готова скоро? Имаш ли нужда от помощ?

Не получи отговор. Притисна ухо до вратата и се заслуша. Чуваше се единствено слабо тананикане. Нима възрастната жена пееше? Открехна вратата и погледна вътре. Майка й седеше на леглото. Беше полугримирана (по бузите и устните й имаше пудра и червило, но все още не беше стигнала до очите си), носеше черна рокля и големи сиви вълнени чорапи. В ръката си държеше полупразна чаша с червено вино.

Сири рязко отвори вратата и видя проблясък на чиста тъга в очите на майка си, преди тя да вдигне чашата и да й пожелае „Наздраве!“. Останаха така, загледани една в друга. Сири търсеше начин да каже нещо, без да се разплаче или да се развика:

— Колко си изпила?

Майка й се почеса по главата, погледна към тавана и изпи последната глътка.

— Честно казано, Сири — отговори тя и се усмихна, — не знам отговора на въпроса ти. Доста, мисля. Но определено не достатъчно!

— Защо? — попита глухо дъщеря й.

— Ами, защо не?

Направи крачка напред, но майка й вдигна ръка, сякаш искаше да каже: „Спри! Не идвай! Не ме докосвай!“.

— Не биваше да пиеш — прошепна Сири. — Не ти понася…

— Живеех от ден за ден, Сири. От ден за ден. Никога не съм казвала „никога“.

— А сега?

— Сега си голяма жена — отговори тя и постави чашата върху нощното шкафче. — Жена на средна възраст, на четиридесет години… Справяш се добре, независимо какво правя аз. Чисто и просто не бива да те е грижа… Ти и аз…

Възрастната жена извърна поглед.

— Ти и аз какво? — подкани я Сири. — Ти и аз какво?

Майка й поклати глава.

— Забрави. Би ли била така добра да си тръгнеш? Моля те! Затвори вратата и ме остави на спокойствие.

Сири се обърна и излезе от стаята. Преди да затвори вратата, обяви:

— Празненството започва след един час.

Майка й се засмя на висок глас.

— Да, да, не бива да забравяме за това! Празненството започва след един час!

Помаха на дъщеря си да си ходи и продължи да се смее.

— Празненството започва след един час…

А сега стояха на стълбите пред къщата и чакаха първите гости. Всички, с изключение на рожденичката.

 

 

Миле имаше дълга пусната коса, чадър, червени устни и обувки на високи токчета, които джвакаха, докато вървеше. Бе сложила един бял божур от бялата леха на Сири зад дясното си ухо.

Роклята й беше от тънък червен памучен плат, върху раменете й бе наметнат червен копринен шал, който бе взела назаем от работодателката си.

Сири не можеше да не спомене цветето в косата й. Йон усети, че тя осъзнава, че всъщност е по-добре да си замълчи.

— Колко си хубава, Миле! — похвали я жена му.

Момичето грейна. Йон знаеше, че има още, виждаше в изражението на Сири, че няма да успее да се въздържи от коментар. Не знаеше какво ще последва или какво точно в Миле бе подразнило жена му този път, но определено имаше нещо. Алма следеше всичко това с интерес. Той здраво стисна ръката на Сири. „Не го казвай!“ Тя се усмихна пресилено и посочи цветето в косата на детегледачката. Не успя да се въздържи.

— Но бих предпочела да не късаш цветя от градината. Белият божур в косата ти е от една от моите лехи. Ти си я съсипала, разбираш ли?

— О! — възкликна Миле и сведе поглед. Ръката й потрепери. — Не знаех.

— Остави я на мира! — намеси се Йон.

Момичето погледна встрани и се усмихна. Той се бе застъпил за нея.

 

 

Ала никой не видя лицето на Миле дълги часове след това, когато този, когото наричаха К. Б., натискаше главата й в чакъла. Ръката му беше лепкава и тежка, а дъхът — студен.

— Искаш ли? — прошепна той.

Проникна в нея отзад и разкъса химена й.

Тя не искаше, но не можеше да се обърне, да поклати глава и да му даде да разбере това, тъй като устата й бе пълна с чакъл.

— Не искаш, каза! — изсъска той.

А гостите на Йени обикаляха градината, опитваха се да държат малка бяла чиния в едната ръка и чаша с вино в другата, без да ги изпуснат, полюшваха се в такт с музиката, смееха се на висок глас на нещо, което им бяха казали, оттегляха се в полето, където момичетата бяха брали цветя по-рано през деня — синчец, див пащърнак, маргаритки, лютичета, планински божури, червена детелина, върбовки и здравец. Някои от тях стояха съвсем неподвижно, взираха се в небето и питаха околните дали според тях скоро няма да завали.

III
Sweetheart like you^[23]

 

Миле обмисляше дали да не се задържи на празненството, обмисляше да остане, въпреки че повечето гости бяха на сто години и скоро щяха да се изгубят в мъглата. Огледа се за Йон, но вместо това срещна погледа на Сири. Тя стоеше сама под едно дърво. Често стоеше така — сама, потънала в мислите си. Носеше дълга светлосиня копринена рокля, която някога бе принадлежала на майка й. „Навярно много хора я намират за красива“, би казала Миле на приятелките си, ако бе живяла достатъчно дълго, за да им покаже снимките си от лятото. По принцип момичето рядко ги показваше на други хора, предпочиташе да ги запази за себе си. Правеше си тайни книги със спомени и винаги търсеше хубави големи скицници с твърди корици и дебели бели страници, които да може да украси със снимки, рисунки, цитати, текстове на песни, бележки, изсушени листа, цветя и трева. Не бе пътувала много по света (засега!), но планът й за идните години бе да стигне далече, много далече, може би чак до Австралия. Независимо къде се намираше, независимо колко далече или близо беше до вкъщи, винаги откъсваше късче трева от земята, залепваше го в книгата си със спомени и отдолу записваше датата и името на мястото, където се намираше.

Миле обичаше да снима хора, които не подозираха за това. И тези снимки залепваше в книгата.

Бе направила много снимки на работодателката си. Сири беше тъмнокоса, слаба, едновременно крехка и силна. Висока, с леко изкривен гръб и големи пълни устни.

Веднъж по-възрастната жена заспа в един плетен стол в градината. Миле тъкмо се бе върнала от плаж, носеше голяма диня, купена от пазара на площада. Искаше да я нареже и раздели с Лив, която подскачаше и танцуваше около нея и пееше: „Ще ядем диня, ще ядем диня, ще ядем диня по изгрев-слънце!“.

— Шшшт! — прошепна Миле и посочи майка й в плетения стол. — Виж, мама спи!

— Мама спи — прошепна в отговор детето.

— Ще пазиш ли динята вместо мен за малко? — попита детегледачката и внимателно остави плода на земята. — Можеш ли да седнеш на тревата и да я пазиш? Аз само бързо ще направя нещо.

— Какво ще правиш? — прошушна Лив.

— Шшшт, не буди мама! — смъмри я тихо Миле и постави пръст върху устните си. — Изненада е. Затвори очи и преброй наум до двадесет, после ще отидем в кухнята и ще срежем динята.

— Каква е изненадата? — извика детето.

— Шшшт, шшшт! Не мога да ти кажа, защото тогава вече няма да е изненада. Седни на тревата, пази тишина и наглеждай динята. Преброй до двадесет. Възможно е изненадата да е свързана със сладолед.

Лив седна в тревата, стисна очи и започна полугласно да брои:

— Едно, две, три…

Миле извади мобилния телефон от джоба на късите си панталони, промъкна се до плетения стол, в който спеше Сири, наведе се над нея и я снима. Погледна резултата, после отново хвърли поглед към спящата жена. Тя не се събуди. Направи още една снимка. И още една. Сири се бе завила с тънко одеяло, което се беше изхлузило и паднало на земята. Спеше дълбоко, от отворената й уста бе потекла малко слюнка. Миле върна телефона обратно в джоба си, вдигна одеялото и я зави.

— … четиринадесет, петнадесет, шестнадесет, седемнадесет…

Лив отвори очи и тихичко извика:

— Колко още трябва да броя, Миле?

Детегледачката се обърна към момичето в тревата и отвърна, че вече може да престане, защото е време за диня.

— И сладолед! — провикна се Лив.

— И сладолед — прошепна Миле и отново сложи пръст върху устата си. — Не забравяй, не буди мама. Остави я да спи.

 

 

Сири винаги беше на косъм да се ядоса на Миле, а после се разкайваше и се опитваше да се държи наистина добре с нея. Когато се разкайваше, даваше неща назаем на момичето, например червения копринен шал, който отиваше на роклята й за празненството.

На Миле много й се искаше Сири да я харесва, но така и не успяваше да го постигне. Не беше виновна, че понякога Йон предпочиташе да говори с нея вместо с жена си или че Лив и Алма избираха да бъдат заедно с нея през повечето време. Сири беше гневна почти непрекъснато. Според Алма всички готвачи бяха гневни. Особено тези, получили образованието си във Франция. Просто беше така.

Пилешките шишчета бяха много вкусни. Първоначалната идея бе да сервират печени прасенца. Така искаше Сири, тя имаше определена представа за това какво празненство иска да организира, но се оказа, че никой друг не одобрява плановете й. Това само я направи още по-гневна. Миле тайно изяде много пилешки шишчета преди празненството. Вземаше по две тук, по две там от фризера и ги притопляше в печката, след като другите си легнеха.

— Това, което приготвям сега, мамо, е пилешко шишче със сос „Сатай“ — обяви Сири с висок писклив глас.

Стоеше в голямата стара кухня и се потеше от горещината, полудългата й коса беше хлабаво хваната с красива стара шнола. (На Миле й се искаше да има такава шнола.)

Детегледачката се криеше зад полуотворената врата на килера и следеше сцената, която се развиваше в кухнята. Беше отишла да вземе кана със сок за себе си, Алма и Лив, но не искаше да се покаже в кухнята, докато Сири, Ирма и Йени се намираха там.

Йени застана със скръстени ръце до стената. Стоя така цяла вечност и следеше дъщеря си, без да продума. Ирма седеше на един стол и се подхилкваше. Горната й устна беше изпъкнала, издута отвътре от тютюна за дъвчене.

Внезапно Йени изтърси:

— „Сатай“ какво?

Сири се стресна и се обърна към майка си.

— Пилешки шишчета със сос „Сатай“. Тайландски сос от фъстъчено масло, кокосово мляко и…

Ирма изсумтя високо.

— Не искам никакви проклети тайландски сосове — прекъсна я майка й.

Ирма погледна Сири.

— Трябваше да ме послушаш — натърти тя.

— Какво? — попита Сири объркано.

Първо погледна към майка си, после към нейната приятелка.

— Какво искате да кажете?

— Не искам никакви проклети тайландски сосове! — повтори Йени.

Ирма се разсмя още по-силно.

— Не чуваш ли какво ти казвам, Сири?

Възрастната жена все още се подпираше на стената.

Дъщеря й се обърна към нея със сълзи в очите.

Миле помисли, че ако се осмеляваше, ако беше сигурна, че няма да я забележат зад вратата, би могла да направи снимка на Сири точно в този момент.

— Не искам никакви проклети сосове! — извика Йени. — Не искам никакво проклето празненство! Не искам печени прасенца и не искам сосове! Не искам нищо от теб! Не искам това!

После излетя навън от кухнята на високите си токчета и дори не забеляза, че едва не прекатури Миле.

 

 

Няколко дни по-късно, когато празненството най-после беше в разгара си, Миле помисли, че може би не се налага да си тръгне, както беше планирала, въпреки че всички бяха на почти сто години и бе освободена от задълженията си. Лив танцуваше, стъпила върху краката на някакъв свой далечен чичо или вуйчо. Тази вечер Алма носеше отговорност за нея, от нея се очакваше да накара сестра си да си измие зъбите и да й почете и попее преди лягане. Миле помисли, че би могла да остане и да поговори с Йон. Искаше да му спомене, че си е пуснала песента, която й бе препоръчал да чуе. Беше й подарил диск. Не нов диск, а такъв, който се намираше в кабинета му. Може би не беше съвсем правилно да се каже, че й го е подарил, по-скоро й го беше дал назаем. Изпрати й есемес посред нощ и я помоли да чуе Sweetheart like you. Само това, нищо повече.

Скъпа Миле, чуй Sweetheart like you, ще ти хареса. Й.

Тя си пусна песента няколко пъти (всъщност не беше чувала Боб Дилън преди), питаше се защо Йон не спи заедно с жена си, а седи буден в кабинета си и й изпраща есемеси. Да не би бракът му да не вървеше добре? Да не би да си мислеше за нея? И през нощта? Затова ли не можеше да спи? Пусна си песента няколко пъти, намери текста й в интернет и го чете отново и отново. Записа го на отделен лист, който залепи в книгата си със спомени. Текстът беше хубав, може би някъде в него се криеше тайно послание за нея от Йон.

By the way that’s a cute hat

And that smile’s so hard to resist

But what’s a sweetheart like you doing in a dump

like this?^[24]

Миле изпи чаша бяло вино на екс. После още една. Престорено спокойно мина през градината на високите си токчета. Те потъваха в тревата и се забиваха в земята с всяка крачка. Отиде в тоалетната в антрето, тази, която беше предназначена за гостите, застана пред огледалото и извади спиралата за очи от малката златиста чантичка с ресни на рамото си. Усмихна се на отражението си в огледалото и върна червената презрамка на роклята си обратно на мястото й. Вероятно можеше да измисли какво да прави тази вечер. Беше забелязала младежи на нейната възраст в пицария „Палермо“, знаеше, че много от тях често посещават „Белини“. Щеше да остави Йон да празнува заедно с гостите. Може би в някакъв момент той щеше да се спре, да я потърси с поглед и да се запита къде се е изгубила. Ала още сега щеше да му изпрати есемес и да му благодари за песента на Боб Дилън.

Sweetheart like you,

sweetheart

sweet like you.^[25]

Хвърли последен поглед върху отражението си в огледалото и отново излезе в градината. Старите дървета шумоляха на вятъра. Мъглата се промъкваше покрай групи от празнично настроени хора. Тук-там се намираше по някой, който поглеждаше към небето, за да провери дали то няма да се разтвори и да ги залее с вода. Навсякъде се чуваха откъслечни фрагменти от един и същ разговор.

„Дали ще завали?“

„Сири предвидила ли е, че цялото празненство ще трябва да се премести вътре, ако времето се влоши?“

„Всъщност тук има ли някакъв план?“

„Ами храната?“

Един висок, напевен женски глас заглушаваше всички останали: „Малко вода в косата носи щастие“.

Миле усети как на рамото й пада капка дъжд и се усмихна. Мина под платната, които Йон и Ирма бяха опънали между дърветата, и спря до бюфета. Придърпа едно пилешко шишче към себе си, после още едно. Не можеше да се насити на соления им вкус. С нетърпение очакваше остатъка от вечерта. Стомахът й се беше свил на топка, може би от виното, от есемеса на Йон или просто от предчувствието, че ще се случи нещо хубаво.

Огледа се и отново срещна погледа на Сири. Беше й мъчно за нея. Сири с изкривения гръб, която спеше сама нощем, докато мъжът й си мислеше за други. Усмихна й се. Сири с изкривения гръб, която никога не се радваше. „Отговори на усмивката ми, де! Знам колко си тъжна! Колко си самотна!“

Върху Миле паднаха нови дъждовни капки. Усети ги върху рамото си. В косата си. По бузата си. Стичащи се по гръбнака й. Прииска й се да се засмее. Гъделичкаха я. Но когато нейната работодателка срещна погледа й и се обърна с гръб сякаш с отвращение, внезапно й се доплака.

— Вещица! Проклета вещица!

Не го произнесе на висок глас. Никой не я чу, тя беше просто облечено в червено момиче, което стоеше до бюфета с уста, пълна с пиле, и мърмореше. Миле преглътна, отметна коса и се запъти към портата в дъното на градината. Обърна се за последен път и погледна право към заобиколената от гости Сири. Тя не я видя, не я забеляза. Миле се зачуди какво ли би казала, ако научеше за нея и Йон. Вдигна телефона си. Дали да му изпрати есемес още сега? Или да почака? Знаеше, че той обича да говори с нея, въпреки че беше с почти тридесет години по-възрастен. Ставаше му приятно, когато тя влизаше в кабинета му, докато пишеше. Обичаше да й показва разни неща. Да й разказва. Къщата за кукли, която някога беше принадлежала на жена му. Старите книги, колекцията от дискове.

Миле се сети за вчерашния ден. За това как я беше гледал, как беше говорил с нея.

 

 

— Преча ли ти, Йон? Случайно да знаеш къде е слънцезащитният крем на Лив? Не го намирам, а ми се иска да отидем на плажа, тъй като времето е толкова хубаво…

Той се обърна в стола си и се взря в нея. Гледаше я особено. Очите му искряха. Искаше й се да му каже, че е готин. Че има готина енергия. Или това щеше да прозвучи нелепо? Та той беше писател, а тя не знаеше как да се изразява около писатели. Не искаше да го накара да си мисли, че е глупава, че е хлапачка, че не е достатъчно зряла за възрастта си.

— Не ми пречиш, Миле. Всъщност много се отегчавам!

Върху бюрото му имаше голяма купчина с дискове. Той вдигна един от тях, диска с албум на Боб Дилън, и го хвърли към нея.

— Този е хубав. Трябва да го чуеш.

— Благодаря. Много благодаря.

Йон не отговори. Тя остана на мястото си.

— Какво пишеш?

Той извърна поглед. Засмя се.

— Пиша роман, който никога няма да стане готов. Чисто и просто не съм в състояние да го завърша.

— Готино — отговори Миле. Изправи гръб. — Имам предвид, готино е, че пишеш роман. Не е готино, че не можеш да го завършиш. Не се съмнявам, че ще успееш.

Йон отново се засмя. Не на нея. Поне не мислеше така. Той се смееше на нещо свое, все едно тя не беше там, сякаш се беше сетил за нещо забавно. Ала внезапно улови погледа й и заяви:

— Ти си хубава, Миле. Толкова хубава изглеждаш точно сега…

Тя се усмихна.

— Мисля, че си готин. Имаш невероятно готина енергия и съм напълно убедена, че ще напишеш невероятен роман.

Йон се разсмя на висок глас, смехът му беше труден за тълкуване. Миле се изчерви. Навярно не биваше да споменава готината му енергия.

— Изпълвам се със сили, като те гледам — каза той, но не вдигна очи към нея. — Красотата ти — добави. — Светлината ти.

Отново се обърна към компютъра си. Тя не искаше той да спре да говори точно сега. Промълви:

— Не съм особено добра в писането, никога не съм била. Изпълнена съм с уважение към това, че седиш тук и пишеш ден след ден. Написал си и много други книги. Беше ми дяволски трудно в гимназията, не ми се получаваше. Ала често съм мислила, че ако можех да пиша, щеше да се получи наистина специална книга.

Йон се обърна към нея. В погледа му имаше нещо ново. Не дружелюбност както преди. Нещо по-предизвикателно.

— Книга за теб? За живота ти? — поинтересува се той.

— Да, донякъде. Има толкова много неща, които ми се иска да опиша, ако ме разбираш.

— Мисля, че те разбирам. — Отново се засмя. После я погледна и попита: — Ти елф ли си, Миле?

— Моля?

За момент си помисли, че не е чула правилно. Но той наистина я бе попитал дали не е елф. Как да отговори на този въпрос?

Красотата й. Светлината й.

— Моля… Елф? Ами, не е изключено. — Засмя се. — Определено може да се каже, че в живота ми има много магия.

— Чудесно — отсече Йон, — това е добре.

Внезапно й се стори много уморен.

Миле не се предаде.

— Това, което исках да ти доверя, е, че и аз правя книги. Не като теб, искам да кажа — не пиша за публика. Аз пиша за себе си. Тайни книги със спомени. Тайни, защото не ги показвам на никого и не разказвам на никого за тях. С изключение на теб. Ти си единственият, който знае. Правя снимки. Снимам всичко, което ми попадне — хора, животни, пейзажи. Най-вече хора, които не подозират, че ги снимам. Залепвам всички снимки в книгата. После добавям неща, които са от значение за мен. Какво ли не — от стръкчета трева до хубави цитати. Пиша малко, не кой знае колко. Водя си бележки като в дневник.

Миле си пое дъх. Йон отново се завъртя в стола си и погледна право към нея.

— Има ли и твои снимки в книгата ти?

Погледът му пак беше станал предизвикателен.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Не, защо питаш?

— Питам, защото това е книга от теб и за теб, а ти ми обясняваш, че правиш сума ти снимки на други хора, които залепваш в нея. Това ме кара да се чудя дали не си залепила и свои.

Миле продължи да пристъпва от крак на крак.

— Не обичам да се гледам на снимки. Не съм особено фотогенична.

— Дай ми телефона си! — прекъсна я Йон.

— Какво? — изкикоти се тя.

— Дай ми телефона си! Дай ми го, хайде!

Тя извади апарата от джоба на якето си, отиде до него и го сложи в ръката му.

Той й махна да се отдалечи.

— Застани в рамката на вратата! Точно така! Погледни ме! Не се преструвай! Просто ме погледни! Не се притеснявай от слънцето в очите ти, всичко е наред! Така, да!

Снима. В същия момент Леополд се изправи и застана до нея. Миле стоеше в рамката на вратата и гледаше към Йон, усещаше слънцето в очите си и имаше чувството, че той я докосва.

— Да видим, да — промърмори той и погледна снимката. — Та ти си прекрасна! Можеш да я сложиш в книгата си. Погледни тук! — възкликна той и й показа някакво черно петно в долния ъгъл на фотографията. — Хванала се е и опашката на Леополд!

Йон й подаде телефона. Тя погледна снимката. Наистина изглеждаше хубава на нея, веднага забеляза това. Той я беше снимал, а тя беше излязла хубава. Синята дънкова рокля й стоеше добре. Конската опашка й отиваше. Устните й бяха червени. В погледа й нямаше никаква неувереност или неловкост.

Красотата ти. Светлината ти.

— Много благодаря — промълви тя. — Много благодаря. Това е една чудесна снимка.

Той отново се обърна към компютъра си и отвърна:

— Ей, Миле, трябва да се връщам към писането. Разбираш ли?

— Да.

Впери поглед в гърба му, надяваше се още веднъж да се обърне към нея.

— Мисля, че Лив те чака — припомни й той, все още с гръб към нея. — Нямаше ли да ходите на плаж?

— О, да! Вярно. Чао тогава. Много благодаря за диска. И за снимката.

— Чао — отговори разсеяно Йон, без да се обърне. — Чао.

 

 

Миле отвори портата към градината, пое си дълбоко дъх и напусна празненството. Мислеше си, че никой няма да забележи, че я няма. И без това нямаше какво да прави там, освен да танцува със старците в мъглата. Беше млада.

Sweetheart like you.

Красива.

Красотата ти. Светлината ти.

Щеше да пише на Йон, след като се прибере вкъщи тази вечер. Или беше по-добре да направи това още сега? След малко. Пътят се извиваше като змия между къщата на Йени на върха на хълма и пристанището и морето в подножието му. От двете страни на пътя имаше вили и къщи, всичките малки и почти незабележими в мъглата. За разлика от тях къщата не Йени не беше нито малка, нито незабележима. От прозорците и градината струеше светлина, отдалече се чуваха гласове и смях.

Миле тръгна. „Не се обръщай!“, помисли тя. Лекият червен плат на роклята й се развяваше около нея и леко докосваше кожата й. Вятърът беше примесен с лек ръмеж. „Не се обръщай!“ Като че ли чуваше собствения си глас в мъглата, собствения си глас, такъв, какъвто беше, когато беше малка и на разходка с колело заедно с баща си. Той винаги успяваше да направи състезание от всичко.

 

 

— Искам сладолед, тате!

Налагаше се да върти педалите с всички сили, за да не изостане от него, въпреки че се спускаха надолу.

— Хайде да купим сладолед!

Баща й увеличи скоростта, обърна се и погледна дъщеря си. Дълга тъмна конска опашка. Розов момичешки велосипед и розова каска.

— Искаш сладолед?

— Да!

Той увеличи скоростта още малко.

— Ако ме изпревариш, ще купим. Обаче ако аз те изпреваря, няма да купим. Съгласна?

— Съгласна.

— Готова ли си?

Миле успя да се засили дотолкова, че караше до него.

Той хвърли поглед към нея. Имаше хубави пълни устни, бретонът му хвърчеше на вятъра. Профучаха надолу по хълма.

Момичето пусна кормилото. Знаеше как да кара без ръце. Той я научи.

— Едно! Две! Три! — произнесоха и двамата и едновременно вдигнаха ръце.

— Камък! Ножица! Хартия!

Миле избра камък. Всеки път правеше така. Баща й я посъветва от време на време да се спира върху нещо друго. Да бъде умна. Да не избира винаги едно и също. „Това те прави лесна плячка“, обясни той. Но камъкът си беше камък. Нищо не беше по-солидно от него. Ако го увиеш в хартия, той удря също толкова силно, колкото и когато не е увит в хартия. Камъкът никога не губи силата си. Миле беше на осем години и напълно убедена в своето. Хартията беше за слабаците.

— Камък! — провикна се тя и вдигна триумфиращо ръка. Стори й се, че колелото й се отдели от земята и започна да лети като огромна птица, прелетя покрай баща си. — Камък! — повтори тя и се обърна, за да провери дали той вижда.

Тогава изгуби равновесие. Велосипедът й се преобърна. Хълмът като че ли оживя. Удряше я, дереше я, хапеше я, налагаше я.

Успя да види само как баща й оформи думата „хартия“ с устни, докато я изпреварваше. Едната му ръка беше вдигната във въздуха, все едно й махаше.

Не се обръщай! Ако се обърнеш, ще паднеш от колелото. Ако се обърнеш, ще се превърнеш в солена статуя. Ако се обърнеш, ще умре любимият ти човек.

Красотата ти. Светлината ти.

Миле се обърна. Голямата бяла осветена къща, която току-що бе напуснала, изглеждаше леко самотна. Чуваше виковете и смеха на гостите, но гласовете им бяха обвити в дебело кадифе. Скоро мъглата щеше да отнесе къщата, градината и хората.

Sweetheart like you.

Продължи да върви.

По средата на пътя лежеше изкривен велосипед, в канавката плачеше някакво момченце. Миле се приближи, детето вдигна очи, забеляза я и се разплака още по-силно. Тя отиде при него, клекна и забеляза, че е ожулило колената и ръцете си. Кървяха. В раните по колената му беше влязъл чакъл. Трябваше да се махне с пръсти, преди да може да се изчистят и да се сложи лейкопласт върху тях. През нейните колена премина тръпка, все едно те бяха ожулени, все едно това беше нейната кръв.

Раните бяха червени, влажни, леко черни от чакъла, покрити с извиващи се напред-назад светлочервени ивици, сякаш някой бе взел остър светлочервен молив и рисувал върху колената му. Все пак навярно нямаше да се стигне до шевове. Тя не би могла да направи това. Сложи ръка върху рамото му.

— Да не би да си паднал от колелото си? Удари ли се?

Момчето се разплака още повече и усърдно закима. Миле се огледа, зачуди се дали е самї, или заедно с някой друг, с майка си или баща си, които скоро щяха да изникнат от мъглата. Бързо стана ясно, че е самї. Хвана ръката му и му помогна да се изправи на крака, използва червения шал, който бе взела назаем от работодателката си, за да избърше мръсотията и сълзите от лицето му. Детето застина.

— Как се казваш? — прошепна тя.

По шала останаха капки кръв. „Няма значение“, помисли тя. Щеше да обясни на Сири, че кръвта не е нейна, че не е била невнимателна, а е помогнала на едно паднало от колелото си момче.

— Симен — подсмръкна той. — Мисля, че велосипедът е счупен, а нямам пари за нов.

Отново се разплака, като същевременно внимателно наведе глава към гърдите й. Миле му позволи да го направи. Остави го да постои така за малко, след това се отдръпна и отиде до колелото му, което лежеше насред пътя. Наведе се над него и го огледа. Велосипедът не беше пострадал много, беше се окалял леко, но не беше повреден.

— Не е счупено! — обяви тя и изправи колелото. — Виж, Симен, не е счупено!

После попита дали може да го изпрати до вкъщи. Той кимна, изглеждаше почти ободрен, разреши й да го хване за ръка.

— Къде живееш? — попита Миле, когато започнаха да се спускат по хълма.

Едната й ръка беше в неговата, а другата върху кормилото на велосипеда. Чадърът й се намираше в чантата на рамото й.

— Почти в подножието на хълма. Номер две вляво, когато идваш от долу.

— Ние не идваме от долу — засмя се тя, — идваме от горе.

— А?

— Не идваме от долу, а от горе, значи, къщата ти ще се намира вдясно. Трябва да се оглеждаме надясно, за да открием къде живееш.

Не казаха нищо повече. От време на време тя поглеждаше към детето, то вървеше до нея с изправен гръб, подобно на малко оловно войниче. Мъглата ги обгръщаше.

— Все едно сме в облак — прошепна Миле.

Обади се пак чак когато стигнаха до къщата:

— Казвам се Миле.

Опря колелото му на оградата. Той я погледна и едва не се разплака отново. Може би защото се налагаше да го остави.

Наведе се и го целуна по главата.

— Казвам се Миле — повтори тя, — а ти се казваш Симен и повече не бива да плачеш.

После се обърна и си тръгна.

 

 

Йени се криеше зад пердето на прозореца в спалнята и наблюдаваше издокараните гости в градината си. Те кръжаха сред мъглата. Все едно имаха шанс. Мъглата беше прекалено голяма за тях. Прекалено тежка. Прекалено сива. Прекалено непроницаема. Прекалено силна. Прекалено красива. Стисна очи. Болеше я глава. Ръцете й трепереха. Благодари на мъглата, задето беше мъгла, а не нещо друго. Всичко друго само щеше да влоши главоболието й. Червеното вино помага срещу треперене. Доказано е. А мъглата помага срещу главоболие. По-добре не би могло да бъде. Наздраве! Краката й живееха свой собствен живот в сандалите с цвят на нектарина. Роклята й се опъваше по корема и затрудняваше дишането й. Точно както онзи път, докато беше бременна със Сивер, когато се наложи да изтича до вкъщи от гората и да се преоблече. Да смени прилепналата лятна рокля на червени и бели точки с нещо по-свободно. Ето ги Даниел и Камила и горките им дъщери. Ето го и Стив Найтли от Сиатъл. Ето я Берит. Ето го добрия стар Ула, съседа, който толкова много остаря и побеля след смъртта на жена си Хелга и си купи куче. Ето ги жените от клуб „Сороптимист“^[26] и бившите й колеги от Осло. Какво си беше облякла Бенте — някаква туника? Не беше ли прекалено къса? Напомняше й на тази, която самата тя носеше по време на бременността със Сивер преди почти четиридесет години, когато всички обикновени дрехи започнаха да й отесняват на корема. Промяната настъпи внезапно. Обикаляш, бременна си, но по нищо не си личи, нищо не е различно от обикновено (освен гаденето, което идва на вълни като мъглата всяка вечер, но те оставя на мира през деня), докато внезапно не се издуеш тук и там и изведнъж вече не можеш да дишаш и се налага да изтичаш до вкъщи с Бу Андерс по петите, за да си облечеш нещо, което не е толкова прилепнало. И двамата ги заболяха коремите от смях, докато бягаха, а когато стигнаха до стаята — сега тя изглежда почти по същия начин, — Бу Андерс се възбуди и пожела да прави любов с нея там, на мига. Йени се обърна. Начинът, по който се измъкна от прилепналата рокля на червени точки и по който изглеждаше на светлината от прозореца, ли беше причината за неговото внезапно желание? Или това, че се издуваше тук-там? Може би смехът й? Отново погледна през прозореца. Ето го Йон. Ето я и Сири в синята копринена рокля, когато някога беше принадлежала на нея. Пое си дълбоко дъх и пресуши чашата си. Погледът й падна върху дъщеря й, която обикаляше градината и се правеше на домакиня. С нея всичко щеше да бъде наред. Дори без това, което тя не можеше да й даде. Сири имаше ресторантите си, Йон и децата си. Те не бяха мъртви. Гледай ти! Марие Евенсен и глупавият й дребничък съпруг също бяха дошли, въпреки че живееха много далеч оттук. Бяха издокарани, както винаги. Кои бяха всички тези хора? Със сигурност не би искала да прекара времето си с тях. Те ли щяха да дойдат на погребението й? Или поне тези от тях, които все още бяха живи. Йени виждаше мнозина, които сигурно щяха да си отидат преди нея, отбелязваше това със своеобразно удоволствие. Ани Берге, Ларс Смит Ериксен, Луисе Хансон, Арилд Йонсон. Всички те щяха да гушнат букета преди нея. Със сигурност. Тя беше в чудесна форма. Във връзка с това си помисли, че може би ще е добра идея скоро да се покаже в градината, да потанцува с гостите си, да държи реч. Да, щеше да го направи. Имаше няколко неща, които искаше да каже. Препъна се на път към леглото и си легна. Химикалка и хартия. Трябваше да намери химикалка и хартия. Някъде в стаята си имаше химикалка и хартия. Защо беше толкова трудно да ги намери? Щеше да напише кратка реч, която щеше да започва така:

Нищо.

Йени се изправи и впери невиждащ поглед пред себе си. Щеше да започва така:

Нищо.

Защо не:

Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…

Да, това беше добро.

Още една чашка, после можеше да измисли останалото. Или да не прави нищо. Отново си легна и затвори очи. Трябваше да намери химикалка и хартия. Скоро. След малко.

 

 

Сири затвори входната врата след себе си. Стана съвсем тихо. Срина се, подобно на марионетка (от френски — умалително на името на Дева Мария), легна на пода, отново седна. „Аз не съм кукла — помисли тя. — Не съм малка Мария. Аз се движа сама, просто трябва да поседя тук за малко и да си почина.“ Скри лицето си в ръце. Провал. Провал. Провал. Цялото планиране на празненството, което течеше навън в градината без нея и без майка й. И за какво? Какво всъщност бе постигнала през живота си? Дългата светлосиня копринена рокля падаше по тялото й и се събираше на пода около краката й, подобно на море. „Колко си красива!“, прошепна Йон. Бяха застанали на стълбите отвън — Сири, Йон, Алма, Лив и Миле, дори Ирма (великанката с лице, което мъжът й веднъж сравни с това на ангела Уриел в една картина на Леонардо да Винчи). Стояха там като на сцена, посрещаха гостите, поздравяваха ги с „добре дошли“. „Колко си красива! Колко си красива!“ Малко след това: „Остави я на мира!“.

Толкова рязко. Толкова твърдо. Само защото Сири (спокойно, меко, тихо, мило) направи забележка на Миле за цветето в косата й. Поляната зад къщата беше пълна с диви цветя, които момичето би могло да откъсне и да сложи в косата си. Това голямо тромаво дете, което дойде в „Майлунд“ с тъгата и самотата си, безкрайно нещастно и самотно. Сири вдиша дълбоко.

„Остави я на мира!“

Толкова рязко.

Толкова твърдо.

Бялата леха бе нейната гордост в „Майлунд“. Тя бе по-красива от билковата градина, която също бе посадила и отгледала, вдъхновена от приятелката на Вирджиния Улф — Вита Саквил-Уест.

— Слушай, Йон, бих искала да ти прочета нещо. Искаш ли да чуеш?

Имаше желание да му разкаже за книгата, която бе прочела. За лунната градина, която Вита Саквил-Уест бе видяла насън и която самата Сири също бе сънувала след това. Ала Йон искаше да слуша единствено за собствените си книги. (Отдавна никой не беше говорил за тях, всъщност именно в това се коренеше проблемът, нали?) Той не се интересуваше от градинарство, никога не беше писал нито за бели, нито за зелени, нито за червени градини. Бе го чувала да се изказва за Вирджиния Улф: „Малко е анемична, не мислиш ли?“.

Ала не знаеше дали е чел някое от нейните произведения. Понякога отиваше при него в таванската стая, за да му пожелае „лека нощ“. Той спеше там все по-често и по-често. Нещо между тях бе на път да се счупи, а тя така и не успяваше да разбере какво е то. Йон изглеждаше толкова самотен, докато лежеше в леглото си и се взираше в тавана, четеше вестници по мобилния си телефон или прелистваше собствените си романи.

— Нима четеш само книги, които си писал ти? — попита го тя.

— Остави ме на мира, Сири, остави ме да чета каквото си искам.

— Може би, ако прочетеш нещо друго, нещо, написано от някой друг, отново ще ти дойде желание да пишеш?

— Благодаря. Но нека го кажем така: аз не ти казвам как да готвиш и ти не ми казвай как да пиша! Съгласна ли си?

— Да.

Сири се заслуша. В къщата беше съвсем тихо. Все още седеше на пода в коридора. Напусна празненството в градината усмихната, вдигаща наздравици, перфектната домакиня, затвори вратата след себе си и седна на пода. Огледа се. Беше погрешно да наричат тази стая коридора, винаги я бяха наричали така, когато беше малка. „Не искам да има никаква бъркотия в коридора, Сири, помогни на Сивер да окачи палтото си.“ Ала всъщност това беше по-скоро зала. Голяма зала. С висок таван, стар дървен под, никакви мебели (с изключение на големия шкаф, в който висяха сума ти стари дрехи, между които едно зелено палто, някога принадлежало на баща й). И стълбището, естествено, подобно на трон, по средата на помещението. Голямото стълбище, което се извиваше между етажите. На втория етаж майка й седеше на ръба на леглото си (или може би стоеше зад пердето и гледаше през прозореца) и отказваше да се покаже на собственото си празненство. Вероятно беше пияна. А Сири беше дошла, за да направи нещо по въпроса. „Да направи нещо по въпроса.“

Никога не бе използвала този израз преди. Внезапно си проправи път през градината с дългата синя копринена рокля и високите токчета. Те потъваха в земята с всяка крачка. Джвак! Джвак! Джвак! Държа се по начин, който й се струваше непознат, използва думи и изрази, които не бяха в неин стил. В кратки, изпълнени с ужас моменти успяваше да се види отстрани, да види как газеше в тревата и се преструваше. „Да направи нещо по въпроса“.

Гласът й звучеше пискливо. Сякаш върху езика й имаше нещо старо и гранясало, което трябваше веднага да се отстрани, нищо, че беше заобиколена от гости. Например изразът „Крайно време е да направя нещо по въпроса“, произнесен по предразполагащ, театрален начин. Имаше чувството, че веднага щом каже тези думи, от устата й ще да се подаде голямо блестящо насекомо.

— Да, крайно време е да направя нещо по въпроса — усмихна се тя на старата госпожа Бенте Стрьокснес.

Възрастната жена обикаляше и разговаряше с всички, бе облечена в странна зелена туника, която подчертаваше старите й, слаби и синкави, покрити с вени крака. Да не би чисто и просто да бе забравила да си обуе панталон?

— Да, крайно време е да направя нещо по въпроса — повтори Сири. — Ще отида да взема мама. Не можем да я чакаме повече.

Заслуша се. В градината празненството си вървеше, но тежката външна врата заглушаваше звуците. Тишината в къщата беше оглушителна, така беше още откакто почина Сивер. Беше се опитала да я изпълни със звуци, да я разкъса със звуци, да я надвие със звуци — първоначално със собствените си.

— Мамооо!

Като малка имаше висок, звънлив и пронизителен глас, но с времето се научи да го контролира.

— Не говори с този тон, моля те, Сири!

Ала понякога забравяше, викаше, пееше и танцуваше из къщата и разваляше всичко.

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

А дяволът и спиртът другите довършиха!

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

Ура!

Майка й внезапно се появяваше на стълбите, някъде между първия и втория етаж. Побеляло лице, червени устни, дълга падаща коса, високи токчета, дребна красива фигура. Прошепваше:

— Сири, не можеш ли да отидеш да пееш и крещиш някъде другаде? Моля те. Моля те! Не издържам повече.

 

 

Съседът Ула беше единственият, който продължи да говори с нея след смъртта на брат й. Ула и жена му Хелга. Те нямаха деца. Но може да се каже, че си имаха Сири. Хелга беше едра, закръглена и добродушна. Почина в началото на деветдесетте години от рак на стомаха. Ула беше слаб и побелял. И помежду си, в сърцата си, у дома си, около себе си те имаха Сири. За известно време я обичаха като своя собствена рожба. Вечер, след като тя се прибереше вкъщи (защото все пак не беше тяхно дете, беше дъщеря на Йени, която пиеше, викаше и собствената й мъка й беше предостатъчна), те говореха и се притесняваха за нея, крояха планове какво да правят заедно с нея. Да построят колиба в гората или да отидат на кино? Сири бе изразила желание да отиде да види кошерите на Ула, навярно би могъл да й предостави отговорността за един от тях? Хелга плетеше шалове и пуловери, тъй като Сири винаги беше тънко облечена. Всеки път, когато Ула и Хелга говореха за нея, я наричаха с други, тайни имена — малката Би, малката Лу, малката Ка.

Поне Сири предполагаше, че си говорят за нея вечер. Нямаше как да бъде сигурна. Предполагаше, че я наричат с тайни имена и измислят неща, които биха могли да правят заедно. Трябва да е било така. Когато срещна стария Ула в градината тази вечер, той изглеждаше тъжен, побелял, кльощав и изгубен. Не беше същият след смъртта на Хелга. Прегърна я и промълви:

— Ти се справяш добре, Сири.

Ула измайстори къщата за кукли специално за нея. Той я научи да пее моряшки песни. Една вечер, докато я изпращаше до вкъщи, й каза:

— Не си виновна за това, което стана със Сивер, Сири! Случилото се с брат ти е наистина ужасно, ала ти не бива да носиш вината за него! Ти си дете. Той беше дете. Смъртта му е необяснима, но вината не е твоя. Вие просто сте си играели навън като всички нормални деца.

Повече не го повтори.

Подобни сериозни мигове бяха изключение. Сири помни и следното: Хелга се смее и шепне: „Омъжила съм се за великолепен мъж, не мислиш ли?“. А Ула се изправя и запява със силния си глас:

Моряците по обед ще ми доведат

на честен съд пред мен да се явят.

Където и да са, ще ги намерят

и здраво вързани, за кожите си ще треперят.

Ще питат мен чия глава ще падне

и грозна тишина ще е по пладне.

„Виновните — ще кажа — не щадете!

На всичките главите отсечете!“

Търкулне ли се първата глава,

гръмовно ще извикам аз: „Ура!“.

Така от кораб с петдесет оръдия,

три мачти и седем платна

не ще остане и следа.^[27]

Сири седеше на пода и гледаше към стълбището. То надвисваше над нея. Открай време беше така. Винаги беше страшно да вървиш по него — както нагоре, така и надолу. Все едно ти имаше зъб, сякаш никога не можехте да постигнете съгласие, като че ли във всеки момент можеше да махне някое от стъпалата си или да добави ново. През годините то беше търкано, лъскано и боядисвано, върху него сложиха килим, подмениха перилата му, смениха килима, макар никой в къщата да не го искаше. „Не обичам килими“, повтаряше майка й. Сега стълбището беше изтъркано и пребоядисано. То беше кобалтовосиньо, беше боядисано в този цвят още преди да се роди Сири. Тя бе броила стъпалата му много пъти. Едно. Две. Три. Четири. Докато не стигнеше до двадесет и девет. Обикновено стигаше до двадесет и девет, но някой път стигаше и до двадесет и осем, друг път до тридесет и едно, веднъж дори до тридесет и две. Когато Йон преброи стъпалата, ги изкара двадесет и осем. Продължаваха така. Децата също. „Стъпалата са двадесет и девет“, заяви Алма. „Стъпалата са сто двадесет и девет хиляди“, предположи Лив. Само преди няколко дни, скоро след голямата караница, Сири и Йон се хванаха за ръка, тръгнаха бавно нагоре по стълбите като младоженци и се опитаха заедно да преброят стъпалата.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Стигнаха до двадесет и девет. Йон настоя, че не са преброили правилно, тъй като я е целунал прекалено много пъти и никой от тях не е взел броенето на сериозно. Искаше да го направят отново, като този път не беше разрешено да говорят, да се смеят или да се целуват. Тя се съгласи, обърнаха се и започнаха да слизат.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем. Когато стигнаха до осемнадесет, Сири се спъна и си изкълчи глезена. Заболя я, но не прекалено много. „Ау! — извика тя и се засмя. — Извинявай, знам, че не е разрешено да се смея. Или да казвам «ау».“ „Връщаме се — обяви Йон, — искам да погледна глезена ти.“ Обърнаха се и отново тръгнаха нагоре. Той й помогна да стигне до третия етаж (незнайно колко стъпала), където се намираше стаята им, сложи я на леглото, съблече я, натрупа възглавници под крака й, постави кубчета лед в една хавлия и я уви около глезена й. Тя се засмя и каза, че не боли чак толкова, а той духна върху изкълченото, все едно жена му беше малко момиче, което се е ударило, допря устните си до вътрешността на бедрото й и остави езика си да я намери.

Не! Сири затаи дъх. Покри лицето си с ръце и започна да диша през тях. Не искаше да мисли за Йон. Не сега. Всичко, което не бяха споделили един с друг. Писмото, което намери много отдавна. Не биваше да повдига този въпрос. Не тук. Не сега. Къде беше той в действителност? „В момента довършвам книга, която ще излезе наесен. Всъщност трябваше да излезе още миналата година, но вместо това ще излезе наесен. Надявам се. Ако ми се получи.“ Видя как той оживено разговаря с Ула, който побеляваше все повече и повече с годините. Йон говори и със Стив Найтли от Сиатъл, с чичо Оскар и леля Астрид, с Каролине Сьорхайм и Курт Мандъл. Сети се, че никога не бе харесвала Каролине, ужасната, лишена от чувство за хумор приятелка от детството на мъжа й. Двамата с Курт не можеха ли да си намерят лятна вила някъде другаде? Какво налагаше да идват тук? Представи си лицето на Каролине. Не, никак не я харесваше. Не можеше да повярва колко много неувереност и суета се събираха в това толкова дребно, русо и слабичко същество. Йон също не я харесваше. „Тя чисто и просто е смотана“, отсече той. Сири беше напълно съгласна. Понякога се смееха на това колко е смотана Каролине. Ала Курт беше добър човек. По този въпрос бяха единодушни. „Приятен, забавен и топлосърдечен, но си пада малко кариерист“, описа го Йон. Тя възрази, че това да ходиш на работа всеки ден, да изкарваш пари за прехраната си, да бъдеш добър баща, а на всичкото отгоре да тренираш и да се поддържаш в добра форма, не е признак на кариеризъм. Мъжът й прие думите й като лична обида. Може би наистина беше така.

Сири седеше на пода в залата и се опитваше да събере смелост да изкачи стълбите и да вземе майка си. Помисли си, че на Йон нямаше да му навреди да поеме малко повече отговорност. Той не бе изкарвал пари от няколко години, не можеха да се издържат единствено с приходите от ресторанта в Осло. Ала тъй като мъжът й нито искаше, нито можеше да работи по нещо различно от книгата си, тъкмо бяха взели голям заем, за да могат да върнат заема, който вече дължаха. Затаи дъх, не искаше да мисли за това точно сега. Какво беше постигнала през живота си? Независимо от всичко Каролине (смотана) и Курт (кариерист) бяха техни приятели, техни общи приятели, прекарваха си хубаво заедно.

Но нещо не се връзваше. Сири вдиша дълбоко.

Преди три години, през май 2005-а, двамата с Йон отидоха на гости на София на остров Готланд. Тя щеше да продава къщата в Слите и да се мести в двустаен апартамент във Висбю. Част от вещите в къщата бяха наследство на Сири от баща й, налагаше се да се подписват документи. Сири, Йон и Леополд щяха да прекарат пет дена на Готланд без децата. Лив и Алма щяха да останат в Осло при съседката Ема, която също имаше две дъщери.

Сири се къпа сама на плажа, също като преди няколко години, когато баща й лежеше мъртъв в леглото с кърпа около главата. Остави цвете на гроба му. Набра рокамбол, вид див праз, който расте на Готланд, и приготви супа за себе си, мъжа си и София. Една вечер, когато двамата с Йон караха нанякъде, той спря колата и попита:

— Какво ще кажеш да си купим къща тук? Малка къща от варовик, където да живеем заедно с Алма и Лив?

Всеки ден правеха дълги разходки с автомобила и изследваха острова — от Бургсвик до остров Форьо. Разглеждаха старите средновековни църкви в Бунге, Локрюме, Хьошне, Ескелхем, Хамра, катедралата във Висбю, църквата в Готем с високата кула и тази във Фалингбу със стенописите по тавана.

— Би могла да отвориш ресторант, който работи само през лятото, а аз да завърша трети том и да започна нова книга. Ще продадем къщата в Осло и ще се отървем от дълговете. Няма да познаваме никого, няма да се разправяме с никого, ще си бъдем само ние — ти, аз, Алма, Лив, Леополд, любовта и всичко това.

Той разпери ръце и прегърна всичко около себе си — ниското небе, слънчевите лъчи, полята, равнините на Форьо, които напомняха на африканска савана, скалните монолити на четиристотин милиона години, пясъчните дюни, циментовата фабрика в Слите, изоставения кораб „Норхолмен“.

— Малка къща от варовик — повтори Йон, — в Бургвик, Хемсе, Рума, Клинтехамн, Катхамарсвик или на Форьо.

Сири се засмя и поклати глава. „Не можеш просто да се преместиш на непознато място и да мислиш, че тогава, да, именно тогава най-после ще завършиш книгата си“, помисли си тя, но не го каза. Последният том от трилогията трябваше да е готов преди една година, но мъжът й не успя да спази срока и помоли за ново отлагане. Изхвърли поне двеста и петдесет страници, защото искаше да започне отначало. Бяха слезли от колата, за да погледат призрачния пейзаж, който се откриваше пред тях, на път за затворената фабрика за варовик „Фурилен“.

— Алма би могла да посещава шведско училище, а Лив да тръгне на детска градина — не се предаваше той. — На Готланд мястото в детската градина е гарантирано. Тук дъщерите ни ще имат възможност да тичат из гората и равнините, да берат яркочервени макове и да се къпят в морето до средата на септември.

Сири го погали по косата и го посъветва да включи тези неща в книгата си. Всичките. Къщата от варовик, любовта и маковете.

— Не се шегувам — промълви тихо той. — Говоря за действителността.

— Ала нашето място не е тук, Йон — отговори тя. — Човек не може просто ей така да си събере багажа и да се премести. Това няма нищо общо с реалността. Искам да бъда с теб, Алма и Лив. Моето място е при вас, не тук. Този остров няма нищо общо с нас. Това е само мечта.

— Защо човек да не може да си събере багажа и да започне отначало на друго място? — попита Йон. — Защо не? Защо да не може?

— Не знам — призна тя.

Беше изгубила търпение. Върна се обратно в колата.

— Просто не може. End of story.^[28]

С „Майлунд“ беше различно. Не самият град, той приличаше на много градчета в Норвегия, а къщата. Огромната стара швейцарска вила на Йени с голямата градина с овошки, боровинки, къпини и билки, бялата леха, цветната поляна и гората зад нея.

След като подминеш тъжните невзрачни вили по протежение на безкрайния път нагоре от града, „Майлунд“ изниква като оазис от друга епоха — епохата на белите дантелени рокли, сламените шапки, мустаците, рейнското вино и гарафите. На светлината на есенната луна къщата сякаш светеше с почти неприятен блясък, а в мъгливо време изглеждаше непристъпна, все едно се носеше на метър над земята. Но това беше домът от детството й. Тази къща бе принадлежала на семейството й от 1947 година, когато баба й и дядо й пристигнали там с единствената си дъщеря, Йени, току-що навършила четиринадесет години. Бяха дошли от Молде, за да започнат нов живот.

През 1940 година, когато немците бомбардирали центъра на града, манифактурата на дядо й била срината със земята. Майка й не говореше за детството си, но Сири знаеше, че дядо й е бил част от съпротивата, а баба й, дипломирана медицинска сестра, е била сред учредителите на женското крило на Лявата партия в Молде през 1937 година. Беше се включила и в Женската работническа организация^[29] по време на бомбардировките над града. И двамата бяха умрели млади, само няколко години преди да се роди внучката им. Баба й Карен бе починала от инфаркт, а дядо й Хенрик — няколко седмици след нея, в резултат на настъпили усложнения след възпаление на белите дробове. Сири държеше черно-бялата им годежна снимка от двадесет и девети септември 1915 година в чекмеджето на нощното си шкафче и от време на време я поглеждаше. Хенрик гледаше право в обектива, Карен бе извърнала поглед. Не се усмихваха. Сири винаги си беше мислила, че изглеждат самотни и сериозни, наясно с това, което ги очаква. Понякога внимателно погалваше лицата им с пръст — строгата уста на Хенрик, черните очи на Карен. Беше ли наследила нещо от тях? Те бяха имали Йени, тази къща и новото предприятие в центъра — Склад за дамски артикули. То наистина не беше толкова хубаво, колкото онова, което дядо й някога бе ръководил в Молде, но все пак бе известно с качествените си стоки. Днес Склад за дамски артикули беше заменен от верига магазини за дрехи.

Сири знаеше тази къща наизуст, всяка стая, всяка спалня нагоре по етажите, всеки сантиметър от кухнята (можеше да готви със затворени очи), всеки прозорец, всеки праг, всяка стена, всяка дъска от пода на всеки етаж. Във всеки момент можеше да си представи всички звуци, присъщи на всяка стая и всяко стъпало, синкавата лунна светлина, която галеше мебелите и украшенията в трапезарията или блуждаеше по леглото й в прекалено голямата спалня на третия етаж всяка нощ, когато не можеше да заспи. И стълбището, разбира се. Веднъж Сири го сънува. Къщата, градината, поляната, гората, пътят, който се извиваше от града нагоре към къщата, майка й и Ирма бяха изчезнали. От „Майлунд“ бе останало единствено стълбището — великолепно и недостъпно, заобиколено от зле разположени бомбардирани блокове, подобни на декор, който би трябвало да представлява Варшава, Берлин или Сараево след войната. Валеше сняг, а Сири, Йон, Алма и Лив тичаха по стълбите и се вкопчваха един в друг. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу. Ала в съня й те не стигаха нито горе, нито долу, просто продължаваха да тичат. Няколко години по-късно тя се сети за подобна сцена във филма на Ариан Мнушкин^[30] за Молиер. Молиер колабира на сцената. Носят го към дома му в зимната вечер. Носът и устата му са покрити с кръв. Останалата част от лицето му е черно-бяла смесица от размазан театрален грим. Внезапно лицето му се променя. Превръща се в муцуна на животно, на ранена мечка, после се разтича. Лицето на Молиер се разтича и изгубва в смъртта. Очите му се превръщат в две блестящи, изплашени животински очи, които виждат всичко, което идва, и всичко, което е било, а театралната трупа го носи, подкрепя го, притиска се към него, тича по безкрайните стълби, но не стига доникъде, защото вече е в плен на смъртта. Тя ги е спряла, задържа ги, никога няма да успеят да върнат умиращия Молиер към живота. Тичат, борят се, хвърлят се напред, но не помръдват от мястото си. Наоколо е зима, мощната, трепереща, зъзнеща, студена песен от осемнадесети век се разстила над тях: „Остави ме! Остави ме! Остави ме да замръзна за последен път!“ Постепенно всичко изчезва. Първо лицето на Молиер, после членовете на трупата. Накрая остава само стълбището, безкрайното стълбище.

Стига толкова! Седя тук в коридора — в залата! — достатъчно дълго. Оставаше само да отиде и да я вземе. Да вземе майка си, пияна или трезвена, жива или мъртва, любов или не, втори етаж, първата врата вляво, да я помъкне със себе си надолу и навън в градината, ритаща и пищяща. Просто се налагаше да го направи.

Един момент. Нещо не се връзваше. Сири сложи глава в ръцете си.

Сбогуваха се с къщата в Слите и София рано сутринта. Така и не видя другата жена отново. Тя почина тихо и спокойно в двустайния си апартамент една година след това. Сири щеше да се прибере със самолет, а Йон и Леополд — с колата. Щяха да пренощуват в Йоребру^[31]. Не можеха с чиста съвест да натоварят Ема с децата за повече от едно денонощие, а мъжът й така и така обичаше да кара на дълги разстояния сам.

Когато беше малка, Сири често се строполяваше на пода в коридора, после сядаше и се оглеждаше. Все едно се подготвяше за това, което предстои. Прибираше се от училище, хвърляше раницата, затваряше вратата и се строполяваше. След малко ставаше. Сама решаваше дали да продължи да лежи, да се изправи или да седне. Слушаше. Беше важно да се слуша. Тиктакането на стенния часовник в хола. Тихо движение на втория етаж или в кухнята. Къде се намираше майка й? Беше ли се върнала от работа? Въобще беше ли отишла на работа? Какво правеше сега? Ядосана ли беше? Беше ли пила? Какво щеше да бъде нормално за днес? Обичаше да кара дъщеря си да отгатва. Къде сме днес? Кои сме днес? Какво ще правим днес? Какво ще кажем днес?

Всеки ден беше различен, затова Сири се нуждаеше от тези мигове, след като се прибереше вкъщи. Да се срине и да се подготви за това, което предстои. Да се разтвори и да придобие нова форма. Да лежи, да седи или да стои съвсем неподвижно и да слуша. Да се превърне в голямо око. Плач ли чуваше? Мърморене? Подсвиркване и подреждане? Хъркане? Въздишки?

— Сири, ти ли си?

Беше важно да изтълкува тона правилно. Тъжен можеше да значи гневен, гневен — тъжен, радостният тон невинаги беше действително радостен, а любовта… Не, не биваше да го казва.

Искаше й се майка й да промълви: „Обичам те повече от всичко на света, Сири! Не те обвинявам, не го правя, просто той толкова много ми липсва…“.

Алкохолизмът на майка й се влоши, когато се преместиха в малкия апартамент в квартал „Майорстюа“ в Осло, а Сири започна да ходи в средното училище. Спря да пие (внезапно и решително) чак когато дъщеря й навърши седемнадесет години.

Сири допря ухо до външната врата.

Долавяше гласовете на гостите, музиката, звънтенето на чашите, чиниите и приборите, развяването на покривките на вятъра (сложи ги на масите, прибра ги, отново ги сложи на масите), части от разговори: „Виждали ли сте рожденичката?“; „Не.“; „Нито пък аз.“ Различните начини, по които хората се смееха, когато се съберат на едно място — високо, ниско, бурно, пискливо, сърдечно, флиртуващо, самохвално, отчаяно, фалшиво, кискащо, преценяващо, въпросително, примесени със звуците, издавани от всичко, незасегнато от празника, всичко, което гостите не чуваха — вятъра, шумоленето в короните на дърветата, първите дъждовни капки. „Не мисля, че ще завали. Прогнозата беше за дъжд, но на нея не може да се вярва.“

Просто трябваше да изтича нагоре по стълбите и да почука на вратата на майка си. Да потропа на вратата й и да й съобщи, че е време да слезе и да удостои гостите с присъствието си. Крайно време беше да направи нещо по въпроса. Ала Сири все още седеше на пода в коридора и се взираше в стълбището. Каза си: „Изправи се и иди при нея“. Остана на мястото си. После промълви: „Ще поседя тук още малко. Аз решавам дали да тръгна, или да остана“.

Нещо я притесняваше. Нещо не се връзваше. Нещо не беше наред. Промъкна се на тавана и отвори компютъра на Йон. Искаше да разбере дали мъжът й пише книгата си, или просто удря по клавиатурата като луд.

All work and no play makes Jon a dull boy.^[32]

Понякога той действително работеше. От време на време тя четеше написаното от него, имаше чувството, че пише за нея.

Сири беше сигурна, че мъжът й е наясно, че тя обикаля територията му, когато го няма. Беше почти убедена, че и той прави същото. Проверява имейлите й. Телефона й. Когато забременя с Лив, реши да си води дневник и да документира всеки месец, всяка седмица и всеки ден.

В края на петия месец съм, а ти си дълга почти тридесет сантиметра, бих могла да те сложа в легло за кукли. Все още ми се гади, но усещам как се движиш в мен. Слагам ръка върху корема си и се радвам. Знам, че си момиче. Знам, че тялото ти е покрито с мек мъх, все едно си птиче. Знам, че с баща ти те обичаме. Голямата ти сестра Алма също те обича. Знам, че по главичката ти започва да расте коса, появяват ти се вежди и мигли, които са съвсем бели.

Йон откри дневника й под матрака и го прочете. Сири знаеше, че го е направил. Той също знаеше, че тя се е досетила за това. Така живееха, болезнено обвързани един с друг. (Сири си водеше дневник и докато беше бременна с Алма, но Йон така и не го видя, дори не подозираше за съществуването му. Тя се отърва от него много отдавна. Наричаше го „Черната книга“. В него бяха написани неща, които мъжът й никога не биваше да научава. Веднъж той я попита: „Не си ли води дневник и по време на бременността с Алма?“. Тя се усмихна и го излъга, без да изпита каквито и да било угризения: „Не. Сетих се за това чак когато забременях с Лив“.)

Обикаляха териториите си и се преструваха, че нямат представа, че и другият прави същото. Не се издаваха, не казваха нищо. Може би по този начин разговаряха.

 

 

В продължение на дълги години Сири сънуваше един и същ кошмар, който впоследствие сподели с Йон. Той не разбираше защо този сън я разстройва толкова много. Казват, че сънищата остават в тялото за седем часа, но мъжът й чисто и просто не можеше да проумее как може тя да му се сърди в продължение на седем часа за нещо, което му се струваше тривиално и на всичкото отгоре не беше истинско. „По дяволите, Сири, не мога да нося отговорност за това какво сънуваш! Не бива да обвиняваш мен, когато се събуждаш посред нощ и трепериш. Не е моя вината, че сънуваш кошмари.“

Сънят винаги беше един и същ. Действието не се променяше, беше монотонно, банално и лишено от красота: един ден Йон й съобщава, че ще заминава за Германия за шест седмици. Ще ходи в Хамбург, Мюнхен, Дрезден и Берлин, ще се среща с приятели и познати, може би ще поработи. Това е решено, свършено е, билетите са резервирани. Той не иска тя да отиде с него. Сири се опитва да го убеди да остане. Той отказва да промени решението си. Тя започва да го умолява, но той държи на своето. Накрая тя се разплаква, разкрещява се и се вкопчва в него, за да не може да я остави. Събужда се от собствените си писъци.

— Но аз няма да ходя в Германия! Нямам никакви познати там. Било е просто кошмар, Сири — успокоява я Йон.

— Не в Германия е проблемът. Проблемът е, че не мога да достигна до теб! В това е проблемът — винаги си някъде другаде.

— Не мога да се защитя срещу един сън! Никъде няма да ходя! Аз съм тук при теб, обичам те и нямам никакви намерения да те напускам.

— Знам, че имаш други.

Той се вбеси.

— Защото сънуваш, че ще ходя в Германия ли? От това си вадиш заключението, че си имам друга? Че ти изневерявам? — Пое си дъх. — Сири, не издържам на обвиненията ти! Трябва да престанеш!

— Не те обвинявам, просто…

— И още нещо — прекъсна я той. — Ако, не дай боже, някога реша да замина за няколко дни за Германия или някъде другаде… Сандефюр^[33], да речем, то ще е… за да пиша! Това не е неоснователно!

Сири искаше да знае с кого си говори и пише мъжът й. Да бъде част от всичките тонове на гласа му. Да бъде с него от А до Я. Имейли до колеги, до редактора от издателството, до случайни познати. Имейли, свързани с работата му, например отговор на молба да чете откъси от първи и втори том в едно кафене в Сун^[34]. Имейли до стари приятели. Искаше да знае дали й изневерява с други жени, а ако беше така — с кои и какво правеше с тях. Но не намираше нищо. Той триеше всичко. Дори това, което не беше подозрително. Чисто и просто не искаше жена му да разбере. Да, но какво? Какво търсеше тя?

Сири погледна към стълбището. То се извиваше през къщата, подобно на гърмяща змия. Така й се струваше. Напомняше й именно на гърмяща змия. Чу как майка й обикаля стаята си, изправи се, протегна се, така че чупката в кръста й стана почти незабележима под дългата светлосиня копринена рокля, и извика с пълен глас (не я интересуваше, че той прозвуча пискливо):

— Време е да слизаш, мамо! Празненството е в разгара си, гостите ти те чакат!

 

 

Валеше. Слаб, сив дъжд. Вятърът се засили. За малко не отнесе червения чадър на Миле. Никой не можеше да каже точно кога момичето напусна празненството и се спусна към пристанището. Навярно тържеството по случай рождения ден на Йени Брудал не беше единственото в градчето. Кеят бе покрит с мъгла. Миле си купи наденичка от една будка, изцапа червената си рокля с кетчуп и тихо простена. Един млад мъж с рус перчем се обърна, погледна я и се усмихна.

— Готин чадър!

Тя отвърна на усмивката му.

— Много благодаря. Ала изцапах роклята си. Погледни!

Младежът, наричан от приятелите си К. Б., сви рамене и разпери ръце.

— Това не е никаква лятна нощ, нали така?

— Преди няколко седмици имах рожден ден — отвърна Миле, намираше го за привлекателен. — Навърших деветнадесет години и сега ще започна нов живот.

— Окей. Готино! На колко години си?

— Деветнадесет — повтори тя.

— Жалко, че времето е толкова лошо. Честит рожден ден, между другото.

— Благодаря! — Миле се взря в непознатия. — Но той беше преди няколко седмици.

Младежът продължи да говори:

— Окей. Може би ще се видим после. Аз отивам в „Белини“, искам да се срещна с едни приятели. Ходила ли си в „Белини“?

Миле поклати глава.

— Може би ще се видим там. Чао!

— Чао! — отвърна тя и се усмихна. — Може би ще се видим.

 

 

— Тръгвам — обяви Йон. Усещаше влага по върховете на пръстите си, но не се притесняваше за празненството. Ако завалеше, всички просто щяха да се скупчат под платната, които бе опънал в градината.

— Тръгваш ли?

Очилатият професор по литература, който вероятно беше бивш любовник на тъща му, го погледна с неприкрит ужас.

— Не можеш да си тръгнеш точно сега!

— Напротив, мога.

— Но рожденичката още не е дошла.

— За съжаление, нищо не мога да направя по този въпрос. Трябва да вървя.

Мъжът, с когото Йон разговаряше, се наричаше Хансен и имаше неприятния навик да отмята глава назад и да се смее високо всеки път, когато смяташе, че е казал нещо смешно. Пишеше литературни рецензии за вестник „Бергенс Тидене“ и беше известен с това, че някога бе плагиатствал от едно не много известно есе на Уилям Фокнър. И коремът, и носът, и брадата му бяха големи. Йон внимателно огледа брадата му, докато в продължение на цяла вечност слушаше безкрайните му интерпретации на всички неща, които не се бяха получили в първи и втори том на неговата трилогия. „Не е ли така, Драйер? Не постулираш ли връзка между всичко, което не е застъпено в текста?“ За своя най-голяма радост, откри, че в меката космата вдлъбнатина между долната устна и брадичката на професора се бе настанила една калинка.

— Благодаря за разговора — каза той и с усилие откъсна поглед от насекомото.

— Бихме могли да продължим друг път?

Йон многозначително се усмихна.

— Кучето ми Леополд обича да яде карантия. Един начетен човек като вас ще се досети защо съм го кръстил така, нали? Та то очаква да бъде изведено на вечерната си разходка.

Хансен кимна, обърна се и си тръгна. Йон се огледа за Каролине. Двамата с Курт стояха малко встрани и разговаряха със Стив Найтли от Сиатъл. Любовницата му усети погледа му върху себе си и направи леко движение с ръка, което той не знаеше как да изтълкува — махване или знак на нежност. Усмихна й се и потърси жена си. Тя разговаряше с една далечна леля, която наскоро беше оперирала бедрото си. Сири слушаше, кимаше и изразяваше съчувствие. Изглеждаше ослепително красива и някак далечна в светлосинята си копринена рокля и с тъмната си коса. Отиде при нея и я прегърна през рамо. Целуна я по бузата и прошепна в ухото й:

— Къде е Йени?

Сири се усмихна, кимна (привидно цялото й внимание бе насочено към леля й) и прошепна в отговор:

— В стаята си, пияна до козирката.

Той стисна ръката й. Не бяха говорили за това, не я бе предупредил, че майка й пие в стаята си, но сега моментът не беше подходящ. Йон се усмихна възможно най-очарователно, зададе един-два въпроса на оперираната възрастна жена, свързани със състоянието й, после се извини и си тръгна.

— Кучето ни чака вечерната си разходка — обясни той. — Стои затворено в кабинета ми и вероятно се чувства доста самотно…

Лелята кимна разбиращо, но жена му го погледна въпросително.

— Отново ли ще излизаш с кучето?

— Леополд… Не знам, качих се при него преди малко и ми се стори неспокоен. Ще се върна след двадесет минути.

Сири кимна и му обърна гръб.

Йон отвори вратата и влезе в къщата, беше оглушително тихо. Изтича нагоре по стълбите до тавана и повика кучето.

— Да вървим, Леополд. Хайде! — промърмори той. — Ще се измъкнем през задната врата.

Почеса животното зад ухото, а то скочи, размаха опашка и го помъкна след себе си надолу по стълбите.

На пътя беше много по-тъмно, отколкото би трябвало да бъде през този сезон. Йон реши да слезе до плажа, евентуално да си купи наденичка от будката и една-две бири от магазина, а после да седне и да наблюдава морето. Погледна часовника си, магазинът затваряше в осем часа. Мразеше представления като това празненство. Мразеше хората, маските, разговорите, фалшивите усмивки. Не обичаше да гледа как жена му се превръща в друга, в перфектната домакиня, която се носи из градината и се смее заедно с всички. На какво се смееха? Та това бяха просто глупости. Лъжи. Веднъж се опита да поговори с нея за преструвките й, когато се намираше сред хора. Тя се засмя и отвърна:

— Преструвките ми, Йон? Преструвките ми?

Той се опита да обясни, че не му харесва, когато тя играе театър.

— Чисто и просто се чувствам неловко, когато ставаш толкова мила, хрисима, очарователна и забавна.

— Не ти харесва, когато съм мила, хрисима, очарователна и забавна?

Йон кимна.

— Предпочиташ да съм депресирана и бясна?

— Мисля, че разбираш какво искам да кажа.

— Не, Йон, не разбирам.

Това, което той искаше да каже, бе, че иска истинската Сири. Голата Сири. Тази с чупката в кръста, която той можеше да погали. Не онази с бързия преценяващ поглед, не онази с миниатюрните бръчки на недоволство около устата, не онази, която планираше всяко свое красиво движение с разочарование и презрение. Ала думите му щяха да прозвучат зле, както и да се изразеше. Осъзнаваше това.

Наденичка в тънка питка, допълнително хляб, много гарнитура и две бири. Половин час на плажа. Не повече.

— Само ти и аз, Леополд, какво ще кажеш?

 

 

Мобилният му телефон изписука. Намираше се във вътрешния джоб на костюма му. Извади го и прочете съобщението, което беше получил.

Защо точно Sweetheart like you?

Той въздъхна и помисли, че трябва да намери начин да се измъкне от това положение. Малката Миле на деветнадесет години. Не можеше…

Върна телефона обратно в джоба си. Кучето задърпа каишката си, искаше да го пусне да бяга свободно по плажа. Йон отново извади телефона си. Погледна съобщението отпреди малко. Накрая написа:

Скъпа Миле, не знам защо тази песен ми напомни за теб. Вероятно заради заглавието. Sweet. Sweet like you. Sweetheart like you. Нещо такова. Й.

Веднага получи отговор.

Тази вечер се разхождам по улиците. Ще се радвам, ако решиш да напуснеш празненството и да изпиеш чаша вино с мен, например в „Белини“.

Йон върза Леополд за един стълб пред магазина и влезе вътре. Придърпа една опаковка с шест бири към себе си и отговори:

Може би някой друг път, Миле? Присъствието ми е необходимо другаде. Ще се видим утре. Й.

 

 

Йени бе задрямала, събуди се от виковете на дъщеря си. Отвори очи и простена. Главата й пулсираше. Сири. Малката Сири. Още помнеше как дъщеря й стоеше по средата на тази стая и решеше косата й вечер. „Наведи се, мамо!“ Йени се навеждаше, така че косата й да пада като водопад към пода, за да е по-лесно на Сири да я разреши.

Едно. Две. Три. Четири.

Разресванията трябваше да бъдат сто — нито повече, нито по-малко.

Пет. Шест. Седем.

Помни как я заболяваше гърбът от дългото стоене в тази поза, ала беше жизненоважно да остави дъщеря си да приключи със задачата си.

Осем. Девет. Десет. Единадесет.

Опитваше се да мисли за други неща, да не се съсредоточава върху позата и болката в гърба си, да мисли за книги, които е чела, за мъже, които са я разсмели, за пътуването до САЩ, което си мечтаеше да направи някой ден, но което така и не се осъществи, за Бу Андерс Валин, който я бе оставил и бе заживял с шведската уличница. Не, не биваше да мисли за бившия си съпруг. Трябваше да мисли за нещо хубаво, за да може да забрави къде се намира, за да не я заболи гърбът още повече.

Четиридесет и четири. Четиридесет и пет. Четиридесет и шест.

Да мисли за това, че все още е млада и красива. Е, може би не чак толкова млада, „от грешната страна на тридесетте“, както би казала Джейн Остин, ала нямаше никакво съмнение, че е красива. Собствената й майка беше красива и много по-смела от нея въпреки трудния си живот. Сети се за ясния й поглед, когато немецът наведе глава и произнесе: Krieg ist ein Jammer^[35], и за това, че понякога все още чуваше гласа на баща си и шумоленето на роклята на майка си в „Майлунд“.

Шестдесет и седем, шестдесет и осем, шестдесет и девет, седемдесет.

Накрая всичките й мисли се сливаха в една — единствената, вечната, неизбежната мисъл.

Осемдесет и четири.

Сивер. Всичките й мисли водеха към него.

Деветдесет и едно.

Защо бе пуснала децата навън сами? Защо бе настоявала да излязат? Те чукаха на вратата и искаха да се приберат, но тя имаше нужда от мъничко време за себе си, от мъничко спокойствие. Двете деца искаха много грижи, а тя непрекъснато копнееше да използва способностите си за нещо друго. Помни с какво нетърпение очакваше да станат достатъчно големи, за да могат да тръгнат на училище, а тя отново да се върне на работа. Каза им: „В тази къща имаме време, което трябва да се прекара вътре, и такова, което трябва да се прекара навън. Сега е време да излезете да играете навън. Върнете се в два часа“.

Синият поглед. Сивата шапка. Слабите хубави ръце с дълги пръсти. Мекото телце. Звънливият глас. Винаги стърчащият бретон. Не можеше да сложи край на всичко, макар че животът без сина й беше, винаги щеше да бъде и продължаваше да е лишен от светлина, звуци, вкусове, миризми и докосвания. Не беше вярно, че с времето започваш да се справяш по-лесно с мъката и празнотата, че то работи в нейна полза, както я уверяваха всички. Все едно за тях произнасянето на тези думи беше игра. Идеше й да ги удари всеки път, когато й повтаряха това. Идеше й да им се разкрещи. Какво, по дяволите, знаеха те за времето? Не можеше да сложи край на всичко, имаше още едно дете, не можеше…

СТО!, извика Сири. Всеки път, когато момичето извикваше „сто“, Йени се изправяше, отмяташе косата си назад и я оставяше да падне около двете им, защото дъщеря й смяташе това за едно от най-хубавите неща на света.

Възрастната жена срещна погледа си в огледалото. Четката за коса лежеше върху нощното шкафче заедно с две шноли и парфюма й. Направи си кок, сложи си червило и се изправи. Леко се олюля. Черната рокля стоеше красиво на гърдите й, но малко й стягаше на корема. Разбира се, би могла да го свие. Красотата на една жена се криеше в стойката й. Ако не я болеше глава, навярно щеше да си заслужава да изтърпи тази вечер. Червеното вино се беше свършило. Нямаше друг избор, освен да пъхне краката си в сандалите, да слезе по стълбите, да отиде в градината и да поздрави гостите си. В градината имаше още вино. Тя беше пълна с вино. Тук в стаята нямаше никакво. Да, точно така! Никакво! А тя никога не беше казвала „никога“. Беше си повтаряла „Живея ден за ден“. Запита се какво ли би помислила Ирма за това, че отново бе започнала да пие. Не че беше рецидив, както казваха в днешно време. Всичко беше съвсем осъзнато. Изборът беше неин. Доскоро тя беше жена, отказала алкохола. Сега беше такава, която пие.

Намери хартията, на която бе записала речта си.

„Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Само това ли измисли, преди да задреме? Мислеше, че е написала много повече, както и нещо малко по-смислено. Струваше й се удачно да добави няколко думи към Сири. Тя беше организирала всичко това, празненството, което никой не искаше, най-малкото самата тя, но все пак… Йени бе сигурна, че е написала няколко ключови думи, които да й помогнат да благодари на дъщеря си в една евентуална реч. Нещо, което да я зарадва. Нещо смислено. Огледа стаята, все едно търсеше нов лист хартия, въпреки че много добре знаеше, че няма да намери такъв.

„Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Не, не го беше формулирала особено добре. Това бяха просто глупости. Трябваше да измисли нещо по-хубаво. Или изобщо да не държи реч. Беше забранила на всички останали да държат речи в нейна чест. Вероятно беше съвсем в реда на нещата и тя да не произнася такава. Това беше градинско празненство, речите не бяха задължителни.

Естествено, би било хубаво да каже нещо на Сири. Нещо значимо. С Ирма не беше толкова страшно. Те двете се разбираха. Имаха уговорка. Нямаха нужда от речи. Връзката между тях можеше да се опише с много кратки думи, толкова кратки, че почти не беше възможно да се чуят. Ако решеше, че вече не издържа, че е време да сложи край на всичко, приятелката й щеше да й помогне. И обратното. Но вероятността Ирма да има нужда от подобна помощ беше малка. Тя беше млада, на 52–53 години, и благоразумна, въпреки странния си външен вид.

Йени погледна речта си: „Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Не, това не беше достатъчно. След смъртта на Сивер тя започна да живее ден за ден. В крайна сметка градинските празненства не бяха най-подходящата арена за речи. Винаги би могла да сподели със Сири какво си бе помислила някой път, когато я хванеше насаме. Не тази вечер, а след като всичко това приключи. Пое си дълбоко дъх. И сега… Завъртя се пред огледалото. Черната коприна се опъна по гърдите й. Беше дошло време да отиде да поздрави гостите си.

 

 

„Остави я на мира!“, смъмри я Йон. Сири се чудеше защо мъжът й бе решил да защити Миле. Момичето бе откъснало цвете от бялата леха и украсило косата си с него. После изчезна. Видя го, преди да напусне празненството — стоеше само и си хапваше от голямата празнична трапеза в градината. Беше напълнило чинията си с малки мариновани пилешки шишчета. Сири беше застанала под едно дърво и наблюдаваше детегледачката. Тя бе приготвила шишчетата, но не за да ги изяде Миле. Виждаше как едно по едно изчезват в устата на детегледачката като в бездънна пропаст. Навсякъде из покритата с мъгла ябълкова градина обикаляха празнично облечени хора, които разговаряха и вдигаха наздравици. Никой от тях не обръщаше внимание на Миле. Разбира се, тук тя грешеше. Тогава си мислеше: „Аз съм единствената, която я вижда“. Ала впоследствие се оказа, че мнозина са я забелязали. Много хора бяха забелязали момичето в червената рокля, с червения шал (който беше взела назаем от работодателката си) и цветето в косата. Миле присъстваше на празненството по случай рождения ден на Йени Брудал, видяха я. След това се изгуби безследно и никой не успя да я намери.

Онази вечер няколко човека напуснаха празненството. Йон се измъкна през задната врата и се върна чак в единадесет часа. Костюмът му беше мокър и измачкан, обясни, че е заспал на плажа. Имал нужда от малко време за себе си, отишъл там, за да слуша вълните, и заспал.

Йени и Алма също бяха избягали. Първоначалният им план бил да отидат на плажа и да седят на сгъваеми столове под чадъри, но в крайна сметка така и не бяха стигнали дотам (в такъв случай щяха да попаднат на Йон). Йени бе взела Алма със себе си в опела и карала надлъж и шир по пътищата в извънредно пияно състояние. Не се прибраха до среднощ. „Непростимо! — възмути се Сири. — Да вземе Алма и да кара пияна. Непростимо е! Направо не е за вярване!“ Ала когато се оказа, че Миле е изчезнала, и то не само временно като Йон, Алма и Йени, а наистина изчезнала, разправията с майка й се наложи да почака. Според Алма баба й била напълно трезвена, нещо, което не можело да се каже за родителите й. Възрастната жена говорела без прекъсване, разказала й за времето, когато немците бомбардирали Молде и го изравнили със земята. Всичко, което не било съсипано от пожара двадесет и четири години по-рано, било довършено от немците само за няколко дни през април и май 1940-а. Алма преразказа цялата история на майка си и баща си. Те я чуваха за първи път.

Баба й била на седем години, разхождала се с майка си, Карен. Когато немците бомбардирали центъра на града, майка й се включила в Женската работническа организация, чиято цел била да окаже помощ на всички, засегнати от бомбардировките.

— Един ден — разказа Йени на Алма, — когато бях заедно с мама и няколко други жени, ни посети един немец. Не знам точно какво търсеше при нас. Възможно е да е бил куриер. Както и да е, не е важно. Това, което ми направи впечатление и не мога да забравя, беше начинът, по който се огледа в стаята — някак объркано. Майка ми и другите жени бяха заети със сгъването на пелени, които щяха да раздадат на нуждаещи се семейства по-късно през деня, когато немецът попита: „Нима и малките деца са засегнати от всичко това?“.

Жените го погледнаха изненадано, а майка ми отговори: „Да“.

Не мисля, че каза нещо повече. Само „да“. Тогава той наведе глава и прошепна: Krieg ist ein Jammer.

За разлика от останалите, Миле не се върна. Отначало Сири и Йон помислиха, че е преспала при някого, при някое непознато момче или мъж. Сири помни как реши да поговори сериозно с момичето за това колко е рисковано да спиш с непознати, но в действителност изпита единствено силен гняв към него. Задето бе напуснало празненството. Задето се предлагаше на непознати. Не разбираше защо се беше ядосала толкова много. Та Миле не беше дете! Жена дете, може би. Но не и дете. Хубавичка, нуждаеща се от внимание, предлагаща се. Какво се беше случило, защо не се прибираше? Когато отвориш вратата на притеснението, то сякаш нахлува вътре и изпълва цялата къща. Към обяд, след много напразни опити да се свърже с детегледачката по телефона (явно беше изключен или му беше паднала батерията, попадаше право на гласовата поща), дълго преди да приключат с разчистването след празненството, Сири изпрати Йон да я потърси.

— Но къде да я търся? — попита той.

— Не знам… Навсякъде, долу до пристанището, пред „Белини“, вероятно е била там.

— Заведението няма ли да е затворено?

Йон погледна часовника си. Сири въздъхна.

— Търси където искаш, просто го направи. Тя е наша отговорност, нали така? Скоро ще стане време да ходя на работа, не мога да отида вместо теб.

Следващата сутрин настъпи, без да са намерили Миле. Следобеда на същия ден Йон се обади на родителите й, Аманда и Микел, които също дойдоха да я търсят. Алармираха и полицията, и журналистите. Момчето, което наричаха К. Б., бързо предизвика интереса на полицаите. Няколко пъти го викаха на разпит, но накрая се видяха принудени да го пуснат да си върви. Казваха, че е танцувал с Миле в „Белини“ и че са напуснали заведението заедно. К. Б. даде интервюта за вестниците, в които потвърждаваше това, но уточняваше, че нямал сили да изкачи хълма до „Майлунд“ и затова се разделили пред дома му. Като приятели. Твърдеше, че съжалявал, задето не се бил държал като джентълмен. Той също се включи в търсенето. Търси навсякъде, точно като всички останали.

Миле стана известна. Всички знаеха коя е, всички я познаваха, но самата нея я нямаше никъде, беше изчезнала безследно.

По вестниците и новинарските емисии всеки път показваха една и съща нейна снимка. Сири, която винаги я бе наричала хубавичка, погледна фотографията и забеляза, че лицето на момичето вече не изглежда обикновено. Не, точно на тази снимка Миле изглеждаше млада и красива. Така щеше да бъде запомнена от всички, които не я бяха познавали. Красивата Миле, която изчезна и остави тази снимка след себе си. Синя дънкова рокля, конска опашка, пълни сухи устни, прекалено ярко червило. Светла снимка, портрет на друга Миле, без произход, без декори, без предистория, като изключим едно размазано черно петно в левия ъгъл на снимката. Грешка на фотоапарата? Предупреждение за нещо, но за какво? Миле се усмихва и присвива очи заради силната лятна светлина. Гледа фотографа с престорено изнервен поглед, все едно казва: „Не ме снимай повече! Хайде да правим нещо друго навън на слънце!“. На тази снимка тя не прилича на момичето, което познаваше Сири. „Толкова изпълнена с живот — въздишаха приятелите й и палеха свещи. — Разпространителка на светлина.“

Много хора споменаваха светлината й. Видяна, обичана, незабравима.

Сири изряза снимката. От време на време я поглеждаше. „Хайде! Ела! Нека да измислим нещо друго!“ Никой не можеше да каже със сигурност, че Миле е мъртва, но с времето надеждата да я намерят жива намаля. Приятелите й започнаха кампания във фейсбук. Там отново се появи същата снимка. В погледа на момичето имаше смях. Към кого бе насочен? Кой бе фотографът?

„Запалете свещ за Миле. Когато е изчезнала, е било тъмно. Запалете свещ, за да може да ни намери.“

Винаги там. Винаги една и съща снимка. „Ела, бъди с мен!“

Красива и изчезнала.

 

 

Миле беше малка като кукличка, много по-малка от другите момичета на нейната възраст, баща й я носеше на ръце, тичаха през високата трева. Помни топлия му дъх по бузата си, голямата му уста, с която често я гъделичкаше по корема, гласа, с който прошепна: „Побързай, Миле! Трябва да побързаш! Не се обръщай, просто побързай и тичай!“. Ала тя не можеше да побърза. Не се намираше в ръцете на баща си. Не бе в състояние да тича. Вече не беше малка като кукличка. Никой не беше тежък колкото нея. Баща й не беше там. Никой не беше там. Пред нея се намираше дългият път към „Майлунд“, а тя не знаеше дали ще успее да се изкачи чак до къщата на върха. Краката й не я слушаха. Колената й бяха разранени. По бедрата, стомаха и лицето й също имаше рани. Той заби коляното си между ребрата й, докато тя все още беше изправена. Изкара й въздуха. Тя падна на колене и ги ожули. Младежът не я послуша, когато му каза, че иска да се прибере вкъщи. Устните му бяха пълни и мокри, езикът му набъбна в устата й. Миле го отблъсна и извика: „Искам да се прибера вкъщи! Не искам това! Не си ме разбрал правилно!“.

Напуснаха „Белини“ заедно. Той й прошушна, че знае някакво хубаво място, където биха могли да останат сами. Така се озоваха на една пътечка близо до руините зад училището, недалеч от „Брагевайен“. Навсякъде имаше чакъл, камъни и пясък, затова ръцете й бяха толкова изподраскани.

Миле беше оцеляла. Сега вървеше тук, а младежът вече не беше с нея. Самото изнасилване свърши бързо. След това той дори й предложи да й помогне да се изправи на крака. Протегна й ръка.

— Ще намериш ли пътя до вкъщи сама?

— Да — отвърна тя.

Все още лежеше на земята. Беше се свила на топка като животинче.

— Чудесно, това е добре. До скоро виждане. Окей?

— Окей — едва отрони Миле.

— Ще отида да взема колата — обяви той и си тръгна.

Тя така и не разбра защо спомена колата си. Досети се, че тази информация навярно е важна, че трябва да се опита да разбере какво означава, но не искаше да мисли за това. Нямаше сили да мисли за това точно сега.

Използва скъсаните си бикини, за да избърше спермата му. Внимателно се изправи, коремът я болеше, болката я пронизваше. Страхуваше се, че нещо вътре в тялото й ще се охлаби и ще изпадне навън. Направи няколко крачки напред и вдигна златистата си чантичка от земята. Той я бе хвърлил малко встрани от пътечката. Златиста чантичка с ресни. Колко глупаво! Никога нямаше да я използва отново. Но трябваше да сложи бикините си някъде, не можеше да ги носи в ръка, а чантичката бе единственото, което имаше в себе си. Той бе взел телефона й. Чудеше се защо. Какъв смисъл имаше от това? Нямаше ли собствен? Сега тя не можеше да се обади на баща си и да го помоли да дойде да я вземе. За всеки случай порови в чантичката си. Не, нямаше го. Та тя знаеше това, знаеше, че телефонът й не е там. Бе лежала на земята, той я бе попитал дали ще намери пътя до вкъщи, после се бе обърнал и си беше тръгнал. Тогава видя как той вдига чантичката й и взема телефона, а после отново я хвърля на земята. Опита се да седне, но я заболя, затова легна и се сви както преди. Само за миг, скоро щеше да стане. Младежът й бе причинил това, но тя бе жива, не бе умряла. Той щеше да отиде да вземе колата си. Защо й го каза? Миле се опита да се убеди, че е напълно възможно да стане и да се прибере вкъщи. Струваше й се нереално, че той бе взел телефона й и тя не може да се обади на баща си и да го помоли да дойде. Разплака се.

Най-после тръгна. Едва виждаше. Въпреки това продължи да поставя единия си крак пред другия. Не виждаше не само защото беше тъмно, а и защото очите я боляха. В тях бе влязъл пясък или нещо подобно, камъче в едното око. Не кървеше силно. Нито от очите й, нито от ръцете й, нито от раните и драскотините, нито от влагалището й. „Странно — помисли тя, — би трябвало да има повече кръв.“

Улиците бяха пусти. Беше тъмно и доста студено. Валеше. Миле се уви с червения шал. В действителност й се искаше просто да продължи да лежи на чакълената пътека. Той за малко не я задуши, когато напъха шала в устата й. Но тя замръзваше и нямаше с какво друго да покрие раменете си. Трябваше да се отърве от шала, след като се прибере вкъщи. Да измисли какво да обясни на Сири. Нали той беше неин. Би могла да й каже, че го е изгубила. Че някой го е откраднал. И че, естествено, ще й купи нов за компенсация. Вдигна очи към небето. Навярно беше много късно. Валеше. Определено не беше нощ, в която да си навън. Единствените хора, които видя, бяха пияни младежи — две момчета и едно момиче, до пристанището. Нямаше представа колко е часът. Той бе взел телефона й, а тя не носеше часовник. Пияните младежи извикаха нещо неразбираемо в нейна посока. Може би бяха туристи и говореха на чужд език? Вероятно беше така. Защото не разбра и дума от това, което извикаха. Усмихнаха се и й помахаха, личеше си, че нямат лоши намерения. Тя вдигна ръка и им махна в отговор.

След като заби коляно в ребрата й, а тя падна на колене пред него, младежът я удари по тила. Не прекалено силно, но достатъчно, за да я накара да падне по корем с лице в чакъла. Той не продума, само свали дънките си, повдигна роклята й над бедрата, скъса бикините й и проникна в нея отзад. Когато тя се опита да извика с лице в чакъла, младежът дръпна червения шал, взет назаем от Сири и оцапан с кръвта на Симен, от раменете й, сви го на топка и го напъха в устата й.

— По-добре ли е така? — попита той.

Членът му разкъса всичко, което можеше да се разкъса в тялото й — хрущяли, кости, стави, плът. Всичко, което поддържаше скелета й, бе смазано и изтече от нея. Не бе възможно да спре този процес.

Миле стоеше в началото на тъмния и тесен път, който се извиваше нагоре от къщата на Симен почти в подножието му до тази на Йени Брудал на върха. Симен бе момчето с велосипеда. Вероятно той вече спеше. Запита се дали не би могла да позвъни на вратата му и да поговори с родителите му, например да каже: „Казвам се Миле, познавам Симен. Той падна от колелото си по-рано тази вечер и се удари. Чудя се как е?“.

Не. Навярно просто щяха да я погледнат странно. Тя не носеше бикини, от влагалището й все още течеше кръв. От нея се разнасяше силна, остра миризма. Нямаше обувки, роклята и шалът й бяха покрити с какви ли не петна. Беше изгубила чадъра си. Какво щяха да си помислят? Щеше да й бъде малко трудно да им обясни, че двамата със Симен са приятели, че го е изпратила до вкъщи, че не му желае злото, че това, което е сега, това, което виждат, това, което помирисват, всъщност не е тя, че просто има нужда от малко помощ. Дали не би могла да се обади на родителите си от телефона им? „Защо не им позвъниш от собствения си телефон? Защо не?“ Какво би могла да отговори? Какво обяснение би могла да им даде? „Защото той го взе.“ Немислимо. Тя щеше да се срине пред тях и да започне да говори несвързано или да се разплаче, преди да успее да им обясни дори половината от онова, което я бе сполетяло.

Повървя още малко и спря. Трябваше да опита да се съвземе. Така ли казваха? Не казваха ли така възрастните хора, когато се уморяваха? „Трябва да се съвзема?“ Веднъж Миле помогна на една баба да пресече улицата. Жената спираше, поглеждаше към нея и обясняваше: „Просто трябва да се съвзема малко“, а Миле и колите я чакаха. Всичко застиваше в очакване бабата да се съвземе. Така беше и с Миле. Тя трябваше да спре и да се съвземе. Искаше й се да върне времето назад, но нямаше как да го направи. Затова сега се движеше нагоре по пътя с хилядата завоя като старица. Внезапно чу, че към нея се е засилила кола.

Обърна се. Автомобилът се приближаваше с пълна скорост и осветяваше всичко по пътя си. За момент си помисли, че някой от родителите й идва да я вземе. Ала после се наложи да отскочи встрани и да се хвърли на земята, тъй като колата се движеше прекалено бързо. Приличаше на опела на Йени. Миле седна. Това беше опелът на Йени. Той спря, трудно й бе да прецени кой седи вътре. На предните седалки имаше двама души, но тя не успяваше да ги различи. Въпреки това бе почти сигурна, че са Йени и Алма. Защо бяха навън и караха посред нощ? Защо не бяха на празненството? Или то бе свършило? Колко беше часът всъщност? Колата отново тръгна, бавно потегли нататък, прехвърли завоя и продължи нагоре към къщата. Чак след като я изгуби от поглед, успя да чуе двигателя. Чу как той изгасна, когато пристигнаха. „Добре — помисли Миле, — добре, че не ме видяха. Какво, за бога, щях да направя в такъв случай?“

Изправи се и продължи още малко.

Вдигна поглед към тъмното небе.

— Тате! — проплака тихо тя. — Мамо!

Отново седна встрани от пътя, сключи ръце и се опита да се помоли. Чуваше приближаването на друг автомобил и беше напълно наясно, че в него не се намират родителите й. Знаеше през цялото време — те нямаше да дойдат, нямаше да успее да се прибере у дома. Той каза, че ще отиде да вземе колата. Тя се досети, че тази информация е важна и трябва да се опита да разбере какво означава. Сега вече знаеше. Затвори очи и си запуши ушите. Не искаше да чува автомобила. Не искаше да го вижда. Искаше да седи тук и да диша, докато все още можеше. Колата се приближаваше. Въпреки че бе затворила очи, тя забеляза, че всичко около нея е осветено. Автомобилът спря. Миле си спомни как, когато беше малка, двамата с баща й стояха на леда и наблюдаваха всички, които караха кънки.

„Какво ще кажеш да погледаме малко, вместо да се пързаляме? Необходимо е време, за да се научиш да караш кънки.“

Спомни си как момичето с черното палто, което винаги беше на пързалката по същото време като тях, хвана единия си глезен и придърпа крака си към себе си. И как палтото й, скелетът й, снегът и Вселената я последваха. Всичко я последва. Спомни си как то започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се превърна в колона от дим, и как си помисли, че ако затвори очи, преброи до три и отново ги отвори, времето също ще се завърти и ще тръгне по-бързо, а момичето съвсем ще изчезне.

IV
Драгоценности

Йон седи в кабинета си в Осло и пише. Лятото изчезна заедно с Миле. Вече е есен. Крайният срок за написването на романа му е отложен за пореден път. Студено е и сутрин, и вечер, но днес времето е слънчево, въздухът прозрачен и е доста топло. Навярно би било добре да излезе да разходи кучето, но трябва да пише, да стане готов. Двамата с Герда се съгласиха да издадат книгата през пролетта. Бяха постигали съгласие по този въпрос и преди — напролет, наесен, напролет, наесен. Страхува се, че тя го е отписала. Страхува се, че се е предал. Трябва да пише, да стане готов.

Леополд вдига очи и го поглежда. „Но той не пише. Скоро ще сложи глава върху клавиатурата и ще се разплаче.“

Кабинетът в Осло е таванска стая, също като в „Майлунд“. Ремонтиран е отчасти, стените са боядисани в бяло, в полегатия покрив е инсталиран прозорец с изолиращо стъкло, за да може да се гледа навън. Сега слънцето нахлува вътре, безмилостно и заслепяващо. В стаята има бюро, а на пода — матрак. Йон се взира през прозореца, който гледа към небето и алеята, водеща към къщата, но се налага да затвори очи заради слънцето. Не му се седи, изправя се, прокарва пръст по колекцията от дискове на рафта на едната стена, но не намира това, което търси. Отново се оглежда, слънцето влиза в очите му (а прогнозата беше за дъжд!), хваща сивото одеяло на кучето и го издърпва изпод дългите му черни лапи. Животното се вижда принудено да се изправи. Леополд се олюлява и отръсква, а Йон окачва одеялото на стария корниз за перде и покрива целия прозорец. Така! Сега вече е тъмно! Никога няма да напише тази книга. Кучето внимателно се връща в предишната си поза. Муцуната му сочи към краката на стопанина му. Този път няма одеяло, върху което да легне. Никога!

 

 

Йон и Сири все още се издържаха с приходите от ресторанта в Осло, един много голям заем, взет от банката, и аванса от издателството в очакване той да завърши последния том от трилогията, която преди много години (въз основа на първите две части, които вече бяха написани и издадени) бе наречена „най-значимата трилогия за началото на 21-ви век“ и „най-важната поредица от романи за съвременна Норвегия за десетилетието“. Очакванията за трети том бяха невероятно големи. Според критиците в него авторът щеше да достигне пълния си потенциал. Трябваше да приключи с трети том още преди пет години, но дните си минаваха, докато изведнъж журналистите не спряха да говорят за началото на 21-ви век, Йон или трилогията му. Говореха за други писатели и произведения. Издаването на романа бе отложено за пореден път, а той прехвърли петдесетте. По лицето му се появиха бръчки. Всеки ден ги виждаше в огледалото. Сдоби се и с немалко коремче, което стърчеше или по-скоро висеше от иначе слабото му тяло. Красивите млади майки, които срещаше всяка сутрин, докато изпращаше Лив до детската градина, вече не го забелязваха.

Всеки четвъртък привечер тичаше заедно с приятеля си, зъболекаря Курт Мандъл. Една, две, три обиколки около езерото Согнсван. Познайте чии очила се замъгляваха, кой се задъхваше още след първата обиколка и все по-често съобщаваше, че не може да дойде.

— Не ставаме по-млади, Йон! — провикваше се приятелят му, когато той неизменно изоставаше, защото не можеше да си поеме дъх и имаше чувството, че натоварването ще му види сметката.

Кучетата на Курт Мандъл бяха, подобно на самия Курт, жена му и децата му — достойни за възхищение и перфектни във всичко. Пускаха ги да тичат свободно. Беше достатъчно стопанинът им да цъкне с език и те незабавно се връщаха при него — послушни, слаби и горди.

Бе невъзможно да вземе Леополд със себе си, докато тичаше. След като го освободеше от каишката, той веднага хукваше да бяга и се изгубваше, а ако я оставеше на него, се дърпаше и се опитваше да се измъкне от нея. Единственият път, когато Йон се опита да тича заедно с Леополд, приключи много зле. Отначало той искаше да си играе с кучетата на Курт Мандъл и следваше двамата мъже по петите. После изчезна. Наложи се Курт, Йон и двете послушни кучета да го търсят, вместо да тичат. Когато Йон се опита да извини поведението му, Курт Мандъл кисело отвърна, че не може да вини животното, тъй като това не зависи от него, а от собственика му.

Йон и Леополд едновременно се протегнаха. „И днес няма да напиша нищо.“

Мъжът прокара пръсти по клавиатурата, опита се да запише нещо, каквото и да е, това, което му хрумваше на момента, без да мисли за книгата, която трябваше да е готова преди пет години. Написа:

Тегоби

16.9.2008

1. Нямам никакви пари и живея жалък живот. Издържа ме жена ми.

2. Не мога да понасям Курт (единствения ми приятел?).

3. Дъщеря ми засрами учителката си, като й отряза косата. Писаха за нея във вестника („Тринадесетгодишно момиче напада учителката си“) и я изключиха от училище. Защо?

4. Аз съм един боклук, който изневерява на жена си.

5. Имам глупаво куче, което дърпа каишката си, когато го разхождам — ежедневно доказателство за липса на контрол и характер.

6. Не спортувам, а пия прекалено много.

7. Не мога да пиша.

8. Миле?

Така. Щеше само да стане още по-зле, усещаше това. Имаше чувството, че всичко около него се разпада. Сети се за родителите на Миле, Аманда и Микел, които сигурно обикаляха от стая в стая и крещяха от мъка, защото дъщеря им толкова много им липсваше. Или може би правеха нещо съвсем друго. Така и не я намериха. Изчезна. Изгуби се в мъглата. Двамата със Сири често обсъждаха идеята да пишат на Аманда и Микел. За да им кажат, че… За да изразят… За да им разкажат всичко. Какво въобще биха могли да напишат в подобно писмо? Йон избра точки 4 и 8 с мишката си и натисна „Изтрий“.

Сири проверяваше телефона и имейла му, отваряше файловете, свързани с романа. Отчасти за да търси следи от други жени, отчасти за да се увери, че той действително работи. Щеше ли да има книга? Не говореха за това, а той не я спираше.

Понякога успяваше да напише нещо точно защото знаеше, че тя ще го види. Пишеше за нея. Никога нямаше да я остави да научи за другите жени.

Изтри целия списък и написа нов, такъв, който тя да може да прочете.

Предизвикателства

16.09.2008

1. Алма е изключена от училище, защото е отрязала косата на учителката си. Защо го е направила? Как да се държим с нея? Как да й помогнем? Как да достигнем до нея?

2. Не спортувам, а пия прекалено много. (Да изготвя план!)

3. Не мога да пиша. Решение: да се обадя на Герда от издателството, да постигнем съгласие относно някаква програма, да пиша по три страници всеки ден (дисциплината е единственото, което може да ми помогне!), да предам следващите сто страници след около три месеца. По Коледа. Да помоля за ново отлагане???

4. Да напиша писмо на родителите на Миле.

Имаше неща, които той никога не записваше, тъй като бяха прекалено опасни и бе възможно да не се оставят да бъдат заличени само с натискането на „Изтрий“. Знаеше горе-долу кога Миле бе напуснала празненството. Самият той не бе останал на него и си беше разменил есемеси с нея, но не я срещна по време на разходката си.

Йени и Алма се върнаха в „Майлунд“, когато тържеството вече беше към края си, бяха направили въодушевена разходка с колата. Йон и Сири бяха бесни на Йени. Как можеше да кара пияна с Алма в колата? Как не я беше срам? Ала празненството все още не бе приключило и рожденичката не им обърна никакво внимание. Отиде да седне до Стив Найтли и на висок глас го попита как вървят нещата в Сиатъл. Все още ли беше женен за четвъртата си съпруга, онази с тънките устни? След като се разотидоха и последните гости, Йени, Алма и Сири си легнаха, а Йон седна на края на едната дълга маса и пи червено вино.

Накрая се изправи и олюлявайки се, отиде до пристройката, в която живееше Миле. За да провери дали се е прибрала? Дали всичко е наред? Внимаваше никой да не го види. Почука на вратата. Изчака няколко секунди, отвори я и влезе. За момент постоя в тъмната стая. Беше задушно и миришеше на парфюм. Леглото беше неоправено, бюрото — разхвърляно, библиотеката — претъпкана. По пода бяха нахвърляни мръсни дрехи. Отиде до бюрото и прокара ръка по списанията, гримовете и розовата книга, която веднага разпозна като дневника й. Тайната книга със спомени, за която му бе разказала. Пъхна я под колана на панталона си и я закри с дебелия си пуловер. Усети колко силно бие сърцето му. Защо се притесняваше толкова много? Отвори двата гардероба. Мислеше ли, че тя се е скрила там? Дръпна одеялото на сини и бели ивици от леглото и забеляза някаква тъмна буца върху чаршафа. Извади телефона си и я погледна на светлината от екрана. Големият плужек приличаше на кафяво-черен член на фона на белия плат.

 

 

Сири изнервено се оплакваше от бръчките по лицето си и това, което времето й причиняваше, все едно то я бе поканило на танц, а след това най-безсрамно я бе настъпило по крака. Непрекъснато се оглеждаше — в прозорците на магазините, в паркираните коли с тъмен лак. Правеше това не защото беше много по-суетна от всички останали, а защото се надяваше, че в едно от тези отражения ще види друга Сири. Йон й повтаряше, че е по-красива от всякога. Държаха се за ръка, щом излизаха навън. Внимателно се целуваха по устата, когато не се бяха виждали от известно време. Толкова много им се искаше да се върнат към нежността.

Първият път, когато Йон видя Сири, беше от разстояние. Точно начинът, по който тя се движеше, го накара да се влюби в нея. Както и фактът, че не му обърна никакво внимание. Тя прекоси улица „Акешгата“ и тръгна право към него на ботушите си с високи токчета. За момент си помисли, че го вижда, но тя го подмина, без да го погледне. Това се случи по времето, когато обикновено го забелязваха, когато чисто и просто привличаше определен интерес. Бе достатъчно да застане съвсем неподвижно на ъгъла на някоя улица, да впери поглед в някоя жена и да изчака тя да го усети, да изправи глава и да насочи очите си към него. Обичаше да мисли, че притежава вълшебна сила — способността да накара която и да е жена да дойде при него само с поглед. Ала Сири не му обърна внимание, подмина го. Помни как си помисли, че никога не е виждал жена да се движи толкова красиво.

Леополд се изправи и напусна кабинета. Затрополи надолу по стълбите. Йон чуваше това трополене всяка нощ. Ветровитата къща бе капсулирала звуците, издавани от семейството през последните двадесет години — трополенето на Леополд, въздишките на Сири по време на бременността с Лив, неуморните изпълнения на „Сладкопойна чучулига“ на Алма.

Той все още чуваше пеенето на дъщеря си, високия й звънлив и ясен детски глас, подобен на малка флейта, отделен от самото момиче. Алма тъкмо бе навършила тринадесет години и отдавна не бе пяла каквото и да било. Сега се вихреше с голяма ножица в ръка. Тя, Йон и Сири се бяха превърнали в един от случаите за Детска педагогическа стая.

Йон беше сам вкъщи и за ограничено време можеше да прави каквото си иска. Например да легне да спи. Всъщност през повечето време именно това му се правеше най-много. Искаше да избяга от всичко в съня — от Сири, от Алма, от погледите на жените, от непоносимия си най-добър приятел и смотаната му жена (N.B. Трябва да приключа връзката си с Каролине!), от писмото до родителите на Миле, което двамата със Сири така и не успяха да напишат и винаги отлагаха. Ала не смееше да заспи, защото се опасяваше, че точно тогава жена му ще влезе в кабинета му, ще го изчака да се събуди, за да изтърси нещо от рода на: „Какво виждат очите ми — писателя на работа?“, а после ще му обърне гръб и ще излезе от стаята. Сега беше сам и трябваше да мисли за книгата си, вместо да си губи времето. Според него човек мислеше най-добре, лежейки. Тя се смееше. Сири се смееше, присмиваше му се. Звуци в къщата. Трополене, въздишки, пеене, смехът на жена му. О, да, сякаш непрекъснато разговаряха, неразделни, свързани заедно завинаги. Йон бе убеден, че и тя се чувства така, че тя също говори с него през цялото време и чува гласа му, въпреки че вече не разговаряха кой знае колко, въпреки че между тях бе настъпила почти пълна тишина. Гласовете им отекваха в стените, от стая в стая, от съзнание в съзнание, напред-назад. Нейният смях, чиито нюанси той се бе научил да тълкува с времето, не преставаше: „Човек мисли най-добре пред компютъра или на разходка. С бързи крачки, Йон! Човек мисли най-добре, когато най-малко го очаква, например, докато чисти, приготвя вечеря или чете на Лив вечер. Не лежейки на дивана. Не си лягаш, за да мислиш. Не се опитвай да ме заблудиш!“.

Бяха му необходими само няколко секунди. Легна на дивана, сложи глава върху възглавницата и заспа.

 

 

Йон не говореше за родителите си, не пишеше за тях. Те бяха починали. Тяхното време на земята бе приключило. Не му липсваха. Изнесе се от вкъщи на седемнадесет години. Премести се в малък апартамент в квартал „Грьонланд“^[36], преди да срутят всичко там и да го построят наново. Баща му четеше в хола. Дори не вдигна глава, когато високият му кльощав син, нарамил сак и куфар, пълен с книги, плочи и китара, извика: „Чао! Тръгвам!“.

Майка му лежеше в спалнята. Беше спуснала пердетата. Йон помни, че навън грееше ярко лятно слънце. Навярно то се опитваше да се промъкне през дебелия син плат на пердетата и да прониже майка му със светлина. Това само щеше да засили главоболието й. Тази мисъл накара стомаха му да се свие, но нямаше сили и желание да отиде при нея, да я прегърне или да я погали по челото, не бе в състояние да й обещае, че ще им идва често на гости, ще вечеря заедно с тях и ще носи студени компреси за челото й. Все още бе толкова млад, че смяташе подобни утешителни лъжи под достойнството си. „Никога повече няма да лъжа! Отсега нататък винаги ще казвам истината!“ Тя можеше да е болезнена, но не биваше да позволява съобразяването с чуждите чувства да го ограничава. Щеше да бъде себе си, да свири своята музика (Нийл Янг, Стив Харли и Кокни Ребел, Боб Дилън, „Дъ Бенд“), да стои вкъщи с обувки и да вика посред нощ. Йон все още помнеше как топлият бриз разроши косата му, когато затвори вратата след себе си и тръгна към трамвая, който щеше да го отведе към новия му живот на възрастен мъж, студент, служител в книжарница и наемател в „Грьонланд“. Помни как следобедното слънце огряваше лицето му. И щастието, породено от това, че се бе отървал от тъмните пердета в спалнята, че беше млад и способен на безсърдечие, което по онова време смяташе за ключа към свободата. Че не се бе обърнал, изтичал при майка си, легнал до нея в леглото и прошепнал, че скоро ще й мине. „Винаги отминава.“ Че не бе позволил на гузната си съвест да надделее над топлия бриз, слънцето и радостта. Опияняващо, безкрайно, освобождаващо безсърдечие.

Удържа на своето. Не се върна в квартал „Фрогнер“. Нямаше телефон, не отговаряше на кратките писма на майка си. Бе на двадесет години, когато баща му почина от хронична белодробна болест. Майка му, Селине, изникна пред вратата на апартамента му в „Грьонланд“ и го увери, че няма да си тръгне, докато не я пусне да влезе. Видя се принуден да направи именно това. Тя никога не бе влизала в дома му, но въпреки това не се огледа. Вместо това веднага седна в едно виненочервено кресло. Носеше синьо палто и шапка в същия цвят, беше си сложила малко грим около очите и сплела дългата си коса на плитка.

— Баща ти почина — осведоми го тя. — Миналата нощ, в дванадесет и десет. Тук съм, за да ти съобщя. Бих искала да напишем некролога заедно и да го изпратим на вестник „Афтенпостен“. Може ли да ми помогнеш да напишем нещо… — потърси правилната дума — … хубаво? Винаги си имал дар слово. С него бяхме единодушни по този въпрос.

— Fuck you, мамо!^[37]

Йон отвори очи и рязко седна на дивана, когато чу гласът на Алма да пронизва къщата, съня му и сенчестите му спомени. Беше станало един и половина, той не бе написал и думичка (за сметка на това си бе подремнал), а семейството му се беше върнало от града. Жена му излезе да пазарува заедно с Лив и Алма. „Няма нужда да мислиш за нищо, ще ти предоставим спокойствие да пишеш.“ Бе пропилял цялата сутрин. Скъпоценните часове сам — пропилени. Сири заръча: „Седни и пиши! Забрави за децата! Забрави за Алма, ножицата и Йени! (Забрави за Миле!) Ще се погрижа за всичко! Мисли само за работата си. Всичко ще бъде наред.“ Беше пропилял този подарък. Какво беше направил? Сърфирал в интернет. Мислил за другата (която не харесваше особено много). Да, какво точно беше направил? Беше спал. А сега те отново бяха тук. Външната врата се затръшна. „Fuck you, мамо!“ Тичане по стълбите. Гласове. Стъпките на кучето. Жена му го извика, звучеше напрегната: „Йон! Йон! Излизал ли си на разходка с Леополд? Той очевидно има нужда да се изпикае.“

Това, от което той се нуждаеше, беше повече време сам. Без децата. Без Сири. Без кучето. Да наеме вилата в Сандефюр, която му бе предложил един познат. Седна пред лаптопа си и заудря по клавишите, така че жена му да чуе безумно желание за работа и творческа сила, ако реши да допре ухо до вратата. Трак-трак-трак-трак-трак-трак! Хвърли поглед към книгата, която лежеше на бюрото. „Датска литература: Кратък критичен обзор“ от Пол Борум, Датско издателство, Копенхаген, 1979. Отвори я на седма страница и започна да преписва. „Първоначални забележки: Тази книга представлява кратък преглед на съвременната датска литература, предхождан от още по-кратко описание на първите хиляда години от нейното развитие.“

Трак-трак-трак-трак-трак.

— Добре, аз ще го изведа! — провикна се Сири от коридора. — Наистина му се налага да излезе навън!

— Страхотно! Много благодаря! Съвсем скоро ще съм готов!

Трак-трак-трак.

Чу я как въздъхна. Сърдеше ли се? И на него ли се сърдеше, или на дъщеря си, задето бе извикала „Fuck you, мамо!“? После щеше да я попита как бе минала разходката до центъра, дали бе успяла да поговори с Алма. Щеше да се преструва, че не е чул изблика на гняв на момичето, тъй като е бил погълнат от писането и всичко останало. Щеше да бъде изцяло насреща, заинтересован, изслушващ, конструктивен. Пръстите му танцуваха по клавиатурата. „В една важна лекция на тема естетиката на литературните влияния по време на Втория конгрес на Международната асоциация по сравнителна литература (преиздадена в книгата му «Литературата като система», отпечатана през 1971 г.) американският критик Клаудио Гюлен се изрази много кратко и ясно: «Важно е изучаването на подобни теми, например на холандската поезия, да се насърчава не от благотворителни, а от поетични съображения».“

Йон чу как вратата отново се затръшна. Малко след това скришом погледна към алеята до пътя през прозореца и видя жена си и Леополд. Кучето дърпаше каишката си, беше силно като бик. Сири правеше всичко възможно да се задържи изправена и го теглеше обратно към себе си. Определено беше сърдита.

Помисли си, че тя трябва само да вдигне поглед, за да го види. Леополд клекна да си свърши работата. Жена му чакаше изнервено. Наблюдаваше животното, беше приготвила малка черна торбичка, с която да почисти след него. Когато то приключи, тя пъхна ръката си в нея, наведе се и вдигна лайното. Ала вместо да се изправи, остана така, с торбичката в ръка и наведена глава. Кучето махаше с опашка и подскачаше около нея, но тя не му обръщаше никакво внимание, не помръдваше. За момент Йон се притесни да не би случайно да не е в състояние да се изправи, да се е схванала, да я е връхлетял пристъп на силна депресия. Прииска му се да изтича при нея, да хване ръцете й и да я утеши, но тя внезапно стана, дръпна каишката на Леополд, хвърли торбичката в най-близкото кошче за боклук и се изгуби зад ъгъла — полувървейки, полутичайки, за да не изостава от пуфтящото куче, което определяше скоростта.

Леополд беше отмъщението на всички кучета срещу хората. Беше унизително да не можеш да контролираш кучето си. По този начин показваш слабост. Липса на воля, на концентрация и самодисциплина. Наличие на леност, един от смъртните грехове. Acedia (или accidie, accedie, от латинското acedĭa и гръцкото ἀκηδία, със значение „мързел“, „безделие“, „лентяйство“, „отпуснатост“). Донякъде като писател, който не пише. Ала за разлика от собственика на куче, който не може да контролира животното си, един такъв писател би могъл да се скрие зад обяснението, че „мисли“, че „литературата отнема време“, и дори да си позволи да се прозине или присмее презрително на своите колеги, бълващи нови книги всяка година. Самият той се възползва от тази формулировка, когато една журналистка го попита защо трети том още не е готов. Липса на вдъхновение? Да не би самата идея за трилогия да се бе оказала погрешна стъпка? Тя беше млада и временно назначена за лятото, казваше се Марте. Учеше литература, бе издала два сборника със стихове. Отначало Йон се зарече да не спи с нея. Марте бе на двадесет и седем години, имаше млечнобели бедра и татуировка (знаеше това още преди да се съгласи на интервюто, някой му го беше разказал, вече не помни точно кой), но размисли, тъй като по време на интервюто тя не спря да му лази по нервите.

— Трилогията поначало е конструкция — заяви тя, — решение, което писателят трябва да вземе предварително, още преди да напише книгите. Понякога дори с цел да продаде повече екземпляри, да стане по-интересен на клубовете за обсъждане на литературни произведения. Според мен идеята за трилогията е литературно обоснована.

Беше невъзможно да се преструваш, че всъщност се случва нещо съвсем различно, когато кучето дърпа каишката си и определя скоростта, не сяда, щом дадеш команда „Седни!“, или не идва, щом извикаш „Ела!“. Очевидно е, че не можеш да го контролираш, че си духовно слаб. Одисей е упражнявал контрол върху кучето си. Аргос не е дърпал каишката си, а търпеливо е чакал господаря си в продължение на двадесет дълги години, докато самият Одисей е участвал в дълга война и я е спечелил, а след това поел по дългия път към Итака. Омир, Шекспир, Кафка, Пинчън^[38], Жул Верн, По, Стайнбек. Кучета навсякъде. Литературни кучета. Трак-трак-трак-трак. А неговото куче само дърпаше каишката си и бягаше, не ставаше за литературно куче. Като цяло не ставаше и за куче. Отново седна и се взря в екрана на компютъра.

Чарлз Олсън имал ли е куче? Съмняваше се. Американският поет е правел каквото си иска, писал е по цяла нощ, спал е през деня, нарушавал е всякакви уговорки и е пренебрегвал всичко, което го е отвличало от литературата. Йон имаше нужда от повече време без проблемите и разсейванията на ежедневието. Да се събуди и да мисли за романа, да заспи и да мисли за романа, да върви и да мисли за романа, да яде и да мисли за романа, да диша и да мисли за романа. Да се затвори в стаята. Без прекъсвания. За известен период от време. С достатъчно вино. Вино в изобилие. Да пише, пие и спи. Или може би да пие, спи и пише. Да свири на китара. Ала Сири смяташе, че епохата, в която мъжете творци са могли да си позволят да поставят работата на първо място и над всичко останало (деца, семейство, къщна работа и пари), е преминала. Според нея представата за Великия творец, когото не го е грижа за нищо друго, освен за творбата и който очаква околните да му се възхищават и да го уважават, бе остаряла. Радушният прием на романа на един 51-годишен писател, посветен на необходимостта да остави жена си и четирите си деца за четири години, за да проучи собствените си условия на живот, я провокира да сподели всичко това.

Марте бе една от тези, които бяха приели книгата на този писател с отворени обятия. Тя лежеше на нощното й шкафче, а това дразнеше Йон. Журналистката я нарече „безкомпромисна“ и „сърцераздирателна“. Тя по никой начин не се чувстваше неудобно в компанията на мъже творци. Тъкмо напротив — обожаваше ги, търсеше ги, пишеше за тях във вестника. Постави романа на 51-годишния писател върху голите гърди на Йон като че ли за да подчертае колко е важно за нея той да го прочете.

— Може би ще те докосне — предположи тя. — Ще те вдъхнови. Наистина е…

Уви кичур коса около един от пръстите си.

— Наистина е какво? — попита уморено той.

— Безкомпромисен. Наистина е безкомпромисен.

Йон не отговори, просто седна в леглото и се огледа за дрехите си.

— Разбирам — продължи Марте и опря глава на гърдите му, — че писането не ти върви.

 

 

Дотук я беше докарал. Кучето трябваше да се разходи. Лив викаше: „Тате, тате, намерих една мидена черупка! Искам да ти я подаря!“. А Алма крещеше: „Fuck you, мамо!“. Забеляза (с нежност!), че дъщеря му бе извикала „fuck you“ и „мамо“ на един дъх.

Алма бе отрязала косата на учителката си. Йон се опита да потисне спомена за засрамената жена с голям нос и зачервени очи. Защо го беше направила? Питаха я отново и отново, а тя само свиваше рамене или отговаряше: „Така ми дойде“; „Не бях само аз, беше целият клас“; „Не знам защо“; „Косата й беше прекалено дълга“.

Къде бяха сбъркали? Кога голямата им дъщеря се бе превърнала в тринадесетгодишно момиче, което напада учителката си, както бяха написали във вестника? С което трябваше да ходят на финансирани от общината срещи? Сири и Йон винаги бяха поставяли децата на първо място, никога не се бяха затваряли в тъмната спалня или крили зад вестника. Бяха ги обичали. Обичаха децата си още от първия ден. И дълго преди него. Йон докосна големия корем на Сири с устни, усещаше вкуса на кожата й с езика си. Прошепна: „Обичам те, Алма“.

Първо Алма, после Лив. Бе ги пазил. Бяха им обяснявали разликата между правилно и грешно, между малки и големи лъжи.

Бяха им отделили време. Бяха ги поставили на първо място.

Бяха говорили с тях.

За разликата между малки и големи лъжи и между това да използваш въображението си и да излъжеш грозно.

(16.9.2008. Бележка към мен: N.B. Херман Р.!)

Йон се сети за една случка отпреди шест години, малко преди да издаде втория том. Алма беше на седем. Сири бе бременна. Все още не знаеха, че бебето в корема й ще се казва Лив. Седяха под синята кухненска лампа, навън валеше сняг, на фона на каменносивите стени на къщата прехвърчаха дебели бели снежинки.

— Да имаш въображение — обясни жена му, — означава например да ти се удава да измисляш истории, в теб да съществуват скрити светове, които да можеш да посетиш сама или с други. Когато татко пише книги, той измисля истории, които се четат от други, и… и… така те стават и техни. Също както „Пипи Дългото чорапче“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“ са твои истории…

— Татко не пише, той само се преструва — прекъсна я детето.

— Не е вярно, Алма. Защо говориш така? Татко ти тъкмо издаде голям роман. Знаеш това.

Алма сви рамене. Продължи:

— Астрид Линдгрен е написала „Пипи Дългото чорапче“, не аз.

— Да, разбира се, какво искаш да кажеш?

— Нали твърдиш, че „Пипи Дългото чорапче“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“ са мои истории.

— Просто се опитвам да ти обясня, че е хубаво да имаш въображение.

Сири сложи ръка върху чашата за чай.

— Съветват ни да не ограничаваме въображението си, защото то ни позволява както да измисляме истории, така и да ги съпреживяваме, да съпреживяваме животите на други хора, техните мисли и чувства. Може би тези истории не са действителни, ние все пак знаем, че няма момичета (или момчета!), които могат да вдигнат цял кон, знаем, че Роалд Дал е използвал въображението си, за да измисли „Чарли и шоколадовата фабрика“, но все пак донякъде тези истории са истински, по някакъв особен начин са вътре в теб.

Алма отхапа от филията си и погледна майка си:

— Не разбрах нищо от това, което ми каза. Нека говорим за нещо друго.

— Добре — съгласи се Сири и хвърли поглед към Йон, надяваше се той да й помогне. — Искам да ти разкажа нещо за лъжите. Мисля, че лъжем, за да постигнем нещо. Разказваме невярна история, защото не искаме или не се осмеляваме да кажем истината. Или защото искаме да заблудим някого. Изключително важно е да не се лъже! Лъжите се превръщат в стена между нас и останалите! Мисля, че когато лъжем, нараняваме другите, нараняваме и себе си…

— Ще ми подадеш ли шоколадовото мляко? — прекъсна я отново момичето.

— Малко е трудно да се разбере разликата между лъжата и въображението от обясненията ти — промърмори Йон и впери поглед в тавана.

— Какво каза татко? — поинтересува се Алма.

— Нищо — отвърна майка й.

Отпи от чашата си и хвърли бесен поглед на мъжа си.

— Татко смята, че мама не обяснява всичко това особено добре — продължи тя, — навярно той може да го обясни много по-добре, въпреки че засега си мълчи. Алма, не е хубаво да лъжеш — така както си направила днес в училище.

Причината за целия този разговор, спомня си Йон, бе, че дъщеря им бе казала на учителката си (прекрасна, току-що завършила учителка на име Моли), че не може да излезе през междучасието и да си играе с другите деца, защото е тъжна и иска да си почине в прегръдките й.

– Искаш да си починеш в прегръдките ми? — попитала Моли и се засмяла, навярно леко притеснено.

Била започнала да свиква с бурните обяснения в любов от децата в класа, най-вече от момичетата, но и от момчетата. Това бил първият й клас.

– Искам да си почина в прегръдките ти — повторила сериозно Алма.

– Уморена ли си?

– Не, не съм уморена. Мама е уморена.

Детето понижило глас.

– Мама има рак и скоро ще умре.

– Какво говориш?! — прошепнала младата Моли.

– Мама има рак и ще умре. Първо ще й окапе косата. После ще умре. Скоро, мисля. Сега вече може ли да си почина в прегръдките ти?

След това прегърнала учителката си:

– Така! Искам да бъда с теб! Не ме оставяй!

Йон помни отчаянието и умората в гласа на жена си онази вечер. Нима всичко бе започнало да се разпада още тогава? Още преди да спре да пише, преди да започнат проблемите с парите, преди Миле да изчезне и Йени отново да започне да пие?

— Откъде знаеш какво е рак? — прошепна Сири, докато седяха под синята лампа в кухнята. — Да не би да познаваш някой, който е болен? Майка или баща на някое от другите деца?

— Не!

— Защо си казала на Моли, че мама има рак и ще умре? — намеси се Йон.

Алма тъкмо се бе научила да свива рамене.

— Не знам.

— Аз нямам рак — успокои я майка й. — Здрава съм като бик и няма да умирам. Не сега. Всички ще умрем. Но дотогава има много време и… и човек невинаги умира от рак.

— Да не би да се страхуваш, че някой от нас ще умре? — попита баща й. — Затова ли си разказала тази история на Моли? Защото се страхуваш?

— Не.

— Но защо? — възкликна Сири.

Детето отново сви рамене.

— Повече няма да говорим за това.

 

 

Троп-троп-троп. Кучето застана пред вратата му. Искаше да го пусне да влезе. Скоро след това дойде и Сири. И Лив. Алма се бе затворила в стаята си или отново бе излязла. Жена му сподели, че голямата им дъщеря е изкрещяла „Fuck you, мамо!“. Сподели, че я е страх да се събуди всяка сутрин, че не разбира защо Алма е взела ножицата и е отрязала косата на учителката си, че се плаши от нови заглавия по вестниците. Първо изчезването на Миле, а сега посегателството на Алма върху учителката й. Заяви, че всичко е започнало с пристигането на детегледачката в „Майлунд“ — всички трудности, неприятности и притеснения. Обвини Миле за всичко (Йон не искаше да говори за изчезналото момиче). Накрая се строполи върху дивана (там, където той спа, докато се преструваше, че пише) и промълви, че мисли, че е възможно майка й да умре всеки момент. Възрастната жена никога не вземаше нищо на сериозно, кара пияна с Алма в колата в същата нощ, в която изчезна Миле. Йени Брудал само се засмя, едва ли не гордо, когато чу за случката с учителката и разказа на внучката си за времето, когато самата тя била на тринадесет години и направила нещо непростимо. Дали не беше започнала да оглупява от старостта?

— И пиенето — продължи тя. — Не знам дали не е пияна през целия ден. Нямам ни най-малка представа какво се случва там. Всеки път, когато звъня, Ирма вдига телефона и отговаря, че мама спи, излязла е или е заета.

Сири покри лицето си с ръце и проплака:

— Не издържам! Не издържам на всичко това! Не издържам повече!

 

 

Какво би казала, ако знаеше, че аз бях в стаята на Миле онази нощ и взех дневника й?

Не знам защо го направих. Наистина не знам. Беше глупаво решение. Тя ми разказа за него. Разказа ми за тайната си книга със спомени, да, така я наричаше. Сигурно се страхувах, че в нея ще има нещо за… Ала нямаше нищо. Дори не я бях докоснал. Целувка по бузата. Няколко приятелски думи. Нейното място не беше при нас. Знаеш това. Беше ми мъчно за нея. Ти непрекъснато й се сърдеше. Пъхнах дневника под колана на панталона си, закрих го с дебелия пуловер, занесох го на тавана, запалих лампата над матрака и бързо го прелистих. Снимки. Цитати. Изсушени цветя. Стръкчета трева.

Няма на света по-защитени

от Божиите чада благословени.

Нито звездите в небесата,

нито птиците в гнездата.

Помниш ли, че пеехме това на Лив и Алма, когато бяха малки?

Знам, че лежиш будна нощем и се чудиш какво се случи с нея. „Никой не изчезва просто така“, твърдиш ти. Ала това се случва непрекъснато. Непрекъснато. Ти изчезна. Аз изчезнах. Изчезнахме един за друг. „Но никой не изчезва просто така“, би натъртила ти, леко изнервена от това, че си позволявам да сравня кошмарната съдба на Миле с нашите взаимоотношения и малкия ни личен ад.

— Говоря за изчезване в буквален смисъл, не в преносен — би уточнила ти.

— Хората изчезват непрекъснато и в буквален смисъл.

Знаеш това. Някой ден ще си поговорим по този въпрос — бих отговорил аз.

Бързо прелистих дневника й. Изпитах известно облекчение. Нищо за мен. Нищо за нас двамата. Нищо за неспособността ми да пиша. Целувка по бузата. Приятелска целувка по бузата. Това беше всичко. Ала човек не знае какво се върти из главите на другите.

В дневника й не бях представен аз, а ти! Знаеше ли, че те е снимала и е залепяла снимките ти в книгата си? Има цяла серия снимки, на които спиш в плетения стол в градината в „Майлунд“.

Има снимки и на децата. На къщата. Една на Ирма, която се е скрила зад пристройката и пуши. Миле явно се е промъкнала зад нея и се е опитала да я снима, без тя да я забележи (като твоите снимки!), а Ирма се е обърнала точно в момента, в който момичето е направило снимката. Изглежда бясна. Това, че очите й са яркочервени от светкавицата, само влошава нещата.

Още псалми, цитати, целият текст на една песен на Боб Дилън, която явно много й е харесала.

What’s a sweetheart like you doing in a dump like this?^[39]

 

 

Сещаш ли се за майка й? За Аманда Браун? Какво въобще мислиш, когато се сещаш за Миле? Много ми се иска да те попитам, но знам, че няма да ми се довериш. Не сега. Няма да успея да те предразположа. Аз често се сещам за майка й, представям си я — съвсем сама, ходи от стая в стая нощ подир нощ и вика от мъка. Вярвам, че никой не е в състояние да я утеши.

„Но какво направи с него? — би попитала ти. — Какво направи с дневника, Йон? Нали полицията не го откри, когато претърсиха пристройката?“

Как би реагирала, ако научеше, че го изхвърлих? Отидох до зеленото езеро в гората още на същата сутрин и го накъсах. Сгънах всяка страница и я скъсах на малки тънки ивици, които хвърлих във водата.

Щях ли да те изгубя в такъв случай?

 

 

— Ами ако напиша така? — попита Алма и вдигна очи към баща си.

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте за това, което се случи. Не беше нарочно.

Приятелски поздрави, Алма Драйер, 8 Б клас

Алма не говореше с майка си и сестра си. „Fuck! По дяволите, колко глупав можеше да бъде един човек?“ Не й пукаше за тях и за всички гадости, които непрекъснато й се случваха.

— Опитай пак — подкани я баща й, а тя написа:

29.9.2008 г.

До Ева Лунд

Съжалявам за случилото се. Не беше нарочно. Пожелавам ви приятна есен!

Приятелски поздрави, Алма Драйер

В момента Алма не ходеше на училище. Не беше желана там. Вместо това с майка й и баща й ходиха в някакъв кабинет, където я подложиха на кръстосан разпит, все едно Норвегия бе проклета диктатура. Психоложката и полицайката, които говориха с нея, изглеждаха съвсем еднакво, направо като сестри. И двете имаха големи очила и къдрава коса, треперещи червени устни и лепкави погледи. И двете бърчеха лицата си, за да изразят притеснение, сбръчкваха челата си толкова силно, че можеше да пропълзиш в някоя от образувалите се гънки и да се скриеш там. Психоложката носеше бяла блуза, гърдите й бяха конусообразни.

Алма не успяваше да отговори на въпросите й. Не защото не искаше да каже нищо, а защото не й се получаваше, не можеше да обясни случилото се. Освен това гърдите на жената я разсейваха.

— Защо го направи, Алма?

Защо направи какво? Защо отряза косата на учителката си ли? Донякъде беше планирано. Обсъждаха го в продължение на няколко седмици. Всичките й съученици взеха участие. Това, че от нея се очакваше да поеме цялата вина върху себе си, бе несправедливо и нередно, като всичко останало на този свят. Момчетата и момичетата от класа й обещаха да й дадат три хиляди крони, ако го направи. Никой не вярваше, че ще посмее. Никой друг не се осмеляваше, ала всички имаха желание. Часовете по английски всъщност бяха съвсем приятни.

My name is Alma. I am thirteen years old. I live in Oslo. I attend a very nice Norwegian school. My hobbies are horseback riding and reading. My mother’s name is Mrs. Brodal. My father’s name is Mr. Dreyer. I am a very happy pupil.^[40]

Момичето сви рамене и отвърна:

— Нямам представа!

Зърната на психоложката бяха съвсем твърди, като гърдите на Алма след къпане в студеното езеро през лятото в „Майлунд“. Като на фотомодел в бански костюм. А жената сигурно имаше петдесет години. Това не беше нормално. Сериозност, сериозен, сериозността. Разбираше ли момичето сериозността на положението? Алма искаше да каже нещо. Гърдите на психоложката сочеха право към нея.

— Човек не трябва ли да носи сутиен, когато разпитва деца? Няма ли закон за това?

29.9.2008

Dear Mrs. Lund,

I am very sorry that I cut off your hair.

Sincerely,

Alma Dreyer^[41]

Алма никога нямаше да се върне в училище. Беше решено. Вече не бе желана там. Беше решено. Алма, Йон и Сири щяха да се срещнат отново с психоложката в бъдеще.

Не сега, защото беше есенната ваканция, а през есенната ваканция всички трябваше да посветят времето си на мислене.

Беше решено. Нямаше да ходят в „Майлунд“. Миле изчезна, всички се побъркаха, а после изведнъж — никой няма да ходи в „Майлунд“. Алма искаше да отиде при баба си. Тя беше единственият човек на света, с когото можеше да разговаря. Не защото й беше баба. Тя не приличаше на всички останали баби, носеше високи токчета, никога не напускаше къщата, без да си е сложила червило, и вземаше хората на сериозно. Не и защото бе толкова стара. Навърши седемдесет и пет през лятото, същата вечер, в която изчезна Миле. А защото тя я разбираше, разбираше какво казва, прави и има предвид, без да задава сума ти глупави въпроси. Когато Алма й се обади, за да й съобщи, че е отрязала дългата коса на учителката си, и да я предупреди, че скоро вероятно ще може да прочете за това във вестника, баба й отговори, че разбира защо е постъпила по този начин.

— Понякога човек просто не може да се спре — обясни тя.

Когато майка й чу какво бе казала възрастната жена, толкова се вбеси, че й се обади и изкрещя, че занапред трябва да стои далече от възпитанието на внучката си.

— Винаги е по-добре да пишеш „скъпа“ вместо „здравейте“, когато искаш да напишеш едно писмо както трябва — инструктира я баща й. — Така: „Скъпа Ева Лунд“.

— Ей! Тате! Няма да напиша „скъпа“! Вече никой не пише „Скъпа“. Това да не е осемнадесети век!

 

 

Последния път, когато Алма видя Ева Лунд, тя с неохота се взираше в зейналата й уста. Виждаше изкривените й устни, езика й, зъбите й, меките й розови венци, трохите в едно от ъгълчетата на устните й. Жената по-скоро виеше, отколкото крещеше. Воят трая само две секунди. После ръката на учителката полетя към лицето й, тя спря да вика и погледна към ученичката си, отначало с изумление, сякаш не можеше да повярва на това, което виждаше — малката тъмноока Алма с ножица в едната ръка и дебелата й светла плитка в другата. После дойдоха сълзите. Очите й се напълниха с две езера, които се разтекоха по лицето й.

Но защо? Не беше заради трите хиляди крони. Не беше, защото всички настояваха, че няма да посмее да го направи, и искаше да им покаже. Беше заради дългата коса, винаги сплетена на светла плитка, която висеше на гърба на учителката й. И защото беше възможно. Беше опияняващо възможно. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година Алма седеше в класната стая и гледаше Ева Лунд и дългата й плитка. Не успяваше да откъсне поглед от косата й, когато учителката се обръщаше към дъската. Понякога хваната с ластик, друг път с малка синя копринена панделка. Колко ли време щеше да е необходимо, за да отреже плитката й? Един милион, два милиона, три милиона, четири милиона, пет милиона? Не, максимум пет секунди с добра ножица. Трябваше да го направи, докато Ева Лунд стоеше с гръб към класа и пишеше английски думи върху дъската.

My head, my face, my arms, my hands, my tummy, my legs, my feet, my body.^[42]

Трябваше да се промъкне, да я хване, не, не учителката, а плитката, да я дръпне и после кръц-кръц-кръц! Опияняващо, поразително, красиво, възможно.

Все едно тя бе виновна за всичко. Все едно не бе участвал целият клас. Все едно Тео не беше приготвил телефона си и заснел всичко. Все едно Нора и Софи не бяха качили снимки в интернет още същия ден. Все едно целият клас не се беше обзаложил с нея.

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте за това, което направих. Надявам се косата ви бързо да порасне. Не беше нарочно. Идеята не беше моя. Вие винаги сте били изключително добра учителка.

Както по английски, така и по норвежки. Особено по норвежки. Беше забавно, когато ни накарахте да пишем разкази.

Отново искрено съжалявам за това, което се случи. Успешна учебна година!

Поздрави:

Алма

— Махни усмихнатите личица! — намеси се майка й. — Не разбираш ли сериозността на положението, Алма? Какво не ти е наред?

— Ще използваме есенната ваканция, за да поговорим и да помислим — обади се баща й.

Майка й се ядоса след срещата със сестрите психолог — полицай. Разгневи я коментарът на дъщеря й. Сърдеше се заради случилото се с Ева Лунд, притесняваше се, че Алма се е превърнала в непознато и неразбираемо дете. Момичето я чу да споделя последното с баща му една вечер, когато мислеха, че то спи. След това и двамата се разплакаха.

— Никога не съм присъствала на нещо толкова унизително и ужасно! Какво не ти е наред, Алма?! Ти си невероятно проклета!

— Не можеш ли да избереш да се ядосваш само за едно нещо вместо за няколко наведнъж? — предложи спокойно детето.

Майка й изкрещя:

— Сърдя ти се заради всичко, Алма! Какво не ти е наред?

Баща й за втори път помоли всички да запазят спокойствие и да помислят. Тогава майка й отвърна, че той е проклет идиот, който не разбира сериозността на положението, и че ако чуе думата „мисля“ още веднъж, ще запуши устата му с обувка.

Алма нямаше намерение да е проклета. Искаше й се да бъде добра. Думите просто се бяха изплъзнали от устата й. Конусообразните гърди на психоложката живееха собствен живот под тънката й бяла блуза и й пречеха да мисли. Не направи коментара от нахалство. Всъщност въпросът й бе съвсем искрен. Нямаше ли някакъв закон, който да задължава психоложките да покриват гърдите си, за да не стърчат и сочат към хората? Целта не е ли лудите хора, с които те разговарят по цял ден, да бъдат притеснявани възможно най-малко? Ала въпросът й не бе възприет за конструктивен от присъстващите.

— Виждам, че тази среща няма да доведе до конструктивен резултат — заяви полицайката, постави някакви документи в папка и я затвори с трясък.

Погледна към родителите й.

— Предлагам ви да се срещнем отново след есенната ваканция, да се възползвате от следващите седмици и да помислите. — Премести погледа си върху нея: — Алма, искам да ти припомня колко сериозна е постъпката ти и колко сериозно я приемаме ние от полицията. Посегнала си на друг човек по най-грозен начин, извършила си сериозно престъпление. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ако беше по-голяма, щяхме да те накажем за до две години. Говоря за хвърляне в затвора! Наистина е обезкуражаващо, че идваш тук и оскърбяваш човека срещу теб. Резултатът от тази среща ме изпълва с разочарование и тъга.

Алма не знаеше какво значи думата „оскърбявам“, но й харесваше как звучи.

Психоложката беше онемяла. Затова се налагаше полицайката да се намеси, да бъде разочарована и тъжна и да обяснява какъв би бил правилният резултат от една конструктивна среща. Психоложката (която бе говорила ли, говорила) внезапно онемя, когато Алма спомена гърдите й.

„Накарах те да онемееш“, помисли Алма, но не се обади.

Алма Аскелад оскърбява винаги на места, различни от Албъри, Австралия.

„Онемявам“ означава „замлъквам“, „смълчавам се“, „занемявам“. В училище имаха час, посветен на приказките, и четоха за принцесата, която никой не можел да накара да онемее. Ева Лунд отвори речника и издекламира: „замлъквам“, „смълчавам се“, „занемявам“. Алма намираше тези думи за красиви, въпреки че не ги разбираше напълно. Замлъквам, смълчавам се, занемявам. След това учителката раздели класа на групи от двама, четирима или шестима и започна игра, в която всеки трябваше да се опита да накара другите да онемеят.

След случката с ножицата писаха за Алма във вестниците „Дагбладет“ и „ВГ“ и навсякъде из интернет. „Дагбладет“ публикува статията за постъпката й на първа страница като част от поредица за насилието в норвежките училища.

„Тринадесетгодишно момиче отрязва дългата коса на учителката си“, пишеше с огромни букви там. Историята продължаваше на една от следващите страници на вестника: „Плитката била гордостта на петдесет и две годишната учителка. Дългогодишните й усилия отишли нахалост, когато едно тринадесетгодишно момиче я нападнало по време на часа по английски и отрязало 42 сантиметра от косата й“.

 

 

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева Лена Лунд,

Майка ми и баща ми, полицията и психоложката, директорът, съучениците ми и колегите ви, всички в Норвегия казват, че трябва да ви напиша писмо и да ви помоля за извинение. С настоящото ви моля да ми простите. Във вестника пишеше, че плитката ви е била дълга 42 сантиметра.

Поздрав, оскърбителната, оскърбяващата, наскърбителната Алма Драйер, 8 Б клас

Родителите й дойдоха в училище и я взеха от директорския кабинет. Не й се скараха. Алма забеляза, че майка й изглежда неуверена. Мама, която винаги знаеше какво да каже или да направи, която винаги имаше поне една излишна усмивка. Така говореха хората за нея.

Ала когато родителите й пристигнаха в кабинета на директора след инцидента с ножицата, майка й нямаше излишни усмивки. Беше объркана. Алма нямаше как да знае, че тя беше надмогната от спомени, че когато срещна погледа на директора и видя обърнатото настрани лице на дъщеря си, си спомни деня, в който момичето тръгна на училище.

Сири, Йон и Алма стояха на двора пред сградата на училището и чакаха да извикат името на малката първокласничка. Алма носеше рокля на червени и бели карета над сините си дънки. Косата й бе къса и черна, очите — блестящи и тъмни. Беше наметнала голяма чанта на малкия си леко наведен гръб. Сири си спомни как ръката на дъщеря й се вкопчи в нейната. И как, когато директорът извика името й, тя я прегърна и прошепна в ухото й: „Все пак ще се осмеля. Пусни ме“. После прекоси площада сама, отиде до директора и учителката си, поздрави ги учтиво и застана неподвижно в редица с останалите деца.

„А сега я докарахме дотук“, помисли Сири и хвърли поглед към Алма, която седеше в плетения стол в кухнята и отказваше да разговаря с нея. „Това непознато дете. Кога се случи? Кога я изгубихме?“

29.9.2008 г.

Здравейте, Ева,

Извинявайте, задето ви отрязах косата. Надявам се, че бързо ще израсте отново, а есента ви ще бъде приятна.

Приятелски поздрав, Алма Драйер, 8 Б клас

Йон и Сири обикаляха къщата като че ли всеки в своя собствен свят и обичаха непознатото дете. А малката Лив с русите кичури скачаше от свят на свят и си тананикаше песен, която сама си бе измислила.

Сири седна на кухненския стол, разплака се и извика на голямата си дъщеря:

— Не разбираш ли, че не можем да изпратим писмото, преди да покажеш, че наистина съжаляваш за постъпката си, че действително имаш предвид това, което си написала?

 

 

Йон опита с думи.

Каза на Алма, че тя е неговата драгоценност, макар да не знаеше как да го докаже. Не беше съвсем сигурен в значението на тази дума (скъпоценност?) или защо употреби точно нея.

Дъщеря му беше на тринадесет години. Беше дребна и пухкавичка, черната й коса беше късо подстригана. Веднъж я взе от училище и я заведе в една сладкарница, за да изпият по чаша горещ шоколад и да хапнат еклери. Минаха покрай маса, на която някаква млада жена пиеше кафе с бебето си в скута. Тя не вдигна очи, за да го погледне. Дори не го забеляза. Йон обръщаше внимание на такива неща. На друга маса седяха няколко момичета. Те наведоха глави и се изкикотиха, когато двамата с Алма ги подминаха.

— Ще сложим началото на нова традиция — обяви приветливо той. — Традиция за баща и дъщеря.

Тя не отговори.

— Познаваше ли онези момичета? — поинтересува се внимателно той.

— Те са от съседния клас.

На масата между тях стояха два големи еклера, пълни с крем. Гласът му беше прекалено висок, запъваше се, нямаше представа за какво да говори с нея. Възрастната двойка, която пиеше кафе малко встрани от тях, се обърна към тях, жената се усмихна.

— Хубаво е да си заедно с татко, нали? — попита тя.

Алма сведе поглед, бабата погледна Йон и отново се усмихна. Всичко това го дразнеше. Необщителността на дъщеря му, собственият му висок весел глас, хората, които ги гледаха, усмивката на възрастната жена. Това не беше някаква проклета пиеса! Наведе се над масата и произнесе тази дума — драгоценност. Каза я тихо. Искаше Алма да разбере, че е обичана, че той я вижда и тя трябва да се чувства защитена. Ала тя веднага го спря. Протегна ръка през масата и пъхна все още детските си пръсти между неговите:

— Не е необходимо да измисляш подобни работи, тате. Няма нужда да казваш или правиш неща само заради мен.

Той се опита да се защити:

— Не, Алма, аз правя това, защото искам, много ми се ще да намерим нещо, което да можем да правим заедно, да създадем свои собствени традиции. Ти наистина си моята драгоценност.

Тя замълча, дръпна ръката си и откъсна малко от еклера пред себе си. По пръстите й се полепи крем, избърса ги в една салфетка. Сведе поглед. Късата й черна коса беше сресана назад, стърчеше като на героиня от комикс. Това придаваше нещо комично на иначе сериозното й лице.

— Аз дори не обичам еклери — отвърна тя и примирено разпери ръце. — Прекалено се омазвам с тях.

Искаше му се да стане и да си тръгне, да се разплаче, да пие, може би всичко това наведнъж. Нямаше да успее да оправи положението. Дъщеря му имаше прекалено високи изисквания, а той желаеше единствено тя да го разбере. Да го разбере и вече да не се нуждае непрекъснато от него. Същевременно разбираше колко неоснователно е това желание. Алма беше дете, дете, което поверяваше цялата си любов в ръцете му. Увери я, че би могъл да измисли нещо друго, да си поръчат каквото иска тя. Витрината на сладкарницата бе пълна със сладкиши, сандвичи, кифлички, шоколадови пасти. Докато говореше, разбра (май всъщност го осъзна по-късно), че бяха стигнали дотук, защото не си бе позволил да й каже, че я обича. Ако го бе направил, тя щеше да изтърве всичко, което държеше (млякото с какао, еклера, чашата със сок, каквото и да е!), и да се хвърли в прегръдките му. Движенията й бяха толкова резки, че нещо винаги се прекатурваше — столове, маси, купчини хартия, стъклени вази. Тя не забелязваше предметите около себе си в нетърпението си да го прегърне.

Алма порасна също като другите момичета. Стана прекалено голяма за скута му. Имаше едро, пухкаво дупе, дълги слаби ръце и крака, непохватни длани, под тениската й се показваха твърди буци там, където щяха да й се появят гърди. Тялото на дъщеря му вече не беше детско, бе се превърнало в нещо ново, непознато и заплашително.

— Или бихме могли да си тръгнем веднага — предложи накрая Йон. — Ще измислим друга традиция.

Озърна се към останалите маси. Погледът му попадна върху една красива жена в червена рокля. Сети се за яркочервените макове, които видя по време на престоя си на остров Готланд заедно със Сири преди много години. Усмихна се на жената, тя отвърна на усмивката му.

Алма кимна.

— Друга традиция за баща и дъщеря — уточни той.

Вече си бе облякъл палтото, бързо си сложи шапката и ръкавиците. Дъщеря му отново кимна. Тъмните й очи бяха скрити от бретона й.

— Може да отидем да видим морето — продължи той. — Не днес, някой друг ден. Скоро. Да отидем да видим морето и да отпразнуваме настъпването на пролетта.

Нямаше търпение да напуснат заведението, но Алма се нуждаеше от повече време, за да облече връхните си дрехи. Той остана на мястото си, стоеше прав, опитваше се да диша спокойно и да се упражнява в самоконтрол. Не биваше да показва нетърпението си. Не биваше да показва нетърпението си. Не биваше да показва нетърпението си. Когато Алма беше на около шест-седем години, тя се защитаваше от нетърпеливостта на родителите си, като си запазваше правото да отделя точно толкова време, колкото й бе необходимо за това, което искаше да направи, било то рисуване, ядене, ходене до тоалетна или игра с куклите й. Отделяше необичайно дълго време на обличането, най-вече на връхните дрехи. Правеше това от години. Всичко трябваше да бъде извършено по точно определен начин, в определена последователност. Дрехите трябваше да докосват тялото й така, че да й е приятно да ходи с тях. Трябваше да се избегне образуването на празни пространства и буци, чорапите трябваше да бъдат изпънати както трябва по прасците й, ръкавиците — напъхани под ръкавите на якето. Всичко това отнемаше време, но Йон и Сири знаеха, че няма смисъл да й обясняват, че би могла да се облече по-бързо и не е толкова важно дали си е сложила ръкавиците преди, или след обличането на якето.

Когато Алма беше по-малка, подобни изказвания обикновено я караха да се съблече гола и да започне всичко отначало. Назидателното мърморене не помагаше дори сега, когато вече беше пораснала. Нетърпеливостта на нейните родители й действаше като смразяващо заклинание, тя замръзваше и застиваше на мястото си.

Алма, ще закъснееш за училище!

Алма, всички тебе чакат!

Алма, няма никакво значение дали ръкавиците ти са пъхнати в ръкавите на якето, или не!

Дъщеря му избърса няколко невидими трохички от шапката си. Не искаше да я сложи върху главата си, без да я почисти. Бърса ли, бърса, накрая я изтръска, постави я върху масата и продължи да бърше.

Йон затвори очи и си пое дълбоко дъх. Отвори ги и тихо, възможно най-нежно, промълви:

— Мислиш ли, че ще станеш готова скоро, или е по-добре да те изчакам навън?

Момичето внимателно огледа шапката си и я поглади с ръка.

— Не можеш ли да останеш тук? Искам да излезем заедно!

Възрастната жена от съседната маса ги погледна и попита:

— Нима вече си тръгвате? Не беше ли вкусен еклерът?

Йон й се усмихна, но същевременно се зачуди кои добри сили го възпираха да я удари и да извика, че е време да се научи да си гледа работата и да остави другите хора на мира.

 

 

Алма избърса още няколко трохи от шапката си. Важно бе да не обикаля с шапка, пълна с трохи. Момичетата от съседния клас обръщаха внимание на подобни неща. Представи си, че вдига поглед, поглед, който може да убива, и цялата сладкарница се превръща в ад от преобърнати маси и столове, а към пода се разхвърчават чинии, прибори, чаши, кифли, сладкиши и сандвичи, украсени с парченца магданоз. Чува се само звукът, издаван от хора, които се опитват да не вдигат никакъв шум, защото ги е страх от това, което тя би могла да им стори. Някои от тях не помръдват от местата си, други приклякат, лягат на пода, свиват се на топка или се опитват да се скрият зад някоя прекатурена маса или стол. Представи си как погледът й преминава от лице на лице. Жената с червената като мак рокля. Бабата с кафето в ръка, която не оставяше другите на мира. Момичетата от съседния клас. Татко на път към вратата. „Не издържам, не мога повече да те чакам тук! Ще те почакам навън.“ Майката с бебето. Бебенцето, което не осъзнаваше това, което всички останали разбираха, а именно че оглушителната тишина е единствената им надежда за спасение. То се разпищя, беше гладно, а майка му отказваше да отвори блузата си и да му даде да суче. Алма отвори уста и позволи на всички, на живите и мъртвите, да чуят гласа й. Извика: „Накарайте проклетото бебе да млъкне!“. Гласът й беше пронизителен и дрезгав, сякаш й се бе наложило да употреби и последния си дъх, за да изкрещи точно тези думи.

Жената с червената като мак рокля се изправи и бавно отиде при нея. Посочи празния стол, този, който баща й бе върнал на мястото му. Попита:

— Свободен ли е? Може ли да го взема?

Алма кимна.

Жената й благодари, взе стола и го отнесе до собствената си маса. Всичко се повтори. Тя пак се изправи и бавно отиде при нея.

— Нали разбираш, че бебето не е виновно, задето плаче. И че никой не е в състояние да го накара да спре. Ще ти помогна. Дай ми ръката си!

Алма й подаде ръка, жената я придърпа към себе си и здраво я прегърна, а тя плака ли, плака.

Успя да изчисти всички трохи от шапката си. Не остана нито една.

— Довиждане — каза й възрастната жена, която не оставяше другите на мира.

Алма не отговори, не се обърна към нея, просто тръгна. Миле я бе научила никога да не се обръща. Нещо винаги се объркваше, ако човек се обърнеше. В онази нощ тя се обърна в колата на баба си, видя, че детегледачката седи край пътя, и извика „Спри!“. Ясно си спомня как извика „Спри!“, а после попита: „Да я вземем ли с нас?“. Баба й не разбра за какво говори: „Кого да вземем?“. Алма промърмори: „Никого, просто ми се стори, че видях човек край пътя“. „Добре, тогава да караме към вкъщи“, отвърна възрастната жена и продължи нагоре към „Майлунд“. Като се замисли, тогава баба й действително не беше на себе си, вероятно бе пила прекалено много.

Момичетата от съседния клас се изкикотиха, но тя не се обърна.

 

 

Случи се преди повече от четири години, ала Сири помни, че беше неделя и валеше дъжд. Спомня си всичко, спомня си лаптопа на Йон, оставен на масата за хранене, отворен, включен, безсрамно съблазнителен.

Помни как се наведе над екрана и прочете написаното там, писмо от Йон до жена на име Пола Крон.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти, сутрин, следобед, вечер, през нощта. Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб. Питаш ме дали съм нещастен, дали мисълта за теб ме натъжава, но самото знание, че съществуваш, ме кара да се чувствам щастлив. Представям си лицето ти, косата ти, очите ти, светлината ти, гърдите ти, корема ти, меката ти кожа. Ситуацията е такава, каквато е. Тя ме прави нещастен. Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Отначало изпита облекчение. Всичко си дойде на мястото. Подозренията й се бяха оправдали. „Не съм луда.“ Беше се оказала права, въпреки че той непрекъснато й повтаряше, че греши, че само си въобразява, че това са просто сънища и фантазии. Беше се оказала права. Не беше луда. Всичко беше гнусна лъжа.

Прочете имейла още веднъж.

Но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Защото какво?

Защото беше женен за нея? Защото тя бе толкова тежко бреме, че не можеше да се опише с думи? Затаи дъх. Какво беше постигнала през живота си? Нима се бе превърнала в толкова тежко бреме за съпруга си, че той не можеше да го опише с думи? Нима бе станала напълно невидима за него, толкова незначителна, толкова лека, толкова изплъзваща се, толкова забравяща се, толкова прозрачна, че не заслужаваше да бъде спомената дори с една-единствена думичка?

Защото, ами, знаеш. Защото.

Прочете тези две изречения още веднъж. И пак. Защо не бе написал:

Защото съм женен за Сири и нашата история е толкова тежко бреме за мен, че не мога да го опиша с думи?

Или:

Защото съм женен за Сири и нашата история е толкова незначителна, че не заслужава да бъде спомената дори с една-единствена думичка?

Не спомена нищо за всичко това пред Йон. Нито на първата вечер, нито на втората, нито на третата.

— Какво има? — попита той. — Много си мълчалива. Да не би нещо да не е наред?

— Не, всичко е наред — отговори тя.

Следващия път, когато провери имейла му, той вече бе изтрил писмото.

Представям си лицето ти.

Сири научи думите наизуст, можеше да ги напише със затворени очи, да ги изпее в църквата, да ги издекламира пред краля. Помни как се питаше дали за нея има място в страната, в която се намираше мъжът й, тази, която се наричаше сутрин, преди обед, следобед, вечер и нощем.

Може би по някое време между сутринта и следобеда? Или между следобеда и вечерта?

През месеците след прочитането на писмото често започваше деня с цитиране на съдържанието му, все едно то бе труден текст, който тя трябваше да назубри, за да не забрави. Обръщаше буквите, представяше си как Йон пише, а Пола чете, думите се разпадаха и отново се събираха, придобиваха нов смисъл и връзки в зависимост от това с коя част започваше и с коя свършваше.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти.

Ако все пак решеше да спомене нещо по този въпрос пред мъжа си, то навярно щеше да бъде: Това е студената песен. Най-лошото е, че не съм в състояние да ти опиша колко много ме боли от постъпката ти. Правиш си уговорки с друга, очакваш да я видиш с нетърпение, лъжеш ме и изчезваш с кучето. „Ще отида да купя мляко.“ „Ще отида да купя хляб.“ Никой не може да те принуди да останеш при мен. Знам, че би трябвало да те оставя, защото не мога да се справя с всичко това, не мога да бъда просто тяло сред много други тела. Мислех си, че аз съм изключението, че ние сме голямото изключение, че ти си единственият за мен, а аз съм единствената за теб, че катастрофата, която сполетява всички останали, най-болезнената от всички катастрофи, най-унизителната и най-баналната, тази, над която се издигаме и на която се присмиваме, когато се случва на останалите (лъжата, изневярата, караницата, сдобряването, новата лъжа, във вечно повтарящ се кръговрат), ще ни се размине. Исках да бъда единствената за теб, не просто тяло сред много други тела, които позират и маршируват голи, просто тяло сред много други тела с нормални телесни функции и части, красиви или грозни, здрави или болни, силни или слаби — нудистката, спортистката, пациентката (както я наричат в лекарските рапорти), трупът — просто тяло сред много други тела, лишено от срам, светлина и тайни. Начинът, по който се докосваме, звуците, които издаваме, това, което си казваме, когато правим любов. Сега другата е тайната, тя е единствената. „Ще отида да купя мляко.“ „Ще отида да купя хляб.“

 

 

Една нощ неотдавна Йон дойде да легне при нея, защото не можеше да заспи, а тя започна да му обяснява, че пчелите са започнали да изчезват по целия свят и никой не може да обясни защо. „Разказваш ли истории на Пола Крон, когато тя не може да заспи? А тя на теб?“

— Пчелите изчезват в Белгия, Франция, Холандия, Гърция, Италия, Португалия, Испания, Швейцария и Германия. В Тайван и в САЩ. Пчеларите са изгубили около деветдесет процента от колониите си. Казват, че пчелите губят способността си да се ориентират и не намират обратния път към кошера, че вътрешните им органи са станали по-големи, толкова големи, че може би експлодират и умират. Тези, които успяват да намерят обратния път, са заразени с всякакви болести. Повечето така и не ги откриват. Милиарди пчели изчезват. По целия свят. Чуваш ли жуженето им? Те са се разтворили във въздуха и са се превърнали в прах. Не хубав, а лош прах. Скрили са се от теб и мен, от всичко и всички, които са ги предали през вековете. Никой не може да каже кога е започнало изчезването на пчелите или кога ще приключи, знае се единствено, че изчезват.

— Ула имаше пчели — вметна тя, — знаеш това. Веднъж намерих рецепта за sweet bee banana bread^[43]. Толкова беше вкусен, че го приготвях отново и отново. Всички клиенти на ресторанта на улица „Фрогнервайен“ си поръчваха от него. Тайната беше в меда, естествено. Медът. Изчетох всичко за него. И за пчелите. Четох Вергилий^[44], който пише за пчелите, пчеларството и обществото на пчелите в четвъртата част на своята поема „Георгики“. Според него някои… Слушаш ли, Йон? Ще светна лампата и ще ти прочета цитата, който имам предвид. „Някои хора твърдят, че пчелите са част от небесния дух и пият етера, божественото, което прониква във всички кралства и страни, във всички морета и в небесните висини.“

Не погледна към него.

— Искаш ли да чуеш още? — попита, но не изчака за отговор. — Вергилий смятал, че пчелите са безсмъртни, че са част от божественото. „На мащерка ухае медът.“ Толкова са ценни. Или бяха. Преди да изчезнат, преди да бъдат съсипани от нас, съсипани от разрухата. „Божественото — пише Вергилий — е дало начало на феите, хората и дивите животни. Тук всеки може да поеме първия си дъх, оттук започва и тук свършва всичко, разделено на съставните си части и свободно. В живота няма място за смъртта, всичко лети към звездите и докосва висините на небето.“ — Остави книгата настрана. — Няма място за смъртта. Какво, мислиш, е искал да каже с това?

Не му даде възможност да се обади.

— Ала място има. Има страшно много място. Навсякъде има място. Дори в най-тривиалните и краткотрайни неща. „Ще отида да купя хляб.“ „Ще отида да купя мляко.“ Причините за изчезването на пчелите биха могли да бъдат много. Как мислиш? Невидим газ? Пестициди? Лошо хранене? Отрови за паразити? Мутирали болестотворни организми? Лъчение от радиовълни? Някои хора смятат, че изчезването на пчелите е проява на тероризъм. Ислямисти, които искат да навредят на американското земеделие. Все пак тяхната липса има сериозни последици… Знаеше ли — продължи тя, вече шепнешком, защото той бе на път да заспи, или поне се преструваше, че е така, — че без пчели, които да опрашват растенията, ще изгубим една трета от храната си?

Косата ти, очите ти, светлината ти.

Веднъж, преди имейлите, преди Алма и Лив, по времето на шлиферите и слабите бедра, мъжът й написа „Твоята светлина свети“ в едно писмо до нея. Повтаряше й това през равни интервали от време. Тя беше светлина. Тя светеше. Той се нуждаеше от нея. Тя бе единствената за него.

Дори самите думи (обясненията в любов) бе дал на другата. Думи, които, подредени по определен начин, не по какъв да е, а по точно определен начин, представляваха сумата от връзката на Сири и Йон. А той ги бе подарил на друга. Сири вече не бе единствената за него. Дори не беше единствената, която светеше. Сега историята гласеше така (не че беше особено оригинална история, чисто и просто си беше извънредно банална и досадна): Отначало светеше Сири. После Пола. „Твоята светлина свети.“ Всичко това бяха гнусни лъжи.

(В защита на Йон, неверния съпруг, би трябвало да се отбележи, че той е писател, лишен от вдъхновение. Трябваше да е предал последния том от „трилогията на десетилетието“ преди няколко години, но не успяваше да намери правилните думи. Единственото, което бе успял да измисли, бе, че иска да сътвори „химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада“, а това не му помагаше особено много, болезнено бе осъзнал този факт. Един химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада, е чисто и просто глупост. С други думи, човек не може да очаква, неоснователно е да очаква или да изисква от него — мъж, лишен от вдъхновение, да измисля нови комплименти всеки път, когато си хареса нова жена.)

Тя не можеше да му прости, задето бе употребил „светлината“ по повод Пола Крон.

Косата ти, очите ти, светлината ти.

Естествено, че другата имаше коса и очи, Сири също имаше коса и очи, повечето жени имаха коса и очи, ала Йон не подчертаваше косата и очите просто за да потвърди очевидното — Пола има коса и очи. Би било сензационно (и съвсем друга история), ако се окажеше, че тя е плешива жена без очи. Не, той подчертаваше косата и очите й, за да я увери:

Виждам те. Твоята коса. Твоите очи. Ти не си просто тяло сред много тела. Ти си единствената за мен.

(Доколко той действително искаше да каже, че Пола Крон е единствената за него, е безразлично в този случай. Това, което се случваше в главата на Йон, докато съчиняваше писмото, е нещо съвсем различно от това, което се случваше в главата на Сири, докато го четеше. Любовните писма на Йон най-вероятно бяха повлияни от една доста обикновена разменна търговия, в която правилата за покупки и продажби, търсене и предлагане, даване и вземане бяха ясни и недвусмислени: „Ти си видяна и описана от мен. Сега можеш ли да побързаш и да видиш и опишеш мен?“.)

Другата жена имаше не само очи и коса, а и светлина. Според Сири мъжът й би могъл да си спести това.

Ако решеше да сподели с Йон, че е прочела писмото, че е на път да се срине и не е сигурна дали ако това се случи, ще е в състояние отново да се изправи, подобно на марионетка, на която са прерязали конците, че болката, която изпитва, е осезаема, тежка и студена, сякаш насила я карат да яде камъни, вероятно би попитала: „Едновременно ли светим? Пола Крон и аз? Като фаровете близнаци на остров Тачър? Или аз престанах да светя в момента, в който тя започна? За колко светлини си говорим всъщност?“.

Сири счупи една стъклена чаша, но не си преряза вените. Нямаше усет за този вид драма, тя само би направила баналността пълна. Не искаше да постъпва по такъв тривиален начин. Просто тяло сред много други тела, което си прерязва вените, защото е било предадено от мъжа си. Вместо това върза връзките на обувките си толкова хлабаво, че едва не се спъна в тях, когато излезе навън. Никой не биваше да узнае, че е била редуцирана само до едно защото. До безвкусица. До банална история за банална жена, която иска да се самоубие. Ала трябваше да направи нещо, затова върза връзките на обувките си толкова хлабаво, че едва не се спъна в тях, облече си тънки дрехи и излезе навън на студа.

Ако решеше да каже нещо на Йон, то би било: Какво си й разказал за мен? Защо ме предаде? Може ли да й се обадя, да им се обадя на всичките? N на брой пъти Пола Крон в безкрайност. Всичко между нас е гнусна лъжа.

През седмиците, месеците и годините след прочитането на писмото образът на Пола Крон в съзнанието на Сири ставаше все по-голям и придобиваше все повече сила. Сири потърси информация за нея в интернет и откри, че тя е на тридесет и четири години, работи в галерия и живее на улица „Юеланс гате“. Имаше 567 приятели във фейсбук. Профилната й снимка беше леко размазана, не на фокус, но по някак интересен начин. Пола имаше закачлив поглед и дълга светла коса. Снимката й намекваше: „Аз съм красива и интересна. Снимката ми не е като на всички останали. Имам закачлив поглед. Аз съм единствената за него“.

Да, всички красиви жени, дори тези, които не бяха особено красиви, но според нея Йон би могъл да хареса, станаха големи и силни. Имаше нещо в дългите им коси, тесните им рамене, хубавите им гърди, закачливите им погледи. Те бяха навсякъде. В кафенетата. В магазина. Във фейсбук. На улицата. Във фитнес залата. В гората. Сред вълните. И всички те бяха единствените за него, за някого, докато Сири бе просто тяло сред много тела. Погледът й преминаваше по лицата и телата им отначало пораженчески („Предадена, измамена, заменена, изтрита, отритната“), после с интерес („Ако той може да ги гледа, значи, и аз мога“), накрая — алчно и безсрамно.

Ако решеше да каже нещо на Йон по този въпрос, то вероятно би било: „Искам да видя това, което виждаш ти. Да открия това, което откриваш, това, което ги превръща в единствените за теб. Да ги споделям с теб, да ги събличам, да галя меката им кожа, да разтварям краката им, да потъвам в тях и да чувам как произнасят твоето име, моето име.

Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб.

Да видя как падат, да изпитам това, което изпитваш, когато те гледат, когато гледат мен“.

 

 

Ако се замислеше — нещо, което предпочиташе да не прави напоследък, — не можеше да си спомни точно кога двамата със Сири започнаха да спят отделно. Тя в спалнята, той на тавана. Това беше временно решение. Повтаряха си, че е заради децата, което донякъде беше вярно. Алма идваше при тях всяка нощ и лягаше до него. „Прегърни ме! Погали ме по гърба! Пази ме!“

— Не е изключено причината да не съм написал нищо да е, че не мога да спя, докато дъщеря ни е в леглото ни — предположи Йон.

Сири се обърна към него и процеди:

— Тя не държи единствено теб буден, не иска да спи само при теб. Вчера спа до мен, а ти хъркаше. Ти ми пречеше да спя. Не Алма. Горкият недоспал Йон, да, бе!

Гласът й прозвуча пискливо.

— Чуй се, Сири!

— Не, ти се чуй! Въобще мислил ли си, че от нас двамата аз съм тази, която работи и изкарва пари, за да можеш да пишеш проклетата си книга? Или по-скоро да не я пишеш.

Продължаваха в същия дух.

Не дълго след като Лив се научи да ходи и надрасна детското креватче, тя също започна да идва при тях нощем, но за разлика от сестра си, не ги молеше да я галят или прегръщат. Идваше в тъмното, покатерваше се върху Сири, Алма и Йон, лягаше напряко на леглото и разбутваше всички. Не молеше за разрешение, не желаеше да я прегръщат или галят, искаше просто да спи, но заемаше най-много място от всички. Така си минаваха нощите. Всички, с изключение на Лив, която спеше непробудно, се събуждаха и отново заспиваха, събуждаха се и отново заспиваха. Йон махаше ръката на Алма от гърдите си и я поставяше до тялото й, а тя се промъкваше по-близо и се сгушваше до него. Сири поставяше главата на Лив върху възглавницата, внимателно местеше краката й, така че да са в правилната посока, но тя се преместваше и пак лягаше напряко на леглото.

В редките случаи, в които оставаха сами в спалнята, нощите чудо, когато децата спяха в собствените си легла, той протягаше ръце към жена си, ала те не бяха достатъчно дълги, тя не помръдваше от мястото си. Оставаха така — възможно най-далеч един от друг, в противоположните краища на леглото. Сири промърморваше: „Искам да спя. Моля те, остави ме на спокойствие“.

Напомняха си, че спането в отделни легла е само временно разрешение, и често говореха за момента, в който отново щяха да започнат да спят заедно.

Преди да си легне, тя слагаше децата да спят от неговата страна в спалнята.

— Така няма да ме будят през нощта — обясняваше тя и затваряше вратата.

Той не протестираше. Гледаше на това като на подарък за нея. Нощ без него. Ако не се замислеше прекалено дълбоко, всичко щеше да бъде наред. Нали скоро пак щяха да спят заедно.

— Имам толкова много работа — оплакваше се тя, — не успявам да свърша всичко.

Отначало носеше одеялото му в таванската стая и оправяше леглото там, сякаш мъжът й беше крал, а той връщаше одеялото си в спалнята още на следващата сутрин. С времето тя спря да оправя леглото му, вместо това започна да оставя одеялото му на стълбите, за да може сам да го занесе горе.

Понякога си изпращаха есемеси.

Мисля за теб. Липсваш ми.

Копнея за теб.

Не ме напускай.

Сладки сънища.

Целувки.

Една вечер тя снима чашата с вода върху нощното си шкафче и му изпрати снимката.

Отдавна не бяха спали на едно легло, отдавна не бяха лежали един до друг, отдавна не си бяха разказвали истории. Йон й изпрати снимка на един от ъглите на възглавницата си. На следващата вечер тя му изпрати снимка на детайл от детска рисунка (на Алма или Лив?), която лежеше в чекмеджето на нощното й шкафче, а той й отговори със снимка на възела на края на шнура, с който вдигаше и спускаше щорите в таванската стая. Тя му изпрати снимка на светлите къдрици на Лив върху възглавницата с герои от книжките от поредицата за Гората на склона^[45], той — снимка на тях двамата като млади. Тя му изпрати снимка на лявата си ръка без халка на безименния й пръст. Винаги я сваляше вечер и я търсеше на следващата сутрин (до мивката в банята, върху нощното шкафче, до леглото в стаята на Лив, дали не я беше свалила, докато й четеше приказка за лека нощ?). Той снима халката й, тъй като тя се намираше на скрина в таванската стая, бе я забравила там, когато донесе одеялото му и оправи леглото му. Тя му изпрати снимка на ръждясалите панти на прозореца в спалнята, той — на тапа от бутилка с вино. Сири не знаеше, че тази вечер бе отворил втора бутилка „Бароло“, не знаеше, че не е единствената, на която изпраща съобщения през нощта, не знаеше, че на следващата сутрин му се наложи да се контролира, за да не се разкрещи на нея и децата, тъй като не искаше да я накара да заподозре, че прекалява с алкохола. Махмурлукът беше най-лошата част от пиенето. Тя дори не знаеше, че е снимал именно тапа от бутилка с вино, би могло да бъде какво да е. През дългите месеци, в които си изпращаха снимки нощем, установиха няколко неписани правила, едно от които бе да не се питат един друг какво би трябвало да представляват снимките.

Сири му изпрати снимка на малко като игла кафяво петънце, заобиколено от нещо, подобно на кожа. Отначало помисли петънцето за луничка. Зарадва се. Жена му имаше лунички по раменете, поне в миналото. Отново погледна снимката. Нещо кафяво. Нещо, подобно на кожа. Може би луничка.

Веднъж Йон написа есе за младата Мариел Хемингуей^[46]. За една сцена във филма „Манхатън“, в която тя пие шейк, а Уди Алън къса с нея. „Вече не се чувствам толкова добре“, отвръща Мариел. Погледът й. Младостта й. Сериозността й. Действат му напълно изненадващо. Както и на героя на Уди Алън — Айзък. Любовта съществува.

Сири прочете есето му и направи следния коментар: Ала именно краят на връзката им прави впечатление, краят на филма, последната й реплика. Тя заминава. Дълго няма да я има. Той не иска тя да си отиде, но вече е прекалено късно. А тя казва с детския си глас: „Трябва да се научиш да се доверяваш на хората“.

Йон й изпрати снимка на обложката на видеокасетата с филма „Манхатън“.

Видеокасетите бяха струпани на купчини в таванската стая. Не успяха да се отърват от тях, когато дойде времето на DVD-тата. Толкова се гордееха с колекцията си, че той предложи някой път да ги занесат в таванската стая в „Майлунд“ и да ги съхраняват там заедно с всички грамофонни плочи, книги и останалите вещи от миналото.

Сири му изпрати снимка на дясната си ръка. От време на време се оплакваше от ръцете си, били сухи и синкави, кожичките около ноктите й били напукани, разранени и я болели. Върху нощното си шкафче държеше буркан със скъп, приятно ухаещ крем за ръце, мажеше се с него всяка вечер. Понякога му липсваше ароматът на ръцете й. Една нощ тя му изпрати снимка на крема.

Той й отговори със снимка на лицето си, под която добави: „Може ли да дойда да спя при теб? Копнея за теб. Бих могъл да ти разкажа някоя история“.

Не получи никакъв отговор. Почака, пийна малко уиски. Премина на уиски, защото от червеното вино го болеше глава. Потърси Стив Форбърт^[47] в YouTube, послуша няколко негови песни, пийна още уиски, взе телефона си и изпрати ново съобщение: „Няма ли да ми отговориш? Искам да бъда при теб. Не искам да спя повече тук“.

Впери поглед в тавана. Никакъв отговор. Дявол да я вземе! Защо нещата не можеха да бъдат прости? Защо лежеше тук отхвърлен? Защо не можеха да си легнат в едно и също легло и да се любят? Неоснователно ли бе да желае малко обикновена нежност, близост и допир? Защо, когато говореха за секс, разговорите им бяха за всичко друго, но не и за секс? Например за къщна работа. Отговорност. Той трябваше да поеме повече отговорност. Чувства. Не му достигаше съчувствие. На него не можеше да се разчита. Не виждаше цялата картина. Децата. Те я изтощаваха. Работата. Тя работеше прекалено много. Пари. Кога щеше да е готов с книгата? Не можеха да се издържат само с нейните доходи. Той трябваше да си намери работа като всички останали писатели, които не изкарват пари от романите си или вече не могат да пишат. Онзи ден дори му каза:

— Трябва справедливо да разпределим задълженията и привилегиите помежду си.

— Добре — отговори той, а после се разкрещя: — Колко ще ми струва да преспя с теб? Кажи ми, ще си платя! Да изчистя цялата къща с прахосмукачката? Да приготвям вечерята всеки ден? Осемчасови работни дни? Да напиша бестселър? Да сортирам боклука? Да гласувам за Работническата партия на следващите общински избори? Просто ми кажи! Колко ще ми струва да преспя с теб?

Провери телефона си. Никакъв отговор. Дявол да я вземе! Написа ново съобщение. Този път на Каролине.

Ще замина за няколко дни, за да пиша. Наел съм вила в Сандефюр. Ще можеш ли да дойдеш? Копнея за теб.

Получи отговор почти веднага.

Кога?

Всъщност не бе планирал да замине, за да пише, поне не сега, може би след Великден. И със сигурност не бе планирал да вземе Каролине със себе си, тя беше смотана, отегчаваше го. Мислеше да сложи край на всичко между тях, връзката им бе продължила почти една година и вече му беше омръзнала. Фактът, че Каролине и Курт бяха близки приятели с него и Сири, също беше немалък проблем.

Това, което помисли, когато получи предложението да наеме вилата в Сандефюр, бе, че малко време насаме би му се отразило добре, че има нужда от това. Да се затвори вътре и да пише. Без прекъсвания. С достатъчно уиски. Сам. Без Сири. Без децата. Без кучето. Отпи още една глътка и написа:

След две седмици. Можеш ли да се измъкнеш?

Тя отговори бързо. Всичките отговаряха бързо. (С изключение на Сири, която лежеше в спалнята и мълчеше.) Представи си цяло градче, изпълнено със страдащи от безсъние самотни жени, които стоят будни посред нощ и му пишат есемеси. Тази мисъл му се стори както обнадеждаваща, така и депресираща. Мобилният му телефон изписука.

Курт ще ходи в САЩ след две седмици.

Мисля, че ще мога да дойда. Ще говоря с майка ми относно гледането на децата.

Йон погледна съобщението й. На колко години беше тя всъщност? Изчисли на пръсти. Две години по-млада от него. Четиридесет и девет? А беше украсила есемеса си с усмихнато личице, все едно е момиченце с плитки. Лолита. Малка наслада. Засмя се на висок глас. Това беше ужасно. Усмихнато личице! Тя беше не само смотана, а и глупава като гъска.

Написа:

Не искам повече да ходя никъде с теб, нито да говоря с теб. Ти си смотана, жалка, смешна, грозна и скучна. Мразя да правя секс с теб. Смърдиш! Напомняш ми за всичко достойно за презрение в самия мен и в целия проклет свят.

Йон

Изчете всичко още веднъж. Да, точно така си беше! След това натисна „Изтрий“. Защо да не замине за Сандефюр с нея? Беше му все едно. Тя поне щеше да му пусне. Поне го желаеше. Телефонът му отново изписука. Добрата стара Каролине беше нетърпелива! Прочете получения есемес.

Йон, мислил ли си, че всичко, което правиш, има последствия? Винаги!

Подскочи. Какво, за бога? Нима бе изпратил гневните си излияния на Каролине? Хвърли поглед към бутилката с уиски. Какво, по дяволите, беше направил сега? Плувна в пот. Провери в „Изпратени съобщения“.

Не беше там. „Изтрити съобщения“ — ето го! Не го беше изпратил. Изтри есемеса още веднъж, отговори утвърдително, когато телефонът го попита дали е сигурен, че иска да направи това. Отново прочете съобщението, което току-що беше получил.

Йон, мислил ли си, че всичко, което правиш, има последствия? Винаги!

Провери от кого беше изпратено. Непознат номер. Да не би Сири да му изпращаше есемеси от друг телефон? Телефон, за който не знаеше? Разкрила ли го беше? Прилоша му, покри устата си с ръка, за да не повърне. Усети вкус на кръв и повръщано. Вдиша и издиша. Навътре, навън. Навътре, навън. Навътре, навън. Всичко щеше да бъде наред. Нямаше да повърне. Нямаше да умре. Та това си беше едното нищо. Той все още беше тук. У дома. Не беше някъде другаде. Сири ли бе разбрала за съобщенията, които изпращаше на други жени през нощта? Тя ли му бе изпратила есемеса от телефон, за който не знаеше? И защо имаше такъв? Потърси номера в контактите на телефона си, но не получи резултат. Междувременно пристигна още едно съобщение.

Всичко, което правиш, има последствия. Винаги! Винаги! Винаги! Винаги!

Затаи дъх и написа:

Кой е това?

Не му се наложи да чака дълго.

Знаеш коя съм и аз знам кой си. Не си ми казал всичко, което знаеш за изчезването й.

Поздрави, Аманда

Веднага след това:

Аз съм майката на Миле, но предполагам, че вече си се досетил.

 

 

Бе изминала почти година от изчезването на Миле. През лятото на 2009-а Йон, Сири и децата прекараха точно четири дни в „Майлунд“, преди да си съберат багажа и да се върнат в Осло. Йени и Ирма седяха до късно през нощта, пиеха червено вино и не искаха да имат нищо общо с останалата част от семейството. Двете жени се намираха или в тази част от къщата, където живееше Йени (втория етаж), или в тази, в която живееше Ирма (апартамента в мазето). Рано една сутрин в края на юни Лив срещна пияната си баба в кухнята. Детето толкова се изплаши, че дълго време не можа да спре да плаче, а Сири заяви, че не иска да остане там дори и минута повече. Нямаше какво друго да направят, освен да си тръгнат. Цялата къща им напомняше за Миле. Това беше истинската причина за заминаването им, макар никой да не си призна. Изчезването й се усещаше навсякъде. В кухнята, в банята, на дивана, във възглавничките по него, по плочките на пода, в рамките на вратите, в пристройката, на цветната поляна зад къщата, в зеленчуковата градина, под явора, в един бански костюм на черни точки. В бялата леха.

Белият божур в косата ти е от една от моите лехи. Ти си я съсипала, разбираш ли?

Сири попита Пипер, шеф готвача в ресторанта в Осло, дали не иска да отиде на юг и да се заеме с ръководството на „Глостър, Масачузетс“. Ако се съгласеше, тя щеше да поеме неговите задължения в Осло и да остави Кайса Тинберг да се грижи за практичните подробности. Предложението й бе чисто и просто двамата да си сменят местата. Той прие с удоволствие.

Ами Йон? Той си бе заделил лятото за писане, вече нямаше как да се измъкне. Беше време да напише книга! Срещата му с редакторката, Герда, и шефа на издателството, Юлиян, мина добре. Всички смятаха така. Дори си поделиха бутилка вино, тъй като беше петък следобед и бяха седнали в бар „Библиотеката“ в хотел „Бристъл“. Съгласиха се да издадат трети том в средата на октомври 2009 година. В такъв случай ръкописът трябваше да е готов най-късно през август.

— Тази книга ще бъде написана независимо дали имам вдъхновение, или не! — заяви Йон и гръмогласно се разсмя.

Много по-гръмогласно от Герда и Юлиян. Искаше да им покаже, че може да се шегува със затрудненията си и с неприятното положение през последните няколко години. А именно с това, че: 1. дължеше много пари на издателството и 2. досега така и не бе предал ръкопис.

През зимата и пролетта му просветна. Двете седмици в Сандефюр се оказаха плодотворни. Седя, съзерцава морето и успя да напише доста, като изключим момента, в който Каролине му дойде на гости и поиска да поговорят за връзката помежду им. Тя имаше желание да разкаже всичко на Курт, но той отговори, че смята, че не бива да го прави. Той си имаше Сири, а тя си имаше Курт. Двете семейства бяха добри приятели, не биваше да плюят на това, да го потъпкват, или както там беше правилният израз. Всъщност искаше да сложи край на отношенията си с нея, но така и не успя да го направи.

Съобщенията от майката на Миле продължаваха да пристигат. Понякога минаваха месеци, без да получи нито едно, понякога само дни. Най-често идваха, когато тъкмо бе успял да забрави за всичко.

Днес е рожденият й ден. Става на двадесет години. Обикалям апартамента и я търся. А.

Трудно ни е да разговаряме за нея. А.

Има ли нещо, което не желаеш да споделиш с нас, Йон? Има ли нещо, което двамата със Сири не сте ни казали? А.

Веднъж дори предложи на Аманда да се видят на кафе и да поговорят. Олекна му, когато не получи отговор.

 

 

Йон си представяше как най-после ще завърши книгата в „Майлунд“. Ала Сири внезапно промени плановете им след едва четири дни там. Прибраха се вкъщи, а жена му пое времеемката роля на шеф готвач в собствения си ресторант в Осло. Стана ясно, че писането няма да го бъде. Поне не и през юли. Налагаше се той да поеме пълна отговорност за децата. Да измисли какво да правят в столицата през лятото. Опита се да обясни всичко това на Герда, когато й се обади през август, за да й съобщи, че няма кой знае какво да й покаже и вероятно ще се наложи да помоли за ново отлагане. Тя прие новините сравнително добре, но той забеляза, че няма време и желание да слуша за него, Сири, ресторанта, децата, столицата, лятната ваканция и т.н. Гласът й прозвуча доста рязко по телефона.

През октомври Йон замина за „Майлунд“, за да почисти улуците. Никога не бе правил това преди, но Ирма му се обади по телефона и попита дали случайно няма време да дойде и да й помогне с тази задача. Той, естествено, се изненада, че тя изобщо му се обажда. Никога не бяха говорили по телефона, като цяло никога не бяха разговаряли дълго помежду си, въпреки че в продължение на много години живееха в една и съща къща през лятото. Тя в мазето, той на тавана. Никой от тях не изпитваше необходимост да общува с другия. И все пак — улуците.

— Защо ми се обаждаш и ме молиш за това? — попита Йон.

— Ами, защото Ула беше тук и каза, че е време да ги почистим — отвърна Ирма.

— Не може ли той да го направи? Или пък ти?

— Ула е прекалено стар, а аз — твърде едра и тежка. Имам страх от високото. Нищо не знам за улуците.

— Нито пък аз.

— Според Ула в тях са се събрали листа и клонки. Ако всичко това замръзне, може да се напукат при затоплянето напролет.

Сири настоя, че той трябва да отиде. Майка й и Ирма се бяха обърнали лично към него. Негов дълг бе да приеме. Жена му се страхуваше, че някой ден майка й внезапно ще се разболее и ще умре, а тя няма да е там. Няма да е там. Би могло да се случи във всеки момент. Особено като се вземе предвид колко пиеше Йени и как отказваше да вземе каквото и да е на сериозно.

Йон потърси повече информация за това как се чистят улуци в „Гугъл“ и замина за „Майлунд“. Спа на тавана и направи каквото можа. Тъй като така и така се намираше там, Ирма се възползва от възможността да го помоли да свърши още някоя и друга дребна работа. Той остана три дни. Почти не видя нито Йени, нито Ирма. Това му изнасяше идеално. Успя да напише няколко страници в таванския си кабинет в промеждутъците между практическите задачи, харесваше му отново да бъде там. От време на време ставаше, отиваше до прозореца и гледаше към цветната поляна, която сутрин бе обсипана с роса. В тези моменти се случваше да се сети за Миле. Не желаеше да мисли за нея. Не желаеше да мисли за нея и за писмото, което така и не написа на родителите й, нито за това, че ако се бе срещнал с нея онази вечер, както му бе предложила, тя навярно щеше още да е жива.

Тази вечер се разхождам по улиците. Ще се радвам, ако решиш да напуснеш празненството и да изпиеш чаша вино с мен.

Последната вечер в „Майлунд“ излезе на разходка с Леополд по дългия път към кея и магазина. Обикновено се разхождаха в гората, но Йон искаше да си купи бира и фъстъци. Вечерите вече бяха тъмни. Двамата с кучето едва не се сблъскаха с едно десетгодишно момче, което изникна пред тях на велосипеда си.

— Ей! — извика Йон. — Гледай къде караш!

Момчето, чието име бе Симен, спря и се огледа.

— Вие сте Йон Драйер, нали? — попита то, незасегнато от опита на възрастния мъж да го смъмри. — Не бяхте ли писател?

— Точно така — потвърди Йон и се засмя. — Откъде знаеш? Не вярвам да си чел книгите ми.

— Не съм. Нито пък баща ми. Опита се да прочете една от тях, но му се стори скучна. Той обича книги за действителността. Обаче майка ми харесва вашите романи. Изчела ги е всичките. Казва, че отдавна не сте писали нищо ново. Когато сме в Осло, тя се събира с пет други жени и заедно четат и обсъждат различни произведения. Мисля, че веднъж четоха една от вашите книги. Обясни ми, че живеете в „Майлунд“ през лятото и донякъде сте ни съсед. Вие сте бащата на Алма, нали?

Йон кимна.

— Тя често ме наглеждаше, когато бях по-малък. Отдавна…

— Да. Май те помня.

— Не бяхте тук това лято.

— Не, не бяхме. Останахме само четири дни, после…

Спря се. Нямаше смисъл непрекъснато да обяснява защо е направил това или онова, най-малко пък на детето.

Телефонът му изписука, извади го, за да провери какво съобщение е получил.

Тя имаше толкова много планове. А.

— Аз съм фен на „Ливърпул“ — обяви Симен. — А вие?

Йон пъхна телефона си обратно в джоба и отговори:

— Аз също съм фен на „Ливърпул“, но отдавна не следя мачове.

По време на целия разговор момчето обикаляше около него с колелото си. Отново и отново. Караше велосипеда също толкова лесно, колкото говореше. Всъщност караше велосипеда по-лесно, отколкото говореше. Йон нямаше да се изненада, ако се окажеше, че детето говори чрез колелото, диша чрез него, че двамата са едно цяло. Така беше. Продължи напред, а Симен и велосипедът му се въртяха около него и му правеха компания надолу по пътя.

— Сигурно познавате Ирма.

Йон се изненада от рязката смяна на темата на разговора, но отговори утвърдително.

— Познавам я, живее заедно с тъща ми в „Майлунд“.

— Тя изсъска срещу мен веднъж — довери му Симен. — Не бях направил нищо лошо. Просто си карах колелото, както сега. Дори не я доближих, а тя внезапно хвана кормилото ми и изсъска. — Детето протегна ръка към мъжа и я сграбчи, за да му покаже горе-долу как са протекли събитията. Йон кимна бавно. — Искам да кажа, ами, бих могъл да падна от велосипеда.

— Може би се е уплашила? Може би си е помислила, че ще я блъснеш?

Момчето поклати глава.

— Не, не изглеждаше особено уплашена.

Симен започна да кара на едно колело, навярно за да привлече пълното внимание на възрастния мъж върху себе си.

— Забелязали ли сте, че тя свети?

— Свети? Как?

— Свети в тъмното. Не знам как да го обясня.

Направи съвършен кръг около него с велосипеда си.

— Вие сте писателят — добави. — Вие го обяснете!

— Понякога съм мислил, че тя има ангелско лице — отвърна Йон. — Вероятно, ако си прав, това я кара да свети. Според мен тя прилича на ангела Уриел в картината „Мадоната в пещерата“ на Леонардо да Винчи.

— Ирма не прилича на ангел — прекъсна го Симен, явно изнервен от неточното му предположение. — Та тя е толкова огромна! Сигурно е най-едрата жена в Норвегия. По-висока е дори от Питър Крауч.

— Кой е той?

Момчето рязко удари спирачки и впери поглед в него.

— Мислех, че сте фен на „Ливърпул“.

— Казах, че им бях фен, но вече не следя мачове. Да не би той да е един от играчите в отбора?

— Не — въздъхна Симен. — Сега играе за „Тотнъм“, но преди играеше за „Ливърпул“. He’s big, he’s red, his feet stick out of the bed.^[48] Разбирате ли?

Йон поклати глава.

— Много е висок. Точно като Ирма.

— Да, вече спомена това. Съгласен съм, че тя е много висока. Въпреки това смятам, че има ангелско лице. Не е задължително ангелите да бъдат малки и сладки като на коледната елха. Или не си съгласен с мен?

— Важното е, че тя свети. Чудех се дали не сте го забелязали и вие.

— Притежава някаква вътрешна светлина? Това ли искаш да кажеш? — предположи колебливо Йон.

— Не, не искам да кажа това.

Детето помисли за момент.

— Тя свети в тъмното. Знам го. Видях го. Сякаш току-що е глътнала огнехвъргачка.

— Сякаш току-що е глътнала огнехвъргачка?

— Да, точно така. Точно така беше.

V
Омлет в един часа

Старостта я настигна бързо и я сломи. Кой би повярвал, че книжарката Йени Брудал ще изгуби способността да говори в най-добрите си години?

В един ранен пролетен ден през 2010-а, почти две години след изчезването на Миле, Йени се подхлъзна на леда на път към фризьорката си. Падна (или просто беше пияна) и счупи бедрената си кост. Както много други старици!

Наложи се да започне да използва инвалидна количка. Непрекъснато разправяше едни и същи истории, докато приятелите й не престанаха да й идват на гости. Постепенно спряха дори да се обаждат по телефона. Накрая се побърка. Лежеше в леглото си и бълнуваше. Според доктора, който с няколко добре подбрани думи се опита да обясни на Сири защо това се е случило със седемдесет и седем годишната й майка, тя не страдаше от деменция. Състоянието на Йени бе резултат от недостатъчен приток на кръв в мозъка.

Великанката Ирма се обяви за нейна медицинска сестра и реши, че е време да затвори вратите и да спре достъпа на всички до къщата. Сири също влизаше в тази бройка. Историята за Йени Брудал, която се бе превърнала в безпомощна, побъркана старица, не биваше да се разпространява.

— Такива неща трябва да се пазят в тайна.

Сири стоеше в градината и гледаше към огромната бяла къща. Високият явор на двора бе започнал да гние. Всеки път, щом подухваше вятър, от него се откъсваха големи клони.

— Тя не желае присъствието ти тук! — обясни Ирма.

После отново повтори думите си, този път малко по-тихо:

— Тя не желае присъствието ти тук, Сири.

Сири бутна другата жена настрана и влезе в кухнята. Тежко седна върху един стол.

— Това е домът, в който съм израснала, Ирма. Говориш за майка ми.

Ирма бе поставила един бебефон по средата на масата. Той беше включен. Пращеше. Сири го посочи с пръст.

— Какво е това?

— Тук е, за да мога да я чувам. Да знам дали не се нуждае от нещо. Нося го с мен из цялата къща.

Сири кимна.

— Къщата е голяма — добави Ирма.

Сири отново кимна.

От бебефона се разнесе вой. Майка й крещеше. Немощен писък.

— Ще се кача при нея — заяви тя. — Та тя вика!

— Непрекъснато издава звуци. Не й се получава.

— Какво?

— Не знам. Каквото и да е, не й се получава. Това я изнервя, но не иска да я притесняват. Няма да се качиш. Тя не желае…

Ирма се изправи.

— Тя не желае да те вижда, Сири! Обещах й да те държа далеч от нея. Прибирай се вкъщи.

Ирма тръгна нагоре по стълбището с маршови стъпки. Сири я следваше по петите по безкрайното стълбище. Другата жена се обърна към нея.

— Върви си вкъщи, Сири. Не си желана.

Ирма отвори вратата към стаята на майка й. Сири успя да зърне леглото, майка си, сухата й бяла коса по възглавницата, после вратата се затръшна под носа й, а ключът се превъртя от вътрешната страна. Остана на мястото си. Навярно от нея се очакваше да заудря по дървото, да се развика и разкрещи, но не го направи.

 

 

Сири и майка й седяха — или по-скоро лежаха — в голямото двойно легло на Йени. Дългата спусната коса на майка й (по-светла от нейната собствена) се спускаше като копринен килим около двете им. Гласът й бе мрачен, хладен, с нотка на дълбок сън.

— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли ще беснее, ако съм я накарала да чака!

Майка й имаше мека кожа, толкова мека, че можеше да се притиснеш до нея и да пъхнеш носа си между гърдите й. Понякога Сири правеше точно това, а майка й я гъделичкаше по врата. Имаше мека кожа и миришеше хубаво. Парфюмът й се казваше L’Air du Temps.

— Но ако аз не съм същата: коя съм тогава? — четеше Йени. — Ах, ето голямата загадка!

Понякога й позволяваше да реши косата й. Или да си сложи от червилото й. Веднъж, когато беше на седем години, Сири омаза цялото си лице с него. Майка й се засмя и последва примера й.

Ала гласът на майка й можеше бързо да се промени. Лежаха заедно в леглото, Йени четеше на глас на Сири, но изведнъж спря и вдигна поглед от книгата, сякаш нещо я бе стреснало. Гласът й все още беше мрачен и хладен, но нещо студено и остро бе избутало съня настрана.

— Сири, ти не ме слушаш!

Затръшна книгата върху нощното шкафче и се обърна към прозореца. Навън беше тъмно.

Случваше се толкова бързо. Сири никога, никога не беше подготвена, така и не се научи, че от време на време майка й внезапно изчезва. Беше права, тя наистина не слушаше. Ако беше слушала, ако беше внимавала, никой нямаше да пострада. Момичето не успяваше да задържи никого. Нито брат си, нито майка си. Според Йени най-лошото, което Сири можеше да направи, беше да не слуша. За наказание майка й отдръпна ръката си, кожата си, косата си. Дъщеря й остана в леглото, слаба и странна, със стърчащи във всички посоки ръце и крака. Стисна очи. Ако ги отвореше, оттеглянето на майка й щеше да стане истинско и необратимо.

Йени отново й заговори. Мек, сдържан глас. Момичето знаеше какво следва.

— Сири, можеш ли да ми повториш какво каза заекът на Алиса и да ми обясниш какво имаше предвид с думите си?

— Не си спомням точно…

Стисна още по-здраво очи.

Хладната ръка на майка й докосна бузата й.

— Не ме ли слушаш? Погледни ме?

Сири поклати глава, но не отвори очи.

— Напротив, слушам!

Майка й отдръпна ръката си.

— Тогава какво, по дяволите, каза заекът?

Сири се разплака. Знаеше, че това няма да помогне. Не искаше да плаче, а да помоли майка си: „Остани при мен! Не ме оставяй! Прегърни ме! Прости ми! Обичай ме!“. За съжаление, не знаеше как. Умееше единствено да плаче, макар да знаеше, че това няма да помогне.

Майка й въздъхна:

— Няма смисъл. Не издържам. Стига толкова сълзи!

Стана от леглото и отнесе със себе си копринената си коса, миризмата си, топлината си. Може би щеше да се върне, ако Сири се разплачеше още по-силно? Когато това не се случи, момичето отвори очи. Майка му стоеше в рамката на вратата. Бе облякла морскозеления си халат. Очите й бяха побелели. Не само областта около зениците, но и самите зеници. Сири проплака: „Искам да се върнеш при мен в леглото, да продължиш да ми четеш и да ме гъделичкаш по врата. Бъди така добра и ме погледни с други очи. Не с тези белите, а със сините“. Накрая майка й я прекъсна със спокоен, неутрален глас.

— Ти плачеш всяка вечер, Сири. Всяка вечер и почти всяка сутрин. Плачеш за хиляден път. Плачеш, а аз не съм в състояние постоянно да се грижа за теб. Иди да си легнеш в собственото си легло и ме остави на спокойствие!

 

 

Всеки ден в един без петнадесет Ирма вдигаше Йени от леглото. Събличаше нощницата й, миеше синьо-бялото й тяло с мокра кърпа и накрая й помагаше да си облече чисти дрехи. После я вземаше на ръце, слизаше с нея по стълбите, слагаше я в инвалидната количка и я буташе до кухнята. Спираше до масата, на която чакаше чиния с омлет. Винаги едно и също — омлет, кетчуп и голяма чаша червено вино.

— Омлет в един часа — обясни Йени и се усмихна на Сири.

 

 

Сири ходеше в „Майлунд“ колкото се може по-често. Не се предаваше. Повери ресторанта на Кайса Тинберг. Караше два часа с колата от дома си в Осло до къщата на майка си. Беше пролет. Алма скоро щеше да навърши петнадесет години, а наесен Лив щеше да започне втори клас. Имаше хиляди други неща, които Сири би предпочела да прави. Но не се предаваше. Винаги едно и също: Ирма не я пускаше да влезе, буташе я настрана. Другата жена нямаше да й отнеме къщата. На няколко пъти се опита да се сприятели с нея. Веднъж изпече бананови мъфини, един от специалитетите на ресторанта в Осло, и ги занесе в „Майлунд“. Когато Ирма отвори вратата, Сири се усмихна и каза:

— Мъфини, заповядай!

Все едно думата мъфини щеше да оправи всичко.

Държеше кутията с бананови мъфини (по-сладка версия на sweet bee banana bread) пред себе си, но Ирма отговори само, че не е имало нужда да си прави труда.

— Винаги идваш тук и ни притесняваш. Йени не иска да те вижда, знаеш защо.

Сири бутна кутията към нея:

— Е, аз съм ги изпекла за теб и искам да вляза. Не можеш да ме оставиш да стоя навън.

После отново мина покрай другата жена и отиде в кухнята.

Майка й седеше в инвалидната количка, изглеждаше бледа и слаба. От устата й излизаха нечленоразделни и несвързани думи, от време на време на тяхно място излизаха мехурчета, все едно се намираше под вода, сякаш говореше на езика на водата, най-после отново заедно с любимото си дете. Разсеяно погледна към дъщеря си.

— Със Сивер ли идваш?

— Не, мамо. Аз съм, Сири — отвърна тя и седна на масата.

Майка й сви рамене.

— Добре. Ще ме заведеш ли в замъка?

Сири се разсмя, Ирма я погледна сърдито, затова побърза да попита:

— Защо ще ходиш там? Искаш да върнеш медалите си ли?

Йени не отговори. Започна да яде омлета си, без да бърза. Окапа нощницата си с яйца. След известно време посочи към дъщеря си с вилицата.

— Искаш ли?

Сири поклати глава.

— Кетчуп — продължи майка й. — Опитвала ли си кетчуп?

Дъвчеше с отворена уста.

— Кетчупът е вкусно нещо. Сигурна ли си, че не искаш?

Ирма седна на един стол до отворения прозорец. Запали цигара.

— Няма да пушиш в къщата! — смъмри я Сири. — Знаеш, че майка ми не понася цигарен дим. Къде е стритият ти тютюн? Не можеш ли да подъвчеш от него?

— Не се намесвай където не ти е работата — отвърна другата жена.

— Не знам как съм живяла почти сто години, без да опитам кетчуп — прекъсна ги майка й. — Съвсем сигурна ли си, че не искаш да опиташ малко?

— Не, благодаря. А ти не си живяла почти сто години. На седемдесет и седем си.

Йени поклати глава, хвърли се към дъщеря си и напъха вилицата с омлет и кетчуп в устата й. Сири се дръпна назад. Вилицата убоде устните й, усети вкуса на кръв, примесен с яйца и кетчуп.

— Вкусно, нали? Казах ти.

— Не, благодаря, мамо. Не искам.

— Ето още малко — не й обърна внимание майка й, отново се хвърли напред и сложи нов залък в устата й.

Ирма изгаси цигарата си в пепелника и запали нова. Погледна към тях и се разсмя.

— Само още една хапка! — произнесе Йени и гордо погледна към приятелката си.

 

 

„Това е по-малкият ми брат!“ — извика Сири на продавачката в сладкарницата. Сподели това и с жената в магазина. Произнасяше го колкото се може по-често. „По-малък брат. Моят по-малък брат.“ Непрекъснато го държеше здраво за ръка. Той се оплакваше („Държиш ме прекалено здраво, Сири! Боли ме!“), но тя само стискаше ръката му още по-силно, поглеждаше надолу към него и голямата му сива шапка, смееше се и отговаряше: „Трябва да потърпиш. На по-малките братчета им се налага да свикнат по-големите им сестри да ги държат здраво за ръката. Ще те пусна, когато седнем и ни донесат поръчката. Не върви да държа ръката ти, докато пиеш мляко с какао“. Сивер се засмя и се съгласи, че няма как едновременно да пиеш и да държиш някого за ръка.

 

 

Често стояха обърнати един срещу друг в градината. Макар брат й да бе с две години по-малък от нея, двамата бяха почти еднакво високи.

Сивер посочи главата на сестра си и обяви:

— Главата ти.

Сири посочи носа му:

— Носът ти.

Сивер посочи гърлото й:

— Гърлото ти.

Сири посочи ключицата му:

— Ключица.

— А?

— Ключицата ти — повтори тя. — Така се казва тази част на тялото — ключица.

— Какво е това?

— Нищо ли не знаеш?

Посочи ключицата му още веднъж:

— Ключица.

А той посочи гърдите й:

— Циците ти!

Сири завъртя очи.

— Аз съм на шест години. Нямам цици. Само големите жени имат.

— Добре тогава — примири се той и посочи корема й. — Коремът ти.

Тя се наклони и посочи едното му коляно.

— Коляното ти.

След това двамата се наведоха едновременно, хванаха стъпалата си и произнесоха в хор:

— Стъпалата ти!

Целта бе да видят колко пъти могат да направят това, без да се разсмеят.

 

 

След смъртта на Сивер всичко се промени. Вече нямаше с кого да играе на тази игра. Майка й започна да пие, а баща й се изнесе в Слите и отвори каменоломна там. От Сири се очакваше да държи нещата под контрол. Не беше съвсем сигурна какво означава този израз, ала Ула й обясни, че от нея зависи „да държи всичко под контрол“ или „да държи нещата под контрол“. Добави, че това навярно е прекалено високо изискване към едно малко момиче, но според него тя е достатъчно силна, за да се справи. Сири се зарадва, беше хубаво от негова страна да й каже това (въпреки че не разбираше напълно какво означава). Хелга явно също мислеше така, защото кимна многозначително и я погали по косата. Когато момичето се прибираше вкъщи, си напомняше, че тя е тази, която държи нещата под контрол. Слушаше, мъчеше се да отгатне какво я очаква днес, наблюдаваше майка си и се учеше да разчита знаците й. Кога е най-добре бързо да й донесе чаша вода и кога е най-добре да се държи настрана. Ала независимо колко дълго слушаше, гадаеше, следеше, делеше се на части и държеше нещата под контрол, независимо колко добре се научи да разчита знаците, това не й помагаше особено много.

Следобед оставаше в стаята си, стаята, в която си бе играла със Сивер. Той винаги искаше да бъде заедно с нея. Всички игри й напомняха за него. Само къщата за кукли от Ула не й напомняше за брат й. Той не би искал да си играе с кукли. Сири взе всички други игри и ги прибра в гардероба на третия етаж. След това стаята й опустя, стана по-голяма и тиха, имаше много място за къщата за кукли. Понякога си играеше с часове, преди майка й да я намери.

 

 

Веднъж, дълги години след смъртта на брат си, Сири сподели с Йон:

— Знам, че ме е родила. Раждането ми е траяло два дена, прочетох за него в дневника й. Но тя често повтаряше, че татко трябва да й е изневерил с друга жена, преди да се появя на бял свят, и тази жена е истинската ми майка. Според нея аз не бих могла да съм нейна дъщеря.

А сега майка й седеше свита в инвалидната количка с наведена глава, брадичка, почиваща върху ключицата й, и полуотворена уста. Скоро щеше да се разпадне на парчета, да се счупи на две. Отиде при нея.

— Как си, мамо?

Не получи отговор. Понякога, когато майка й стоеше толкова неподвижно, Сири поставяше ухо до устата й, за да се увери, че диша. Не беше мъртва. Ала не можеше да се каже и че е наистина жива.

 

 

Наближаваше краят на април. Сири изнесе един стол в градината в „Майлунд“ и седна под изгнилия явор. Йон беше в Осло. Обади й се точно след срещата си с Герда.

— Унизително — сподели той. — Дявол да я вземе, дявол да го вземе цялото издателство! Веднага ще се обадя на Ерлен от издателство „Гюлдендал“, помня, че той ме увери, че винаги съм добре дошъл там.

— Това беше преди пет години — намеси се тихо тя.

— Да му се не види, Сири, не започвай сега!

— Просто ти обърнах внимание, че отдавна не си говорил с него за прехвърляне в „Гюлдендал“. Все пак най-важното е не да смениш издателството, а да напишеш книгата.

— Не разбираш… Нищо не разбираш!

— Какво точно каза Герда? — попита внимателно Сири.

Погледна към бялата си леха, която все още спеше зимен сън. Тя не светеше. Не се накланяше на вълни към нея. Запита се какво ли ще се случи с „Майлунд“ след смъртта на майка й. Щеше ли да продаде къщата? Или щяха да продължат да ходят там през лятото?

От другата страна на телефона бе настъпила тишина.

— Йон? Там ли си?

Сети се колко се бе изтормозил преди срещата с Герда, бе се притеснявал да й обясни, че пак не е стигнал доникъде. Страхуваше се да я попита дали биха могли да отложат издаването на книгата за пореден път и да я помоли за още един аванс. Вече не успяваха да се издържат само с приходите от ресторанта. Взеха огромен заем от банката. Тази година мъжът й не получи нито една от стипендиите, за които бе кандидатствал. Сири се опита да му обясни, че трябва да намери друг начин, по който да изкарва пари.

— Йон, какво каза Герда?

Той дишаше тежко.

— Каза, че би трябвало за известно време да оставя писането на заден план и да се съсредоточа върху нещо друго. Да си намеря работа. Все едно не работя непрекъснато! Каза, че трябва да започна да изкарвам пари като всички останали и вече не бива да разчитам на икономическа помощ от издателството. Че книгата ще излезе, когато излезе, но няма да я добавят в списъка с есенните издания. Каза: „Не съм виждала нов текст от теб от година“. Каза: „Погледни истината в очите, Йон“. Та така… Няма да е септември, няма да е ноември, вече не съм част от плана. Да. След това й се наложи да ме остави. Имаше друга уговорка. А аз мислех, че ще се среща само с мен. Изправи се и повтори, че е време да погледна истината в очите.

— Какво й отговори?

— Отговорих: „Какво ще рече това, по дяволите?“. Разплаках се.

— Колко пари им дължиш, Йон?

— Над един милион. Може би повече. Не знам. Герда щеше да ми изпрати подробни изчисления.

— Тя… Герда обеща да издадат книгата веднага щом я напишеш. Тя…

— По дяволите, Сири, всичко се разпада!

Гласът му секна. Искаше й се да сложи ръка върху врата му, да каже, че не издържа повече, да го погали по врата.

— Не знам какво ще правя.

— Довечера ще се прибера вкъщи — отговори тя.

Хвърли поглед към бялата леха.

— И ще оправим всичко. Не се притеснявай.

 

 

Майка й каза:

— Стопила съм се. Сега съм много по-слаба и сбръчкана от преди, а винаги съм била слаба. Разбира се, невинаги съм била сбръчкана, но сега съм и слаба, и сбръчкана. Налага се да завържа полата си на кръста, за да не падне. Виж, Сири! Ти си Сири, нали? Полата трябва да се завърже с въже. Огледай се. Познавам тази къща. Познавам тези стени, тази стая, затворения прозорец ей там. Но понякога се питам: „Кой живее тук?“, а всички отговарят: „Ти живееш тук, Йени Брудал“. Когато остарееш, ще забележиш, че думите изчезват. Спомените също. Накрая изчезва и тялото ти. Налага се да връзвам въже около моето. Най-много ми се ще да си отида. Не искам да оставам повече тук. Едрата жена не ми харесва. Знаеш ли коя е? Тя държи всичко под контрол. Ти ли си я помолила да дойде тук? Мислиш, че не мога да се грижа сама за себе си? Ти си Сири, нали? Би ли отишла да вземеш обувките ми? В шкафа държа едни бели маратонки, тридесет и осми размер. Хубави обувки! Знаеш ли къде са? Ще ги донесеш ли? Някога имах снимка на олимпийския шампион по маратон Абебе Бикила^[49]. На нея той имаше съвсем същите маратонки като моите. Спечели олимпийското злато за първи път в Рим. Тичаше бос. Това се случи през 1960 година. Следващия път тича с обувки. Отново спечели. Лятото на 1964 година в Токио. Стана олимпийски шампион два пъти! Веднъж бос. Втория път с обувки. Такива работи помня. Има много неща, които трябваше да споделя по-навреме. Krieg ist ein Jammer. Майка ми винаги повтаряше това. Или може би някой друг бе казал това изречение, а тя го повтаряше непрекъснато. Май така беше. Някои думи са се запазили, но всичко друго изчезва. Произнасям Krieg ist ein Jammer и си представям лицето на майка си. Но сега не е време да говорим за нея. Исках да ти разкажа за брат ти. Той се казваше Сивер и живя четири години. Всяка сутрин се събуждам и за миг — не, дори не за цял миг — не помня нищо. После всичко се връща. Ще забележиш, че думите изчезват. Опитвала съм се. Написах реч за теб преди няколко години. В градината имаше празненство, из нея обикаляха привлекателни хора, разговаряха дружелюбно помежду си и вдигаха наздравици. Не знам къде потъна. Речта имам предвид. Но съм сигурна, че трябва да е запазена някъде. Просто трябва да се намери. Просто трябва да я намериш.

 

 

Йон прекара няколко дни в „Майлунд“ със Сири през юни 2010-а, за да й помогне да разчисти пристройката. Подготовката за смъртта на тъща му и продажбата на къщата й бе започнала. Ирма не искаше да ги вижда, заключи вратата под носа им.

— Йени не желае присъствието ви тук — изсъска тя. — Притеснявате я.

Така стояха нещата. Понякога приятелката на тъща му позволяваше на жена му да влезе в къщата, понякога не. „Важното е да не се предавам, да съм там“, настояваше Сири. Затова се насочиха към пристройката. Ирма явно бе решила да я използва за склад. На пода стояха два велосипеда, две етажерки за книги и три плетени стола, а в тясното легло, подобно на голяма усмихваща се луна, лежеше един полилей. Йон пренесе всичко това в гаража, където под един брезент се криеше сивият опел на Йени. Да използваш брезент, при положение че колата е в гаража — колко старомодно и трогателно! Изгубеното изкуство да се грижиш за вещите си. Телефонът му изписука. Взе го, за да провери какво съобщение е получил, зеленият екран светна в полумрака на гаража:

Тя бе най-скъпото, което притежавахме, Йон. Не знам дали си в състояние да си представиш какво е да я изгубиш. А.

По дяволите!

Когато се върна след последното ходене до гаража, забеляза, че Сири бе запалила свещи и въртеше копчето на малкото радио в търсене на подходяща музика. Искаше му се да седне на леглото, но внезапно се сети за плужека, който откри под одеялото последния път, когато беше тук. Струваше му се толкова отдавна. Притесняваше се от наближаването на момента, в който щеше да дойде време да си легнат. Не можеше да спре да мисли за плужека. Леглото бе толкова тясно… Двамата със Сири отдавна не бяха спали заедно. Да не би тя да очакваше от него да спи на пода? Пъхна ръка в джоба си и провери дали звукът на телефона му бе изключен. Точно сега не биваше да пристига ново съобщение от Аманда. Не можеше да довери на Сири… Какво би могъл да й каже? „Аманда Браун смята, че знам нещо за Миле, което не съм споделил с нея. Изпраща ми есемеси по няколко пъти седмично. Мисля, че леко се е побъркала.“ Нямаше сили да мисли за това.

Сири изключи радиото и се изправи. Той се опита да се сети за някаква тема за разговор, нещо безопасно, но тя го изпревари:

— Никой не е живял тук, откакто изчезна Миле. Мислил ли си за това?

Усети как устата му пресъхна, а пулсът му се учести.

— Не.

— Между другото, идвал ли си тук в нощта, в която тя изчезна?

— Защо питаш за това?

— Не знам.

— Да, но не влязох в пристройката. Не знаех, че не се е прибрала, че не е тук. Защо да влизам при това положение?

Сири го погледна.

— Понякога се чудя дали не лъжеш за всичко. Не можеш да се спреш. Просто така се получава.

Той въздъхна.

— На какво се дължи това наблюдение? Какво съм направил сега? Искаш да се скараме ли?

— Просто те попитах дали си бил в пристройката в нощта, в която тя изчезна.

— Не, естествено, че не.

— Имаше ли нещо между вас?

Йон се изправи и извика:

— Да му се не види, сега вече трябва да престанеш! Какво не ти е наред?

— Помислих, че си бил запленен от нея, от малката хубавичка Миле. Ти харесваш младичките, нали?

Той дълго я гледа, накрая попита:

— Какво искаш? Какво целиш с този разпит?

Бузите й бяха почервенели. Произнесе думите бавно, сякаш идваха от някакво място дълбоко в душата й:

— Сигурно не си бил запленен и от Пола Крон?

Йон седна на леглото. Пола Крон. За какво говореше тя? Пола Крон отпреди цяла вечност? Пола Крон отпреди толкова години? Пола Крон?

— Моля? — заекна той. — Не съм сигурен, че те разбирам.

— Да, навярно си се изненадал.

Ръката й трепереше.

— Сигурно не си подозирал, че знам за нея?

— Но — прекъсна я той, — но… Да му се не види!

Сири стана и започна да рецитира. Не беше сигурен какво. Писмо? Нещо, което беше научила наизуст, което беше зубрила година след година. Искаше му се да се изправи и да запуши устата й с ръка, за да я накара да спре. Това не можеше да се случва наистина. Беше станало огромно недоразумение. Едва помнеше писмото. Какво писмо? Едва помнеше самата Пола Крон! Светлокоса. Красива. Леко пълничка. И не особено добра в леглото. Тя беше много устата, това го възбуждаше. (Разбира се, не можеше да сподели този факт с жена си.) Срещнаха се няколко пъти след престоя му на остров Готланд заедно със Сири и правиха секс. Една нощ в хотел в Йоребру и два пъти след това, веднъж в стаята на сина й в нейния дом. Помнеше как лежи на тясно легло от ИКЕА, тя се извива над него, а той гледа право към три картонени корони, украсени с блестящи частици. Короните бяха подредени в редица на един рафт до прозореца. На първата пишеше Бенямин, 3 години, а на другите две: Бенямин, 4 години, и Бенямин, 5 години. Чудеше се защо Пола иска да спи с него в детската стая, в стаята на малкия крал Бенямин. Защо не в нейното легло или на дивана? Нали имаше отворен брак? Би предпочел да се намира където и да е, само не и тук, само не и в стаята на Бенямин. Помни, че тя измуча, когато получи оргазъм.

Правиха секс за първи път в хотела в Йоребру. Тогава също беше трудно. Всичко с Пола Крон беше трудно. Затова приключи връзката си с нея. Или тя скъса с него? Във всеки случай изпита облекчение, когато тя излезе от живота му. Помни как Леополд сложи глава върху леглото и впери поглед в него, когато проникна в нея отзад. Сети се как натисна главата й върху възглавницата, за да не забележи зяпащото куче и да се притесни, как възможно най-дискретно се опита да направи знак на Леополд да се махне. Като мъж на мъж все едно. Ала Леополд не беше мъж, а куче. Нито се махна, нито престана да зяпа. Остана на мястото си, с глава върху леглото, наострени уши и тъжен кучешки поглед. Накрая Йон се видя принуден да спре, да се извини най-искрено на Пола Крон, която навярно тъкмо щеше да получи оргазъм, и да затвори Леополд в банята.

Йон погледна към Сири. Тя се зачервяваше все повече. Напомняше му на дете, което току-що се е научило да чете. Подскачаше на пръсти с почервеняло лице и рецитираше писмо, което той най-вероятно някога бе написал. Без ударения, интонация или вживяване. Всички думи бяха там, но препинателните знаци — запетаи, тирета, скоби и точки — ги нямаше.

Мисля си какво ли би било да бъдем заедно, само аз и ти, сутрин, следобед, вечер, през нощта. Мисля си за всичко, което представляваш, за всичко, което можеш да ми покажеш, и за всичко, което бих искал да направя с теб. Питаш ме дали съм нещастен, дали мисълта за теб ме натъжава, но самото знание, че съществуваш, ме кара да се чувствам щастлив. Представям си лицето ти, косата ти, очите ти, светлината ти, гърдите ти, корема ти, меката ти кожа. Ситуацията е такава, каквато е. Тя ме прави нещастен. Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Сири се тресеше.

— Е? — попита накрая. — Коя е тя?

Пола Крон беше читателка, но не искаше да й каже това. Щеше да прозвучи прекалено глупаво. Впечатлена читателка. Заговори го в Дома на творците в Осло, спомена две-три думи за книгите му, а накрая прошепна: „Знаеш ли, че имаш много особено въздействие върху жените?“.

Какво, за бога, се очакваше от него? Беше на път да излезе, но реши да остане за малко. Изпиха бутилка вино. Може би две. Пола пи повече от него. На следващия ден тя му изпрати имейл, в който пишеше, че е била „силно повлияна от срещата им“. Да, така беше. Тя сподели, че има отворен брак, с други думи, е достъпна, възможност, широко отворена, „повлияна“ и доста красива. Поне онази първа вечер му се стори доста красива. Ставаше все по-красива с всяка чаша вино. Започнаха да си разменят имейли. Само след няколко седмици той пътуваше с колата към Слите, за да се срещне с жена си. Обади се на Пола по пътя и предложи да се срещнат в Йоребру след седем дни.

— Може би сега ще ми кажеш истината — промълви Сири.

Беше седнала на леглото, прегръщаше тялото си с ръце, за да спре треперенето.

Йон подбираше думите си грижливо, но нямаше как да не забележи, че въпреки това звучат като част от курс по някакъв чужд език. Същото се отнасяше и за нея.

Hello, my name is Jon. What is your name? My name is Siri. Would you like something to drink? Yes, please, I would like a glass of cold water.^[50]

— Нямаше никакво значение.

— Какво нямаше значение?

— Пола Крон. Тя нямаше никакво значение.

— Все още ли сте заедно?

— Не, не, не, Сири! Беше една нощ, една-единствена нощ, много отдавна. Преди дълги години. Това е всичко. Нямаше никакво значение. Беше пълен провал.

— Кога?

— Сещаш ли се за онзи път — подхвана внимателно той, — когато посетихме София в Слите? Взехме Леополд с нас, помниш ли? Решихме аз да се прибера с колата, а ти да летиш. Вероятно си спомняш, че пренощувах в Йоребру. Срещнах я там. В хотела. Тя дойде при мен. Спахме заедно. Беше пълен провал. Веднага щом я видях, разбрах, че съм сбъркал. Тя беше дебела и имаше мустаци.

— Колко пъти?

— Веднъж, казах ти! Беше пълен провал.

— Леополд беше с теб? Видя всичко?

Йон въздъхна.

— Нямаше никакво значение.

— Правили сте секс само веднъж за цяла нощ? Това ли се опитваш да ми кажеш? И очакваш да ти повярвам?

— Може би е било два пъти. Не знам. И двата бяха пълен провал. Та аз исках да бъда при теб!

— Защо два пъти, след като първият е бил пълен провал? Какъв смисъл е имало да го правите пак?

— Просто така се получи. Сири, моля те! Нямаше никакво значение!

— А после?

— После какво?

— Спахте ли на едно легло? Закара ли я до Осло на следващия ден? Видяхте ли се отново?

— Не спах добре. Закарах я до тях. Исках да я изпратя до влака, но тя настоя да пътува заедно с мен. Никога повече не я видях. Тя искаше, аз — не.

— Седяла е до теб на предната седалка? В нашата кола? Седяла е на предната седалка в нашата кола с дебелия си задник и мустаците си?

— Да, но това нямаше никакво значение.

— Кога написа писмото?

— Кое писмо?

— Писмото, което току-що ти изрецитирах. Онова, което научих наизуст, онова, което изтри като всичко останало.

— А, да, писмото.

— Защо го написа?

— Опитвам се да си спомня… Чисто и просто не мога да се сетя.

— Пишеш любовно писмо на друга жена и не помниш защо си го направил.

Косата ти, очите ти, светлината ти. Преди или след Йоребру написа това?

— Не помня, Сири, сигурно просто съм искал…

— Искал си да си легнеш с нея още веднъж?

— Не! Не това! Не помня.

— Светлината ти?

— Светлината… Моля?

— Написал си светлината ти. Написал си: Косата ти, очите ти, светлината ти.

Просто за да съм наясно — първо съм светила аз, после тя? От колко светлинки имаш нужда всъщност?

— Престани!

— Не искам никога повече да чувам думата „светлина“ от устата ти.

— Престани!

— Светлина, светлината ти, светлината ми! Измисли нещо ново! Никога повече!

— Нямаше никакво значение, Сири.

— Какво не е имало никакво значение?

— Всичко.

— А къде бях аз?

— Къде си била?

— Да, къде бях аз?

— Не беше ли в Осло?

— Искам да кажа: къде бях в писмото?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Написал си писмо на Пола Крон, сякаш аз не съществувам.

— Не беше така. Аз… Нямаше никакво значение!

Сири отново започна да рецитира:

— Мисля за теб сутрин, следобед, вечер и нощем, но мога да бъда с теб само в мислите си, защото, ами, знаеш. Защото.

Седна до него и прошепна:

— Какво означава това „защото“? Какво идва след него? Защото какво?

— Просто така съм решил да се изразя, Сири. Дума, лишена от значение.

— Дума, лишена от значение?

— Дума, лишена от значение.

— С колко жени си бил действително, Йон?

— Единствено с нея. Само онзи път.

— Преди пет години?

— Само това.

— А Миле?

— Какво за нея?

— Не си ходил в пристройката онази нощ?

— Не.

— Дори за да провериш дали се е прибрала?

— Не.

— И няма нищо повече?

— Повече какво?

— Повече за разказване?

— Случката с Пола… Тя беше в един друг живот.

— Друг живот? Какво, по дяволите, ще рече това?

— Ще рече, че няма нищо повече. Казах ти всичко. Искам да бъда единствено с теб.

 

 

Сири пак беше в „Майлунд“, майка й отново каза:

— Познавам тази къща. Познавам тези стени, тази стая, поляната и гората зад къщата. Но се случва да попитам: „Кой живее тук?“. Всички отговарят: „Ти живееш тук, Йени Брудал, заедно с цялото си семейство“.

 

 

Сири затръшна вратата след себе си. Ирма стоеше на прозореца и я наблюдаваше. Ирма с дългата коса и едрото тяло. Ирма с омлетите. Ирма с патиците в езерцето в градината и наранените животни в мазето. Куцо куче. Недовиждащо морско свинче. Прегазена катеричка. Катеричката бе оцеляла като по чудо, след като я удари кола същата пролет. Ирма я донесе вкъщи направо от канавката и се грижи за нея, докато не я върна обратно към живот. „Целта — сподели тя със Сири в един от по-разговорливите си моменти — е някой ден да я върна в гората.“ Ирма отказваше да говори за умиращата Йени. Според нея приятелката й се чувстваше чудесно, по-добре от всякога, беше здрава като бик (нещо, което не можеше да се каже за кучето, морското свинче и катеричката), но не издържаше на непрекъснатите посещения на дъщеря си. Сири трябваше да разбере, че не е желана.

Йени искаше да приключи живота си вкъщи. Нямаше намерение да отива в старчески дом. Още преди години заяви това високо и отчетливо в присъствието на свидетели и с ясно съзнание.

— Толкова съм щастлива, задето имам Ирма — добави тя. — Знам, че ще е насреща, когато вече няма да съм в състояние да се грижа за себе си. Тя знае какво е най-добро за мен. Говорили сме за това.

 

 

Един лекар, стар познат на Йени, я посети. Ирма му се обади. И дума не можеше да става да пратят приятелката й в болница. Докторът прегледа болната жена и заключи, че объркването й най-вероятно няма нищо общо с алцхаймер. Според него нямаше смисъл от изследвания, състоянието й най-вероятно се дължеше на недостатъчно оросяване, на временно спиране на притока на кръв към мозъка. Познато също като преходно нарушение на мозъчното кръвообращение.

 

 

Сири се наведе над майка си:

— Имаш поздрави от Алма!

Майка й побутна чинията си. Почти си беше изяла омлета.

— Коя е тя?

— Имаш две внучки — обясни Сири. — Алма и Лив. Имаш поздрави от Алма.

Майка й кимна.

— А Лив обеща да ти нарисува нещо.

Възрастната жена отново кимна и отвори уста.

— Искаш ли да ги поздравя от твое име?

Майка й вдигна чинията си.

— Празна! — отбеляза тя. После вдигна очи, погледна към дъщеря си и понижи глас: — Изядох си всичко.

 

 

Сири прекоси поляната, мина през гората и продължи към езерото. Седна на брега. Направи опит да се помоли, но се разсея. Мислеше си за други неща, мислеше: „Моля се грешно“.

От Сивер й бяха останали само гъстата гора, мокрият бял сняг и една мръсносива домашно оплетена шапка, която му беше прекалено голяма и падаше върху очите му. Не помнеше лицето му.

 

 

Тя беше на шест, той на четири. Вървеше след него и се опитваше да не изостава. Викаше „Сивер, Сивер, стой тук!“, а той подскачаше пред нея и изчезваше между дърветата. В един момент беше там, в следващия го нямаше. Носеше голяма сива шапка, син пуловер с шарки по гърдите, който наследи от нея миналата година, и кафяви панталони. Беше ранна пролет, наесен Сири щеше да тръгне на училище. Не помни да е чувала капене и бълбукане около себе си, въпреки че най-вероятно е било така. Помни тишина, сякаш някой бе изключил всички звуци, с изключение на гласа й. „Сивер! Ела при мен! Не ми се тича след теб!“

Носеха дебели пуловери. За първи път тази година излизаха без якета, струваше им се, че телата им внезапно са станали по-леки.

 

 

Йени седеше на масата в кухнята и пишеше писмо на Бу Андерс Валин, в което го проклинаше, защото беше заминал за остров Готланд и я беше оставил сама в „Майлунд“ с двете малки деца:

Какво съм аз? До какво е довело това постоянно раждане?

В друго писмо:

Тази нощ Сивер отново плака. Нищо не помогна, нито водата, нито песните. Опитах се да го държа в скута си и да гледаме през прозореца, да наблюдаваме снега, който пада през нощта, но и това не го успокои, затова накрая го взех със себе си в леглото (където теб те няма) и той най-после заспа, притиснат до мен.

 

 

Денят, в който майка им позволяваше да свалят зимните си якета и да излязат само по вълнени пуловери и дебели панталони, беше един от любимите им дни. Пуловерът на Сири беше прекалено голям и червено-бял. Боцкаше на врата й. Бе принадлежал на красивата тринадесетгодишна дъщеря на една приятелка на майка им. Дрехата още миришеше на другото момиче, въпреки че бе изпрана на ръка в топла сапунена вода. Парфюм, пот, мляко. Потта на Сири не миришеше, тя беше прекалено малка. Пуловерът боцкаше леко, но не колкото предишния, синия пуловер с шарки по гърдите, който брат й наследи. Сири носеше шал, шапка, дебел панталон и зимни обувки, вървеше из гората и викаше след Сивер, който ту се появяваше, ту изчезваше. Майка й очакваше тя да носи отговорност за него и да го пази. „Грижи се за брат си“, повтаряше тя всеки път, когато отваряше вратата и ги изпращаше навън в зимния ден. Време да си играят навън. Тогава не им бе разрешено да влизат вътре дори ако им се налагаше да отидат до тоалетната. Правеха това, преди да се облекат и да излязат. Не им бе разрешено да влязат вътре и да си вземат нещо за пиене. Изпиваха по чаша вода или сок, преди да излязат и преди да отидат до тоалетната. Не им бе разрешено да звънят на вратата, за да споделят нещо важно. Трябваше да си играят навън между дванадесет и два часа. Сири викаше след Сивер, когато той внезапно изникна зад гърба й и дръпна краката й. И двамата се прекатуриха в снега. Тя коленичи и го смъмри: „Проклятие, Сивер! Сега и двамата ще се намокрим! Не бива да правиш така!“. За момент звуците около тях се включиха — дърветата шумоляха, птиците пееха, пролетта се усещаше във въздуха, брат й дишаше в ухото й. Между шала и яката на пуловера му се стичаше мокър сняг, влизаше в образувалата се там вдлъбнатина и оставяше студена диря по гърба му. Той се разплака и я прегърна. „Не се сърди, Сири!“ После и двамата се изправиха, а тя го успокои: „Не се сърдя“. Помоли го занапред да стои до нея. Трябваше да я слуша, защото беше по-голяма. Всъщност не им бе разрешено да се отдалечават от вкъщи. Майка им ги молеше да не напускат двора, но той беше ограничен. Сири помни, че времето винаги беше най-големият им проблем, защото тя никога не знаеше кога трябва да се приберат вкъщи. Кога минаваха два часа? Веднъж се върна от гората със Сивер по петите и удря ли, удря по вратата, тъй като й се струваше, че са били навън цяла вечност, а майка им рязко отвори с хавлия около главата и попита: „Не съм ли ви казвала да не чукате по вратата, когато е време да играете навън?“. Майка им беше казвала много неща по този въпрос. Колко е важно за децата да дишат чист въздух всеки ден. Колко е важно да не й пречат, докато работи. Погледна към нея и Сивер (той се беше скрил зад гърба й и се смееше, показваше се за миг и пак се скриваше; за малко, за съвсем малко изглеждаше, сякаш това ще я накара да се усмихне) и заяви: „Двадесет минути, Сири! Били сте навън едва двадесет минути! Часът е дванадесет и двадесет. Искам да се върнете в два часа. След един час и четиридесет минути, за бога! Нито по-рано, нито по-късно“.

Странното беше, така мислеше Сири сега, така мислеше и тогава, едва шест-седемгодишна, че на майка им не й хрумваше, че те все още не са се научили да разпознават часовника. „Чудя се, чудя се кога ли ще трябва да се обърнем и да тръгнем обратно към вкъщи?“, питаше тя брат си, който не бе достатъчно голям да разбере какъв е проблемът.

Сири беше достатъчно голяма, но и тя не знаеше как да разреши това затруднение. Въпреки всичко обикновено нещата се нареждаха. Човек се научава да слуша вътрешния си часовник, преди да се научи как да разпознава външния. Сири почти винаги знаеше кога да поемат към вкъщи, за да са на двора, когато майка им отвори вратата и ги подкани: „Елате, елате и двамата! На масата в кухнята ви чакат сок и сандвичи“. Скоро щеше да стане време да се обърнат, ала Сивер беше изчезнал. Тя извика след него, но него го нямаше. Никъде го нямаше.

В гората отново настъпи тишина. Сири го усети още преди да разбере със сигурност — брат й беше мъртъв.

 

 

Наближаваше седемдесет и седмият рожден ден на Йени. Ирма позволи на Сири, която искаше да уважи празника на майка си, да организира кратко празненство в градината. Заради Лив и Алма. Никакви други гости. Само Йон, Сири и децата.

Лив нарисува къща, градина, дърво, синьо небе и слънце и подписа творението си: „Хой! Хой! Хой! За баба от Лив“. Алма купи любимия парфюм на баба си — L’Air du Temps.

Двете със Сири отидоха до един търговски център извън Осло, за да се позабавляват, да понапазаруват и да купят подарък на Йени. Когато дъщеря й застана пред нея с парфюма в ръце, Сири й предложи вместо него да купи шал, с който баба й да си завива краката. Те често замръзваха. Момичето поклати глава, помоли да опаковат парфюма в красива хартия, обърна се към майка си и процеди:

— Fuck you, мамо!

Сири я хвана за ръката и възможно най-спокойно я помоли:

— Не ми говори така, ако обичаш! Не искам да те чувам да произнасяш тези думи отново! Никога повече, разбираш ли?

Алма се усмихна и отвърна:

— Fuck you, мамо!

 

 

Най-после настъпи големият ден. Всъщност изобщо не беше голям, беше доста малък. С времето на Йени дните започнаха да й се струват дълги колкото години, а годините профучаваха покрай нея, все едно бяха дни. На този ден тя навършваше седемдесет и седем. Алма се издокара. Избра прилепнала синя рокля, дебели черни чорапи и черни ботуши на високи токчета. Не съвсем лятно облекло, но Йон се въздържа от критика и вместо това я похвали:

— Колко си хубава, Алма! Правилно си решила да се премениш за баба. Тя беше много елегантна жена. Имаше стил. Помисли само за всичките й красиви рокли и обувки. Правиш й чест, като се обличаш толкова добре.

Дъщеря му го прегърна, не искаше да го пусне. Все още го прегръщаше по своя специфичен силен и взискателен начин, а той не знаеше как да реагира. Не желаеше да я прегърне също толкова здраво, струваше му се прекалено грубо, затова накрая винаги просто я потупваше леко неодобрително по гърба и пръв се отдръпваше. Този път тя внезапно се откъсна от него, погледна го и попита:

— Защо говориш за баба в минало време? „Тя беше елегантна жена.“ „Имаше стил.“ Баба не е мъртва. Още не е мъртва! Двамата с мама говорите за нея, все едно вече я няма. Постъпвате неморално! Сигурно само чакате да умре!

Йон затаи дъх и погледна към Сири, която пълнеше една кошница за пикник с торта, свещи и термос с кафе, а втора с кроасани, кифли, питки, конфитюр и мед. Тя се събуди рано в малката стая над ресторанта си, слезе боса и по нощница в голямата кухня, включи радиото и изпи чаша кафе, после започна да готви. Тази кухня като че ли бе направена само за врява, резки команди и жестове, горещината от газовите печки, екстремно темпо и абсолютна прецизност. Пипер и хората му щяха да дойдат чак следобед, помещението изглеждаше голямо, студено и непознато. Сири окупира малка част от един от плотовете и започна приготовлението на тестото за питките. Това беше нейната кухня, тя я беше планирала, тя бе направила чертежите и наблюдавала построяването й. Сега всичко това й изглеждаше толкова далечно. Искаше й се да вярва, че някъде съществува място само за нея, просто трябваше да го намери. Празната и тиха кухня започна да й липсва веднага щом дъщеря й се нахвърли върху баща си, задето бе говорил за баба й в минало време. Поклати глава и им обърна гръб.

— Не го имах предвид по този начин, Алма! — оправда се Йон. — Исках просто да ти кажа нещо хубаво, но не се получи правилно.

Лив гледаше ту към баща си, ту към сестра си. Носеше един от старите пуловери на кака си, светлосин и износен, стигаше й малко под дупето. Използваше го вместо рокля. Колената й бяха покрити с драскотини. Тъкмо се бе научила да кара колело. Светлата й коса беше разрошена. Беше слаба като клечка. Въздъхна, впери поглед в родителите си, направи решително движение с двете си ръце и заключи:

— Всички са хубави! И никой не е мъртъв. Няма ли да тръгваме вече?

 

 

Йон и децата дойдоха от Осло с колата. Сири взе влака предната вечер и пренощува в стаята над ресторанта, за да може да отхвърли готвенето. Мислеше да отпразнува рождения ден на майка си в градината в „Майлунд“. „Чудесно — отвърна Ирма, — но в такъв случай празненството трябва да започне в два часа и да не трае повече от един час.“ Сири нямаше сили да се кара с лудата великанка за всичко. Човек трябваше да подбира битките си, тя си имаше предостатъчно грижи. Настоя да тръгнат пеша от ресторанта и да изкачат хълма към „Майлунд“ въпреки протестите на Алма. Денят беше хубав, направо прекрасен, нищо, че духаше вятър. Четиримата щяха да носят препълнените с храна кошници и да образуват празнична процесия.

— Хайде, да вървим!

Когато пристигнаха и заключиха портата след себе си, Ирма вече ги чакаше. Каза им, че могат да се настанят на тревата. Тя щеше да свали Йени по стълбите и да я донесе до инвалидната количка, която я чакаше под големия явор. Йон предложи да й помогне, но тя отсече, че ако приятелката й трябва да се мести от едно място на друго, настоява тя да го направи. Сири взе одеяло от хола и го разстла върху тревата.

След като Йени, дребна и крехка като птиче, зае мястото си в инвалидната количка, Ирма застана до стената на къщата, малко встрани от останалите. Не искаше нито кафе, нито питки, нито кроасани, нито кифли, нито торта, въпреки че Сири бе изпекла истинска торта за рожден ден с ванилов крем и пресни боровинки и набързо я беше украсила със седем свещи, тъй като нямаше място за седемдесет и седем.

Йон седна на слънце върху одеялото, не можеше да спре да мисли за недоразумението с Алма от сутринта. Хвърли поглед към нея. Тя все още беше ниска и доста пухкавичка, но гримираните й в черно блестящи очи, пълните й червени устни и смолисточерната й коса принадлежаха на момиче, което той не познаваше, до което не достигаше. Не и сега. Не че не се опитваше или не искаше, просто не знаеше как да подходи към нея. Наблюдаваше я, но не я разбираше. И жена му не я разбираше. Но той не се предаваше. Опитваше се да я разгадае. Всичко това му напомняше за един негов сън, един кошмар, в който отново беше малък и стоеше пред класа си, а задачата, която се очакваше да реши, беше напълно неразбираема, съставена от знаци, които никога не бе виждал преди. Ден след ден. Нощ след нощ. Не се предавай! Къде сбърка? Къде сбъркаха със Сири? С Лив беше съвсем различно. Никога не му се струваше трудно да обича по-малката си дъщеря или да достигне до нея. Ала Алма беше неразгадаема. Отделна категория.

— Заповядайте! — подкани ги Сири и извади храната от кошниците.

Погледна към Ирма, която се бе облегнала на стената на къщата.

— Сигурна ли си, че не искаш торта?

Високата жена запали цигара и поклати глава.

— Тогава ще приготвя една чиния с вкуснотии за мама.

Сири сама чу колко фалшиво прозвуча гласът й.

— Не, няма — възрази Ирма. — Нейният стомах е чувствителен. Не бива да яде торта. Вече е яла.

Сири се усмихна и кимна към приятелката на майка си.

— Вкусен омлет, предполагам?

Другата жена не отговори.

Лив се изправи и напомни на останалите, че преди да започнат да ядат, трябва да изпеят песен за рожден ден. Всички се изправиха.

— Ти също, Ирма! — подкани я детето.

Ирма се изненада, но изгаси цигарата си и застана до малкото момиче.

Запяха заедно:

Ура за теб, рожденико любим!

Да, тебе искаме да поздравим!

Край тебе заедно във кръг стоим

и виж, ще маршируваме сега,

поклон ще сторим, после реверанс

и в кръг край тебе ще се завъртим.

За тебе ще танцуваме, ще скачаме

и всичко най-добро ще пожелаем.

Кажи, какво ли повече да искаш би могъл?

Рождения ти ден ти честитим!

Лив заръкопляска. Вече можеха да седнат. Ирма също. До нея. Така! Момичето погледна вкусната храна, която майка й бе приготвила, взе един кроасан и го натопи в мед. Никой не обичаше мед повече от нея. Но в момента, в който го поднасяше към устата си, изведнъж застина, вперила поглед в него.

— Какво има, Лив? — попита Йон.

Тя вдигна очи.

— Не мислите ли, че този кроасан прилича на рак?

Постави го върху одеялото между тях, за да могат всички да видят.

— Бабо, не мислиш ли, че този кроасан прилича на рак?

Йени седеше свита в инвалидния си стол и дремеше. Облеклото й за празника беше светлосин хавлиен халат, покрит с петна от яйца.

Алма сложи ръка върху раменете на сестра си.

— Според мен този кроасан наистина прилича на рак. Мисля, че и баба е съгласна.

Всички впериха погледи в рожденичката.

— Хм… — промърмори тя и отвори очи. Посочи нещо.

Седем патици плуваха в обраслото езерце в градината, сред тях имаше и четири патенца.

Ирма спомена, че ги е виждала и преди и е започнала да ги храни.

— Хм… — повтори Йени.

Сири погледна към майка си и се опита да улови погледа й. Възрастната жена вече не говореше много. Когато решеше да каже нещо, произнасяше всяка дума с огромно усилие, сякаш думите бяха предмети, всеки със специфична големина, форма и структура — мека, космата, плоска, ъгловата, остра. Често се отклоняваше от темата и накрая не казваше нищо смислено, само дишаше и млъкваше. Имаше възпаление в устната кухина, което й пречеше да говори ясно. Понякога бе напълно невъзможно да я разбереш, но въпреки това всички полагаха усилия. Според спомените на Йон (по-късно си направи записки за този ден) тя седеше в инвалидната количка под дървото и произнесе:

— Чудя се кой живее в тази къща и кой се грижи за тази градина? — След това добави: — В шкафа имам чифт бели маратонки, тридесет и осми размер. Някой от вас би ли могъл да отиде и да ми ги донесе? — Накрая дружелюбно промълви: — Благодаря ви за хубавото празненство. За съжаление, налага се да тръгвам.

 

 

Сири седеше сама в кухнята в „Майлунд“, канеше се да се обади на Йон. Изключи бебефона. Объркваше се, ако се опитваше да слуша него и телефона едновременно. Както майка й, така и мъжът й бърбореха, говореха несвързано и си измисляха.

Изправи се, намери половин бутилка евтино червено вино в хладилника и си наля в една голяма чаша. Искаше да попита Ирма защо майка й, която доказано не понасяше алкохол, всеки ден получава големи количества вино с омлета си. Тя не само беше пияница през по-голямата част от живота си (като изключим двадесетте трезвени години), но и смесването на червено вино и силни лекарства посред бял ден надали беше полезно за нея. Нищо чудно, че беше объркана. Нищо чудно, че бърбореше. Когато Сири решеше да повдигне този въпрос, възнамеряваше да спомене и омлетите. Омлет всеки ден. Без зеленчуци. Без шунка. Без какъвто и да било пълнеж. Само кетчуп. И много червено вино. Беше се опитала да обсъди ситуацията с Ирма и преди, но другата жена се държа студено, надвеси се над нея и заяви:

— Според лекаря Йени има нужда от протеини. Яйцата са тъпкани с тях. Просто следвам неговите предписания. — После добави: — Мисля, че той разбира от тези неща повече от теб, не е ли така?

— Да, сигурно — отстъпи Сири, — но все пак омлет и червено вино всеки ден… Не е ли прекалено еднообразно? — Ирма я слушаше със скръстени ръце, затова се опита да започне отначало: — Аз знам доста за храната и за начините на хранене. Бих могла да ти препоръчам хубави рецепти за ястия с много протеини.

Другата жена си пое дъх.

— Разбирам, че ти е трудно да го приемеш. Ти си нейна дъщеря. Аз живея с нея от двадесет години и я познавам. Тя разчита на мен. Ние сме…

— Какви сте? — прошепна Сири. — Какви сте в действителност?

Ирма вдигна ръка, обърна се и поклати глава, за да намекне, че разговорът е приключил.

 

 

Днес атмосферата беше съвсем друга. Ирма се съгласи да я пусне вътре. Тя направо си беше в добро настроение, едва ли не чуруликаше, дори си взе парче от тортата „Трюфел“ с ванилов крем, която Сири беше приготвила. „Имам много за вършене — сподели приятелката на майка й. — Първо ще отида до магазина да купя яйца и мляко, после до аптеката, за да взема лекарствата на Йени. Накрая мисля да си купя една рокля на червени точки, която в момента е намалена.“ Сири изслуша всичко това в пълно недоумение, последната част съвсем я изненада. Не можеше да си представи другата жена в рокля на червени точки. Ако трябва да бъдем честни, не можеше да си я представи в каквато и да е рокля. Тя обикновено носеше дънки и карирани ризи, държеше косата си спусната, бе висока поне два метра и също толкова широка, ходеше боса почти навсякъде. Сири се въздържа от коментар. Може би Ирма беше омекнала малко? Може би чуруликането, опитването на тортата и роклята на червени точки бяха началото на нови и по-прости взаимоотношения между тях? Може би другата жена щеше дори да се съгласи да обсъдят диетата и приема на алкохол от майка й?

Мислеше за всичко това, докато седеше на масата в кухнята и пиеше вино. Мобилният телефон се намираше в едната й ръка, трябваше да се обади на Йон. Надяваше се, че Ирма ще отсъства по-дълго и няма да се върне, докато бебефонът, който толкова много обичаше, беше изключен.

— Важно е да следиш какви звуци издава Йени — обясни тя, преди да излезе. — Възможно е да не може да диша. Да извика за помощ. Да се опитва да се изправи.

Сири кимна.

— Но ако чуваш само нормални звуци, трябва да я оставиш на мира. Недей да се качваш при нея. Това само ще я притесни.

Сири кимна още веднъж. Щеше й се да попита другата жена какво разбира под нормални звуци, но не го направи. Нямаше желание да развали хубавата атмосфера. Не искаше да каже нещо, което би могло да се възприеме зле.

Беше началото на септември. Майка й прекарваше повечето време на легло, като изключим моментите, в които Ирма я миеше и преобличаше, сваляше я надолу по стълбите (като птиченце), слагаше я в количката и я буташе до кухнята. Омлет в един часа.

Сири впери поглед в бебефона. Когато го изключеше, в стаята ставаше съвсем тихо, чуваше се само слабо боботене. Огледа се. Шумът идваше от зеления хладилник. „Да, чувам те. Ти си стоял тук и си боботил в продължение на тридесет години.“

Иначе цареше пълна тишина. Погледна през прозореца. Лятната ваканция на децата бе приключила. И тази година не им предложиха да прекарат лятото в „Майлунд“, не беше удачно при сегашното положение на нещата. Сири спеше в стаята над ресторанта. Предостави по-голямата част от отговорността на Пипер, който с удоволствие прие да прекара още едно лято край морето. Самата тя пътуваше между „Майлунд“ и къщата в Осло всяка седмица.

Бебефонът приличаше на малко радио. Другата му част, тази, която се намираше върху нощното шкафче на майка й, имаше формата на някакво неопределено животно с голямо усмихнато лице, може би плъх, котка, коткозаек или някаква комбинация от тези трите. Наля си още една чаша червено вино. Искаше да поговори с Ирма за бебефона. Не нарушаваха ли личното пространство на майка й, като го употребяваха? Не можеше ли да я оставят да издава звуци на смъртния си одър на спокойствие? Не се ли държаха с нея като че ли е малко дете, макар през по-голямата част от живота си тя грижливо да бе пазила независимостта си? Пресуши чашата и набра номера на Йон. Далеч не очакваше разговора с него с нетърпение. Той не вдигна телефона, затова му изпрати есемес и го попита как вървят нещата вкъщи. Тогава вече отговори веднага.

Ужасно.

Какво се е случило?

Алма е ударила едно момиче от съседния клас.

Сири прочете второто съобщение и отново набра номера на мъжа си. Той не вдигна. Видя се принудена да напише:

Моля те, вдигни си телефона! Какво се е случило?

Той й се обади няколко секунди по-късно. Веднага разбра, че е пил.

— Какво се е случило?

— Искаш ли да чуеш?

— Йон! Престани! Какво се е случило?

— Добре. Ето! Алма е ударила едно момиче от съседния клас. Явно здравата са се сбили. Не знам защо. Според свидетели дъщеря ни е започнала всичко. На другото момиче, Мона Хауген от 10 А клас, му е потекла кръв от носа. Вероятно е имало кръв навсякъде. По лицето й. По ръцете й. В училищния двор.

— Как е Алма? — прекъсна го Сири.

— Незасегната. По нея няма и драскотина. Но е изключена, разбира се. Кога ще се прибереш?

Тя погледна бутилката с вино. Бе изпила две чаши.

— Довечера. Ще дойда колкото се може по-бързо. Как е Лив?

— Тя е добре. Днес е на гости на една приятелка, Лора. Майка й ми изпрати съобщение и попита дали дъщеря ни може да им отиде на гости. Сподели, че двете деца си играели много хубаво заедно. Разбирали се чудесно.

— Та това е прекрасно! — Сири затвори очи. — Има ли още нещо?

Долови колебанието му.

— Да…

Чу как той се опита да си налее още алкохол (уиски?, вино?), без да вдига шум.

— Йон, какво има?

— Ами, нещата стоят така… От няколко месеца получавам есемеси от Аманда Браун.

— Какво? От майката на Миле?

— Да.

— Чукал си майката на Миле?

— Не, Сири. Не съм.

Той въздъхна.

— Казах, че получавам съобщения от нея. Тя ми пише и се обажда. Понякога звъни и веднага затваря. Друг път само мълчи.

— Трябваше да напишем онова писмо.

— Въпросът е, че според мен тя мисли, че и ти имаш пръст в това.

— В какво?

— Нямам представа! В това. Откъде да знам какво има предвид, по дяволите? Тя е откачена. Сигурно вярва, че по някакъв начин сме отговорни за случилото се с дъщеря й.

— Аз не знам какво се е случило! Ти знаеш ли?

— Не. Наясно си, че не знам.

Мъжът й се поколеба за малко и после добави:

— Най-вероятно е било момчето, онзи К. Б. Мина толкова много време, а още не са я открили…

— Не влиза ли в пристройката онази нощ? — прекъсна го тя.

— Не, нали ти казах! Не съм ходил там! Дявол да го вземе… Сега мен ли искаш да изкараш виновен за всичко? Само това ли умееш? Не може ли поне веднъж да се опитаме да се подкрепим един друг? Да разрешим проблема заедно?

— Добре. Спа ли с Миле?

Йон изкрещя. Изкрещя толкова силно, че тя се разплака.

— Не съм спал с Миле! Не съм бил в пристройката!

— Добре.

Сири затаи дъх. Не можеше да седи тук и да плаче. Ами ако дойдеше Ирма? Включи бебефона. На втория етаж всичко беше спокойно. Майка й спеше. Погледна празната бутилка.

— Добре. Тръгвам след няколко часа. Има ли нещо, свързано с Миле, което да не си споделил с мен? Ако ще се подкрепяме, трябва поне да ми кажеш всичко.

— Има нещичко.

Тя се засмя на висок глас.

— Така си и мислех, да.

— Не е нищо особено — увери я Йон, — но мисля, че би трябвало да знаеш. Аманда не е споменала това, но може да се случи да изникне в някой разговор. Не вярвам. Всъщност е съвсем незначително.

— Е?

— Помниш ли снимката, която публикуваха вестниците, когато писаха за случая? Онази, на която Миле не прилича на себе си? Сещаш ли се как я обсъждахме? Синя рокля. Червени устни. Плитка.

Спря за момент. Сири чу как отпива от чашата си, но не направи коментар. Той продължи:

— Обсъждахме снимката заедно. Тя е доста неясна, но въпреки това си личи, че Миле е била снимана отблизо. Помня, че ти каза, че на нея тя изглежда много по-красива, отколкото е била в действителност. Не просто хубавичка, а ослепително красива. Не става ясно къде се намира. Би могло да е където и да е, фотографът би могъл да е който и да е. Съвсем обикновена снимка на съвсем обикновено момиче. Никакъв заден план. Никакви подробности. Само едно черно петно в долния ляв ъгъл. Нещо рунтаво. Помниш ли?

— Не… Да… Може би — отвърна тихо тя и помисли за черното петно.

— Човек не му обръща внимание, защото гледа момичето, но всъщност черното рунтаво петно е опашката на Леополд.

— Какво? — Сири се изправи.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че направих снимка на Миле онова лято. Тя се отби в стаята ми, за да поговори с мен. Навярно във връзка с децата. Поради някаква причина ми сподели, че няма свои снимки като голяма, затова й направих една с телефона й. That’s it.^[51]

— Това е всичко. Явно Леополд е решил да се изправи точно в този момент и е минал покрай нея.

Тя не каза нищо.

— Там ли си? Сири?

— Да.

— Това беше просто една снимка.

— Да.

— Ще си дойдеш ли довечера?

Сири изключи бебефона, после отново го включи. Трак-трак!

— Да, ще се прибера по-късно тази вечер. Тогава ще можем да поговорим повече за всичко това.

 

 

Никога не й бе харесвало да кара нощем — прашната топлина вътре в колата, дългите фарове, които осветяваха пейзажа, който познаваше толкова добре, но въпреки това така и не чувстваше близък. Този път като че ли не успяваше да задържи нито погледа си върху пътя, нито ръцете си върху кормилото. Искаше й се да се обади на Йон и да изкрещи: „Защо направи тази снимка?“, но от това нямаше да има никакъв смисъл. Всичко беше просто лъжа. Не й се прибираше, в същото време не й се и обръщаше. Струваше й се, че никога няма да излезе от дългия тунел точно преди началото на града.

 

 

Първо позвъни. Когато Ирма не й отвори, си отключи и извика:

— Ехо! Ирма, тук ли си?

Излезе навън, заобиколи къщата и стигна до входа към апартамента на другата жена.

— Ирма, тук ли си?

Телефонът й иззвъня. Извади го от чантата. Непознат номер. Прие разговора и допря апарата до ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? Няма ли да кажете нещо?

Връзката прекъсна.

 

 

Сири прекара повече от седмица в „Майлунд“. Планът й за днешния ден бе да постои при майка си. Не задълго. Налагаше се да се върне в Осло тази вечер. Върна се и седна в кухнята. Взря се в бебефона. Майка й се намираше в стаята си, викаше баща й. Може би „викаше“ не беше правилната дума. Гласът й бе лишен от сила. Абсцесът в устата, комбиниран с объркването, й пречеше да се изразява разбираемо. Говореше на собствен език.

— Бу! Ела!

Ако човек не говореше нейния език, това звучеше като: „У! Еа!“.

Сири бе чувала, че когато умиращите започнат да викат мъртвите, сякаш действително са наблизо, не минава дълго време, преди самите те да си отидат от този свят.

— Сивер!

Или:

— Ииивер!

Изкачи се по стълбите и внимателно почука на вратата към спалнята на майка си. Няколко пъти се обърна, за да провери дали Ирма не е наблизо. Открехна вратата и надникна през образувалата се цепнатина. Майка й лежеше в леглото — малка сиво-бяла ивица, образувана от плът, сърце и звуци.

— Сивер, ти ли си?

— Не, мамо, аз съм, Сири.

— Кой?

Сири отиде до леглото и седна на ръба му. Погали бузата на майка си с ръка и промълви:

— Понякога имам чувството, че се преструваш, че се правиш на по-луда, отколкото действително си, че отлично знаеш, че ти си ти, аз съм аз, а Сивер е мъртъв.

Майка й се засмя, после попита:

— Ще ми донесеш ли обувките? В шкафа са. Искам да си ходя.

— Къде ще отидеш?

— В замъка, не ти ли казах?

— Точно това имам предвид. Когато говориш подобни неща, ми се струва, че се правиш на луда. Като Хамлет.

Възрастната жена стисна очи, после отвори само лявото и погледна към нея. Сири бе сложила едната си ръка върху гърдите й. Допря ухо до сърцето й и чу как бие.

— Познавам тази къща — прошепна майка й. — Познавам тези стаи, но не знам кой живее тук. Знаеш ли кой живее тук?

— Ти живееш тук.

— Заедно със Сивер.

— Не. Сивер е мъртъв. Той почина преди тридесет и шест години. Но аз често прекарвах лятото тук заедно с Йон, Алма и Лив.

— Алма? Къде е тя?

— Алма е у дома, в Осло. Радвам се, че сега я помниш. Предния път, когато разговаряхме, не беше така.

— Алма, да — кимна майка й.

Или може би произнесе нещо друго. Не беше сигурна. Това, което каза, звучеше горе-долу така: „А мм а“.

Сири попита:

— Има ли нещо, което искаш да й предам?

Майка й поклати глава.

— Липсваш й. Мога да я взема с мен някой път. Не й е особено леко…

— Колата я удари.

— Моля?

— Колата я удари.

— Какво искаш да кажеш?

— Колата я удари. Алма и аз се разхождахме с колата и ударихме момичето на пътя.

— Кое момиче?

— Дай ми вода.

— За какво говориш? Кого е ударила колата?

Възрастната жена поклати глава, отново изпадна в собствените си мисли и прошепна:

— Кой живее в тази къща?

Сири сложи ръце върху раменете на майка си, сякаш искаше да я прегърне и да отговори: „Ти, ти живееш в тази къща“, но вместо това я хвана здраво и я разтърси. Разтърси слабото й тяло, тежката й глава, която скоро щеше да падне, дългата й суха коса, която някога се спускаше около двете им, старите й увиснали гърди и биещото й сърце, разтърси отслабналите й гласни струни, които всеки ден издаваха нови неразбираеми звуци. Две слаби гласни струни, които се протягаха от устата на Йени към ухото на Сири.

— Кое момиче?

— Недей!

— Кое момиче?

— Не! Недей!

Навярно Сири бе разтърсила майка си толкова силно, че вече нямаше накъде повече, защото към тях се присъедини трети глас.

— Престани!

Сири се обърна. Ирма изпълваше рамката на вратата.

— Излез! — изсъска тя.

Ала Сири не искаше да спре.

— Кое момиче? — извика тя на Ирма. — За Миле ли говори? — Отново погледна майка си: — За Миле ли говориш?

Пусна раменете й, а тя се свлече в леглото и се сви на топка.

Ирма не помръдна от мястото си.

Сири продължи да крещи.

— Да не би да си видяла Миле онзи път, когато кара пияна заедно с Алма? Видя ли я? Защо не ни каза по-рано? Видя ли…

Този път Ирма направи три големи крачки и връхлетя върху нея.

— Вън! Вън!

Помъкна Сири след себе си, избута я през рамката на вратата и я затръшна под носа й.

VI
Полутонове

Когато тръгнаха с колата от Осло, заваля сняг. Последва ги по целия път до „Майлунд“. Сняг върху пътищата, върху предното стъкло, върху децата, когато изтичаха до магазинчето на бензиностанцията, за да си купят бонбони. Сняг върху дърветата, по покривите, по полята, хамбарите и фермерските къщи, по пристанището и дългия път, който се извиваше от старата пекарна до къщата. Вече бяха там от два дни, а снегът продължаваше да се сипе.

Наближаваше Бъдни вечер, щяха да прекарат празниците в „Майлунд“.

— Защо не отидем там за малко? — предложи Сири.

 

 

Сири не можеше да реши какво да направи с къщата на майка си. Тя беше собственост на семейството й още от края на Втората световна война. Не й се искаше да я продаде.

— Нуждаем се от парите, но не мога да си представя тук да живеят непознати.

— Не — съгласи се Йон.

Погледна я. Той седеше на дивана. Жена му стоеше с гръб към него и гледаше през прозореца. Гледаше към градината, явора и бялата леха, която сега бе покрита със сняг и изглеждаше по-бяла от всякога. Копнееше да протегне ръка и да докосне тесния й кръст.

Наскоро бе получил предложение за временна работа като редактор в ново издателство. Щеше да започне след Коледа, това го уреждаше идеално. Работа, на която да ходи.

— Но — продължи Сири — вероятно ще ни излезе прекалено скъпо да я задържим. — Направи жест с ръце, сякаш искаше да обхване цялата къща. — Съвсем е занемарена, не знам как ще успеем да поддържаме всичко. Нямаме пари за ремонти или за поддръжка. Не можем да си позволим да сменим бойлера, да не говорим за електрическата инсталация. Мисля, че бушоните са от петдесетте години. Би било ужасно да я оставим да се разпадне, защото не сме в състояние да направим нищо.

— Бих могъл да почистя улуците — предложи той.

Сири се обърна и се усмихна. Светлината от прозореца падаше върху лицето й. Искаше му се да й каже, че тя го осветява, но се спря. Добре знаеше, че ако кажеше „Светиш към мен“, жена му само щеше да свие рамене и веднага да му обърне гръб. Ако искаше да достигне до нея, трябваше да измисли съвсем нов език. Такъв, в който думата „светлина“ не съществува.

 

 

През последните месеци Йон и Леополд започнаха да ходят на сутрешна разходка до месаря в Тушхов^[52] всеки ден. В Осло не бяха останали много месари, но в Тушхов имаше един. Имаше и красиво паркче, където Йон можеше да седне и да изпие чаша кафе, докато кучето подскача наоколо. Леополд вече не бягаше като преди, пускаха го да се разхожда свободно.

Започна се с посещенията при месаря, но с времето Йон откри, че в Тушхов му харесва. Не познаваше никого, никой не го познаваше. Постепенно откри, че по време на тези сутрешни разходки в някакъв момент се сдоби с нефамилиарен кръг от познати, както би се изразил Стриндберг. Той се състоеше от хора, които срещаше всеки ден, но с които не разговаряше. Разпознаваха се, кимваха си и толкова. Възрастен мъж с игрив голдън ретривър. Млада и красива майка с две дъщерички, на по четири и пет години, които водеше на детска градина. Четиригодишното момиченце винаги лягаше на едно и също място на пътя и започваше да вие, че повече не иска да ходи. Искаше да го носят. Лежеше там на пътя, издокарано с яркорозово космонавтче, ботуши и шапка със заешки уши в същия цвят. Майка му и по-голямата му сестра изглеждаха спокойни и сериозни. Обръщаха се към малкото дете и търпеливо изчакваха да престане да крещи и да се изправи. Накрая то наистина, макар и с неохота, ставаше и отиваше при тях.

Йон разпозна една съпружеска двойка писатели на път за закуска. Всяка сутрин закусваха в едно кафе-бар. Понякога се държаха за ръка, а той се чудеше дали всичко с тях и семейството им е наред. Да, разпознаваше ги, а те разпознаваха него, но взаимно уважаваха уединението си и на никого не му хрумваше да спре и да каже: „Здравейте, как сте?“, или още по-зле: „Колко странно, че ви засичам тук всеки ден. Да не би да живеете наоколо?“. Това би съсипало всичко. Те щяха да намерят друго място, на което да пият кафе, а Йон — друго място за разходка. Кимване. Приятелска (но в никакъв случай предразполагаща към разговори) усмивка. Нефамилиарният кръг от познати се превърна в предпочитания (и единствен) кръг от познати на Йон. Той си имаше свои неписани правила. Най-важното бе да не се опитваш — с поглед или думи — да изразиш нещо, което би могло да се възприеме като опит за доближаване до другия, да не се държиш фамилиарно. Като цяло, не беше трудно. Разбира се, някои собственици на кучета прекрачваха границата и се интересуваха: „Мъжкар или женска?“.

Йон не само се чувстваше длъжен да отговори, но и не беше сигурен какъв е правилният отговор. Естествено, знаеше пола на кучето си. Ала не беше сигурен дали това, че Леополд е мъжкар, е хубаво (другото куче се разгонваше при всяка среща с женска и собственикът му искаше да избегне евентуална неприятна ситуация), или лошо (другото куче, независимо от пола си, се чувстваше застрашено от мъжкари, все едно това е тяхна вина). „Има — помисли Йон — много ситуации, в които би било за предпочитане кучетата да не се душат, както обикновено правят.“ Или кучето А ще поиска да възседне кучето Б против неговата воля, или кучето В ще развие внезапна и недвусмислена антипатия към кучето Г и ще се нахвърли върху него, или кучетата А, Б, В и Г ще се окажат толкова развълнувани и/или объркани от срещата си, че каишките им ще се оплетат по такъв начин, че на собствениците им ще им отнеме дълго време, докато успеят да ги разделят.

Предпочиташе да избягва обичайните разговори, които бяха естествена последица от притежаването на куче, затова предложи на Леополд и той да премине към някаква кучешка версия на нефамилиарния кръг от познати. С други думи — никакво душене. Само приятелско махване с опашка от разстояние и продължаване нататък.

Йон мислеше единствено хубави неща за новите хора, които срещаше всеки ден на път към месаря и парка, и за него бе голямо облекчение, че уединеността му не е застрашена например от опити да привлече вниманието на младата майка. Не искаше. Не се налагаше. Това не беше рефлекс.

 

 

Мобилният му телефон изписука. Намираше се в джоба на панталоните му.

Най-лошото е да не знаеш какво се е случило, какво е станало с нея. Почти също толкова лошо е, че днес е нов ден, утре също. А.

 

 

Йон намери пейка, на която да седне сам. Седеше на есенното слънце и правеше записки по романа си. Винаги си носеше тефтер. Вече не разчиташе, че ще запомни това, което иска. На няколко пъти му се бе случило да види, чуе или дори да се сети за нещо, което му изглежда важно, да получи прозрение, а когато седне пред компютъра на следващия ден, то да се е изпарило от съзнанието му. Спомняше си усещането на въодушевление, предизвикано от прозрението, но вече го бе забравил. Затова, тъй като вече забравяше дори важни неща, винаги носеше тефтер в джоба си и пишеше в него колкото се може по-често.

 

 

Прегледа старите си работни документи в кабинета у дома и откри бележките за Херман Р., мъжа, който искаше да разкаже история, а в процеса успя да си навлече гнева на цял един свят.

Херман Р. бе преживял Бухенвалд. На седемдесетгодишна възраст седна и превърна живота си в лъжа за момиче, което му е хвърляло ябълки над оградата. Представете си колко много различни неща би могъл да разкаже. На какво вероятно е бил свидетел. Защо се бе спрял именно на момичето? Защо на ябълките? От любов ли? От вяра в истинската любов? От вяра, че независимо от какъв мрак си заобиколен, любимият ти човек никога не е далеч? Или поради нещо друго? Безсилие? Може би тази малка история е била единственото, което е успял да разкаже? Малката история за малката вселена, в която момичето с ябълките никога не е далече. Защо не му бе позволено да я разкаже? Той не е дошъл на този свят, за да го разбере. Времето, мястото и обстоятелствата брутално го бяха хвърлили в голямата история, а той е предпочитал малката. „И все пак — помисли Йон — приемливо ли е да се опиташ да направиш нещата по-лесни за себе си? Да прибегнеш към безвкусицата?“

Какво от това, че мъничката история за момиченцето, което хвърля ябълки над строго охраняваната електрическа ограда в Бухенвалд, превръща всичко около себе си в забрава и светлина? Какво от това?

— Мислиш ли, че е истина, Йон? — прошепна Сири и се обърна към него.

Той се преструваше на заспал. През онова лято в Глостър преди много, много години се държаха будни по цяла нощ. Първо той й разказа няколко истории, след това тя прошепна:

— Мислиш ли, че е истина, Йон, ти, който си писател…

Тя се засмя. Той помни, че се зачуди защо го прави, но продължи да държи очите си затворени. Само стисна ръката й, сякаш искаше да каже: „Спя, но в същото време не спя“.

— Мислиш ли, че е истина, че човек пише, за да се превърне в някой друг? Това да се превърнеш в някой друг същото ли е, като да избягаш от себе си, или би могло да означава нещо повече? Би ли могло да означава необходимостта да излезеш от себе си и да се въплътиш в друг човек, да заемеш неговото място, да чувстваш, живееш и дишаш заедно с него?

 

 

Когато октомври премина в ноември, на Йон му се наложи да започне да се разхожда до Тушхов (месаря, кафенето и парка) без Леополд. Разходките с кучето ставаха все по-кратки и по-кратки, накрая се сведоха до едно-две излизания, колкото животното да се изпикае някъде в околността. Леополд вече не дърпаше каишката. Йон помнеше колко бе силен преди. Борбите между тях двамата относно това какво куче да бъде. Ала Леополд вече не искаше да се бори, залепваше се за стопанина си всеки път, когато излизаха да се разхождат, страхливо, благодарно, пораженчески.

Йон купуваше пилешка карантия, сърца, дробчета, бъбреци и други подобни храни, но кучето само ги помирисваше, лягаше в един ъгъл в хола и отново заспиваше. След последния преглед ветеринарят потупа Леополд по корема и обяви: „Не можем да направим кой знае какво за него. Не го боли. Разбира се, това би могло да се промени, вече има много разсейки. — После погледна Сири и Йон в очите и продължи: — Важното е да си прекарате хубаво по Коледа, да го прегръщате, да масажирате лапите му и да се подготвите за няколко трудни решения след Нова година“.

 

 

Йон започна да става рано. Това беше ново за него. Ставаше преди шест, вземаше си душ, закусваше, изпиваше чаша кафе прав до кухненския плот, свиркаше на Леополд и излизаха. Когато кучето се разболя, това доведе до промяна в рутината на стопанина му. Отначало го вземаше със себе си на обиколка около къщата, после започна да прави дългите си сутрешни разходки до Тушхов, а когато се върнеше вкъщи, сядаше да пише.

 

 

Вече беше декември, той се намираше в „Майлунд“. Тук също се будеше рано. Отваряше очи и за миг не помнеше нищо. Не беше никой. Нямаше мисли. Нямаше тяло. Не спеше. Не беше буден. Преди се сещаше за всичко, помнеше всичко. Светлата граница между това да бъдеш и да не бъдеш.

Първото, което правеше, след като се събудеше, бе да протегне ръка и да докосне Сири, с която отново споделяха едно легло. Тя не го буташе настрана, но най-често се обръщаше и продължаваше да спи. Пак бе започнала да сънува кошмари. Събуждаше се посред нощ. Понякога му ги разказваше, друг път не. Лошите сънища започнаха след смъртта на майка й. „Трябваше да направя повече за нея“, самообвиняваше се тя и се надигаше в леглото. Йон вземаше ръката й и я стискаше по начин, който тя познаваше добре — така както го бе правил в Глостър, когато тя не можеше да спи, а те двамата лежаха един до друг в тъмното и си разказваха истории. Сири отново си лягаше, но не се успокояваше. „Трябваше да положа повече усилия да я разбера! Да се грижа по-добре за нея! Исках да й кажа толкова много неща. А сега нея вече я няма, казаното — казано, няма как да взема всичките си думи назад и да започна отначало. И това с Алма… Трябва да поговорим за Алма.“

 

 

Йени почина няколко дни преди трите момчета да намерят Миле в гората. Младежът, наричан К. Б., незабавно бе извикан на нов разпит, промениха статута му от свидетел на заподозрян и го арестуваха.

Но никой не подозираше за това, което майка й сподели със Сири няколко дни преди да умре, никой не подозираше, че тя бе видяла Миле на пътя онази нощ.

— Знам какво чух, Йон. Знам за какво говореше. Не беше чак толкова побъркана. Понякога си мисля, че само се преструваше.

— Какво се е преструвала?

— Че е луда.

— Защо да го прави?

— За да се измъкне. Помисли си само колко освобождаващо би било. „Аз съм напълно побъркана и не мога да бъда държана отговорна за каквото и да е. Вече не съм част от човешкото общество.“

— Не мисля, че е било така — възрази Йон.

Сири прошепна:

— Мама не само е карала пияна с Алма в колата, ами… Би могла да я убие, би могла да се забие в дърво и да я убие… Би могла да убие дъщеря ни!

Той кимна.

— А сега научавам, че е възможно двете с Алма да са били последните, които са видели Миле жива. Майка ми спомена ли нещо за това пред мен? Не! Ами Алма? Какво е видяла тя? Как да подходим към нея? Мислиш ли, че е видяла нещо? Какво да кажем на полицията? И на Аманда? Тя звъни и изпраща есемеси, а ние мълчим. Става малко досадна, нали? Със скръбта и обажданията си. Какво бихме могли да направим, освен да изразим съчувствие? И как ще помогне това, по дяволите? Аманда настоява: „Знаете нещо за дъщеря ми, което отказвате да споделите с мен“. Ние отвръщаме: „Не, не е така“, и после си казваме, че се е побъркала от мъка. Тя изпраща есемеси, звъни и затваря, нарушава спокойствието ни, а ние приемаме това, защото е изгубила дъщеря си. Всъщност тя е права! Права е! Ние знаем нещо и не сме го споделили с нея. Нямам представа как би трябвало да постъпим.

— Няма значение — намеси се Йон тихо, — няма да промени нищо. Това, което знаем, искам да кажа. Тя ще си остане мъртва.

— Не е вярно, Йон! Не е вярно! Не е вярно, че няма да промени нищо. Не е вярно!

— Имам предвид, че никой не би могъл да си представи какво е бил в състояние да извърши този К. Б., ако наистина той е виновникът за случилото се с Миле. Май вече никой не се съмнява в това. Той я е изнасилил, последвал я е с колата си, убил я е и я е заровил в гората. Това знаем. Той е извършил всичко това. Не знаем нищо за него. Нищо друго, освен че до онази вечер е бил съвсем обикновено момче.

 

 

Двамата със Сири бяха водили различни варианти на този разговор още от признанието на Йени в деня преди да умре.

— Възможно е — предположи Йон — майка ти да е говорела за нещо съвсем друго. Няма как да сме съвсем сигурни. Не бива да забравяме, че към края беше невъзможно да се разбере какво казва. Тя вече не бе съвсем на себе си, не се правеше на луда, а си беше луда. Може би си си въобразила, че двете с Алма са видели Миле на пътя, поради уплахата и неприятните емоции покрай смъртта й и изчезването на Миле. Точно затова няма да измъчваме Алма с разпити, да отваряме стари рани и да я питаме дали е видяла нещо преди повече от две години, когато е била заедно с баба си в колата. — Пое си дъх и добави: — Истината е… Истината е, че Йени просто е бръщолевила.

— Не знам — отвърна Сири. — Не мисля така.

— Възможно е да е говорела за какво да е. Навремето полицията разпита всички ни. Помниш ли? Включително Алма. Никой от нас не е видял Миле онази нощ. Необходимо ли е отново да въвличаме дъщеря си във всичко това?

Ирма изтълкува последния разговор между Сири и майка й по свой собствен начин. В деня след разправията в спалнята тя се обади на Йон и му съобщи, че жена му е прекрачила всякакви граници.

— Какво?

— Сири й крещеше. Разтърсваше я. Постави живота й в опасност.

Това беше версията на Ирма. Тя така виждаше нещата.

— Във връзка с това искам да ти припомня уговорката, която имам с Йени. Обещах й да поема грижите за нея „веднага щом настъпи денят, в който тя вече не е в състояние да се грижи сама за себе си“. Е, той вече настъпи. Моля двамата със Сири да уважите последното желание на болната и да се държите надалеч от „Майлунд“. Мое задължение е да се грижа за приятелката си във времето, което й остава, затова реших да забраня на жена ти да идва тук.

— Нищо не можеш да забраниш на Сири! — ядоса се Йон. — Не можеш! Обвиненията ти са лъжа! Просто злобееш!

— Бях там, знам какво видях.

— Въпреки това не можеш да й забраниш да посещава майка си.

— Така ли? — попита Ирма и затръшна телефона.

Йени почина на следващия ден. Ирма изпрати есемес и информира Йон, помоли го да предаде на жена си. Остави семейството да организира погребението.

Във второ съобщение добави:

Задачата ми е изпълнена.

След погребението тя стегна куфара си, нахрани за последен път патиците в обраслото градинско езерце, остави кучето и морското свинче на един познат на улица „Брагевайен“, замина и така и не я видяха повече. Йон беше чул от някого, че се е преместила в община Хемседал, но като се позамисли реши, че вероятно не е чул или разбрал правилно. Провери бележките си. Помнеше, че си беше записал някъде. „Ирма в Хемседал?“

О, да! Ето го! Може би бе сънувал това? Представи си я. Ирма с великанското тяло, Ирма с ангелското лице, Ирма с дългата къдрава коса, профучаваща надолу по някакъв хълм на ските си.

 

 

Спокойно отпразнуваха Коледа заедно с децата, а снегът продължи да се сипе. Рано в деня на Бъдни вечер Йон, Алма и Лив отидоха в гората и отсякоха дръвче. Вървяха между дърветата. Всеки път, когато той казваше: „Вижте, тази елха ще изглежда добре вкъщи“, Лив отвръщаше: „Не. Това не е истинска коледна елха“. Продължиха покрай заснежените полянки и зеленото езеро, което вече не беше зелено, а бяло като всичко останало. Йон погледна към леда и предложи:

— Може би някой ден бихме могли да покараме кънки тук?

— Не — отсече Алма.

Обърна се към дъщерите си. Те бяха опаковани с якета, шапки и ръкавици. Алма поклати глава и хвана ръката на сестра си.

Телефонът му изписука. Порови в джоба на якето си и го извади.

— Не — съгласи се и Лив.

Бъдни вечер е най-трудният ден. Навярно можеш да си го представиш. А.

Върна телефона обратно в джоба си. Погледна към дъщерите си. Стояха в снега и му крещяха.

— Няма! — извика Лив.

— Какво няма?

— Няма да караме кънки тук! — уточни тя и завъртя очи.

Баща им не ги слушаше. Колко типично! Колко типично, че той бе единственият, който не знаеше това, което бе очевидно за всички останали — и дума не можеше да става да се карат кънки в тази гора.

Тримата продължиха нататък. Накрая стигнаха до полянка, в средата на която стоеше самотна елха. Лив спря и я посочи.

— Ето! Това е нашето коледно дръвче!

Алма и Йон кимнаха. Дъщерите му го наблюдаваха, докато отсичаше елхата.

 

 

Сири приготви агнешки ребърца, пюре от алабаш, наденица и картофи. Дадоха на Леополд от любимото му ядене — бъбречета, но той само помириса чинията си, върна се обратно на мястото си пред камината и отново легна върху старото си одеяло. Сложи голямата си глава между лапите си. Тялото му беше дълго и слабо, черната му козина изсветля с времето, бялото петно на гърдите му вече не изпъкваше толкова ярко на нейния фон. На Йон внезапно му се доплака. Погледна навън през прозореца — снегът все още се сипеше в мрака, и си спомни лятото преди две години и половина, когато Сири тичаше из морето от мъгла в градината, носеше се между масите, а белите покривки върху тях се вихреха около нея.

Нощта срещу Коледа бе спокойна. Децата и Сири спяха. На сутринта Йон се събуди рано, както обикновено. Стана, облече се в тъмното и се измъкна на пръсти от стаята. Широкото стълбище се извиваше от тавана до мазето. Доскоро Леополд вече щеше да го чака в подножието му, било то тук в „Майлунд“ или в Осло. Сега лежеше върху одеялото си в хола и спеше. Йон отиде до него, наведе се, погали го по главата и прошепна:

— Ей, ти, искаш ли да излезем на разходка? Ще дойдеш ли с мен?

Кучето отвори очи и вдигна поглед към него.

— Време е за разходка. Хайде! Ставай!

Леополд бавно се изправи, леко се олюля и помаха с опашка, сякаш за да увери както стопанина си, така и самия себе си, че е готов за излизане навън. Когато Йон отвори портата и излезе на пътя с кучето до себе си, все още беше тъмно.

 

 

Погребението на Йени премина, общо взето, така както бе решила самата тя. Бе облечена в червена копринена рокля, на краката й имаше обувки на високи токчета, а върху гърдите й лежеше голямата дамска чанта, която толкова много обичаше.

Йон и Сири отидоха да се срещнат с жената свещеник, която щеше да извърши погребението. Тя се казваше Бенте, заяви, че би искала да научи повече за Йени.

Йон забеляза, че Бенте набляга на малките имена — вероятно за да покаже, че наистина я е грижа.

— Здравейте, Сири — поздрави я Бенте и разтвори ръце да я прегърне.

Сири се дръпна назад, наложи се да я ощипе, за да не избяга на мига.

Седяха на дървени столове около една кафява разтегателна маса в кабинета на свещеничката. Тя им сервира кафе от червено-бял термос, изля го в картонени чаши. Бенте беше нова в града. Бе прекарала по-голямата част от живота си в Тронхайм^[53]. Беше на около тридесет и пет години. Имаше дълга тъмна къдрава коса, която беше вдигнала и хванала с голяма шнола с формата на цвете. Беше попрекалила с червилото, носеше очила с рамки на пъстри ивици. Преди срещата им Сири прочете едно интервю с нея в „Афтенпостен“ и за малко не отложи всичко.

Интервюто бе направено във връзка с намирането на Миле и арестуването на К. Б., заподозрян в едно от най-отвратителните престъпления — изнасилване и убийство. Полицията отказваше да коментира предположенията, че момичето е било погребано живо.

„Как се справят жителите на градчето с тази трагедия? — питаше интервюиращият. — Как приемат, че едно съвсем обикновено момче, което всички са познавали, е виновно за нещо толкова немислимо?“

Бенте говореше за злото. „То е навсякъде около нас, но можем да се обединим и да се борим срещу него.“ Говореше за съвременна Норвегия и Европа. За социалните медии. „Какъв смисъл има да може да общуваме с целия свят, ако забравяме да общуваме един с друг и с Бог?“ За скръбта. За прошката. За съчувствието. Но най-вече за собствената си трудна роля в подобни ситуации — бреме, което бе длъжна да носи. Неин дълг бе да е опора за местните хора в техния шок и мъка.

На снимката във вестника тя позираше пред църквата. Гледаше сериозно зад очилата с рамки на ивици, носеше шнолата във формата на цвете.

А сега те тримата седяха тук — Сири, Йон и Бенте. Свещеничката се обади:

— Знам, че Йени е имала голямо значение в градчето, докато е работела в книжарницата. Отговаряла е за подбора на чуждестранна литература в страната извън големите градове. Така ли е?

Сири стисна устни и кимна.

Бенте се облегна на масата и му се усмихна.

— Йон.

Той подскочи, когато я чу да произнася името му.

— Йон — повтори тя, — вие сте писател, нали?

Той хвърли бърз поглед към Сири, носът и бузите й бяха почервенели.

— Така е.

— Чела съм една от книгите ви — продължи Бенте. — Намерих я за чудесна. Мисля, че в заглавието й имаше думата „коса“. Може би „Твоята коса“? Или нещо от този род.

Усмихна му се извинително.

— Знаете за какво говоря, нали?

— Не — поклати глава Йон. — Нито един от моите романи няма думата „коса“ в заглавието си.

— О, така ли? Уф! Значи, греша.

— Не е ли… — подхвана той и отново погледна към жена си — Не е ли време да поговорим за Йени и за това какво ще кажете на погребението?

— Да — съгласи се тя. — После ще искам да поговорим и за внуците. Имате деца, нали?

— Алма и Лив — обади се глухо Сири.

— Алма и Лив — повтори Бенте и се усмихна. — Може ли да ми разкажете малко повече за тях и за връзката им с баба им?

 

 

Йон и Сири се държаха за ръка в почти пълната църква, малко по-силно по време на проповедта на Бенте. Той не смееше да погледне към жена си, но долавяше гнева и мъката й. Страха й. Усещаше всичко това като трептене под кожата й. Наложи се да измъкне ръката си от нейната, когато дойде неговият ред да говори за починалата. Изправи се и тръгна към олтара, стори му се, че Сири го следи с поглед. За миг постоя до ковчега, после пристъпи към трибуната и се покашля:

— Опитах се да преведа един откъс, но не ми се получи особено добре. Затова ще го прочета в оригинал. Стриндберг трябва да се чете на шведски. Откъсът е от романа „Сам“ и започва по средата на едно изречение. Мисля, че Йени щеше да го хареса.

Усмихна се и зачете: …макар че съм забелязал, че човек не лъже толкова бързо, колкото преди, внимава какво говори. Открил е силата и стойността на изречените думи. Животът наистина не е направил поддържането на добра репутация по-лесно, но благоразумието най-после го е научило, че всички негови думи се връщат. Прозрял е, че хората не употребяват само цели тонове в речта си. Налага се да използва и полутоновете, когато иска да изрази мнението си за някого.

След погребението Сири покани всички на скромно събиране в пекарната. Докато Йон, жена му и децата вървяха нагоре по хълма обратно към „Майлунд“ в октомврийската вечер, той попита:

— Как мислите, какво би казала баба сега, ако можехме да я чуем?

— Krieg ist ein Jammer — предложи Алма.

— „Кой живее в тази къща?“ — намеси се Сири.

— „Всички тези приказки за любов“ — включи се и Йон.

— „Какво е това, което свети ли, свети, но никога не се превръща в принцеса?“ — обади се накрая Лив.

 

 

Няколко седмици по-късно дойде време за погребението на Миле. Сири и Йон се чудеха дали не би трябвало да отидат, но какво биха могли да кажат на родителите й? Какво щяха да правят там? Навярно присъствието им нямаше да бъде възприето добре.

— Сбъркахме още от началото — заяви жена му. — С всичко. Трябваше да направим повече.

В деня след погребението той получи есемес:

Откриха я в земята, сега отново я заравяме. Тя беше на 19 години, когато изчезна, а ти продължаваш да мълчиш. А.

 

 

Йон и Леополд стигнаха до края на пътя. Не попаднаха на никого. На света не бе останало нищо друго, освен тях двамата, пътя и снега. Постепенно започна да се развиделява и една фигурка изникна пред тях. На Йон му бе необходимо малко време, за да я разпознае, но бързо се досети кой е това. Липсваше само велосипедът.

— Здравейте — поздрави го Симен.

— Здравей — отвърна Йон. — Какво си направил с колелото си? За малко да не те позная без него.

Детето завъртя очи и разпери ръце.

— Да, ами, вали сняг!

— Весела Коледа!

— Весела Коледа и на вас!

— Получи ли хубави подаръци?

— Да.

— Какви?

Симен тръгна към пристанището, кимна с глава на Йон и Леополд да го последват.

— Не искам да говоря за тях — каза той. — Те нямат значение. Между другото, знаете ли, че аз намерих Миле наесен заедно с двама приятели?

Йон си пое дълбоко дъх.

— Да, разбира се, ти и…

— Погребал я е жива — заяви Симен и спря.

— Не са потвърдили този слух.

— К. Б. го е направил. Всички казват така. Погребал я е жива. Живееше тук в града, а я е погребал жива.

— Да.

Момчето хвърли поглед към него.

— Тя лежеше в земята. Не й беше мястото там.

— Не.

— Търсехме съкровище.

— Да, четох нещо такова във вестника.

— Искам да кажа, че миналото лято аз, Гюнар и Уле Кристиан заровихме един гюм за мляко в гората.

— Гюм за мляко? — повтори Йон и вдигна вежди.

— Да, гюм за мляко. Той щеше да бъде сандъкът за съкровището ни. И тримата трябваше да сложим по нещо ценно вътре. Нещо наистина ценно, да пожертваме нещо. Гюнар например имаше книжка с автографите на Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър. Това бе неговият принос.

— А какъв беше твоят?

Симен не отговори, наведе се, направи снежна топка и я хвърли към пристанището.

— Какъв беше твоят? — повтори Йон.

— Едно бижу. Кръстче.

— Твое ли?

— Не, на мама. Все още й е мъчно, задето го е изгубила.

— Не можете ли просто да откопаете съкровището? Имам предвид, не можете ли да откопаете гюма за мляко и да върнеш бижуто на майка си? Би могъл да кажеш, че си го намерил, няма нужда да й обясняваш, че… как да кажа… си го взел за малко назаем.

Симен погледна към него и се усмихна.

— Предлагате ми да излъжа?

— Малка лъжа. Това ще е малка лъжа.

— Да, но не става.

— Защо?

— Като за начало — целият смисъл на съкровището е да не се откопава. Това го превръща в съкровище.

— Да, но… — подхвана Йон, не беше сигурен как да отговори.

— Освен това нямам представа къде се намира. Нали в това е проблемът. Гюнар и Уле Кристиан искаха да го откопаем, него търсехме, когато намерихме Миле.

Момчето поклати глава.

— Знаех, че не сме на правилното място. Знаех, че караме в грешната посока. А сега идея си нямам къде да започна да търся.

Спря и вдигна очи към мъжа. После премести погледа си върху Леополд, който беше легнал в снега и дишаше тежко.

— Да не би кучето ви да е болно? Изглежда болно.

— Да.

— Бабата на Алма е мъртва?

— Да.

— Ирма е заминала?

— Точно така.

— Тя не беше особено добра. Майка ми твърди, че е прекрасен човек, въпреки че е толкова едра и свети в тъмното, но не е така.

— Може би си прав.

— Естествено, че съм прав — заяви убедено Симен, обърна се и избяга.

Леополд още лежеше в снега, черно петно насред бяло поле. Йон внимателно дръпна каишката и го подкани:

— Хайде, Леополд, хайде!

Кучето вдигна глава и жално го погледна. На стопанина му се прииска да легне до него в снега, да усети топлината от тялото му и да си остане там.

— Хайде да тръгваме!

Леополд се изправи. Леко изскимтя, болеше го, но се опитваше да не го показва. Ако не беше толкова голям и тежък, Йон с удоволствие щеше да го занесе чак до „Майлунд“.

Тръгнаха обратно нагоре по пътя. Сняг и тишина. Независимо колко бавно вървеше мъжът, на Леополд му бе трудно да го следва. Сякаш за да утеши животното, той попита: „Не е ли странно, че този път се казва «Завоят», а не «Завоите»? Винаги е много, много по-дълъг, отколкото си мислиш. Скоро ще сме отново вкъщи“.

 

 

2011 година. Йон, Сири и децата отпразнуваха Нова година в „Майлунд“. В полунощ той получи есемес.

На нищо не може да се вярва. А.

Лив взе един бенгалски огън и изтича с него навън на снега. Алма остана при родителите си, наблюдаваше сестра си през прозореца. Никой от тях не продумваше. Йон забеляза, че дъщеря му е станала по-висока. Пухкавината й бе на път да изчезне. Скоро лицето й щеше да изглежда съвсем различно, щеше да се превърне в съвсем друга Алма. Слагаше силен грим около очите си и бяла пудра по лицето си, ефектът беше доста драматичен. Приличаше на момче, което играе ролята на момиче в средновековна пиеса. Тази година щеше да навърши шестнадесет години. Все още я наричаха Фъстъчето, но това наименование вече не й подхождаше. Тя не знаеше, че са й измислили този прякор.

Тримата стояха мълчаливо един до друг и гледаха как Лив си играе в снега. Небето беше черно.

Алма си пое дъх.

— Знаете ли, че отидох на погребението на Миле? — попита тя. — Вие не го направихте, но аз отидох.

Йон и Сири се обърнаха към нея. Тя все още гледаше през прозореца.

— Видях я онази нощ — призна момичето.

Жена му затвори очи и поклати глава.

— Алма, не знаехме…

— Седях до баба в колата — прекъсна я дъщеря им, — карахме с пълна скорост нагоре по пътя, помолих я да спре. Тя го направи, обърна автомобила, а аз казах нещо от рода на: „Миле стои край пътя, да я вземем ли с нас?“. Баба попита „Кой?“, а аз помислих, че вероятно Миле не иска да я видим, че навярно иска да бъде сама и ще се засрами, ако разбере, че сме я забелязали, все пак до къщата оставаха едва няколко метра. Баба се поинтересува: „Кой седи край пътя?“, аз отговорих: „Никой. Карай! Сторило ми се е, забрави за това“, и отново потеглихме.

Родителите й се обърнаха към нея, тя се разплака. Лив избра точно този момент да влети в стаята и за хиляден път да извика „Честита Нова година на всички!“.

 

 

На следващата сутрин Сири стегна багажа на цялото семейство, оправи леглата, изпразни хладилника, шкафа за храна и чекмеджетата и постави всичко за ядене в хартиени пликове, за да го вземат със себе си в Осло. Не беше останало много, но тя никога не изхвърляше храна. След това изми пода, мина с прахосмукачката, измете всички стъпала на стълбището, взе един парцал и избърса праха от перилата.

Йон отиде в гаража, за да провери дали всичко е наред, оправи брезента, с който бе покрит опелът на тъща му. Качи се на тавана и разчисти тефтерите, в които не беше писал много, набързо прегледа колекцията си от компактдискове и плочите, които вероятно бяха принадлежали на майката или на бащата на жена му. Накрая спря, погледна през прозореца и се загледа в побелялата от сняг поляна. Спомни си как бе стоял там и наблюдавал дъщерите си и Миле, как Алма бе танцувала някакъв див танц, сякаш знаеше, че той я гледа.

Казаха й, че не е могла да направи нищо. Случилото се с Миле нямаше нищо общо с това, че баба й не я беше взела в колата. Между тези две неща нямаше връзка. До къщата бяха оставали само няколко метра. Разбира се, че Миле би могла да ги извърви сама. Алма не биваше никога, никога, никога да се самообвинява.

Дъщеря им дълго се взира в тях. Накрая извика:

— Лъжете!

 

 

Йон се обърна. Чу нещо долу в коридора. Прахосмукачката вече не бръмчеше.

— Йон! — извика тихо Сири. — Имаме гости.

Той слезе бавно по стълбите. Броеше всяко стъпало и донякъде се надяваше този път стълбището да го погълне. Жена му се обърна. Дъщерите им стояха до нея. Те също се обърнаха. Лив си беше сложила мантията невидимка, която някога бе получила от майка си, която на свой ред я бе получила от баща си. Сложи пръст върху устата си и прошепна „Шшшт!“. До тях бяха застанали мъж и жена. Бяха непознати, но Йон знаеше кои са. Нямаше нужда да му ги представят. Въпреки това Сири го направи.

— Това са родителите на Миле — Микел и Аманда.

— Добър ден — поздрави ги той.

— Добър ден — отвърна жената, която носеше голяма кафява кожена чанта на рамо.

Йон погледна Аманда и се зачуди дали да я попита за есемесите. Дали да я попита: „Не смяташ ли, че вече достатъчно ни изтормози?“. Чудеше се какво правят тук, в „Майлунд“, с жена му и децата му, защо бяха дошли. Това си беше натрапване. Възприемаше го като натрапване.

Алма беше забила поглед в пода. Той погледна към Сири и Лив в мантията невидимка, после към Микел и Аманда. Сети се за Леополд, който спеше пред камината. Следващата седмица жена му щеше да го заведе на ветеринар и да го умъртвят. Защо Аманда и Микел не си бяха останали вкъщи? Защо бяха тук? Нямаше да променят нищо. Книгата със спомени, която бе откраднал от пристройката онази нощ, прочел, накъсал на парчета и хвърлил в езерото. Снимката, която бе направил на дъщеря им, онази, която тя толкова много бе харесала, нали нямаше свои снимки като голяма. Йени и Алма, които я бяха подминали с колата. Нито едно от тези неща нямаше връзка с К. Б. Той беше виновникът за всичко. Представи си големия плужек под одеялото на Миле. Погледна към Аманда. За малко не извика, не беше съвсем сигурен какво, вероятно, че двамата с мъжа й трябва да си вървят и да ги оставят на мира. Вместо това отиде при тях, ръкуваха се, а Сири предложи да сготви нещо.

— Не е останала много храна — обясни тя. — Но трябва да се яде, нали? Понякога забравяме за това и всичко става невъобразимо трудно. Имаме хляб, топени сирена, останала е малко хубава шунка, мога да ви предложа и един много вкусен конфитюр, който получих за Коледа от Лив.

Жена му съпроводи всички до кухнята и разопакова пликовете с храна. Изнамери покривка отнякъде и я сложи на масата. Издърпа столовете и подкани всички да седнат и да хапнат. Нямаха друг избор, освен да се подчинят. Внезапно Аманда отвори уста и подхвана:

— Бих искала да ви разпитам малко за онова лято с Миле…

Микел я прекъсна.

— Просто… Просто се събуждам всяка сутрин и ми отнема около една десета от секундата да се сетя, че тя е мъртва, а ми се иска този кратък миг да трае по-дълго. — Заби поглед в масата. — Иска ми се този кратък миг да трае по-дълго.

Аманда сложи голямата кафява кожена чанта в скута си, отвори я и извади някаква книга. Постави я върху масата. На корицата имаше черно-бяла снимка на малко момиче с къдрава кафява коса и тъмни очи, облечено в прекалено големи гащи на точки. Аманда си пое дъх и бавно започна да обяснява.

— Издадох тази книга във връзка с една изложба преди много години. Помислих, че може би бихте искали да я разгледате.

„Навярно снимката е била направена през лятото“, помисли Йон. Момичето не носеше нищо друго, освен гащите на точки, беше почерняло. Забелязваше се, макар снимката да бе черно-бяла. Хлътналият корем, над който се четяха ребрата му, гърдите му, дългите му ръце и крака бяха загорели. Детето не се усмихваше, но гледаше право във фотоапарата.

— Защо тази книга се казва „На Аманда“? — попита Лив, която тъкмо се бе научила да чете и вече си бе свалила мантията невидимка.

Аманда я погледна и поклати глава.

— Защото… Защото аз направих тези снимки. Казвам се Аманда. Това беше нещо, което направихме заедно с дъщеря ми, когато беше горе-долу на твоята възраст. Едно лято преди много години.

— Много я харесвах — призна Алма и прелисти книгата. — Но тя никак не приличаше на момичето от тези снимки.

Остави книгата настрана и се взря в Аманда и Микел.

— Миле беше хубава. Научи ме как да си правя smokey eyes. Помня, че танцувахме заедно. Сподели с мен, че вярва в Бог и му се моли доста често, както и че е играела на „камък, ножица, хартия“ с вас.

Алма кимна към Микел. Той й кимна в отговор.

— Да — съгласи се Сири. — Трябва да поговорим.

Направи жест с ръка.

— Но първо да хапнем. Вижте, всичко е готово. Заповядайте.

Йон хвърли поглед към трапезата, която жена му бе сложила, докато всички останали седяха на местата си и гледаха книгата и черно-бялото момиче, което се взираше в тях. Взе си филия хляб и отхапа от нея. Хлябът беше вкусен и пресен. Сдъвка и промълви:

— Ние познавахме Миле само за едно лято. — Обърна се към Аманда и Микел. — Но може би бихте могли да ни разкажете малко повече за нея. Има много неща, които бихме искали да научим. Не знаем почти нищо за нея.

— Ние също имаме много въпроси — отвърна Аманда. — Затова сме тук. Трябва да ми простите за есемесите и обажданията. Особено ти, Йон. Нали най-вече на теб ги изпращах. Не съм такава. Трябва да ми простите… Просто всичко беше толкова… Нищо не беше наред. А аз имам страшно много въпроси. Микел също. Не сме в състояние да се справим сами. Не сме в състояние да продължим нататък.

Сири погледна към Алма, после към Йон и Лив, накрая към гостите. Видя, че всички са си взели храна, и предложи:

— Защо не поседим тук, не хапнем и не поговорим за Миле? Какво ще кажете?

— Да — промълви тя и сложи ръце върху масата. — Да. Мисля, че точно така и ще направим.