Миле обмисляше дали да не се задържи на празненството, обмисляше да остане, въпреки че повечето гости бяха на сто години и скоро щяха да се изгубят в мъглата. Огледа се за Йон, но вместо това срещна погледа на Сири. Тя стоеше сама под едно дърво. Често стоеше така — сама, потънала в мислите си. Носеше дълга светлосиня копринена рокля, която някога бе принадлежала на майка й. „Навярно много хора я намират за красива“, би казала Миле на приятелките си, ако бе живяла достатъчно дълго, за да им покаже снимките си от лятото. По принцип момичето рядко ги показваше на други хора, предпочиташе да ги запази за себе си. Правеше си тайни книги със спомени и винаги търсеше хубави големи скицници с твърди корици и дебели бели страници, които да може да украси със снимки, рисунки, цитати, текстове на песни, бележки, изсушени листа, цветя и трева. Не бе пътувала много по света (засега!), но планът й за идните години бе да стигне далече, много далече, може би чак до Австралия. Независимо къде се намираше, независимо колко далече или близо беше до вкъщи, винаги откъсваше късче трева от земята, залепваше го в книгата си със спомени и отдолу записваше датата и името на мястото, където се намираше.

Миле обичаше да снима хора, които не подозираха за това. И тези снимки залепваше в книгата.

Бе направила много снимки на работодателката си. Сири беше тъмнокоса, слаба, едновременно крехка и силна. Висока, с леко изкривен гръб и големи пълни устни.

Веднъж по-възрастната жена заспа в един плетен стол в градината. Миле тъкмо се бе върнала от плаж, носеше голяма диня, купена от пазара на площада. Искаше да я нареже и раздели с Лив, която подскачаше и танцуваше около нея и пееше: „Ще ядем диня, ще ядем диня, ще ядем диня по изгрев-слънце!“.

— Шшшт! — прошепна Миле и посочи майка й в плетения стол. — Виж, мама спи!

— Мама спи — прошепна в отговор детето.

— Ще пазиш ли динята вместо мен за малко? — попита детегледачката и внимателно остави плода на земята. — Можеш ли да седнеш на тревата и да я пазиш? Аз само бързо ще направя нещо.

— Какво ще правиш? — прошушна Лив.

— Шшшт, не буди мама! — смъмри я тихо Миле и постави пръст върху устните си. — Изненада е. Затвори очи и преброй наум до двадесет, после ще отидем в кухнята и ще срежем динята.

— Каква е изненадата? — извика детето.

— Шшшт, шшшт! Не мога да ти кажа, защото тогава вече няма да е изненада. Седни на тревата, пази тишина и наглеждай динята. Преброй до двадесет. Възможно е изненадата да е свързана със сладолед.

Лив седна в тревата, стисна очи и започна полугласно да брои:

— Едно, две, три…

Миле извади мобилния телефон от джоба на късите си панталони, промъкна се до плетения стол, в който спеше Сири, наведе се над нея и я снима. Погледна резултата, после отново хвърли поглед към спящата жена. Тя не се събуди. Направи още една снимка. И още една. Сири се бе завила с тънко одеяло, което се беше изхлузило и паднало на земята. Спеше дълбоко, от отворената й уста бе потекла малко слюнка. Миле върна телефона обратно в джоба си, вдигна одеялото и я зави.

— … четиринадесет, петнадесет, шестнадесет, седемнадесет…

Лив отвори очи и тихичко извика:

— Колко още трябва да броя, Миле?

Детегледачката се обърна към момичето в тревата и отвърна, че вече може да престане, защото е време за диня.

— И сладолед! — провикна се Лив.

— И сладолед — прошепна Миле и отново сложи пръст върху устата си. — Не забравяй, не буди мама. Остави я да спи.

Сири винаги беше на косъм да се ядоса на Миле, а после се разкайваше и се опитваше да се държи наистина добре с нея. Когато се разкайваше, даваше неща назаем на момичето, например червения копринен шал, който отиваше на роклята й за празненството.

На Миле много й се искаше Сири да я харесва, но така и не успяваше да го постигне. Не беше виновна, че понякога Йон предпочиташе да говори с нея вместо с жена си или че Лив и Алма избираха да бъдат заедно с нея през повечето време. Сири беше гневна почти непрекъснато. Според Алма всички готвачи бяха гневни. Особено тези, получили образованието си във Франция. Просто беше така.

Пилешките шишчета бяха много вкусни. Първоначалната идея бе да сервират печени прасенца. Така искаше Сири, тя имаше определена представа за това какво празненство иска да организира, но се оказа, че никой друг не одобрява плановете й. Това само я направи още по-гневна. Миле тайно изяде много пилешки шишчета преди празненството. Вземаше по две тук, по две там от фризера и ги притопляше в печката, след като другите си легнеха.

— Това, което приготвям сега, мамо, е пилешко шишче със сос „Сатай“ — обяви Сири с висок писклив глас.

Стоеше в голямата стара кухня и се потеше от горещината, полудългата й коса беше хлабаво хваната с красива стара шнола. (На Миле й се искаше да има такава шнола.)

Детегледачката се криеше зад полуотворената врата на килера и следеше сцената, която се развиваше в кухнята. Беше отишла да вземе кана със сок за себе си, Алма и Лив, но не искаше да се покаже в кухнята, докато Сири, Ирма и Йени се намираха там.

Йени застана със скръстени ръце до стената. Стоя така цяла вечност и следеше дъщеря си, без да продума. Ирма седеше на един стол и се подхилкваше. Горната й устна беше изпъкнала, издута отвътре от тютюна за дъвчене.

Внезапно Йени изтърси:

— „Сатай“ какво?

Сири се стресна и се обърна към майка си.

— Пилешки шишчета със сос „Сатай“. Тайландски сос от фъстъчено масло, кокосово мляко и…

Ирма изсумтя високо.

— Не искам никакви проклети тайландски сосове — прекъсна я майка й.

Ирма погледна Сири.

— Трябваше да ме послушаш — натърти тя.

— Какво? — попита Сири объркано.

Първо погледна към майка си, после към нейната приятелка.

— Какво искате да кажете?

— Не искам никакви проклети тайландски сосове! — повтори Йени.

Ирма се разсмя още по-силно.

— Не чуваш ли какво ти казвам, Сири?

Възрастната жена все още се подпираше на стената.

Дъщеря й се обърна към нея със сълзи в очите.

Миле помисли, че ако се осмеляваше, ако беше сигурна, че няма да я забележат зад вратата, би могла да направи снимка на Сири точно в този момент.

— Не искам никакви проклети сосове! — извика Йени. — Не искам никакво проклето празненство! Не искам печени прасенца и не искам сосове! Не искам нищо от теб! Не искам това!

После излетя навън от кухнята на високите си токчета и дори не забеляза, че едва не прекатури Миле.

Няколко дни по-късно, когато празненството най-после беше в разгара си, Миле помисли, че може би не се налага да си тръгне, както беше планирала, въпреки че всички бяха на почти сто години и бе освободена от задълженията си. Лив танцуваше, стъпила върху краката на някакъв свой далечен чичо или вуйчо. Тази вечер Алма носеше отговорност за нея, от нея се очакваше да накара сестра си да си измие зъбите и да й почете и попее преди лягане. Миле помисли, че би могла да остане и да поговори с Йон. Искаше да му спомене, че си е пуснала песента, която й бе препоръчал да чуе. Беше й подарил диск. Не нов диск, а такъв, който се намираше в кабинета му. Може би не беше съвсем правилно да се каже, че й го е подарил, по-скоро й го беше дал назаем. Изпрати й есемес посред нощ и я помоли да чуе Sweetheart like you. Само това, нищо повече.

Скъпа Миле, чуй Sweetheart like you, ще ти хареса. Й.

Тя си пусна песента няколко пъти (всъщност не беше чувала Боб Дилън преди), питаше се защо Йон не спи заедно с жена си, а седи буден в кабинета си и й изпраща есемеси. Да не би бракът му да не вървеше добре? Да не би да си мислеше за нея? И през нощта? Затова ли не можеше да спи? Пусна си песента няколко пъти, намери текста й в интернет и го чете отново и отново. Записа го на отделен лист, който залепи в книгата си със спомени. Текстът беше хубав, може би някъде в него се криеше тайно послание за нея от Йон.

By the way that’s a cute hat

And that smile’s so hard to resist

But what’s a sweetheart like you doing in a dump

like this?^[2]

Миле изпи чаша бяло вино на екс. После още една. Престорено спокойно мина през градината на високите си токчета. Те потъваха в тревата и се забиваха в земята с всяка крачка. Отиде в тоалетната в антрето, тази, която беше предназначена за гостите, застана пред огледалото и извади спиралата за очи от малката златиста чантичка с ресни на рамото си. Усмихна се на отражението си в огледалото и върна червената презрамка на роклята си обратно на мястото й. Вероятно можеше да измисли какво да прави тази вечер. Беше забелязала младежи на нейната възраст в пицария „Палермо“, знаеше, че много от тях често посещават „Белини“. Щеше да остави Йон да празнува заедно с гостите. Може би в някакъв момент той щеше да се спре, да я потърси с поглед и да се запита къде се е изгубила. Ала още сега щеше да му изпрати есемес и да му благодари за песента на Боб Дилън.

Sweetheart like you,

sweetheart

sweet like you.^[3]

Хвърли последен поглед върху отражението си в огледалото и отново излезе в градината. Старите дървета шумоляха на вятъра. Мъглата се промъкваше покрай групи от празнично настроени хора. Тук-там се намираше по някой, който поглеждаше към небето, за да провери дали то няма да се разтвори и да ги залее с вода. Навсякъде се чуваха откъслечни фрагменти от един и същ разговор.

„Дали ще завали?“

„Сири предвидила ли е, че цялото празненство ще трябва да се премести вътре, ако времето се влоши?“

„Всъщност тук има ли някакъв план?“

„Ами храната?“

Един висок, напевен женски глас заглушаваше всички останали: „Малко вода в косата носи щастие“.

Миле усети как на рамото й пада капка дъжд и се усмихна. Мина под платната, които Йон и Ирма бяха опънали между дърветата, и спря до бюфета. Придърпа едно пилешко шишче към себе си, после още едно. Не можеше да се насити на соления им вкус. С нетърпение очакваше остатъка от вечерта. Стомахът й се беше свил на топка, може би от виното, от есемеса на Йон или просто от предчувствието, че ще се случи нещо хубаво.

Огледа се и отново срещна погледа на Сири. Беше й мъчно за нея. Сири с изкривения гръб, която спеше сама нощем, докато мъжът й си мислеше за други. Усмихна й се. Сири с изкривения гръб, която никога не се радваше. „Отговори на усмивката ми, де! Знам колко си тъжна! Колко си самотна!“

Върху Миле паднаха нови дъждовни капки. Усети ги върху рамото си. В косата си. По бузата си. Стичащи се по гръбнака й. Прииска й се да се засмее. Гъделичкаха я. Но когато нейната работодателка срещна погледа й и се обърна с гръб сякаш с отвращение, внезапно й се доплака.

— Вещица! Проклета вещица!

Не го произнесе на висок глас. Никой не я чу, тя беше просто облечено в червено момиче, което стоеше до бюфета с уста, пълна с пиле, и мърмореше. Миле преглътна, отметна коса и се запъти към портата в дъното на градината. Обърна се за последен път и погледна право към заобиколената от гости Сири. Тя не я видя, не я забеляза. Миле се зачуди какво ли би казала, ако научеше за нея и Йон. Вдигна телефона си. Дали да му изпрати есемес още сега? Или да почака? Знаеше, че той обича да говори с нея, въпреки че беше с почти тридесет години по-възрастен. Ставаше му приятно, когато тя влизаше в кабинета му, докато пишеше. Обичаше да й показва разни неща. Да й разказва. Къщата за кукли, която някога беше принадлежала на жена му. Старите книги, колекцията от дискове.

Миле се сети за вчерашния ден. За това как я беше гледал, как беше говорил с нея.

— Преча ли ти, Йон? Случайно да знаеш къде е слънцезащитният крем на Лив? Не го намирам, а ми се иска да отидем на плажа, тъй като времето е толкова хубаво…

Той се обърна в стола си и се взря в нея. Гледаше я особено. Очите му искряха. Искаше й се да му каже, че е готин. Че има готина енергия. Или това щеше да прозвучи нелепо? Та той беше писател, а тя не знаеше как да се изразява около писатели. Не искаше да го накара да си мисли, че е глупава, че е хлапачка, че не е достатъчно зряла за възрастта си.

— Не ми пречиш, Миле. Всъщност много се отегчавам!

Върху бюрото му имаше голяма купчина с дискове. Той вдигна един от тях, диска с албум на Боб Дилън, и го хвърли към нея.

— Този е хубав. Трябва да го чуеш.

— Благодаря. Много благодаря.

Йон не отговори. Тя остана на мястото си.

— Какво пишеш?

Той извърна поглед. Засмя се.

— Пиша роман, който никога няма да стане готов. Чисто и просто не съм в състояние да го завърша.

— Готино — отговори Миле. Изправи гръб. — Имам предвид, готино е, че пишеш роман. Не е готино, че не можеш да го завършиш. Не се съмнявам, че ще успееш.

Йон отново се засмя. Не на нея. Поне не мислеше така. Той се смееше на нещо свое, все едно тя не беше там, сякаш се беше сетил за нещо забавно. Ала внезапно улови погледа й и заяви:

— Ти си хубава, Миле. Толкова хубава изглеждаш точно сега…

Тя се усмихна.

— Мисля, че си готин. Имаш невероятно готина енергия и съм напълно убедена, че ще напишеш невероятен роман.

Йон се разсмя на висок глас, смехът му беше труден за тълкуване. Миле се изчерви. Навярно не биваше да споменава готината му енергия.

— Изпълвам се със сили, като те гледам — каза той, но не вдигна очи към нея. — Красотата ти — добави. — Светлината ти.

Отново се обърна към компютъра си. Тя не искаше той да спре да говори точно сега. Промълви:

— Не съм особено добра в писането, никога не съм била. Изпълнена съм с уважение към това, че седиш тук и пишеш ден след ден. Написал си и много други книги. Беше ми дяволски трудно в гимназията, не ми се получаваше. Ала често съм мислила, че ако можех да пиша, щеше да се получи наистина специална книга.

Йон се обърна към нея. В погледа му имаше нещо ново. Не дружелюбност както преди. Нещо по-предизвикателно.

— Книга за теб? За живота ти? — поинтересува се той.

— Да, донякъде. Има толкова много неща, които ми се иска да опиша, ако ме разбираш.

— Мисля, че те разбирам. — Отново се засмя. После я погледна и попита: — Ти елф ли си, Миле?

— Моля?

За момент си помисли, че не е чула правилно. Но той наистина я бе попитал дали не е елф. Как да отговори на този въпрос?

Красотата й. Светлината й.

— Моля… Елф? Ами, не е изключено. — Засмя се. — Определено може да се каже, че в живота ми има много магия.

— Чудесно — отсече Йон, — това е добре.

Внезапно й се стори много уморен.

Миле не се предаде.

— Това, което исках да ти доверя, е, че и аз правя книги. Не като теб, искам да кажа — не пиша за публика. Аз пиша за себе си. Тайни книги със спомени. Тайни, защото не ги показвам на никого и не разказвам на никого за тях. С изключение на теб. Ти си единственият, който знае. Правя снимки. Снимам всичко, което ми попадне — хора, животни, пейзажи. Най-вече хора, които не подозират, че ги снимам. Залепвам всички снимки в книгата. После добавям неща, които са от значение за мен. Какво ли не — от стръкчета трева до хубави цитати. Пиша малко, не кой знае колко. Водя си бележки като в дневник.

Миле си пое дъх. Йон отново се завъртя в стола си и погледна право към нея.

— Има ли и твои снимки в книгата ти?

Погледът му пак беше станал предизвикателен.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Не, защо питаш?

— Питам, защото това е книга от теб и за теб, а ти ми обясняваш, че правиш сума ти снимки на други хора, които залепваш в нея. Това ме кара да се чудя дали не си залепила и свои.

Миле продължи да пристъпва от крак на крак.

— Не обичам да се гледам на снимки. Не съм особено фотогенична.

— Дай ми телефона си! — прекъсна я Йон.

— Какво? — изкикоти се тя.

— Дай ми телефона си! Дай ми го, хайде!

Тя извади апарата от джоба на якето си, отиде до него и го сложи в ръката му.

Той й махна да се отдалечи.

— Застани в рамката на вратата! Точно така! Погледни ме! Не се преструвай! Просто ме погледни! Не се притеснявай от слънцето в очите ти, всичко е наред! Така, да!

Снима. В същия момент Леополд се изправи и застана до нея. Миле стоеше в рамката на вратата и гледаше към Йон, усещаше слънцето в очите си и имаше чувството, че той я докосва.

— Да видим, да — промърмори той и погледна снимката. — Та ти си прекрасна! Можеш да я сложиш в книгата си. Погледни тук! — възкликна той и й показа някакво черно петно в долния ъгъл на фотографията. — Хванала се е и опашката на Леополд!

Йон й подаде телефона. Тя погледна снимката. Наистина изглеждаше хубава на нея, веднага забеляза това. Той я беше снимал, а тя беше излязла хубава. Синята дънкова рокля й стоеше добре. Конската опашка й отиваше. Устните й бяха червени. В погледа й нямаше никаква неувереност или неловкост.

Красотата ти. Светлината ти.

— Много благодаря — промълви тя. — Много благодаря. Това е една чудесна снимка.

Той отново се обърна към компютъра си и отвърна:

— Ей, Миле, трябва да се връщам към писането. Разбираш ли?

— Да.

Впери поглед в гърба му, надяваше се още веднъж да се обърне към нея.

— Мисля, че Лив те чака — припомни й той, все още с гръб към нея. — Нямаше ли да ходите на плаж?

— О, да! Вярно. Чао тогава. Много благодаря за диска. И за снимката.

— Чао — отговори разсеяно Йон, без да се обърне. — Чао.

Миле отвори портата към градината, пое си дълбоко дъх и напусна празненството. Мислеше си, че никой няма да забележи, че я няма. И без това нямаше какво да прави там, освен да танцува със старците в мъглата. Беше млада.

Sweetheart like you.

Красива.

Красотата ти. Светлината ти.

Щеше да пише на Йон, след като се прибере вкъщи тази вечер. Или беше по-добре да направи това още сега? След малко. Пътят се извиваше като змия между къщата на Йени на върха на хълма и пристанището и морето в подножието му. От двете страни на пътя имаше вили и къщи, всичките малки и почти незабележими в мъглата. За разлика от тях къщата не Йени не беше нито малка, нито незабележима. От прозорците и градината струеше светлина, отдалече се чуваха гласове и смях.

Миле тръгна. „Не се обръщай!“, помисли тя. Лекият червен плат на роклята й се развяваше около нея и леко докосваше кожата й. Вятърът беше примесен с лек ръмеж. „Не се обръщай!“ Като че ли чуваше собствения си глас в мъглата, собствения си глас, такъв, какъвто беше, когато беше малка и на разходка с колело заедно с баща си. Той винаги успяваше да направи състезание от всичко.

— Искам сладолед, тате!

Налагаше се да върти педалите с всички сили, за да не изостане от него, въпреки че се спускаха надолу.

— Хайде да купим сладолед!

Баща й увеличи скоростта, обърна се и погледна дъщеря си. Дълга тъмна конска опашка. Розов момичешки велосипед и розова каска.

— Искаш сладолед?

— Да!

Той увеличи скоростта още малко.

— Ако ме изпревариш, ще купим. Обаче ако аз те изпреваря, няма да купим. Съгласна?

— Съгласна.

— Готова ли си?

Миле успя да се засили дотолкова, че караше до него.

Той хвърли поглед към нея. Имаше хубави пълни устни, бретонът му хвърчеше на вятъра. Профучаха надолу по хълма.

Момичето пусна кормилото. Знаеше как да кара без ръце. Той я научи.

— Едно! Две! Три! — произнесоха и двамата и едновременно вдигнаха ръце.

— Камък! Ножица! Хартия!

Миле избра камък. Всеки път правеше така. Баща й я посъветва от време на време да се спира върху нещо друго. Да бъде умна. Да не избира винаги едно и също. „Това те прави лесна плячка“, обясни той. Но камъкът си беше камък. Нищо не беше по-солидно от него. Ако го увиеш в хартия, той удря също толкова силно, колкото и когато не е увит в хартия. Камъкът никога не губи силата си. Миле беше на осем години и напълно убедена в своето. Хартията беше за слабаците.

— Камък! — провикна се тя и вдигна триумфиращо ръка. Стори й се, че колелото й се отдели от земята и започна да лети като огромна птица, прелетя покрай баща си. — Камък! — повтори тя и се обърна, за да провери дали той вижда.

Тогава изгуби равновесие. Велосипедът й се преобърна. Хълмът като че ли оживя. Удряше я, дереше я, хапеше я, налагаше я.

Успя да види само как баща й оформи думата „хартия“ с устни, докато я изпреварваше. Едната му ръка беше вдигната във въздуха, все едно й махаше.

Не се обръщай! Ако се обърнеш, ще паднеш от колелото. Ако се обърнеш, ще се превърнеш в солена статуя. Ако се обърнеш, ще умре любимият ти човек.

Красотата ти. Светлината ти.

Миле се обърна. Голямата бяла осветена къща, която току-що бе напуснала, изглеждаше леко самотна. Чуваше виковете и смеха на гостите, но гласовете им бяха обвити в дебело кадифе. Скоро мъглата щеше да отнесе къщата, градината и хората.

Sweetheart like you.

Продължи да върви.

По средата на пътя лежеше изкривен велосипед, в канавката плачеше някакво момченце. Миле се приближи, детето вдигна очи, забеляза я и се разплака още по-силно. Тя отиде при него, клекна и забеляза, че е ожулило колената и ръцете си. Кървяха. В раните по колената му беше влязъл чакъл. Трябваше да се махне с пръсти, преди да може да се изчистят и да се сложи лейкопласт върху тях. През нейните колена премина тръпка, все едно те бяха ожулени, все едно това беше нейната кръв.

Раните бяха червени, влажни, леко черни от чакъла, покрити с извиващи се напред-назад светлочервени ивици, сякаш някой бе взел остър светлочервен молив и рисувал върху колената му. Все пак навярно нямаше да се стигне до шевове. Тя не би могла да направи това. Сложи ръка върху рамото му.

— Да не би да си паднал от колелото си? Удари ли се?

Момчето се разплака още повече и усърдно закима. Миле се огледа, зачуди се дали е самї, или заедно с някой друг, с майка си или баща си, които скоро щяха да изникнат от мъглата. Бързо стана ясно, че е самї. Хвана ръката му и му помогна да се изправи на крака, използва червения шал, който бе взела назаем от работодателката си, за да избърше мръсотията и сълзите от лицето му. Детето застина.

— Как се казваш? — прошепна тя.

По шала останаха капки кръв. „Няма значение“, помисли тя. Щеше да обясни на Сири, че кръвта не е нейна, че не е била невнимателна, а е помогнала на едно паднало от колелото си момче.

— Симен — подсмръкна той. — Мисля, че велосипедът е счупен, а нямам пари за нов.

Отново се разплака, като същевременно внимателно наведе глава към гърдите й. Миле му позволи да го направи. Остави го да постои така за малко, след това се отдръпна и отиде до колелото му, което лежеше насред пътя. Наведе се над него и го огледа. Велосипедът не беше пострадал много, беше се окалял леко, но не беше повреден.

— Не е счупено! — обяви тя и изправи колелото. — Виж, Симен, не е счупено!

После попита дали може да го изпрати до вкъщи. Той кимна, изглеждаше почти ободрен, разреши й да го хване за ръка.

— Къде живееш? — попита Миле, когато започнаха да се спускат по хълма.

Едната й ръка беше в неговата, а другата върху кормилото на велосипеда. Чадърът й се намираше в чантата на рамото й.

— Почти в подножието на хълма. Номер две вляво, когато идваш от долу.

— Ние не идваме от долу — засмя се тя, — идваме от горе.

— А?

— Не идваме от долу, а от горе, значи, къщата ти ще се намира вдясно. Трябва да се оглеждаме надясно, за да открием къде живееш.

Не казаха нищо повече. От време на време тя поглеждаше към детето, то вървеше до нея с изправен гръб, подобно на малко оловно войниче. Мъглата ги обгръщаше.

— Все едно сме в облак — прошепна Миле.

Обади се пак чак когато стигнаха до къщата:

— Казвам се Миле.

Опря колелото му на оградата. Той я погледна и едва не се разплака отново. Може би защото се налагаше да го остави.

Наведе се и го целуна по главата.

— Казвам се Миле — повтори тя, — а ти се казваш Симен и повече не бива да плачеш.

После се обърна и си тръгна.

Йени се криеше зад пердето на прозореца в спалнята и наблюдаваше издокараните гости в градината си. Те кръжаха сред мъглата. Все едно имаха шанс. Мъглата беше прекалено голяма за тях. Прекалено тежка. Прекалено сива. Прекалено непроницаема. Прекалено силна. Прекалено красива. Стисна очи. Болеше я глава. Ръцете й трепереха. Благодари на мъглата, задето беше мъгла, а не нещо друго. Всичко друго само щеше да влоши главоболието й. Червеното вино помага срещу треперене. Доказано е. А мъглата помага срещу главоболие. По-добре не би могло да бъде. Наздраве! Краката й живееха свой собствен живот в сандалите с цвят на нектарина. Роклята й се опъваше по корема и затрудняваше дишането й. Точно както онзи път, докато беше бременна със Сивер, когато се наложи да изтича до вкъщи от гората и да се преоблече. Да смени прилепналата лятна рокля на червени и бели точки с нещо по-свободно. Ето ги Даниел и Камила и горките им дъщери. Ето го и Стив Найтли от Сиатъл. Ето я Берит. Ето го добрия стар Ула, съседа, който толкова много остаря и побеля след смъртта на жена си Хелга и си купи куче. Ето ги жените от клуб „Сороптимист“^[4] и бившите й колеги от Осло. Какво си беше облякла Бенте — някаква туника? Не беше ли прекалено къса? Напомняше й на тази, която самата тя носеше по време на бременността със Сивер преди почти четиридесет години, когато всички обикновени дрехи започнаха да й отесняват на корема. Промяната настъпи внезапно. Обикаляш, бременна си, но по нищо не си личи, нищо не е различно от обикновено (освен гаденето, което идва на вълни като мъглата всяка вечер, но те оставя на мира през деня), докато внезапно не се издуеш тук и там и изведнъж вече не можеш да дишаш и се налага да изтичаш до вкъщи с Бу Андерс по петите, за да си облечеш нещо, което не е толкова прилепнало. И двамата ги заболяха коремите от смях, докато бягаха, а когато стигнаха до стаята — сега тя изглежда почти по същия начин, — Бу Андерс се възбуди и пожела да прави любов с нея там, на мига. Йени се обърна. Начинът, по който се измъкна от прилепналата рокля на червени точки и по който изглеждаше на светлината от прозореца, ли беше причината за неговото внезапно желание? Или това, че се издуваше тук-там? Може би смехът й? Отново погледна през прозореца. Ето го Йон. Ето я и Сири в синята копринена рокля, когато някога беше принадлежала на нея. Пое си дълбоко дъх и пресуши чашата си. Погледът й падна върху дъщеря й, която обикаляше градината и се правеше на домакиня. С нея всичко щеше да бъде наред. Дори без това, което тя не можеше да й даде. Сири имаше ресторантите си, Йон и децата си. Те не бяха мъртви. Гледай ти! Марие Евенсен и глупавият й дребничък съпруг също бяха дошли, въпреки че живееха много далеч оттук. Бяха издокарани, както винаги. Кои бяха всички тези хора? Със сигурност не би искала да прекара времето си с тях. Те ли щяха да дойдат на погребението й? Или поне тези от тях, които все още бяха живи. Йени виждаше мнозина, които сигурно щяха да си отидат преди нея, отбелязваше това със своеобразно удоволствие. Ани Берге, Ларс Смит Ериксен, Луисе Хансон, Арилд Йонсон. Всички те щяха да гушнат букета преди нея. Със сигурност. Тя беше в чудесна форма. Във връзка с това си помисли, че може би ще е добра идея скоро да се покаже в градината, да потанцува с гостите си, да държи реч. Да, щеше да го направи. Имаше няколко неща, които искаше да каже. Препъна се на път към леглото и си легна. Химикалка и хартия. Трябваше да намери химикалка и хартия. Някъде в стаята си имаше химикалка и хартия. Защо беше толкова трудно да ги намери? Щеше да напише кратка реч, която щеше да започва така:

Нищо.

Йени се изправи и впери невиждащ поглед пред себе си. Щеше да започва така:

Нищо.

Защо не:

Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…

Да, това беше добро.

Още една чашка, после можеше да измисли останалото. Или да не прави нищо. Отново си легна и затвори очи. Трябваше да намери химикалка и хартия. Скоро. След малко.

Сири затвори входната врата след себе си. Стана съвсем тихо. Срина се, подобно на марионетка (от френски — умалително на името на Дева Мария), легна на пода, отново седна. „Аз не съм кукла — помисли тя. — Не съм малка Мария. Аз се движа сама, просто трябва да поседя тук за малко и да си почина.“ Скри лицето си в ръце. Провал. Провал. Провал. Цялото планиране на празненството, което течеше навън в градината без нея и без майка й. И за какво? Какво всъщност бе постигнала през живота си? Дългата светлосиня копринена рокля падаше по тялото й и се събираше на пода около краката й, подобно на море. „Колко си красива!“, прошепна Йон. Бяха застанали на стълбите отвън — Сири, Йон, Алма, Лив и Миле, дори Ирма (великанката с лице, което мъжът й веднъж сравни с това на ангела Уриел в една картина на Леонардо да Винчи). Стояха там като на сцена, посрещаха гостите, поздравяваха ги с „добре дошли“. „Колко си красива! Колко си красива!“ Малко след това: „Остави я на мира!“.

Толкова рязко. Толкова твърдо. Само защото Сири (спокойно, меко, тихо, мило) направи забележка на Миле за цветето в косата й. Поляната зад къщата беше пълна с диви цветя, които момичето би могло да откъсне и да сложи в косата си. Това голямо тромаво дете, което дойде в „Майлунд“ с тъгата и самотата си, безкрайно нещастно и самотно. Сири вдиша дълбоко.

„Остави я на мира!“

Толкова рязко.

Толкова твърдо.

Бялата леха бе нейната гордост в „Майлунд“. Тя бе по-красива от билковата градина, която също бе посадила и отгледала, вдъхновена от приятелката на Вирджиния Улф — Вита Саквил-Уест.

— Слушай, Йон, бих искала да ти прочета нещо. Искаш ли да чуеш?

Имаше желание да му разкаже за книгата, която бе прочела. За лунната градина, която Вита Саквил-Уест бе видяла насън и която самата Сири също бе сънувала след това. Ала Йон искаше да слуша единствено за собствените си книги. (Отдавна никой не беше говорил за тях, всъщност именно в това се коренеше проблемът, нали?) Той не се интересуваше от градинарство, никога не беше писал нито за бели, нито за зелени, нито за червени градини. Бе го чувала да се изказва за Вирджиния Улф: „Малко е анемична, не мислиш ли?“.

Ала не знаеше дали е чел някое от нейните произведения. Понякога отиваше при него в таванската стая, за да му пожелае „лека нощ“. Той спеше там все по-често и по-често. Нещо между тях бе на път да се счупи, а тя така и не успяваше да разбере какво е то. Йон изглеждаше толкова самотен, докато лежеше в леглото си и се взираше в тавана, четеше вестници по мобилния си телефон или прелистваше собствените си романи.

— Нима четеш само книги, които си писал ти? — попита го тя.

— Остави ме на мира, Сири, остави ме да чета каквото си искам.

— Може би, ако прочетеш нещо друго, нещо, написано от някой друг, отново ще ти дойде желание да пишеш?

— Благодаря. Но нека го кажем така: аз не ти казвам как да готвиш и ти не ми казвай как да пиша! Съгласна ли си?

— Да.

Сири се заслуша. В къщата беше съвсем тихо. Все още седеше на пода в коридора. Напусна празненството в градината усмихната, вдигаща наздравици, перфектната домакиня, затвори вратата след себе си и седна на пода. Огледа се. Беше погрешно да наричат тази стая коридора, винаги я бяха наричали така, когато беше малка. „Не искам да има никаква бъркотия в коридора, Сири, помогни на Сивер да окачи палтото си.“ Ала всъщност това беше по-скоро зала. Голяма зала. С висок таван, стар дървен под, никакви мебели (с изключение на големия шкаф, в който висяха сума ти стари дрехи, между които едно зелено палто, някога принадлежало на баща й). И стълбището, естествено, подобно на трон, по средата на помещението. Голямото стълбище, което се извиваше между етажите. На втория етаж майка й седеше на ръба на леглото си (или може би стоеше зад пердето и гледаше през прозореца) и отказваше да се покаже на собственото си празненство. Вероятно беше пияна. А Сири беше дошла, за да направи нещо по въпроса. „Да направи нещо по въпроса.“

Никога не бе използвала този израз преди. Внезапно си проправи път през градината с дългата синя копринена рокля и високите токчета. Те потъваха в земята с всяка крачка. Джвак! Джвак! Джвак! Държа се по начин, който й се струваше непознат, използва думи и изрази, които не бяха в неин стил. В кратки, изпълнени с ужас моменти успяваше да се види отстрани, да види как газеше в тревата и се преструваше. „Да направи нещо по въпроса“.

Гласът й звучеше пискливо. Сякаш върху езика й имаше нещо старо и гранясало, което трябваше веднага да се отстрани, нищо, че беше заобиколена от гости. Например изразът „Крайно време е да направя нещо по въпроса“, произнесен по предразполагащ, театрален начин. Имаше чувството, че веднага щом каже тези думи, от устата й ще да се подаде голямо блестящо насекомо.

— Да, крайно време е да направя нещо по въпроса — усмихна се тя на старата госпожа Бенте Стрьокснес.

Възрастната жена обикаляше и разговаряше с всички, бе облечена в странна зелена туника, която подчертаваше старите й, слаби и синкави, покрити с вени крака. Да не би чисто и просто да бе забравила да си обуе панталон?

— Да, крайно време е да направя нещо по въпроса — повтори Сири. — Ще отида да взема мама. Не можем да я чакаме повече.

Заслуша се. В градината празненството си вървеше, но тежката външна врата заглушаваше звуците. Тишината в къщата беше оглушителна, така беше още откакто почина Сивер. Беше се опитала да я изпълни със звуци, да я разкъса със звуци, да я надвие със звуци — първоначално със собствените си.

— Мамооо!

Като малка имаше висок, звънлив и пронизителен глас, но с времето се научи да го контролира.

— Не говори с този тон, моля те, Сири!

Ала понякога забравяше, викаше, пееше и танцуваше из къщата и разваляше всичко.

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

А дяволът и спиртът другите довършиха!

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

Ура!

Майка й внезапно се появяваше на стълбите, някъде между първия и втория етаж. Побеляло лице, червени устни, дълга падаща коса, високи токчета, дребна красива фигура. Прошепваше:

— Сири, не можеш ли да отидеш да пееш и крещиш някъде другаде? Моля те. Моля те! Не издържам повече.

Съседът Ула беше единственият, който продължи да говори с нея след смъртта на брат й. Ула и жена му Хелга. Те нямаха деца. Но може да се каже, че си имаха Сири. Хелга беше едра, закръглена и добродушна. Почина в началото на деветдесетте години от рак на стомаха. Ула беше слаб и побелял. И помежду си, в сърцата си, у дома си, около себе си те имаха Сири. За известно време я обичаха като своя собствена рожба. Вечер, след като тя се прибереше вкъщи (защото все пак не беше тяхно дете, беше дъщеря на Йени, която пиеше, викаше и собствената й мъка й беше предостатъчна), те говореха и се притесняваха за нея, крояха планове какво да правят заедно с нея. Да построят колиба в гората или да отидат на кино? Сири бе изразила желание да отиде да види кошерите на Ула, навярно би могъл да й предостави отговорността за един от тях? Хелга плетеше шалове и пуловери, тъй като Сири винаги беше тънко облечена. Всеки път, когато Ула и Хелга говореха за нея, я наричаха с други, тайни имена — малката Би, малката Лу, малката Ка.

Поне Сири предполагаше, че си говорят за нея вечер. Нямаше как да бъде сигурна. Предполагаше, че я наричат с тайни имена и измислят неща, които биха могли да правят заедно. Трябва да е било така. Когато срещна стария Ула в градината тази вечер, той изглеждаше тъжен, побелял, кльощав и изгубен. Не беше същият след смъртта на Хелга. Прегърна я и промълви:

— Ти се справяш добре, Сири.

Ула измайстори къщата за кукли специално за нея. Той я научи да пее моряшки песни. Една вечер, докато я изпращаше до вкъщи, й каза:

— Не си виновна за това, което стана със Сивер, Сири! Случилото се с брат ти е наистина ужасно, ала ти не бива да носиш вината за него! Ти си дете. Той беше дете. Смъртта му е необяснима, но вината не е твоя. Вие просто сте си играели навън като всички нормални деца.

Повече не го повтори.

Подобни сериозни мигове бяха изключение. Сири помни и следното: Хелга се смее и шепне: „Омъжила съм се за великолепен мъж, не мислиш ли?“. А Ула се изправя и запява със силния си глас:

Моряците по обед ще ми доведат

на честен съд пред мен да се явят.

Където и да са, ще ги намерят

и здраво вързани, за кожите си ще треперят.

Ще питат мен чия глава ще падне

и грозна тишина ще е по пладне.

„Виновните — ще кажа — не щадете!

На всичките главите отсечете!“

Търкулне ли се първата глава,

гръмовно ще извикам аз: „Ура!“.

Така от кораб с петдесет оръдия,

три мачти и седем платна

не ще остане и следа.^[5]

Сири седеше на пода и гледаше към стълбището. То надвисваше над нея. Открай време беше така. Винаги беше страшно да вървиш по него — както нагоре, така и надолу. Все едно ти имаше зъб, сякаш никога не можехте да постигнете съгласие, като че ли във всеки момент можеше да махне някое от стъпалата си или да добави ново. През годините то беше търкано, лъскано и боядисвано, върху него сложиха килим, подмениха перилата му, смениха килима, макар никой в къщата да не го искаше. „Не обичам килими“, повтаряше майка й. Сега стълбището беше изтъркано и пребоядисано. То беше кобалтовосиньо, беше боядисано в този цвят още преди да се роди Сири. Тя бе броила стъпалата му много пъти. Едно. Две. Три. Четири. Докато не стигнеше до двадесет и девет. Обикновено стигаше до двадесет и девет, но някой път стигаше и до двадесет и осем, друг път до тридесет и едно, веднъж дори до тридесет и две. Когато Йон преброи стъпалата, ги изкара двадесет и осем. Продължаваха така. Децата също. „Стъпалата са двадесет и девет“, заяви Алма. „Стъпалата са сто двадесет и девет хиляди“, предположи Лив. Само преди няколко дни, скоро след голямата караница, Сири и Йон се хванаха за ръка, тръгнаха бавно нагоре по стълбите като младоженци и се опитаха заедно да преброят стъпалата.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Стигнаха до двадесет и девет. Йон настоя, че не са преброили правилно, тъй като я е целунал прекалено много пъти и никой от тях не е взел броенето на сериозно. Искаше да го направят отново, като този път не беше разрешено да говорят, да се смеят или да се целуват. Тя се съгласи, обърнаха се и започнаха да слизат.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем. Когато стигнаха до осемнадесет, Сири се спъна и си изкълчи глезена. Заболя я, но не прекалено много. „Ау! — извика тя и се засмя. — Извинявай, знам, че не е разрешено да се смея. Или да казвам «ау».“ „Връщаме се — обяви Йон, — искам да погледна глезена ти.“ Обърнаха се и отново тръгнаха нагоре. Той й помогна да стигне до третия етаж (незнайно колко стъпала), където се намираше стаята им, сложи я на леглото, съблече я, натрупа възглавници под крака й, постави кубчета лед в една хавлия и я уви около глезена й. Тя се засмя и каза, че не боли чак толкова, а той духна върху изкълченото, все едно жена му беше малко момиче, което се е ударило, допря устните си до вътрешността на бедрото й и остави езика си да я намери.

Не! Сири затаи дъх. Покри лицето си с ръце и започна да диша през тях. Не искаше да мисли за Йон. Не сега. Всичко, което не бяха споделили един с друг. Писмото, което намери много отдавна. Не биваше да повдига този въпрос. Не тук. Не сега. Къде беше той в действителност? „В момента довършвам книга, която ще излезе наесен. Всъщност трябваше да излезе още миналата година, но вместо това ще излезе наесен. Надявам се. Ако ми се получи.“ Видя как той оживено разговаря с Ула, който побеляваше все повече и повече с годините. Йон говори и със Стив Найтли от Сиатъл, с чичо Оскар и леля Астрид, с Каролине Сьорхайм и Курт Мандъл. Сети се, че никога не бе харесвала Каролине, ужасната, лишена от чувство за хумор приятелка от детството на мъжа й. Двамата с Курт не можеха ли да си намерят лятна вила някъде другаде? Какво налагаше да идват тук? Представи си лицето на Каролине. Не, никак не я харесваше. Не можеше да повярва колко много неувереност и суета се събираха в това толкова дребно, русо и слабичко същество. Йон също не я харесваше. „Тя чисто и просто е смотана“, отсече той. Сири беше напълно съгласна. Понякога се смееха на това колко е смотана Каролине. Ала Курт беше добър човек. По този въпрос бяха единодушни. „Приятен, забавен и топлосърдечен, но си пада малко кариерист“, описа го Йон. Тя възрази, че това да ходиш на работа всеки ден, да изкарваш пари за прехраната си, да бъдеш добър баща, а на всичкото отгоре да тренираш и да се поддържаш в добра форма, не е признак на кариеризъм. Мъжът й прие думите й като лична обида. Може би наистина беше така.

Сири седеше на пода в залата и се опитваше да събере смелост да изкачи стълбите и да вземе майка си. Помисли си, че на Йон нямаше да му навреди да поеме малко повече отговорност. Той не бе изкарвал пари от няколко години, не можеха да се издържат единствено с приходите от ресторанта в Осло. Ала тъй като мъжът й нито искаше, нито можеше да работи по нещо различно от книгата си, тъкмо бяха взели голям заем, за да могат да върнат заема, който вече дължаха. Затаи дъх, не искаше да мисли за това точно сега. Какво беше постигнала през живота си? Независимо от всичко Каролине (смотана) и Курт (кариерист) бяха техни приятели, техни общи приятели, прекарваха си хубаво заедно.

Но нещо не се връзваше. Сири вдиша дълбоко.

Преди три години, през май 2005-а, двамата с Йон отидоха на гости на София на остров Готланд. Тя щеше да продава къщата в Слите и да се мести в двустаен апартамент във Висбю. Част от вещите в къщата бяха наследство на Сири от баща й, налагаше се да се подписват документи. Сири, Йон и Леополд щяха да прекарат пет дена на Готланд без децата. Лив и Алма щяха да останат в Осло при съседката Ема, която също имаше две дъщери.

Сири се къпа сама на плажа, също като преди няколко години, когато баща й лежеше мъртъв в леглото с кърпа около главата. Остави цвете на гроба му. Набра рокамбол, вид див праз, който расте на Готланд, и приготви супа за себе си, мъжа си и София. Една вечер, когато двамата с Йон караха нанякъде, той спря колата и попита:

— Какво ще кажеш да си купим къща тук? Малка къща от варовик, където да живеем заедно с Алма и Лив?

Всеки ден правеха дълги разходки с автомобила и изследваха острова — от Бургсвик до остров Форьо. Разглеждаха старите средновековни църкви в Бунге, Локрюме, Хьошне, Ескелхем, Хамра, катедралата във Висбю, църквата в Готем с високата кула и тази във Фалингбу със стенописите по тавана.

— Би могла да отвориш ресторант, който работи само през лятото, а аз да завърша трети том и да започна нова книга. Ще продадем къщата в Осло и ще се отървем от дълговете. Няма да познаваме никого, няма да се разправяме с никого, ще си бъдем само ние — ти, аз, Алма, Лив, Леополд, любовта и всичко това.

Той разпери ръце и прегърна всичко около себе си — ниското небе, слънчевите лъчи, полята, равнините на Форьо, които напомняха на африканска савана, скалните монолити на четиристотин милиона години, пясъчните дюни, циментовата фабрика в Слите, изоставения кораб „Норхолмен“.

— Малка къща от варовик — повтори Йон, — в Бургвик, Хемсе, Рума, Клинтехамн, Катхамарсвик или на Форьо.

Сири се засмя и поклати глава. „Не можеш просто да се преместиш на непознато място и да мислиш, че тогава, да, именно тогава най-после ще завършиш книгата си“, помисли си тя, но не го каза. Последният том от трилогията трябваше да е готов преди една година, но мъжът й не успя да спази срока и помоли за ново отлагане. Изхвърли поне двеста и петдесет страници, защото искаше да започне отначало. Бяха слезли от колата, за да погледат призрачния пейзаж, който се откриваше пред тях, на път за затворената фабрика за варовик „Фурилен“.

— Алма би могла да посещава шведско училище, а Лив да тръгне на детска градина — не се предаваше той. — На Готланд мястото в детската градина е гарантирано. Тук дъщерите ни ще имат възможност да тичат из гората и равнините, да берат яркочервени макове и да се къпят в морето до средата на септември.

Сири го погали по косата и го посъветва да включи тези неща в книгата си. Всичките. Къщата от варовик, любовта и маковете.

— Не се шегувам — промълви тихо той. — Говоря за действителността.

— Ала нашето място не е тук, Йон — отговори тя. — Човек не може просто ей така да си събере багажа и да се премести. Това няма нищо общо с реалността. Искам да бъда с теб, Алма и Лив. Моето място е при вас, не тук. Този остров няма нищо общо с нас. Това е само мечта.

— Защо човек да не може да си събере багажа и да започне отначало на друго място? — попита Йон. — Защо не? Защо да не може?

— Не знам — призна тя.

Беше изгубила търпение. Върна се обратно в колата.

— Просто не може. End of story.^[6]

С „Майлунд“ беше различно. Не самият град, той приличаше на много градчета в Норвегия, а къщата. Огромната стара швейцарска вила на Йени с голямата градина с овошки, боровинки, къпини и билки, бялата леха, цветната поляна и гората зад нея.

След като подминеш тъжните невзрачни вили по протежение на безкрайния път нагоре от града, „Майлунд“ изниква като оазис от друга епоха — епохата на белите дантелени рокли, сламените шапки, мустаците, рейнското вино и гарафите. На светлината на есенната луна къщата сякаш светеше с почти неприятен блясък, а в мъгливо време изглеждаше непристъпна, все едно се носеше на метър над земята. Но това беше домът от детството й. Тази къща бе принадлежала на семейството й от 1947 година, когато баба й и дядо й пристигнали там с единствената си дъщеря, Йени, току-що навършила четиринадесет години. Бяха дошли от Молде, за да започнат нов живот.

През 1940 година, когато немците бомбардирали центъра на града, манифактурата на дядо й била срината със земята. Майка й не говореше за детството си, но Сири знаеше, че дядо й е бил част от съпротивата, а баба й, дипломирана медицинска сестра, е била сред учредителите на женското крило на Лявата партия в Молде през 1937 година. Беше се включила и в Женската работническа организация^[7] по време на бомбардировките над града. И двамата бяха умрели млади, само няколко години преди да се роди внучката им. Баба й Карен бе починала от инфаркт, а дядо й Хенрик — няколко седмици след нея, в резултат на настъпили усложнения след възпаление на белите дробове. Сири държеше черно-бялата им годежна снимка от двадесет и девети септември 1915 година в чекмеджето на нощното си шкафче и от време на време я поглеждаше. Хенрик гледаше право в обектива, Карен бе извърнала поглед. Не се усмихваха. Сири винаги си беше мислила, че изглеждат самотни и сериозни, наясно с това, което ги очаква. Понякога внимателно погалваше лицата им с пръст — строгата уста на Хенрик, черните очи на Карен. Беше ли наследила нещо от тях? Те бяха имали Йени, тази къща и новото предприятие в центъра — Склад за дамски артикули. То наистина не беше толкова хубаво, колкото онова, което дядо й някога бе ръководил в Молде, но все пак бе известно с качествените си стоки. Днес Склад за дамски артикули беше заменен от верига магазини за дрехи.

Сири знаеше тази къща наизуст, всяка стая, всяка спалня нагоре по етажите, всеки сантиметър от кухнята (можеше да готви със затворени очи), всеки прозорец, всеки праг, всяка стена, всяка дъска от пода на всеки етаж. Във всеки момент можеше да си представи всички звуци, присъщи на всяка стая и всяко стъпало, синкавата лунна светлина, която галеше мебелите и украшенията в трапезарията или блуждаеше по леглото й в прекалено голямата спалня на третия етаж всяка нощ, когато не можеше да заспи. И стълбището, разбира се. Веднъж Сири го сънува. Къщата, градината, поляната, гората, пътят, който се извиваше от града нагоре към къщата, майка й и Ирма бяха изчезнали. От „Майлунд“ бе останало единствено стълбището — великолепно и недостъпно, заобиколено от зле разположени бомбардирани блокове, подобни на декор, който би трябвало да представлява Варшава, Берлин или Сараево след войната. Валеше сняг, а Сири, Йон, Алма и Лив тичаха по стълбите и се вкопчваха един в друг. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу. Ала в съня й те не стигаха нито горе, нито долу, просто продължаваха да тичат. Няколко години по-късно тя се сети за подобна сцена във филма на Ариан Мнушкин^[8] за Молиер. Молиер колабира на сцената. Носят го към дома му в зимната вечер. Носът и устата му са покрити с кръв. Останалата част от лицето му е черно-бяла смесица от размазан театрален грим. Внезапно лицето му се променя. Превръща се в муцуна на животно, на ранена мечка, после се разтича. Лицето на Молиер се разтича и изгубва в смъртта. Очите му се превръщат в две блестящи, изплашени животински очи, които виждат всичко, което идва, и всичко, което е било, а театралната трупа го носи, подкрепя го, притиска се към него, тича по безкрайните стълби, но не стига доникъде, защото вече е в плен на смъртта. Тя ги е спряла, задържа ги, никога няма да успеят да върнат умиращия Молиер към живота. Тичат, борят се, хвърлят се напред, но не помръдват от мястото си. Наоколо е зима, мощната, трепереща, зъзнеща, студена песен от осемнадесети век се разстила над тях: „Остави ме! Остави ме! Остави ме да замръзна за последен път!“ Постепенно всичко изчезва. Първо лицето на Молиер, после членовете на трупата. Накрая остава само стълбището, безкрайното стълбище.

Стига толкова! Седя тук в коридора — в залата! — достатъчно дълго. Оставаше само да отиде и да я вземе. Да вземе майка си, пияна или трезвена, жива или мъртва, любов или не, втори етаж, първата врата вляво, да я помъкне със себе си надолу и навън в градината, ритаща и пищяща. Просто се налагаше да го направи.

Един момент. Нещо не се връзваше. Сири сложи глава в ръцете си.

Сбогуваха се с къщата в Слите и София рано сутринта. Така и не видя другата жена отново. Тя почина тихо и спокойно в двустайния си апартамент една година след това. Сири щеше да се прибере със самолет, а Йон и Леополд — с колата. Щяха да пренощуват в Йоребру^[9]. Не можеха с чиста съвест да натоварят Ема с децата за повече от едно денонощие, а мъжът й така и така обичаше да кара на дълги разстояния сам.

Когато беше малка, Сири често се строполяваше на пода в коридора, после сядаше и се оглеждаше. Все едно се подготвяше за това, което предстои. Прибираше се от училище, хвърляше раницата, затваряше вратата и се строполяваше. След малко ставаше. Сама решаваше дали да продължи да лежи, да се изправи или да седне. Слушаше. Беше важно да се слуша. Тиктакането на стенния часовник в хола. Тихо движение на втория етаж или в кухнята. Къде се намираше майка й? Беше ли се върнала от работа? Въобще беше ли отишла на работа? Какво правеше сега? Ядосана ли беше? Беше ли пила? Какво щеше да бъде нормално за днес? Обичаше да кара дъщеря си да отгатва. Къде сме днес? Кои сме днес? Какво ще правим днес? Какво ще кажем днес?

Всеки ден беше различен, затова Сири се нуждаеше от тези мигове, след като се прибереше вкъщи. Да се срине и да се подготви за това, което предстои. Да се разтвори и да придобие нова форма. Да лежи, да седи или да стои съвсем неподвижно и да слуша. Да се превърне в голямо око. Плач ли чуваше? Мърморене? Подсвиркване и подреждане? Хъркане? Въздишки?

— Сири, ти ли си?

Беше важно да изтълкува тона правилно. Тъжен можеше да значи гневен, гневен — тъжен, радостният тон невинаги беше действително радостен, а любовта… Не, не биваше да го казва.

Искаше й се майка й да промълви: „Обичам те повече от всичко на света, Сири! Не те обвинявам, не го правя, просто той толкова много ми липсва…“.

Алкохолизмът на майка й се влоши, когато се преместиха в малкия апартамент в квартал „Майорстюа“ в Осло, а Сири започна да ходи в средното училище. Спря да пие (внезапно и решително) чак когато дъщеря й навърши седемнадесет години.

Сири допря ухо до външната врата.

Долавяше гласовете на гостите, музиката, звънтенето на чашите, чиниите и приборите, развяването на покривките на вятъра (сложи ги на масите, прибра ги, отново ги сложи на масите), части от разговори: „Виждали ли сте рожденичката?“; „Не.“; „Нито пък аз.“ Различните начини, по които хората се смееха, когато се съберат на едно място — високо, ниско, бурно, пискливо, сърдечно, флиртуващо, самохвално, отчаяно, фалшиво, кискащо, преценяващо, въпросително, примесени със звуците, издавани от всичко, незасегнато от празника, всичко, което гостите не чуваха — вятъра, шумоленето в короните на дърветата, първите дъждовни капки. „Не мисля, че ще завали. Прогнозата беше за дъжд, но на нея не може да се вярва.“

Просто трябваше да изтича нагоре по стълбите и да почука на вратата на майка си. Да потропа на вратата й и да й съобщи, че е време да слезе и да удостои гостите с присъствието си. Крайно време беше да направи нещо по въпроса. Ала Сири все още седеше на пода в коридора и се взираше в стълбището. Каза си: „Изправи се и иди при нея“. Остана на мястото си. После промълви: „Ще поседя тук още малко. Аз решавам дали да тръгна, или да остана“.

Нещо я притесняваше. Нещо не се връзваше. Нещо не беше наред. Промъкна се на тавана и отвори компютъра на Йон. Искаше да разбере дали мъжът й пише книгата си, или просто удря по клавиатурата като луд.

All work and no play makes Jon a dull boy.^[10]

Понякога той действително работеше. От време на време тя четеше написаното от него, имаше чувството, че пише за нея.

Сири беше сигурна, че мъжът й е наясно, че тя обикаля територията му, когато го няма. Беше почти убедена, че и той прави същото. Проверява имейлите й. Телефона й. Когато забременя с Лив, реши да си води дневник и да документира всеки месец, всяка седмица и всеки ден.

В края на петия месец съм, а ти си дълга почти тридесет сантиметра, бих могла да те сложа в легло за кукли. Все още ми се гади, но усещам как се движиш в мен. Слагам ръка върху корема си и се радвам. Знам, че си момиче. Знам, че тялото ти е покрито с мек мъх, все едно си птиче. Знам, че с баща ти те обичаме. Голямата ти сестра Алма също те обича. Знам, че по главичката ти започва да расте коса, появяват ти се вежди и мигли, които са съвсем бели.

Йон откри дневника й под матрака и го прочете. Сири знаеше, че го е направил. Той също знаеше, че тя се е досетила за това. Така живееха, болезнено обвързани един с друг. (Сири си водеше дневник и докато беше бременна с Алма, но Йон така и не го видя, дори не подозираше за съществуването му. Тя се отърва от него много отдавна. Наричаше го „Черната книга“. В него бяха написани неща, които мъжът й никога не биваше да научава. Веднъж той я попита: „Не си ли води дневник и по време на бременността с Алма?“. Тя се усмихна и го излъга, без да изпита каквито и да било угризения: „Не. Сетих се за това чак когато забременях с Лив“.)

Обикаляха териториите си и се преструваха, че нямат представа, че и другият прави същото. Не се издаваха, не казваха нищо. Може би по този начин разговаряха.

В продължение на дълги години Сири сънуваше един и същ кошмар, който впоследствие сподели с Йон. Той не разбираше защо този сън я разстройва толкова много. Казват, че сънищата остават в тялото за седем часа, но мъжът й чисто и просто не можеше да проумее как може тя да му се сърди в продължение на седем часа за нещо, което му се струваше тривиално и на всичкото отгоре не беше истинско. „По дяволите, Сири, не мога да нося отговорност за това какво сънуваш! Не бива да обвиняваш мен, когато се събуждаш посред нощ и трепериш. Не е моя вината, че сънуваш кошмари.“

Сънят винаги беше един и същ. Действието не се променяше, беше монотонно, банално и лишено от красота: един ден Йон й съобщава, че ще заминава за Германия за шест седмици. Ще ходи в Хамбург, Мюнхен, Дрезден и Берлин, ще се среща с приятели и познати, може би ще поработи. Това е решено, свършено е, билетите са резервирани. Той не иска тя да отиде с него. Сири се опитва да го убеди да остане. Той отказва да промени решението си. Тя започва да го умолява, но той държи на своето. Накрая тя се разплаква, разкрещява се и се вкопчва в него, за да не може да я остави. Събужда се от собствените си писъци.

— Но аз няма да ходя в Германия! Нямам никакви познати там. Било е просто кошмар, Сири — успокоява я Йон.

— Не в Германия е проблемът. Проблемът е, че не мога да достигна до теб! В това е проблемът — винаги си някъде другаде.

— Не мога да се защитя срещу един сън! Никъде няма да ходя! Аз съм тук при теб, обичам те и нямам никакви намерения да те напускам.

— Знам, че имаш други.

Той се вбеси.

— Защото сънуваш, че ще ходя в Германия ли? От това си вадиш заключението, че си имам друга? Че ти изневерявам? — Пое си дъх. — Сири, не издържам на обвиненията ти! Трябва да престанеш!

— Не те обвинявам, просто…

— И още нещо — прекъсна я той. — Ако, не дай боже, някога реша да замина за няколко дни за Германия или някъде другаде… Сандефюр^[11], да речем, то ще е… за да пиша! Това не е неоснователно!

Сири искаше да знае с кого си говори и пише мъжът й. Да бъде част от всичките тонове на гласа му. Да бъде с него от А до Я. Имейли до колеги, до редактора от издателството, до случайни познати. Имейли, свързани с работата му, например отговор на молба да чете откъси от първи и втори том в едно кафене в Сун^[12]. Имейли до стари приятели. Искаше да знае дали й изневерява с други жени, а ако беше така — с кои и какво правеше с тях. Но не намираше нищо. Той триеше всичко. Дори това, което не беше подозрително. Чисто и просто не искаше жена му да разбере. Да, но какво? Какво търсеше тя?

Сири погледна към стълбището. То се извиваше през къщата, подобно на гърмяща змия. Така й се струваше. Напомняше й именно на гърмяща змия. Чу как майка й обикаля стаята си, изправи се, протегна се, така че чупката в кръста й стана почти незабележима под дългата светлосиня копринена рокля, и извика с пълен глас (не я интересуваше, че той прозвуча пискливо):

— Време е да слизаш, мамо! Празненството е в разгара си, гостите ти те чакат!

Валеше. Слаб, сив дъжд. Вятърът се засили. За малко не отнесе червения чадър на Миле. Никой не можеше да каже точно кога момичето напусна празненството и се спусна към пристанището. Навярно тържеството по случай рождения ден на Йени Брудал не беше единственото в градчето. Кеят бе покрит с мъгла. Миле си купи наденичка от една будка, изцапа червената си рокля с кетчуп и тихо простена. Един млад мъж с рус перчем се обърна, погледна я и се усмихна.

— Готин чадър!

Тя отвърна на усмивката му.

— Много благодаря. Ала изцапах роклята си. Погледни!

Младежът, наричан от приятелите си К. Б., сви рамене и разпери ръце.

— Това не е никаква лятна нощ, нали така?

— Преди няколко седмици имах рожден ден — отвърна Миле, намираше го за привлекателен. — Навърших деветнадесет години и сега ще започна нов живот.

— Окей. Готино! На колко години си?

— Деветнадесет — повтори тя.

— Жалко, че времето е толкова лошо. Честит рожден ден, между другото.

— Благодаря! — Миле се взря в непознатия. — Но той беше преди няколко седмици.

Младежът продължи да говори:

— Окей. Може би ще се видим после. Аз отивам в „Белини“, искам да се срещна с едни приятели. Ходила ли си в „Белини“?

Миле поклати глава.

— Може би ще се видим там. Чао!

— Чао! — отвърна тя и се усмихна. — Може би ще се видим.

— Тръгвам — обяви Йон. Усещаше влага по върховете на пръстите си, но не се притесняваше за празненството. Ако завалеше, всички просто щяха да се скупчат под платната, които бе опънал в градината.

— Тръгваш ли?

Очилатият професор по литература, който вероятно беше бивш любовник на тъща му, го погледна с неприкрит ужас.

— Не можеш да си тръгнеш точно сега!

— Напротив, мога.

— Но рожденичката още не е дошла.

— За съжаление, нищо не мога да направя по този въпрос. Трябва да вървя.

Мъжът, с когото Йон разговаряше, се наричаше Хансен и имаше неприятния навик да отмята глава назад и да се смее високо всеки път, когато смяташе, че е казал нещо смешно. Пишеше литературни рецензии за вестник „Бергенс Тидене“ и беше известен с това, че някога бе плагиатствал от едно не много известно есе на Уилям Фокнър. И коремът, и носът, и брадата му бяха големи. Йон внимателно огледа брадата му, докато в продължение на цяла вечност слушаше безкрайните му интерпретации на всички неща, които не се бяха получили в първи и втори том на неговата трилогия. „Не е ли така, Драйер? Не постулираш ли връзка между всичко, което не е застъпено в текста?“ За своя най-голяма радост, откри, че в меката космата вдлъбнатина между долната устна и брадичката на професора се бе настанила една калинка.

— Благодаря за разговора — каза той и с усилие откъсна поглед от насекомото.

— Бихме могли да продължим друг път?

Йон многозначително се усмихна.

— Кучето ми Леополд обича да яде карантия. Един начетен човек като вас ще се досети защо съм го кръстил така, нали? Та то очаква да бъде изведено на вечерната си разходка.

Хансен кимна, обърна се и си тръгна. Йон се огледа за Каролине. Двамата с Курт стояха малко встрани и разговаряха със Стив Найтли от Сиатъл. Любовницата му усети погледа му върху себе си и направи леко движение с ръка, което той не знаеше как да изтълкува — махване или знак на нежност. Усмихна й се и потърси жена си. Тя разговаряше с една далечна леля, която наскоро беше оперирала бедрото си. Сири слушаше, кимаше и изразяваше съчувствие. Изглеждаше ослепително красива и някак далечна в светлосинята си копринена рокля и с тъмната си коса. Отиде при нея и я прегърна през рамо. Целуна я по бузата и прошепна в ухото й:

— Къде е Йени?

Сири се усмихна, кимна (привидно цялото й внимание бе насочено към леля й) и прошепна в отговор:

— В стаята си, пияна до козирката.

Той стисна ръката й. Не бяха говорили за това, не я бе предупредил, че майка й пие в стаята си, но сега моментът не беше подходящ. Йон се усмихна възможно най-очарователно, зададе един-два въпроса на оперираната възрастна жена, свързани със състоянието й, после се извини и си тръгна.

— Кучето ни чака вечерната си разходка — обясни той. — Стои затворено в кабинета ми и вероятно се чувства доста самотно…

Лелята кимна разбиращо, но жена му го погледна въпросително.

— Отново ли ще излизаш с кучето?

— Леополд… Не знам, качих се при него преди малко и ми се стори неспокоен. Ще се върна след двадесет минути.

Сири кимна и му обърна гръб.

Йон отвори вратата и влезе в къщата, беше оглушително тихо. Изтича нагоре по стълбите до тавана и повика кучето.

— Да вървим, Леополд. Хайде! — промърмори той. — Ще се измъкнем през задната врата.

Почеса животното зад ухото, а то скочи, размаха опашка и го помъкна след себе си надолу по стълбите.

На пътя беше много по-тъмно, отколкото би трябвало да бъде през този сезон. Йон реши да слезе до плажа, евентуално да си купи наденичка от будката и една-две бири от магазина, а после да седне и да наблюдава морето. Погледна часовника си, магазинът затваряше в осем часа. Мразеше представления като това празненство. Мразеше хората, маските, разговорите, фалшивите усмивки. Не обичаше да гледа как жена му се превръща в друга, в перфектната домакиня, която се носи из градината и се смее заедно с всички. На какво се смееха? Та това бяха просто глупости. Лъжи. Веднъж се опита да поговори с нея за преструвките й, когато се намираше сред хора. Тя се засмя и отвърна:

— Преструвките ми, Йон? Преструвките ми?

Той се опита да обясни, че не му харесва, когато тя играе театър.

— Чисто и просто се чувствам неловко, когато ставаш толкова мила, хрисима, очарователна и забавна.

— Не ти харесва, когато съм мила, хрисима, очарователна и забавна?

Йон кимна.

— Предпочиташ да съм депресирана и бясна?

— Мисля, че разбираш какво искам да кажа.

— Не, Йон, не разбирам.

Това, което той искаше да каже, бе, че иска истинската Сири. Голата Сири. Тази с чупката в кръста, която той можеше да погали. Не онази с бързия преценяващ поглед, не онази с миниатюрните бръчки на недоволство около устата, не онази, която планираше всяко свое красиво движение с разочарование и презрение. Ала думите му щяха да прозвучат зле, както и да се изразеше. Осъзнаваше това.

Наденичка в тънка питка, допълнително хляб, много гарнитура и две бири. Половин час на плажа. Не повече.

— Само ти и аз, Леополд, какво ще кажеш?

Мобилният му телефон изписука. Намираше се във вътрешния джоб на костюма му. Извади го и прочете съобщението, което беше получил.

Защо точно Sweetheart like you?

Той въздъхна и помисли, че трябва да намери начин да се измъкне от това положение. Малката Миле на деветнадесет години. Не можеше…

Върна телефона обратно в джоба си. Кучето задърпа каишката си, искаше да го пусне да бяга свободно по плажа. Йон отново извади телефона си. Погледна съобщението отпреди малко. Накрая написа:

Скъпа Миле, не знам защо тази песен ми напомни за теб. Вероятно заради заглавието. Sweet. Sweet like you. Sweetheart like you. Нещо такова. Й.

Веднага получи отговор.

Тази вечер се разхождам по улиците. Ще се радвам, ако решиш да напуснеш празненството и да изпиеш чаша вино с мен, например в „Белини“.

Йон върза Леополд за един стълб пред магазина и влезе вътре. Придърпа една опаковка с шест бири към себе си и отговори:

Може би някой друг път, Миле? Присъствието ми е необходимо другаде. Ще се видим утре. Й.

Йени бе задрямала, събуди се от виковете на дъщеря си. Отвори очи и простена. Главата й пулсираше. Сири. Малката Сири. Още помнеше как дъщеря й стоеше по средата на тази стая и решеше косата й вечер. „Наведи се, мамо!“ Йени се навеждаше, така че косата й да пада като водопад към пода, за да е по-лесно на Сири да я разреши.

Едно. Две. Три. Четири.

Разресванията трябваше да бъдат сто — нито повече, нито по-малко.

Пет. Шест. Седем.

Помни как я заболяваше гърбът от дългото стоене в тази поза, ала беше жизненоважно да остави дъщеря си да приключи със задачата си.

Осем. Девет. Десет. Единадесет.

Опитваше се да мисли за други неща, да не се съсредоточава върху позата и болката в гърба си, да мисли за книги, които е чела, за мъже, които са я разсмели, за пътуването до САЩ, което си мечтаеше да направи някой ден, но което така и не се осъществи, за Бу Андерс Валин, който я бе оставил и бе заживял с шведската уличница. Не, не биваше да мисли за бившия си съпруг. Трябваше да мисли за нещо хубаво, за да може да забрави къде се намира, за да не я заболи гърбът още повече.

Четиридесет и четири. Четиридесет и пет. Четиридесет и шест.

Да мисли за това, че все още е млада и красива. Е, може би не чак толкова млада, „от грешната страна на тридесетте“, както би казала Джейн Остин, ала нямаше никакво съмнение, че е красива. Собствената й майка беше красива и много по-смела от нея въпреки трудния си живот. Сети се за ясния й поглед, когато немецът наведе глава и произнесе: Krieg ist ein Jammer^[13], и за това, че понякога все още чуваше гласа на баща си и шумоленето на роклята на майка си в „Майлунд“.

Шестдесет и седем, шестдесет и осем, шестдесет и девет, седемдесет.

Накрая всичките й мисли се сливаха в една — единствената, вечната, неизбежната мисъл.

Осемдесет и четири.

Сивер. Всичките й мисли водеха към него.

Деветдесет и едно.

Защо бе пуснала децата навън сами? Защо бе настоявала да излязат? Те чукаха на вратата и искаха да се приберат, но тя имаше нужда от мъничко време за себе си, от мъничко спокойствие. Двете деца искаха много грижи, а тя непрекъснато копнееше да използва способностите си за нещо друго. Помни с какво нетърпение очакваше да станат достатъчно големи, за да могат да тръгнат на училище, а тя отново да се върне на работа. Каза им: „В тази къща имаме време, което трябва да се прекара вътре, и такова, което трябва да се прекара навън. Сега е време да излезете да играете навън. Върнете се в два часа“.

Синият поглед. Сивата шапка. Слабите хубави ръце с дълги пръсти. Мекото телце. Звънливият глас. Винаги стърчащият бретон. Не можеше да сложи край на всичко, макар че животът без сина й беше, винаги щеше да бъде и продължаваше да е лишен от светлина, звуци, вкусове, миризми и докосвания. Не беше вярно, че с времето започваш да се справяш по-лесно с мъката и празнотата, че то работи в нейна полза, както я уверяваха всички. Все едно за тях произнасянето на тези думи беше игра. Идеше й да ги удари всеки път, когато й повтаряха това. Идеше й да им се разкрещи. Какво, по дяволите, знаеха те за времето? Не можеше да сложи край на всичко, имаше още едно дете, не можеше…

СТО!, извика Сири. Всеки път, когато момичето извикваше „сто“, Йени се изправяше, отмяташе косата си назад и я оставяше да падне около двете им, защото дъщеря й смяташе това за едно от най-хубавите неща на света.

Възрастната жена срещна погледа си в огледалото. Четката за коса лежеше върху нощното шкафче заедно с две шноли и парфюма й. Направи си кок, сложи си червило и се изправи. Леко се олюля. Черната рокля стоеше красиво на гърдите й, но малко й стягаше на корема. Разбира се, би могла да го свие. Красотата на една жена се криеше в стойката й. Ако не я болеше глава, навярно щеше да си заслужава да изтърпи тази вечер. Червеното вино се беше свършило. Нямаше друг избор, освен да пъхне краката си в сандалите, да слезе по стълбите, да отиде в градината и да поздрави гостите си. В градината имаше още вино. Тя беше пълна с вино. Тук в стаята нямаше никакво. Да, точно така! Никакво! А тя никога не беше казвала „никога“. Беше си повтаряла „Живея ден за ден“. Запита се какво ли би помислила Ирма за това, че отново бе започнала да пие. Не че беше рецидив, както казваха в днешно време. Всичко беше съвсем осъзнато. Изборът беше неин. Доскоро тя беше жена, отказала алкохола. Сега беше такава, която пие.

Намери хартията, на която бе записала речта си.

„Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Само това ли измисли, преди да задреме? Мислеше, че е написала много повече, както и нещо малко по-смислено. Струваше й се удачно да добави няколко думи към Сири. Тя беше организирала всичко това, празненството, което никой не искаше, най-малкото самата тя, но все пак… Йени бе сигурна, че е написала няколко ключови думи, които да й помогнат да благодари на дъщеря си в една евентуална реч. Нещо, което да я зарадва. Нещо смислено. Огледа стаята, все едно търсеше нов лист хартия, въпреки че много добре знаеше, че няма да намери такъв.

„Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Не, не го беше формулирала особено добре. Това бяха просто глупости. Трябваше да измисли нещо по-хубаво. Или изобщо да не държи реч. Беше забранила на всички останали да държат речи в нейна чест. Вероятно беше съвсем в реда на нещата и тя да не произнася такава. Това беше градинско празненство, речите не бяха задължителни.

Естествено, би било хубаво да каже нещо на Сири. Нещо значимо. С Ирма не беше толкова страшно. Те двете се разбираха. Имаха уговорка. Нямаха нужда от речи. Връзката между тях можеше да се опише с много кратки думи, толкова кратки, че почти не беше възможно да се чуят. Ако решеше, че вече не издържа, че е време да сложи край на всичко, приятелката й щеше да й помогне. И обратното. Но вероятността Ирма да има нужда от подобна помощ беше малка. Тя беше млада, на 52–53 години, и благоразумна, въпреки странния си външен вид.

Йени погледна речта си: „Скъпи семейство и приятели, скъпа Сири, която организира това празненство в моя чест, скъпа Ирма… Сега стоим тук в мъглата и се чудим дали ще завали…“

Не, това не беше достатъчно. След смъртта на Сивер тя започна да живее ден за ден. В крайна сметка градинските празненства не бяха най-подходящата арена за речи. Винаги би могла да сподели със Сири какво си бе помислила някой път, когато я хванеше насаме. Не тази вечер, а след като всичко това приключи. Пое си дълбоко дъх. И сега… Завъртя се пред огледалото. Черната коприна се опъна по гърдите й. Беше дошло време да отиде да поздрави гостите си.

„Остави я на мира!“, смъмри я Йон. Сири се чудеше защо мъжът й бе решил да защити Миле. Момичето бе откъснало цвете от бялата леха и украсило косата си с него. После изчезна. Видя го, преди да напусне празненството — стоеше само и си хапваше от голямата празнична трапеза в градината. Беше напълнило чинията си с малки мариновани пилешки шишчета. Сири беше застанала под едно дърво и наблюдаваше детегледачката. Тя бе приготвила шишчетата, но не за да ги изяде Миле. Виждаше как едно по едно изчезват в устата на детегледачката като в бездънна пропаст. Навсякъде из покритата с мъгла ябълкова градина обикаляха празнично облечени хора, които разговаряха и вдигаха наздравици. Никой от тях не обръщаше внимание на Миле. Разбира се, тук тя грешеше. Тогава си мислеше: „Аз съм единствената, която я вижда“. Ала впоследствие се оказа, че мнозина са я забелязали. Много хора бяха забелязали момичето в червената рокля, с червения шал (който беше взела назаем от работодателката си) и цветето в косата. Миле присъстваше на празненството по случай рождения ден на Йени Брудал, видяха я. След това се изгуби безследно и никой не успя да я намери.

Онази вечер няколко човека напуснаха празненството. Йон се измъкна през задната врата и се върна чак в единадесет часа. Костюмът му беше мокър и измачкан, обясни, че е заспал на плажа. Имал нужда от малко време за себе си, отишъл там, за да слуша вълните, и заспал.

Йени и Алма също бяха избягали. Първоначалният им план бил да отидат на плажа и да седят на сгъваеми столове под чадъри, но в крайна сметка така и не бяха стигнали дотам (в такъв случай щяха да попаднат на Йон). Йени бе взела Алма със себе си в опела и карала надлъж и шир по пътищата в извънредно пияно състояние. Не се прибраха до среднощ. „Непростимо! — възмути се Сири. — Да вземе Алма и да кара пияна. Непростимо е! Направо не е за вярване!“ Ала когато се оказа, че Миле е изчезнала, и то не само временно като Йон, Алма и Йени, а наистина изчезнала, разправията с майка й се наложи да почака. Според Алма баба й била напълно трезвена, нещо, което не можело да се каже за родителите й. Възрастната жена говорела без прекъсване, разказала й за времето, когато немците бомбардирали Молде и го изравнили със земята. Всичко, което не било съсипано от пожара двадесет и четири години по-рано, било довършено от немците само за няколко дни през април и май 1940-а. Алма преразказа цялата история на майка си и баща си. Те я чуваха за първи път.

Баба й била на седем години, разхождала се с майка си, Карен. Когато немците бомбардирали центъра на града, майка й се включила в Женската работническа организация, чиято цел била да окаже помощ на всички, засегнати от бомбардировките.

— Един ден — разказа Йени на Алма, — когато бях заедно с мама и няколко други жени, ни посети един немец. Не знам точно какво търсеше при нас. Възможно е да е бил куриер. Както и да е, не е важно. Това, което ми направи впечатление и не мога да забравя, беше начинът, по който се огледа в стаята — някак объркано. Майка ми и другите жени бяха заети със сгъването на пелени, които щяха да раздадат на нуждаещи се семейства по-късно през деня, когато немецът попита: „Нима и малките деца са засегнати от всичко това?“.

Жените го погледнаха изненадано, а майка ми отговори: „Да“.

Не мисля, че каза нещо повече. Само „да“. Тогава той наведе глава и прошепна: Krieg ist ein Jammer.

За разлика от останалите, Миле не се върна. Отначало Сири и Йон помислиха, че е преспала при някого, при някое непознато момче или мъж. Сири помни как реши да поговори сериозно с момичето за това колко е рисковано да спиш с непознати, но в действителност изпита единствено силен гняв към него. Задето бе напуснало празненството. Задето се предлагаше на непознати. Не разбираше защо се беше ядосала толкова много. Та Миле не беше дете! Жена дете, може би. Но не и дете. Хубавичка, нуждаеща се от внимание, предлагаща се. Какво се беше случило, защо не се прибираше? Когато отвориш вратата на притеснението, то сякаш нахлува вътре и изпълва цялата къща. Към обяд, след много напразни опити да се свърже с детегледачката по телефона (явно беше изключен или му беше паднала батерията, попадаше право на гласовата поща), дълго преди да приключат с разчистването след празненството, Сири изпрати Йон да я потърси.

— Но къде да я търся? — попита той.

— Не знам… Навсякъде, долу до пристанището, пред „Белини“, вероятно е била там.

— Заведението няма ли да е затворено?

Йон погледна часовника си. Сири въздъхна.

— Търси където искаш, просто го направи. Тя е наша отговорност, нали така? Скоро ще стане време да ходя на работа, не мога да отида вместо теб.

Следващата сутрин настъпи, без да са намерили Миле. Следобеда на същия ден Йон се обади на родителите й, Аманда и Микел, които също дойдоха да я търсят. Алармираха и полицията, и журналистите. Момчето, което наричаха К. Б., бързо предизвика интереса на полицаите. Няколко пъти го викаха на разпит, но накрая се видяха принудени да го пуснат да си върви. Казваха, че е танцувал с Миле в „Белини“ и че са напуснали заведението заедно. К. Б. даде интервюта за вестниците, в които потвърждаваше това, но уточняваше, че нямал сили да изкачи хълма до „Майлунд“ и затова се разделили пред дома му. Като приятели. Твърдеше, че съжалявал, задето не се бил държал като джентълмен. Той също се включи в търсенето. Търси навсякъде, точно като всички останали.

Миле стана известна. Всички знаеха коя е, всички я познаваха, но самата нея я нямаше никъде, беше изчезнала безследно.

По вестниците и новинарските емисии всеки път показваха една и съща нейна снимка. Сири, която винаги я бе наричала хубавичка, погледна фотографията и забеляза, че лицето на момичето вече не изглежда обикновено. Не, точно на тази снимка Миле изглеждаше млада и красива. Така щеше да бъде запомнена от всички, които не я бяха познавали. Красивата Миле, която изчезна и остави тази снимка след себе си. Синя дънкова рокля, конска опашка, пълни сухи устни, прекалено ярко червило. Светла снимка, портрет на друга Миле, без произход, без декори, без предистория, като изключим едно размазано черно петно в левия ъгъл на снимката. Грешка на фотоапарата? Предупреждение за нещо, но за какво? Миле се усмихва и присвива очи заради силната лятна светлина. Гледа фотографа с престорено изнервен поглед, все едно казва: „Не ме снимай повече! Хайде да правим нещо друго навън на слънце!“. На тази снимка тя не прилича на момичето, което познаваше Сири. „Толкова изпълнена с живот — въздишаха приятелите й и палеха свещи. — Разпространителка на светлина.“

Много хора споменаваха светлината й. Видяна, обичана, незабравима.

Сири изряза снимката. От време на време я поглеждаше. „Хайде! Ела! Нека да измислим нещо друго!“ Никой не можеше да каже със сигурност, че Миле е мъртва, но с времето надеждата да я намерят жива намаля. Приятелите й започнаха кампания във фейсбук. Там отново се появи същата снимка. В погледа на момичето имаше смях. Към кого бе насочен? Кой бе фотографът?

„Запалете свещ за Миле. Когато е изчезнала, е било тъмно. Запалете свещ, за да може да ни намери.“

Винаги там. Винаги една и съща снимка. „Ела, бъди с мен!“

Красива и изчезнала.

Миле беше малка като кукличка, много по-малка от другите момичета на нейната възраст, баща й я носеше на ръце, тичаха през високата трева. Помни топлия му дъх по бузата си, голямата му уста, с която често я гъделичкаше по корема, гласа, с който прошепна: „Побързай, Миле! Трябва да побързаш! Не се обръщай, просто побързай и тичай!“. Ала тя не можеше да побърза. Не се намираше в ръцете на баща си. Не бе в състояние да тича. Вече не беше малка като кукличка. Никой не беше тежък колкото нея. Баща й не беше там. Никой не беше там. Пред нея се намираше дългият път към „Майлунд“, а тя не знаеше дали ще успее да се изкачи чак до къщата на върха. Краката й не я слушаха. Колената й бяха разранени. По бедрата, стомаха и лицето й също имаше рани. Той заби коляното си между ребрата й, докато тя все още беше изправена. Изкара й въздуха. Тя падна на колене и ги ожули. Младежът не я послуша, когато му каза, че иска да се прибере вкъщи. Устните му бяха пълни и мокри, езикът му набъбна в устата й. Миле го отблъсна и извика: „Искам да се прибера вкъщи! Не искам това! Не си ме разбрал правилно!“.

Напуснаха „Белини“ заедно. Той й прошушна, че знае някакво хубаво място, където биха могли да останат сами. Така се озоваха на една пътечка близо до руините зад училището, недалеч от „Брагевайен“. Навсякъде имаше чакъл, камъни и пясък, затова ръцете й бяха толкова изподраскани.

Миле беше оцеляла. Сега вървеше тук, а младежът вече не беше с нея. Самото изнасилване свърши бързо. След това той дори й предложи да й помогне да се изправи на крака. Протегна й ръка.

— Ще намериш ли пътя до вкъщи сама?

— Да — отвърна тя.

Все още лежеше на земята. Беше се свила на топка като животинче.

— Чудесно, това е добре. До скоро виждане. Окей?

— Окей — едва отрони Миле.

— Ще отида да взема колата — обяви той и си тръгна.

Тя така и не разбра защо спомена колата си. Досети се, че тази информация навярно е важна, че трябва да се опита да разбере какво означава, но не искаше да мисли за това. Нямаше сили да мисли за това точно сега.

Използва скъсаните си бикини, за да избърше спермата му. Внимателно се изправи, коремът я болеше, болката я пронизваше. Страхуваше се, че нещо вътре в тялото й ще се охлаби и ще изпадне навън. Направи няколко крачки напред и вдигна златистата си чантичка от земята. Той я бе хвърлил малко встрани от пътечката. Златиста чантичка с ресни. Колко глупаво! Никога нямаше да я използва отново. Но трябваше да сложи бикините си някъде, не можеше да ги носи в ръка, а чантичката бе единственото, което имаше в себе си. Той бе взел телефона й. Чудеше се защо. Какъв смисъл имаше от това? Нямаше ли собствен? Сега тя не можеше да се обади на баща си и да го помоли да дойде да я вземе. За всеки случай порови в чантичката си. Не, нямаше го. Та тя знаеше това, знаеше, че телефонът й не е там. Бе лежала на земята, той я бе попитал дали ще намери пътя до вкъщи, после се бе обърнал и си беше тръгнал. Тогава видя как той вдига чантичката й и взема телефона, а после отново я хвърля на земята. Опита се да седне, но я заболя, затова легна и се сви както преди. Само за миг, скоро щеше да стане. Младежът й бе причинил това, но тя бе жива, не бе умряла. Той щеше да отиде да вземе колата си. Защо й го каза? Миле се опита да се убеди, че е напълно възможно да стане и да се прибере вкъщи. Струваше й се нереално, че той бе взел телефона й и тя не може да се обади на баща си и да го помоли да дойде. Разплака се.

Най-после тръгна. Едва виждаше. Въпреки това продължи да поставя единия си крак пред другия. Не виждаше не само защото беше тъмно, а и защото очите я боляха. В тях бе влязъл пясък или нещо подобно, камъче в едното око. Не кървеше силно. Нито от очите й, нито от ръцете й, нито от раните и драскотините, нито от влагалището й. „Странно — помисли тя, — би трябвало да има повече кръв.“

Улиците бяха пусти. Беше тъмно и доста студено. Валеше. Миле се уви с червения шал. В действителност й се искаше просто да продължи да лежи на чакълената пътека. Той за малко не я задуши, когато напъха шала в устата й. Но тя замръзваше и нямаше с какво друго да покрие раменете си. Трябваше да се отърве от шала, след като се прибере вкъщи. Да измисли какво да обясни на Сири. Нали той беше неин. Би могла да й каже, че го е изгубила. Че някой го е откраднал. И че, естествено, ще й купи нов за компенсация. Вдигна очи към небето. Навярно беше много късно. Валеше. Определено не беше нощ, в която да си навън. Единствените хора, които видя, бяха пияни младежи — две момчета и едно момиче, до пристанището. Нямаше представа колко е часът. Той бе взел телефона й, а тя не носеше часовник. Пияните младежи извикаха нещо неразбираемо в нейна посока. Може би бяха туристи и говореха на чужд език? Вероятно беше така. Защото не разбра и дума от това, което извикаха. Усмихнаха се и й помахаха, личеше си, че нямат лоши намерения. Тя вдигна ръка и им махна в отговор.

След като заби коляно в ребрата й, а тя падна на колене пред него, младежът я удари по тила. Не прекалено силно, но достатъчно, за да я накара да падне по корем с лице в чакъла. Той не продума, само свали дънките си, повдигна роклята й над бедрата, скъса бикините й и проникна в нея отзад. Когато тя се опита да извика с лице в чакъла, младежът дръпна червения шал, взет назаем от Сири и оцапан с кръвта на Симен, от раменете й, сви го на топка и го напъха в устата й.

— По-добре ли е така? — попита той.

Членът му разкъса всичко, което можеше да се разкъса в тялото й — хрущяли, кости, стави, плът. Всичко, което поддържаше скелета й, бе смазано и изтече от нея. Не бе възможно да спре този процес.

Миле стоеше в началото на тъмния и тесен път, който се извиваше нагоре от къщата на Симен почти в подножието му до тази на Йени Брудал на върха. Симен бе момчето с велосипеда. Вероятно той вече спеше. Запита се дали не би могла да позвъни на вратата му и да поговори с родителите му, например да каже: „Казвам се Миле, познавам Симен. Той падна от колелото си по-рано тази вечер и се удари. Чудя се как е?“.

Не. Навярно просто щяха да я погледнат странно. Тя не носеше бикини, от влагалището й все още течеше кръв. От нея се разнасяше силна, остра миризма. Нямаше обувки, роклята и шалът й бяха покрити с какви ли не петна. Беше изгубила чадъра си. Какво щяха да си помислят? Щеше да й бъде малко трудно да им обясни, че двамата със Симен са приятели, че го е изпратила до вкъщи, че не му желае злото, че това, което е сега, това, което виждат, това, което помирисват, всъщност не е тя, че просто има нужда от малко помощ. Дали не би могла да се обади на родителите си от телефона им? „Защо не им позвъниш от собствения си телефон? Защо не?“ Какво би могла да отговори? Какво обяснение би могла да им даде? „Защото той го взе.“ Немислимо. Тя щеше да се срине пред тях и да започне да говори несвързано или да се разплаче, преди да успее да им обясни дори половината от онова, което я бе сполетяло.

Повървя още малко и спря. Трябваше да опита да се съвземе. Така ли казваха? Не казваха ли така възрастните хора, когато се уморяваха? „Трябва да се съвзема?“ Веднъж Миле помогна на една баба да пресече улицата. Жената спираше, поглеждаше към нея и обясняваше: „Просто трябва да се съвзема малко“, а Миле и колите я чакаха. Всичко застиваше в очакване бабата да се съвземе. Така беше и с Миле. Тя трябваше да спре и да се съвземе. Искаше й се да върне времето назад, но нямаше как да го направи. Затова сега се движеше нагоре по пътя с хилядата завоя като старица. Внезапно чу, че към нея се е засилила кола.

Обърна се. Автомобилът се приближаваше с пълна скорост и осветяваше всичко по пътя си. За момент си помисли, че някой от родителите й идва да я вземе. Ала после се наложи да отскочи встрани и да се хвърли на земята, тъй като колата се движеше прекалено бързо. Приличаше на опела на Йени. Миле седна. Това беше опелът на Йени. Той спря, трудно й бе да прецени кой седи вътре. На предните седалки имаше двама души, но тя не успяваше да ги различи. Въпреки това бе почти сигурна, че са Йени и Алма. Защо бяха навън и караха посред нощ? Защо не бяха на празненството? Или то бе свършило? Колко беше часът всъщност? Колата отново тръгна, бавно потегли нататък, прехвърли завоя и продължи нагоре към къщата. Чак след като я изгуби от поглед, успя да чуе двигателя. Чу как той изгасна, когато пристигнаха. „Добре — помисли Миле, — добре, че не ме видяха. Какво, за бога, щях да направя в такъв случай?“

Изправи се и продължи още малко.

Вдигна поглед към тъмното небе.

— Тате! — проплака тихо тя. — Мамо!

Отново седна встрани от пътя, сключи ръце и се опита да се помоли. Чуваше приближаването на друг автомобил и беше напълно наясно, че в него не се намират родителите й. Знаеше през цялото време — те нямаше да дойдат, нямаше да успее да се прибере у дома. Той каза, че ще отиде да вземе колата. Тя се досети, че тази информация е важна и трябва да се опита да разбере какво означава. Сега вече знаеше. Затвори очи и си запуши ушите. Не искаше да чува автомобила. Не искаше да го вижда. Искаше да седи тук и да диша, докато все още можеше. Колата се приближаваше. Въпреки че бе затворила очи, тя забеляза, че всичко около нея е осветено. Автомобилът спря. Миле си спомни как, когато беше малка, двамата с баща й стояха на леда и наблюдаваха всички, които караха кънки.

„Какво ще кажеш да погледаме малко, вместо да се пързаляме? Необходимо е време, за да се научиш да караш кънки.“

Спомни си как момичето с черното палто, което винаги беше на пързалката по същото време като тях, хвана единия си глезен и придърпа крака си към себе си. И как палтото й, скелетът й, снегът и Вселената я последваха. Всичко я последва. Спомни си как то започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се превърна в колона от дим, и как си помисли, че ако затвори очи, преброи до три и отново ги отвори, времето също ще се завърти и ще тръгне по-бързо, а момичето съвсем ще изчезне.

Бележки

[1] Сладурана като теб (англ.). — Б.пр. ↑

[2] А имаш хубава шапка и усмивката ти е неустоима, но какво прави сладурана като теб в дупка като тази? (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Сладурана като теб, сладурана сладка като теб (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Неправителствена организация за защита на човешките права и подобряването положението на жените. — Б.пр. ↑

[5] Откъс от „Опера за три гроша“ на немския поет и драматург Бертолт Брехт (1898–1956). — Б.пр. ↑

[6] И толкова (англ.). — Б.пр. ↑

[7] Основната цел на организацията е помощта на засегнатите от бомбардировките през Втората световна война. — Б.пр. ↑

[8] Ариан Мнушкин (р. 1939) — френска режисьорка. — Б.пр. ↑

[9] Град в Централна Швеция. — Б.пр. ↑

[10] Много работа без развлечения прави Йон скучен (англ.). — Б.пр. ↑

[11] Град в Южна Норвегия. — Б.пр. ↑

[12] Град в Южна Норвегия. — Б.пр. ↑

[13] Войната е мъка (нем.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лин Улман Съкровеното (4)

Метаданни

Данни

Съкровеното

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIISweetheart like you[1]

Лин Улман
Съкровеното (4)

III
Sweetheart like you^[1]