Лин Улман
Съкровеното (2)

I
Съкровището

Миле (или по-точно нейните останки) бе открита от три момчета — Симен и двама негови приятели, които търсеха съкровище в гората. Те не знаеха какво са намерили. Ала разбраха, че със сигурност не е съкровището. Бяха попаднали на нещо съвсем различно. По-късно, когато се наложи да обяснят на полицията и родителите си защо са били в гората, на Симен му се видя трудно да намери правилните думи. Защо бяха започнали да копаят на тази горска поляна? Под това дърво? И какво всъщност бяха търсили?

Преди две години всички — както възрастните, така и децата, бяха търсили Миле. Всички, които прекарваха летните си отпуски в градчето на брега на морето, всички, които живееха постоянно там, полицията, родителите й, всички, които писаха за нея във вестника и говореха за нея по телевизията — всички те бяха търсили Миле. Във водата и на сушата, в канавките и в траповете, между дюните на плажа и около негостоприемните скали от северната страна на града, в руините зад затвореното училище и в необитаваната, готова да се срути всеки момент къща в края на улица „Брагевайен“, където тревата стигаше до прозорците и където на децата беше забранено да ходят. Родителите на Миле претърсиха центъра метър по метър, ходиха от къща на къща, от магазин на магазин и показваха снимката на дъщеря си, разлепиха плакати по вратите на хранителния магазин, на заведението „Белини“, на книжарницата, някога известна сред любителите на книги в цяла Норвегия с изключително добрия подбор на чуждоезична литература (по онова време зад щанда стоеше Йени Брудал). На вратата на пицария „Палермо“ и на тази на затворената пекарна, която през летните месеци помещаваше новия рибен ресторант „Глостър, Масачузетс“, наричан просто „старата пекарна“ от всички, тъй като „Глостър“ им се струваше прекалено трудно за произнасяне. Старата пекарна се намираше там, където започваше пътят за „Майлунд“, дългият път, извиващ се между скалите, гората и къщите, коя от коя по-грозна.

Всички бяха търсили Миле, дори момчето, което наричаха К. Б. и впоследствие арестуваха за убийството й. В продължение на две години тя бе лежала погребана под дървото в гората, покрита със земя и самата тя почти превърнала се в земя, с изключение на черепа и остатъците от кости, ставите, зъбите, тънките й гривни и дългата й тъмна коса, вече не дълга и тъмна, а тънка и суха, сякаш бе измъкната от канавката заедно с корените.

След изчезването на Миле на Симен му се струваше, че я вижда навсякъде — в отразеното в прозореца на магазина лице, в нечия глава сред вълните, в дългата тъмна, развята от вятъра коса на непозната жена, в червената рокля на майка си. Всички говореха за нея, всички се чудеха какво ли се е случило с нея. Някога Миле беше истинска, някога го погледна и се засмя. Някога се казваше Миле, но после се изгуби в мъглата. Лопатите бяха истински. Велосипедите бяха истински. Ямата, в която тя лежеше, беше истинска. Ала самата Миле не беше истинска. Тя представляваше воал от нощ и скреж, който понякога минаваше през него и отнасяше радостта му със себе си.

Симен не я бе забравил. Мислеше за нея, когато не можеше да заспи или когато есента наближаваше и въздухът замирисваше на барут, влага и изсъхнали листа, но отдавна не се бе сещал за нея.

 

 

Симен беше най-малкото от трите момчета. Другите двама се казваха Гюнар и Уле Кристиан. Беше събота в края на октомври 2010-а, приятелите бяха заедно за последен път тази година. Скоро щяха да затворят вилите за през зимата, а малкото крайбрежно градче, на два часа южно от Осло, щеше да потъне в собствения си мрак. Беше следобед, вече бе започнало да се смрачава, а момчетата бяха решили да намерят и откопаят съкровището, което заровиха преди няколко месеца. Гюнар и Уле Кристиан не виждаха смисъл в това да го оставят в земята за цяла вечност. Симен не беше съгласен. Според него точно в това беше смисълът, точно това го превръщаше в съкровище — то бе скрито от всички останали, но не и от тях самите. Съкровището беше хиляди пъти по-ценно в земята, отколкото над нея. Не можеше да обясни защо, просто знаеше, че е така. Ала нито Гюнар, нито Уле Кристиан разбираха за какво говори приятелят им. Ако трябва да бъдем честни, те смятаха, че той не е съвсем наред. И двамата искаха да си върнат съдържанието на съкровището, своя принос към него. Чисто и просто не ги беше грижа за мнението на Симен. Накрая той се видя принуден да отстъпи: „Добре! Съгласен съм! Защо не отидем веднага да откопаем проклетото нещо?“.

 

 

Историята за съкровището започна няколко месеца по-рано, през август, когато Гюнар, най-голямото от трите момчета, предложи да станат кръвни братя. Лятото наближаваше края си, вечерта беше топла и червена, всичко цъфтеше по-интензивно от обикновено, както винаги, когато нещо е на път да свърши. Не след дълго щяха да се разделят и да се приберат по домовете си, да се върнат обратно към местата, където живееха през останалата част от годината, към есента, училището, футболните отбори и останалите си приятели.

Гюнар пое инициативата и заяви: „Сключването на кръвно братство е символ на вечно приятелство“.

Другите две момчета се притесниха. Мисълта да порежат дланите си със стъкло от счупена бутилка никак не ги привличаше. Щеше да боли страшно много. Не им се искаше да се порязват, дори и в името на вечното приятелство. А и макар основно да играеха футбол и да използваха краката си, всъщност се нуждаеха и от ръцете си, за предпочитане без кървави драскотини и рани по тях. Ако обаче решаха да споделят това с приятеля си, той щеше да ги обвини, че са страхливи, че се държат детински и развалят всичко.

Седяха на платформата пред тайната колиба в гората, която бяха построили заедно миналата година. Запалиха огън и изпекоха кренвирши на него, хапнаха чипс, пиха кола. И тримата бяха привърженици на „Ливърпул“, така че разговорът вървеше от само себе си. Пяха, защото нямаше кой да ги чуе, нямаше пред кого да се изложат.

Walk on, walk on, with hope in your heart.^[1]

Тази песен винаги изпълваше Симен с желание за живот. Прекарваха си чудесно, докато Гюнар, типично в негов стил, не намекна, че може би не са истински приятели само задето прекарват всяко лято заедно. Истинските приятели можели да разчитат един на друг в беда. Гюнар познавал мъж, който дълги години поддържал „Ливърпул“, а после започнал да поддържа „Манчестър Юнайтед“ само защото новият му съсед бил техен привърженик. Какво да мисли човек за такъв мъж? Това истински приятел ли е? Внезапно Гюнар подхвана реч за кръв, болка, истинско приятелство и други неща, върху които очевидно бе размишлявал цяло лято. Оттам дойде предложението му да станат кръвни братя. Той бе подготвил всичко, бе измислил цяла програма, също типично в негов стил. Беше счупил бутилка в задния двор на вилата на семейството си и измил стъклата с веро, а после ги беше опаковал красиво в сребриста хартия. Обясни на приятелите си, че ако човек се пореже с мръсно стъкло, би могъл да получи отравяне на кръвта и да умре. Постави малък издут пакет между тях и внимателно отмести сребристата хартия настрана, сякаш в него имаше диаманти. Или скорпиони. Тогава на Уле Кристиан, този, който мислеше най-бързо от всички тях, му хрумна да заровят съкровище като символ на вечно, истинско и предано приятелство. И в студ, и в пек. И в радост, и в мъка. И тримата трябваше да допринесат с нещо, което да им е скъпо. Да заровят съкровище, вместо да станат кръвни братя. Така се разбраха.

 

 

В колибата в градината на родителите на Уле Кристиан се намираше един стар светлосин тенекиен гюм за мляко, който майка му беше купила от някакъв магазин за втора употреба преди няколко години. Гюмът беше обемист, с избелели от слънцето ръчно нарисувани картини на крави и красиви пастирки. От едната му страна пишеше:

MILK

— nature’s most nearly perfect food^[2].

Бащата на Уле Кристиан се сърди цял ден, задето майка му бе похарчила почти четиристотин крони за нещо толкова глупаво. Тя също се ядоса и заяви, че ако той бе издялкал полица, която да поставят пред вратата на спалнята (нещо, което беше обещал да направи преди цяла вечност), би могла да я украси с кутии, саксии, увивни рози, възглавници и плат на шотландски карета. „Това ще е нашата италианска веранда — обясни тя. — Гюмът за мляко е част от плана ми. Веднага щом станеш готов с полицата, ще го напълня с диви цветя.“ Полицата така и не стана готова, нито онази година, нито следващата. Сега гюмът стоеше в дъното на колибата, частично скрит от една счупена косачка за трева. „Нашият гюм може да е сандъкът за съкровището ни“, предложи Уле Кристиан.

(Смисълът в това да се зарови съкровище е никога да не го отравяш. Никога. Да знаеш, че е там. Да знаеш колко е ценно и колко много си пожертвал, като си избрал да го заровиш, но никога да не го видиш отново. И никога да не можеш да разкажеш за него на друг.)

Симен настоя Уле Кристиан да измисли нещо, което да сложат в гюма. Гюнар беше съгласен. Нима приятелят им не бе получил двеста и петдесет крони от баба си напоследък? Би трябвало да пожертва поне двеста от тях. Щяха да ги поставят в найлонов плик, ако са банкноти, така нямаше да изгният. Уле Кристиан не искаше да се раздели с парите си, въпреки че съкровището беше негова идея и именно той предложи приносът на всеки да има определена стойност, наистина да пожертват нещо. И Симен, и Гюнар смятаха, че не е достатъчно да се каже, че гюмът за мляко е неговият принос. Това не беше никаква жертва! Гюмът не беше част от съкровището, а това, в което то щеше да се намира. Гюм вместо сандък. Ако трябва да сме честни („А това донякъде си е моментът на истината“, изтъкна Гюнар), като изключим парите от баба му, Уле Кристиан не притежаваше нищо стойностно.

Щеше да им струва скъпо.

Що се отнасяше до Гюнар, нямаше никакво съмнение какъв трябваше да бъде неговият принос. Тук Симен и Уле Кристиан бяха напълно единодушни. Гюнар трябваше да пожертва книжката с автографи от играчите на „Ливърпул“.

Преди няколко месеца Гюнар ходи в Ливърпул заедно с по-големия си брат, който беше на двадесет и две години. Прекараха там цял уикенд, отседнаха в хотел и гледаха мач от Висшата английска лига между „Ливърпул“ и „Тотнъм“. (Големият брат на Гюнар не му беше истински брат, макар Гюнар винаги да повтаряше: „Големият ми брат това, големият ми брат онова“. Той му беше полубрат — син на баща му. Гюнар всъщност не го виждаше толкова често.) В книжката с автографите се бяха подписали дори Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър, а най-отзад беше залепена снимка на Гюнар и брат му пред стадион „Анфийлд“. И двамата с шалове на „Ливърпул“ около врата. Брат му бе висок над метър и деветдесет, имаше дълъг кестеняв бретон и широки рамене. В сравнение с него Гюнар приличаше на някакво насекомо. Под снимката бе написано със синя химикалка: „На най-готиния по-малък брат на света от Мортен“.

Симен знаеше, че Гюнар всъщност не иска да остави книжката с автографите в гюма. Книжката с автографите на играчите на „Ливърпул“ беше нещо различно от двеста и петдесетте крони от бабата на Уле Кристиан. Съвсем друго. Щеше да боли. Уле Кристиан получаваше пари от баба си доста често, но братът на Гюнар (макар и да не му беше истински брат) не го вземаше със себе си в Ливърпул, за да може да се сдобие с автографите на Стивън Джерард, Фернандо Торес, Шави Алонсо и Джейми Карагър всеки ден. Гюнар, най-слабичкият от тримата, за малко не се разплака, когато обеща на другите двама да даде книжката с автографите.

След като уточниха това, Симен прошепна: „Знам какво ще сложа в гюма“.

Само той беше останал. Извън тайната колиба се бе заоблачило, Симен искаше да покаже на останалите, че и той е готов да пожертва нещо.

Майка му имаше едно любимо бижу — малко кръстче, направено от диаманти. Неговият баща й го беше подарил за Коледа преди две години. Симен отиде до златаря заедно с баща си и присъства на покупката. Почти припадна, когато разбра колко струва бижуто. Идеята бе кръстчето да се води и от него, за да може майка му наистина да се зарадва. Но той не беше сигурен, че даването на толкова много пари, за да я направят щастлива, беше свършило работа. Тя си беше същата след Коледа, както и преди това. Толкова много хилядарки за едно миниатюрно украшение! Чудеше се дали да не попита баща си дали си е заслужавало, но не го направи. А сега му беше хрумнала нова идея.

Всяка вечер, преди да си легне, майка му сваляше кръстчето и го слагаше в една синя купа в банята. Просто трябваше да изчака всички да заспят, нищо работа. Никой нямаше да го заподозре. Симен не беше крадливо дете. Майка му щеше да се натъжи, да обърне цялата вила нагоре с краката в опитите си да намери бижуто, но никога нямаше да се усъмни в него.

Гюнар и Уле Кристиан се спогледаха за момент, после впериха очи в Симен:

— Колко точно струваше? — попита Уле Кристиан.

— Няколко хиляди. Може би седемнадесет хиляди.

— Не е възможно! — възкликна Уле Кристиан.

— Ако са истински диаманти, е така — отвърна Гюнар, — в такъв случай е напълно възможно.

Уле Кристиан се замисли.

— Добре — съгласи се накрая той, — ще вземеш бижуто и ще го сложиш в гюма.

 

 

Следващата вечер обиколиха цялата гора. Състезаваха се с велосипедите под оределите корони на дърветата по протежение на малките извити горски пътеки. Искаха да намерят идеалното място за заравяне на съкровището. Минаха покрай зеленото горско езеро, където преди много, много години се бяха удавили две деца. Алма, дъщерята на съседите на Симен, му бе разказала за това. Тя беше няколко години по-голяма от него и понякога получаваше пари от майка му, за да го наглежда за няколко часа. Сега той сам се гледаше. Но преди — тогава беше малък. На пет, шест, седем, осем години. Сега беше на единадесет. Когато пораснеше и имаше деца, Симен никога нямаше да плаща на някого като Алма да се грижи за тях. Не би й оставил децата си, дори и да беше безплатно. Тя бе странна и тъмноока, разправяше какви ли не истории — някои истински, други не. Никога не беше сигурен кои какви са. Историята за децата, които се бяха удавили в зеленото горско езеро, беше вярна, или поне така мислеше той. Момчето се удавило, докато момичето стояло и гледало, а майка им се побъркала и удавила и момичето.

— Сигурно е обичала сина си повече от дъщеря си — предположи Алма.

Двамата седяха на тревата и съзерцаваха затопленото от лятото езеро, всеки с по парче ябълков сладкиш и пластмасова чаша с червен сок в ръка. Майката на Алма им бе приготвила закуска, но момичето не обичаше червен сок и го изля целия във водата. Майка й, Сири, често галеше Симен по косата и промълвяваше: „Здравей, Симен, как си днес?“.

Алма продължи:

— Момченцето паднало във водата и се удавило, а сестра му просто стояла там и гледала. Когато момичето се прибрало у дома без братчето си, майка му толкова се разстроила, че не знаела какво да прави. Тя плакала ли, плакала, никой не смеел да припари до къщата й заради целия този плач. Момичето си запушвало ушите с ръце и също плачело. Но това не интересувало майка му. Или може би я интересувало, но не го чувала. И така една вечер майката най-после притихнала. Момичето също притихнало.

— Какво се случило? — попита Симен. — Майката отново станала щастлива и престанала да плаче?

Алма се замисли.

— Не, не точно. Тя взела момичето със себе си в голямото двойно легло, чела му, пяла му, гъделичкала го по врата, разрошвала косата му и повтаряла: „Толкова много те обичам, малката ми… малката ми…“.

Не успяваше да намери правилната дума.

— Малката ми сладкопойна чучулига — предложи Симен, тъй като неговата майка го наричаше така.

— Малката ми сладкопойна чучулига, да. „Толкова много те обичам, малката ми сладкопойна чучулига“, повтаряла майката на детето си. После станала от леглото, отишла в кухнята и приготвила чаша топло мляко с какао, най-хубавото нещо на света според дъщеря й.

Алма се обърна към Симен. Той бе на осем години, когато тя му разказа тази история.

— Майка ти казва така, нали? Тя те нарича малка сладкопойна чучулига?

Симен не отговори.

— Защо те нарича така?

— Ами, не знам.

Съжаляваше, задето бе споделил това с нея. Всъщност не искаше да й доверява каквото и да е, най-малкото пък това. Не искаше да й казва нищо повече. Не искаше да й обяснява: „Защото всяка вечер, преди мама да ме целуне, да ми пожелае «лека нощ» и да излезе от стаята, тя прошепва: Какво искаш да ти изпея, преди да си тръгна? А аз тихо отговарям: Искам да ми изпееш «Сладкопойна чучулига». Всички куплети! Така правим всяка вечер от много години, затова мама ме нарича по този начин“.

Алма отново се обърна към водата и продължи да разказва.

— След като майката приготвила млякото с какао, сипала сънотворно в него. Безцветно. Безвкусно. Съществува, знаеш ли — сънотворно, което не забелязваш, докато го пиеш! Човек никога не може да е сигурен, може да се случи когато и да е. Би могло да се случи и на теб — майка ти да сипе сънотворно в млякото ти с какао, без изобщо да се усетиш.

— Престани! — прекъсна я Симен.

— Ти престани! Аз просто ти казвам какво би могло да се случи. Това е суровата действителност.

— Все пак престани.

— Момичето изпило млякото с какао и заспало в леглото на майка си. Дълбок, дълбок сън. Майката допряла ухо до устата на дъщеря си, заслушала се в дишането й и след като се уверила, че детето няма да се събуди, го вдигнала на ръце, отнесла го до това езеро и го хвърлила в него.

— Не ти вярвам — заяви Симен.

— Това е, защото си малък — отговори Алма — и не знаеш на какво са способни майките, когато не могат да спрат да плачат.

 

 

Бяха изминали няколко години, откакто Алма бе наглеждала Симен за последен път и му беше разказала историята за момчето и момичето, които се бяха удавили в езерото. Въпреки че не й вярваше сто процента, не му харесваше да бъде тук. Предпочиташе да се къпе в морето. Не искаше да плува в зелената вода и да си мисли, че превърнатите във водни лилии момче и момиче ще го хванат и ще го завлекат на дъното при себе си.

 

 

Симен мина с колелото покрай езерото, където бе седял заедно с Алма като малък, и си помисли: „Познавам тази гора като пръстите на ръката си“.

Съкровището се намираше в светлосиния гюм, захванат здраво за кормилото на велосипеда на Уле Кристиан. Съдържаше двеста крони на банкноти, диамантено кръстче на стойност седемнадесет хиляди крони и книжка с автографите на играчите на „Ливърпул“. Едната лопата стърчеше от раницата на Гюнар. Симен бе взел назаем една чанта за велосипед и бе напъхал втората лопата в нея. Трите слаби като клечки момчета караха с пълна скорост през тъмнозелената гора в търсене на идеалното скривалище.

Гората се разтвори и затвори, прие ги и ги заобиколи. Внезапно Симен рязко спря и извика: „Вижте там! Под дървото!“. Бяха стигнали до една горска поляна. В края й имаше някакви каменни образувания, които като че ли оформяха буквата С — като в „съкровище“ или „Симен“. В средата на поляната стоеше дърво, което протягаше клоните си към небето, сякаш в чест на всеки гол, вкаран от „Ливърпул“ от 1982 година насам.

 

 

Ала когато отидоха там през есента, всичко изглеждаше различно. Нищо не беше същото. Валеше дъжд, беше студено и тъмно. Налагаше се да носят шапки, шалове, дебели пуловери и джобни фенерчета. Гората беше мрачна, гъста и тиха, нямаше никакви поляни, в които камъните оформяха буквата С, а дърветата празнуваха головете, вкарани от любимия им отбор.

Накрая все пак намериха поляна и дърво, което донякъде приличаше на онова от лятото.

Уле Кристиан бе убеден, че са на правилното място, разпознаваше го, или поне така твърдеше. Симен погледна дървото, протегнало почти голите си клони към нощното небе. В никакъв случай! То изобщо не приличаше на лятното. Това дърво напомняше на старец, вдигнал юмруци, защото се ядосва, че ще умре. Това впечатление не се дължеше само на факта, че беше изгубило листата си. Дървото беше гнило.

Не спомена нищо пред другите. Бяха карали в грешната посока в продължение на цяла вечност. Бе почти напълно сигурен, че бяха карали в грешната посока и това не е правилното място. Но ако грешеше, а Уле Кристиан имаше право и съкровището действително се намираше под това дърво, той се чудеше дали да върне диамантеното кръстче обратно в синята купа в банята, като се прибере вкъщи, или да го задържи за себе си и да помоли някой приятел да му помогне да го продаде. Седемнадесет хиляди крони бяха много пари. Представи си майка си в градината пред вилата — облечена в червена рокля, тъмноока и тъмнокоса, усмихваща се така, както винаги правеше, когато се преструваше, че не се е карала с баща му.

Забиха лопати в пръстта.

— За щастие, земята още не е замръзнала — отбеляза Уле Кристиан, — в противен случай въобще нямаше да стане…

— Убеден съм, че това е мястото — намеси се Гюнар. — Нали виждате, че е копано?

— Идеята беше никога да не го изравяме — прекъсна го Симен.

— Чия проклета идея беше това? — избухна Уле Кристиан.

— Съкровището беше твоя идея — отвърна Симен.

— Не може ли и двамата да млъкнете и да започнете да копаете? — обади се изнервено Гюнар.

Момчетата продължиха да работят в пълна тишина. Вече съвсем се бе стъмнило, редуваха се да копаят и да държат фенерчето.

 

 

Никой от тях не разбра, че Миле е тази, която лежи там, когато, задъхани и изтощени, я осветиха с фенерчето. Гробът приличаше на птиче гнездо — голямо подземно птиче гнездо, направено от клони, кости, кожа, слама, трева и плат. Симен не успя да възприеме цялото съдържание на гроба наведнъж и отначало помисли, че е именно гнездо, че това, което вижда, са останките на огромна, единствена по рода си птица. Черна и внушителна, скрита от света, могъща и самотна, движеща се напред-назад, напред-назад през подземни тунели, коридори и зали с помощта на тежките си тъмни криле. Голяма и горда нощна птица, която накрая бе загинала и почти не бе оставила следи след себе си. Така мислеше, докато Гюнар, който държеше фенерчето, не извика:

— По дяволите, та това е труп!

Приятелят му беше позеленял. Това далеч не се дължеше единствено на призрачната светлина от фенерчето.

Уле Кристиан промълви:

— Вижте косата. По черепа расте коса. Това не е трева, а коса.

И повърна.

 

 

Бяха изминали две години от изчезването на Миле. Тогава Симен беше на девет години и вече се бе превърнал в едно цяло с велосипеда си. Така мислеше за себе си през онова лято — като за момче на колела, като за велосипед с тяло, сърце и език. Ако му разрешаха, би взел колелото със себе си дори в леглото, когато с неохота си лягаше вечер. От ранна сутрин фучеше, носеше се и се плъзгаше наоколо по тесните чакълени пътища. Започваше от боядисаната в бяло църква или караше на едно колело по края на дървения мостик, докато не стигнеше до пристана за ферибота и дългия вълнолом. Кормилото проблясваше на слънцето, а Симен вдишваше острия мирис на скаридени черупки и рибни вътрешности от лодките на двамата рибари, единствените, останали в градчето.

 

 

Вечерта, в която тя изчезна, петнадесети юли 2008 година, беше валяло леко, мъглата го обгръщаше, улиците бяха черни и влажни, сякаш биха могли да се разтворят и да го погълнат всеки момент. Разрешиха му да излезе сам с колелото, след като обеща да не се отдалечава от вкъщи. Замръзваше, но не искаше да се прибере. Майка му и баща му се караха, не спряха дори когато изкрещя: „Престанете да се дърлите!“.

На върха на пътя на име „Завоят“, който според бащата на Симен би трябвало да се нарича „Завоите“ („Все пак са сто завоя, Симен, не само един!“) и който се извиваше като змия около хълмовете, се намираше голямата бяла швейцарска вила на книжарката Йени Брудал. Йени живееше заедно с една жена на име Ирма. Двете се разхождаха всяка вечер. Йени бе дребничка и красива, вървеше с маршова стъпка по дългия път надолу към центъра. Ирма беше едра и широкоплещеста и като че ли се носеше във въздуха на няколко стъпки след приятелката си. Симен често попадаше на двете жени, когато беше навън с велосипеда си. Ирма винаги мълчеше, но Йени обикновено го поздравяваше:

— Добър ден, Симен — казваше тя.

— Здравейте — отвръщаше той.

Не знаеше дали е по-добре да спре и да я поздрави както трябва, или да продължи нататък с колелото си. Обикновено двете жени отдавна го бяха подминали, когато най-после вземаше решение.

Ирма беше жената, над която Йени се бе „смилила“. Симен не беше съвсем сигурен какво означаваше това, но така отговори майка му, когато я попита коя е жената, която живее в „Майлунд“ заедно с Йени Брудал.

Истината бе, че Симен избягваше Ирма, доколкото можеше. Най-лошо беше, когато тя се разхождаше сама вечер. Той помнеше един път, когато я срещна, докато караше велосипеда си. Тя сграбчи кормилото му и изсъска срещу него. От устата й не излизаха пламъци, но би могло. Като че ли беше пълна със светлина. Той забеляза това, защото навън бе станало толкова мрачно. От нея струеше светлина, сякаш току-що бе погълнала огнехвъргачка.

Нямаше представа защо направи така, защо изсъска. Не беше сторил нищо лошо. Не беше препречил пътя й с колелото си. При това тя го беше спряла.

Майка му предположи, че Ирма просто се е опитала да се пошегува с него, но не й се е получило. „Всичко й е наред — увери го тя. — Не бива да оставяш въображението си да се развихря и да си измисляш истории за хора, които не познаваш. Трябва да разбереш, че Ирма е добра и мила. Тя обича Йени Брудал, задето й е помогнала да излезе от ужасно положение и се е смилила над нея. Просто това, че е толкова едра и не прилича на обикновена жена, прави лесно за останалите да й приписват негативни качества.“ Майка му каза всичко това, направи го, защото винаги мислеше най-доброто за хората. В този случай грешеше. Великанката Ирма бе сграбчила кормилото му, бе изсъскала и светила в тъмното. Симен беше напълно сигурен в това.

Онази вечер през юли той не срещна нито Йени, нито Ирма. За щастие. Знаеше защо. Йени имаше рожден ден, нейната градина бе пълна с хора. Чуваше гласовете и смеха им в далечината. Празненството беше голямо. Симен смяташе това за малко странно, като се има предвид на колко години всъщност беше тя — във всеки случай над седемдесет, може би дори над осемдесет. Не знаеше. Но със сигурност беше стара. Вероятно скоро щеше да умре. Нямаше как да се изплъзне от това. Не можеше да го избегне. А и тя не беше жена, която се страхува от действителността. Вървеше с маршови стъпки, но човек все пак не можеше, марширувайки, да се промъкне покрай смъртта. Тя притежаваше цялата сила. Мама и татко щяха да умрат. Някой ден дори самият той щеше да умре. Обсъди тази тема с майка си, тя му даде точни отговори. Баща му имаше склонност да извърта. Защо да организираш голямо празненство, ако скоро ще умреш? Какво има да се празнува?

Симен караше колелото по дългия път нагоре, мислеше да шпионира от храстите. Мъглата го обгръщаше отвсякъде, гласовете от градината на Йени сякаш изскачаха от нея. Мъглата създаваше гласовете и смеха. Тя създаваше пътя, който се извиваше до къщата, и всичките сто завоя. Мъглата създаваше участниците в празненството. Единствено Симен и велосипедът му бяха истински. Те бяха от плът и кръв, колела, стомана и вериги. Едно цяло. Поне докато велосипедът не попадна на камък и Симен прелетя над кормилото. Спря да вика веднага щом се удари в земята. Известно време полежа съвсем неподвижно, после го заболя. Бе ожулил дланите и колената си. В раните му имаше чакъл. Течеше кръв. Допълзя до края на пътя, седна до едно дърво и се разплака. Ала мама и татко нямаше да го чуят, независимо колко силно плачеше. Вилата им се намираше прекалено далече надолу по пътя. Гласовете от празненството по случай рождения ден на Йени Брудал заглушаваха всичко тук горе. Той беше съвсем сам. Болеше го навсякъде, особено колената. Колелото вероятно беше счупено. Ръцете му бяха изподраскани, опита се да спре падането с длани, за да защити главата си. Беше научен, че така се прави при падане. Всъщност трябваше да носи каска. Майка му щеше да се ядоса, задето не го беше направил, и щеше да му забрани да излиза сам с велосипеда вечер. Той още лежеше по средата на пътя. Странен и изкривен. Симен се разплака още по-силно. Именно тогава се появи тя — момичето с червената рокля и дългата тъмна коса. Бе наметнала раменете си с шал и носеше цвете в косите си. Това беше най-красивото момиче, което Симен някога бе виждал. Като че ли мъглата не я докосваше, сякаш се отдръпваше от това, което бе по-красиво от нея. Той продължи да плаче, въпреки че нещо му подсказваше, че не бива да стои в канавката и да циври като малко детенце, когато към него се приближава толкова прекрасно същество като това момиче. От друга страна, ако не седеше там и не плачеше, момичето никога нямаше да спре, да клекне пред него, да го прегърне и да прошепне: „Да не би да си паднал от колелото си? Удари ли се? Дай да видя!“.

Никога нямаше да му помогне да се изправи на крака, да го попита как се казва, да използва червения си шал, за да изтрие мръсотията и сълзите от лицето му. Никога нямаше да се наведе над велосипеда и да провери пораженията по него. („Не е счупено — успокои го тя и изправи колелото. — Виж, Симен, не е счупено!“) Никога нямаше да го последва през мъглата по целия дълъг път до собствената му къща, номер две отляво, едната й ръка в неговата, а другата върху кормилото на велосипеда. „Казвам се Миле“, представи се тя, щом пристигнаха.

Подпря колелото му до оградата, погледна го и се усмихна. После се наведе към него и го целуна по главата.

„Казвам се Миле, а ти се казваш Симен и повече не бива да плачеш.“

След това се обърна и си тръгна.