Стаята, в която седеше, се намираше на таванския етаж в готовата да се срути всеки момент бяла швейцарска вила „Майлунд“, където семейството му прекарваше летата си. Стаята беше малка, светла и прашна, с изглед към цветната поляна и гората. Жената, с която живееше, тази с кривия гръб (само малка чупка в кръста), бе отворила неголям ресторант в старата пекарна с място за двадесет гости в градчето. Тя се казваше Сири, беше на четиридесет години. Дъщеря на книжарката Йени Брудал и шведа Бу Андерс Валин, бивш собственик на „Валин Каменоломна“ АД в град Слите на остров Готланд^[1], отдавна починал. Децата на Сири и Йон — Алма на дванадесет и Лив на пет.

Жена му нарече ресторанта „Глостър, Масачузетс“ на рибарското градче в САЩ, където тя, Йон и Алма прекараха няколко месеца заедно във връзка с написването на първия том от неговата трилогия. Един далечен и дружелюбен американски роднина му бе предложил да наеме голяма къща в Глостър. Наемът беше символичен. Щяха да останат там три месеца — от юни до септември. Роднината му се радваше, че някой може да живее в къщата и да я наглежда, докато той самият е на дълго пътешествие из Южна Америка. „Това е знак — си беше помислил тогава Йон. — Ще завърша книгата си в същия град, който поетът Чарлз Олсън^[2] е обезсмъртил в творчеството си.“

Беше лятото на 1999, четири години преди да се роди Лив. Алма беше на три. Сири искаше всички да заминат за Щатите, съгласи се да остави ресторанта в ръцете на управителката Кайса Тинберг, която беше повече от компетентна, и на шеф готвача Пол-Пипер Улсен — млад и даровит професионалист. Той беше изключително взискателен, раним, перфекционист, търсен и склонен към маниакалност. Прякора Пипер бе получил точно след един подобен изблик, свързан с мелничката за пипер. Беше малко непредсказуем, но питаеше голямо уважение към управителката на ресторанта.

О, как само пишеше тогава!

Сега, девет години по-късно, бе стигнал до трети том. С първи и втори том нямаше никакви проблеми, издаде ги съответно през 2000 и 2002 година, ала трети не му се получаваше. Трябваше да е готов преди няколко години, но нещо му пречеше, изплъзваше му се. Дните си минаваха, без да е написал каквото и да било. Навярно беше депресиран.

Прегледа бележките си за Херман Р. и добави: „Историята за един мъж, който искаше да разкаже история“. И толкова. Опитваше се да обясни как би трябвало да се опише историята на един живот, какво представлява той, от какво се състои, от какво се състоим самите ние и как описваме всичко това. Бе надраскал част от стихотворение на Чарлз Олсън на една жълта бележка на стената:

Американецът е съвкупност

от случайности.

Това ли беше отговорът? Това ли беше всичко?

В Глостър чете Чарлз Олсън на Сири. Обаче според нея американският поет принадлежеше на безбожната вселена, една от много вселени, до които тя чувстваше, че няма достъп. Каменоломната на баща й беше друго нещо. През онова лято я гонеше безсъние. Единственият начин да заспи бе Йон да хване ръката й и да й разказва истории. Лежаха един до друг в тъмното, а той разказваше — в нощта, в мрака, насред голямата тишина между тях. Искаше да й предостави възможността да си върне част от спокойствието, което бяха изгубили по пътя. Искаше да й даде нещо, което да бъде както негово, така и нейно. Гласът му звучеше по-различно от обикновено, лежеше до нея и си даваше време да се сети за всичко, което дори не вярваше, че помни — интериора в апартамента на баба му, другите обитатели от входа на дома му в квартал „Фрогнер“^[3], пъстрите рокли на майка му, лицата на съучениците му от снимките на класа му. Описваше пътя си до училище метър по метър. Изброяваше всичко, което е можел да купи в магазина със стоки за бита на ъгъла на улицата, на която беше израснал. Нощ след нощ говореше ли, говореше, винаги с един и същ монотонен глас. За книги, които бе чел отдавна, за истории, които неговият баща му беше разказал по време на един излет в планината през лятото, когато навърши дванадесет години, за двете папагалчета, които бе държал в клетка в стаята си и които така се бяха карали, че буквално бяха хвърчали пера. Държеше Сири за ръката и сподели, че според него двете птици въпреки всичко са се обичали. Продължаваше с подробни описания на пътуванията си с влак надлъж и шир из Европа. Оттам преминаваше към техните пътувания заедно. Лежеше в тъмното и си припомняше най-невероятни неща. Фрагменти от историята на риболова в Глостър. Запознаваше се с нея сега, докато се намираха там. Сещаше се за всички рибари, изгубили се в мъглата в големите си лодки. Ръцете им замръзвали за греблата, мъглата ги поглъщала целите. Бяха изчезнали хиляди момчета, мъже, синове и бащи. А непрекъснато прииждаха нови — от Швеция, Норвегия и Дания, от остров Сицилия, от Кабо Верде и Азорските острови, от Нюфаундленд. Идваха, за да изчезнат. Идваха, за да замръзнат. Идваха, за да се превърнат в мъгла. Лежеше до нея и не преставаше да говори. Понякога тя хъркаше, друг път простенваше, от време на време само се преструваше, че спи. Никога не можеше да е съвсем сигурен, но това нямаше и кой знае какво значение. Продължаваше да лежи до нея, увлечен от собствените си истории, опиянен от топлината и близостта й, галеше ръката й и говореше, ли говореше, докато накрая не приспиваше самия себе си.

А когато спираше да разказва, случваше се да се унесе по средата на някоя дума, Сири продължаваше. Понякога я слушаше, друг път — не. Тя споделяше съдържанието на сънища, които бе сънувала като малка, както и на такива, които бе сънувала напоследък. Сънища за безкрайното стълбище в къщата на майка й, „Майлунд“, онова, което никога нямало един и същ брой стъпала. Най-често преброявала двадесет и девет, по едно стъпало за всяка буква от норвежката азбука, но от време на време излизали повече или по-малко. Разказваше му за филми, които беше гледала, за книги, които беше чела, книги, които той самият не би прочел, защото са написани от жени. Например „Орландо“, игривата биография на Вирджиния Улф, посветена на любовницата й Вита Саквил-Уест. „Мислиш ли, че е истина, Йон — прошепна тя, — ти, който си писател, че човек пише, за да се превърне в някой друг? Това да се превърнеш в някой друг същото ли е, като да избягаш от себе си, или би могло да означава нещо повече? Би ли могло да означава необходимостта да излезеш от себе си и да се въплътиш в друг човек, да заемеш неговото място, да чувстваш, дишаш и живееш заедно с него? Ако стъпя на парче стъкло, ще можеш ли да усетиш колко ме боли, да почувстваш болката ми в собствения си крак и да я опишеш така, че всички, които прочетат написаното от теб, да я съпреживеят?“ Когато не получи отговор, му разказа за Орландо, който беше едновременно мъж и жена и бе живял няколкостотин години. Разказа му за детството си, за баща си, който, вместо да чете на глас, преразказвал части от романите на големите литературни класици, точно както тя правеше в момента. Нито тя, нито брат й Сивер били в състояние да схванат неговите приказки, тъй като били съответно на шест и четири години, но това не го спирало. Той разказвал на децата си за Каренин, съпруга на Ана Каренина, който бил толкова сърдит и строг, че всички се страхували от него, а в действителност просто бил тъжен. Това можела да разбере. Сири помни, че наистина е разбирала какво би било да си студеният руски аристократ Каренин, въпреки че била едва на шест години. Разказа на Йон за смъртта на брат си в гората, за майка си, която започнала да пие, ала никога не се олюлявала от алкохола. Просто се движела на пресекулки из къщата, внезапно изниквала в ъгъла на стаята, на ръба на леглото, над тенджерите в прекалено голямата кухня, пред огледалото. „Опитвах се да я хвана, но тя се изплъзваше от ръцете ми и потъваше в тенджерите, в огледалото.“ Разказа му за баща си, който избягал в Слите и се оженил за София, за каменоломната „Валин Каменоломна“ АД, специализирана в обработка на готландски варовик, за онзи път, когато баща й дошъл на гости в „Майлунд“, но забравил да донесе подарък за рождения й ден. За да закърпи положението, свалил прашното си палто, подал й го и го нарекъл „мантия невидимка“.

Сподели как по-късно самата тя се опитала да подари мантията невидимка на Алма. „Помниш ли Йон? Тя не я искаше, крещеше: «Не, не, не, не я искам!». Това беше сигурен знак, че е здрава, че с нея всичко е наред. Не мислиш ли?“ Разказа му за времето, когато беше в напреднала бременност, а баща й лежеше мъртъв в леглото си с кърпа около лицето, подобно на боне, за да не се отвори устата му и да си остане завинаги отворена, след като се вкочани тялото. Баща й я завел да види фара на остров Форьо. Това се случило един от няколкото пъти, когато му ходила на гости на остров Готланд като малка. „Харесваше ми в Слите. Харесвах циментовата фабрика, която като че ли се надвесваше над целия град, малките уморени улици в центъра, белия прах, който се събираше върху всичко и всички. Форьо беше нещо съвсем различно, той бе гол и студен. Помня, че не исках никога да се връщам там. Съвсем бях забравила за тази екскурзия с баща си, докато тримата с теб и Алма не се озовахме на Гуд Харбър Бийч в Глостър — повече от двадесет години по-късно и на хиляди мили оттам, и не видях красивите силуети на фаровите кули, на фаровете близнаци, на остров Тачър.“

Нахвърлиха се върху книгите за историята на Глостър и риболова там. И двамата нямаха търпение да завладеят новите места, все едно спешно се налагаше да ги научат наизуст, да ги превърнат в нещо родно и познато. (Тя четеше, Йон пишеше, а Алма спеше. Детето все още беше толкова малко, че спеше следобеден сън всеки ден.) Разказа му за кораба Watch and Wait^[4], който отплавал от Ипсуич за Марбълхед през 1635 година. Пътниците искали да построят нова църква, когато пристигнат. На борда имало двадесет и трима души, десет от тях били деца. Корабът бил изненадан от силна буря, платната били разкъсани от вятъра, наложило се да хвърлят котва за през нощта. Рано на следващата сутрин вятърът станал толкова силен, че корабът се блъснал в някакви скали, бил направен на трески и всички били изхвърлени в морето. Само англичанинът Антъни Тачър и съпругата му Елизабет успели да се доберат до сушата и оцелели. Всички останали загинали. Загинали и четирите им деца. Историята за двамата оцелели, които изгубили всичко, била толкова сърцераздирателна, че властите в Масачузетс им подарили острова, в който се разбил корабът. Да, тъй като те били там — Антъни и Елизабет, Елизабет и Антъни, нови в новата земя, добри и богобоязливи хора, искали да отидат в Марбълхед, за да построят църква, а изгубили всичко, четирите им деца изчезнали сред вълните. Островът — този, на който се спасили, този, който получили, но не искали — бил наречен Мъката на Тачър, Скръбта на Тачър. Сири беше почти сигурна, че той вече спи, но продължи да разказва. Чак през декември 1771 година запалили двете фарови кули, фаровете близнаци, за да предупреждават корабите за опасните подводни скали югоизточно от острова. И тъй като остров Тачър е част от нос Кейп Ан, огньовете били наречени „Очите на Ан“. „Сякаш ни виждат и бдят над нас, сякаш се разтваряме в тях и ставаме част от тях.“

— Ти си тази, която свети — прошепна мъжът й и се притисна към нея. — Твоята светлина свети.

Един ден в Глостър, далеч от вкъщи, Йон я попита дали иска да отиде с него да потърсят гроба на Чарлз Олсън. Помнеше как двамата, с малката Алма помежду им, обикаляха голямото и не особено добре поддържано, обрасло с трева гробище по протежението на магистрала 33 на път за Есекс и търсиха гроба на Чарлз Олсън. Не го намериха. Отказаха се след няколко часа, заминаха за Есекс и обиколиха антикварните магазини. Сири купи малка синя количка за кукли за Алма, която забравиха в Глостър, когато заминаха за Норвегия.

Йон имаше големи планове за последния том от трилогията си, просто трябваше да намери пътя към него. Седеше в кабинета си в „Майлунд“ и се чувстваше напълно убеден, че романът някак си се крие в историята за мъж, който иска да разкаже история, например мъж като Херман Р. Ако успееше да разгадае кода, вратата към неговата собствена история щеше да се разтвори широко.

Погледна към записките си.

Когато Херман Р. бил на дванадесет години и се намирал в концентрационния лагер Бухенвалд в Германия, един ден зърнал малко момиче от другата страна на оградата от бодлива тел. Гладен и уплашен, той попитал другото дете дали не би могло да му даде нещо за ядене. Тя извадила една ябълка отнякъде и я хвърлила над оградата.

На следващия ден отново се срещнали, всеки от своята страна на оградата. Не продумали, но момичето хвърлило нова ябълка. Така се срещали в продължение на седем месеца. Понякога тя му хвърляла ябълка, друг път — хляб. После преместили Херман в друг лагер, момчето и момичето били разделени, но той и тримата му братя оцелели.

Петнадесет години по-късно Херман Р. вече живеел в Ню Йорк. Там срещнал една еврейка от Полша. Младата жена се казвала Рома. Тя споделила с него, че когато била малка, в Германия, по време на войната, тя и семейството й се престрували на християни, за да избегнат преследвания. Разказала му, че живеела близо до един концентрационен лагер и хвърляла ябълки на едно момче от другата страна на оградата.

Херман бил намерил момичето, което му помогнало преди петнадесет години, момичето с ябълките. Предложил й да се омъжи за него на секундата. Двамата са заедно и до днес.

Йон превзе таванската стая в къщата на тъща си „Майлунд“ преди много години. Там пишеше. Там щеше да завърши трети том, поне така мислеше сега, днес. Таванската стая беше пълна с плочи, книги, тефтери, къща за кукли с мебели и куклички, която беше принадлежала на Сири като дете. Старият Ула, най-близкият им съсед, я беше направил за нея след смъртта на брат й.

Преди той да започне да я използва като кабинет, тъща му използваше таванската стая за склад. Йени бе изхвърлила повечето играчки на Сири, след като дъщеря й порасна и се изнесе от вкъщи, но сърце не й бе дало да изхвърли кукленските неща.

Йон погледна монитора. Беше записал думата „сърце“. Съмняваше се дали то действително имаше нещо общо с това, че тъща му не бе изхвърлила кукленските неща. Ако майката на Сири имаше сърце, то то беше малко, черно, заключено в ковчеже и на дъното на горското езеро.

Ами Ирма? Как да обясни Ирма? Какво представляваше тя за Йени? Тя беше едра, висока и широкоплещеста, по-висока и по-широкоплещеста от самия него. Отдалече приличаше повече на мъж, отколкото на жена, но отблизо човек оставаше поразен от красотата на лицето й. Имаше дълга къдрава руса коса и пълни устни. У нея се долавяше нещо възвишено, изтънчено, едва ли не ефирно. Напомняше му на ангела Уриел в картината „Мадоната в пещерата“ на Леонардо да Винчи.

Ирма живееше заедно с Йени в „Майлунд“, разполагаше с апартамента в мазето. Не плащаше наем, но помагаше с едно-друго, което беше полезно за една сравнително непрактична жена като тъща му. Ирма имаше лошия навик да дъвче тютюн, но по-добре това, отколкото да пуши. Йени не понасяше дим и постави няколко условия на Ирма, когато другата жена се нанесе при нея. Никакво пушене. Никакво затръшване на врати. Точност. Нямаше нищо против бездомните животни, които Ирма непрекъснато носеше отнякъде — котки, кучета, морски свинчета, стига да оставаха в апартамента в мазето.

„Ирма обича животните повече от хората“, твърдеше Сири. Самата Йени обичаше Ирма повече от всички останали. Ако тъща му изобщо бе в състояние да обича някого. Това, което хората говореха, това, което всички знаеха, бе, че Йени е спасила Ирма от мъж, който я биел. На Йон му бе трудно да си представи, че изобщо съществува човек, който би се осмелил да посегне на някой толкова внушителен, колкото Ирма. Или именно големината й я правеше толкова уязвима? Казваха също, че Ирма се била предала, била готова да умре. Тогава Йени й протегнала ръка и предложила: „Ела да живееш при мен“.

Може би Йени и Ирма по някакъв начин се обичаха, макар да му се искаше да отрече възможността тъща му да е в състояние да обича когото и да било. Размишленията относно това защо двете жени се обичаха, как бе възникнала любовта помежду им, каква уговорка съществуваше между тях (със сигурност имаха уговорка относно това какви ще са една за друга), за това как управляваха животите си, напомниха на Йон за историята за Херман Р. и той още веднъж прегледа бележките си.

Как да разкажем историята на един живот? Ето един възможен вариант.

Един ден преди малко повече от десет години някакъв непознат, почти седемдесетгодишен мъж, решил да напише любовна история. Свети Валентин наближавал и един местен вестник бил обявил състезание за най-добър разказ, свързан с празника. Историята на Херман щяла да е за момиче, което хвърля ябълка. Представял си тази картина. Носил я бил със себе си цял живот. Това никога не се било случило, не би могло да се случи, биха я застреляли на място, ако се приближи прекалено много до електрическата ограда от бодлива тел. Но момичето се превърнало в реалност, когато той седнал и започнал да пише. В някакъв момент вдигнал очи, погледът му срещнал Рома, вече остарялата жена, за която се оженил. Искал да напише история за времето, когато били деца и живеели в пълен мрак. Той в Бухенвалд, а тя — скрита сред християните. Ала историята не бивало да бъде изцяло мрачна. Трябвало да съдържа надежда. (Не чуваме ли непрекъснато това?) Нима е носил картината на момичето с ябълките винаги със себе си? Не знаел откъде идва. Взирал се в Рома, в движението, с което тя прокарвала ръка през косата си, движение, което сигурно се е зародило, когато била малко момиче, и я е следвало през целия й живот, чак до старостта. Взирал се в нея и му се струвало, че тя едновременно се появява и изчезва пред очите му. Всички бариери, всички ограничения, всичката мъка, времето, всичко, което правело Херман — Херман и Рома — Рома изчезнало, а от другата страна на оградата от бодлива тел в зората той съзрял момичето с ябълките. Винаги е знаел това, винаги го е търсил, сега оставало само да го прехвърли на хартията.

Херман спечелил състезанието в местния вестник, бил написал история за надеждата и настоявал, че е истинска. (Йон обикновено настоява, че историите му не са истински, те не са и особено изпълнени с надежда.) Разказът за момичето с ябълките придобил собствен живот, взел надмощие, превърнал се в истинската история за Херман и Рома. Двамата гостували в токшоута, отново и отново разказвали историята. Херман получил договор за написване на книга, обсъждали се планове за филм.

Кучето на Йон лежеше върху парцаливо одеяло, хвърлено върху парцалив диван с портокалов цвят. То обичаше да яде сърца, бъбреци и черен дроб. И дума не можеше да става за суха храна. По-скоро би умряло от глад, отколкото да хапне от нея. Затова бе получило името Леополд^[5]. Животното беше голям черен лабрадор с бяло петно на гърдите и унил поглед. Леополд, също така наричан Лео, знаеше, че стопанинът му няма да завърши романа си, и това го притесняваше. Причината да се безпокои от този факт, въпреки че беше само куче, и то не особено дълбокомислено такова, бе, че Йон престана да ходи на дълги разходки с него. Господарят му не беше в състояние да прави каквото и да било, докато не станеше готов с книгата, освен да не я пише. Всичко друго оставаше на заден план.

Сири отговаряше за два ресторанта и имаше различен подход към работата си. За Йон обаче нещата стояха така. Опита се да обясни това на Леополд, обеща му, че когато свърши лятото и романът стане готов, всичко ще се върне постарому. Ден след ден Йон сядаше пред лаптопа си и не можеше да пише. Понякога лягаше на пода и се опитваше да спи или се взираше навън през прозореца и се чудеше защо минава толкова дълго време, преди любовната история на Херман Р. да бъде разкрита като лъжа, и защо е интересна само докато е истина, това ще рече, че се е случила в действителност. Друг път четеше вестник „Дагбладет“ в интернет и пишеше есемеси на жени, които от време на време отговаряха, ядеше фъстъци и пиеше лека бира (никога нещо по-силно през деня). Херман Р. не лъжеше за това, че е бил в концентрационен лагер. Това беше истина. Не лъжеше за това, че бе срещнал Рома в Ню Йорк петнадесет години след войната или че тя и нейното семейство се бяха крили и престрували на християни. Единственото, което не се бе случило в действителност, беше епизодът с ябълките.

Йон имаше таванска стая в къщата на Йени „Майлунд“, имаше таванска стая и у дома, в прекалено скъпата и ветровита къща в Осло, ипотекирана над осемдесет процента. Нямаше представа защо банката продължаваше да се доверява на него и на Сири и непрекъснато удължаваше крайния срок за плащане.

Наведе се над клавиатурата и написа:

„Кога започва и кога свършва една история? Херман Р. не излъга за Бухенвалд. Той излъга за ябълките. Но като излъга за ябълките (тривиализира, редуцира, сантиментализира), излъгал ли бе и за Бухенвалд?“.

Случваше се да спи в таванската стая в дома си в Осло и през нощта. Там течението беше още по-силно, отколкото в останалите части на къщата, но жена му и децата му го оставяха на спокойствие. Можеше да лежи под полегатите стени и острия таван и да пие уиски. Да свири на китара. Да сърфира в интернет. Да изпраща и получава есемеси, които изтриваше веднага. Не беше ясно кога двамата със Сири започнаха да спят в различни легла. Това не беше нещо, което той желаеше. Случваше се само понякога. Не особено често. Не беше постоянно разрешение. Тук в „Майлунд“ спяха заедно, дори правиха любов няколко пъти. Той обичаше да я гали по тесния кръст (толкова тесен заради кривия й гръб) и да прокарва пръст по шията й.

Йон се изправи и се протегна. Леополд го проследи с поглед. „Ще има ли разходка?“ Не, господарят му отново седна.

Всички в издателството вярваха, че той ще напише книгата. Затова одобриха още един аванс от двеста хиляди крони. Все пак първи и втори том се продадоха като топъл пшеничен хляб. Така говореха, така пишеше във вестниците. Ала отдавна никой не бе споменавал книгите му или писал за тях, а парите бяха свършили. Освен това Йон никога не би употребил израза „продава се като топъл пшеничен хляб“, той беше не само клише, а и неточен. Топлият пшеничен хляб вече не се продаваше като топъл пшеничен хляб. Нямаше доказателства, но беше почти сигурен, че топлият пшеничен хляб не се продава по-добре от мобилните телефони, ветровитите апартаменти (например в района, в който живееше самият той) или кремовете против бръчки. Погледна Леополд. Смисълът от кремовете против бръчки бе жените (навярно и много мъже, разбира се, никакви кучета), които купуват крема и мажат лицето си с него, да изглеждат по-млади. Да се чувстват по-млади. Да станат по-млади. Да върнат времето назад. Да престанат да остаряват и да започнат да се подмладяват.

С неохота посети един търговски център извън Осло заедно със Сири. Трябваше да купят коледни подаръци. След като приключиха, тя го помоли да отскочат до някоя парфюмерия, за да си купи овлажняващ крем.

— Пипни и виж колко е суха кожата ми — оплака се тя, взе ръката му и я прокара по бузата си.

Жената зад щанда носеше бяла престилка, все едно беше лекар или учен. „Всъщност — помисли си той — тя е митична полубогиня.“ Поговори тихо и с разбиране със Сири за състоянието на нещата. Йон, който беше ставал свидетел на няколко политически подема през петдесетте години от живота си, не можеше да не й се възхити. Гладката бяла кожа, гладката бяла престилка, гладкият бял глас. Тя изобщо не спомена смъртта, говореше за красотата. А Сири, неговата умна, критична и гневна Сири, с елегантен изкривен гръб и сухи бузи, я слушаше в захлас. Накрая даде хиляда седемстотин и петдесет крони от милиона, който тъкмо бяха внесли в общата си сметка в банката заедно с ипотеката за къщата, за крем, който съдържаше пептиди, ретинол, епидермален растежен фактор (открит от нобелов лауреат според облечената в бяло полубогиня), колаген и алфа-хидрокси киселини.

Последният том в трилогията му щеше да се отнася за времето. Йон искаше да напише химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада. Ала ако трябва да бъдем честни, не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид с това „всичко, което остава, и всичко, което се разпада“ и как би трябвало да пише за него. Никой не му противоречеше, с изключение на Леополд, който се бе изпънал на пода с каишката си в уста, чакаше и му напомняше, че една човешка година е равна на седем кучешки. „Помисли само колко години са изминали, откакто за последно се разхождах както трябва! Аз съм само едно скромно куче с големи мускули и дълги крака. Имам нужда от движение, не желая нищо друго.“

За секунда той се заигра, Йон имаме предвид, с мисълта да поеме нишката след труда на Валтер Бенямин^[6], посветен на френската столица през деветнадесети век. Естествено, щеше да се получи нещо съвсем различно. Йон щеше да напише роман, а не невероятен, непосилен труд за характерните за епохата „покрити галерии“ в Париж. Валтер Бенямин беше философ и литературовед, не писател. Романът на Йон щеше да е с изходен пункт в търговските центрове, съвременните „покрити галерии“, щеше да има описания и на предметите, не само на хората.

Въздъхна.

Жена му готвеше. Истинска храна. Никакви полуфабрикати. Хората ядяха нейната храна и това ги правеше радостни и сити. А той седеше тук година след година и пишеше роман, в който може би щеше да се говори за търговски център. Леополд вдигна голямата си глава и го погледна.

— Идеята ми — обясни Йон на редакторката си Герда — е да напиша книга, съставена от близки и далечни картини, цитати и препратки, лица и гласове, лични и общи спомени. И описания.

— Да — съгласи се тя.

— Химн за всичко, което остава, и всичко, което се разпада — продължи той.

— Да — повтори Герда. — Седни и пиши. Ще се получи добре. Забравяш, че изпадаше в паника и когато пишеше първите два тома.

— Не изпадам в паника.

Зачуди се дали тя изобщо бе чула какво беше казал. Все по-често го спохождаше подозрението, че всъщност никой не слуша какво говори.

— Не е това — настоя той. — Просто имам чувството, че нещо ми се изплъзва.

Вече никой не ядеше пшеничен хляб. Нито студен, нито топъл. Пшеницата беше новата отрова. След като роди Алма, Сири не спря да плаче. Много я болеше, докато кърмеше бебето. Той й печеше именно пшенични кифли. Само това можеше да яде жена му. Бе изтощена до смърт и дълбоко благодарна. Изтормозена, с непознато детенце в ръце. Не искаше нищо друго, освен той да й изпече още малко пшенични кифли.

Бе заблудил всички. Корицата и текстът за каталога бяха уточнени, съгласи се да чете откъси от романа на пресконференцията на издателството в края на август. Сега беше юли. Йени Брудал навършваше седемдесет и пет години. А книгата му нямаше да стане готова.

— Но какво ти се изплъзва? — попита Герда.

— Не знам. Чувствам, че всичко се разпада — оплака се той. — Не ми се получава. Няма да приключа навреме.

Погледна я отчаяно. Защо никой не го прегръщаше и не му помагаше?

— Ще бъдеш готов — отсече Герда. — Винаги се чувстваш така, когато наближава краен срок.

Йон отпи от леката си бира и погледна навън през прозореца. Дъщерите му си играеха на поляната. Алма и Лив. Алма беше тъмнокоса и тъмноока. Лив — светлокоса и лека. Беряха цветя и танцуваха под слънцето заедно с момичето, което жена му нае като детегледачка. Тя се казваше Миле. Запозна се с нея, след като Сири я взе от спирката на автобуса предната вечер, но не бе имал възможност да поговорят повече. Погледна към дъщерите си. Те подскачаха напред-назад. Лив се смееше, легна на поляната и започна да маха с ръце, все едно правеше ангел в снега, въпреки че нямаше никакъв сняг и нямаше да остави никакви отпечатъци по тревата. След нея нямаше да остане нищо. Нищо трайно. Алма се обърна и вдигна очи към прозореца, но в таванската стая беше толкова тъмно, а навън толкова светло, че беше невъзможно да види, че той стои там и я наблюдава. „Не отпускай хватката! Опитай се да водиш порядъчен живот! Пази момичетата! Защитавай ги! Не отпускай хватката!“

Може би Алма все пак разбираше, че той я вижда, защото веднага след като сведе поглед, започна да танцува диво сред високата трева. Тя се въртеше ли, въртеше, докато накрая внезапно не се прекатури. Йон се засмя. Алма отново се изправи и погледна нагоре, сякаш го бе чула. Късата й тъмна коса. Пухкавичкото й личице. Малкото й, все още неоформено тяло. Отново започна да се върти в кръг.

Йон потърси по-малката си дъщеря. Лив се намираше по-близо до гората, бе открила място, където явно растяха повече цветя. Вървеше напред, а Миле я следваше. Малкото момиче бе набрало голям букет.

Остана до прозореца. Ала вече не наблюдаваше Алма, която се въртеше и падаше, или Лив, която береше цветя. Гледаше Миле. Тя имаше дълга тъмна коса и големи очи. Хубаво тяло. Забеляза това още предната вечер. Беше на деветнадесет или двадесет години. Не беше сигурен. Срамежлива и леко непохватна. Усети колко е потна дланта й, когато се запознаха и ръкуваха, но погледът й беше ясен. Тя задържа ръката му малко по-дълго, отколкото беше необходимо. Нещо в очите й му подсказа, че въпреки младостта си го беше забелязала. Видя как тя се затича след Лив с някакво цвете. Искаше дъщеря му да го добави към букета си. Усещането, че всичко отива по дяволите, от което той обикновено не успяваше да се отърве, го напусна.

Беше хубаво да стои тук, да гледа Миле и да не мисли.

Сири затаи дъх. Нещо не беше наред. Беше свързано с Миле. Или с нещо друго. Обаче Миле определено беше част от всичко. Присъствието й в „Майлунд“. Пълничкото й тяло, дългата й тъмна коса (дълги тъмни косми върху кухненския плот, в мивката в банята, между дивана и възглавниците, по плочките на пода и рамките на вратите), хубавичкото й безизразно лице, умолителният й поглед.

Сири все по-често усещаше, че се налага да се овладее. Така ли се казваше? Да се овладее? Да бъде едно цяло. Едно тяло, един глас, една уста, една азбука, една червена нишка. Да се овладее, за да не се разпадне пред всички, да не се срине, да не се разпилее.

— Основната ти отговорност — обясни тя — е да се грижиш за Лив около пет часа дневно. Но може да обръщаш малко внимание и на Алма. Тя е на дванадесет години. Тя е…

Потърси правилната дума.

— Понякога е доста самотна.

Миле се засмя внимателно, отметна косата от лицето си и отвърна, че според нея всичко това звучи много хубаво.

Беше мек и ясен майски ден. Сири беше поканила Миле в къщата в Осло. Идеята бе да се опознаят малко по-добре преди лятото. Алма беше на училище, Лив — на детска градина, а Йон — на дълга разходка с Леополд. Даде й някакво обяснение за глава от книгата, с която не му върви.

Миле отговори на обявата за работа през лятото, която бяха пуснали във finn.no^[7]. Сири хареса имейла й. Той създаваше впечатление за топло, жизнерадостно и отговорно момиче.

„Би било фантастично да се запозная с вас и да ми разрешите да бъда част от семейството ви това лято. Ако се спрете на мен, ще направя всичко възможно да бъда добра «по-голяма сестра» на дъщерите ви, за да се чувствате сигурни, когато сте на работа.“

Може би Миле щеше да разпространи малко радост? „Може би — помисли си Сири — съществуват разпространители на радост.“ Вероятно освен това се бе повлияла, впечатлила и очаровала от факта, че майката на момичето, Аманда Браун, беше известна (във всеки случай доста известна) американка, жена творец, която живееше в Осло.

А сега седяха тук. Миле и Сири. Миле бе получила работата. Сири съжаляваше.

Усмихна се.

— Йон е писател, пише книга. Аз притежавам малък рибен ресторант на площада, на пет минути от „Майлунд“, както и ресторант в Осло. Този до „Майлунд“ се казва „Глостър, Масачузетс“, кръстен е на едно рибарско градче извън Бостън. Отворен е само през лятото, почти през цялото време ще бъда там. Има много работа. Аз…

Смълча се. Нямаше никакъв смисъл да обяснява колко беше заета покрай двата ресторанта.

— Освен това обичаме да поддържаме чисто и подредено около себе си. Би било чудесно, ако и ти се включиш. Най-добре е всички в семейството да помагат, тогава всичко върви бързо и лесно. Тъй като ще живееш при нас, донякъде също ще си член на семейството.

— Да — съгласи се Миле, но изглеждаше някак объркана. — Би било прекрасно. Много се радвам.

Момичето вдигна ръка и погали бузата си. Гривните й издрънчаха. Около китката й имаше много от тях. (Тънки. Сребърни.) Всеки път, когато движеше ръката си, както когато погали бузата си („Защо го направи?“), гривните издрънчаваха.

— През лятото ще организирам и празненство по случай рождения ден на майка ми — добави Сири. — Тя навършва седемдесет и пет години. Вероятно тогава също ще имам нужда от малко помощ.

Миле колебливо кимна.

Сири никога не носеше бижута. Нито гривни, нито обеци, нито колиета. Слагаше си единствено сватбената халка, но я сваляше всяка вечер.

Дрънченето на гривните на момичето й напомняше за времето, когато беше малка и седеше на дивана до майка си.

Представи си я. Майка й четеше, често правеше това, тя беше чела повече от всички останали на света. Когато седяха така, винаги беше съвсем тихо, като изключим всеки път, когато майка й прелистваше книгата и гривните й издрънчаваха.

— Прекарваме всяко лято в „Майлунд“ — поясни Сири и съжали за всичко.

Двамата с Йон биха могли да си поделят задълженията през деня. Бяха го правили и преди. Би могла да поема грижите за Лив сутрин, а той да я взема следобед, когато тя отиваше в ресторанта. Така бяха правили в миналото. Но без особен успех. Не можеше да разчита на мъжа си да свърши своята част от задълженията. Не можеше да…

— Голяма стара къща — поде отново тя и прекъсна собствения си поток на мисли. — Има и пристройка в градината със собствена баня и голяма библиотека, там ще живееш ти.

— Да — изкикоти се Миле.

Сири се насили да се усмихне. „Защо се кикотиш?“ Опита се да сдържи нетърпеливостта си. Почти двадесетте години в ресторантьорския бранш не се бяха отразили добре на нервите й. А и всичко вкъщи. Нещо не беше наред, но така и не успяваше да определи какво. „Какво изобщо съм постигнала през живота си?“

— Майка ми и аз живяхме в „Майлунд“, докато не навърших четиринадесет години, после се преместихме в Осло — каза тя. Налагаше се да говори нещо. — Майка ми беше книжарка. Работеше в една книжарница близо до старата пекарна, там, където сега се намира рибният ми ресторант. Ще видиш всичко това, като дойдеш. Всичко ще ти покажем, децата и аз.

Забеляза, че Миле си мисли за нещо друго, не обърна внимание на нейния малък жест — „Всичко ще ти покажем, децата и аз“.

Вратата към верандата стоеше отворена, чуваха се гласовете на съседските деца, дъщерите на Ема. Те бяха на седем и девет години (по-големи от Лив, но по-малки от Алма). Явно днес се бяха прибрали по-рано от училище. Пляскаха с ръце и си тананикаха някакво стихче, което тя помнеше от времето, когато по-голямата й дъщеря беше малка.

Под едно ябълково дърво

седеше момче, което каза:

Прегърни ме!

Целуни ме!

Покажи, че ме обичаш!

— Освен това майка ми работи дълги години в голяма книжарница в Осло, която сега е затворена. Отговаряше за чуждестранната литература. Сега е пенсионирана и се премести в „Майлунд“ за постоянно. Живее заедно с Ирма, която й помага с практичните неща. Ще се срещнеш и с двете.

— Нямаш ли братя или сестри? — попита Миле.

Веднага продължи, сякаш вече беше получила отговор: — Нито пък аз.

— Не — отвърна Сири. — Нямам братя или сестри.

Не каза: „Но повярвай ми, това не означава, че имаме нещо общо“.

Вместо това уточни:

— Имах по-малък брат. Той почина, когато беше на четири години.

— О… — промълви Миле и сведе поглед. — Колко тъжно!

— Да — съгласи се Сири.

Опита се отново да намери червената нишка.

Навремето майка й имаше мека кожа, толкова мека, че можеше да легнеш съвсем близо до нея и да пъхнеш нос между гърдите й под отворената изтъняла нощница. Миришеше хубаво. Използваше парфюм, който се наричаше L’Air du Temps.

Под едно ябълково дърво

седеше момче, което каза:

„Прегърни ме!“.

Сири помисли, че би било добре да се обади на родителите на Миле. Искаше да ги увери, че дъщеря им ще е в добри ръце. Отношенията помежду им бяха уговорени. Щяха да й дават добра заплата. Във вестниците често пишеха за местни мъже, на които им харесваше идеята да имат домашна помощница вкъщи, както и за детегледачки и бавачки, с които се бяха отнесли зле — филипински момичета, на които плащаха извънредно малко, а очакваха от тях да работят по 24 часа на ден, или млади жени, които се грижеха за чуждите деца, за да могат да издържат своите в родината.

— Ще се грижим добре за нея, тя ще бъде като част от семейството — обеща тя.

— Чудесно — отвърна Аманда Браун, — но Sweet Pea^[8] е пълнолетна и прави каквото си иска.

— Sweet какво?

Майката на Миле тихо се засмя.

— О, това обръщение просто е останало… Sweet Pea. Така я наричахме, когато беше малка.

Сири продължи:

— В къщата има достатъчно място, ако решите да я посетите през лятото. Добре сте дошли. Бих искала да ви поканя и на вкусна вечеря в „Глостър, Масачузетс“, нашия летен ресторант.

Нямаше представа защо казваше всичко това. В действителност не искаше да дойдат.

— О, не! Хиляди благодарности. Микел и аз не бихме искали да ви притесняваме.

По гласа й разбра, че на другата жена й бе станало неудобно.

— Отдавна сме го планирали — сподели Аманда. — Миле е на деветнадесет години и с нетърпение очаква да започне да работи и да изкарва пари. Надяваме се това да й помогне да реши какво би искала да прави по-нататък.

Сега Сири седеше срещу тази пълничка и задъхана тийнейджърка, а ръката й нервно потрепваше върху масата. Налагаше се да се овладее, за да не я постави тежко върху тази на момичето. „Престани! Вземи се в ръце! Не трепери, моля те!“ Не беше прекалено късно. Все още бяха в Осло. Все още можеше да каже: „Нищо няма да излезе от тази работа“. Но не смееше. Момичето разчиташе на това. Беше решено.

По-късно сподели с мъжа си:

— Майка й я нарича Sweet Pea.

— Аха — отвърна Йон.

В този момент мъжът й все още не беше срещнал Миле и беше категорично против плановете да вземат детегледачка със себе си в „Майлунд“.

— От нас също ли се очаква да я наричаме така? — поинтересува се той.

— Не, не. Просто… В нея няма нищо сладко.

Миле се бореше с пролетна настинка, която така и не преминаваше. Очите й бяха зачервени, беше бледа и често й се налагаше да си духа носа. Сири се опита да поговори с нея за много неща, но разговорите помежду им не вървяха. Бързо разбра, че що се отнася до момичето, човек винаги получаваше два типа отговори — тънко и колебливо „дааа“, което би могло да означава както „да“, така и „не“ или „не знам“. Или кикотене, което също би могло да означава „да“, „не“ или „не знам“.

Миле гледаше право към нея.

Под едно ябълково дърво…

В тийнейджърката имаше нещо, може би погледът й, което напомняше на Сири за самата нея, когато беше на тази възраст. Нямаше желание да се връща към миналото. Усмихна се (вместо да си поеме дълбоко дъх) и се зачуди как да се измъкне от тази ситуация. Йон беше прав. Това беше лоша идея. Изключително лоша идея.

Седеше момче, което каза…

Съседката Ема извика дъщерите си. „Прибирайте се!“ Момичетата се засмяха и се затичаха към вкъщи.

— Значи, се договорихме — заключи Сири. — Ще дойдеш на двадесет и пети юни. Ще те чакам на автобусната спирка. Всичко ще бъде наред. Съвсем наред.

Миле си обеща, че през лятото ще стане съвсем нов човек — и отвътре, и отвън, щеше да се промени от главата до петите. Когато се върнеше в Осло през август, всички щяха да кажат: „Миле, какво се е случило? Направо не можем да те познаем“. Тя щеше да се усмихне потайно и да отговори: „Нищо не се е случило, просто прекарах едно хубаво лято“.

В пристройката беше съвсем тихо. Толкова тихо, че човек можеше да мисли. Да се моли.

Голямата бяла къща принадлежеше на Йени Брудал. „Тъщата от ада“, процеди Йон и побърза да се усмихне на Миле (когато той й се усмихваше по този начин, тя разбираше, че между тях съществува нещо специално) и да я помоли да не издава на никого как бе нарекъл Йени, която въпреки всичко беше баба на Алма и Лив. „Преструвай се, че никога не си чула думите ми“, усмихна се отново той.

Миле беше в „Майлунд“ едва от няколко дни, когато една сутрин остана насаме с Йон в голямата кухня. Той беше в собствения си свят. Тя се запита дали си мисли за книгата, която пише, дали е толкова погълнат от нея, че дори не я забелязва. Той си приготвяше кафе, а тя обикаляше из помещението и търсеше хляб, масло, конфитюр, сирене и салам за закуска за себе си и Лив. Застана съвсем близо до него и започна да маже филиите с масло. „Ще кажеш ли нещо? Забелязваш ли, че стоя до теб?“

Нищо. Йон мълчеше. Ала изведнъж протегна ръка и погали косата й.

Тя вдигна очи и го погледна, но той бързо отдръпна ръката си.

— Чудесно… — промърмори той, като че ли на себе си. — Чудесно.

После, без да отвърне на погледа й, взе чашата с кафе и излезе.

Когато беше по-малка, Миле обичаше да реши дългата си тъмна коса, да си облича хубави рокли или тесни дънки, да се гримира и после да влиза в някоя стая или да минава по някоя улица, за да провери колко хора ще я забележат. След нея се обръщаха момчета и мъже, заговаряха я, желаеха я. Гърдите й пораснаха още на десет години. Майка й беше висока, слаба, твърда и плоска. При нея нямаше за какво да се хванеш. Приличаше на напрегнат трамплин, който веднага те връща, ако скочиш върху него.

Тя настояваше дъщеря й да крие гърдите си под големи детски памучни пуловери. Купуваше грозни пуловери и ги опаковаше в хубава хартия, все едно бяха истински подаръци. Изненади. „Купих ти подаръче, миличка. Нося ти изненадка.“ Винаги пуловер размер M или L. Бели, розови или сини пуловери с овална яка. Миле имаше собствен стил, пестеше пари и ходеше на битпазара. Там си намираше дълги тениски, които използваше като рокли над дебели износени чорапогащници. Купуваше тесни пуловери, къси поли в ярки цветове, шалове и ботуши на високи токчета. Двете с майка й винаги се караха за дрехите й. Кавгите започнаха, когато се появиха гърдите й, големите гърди, които привличаха вниманието на мъжете.

Тя се казваше Миле, умалително на Милдред, но я наричаха и Sweet Pea. Харесваше й, че мъжете се заглеждат по нея. Искаше й се да направят повече от това. Искаше й се да се сгуши в някого и да не бъде отпратена.

Миле не говореше много и затова хората често я вземаха за срамежлива или плаха. Не разказваше за детството си пред никого. Не споменаваше, че майка й я е снимала, докато спи, докато се къпе или си играе. Не споделяше с приятелите си, че майка й е човек на изкуството и че снимките на малката Миле са изложени в галерии и публикувани в книга, която се казва „На Аманда“.

Погледни към мен, Миле! Точно така! Не мърдай!

Погледни към мен!

Постой така още малко!

Аманда направи хиляди снимки на дъщеря си, докато беше малка. С течение на времето на Миле започна да й се гади само при мисълта да бъде снимана. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка снимките, направени й, след като порасна и категорично забрани на майка си да я снима. „Никакви снимки повече!“ Майка й бе нарушила личното й пространство по време на детството, тя и нейният фотоапарат. Бе я карала да позира по безброй различни начини — „Гледай сериозно, Миле!“; „Гледай весело!“; „Преструвай се, че ме няма!“ — да играе ролята на Миле, да играе ролята на дете, на дълбокомислената дъщеричка на Аманда. Мразеше тази книга, мразеше снимките си — понякога с дрехи, понякога почти гола. Книгата по някакъв начин бе отнела част от нея. Колко типично за майка й да я нарече „На Аманда“, сякаш дъщеря й бе просто нейно продължение, израстък или придатък. Когато навърши шестнадесет години, Миле започна да обикаля библиотеките и да взема всички екземпляри от книгата със снимките си. Така и не ги върна.

Не разказа на никого за онзи път, когато баща й я носеше на ръце сред високата трева. Помнеше, че той тичаше. Помнеше дъха му по бузата си. Голямата му уста, която шепнеше:

— Трябва да побързаме, Миле! Не се обръщай!

Тогава косата й беше тъмна, къса и къдрава. Беше на две, може би три години. Повтаряха й, че е малка за възрастта си. Самата тя не помни да са й го казвали по време на детството, но знае, че са го споменавали много пъти по-късно, когато вече беше пораснала. „Ти беше толкова малка и красива за възрастта си, като кукличка. Сега направо не мога да те позная.“

Помни, че баща й, Микел, тичаше през високата трева и я носеше на ръце, помни усещането за подскачане нагоре-надолу, нагоре-надолу, топлия му дъх по бузата й.

Когато навърши пет години, вече можеше да изпее своето име и имената на родителите си, както първите, така и фамилиите им, къде живеят и какви са телефонните им номера. Майка й измисли специално стихче за нея, песен с цялата необходима информация (име, адрес, телефон), която тя можеше да изпее, в случай че се изгуби и се наложи да потърси помощ от непознати. Според майка й всичко се запомняше по-лесно, ако можеше да бъде изпято. Страхуваше се, че дъщеря й ще се изгуби или ще изчезне.

Миле беше толкова малка (като кукличка), много по-малка от другите момичета на нейната възраст. Ала после стана голяма. Промяната настъпи изведнъж, като че ли в рамките на един ден. Тялото й се разви прекалено рано (поне така казваха хората и правеха тъжни физиономии). Появиха й се бедра, корем и гърди, а тя беше само на десет години. Майка й обясни, че вече трябва да престане да пее песента, която бе измислила за нея.

Но дълго преди това, дълго преди да се появят бедрата, коремът и гърдите, баща й я носеше на ръце и тичаше през високата трева. Помни топлия му дъх по бузата си, голямата му уста, с която я целуваше и гъделичкаше по корема, докато не се разхълцаше от смях. Голямата уста, която прошепна: „Трябва да побързаме, Миле! Трябва да побързаме! Не се обръщай!“. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Помни колко висока беше тревата, колко големи бяха короните на дърветата, зеленината, която ги обгръщаше, но не помни къде се намираха (място в провинцията, което бяха наели? На гости на приятели на родителите й?) и защо се налагаше да бързат.

Дали не бягаха от майка й и нейния фотоапарат? Или от нещо друго? Може би не беше важно? Въпреки всичко все още й се струваше важно. Няколко години по-късно попита баща си защо са тичали, защо се е налагало да бързат, но той не разбра за какво му говори.

— Може би ти се е присънило — предположи той.

Когато навърши девет години, баща й пожела да я научи да кара кънки. Точно до мястото, където живееха, имаше пързалка. Миле никак не харесваше кънките. Не успяваше да запази равновесие, често падаше, удряше се много по-лошо, отколкото когато падаше на земята. Когато падаше например на асфалт, една много по-добра повърхност от леда, получаваше ожулвания и драскотини, които можеше да види и следи след това. Болеше, но се преживяваше. Когато обаче паднеше на леда, нараняването оставаше невидимо. Съсипваше нещо вътре в тялото си, което никога не зарастваше.

Миле никога не си бе чупила ръка или крак, не беше ходила с гипс, но всеки път, когато падаше на леда (а това се случваше често), имаше чувството, че някаква малка, но значима кост в тялото й се строшаваше.

— Тя има слаби глезени — заяви майка й. — Не я принуждавай да кара кънки. Не можете ли да правите нещо друго заедно?

— Не е вярно — отвърна баща й. — Що за глупост е това?

— Не си ли виждал глезените й? Те са много тънки. Кукленски глезени. Затова не успява да запази равновесие. Никога няма да може да пази равновесие.

— Никога не съм чувал подобна дивотия.

— Аз също имам слаби глезени! — развика се майка й. — От мен ги е наследила. Всички в семейството ми имат слаби глезени.

Родителите й често я обсъждаха, все едно тя не беше там. Случваше се почти непрекъснато. Може би мислеха, че не ги слуша или че все още е прекалено малка, за да разбере за какво говорят? Това съвсем не беше така.

Миле се качи право в стаята си, свали чорапогащника си и започна да изучава глезените си. Те бяха слаби. Постави палеца и показалеца си върху десния си глезен. Усмихна се. Трябваше да запомни това.

„Аз съм Миле. Имам слаби глезени. Наследила съм ги от майка си, Аманда. Тя също има слаби глезени. Всички в семейството на Аманда, което е и моето семейство, имат слаби глезени.“

На кънки всяка неделя. Въпреки глезените. Баща й не вярваше на думите на майка й.

— Самият аз имам изключително силни глезени — увери я той. — И при теб е така. Хайде!

Протегна й ръка.

— Хайде, Миле!

Тя стоеше на ръба на пързалката, зъзнеше и наблюдаваше хората, които профучаваха край нея. Ледът беше приятел на всички останали, но не и на нея. Имаше си обяснение — слаби глезени, но баща й не го приемаше.

— Хайде, Миле!

— Не искам!

— Добре! — отвърна той. — Предизвиквам те! Ако спечелиш, повече няма да те карам да излизаш на леда. Ще си отидем вкъщи. Ако аз спечеля, ще се осмелиш да дойдеш при мен.

Миле се сконфузи. Пристъпи от крак на крак. Баща й винаги превръщаше всичко в състезание.

— Едно, две, три! — извика той. — Хайде, Миле! Едно, две, три!

Тя неохотно вдигна ръка и прошепна:

— Едно, две, три!

После малко по-силно:

— Камък, ножица, хартия!

Произнесоха го в хор.

— Камък! — каза тихо Миле и сви юмрук към баща си, който вече бе отворил ръка и обявяваше:

— Хартия!

Той се усмихна.

— Хайде, Миле! Ела при мен.

Момичето направи крачка напред. Не се носеше по леда. Ако се опиташе да го направи — да се носи по леда като фигуристка, щеше веднага да се сгромоляса и да падне. Заби острието на кънката в леда, за да се задържи на него. Глезените й трепереха. Тромаво продължи напред. Краката й замръзваха. Баща й я хвана за ръка.

— Чудесно! — окуражи я той.

Заваля сняг. За момент двамата останаха съвсем неподвижни, хванати ръка за ръка и загледани в едно момиче с черно палто, което се въртеше покрай тях.

Искаше й се баща й да каже: „Какво ще кажеш да погледаме малко, вместо да се пързаляме? Необходимо е време, за да се научиш да караш кънки. За никъде не бързаме. Може просто да постоим тук“.

Снеговалежът беше силен и мек. На Миле й се щеше да може да се върти по леда като момичето. За девет години тялото й, малко за възрастта й, се бе движило много по земята, но никога не се бе въртяло. А после дойде време за корем, бедра и гърди.

— Не е естествено да изглежда така, когато е на десет години — бе чула баща й да споделя с майка й.

Тя само бе вдигнала рамене и отговорила:

— Свиквай.

Родителите й продължаваха да мислят, че дъщеря им не ги чува, въпреки че се намираше в същата стая.

Колебливо се приплъзна към баща си. „Хайде, Миле!“ Да не би той да мислеше, че би могъл да спре развитието на тялото й с физическа активност?

Момичето с черното палто хвана единия си глезен и придърпа крака си към себе си. Палтото й, скелетът й, снегът и Вселената я последваха. Момичето се въртеше ли, въртеше, докато накрая не се превърна в колона от дим.

Ако Миле затвореше очи и преброеше до три, когато отново ги отвореше, времето щеше също да се завърти и да тръгне по-бързо, а момичето — съвсем да изчезне.

Зима след зима двамата с баща й караха кънки заедно, понякога спираха за малко и гледаха момичето с черното палто. Но като цяло тези недели бяха вечна битка с леда, с тялото й и не на последно място — един с друг.

— Хайде, Миле, хайде!

— Не! Не искам!

— Не се страхувай! Престани да гледаш непрекъснато назад! Тогава губиш равновесие и падаш!

— Можеш ли да вземеш Лив и да отидете да наберете цветя? — попита Сири, увивайки дългата си коса между пръстите си. — Например на поляната зад къщата.

Никак не беше впечатлена от работата на Миле като детегледачка. Момичето разбираше това. По-възрастната жена дори не успяваше да реши каква дума да използва, що се отнася до нея — детегледачка, бавачка, помощница, приятелка на семейството. Като че ли всичко й звучеше грешно. Особено защото Сири всъщност отказваше да гледа на себе си като на жена, която има нужда от помощ с каквото и да било. Поне не и с децата си. Може би мислеше, че Миле не я вижда, ала тя я виждаше цялата, виждаше я, въпреки че Сири не знаеше за това.

С Йон нещата стояха съвсем другояче. Веднъж я целуна по бузата. Поне тя си помисли, че това, което той направи, беше целувка, приличаше на такава.

Случи се през първата седмица от юли. Помнеше, че почука на вратата на кабинета му, пъхна глава вътре и попита:

— Има ли проблем да изтичам до магазина и да взема няколко списания за Лив, въпреки че вали дъжд?

Той се обърна и я погледна.

— Къде е тя?

— В градината. Отказва да се прибере, иска да тича в дъжда. Помислих, че бихме могли да измислим нещо друго, докато се оправи времето. Тя вече е съвсем мокра и е започнала да замръзва.

— Бихте могли да четете книга — предложи Йон.

— Да — поколеба се тя. — Разгледах голямата библиотека в пристройката, но там не видях никакви детски книги.

Той се изправи.

— Може да слезем в хола и да потърсим нещо. Всички произведения за деца са там.

Йон мина покрай нея, излезе през тясната врата и тогава, в рамката на вратата, сякаш почти случайно, устните му докоснаха бузата й. Не продума. Не я погледна. Като онзи път в кухнята, когато прокара ръка през косата й.

— Книгите са от времето, когато Сири и Сивер са били деца — обясни той.

Когато слязоха по дългото стълбище, Йон й показа вратата към хола. Тя мислеше, че ще дойде с нея да изберат нещо за четене, но явно нямаше да е така.

— Най-долният рафт вляво — упъти я той. — Трябва да се връщам на работа.

Започна да се качва по стълбите и извика: „Облечи сухи дрехи на Лив!“.

Когато Миле гледаше Сири, обикновено си мислеше: „Тя започва да остарява. Над четиридесет години е. Нещо не е наред с гърба й. Той е крив и често я боли. Когато говориш с нея, се налага да се наведеш леко встрани. Аз съм млада. Устните, кожата и ръцете ми са млади. Никой не може да види всичките ми строшени кости. Мъчно ми е за нея. Гърбът й е изкривен, винаги я боли, а когато е била малка, брат й се е удавил в едно езеро в гората, докато тя е стояла отстрани и е гледала“.

Миле се движеше безшумно из къщата и подреждаше. Йон й разказа, че когато братът на Сири починал преди повече от тридесет години, всички спрели да говорят с нея. Тогава тя била само на шест. Дори Йени не говорела с нея. А тя беше майка й.

Йон понижи глас:

— Знаеш какво мисля за нея.

Но, поне така й каза той, един стар човек на име Ула направил за момичето къща за кукли с миниатюрни мебели и куклички, за да има нещо, за което да си мисли, различно от Сивер.

Миле се сети за Сири. Тя беше в ресторанта. Не биваше да я безпокоят. Винаги (или почти винаги) отговаряше кисело, когато я попиташе за нещо.

Йон никога не отговаряше кисело, напротив, изглеждаше почти радостен, когато тя почукваше на вратата на кабинета му, за да му зададе някакъв въпрос. Винаги я канеше да влезе и да седне и разговаряха.

Миле познаваше Йон само от няколко седмици, но беше убедена, че между тях има нещо. Нещо, което не можеше да се изрази с думи.

Истината бе, че не бе успяла да се предпази от него.

Първия път, когато го видя, той стоеше на ъгъла на улиците „Акешгата“ и „Карл Юхан“ и настойчиво се взираше в нещо или някого. Годината беше 1993-та, Сири беше на двадесет и пет. Запита се какво ли гледа непознатият, имаше достатъчно време да разбере, преди той да я забележи.

Беше висок и тъмнокос, слаб като скулптурите на Алберто Джакомети^[9], носеше износени дънки, бяла ленена риза и развяващ се шлифер. Беше красив мъж, но в блестящите му втренчени очи се долавяше нещо притеснително.

Стоеше съвсем неподвижно в ъгъла, непоклатим като скала. Напомни й за статуята на крал Хокон Седми^[10] на няколко квартала оттук, тази, която тя подминаваше и поздравяваше всяка вечер на път към вкъщи след работа.

Той стоеше там, мъж, когото тя все още не познаваше и който скоро щеше да обърне погледа си към нея — развяващ се шлифер, притиснат към гърдите му вестник (подобно на статуята, която държеше униформена шапка до гърдите си), слаб, прав, обрулен от вятъра, смел мъж колона.

Сири беше на път за работа, поредното богаташко събиране, състоящо се от клиенти, които плащат щедро и вярват, че да си поръчаш вино за 1000 крони е същото като това да се храниш добре. Две години по-рано тя работеше като главен готвач в един ресторант на улица „Фрогнервайен“, който впоследствие фалира. Сега ръководеше собствена фирма за кетъринг — „Храната за тържества на Ирис“, и имаше време за мислене. Не че мисленето задължително беше предимство. Най-много й се искаше да се отърве от всичко.

Хора, които нямаха нищо общо с ресторантьорския бранш, често я питаха дали бе решила да стане готвач, защото още от дете бе показала особени кулинарни заложби. Все едно я оприличаваха на малка балерина, която танцува на пода в хола, докато нейните родители, баби, дядовци, лели, чичовци и съседи въздишат и възхитено мълвят: „Да, някой ден ще я видим на сцената“. Но всъщност не. Не беше така.

Доколкото Сири изобщо размишляваше върху избора си на работа, тя гледаше на себе си като на занаятчия, също като баща си и за разлика от майка си. В детството й нямаше никакви сетивни преживявания, свързани с храна (с изключение на къкрещите на печката манджи на майка й и сладоледа с вкус на шамфъстък във фризера).

Тя беше трудолюбива, беше от хората, които се справят с живота. В ресторанта на улица „Фрогнервайен“ започна като помощник-готвач, успя да се издигне до главен готвач (без никакво време за мислене) и тъкмо беше на път да го превърне в наистина качествено заведение, когато той фалира. А сега глупавият кетъринг. Той наистина се превърна в незабавен икономически успех и й даде време за личен живот, но въпреки всичко й се струваше нетърпим. Това беше единствената дума, която й идваше наум.

Делови вечери, сватби, фирмени празненства и коледни трапези. Дебели богаташи, които молеха за „Шато Петрус Померол“ и мислеха, че колената й ще се подкосят от това. Нетърпимо.

Беше хванала дългата си тъмна коса в стегната конска опашка, носеше жълти ботуши на високи токчета и късо жълто есенно палто с колан, наследено от майка й. Имаше леко крив гръб, който понякога й причиняваше болка. Останалите невинаги му обръщаха внимание. Забелязваха я по съвсем други причини.

Но ако Йон, който година след година щеше да гали изкривяването и да се опитва да го изправи, би решил да направи коментар за гърба й, тя вероятно би отговорила:

— Изкривяване, малка грациозна чупка в кръста, сякаш съм направила циганско колело и съм застинала, докато се опитвам да се изправя, все едно съм замръзнала, преди движението да е завършено.

Беше поканила Йон на вечеря у тях за първи път. Отвори последната кутия с патешко конфи^[11], която бе донесла със себе си от Франция, свари няколко картофа и приготви зелена салата.

Но преди това, преди да приготви вечерята, преди той да свали палтото си и да легне върху нея, толкова слаб, че костите му оставяха следи по тялото й, преди да я събуди на следващата сутрин и да прошепне, че тя се е превърнала в част от него, Сири тръгна към „Акешгата“. Мина покрай централите на вестниците „Дагбладет“, „ВГ“ и „Афтенпостен“, по онова време те се намираха една до друга. Погледът й падна върху мъжа, напомнящ й за статуята на крал Хокон Седми, който се взираше по протежението на „Карл Юхан“. Тя отново се запита какво толкова гледа, тъй като той не преставаше. Упорито се взираше в нещо и не я забелязваше.

Той се намираше на другата страна на улицата. Проследи погледа му. На „Карл Юхан“ не беше кацнало НЛО, нито замъкът на кралското семейство, нито Стуртингът^[12] бяха избухнали в пламъци, от балкона на хотел „Гранд“ не им махаше нобелов лауреат, но — и това е чистата истина — пред пекарната „Самсон“ на площад „Егерторге“ стоеше млада руса жена в тясна къса черна пола на бели слончета, която сякаш се полюшваше към него.

Точно така, да!

Той се взираше в жена. В млада и красива жена. Нищо кой знае какво.

Сири си пое дъх и погледна от него към нея. Като че ли той се опитваше да я привлече към себе си с поглед. И това явно вършеше работа. Блондинката се протегна и започна да се полюшва още по-силно.

Сири помисли, че ако непознатият (подобен на замръзнала и смела каменна колона) не престанеше да се взира в младата жена, а тя продължеше да се полюшва към него, белите слончета щяха да се откъснат от миниполата й и да затрополят в транс към него.

Не помни дали си бе помислила още нещо, нещо, различно от слонове, които тичат лудо по улиците на Осло, но ако се наложеше да изрази с думи какво почувства, когато видя Йон за първи път (преди той да я забележи и преди да научи името му), навярно би казала: „Не е за вярване, че съществува жена, която се хваща на този номер. Не е за вярване, че тя се връзва на най-стария флиртаджийски номер — мъж, който се взира в нея. Какво си мисли? Че той я вижда? Че прониква в душата й? Че я съблича с поглед? Че е решил, че желае именно нея, и неговият интерес (или внимание) е само част от това, което ще й покаже, когато тя стане негова? Че той, големият съблазнител, се е влюбил в нея, докато тя се полюшва пред пекарната «Самсон»?“.

„Глупави жени и досадни мъже — повтаряше често майка й, когато Сири беше малка. — Всички са самотни и настояват да бъдат забелязани, приличат на малки деца, които стоят в някой ъгъл в стаята и плачат с глас.“

Сири искаше да даде урок на този мъж, който явно вярваше, че може да привлече която и да е жена към себе си само с поглед. Махна ластика и пусна дългата си тъмна коса. Тръгна по улицата от своя ъгъл към неговия. Една стъпка, две стъпки, три стъпки. Блондинката с полата на слончета скоро щеше да бъде само спомен. Четири стъпки, пет стъпки, шест стъпки. Той я забеляза. Седем стъпки, осем стъпки. Вече се взираше в нея. Тя прекоси улицата, а той започна да се чуди защо усилията му не дават резултат. Девет стъпки. Сири отметна коса. Десет стъпки, единадесет стъпки. Мина покрай него. Дванадесет стъпки. Той остана зад гърба й. Тринадесет стъпки. Сега ти си само спомен.

Нещата биха могли да приключат с това и всичко щеше да е различно, ако в една дъждовна нощ три седмици по-късно Сири не беше попаднала на него на площад „Седми юни“^[13], точно там, където стоеше статуята на крал Хокон Седми с цялата си смелост. Тя се прибираше от работа. Валеше. Водата под краката й бълбукаше. Замръзваше до кости. Студеният дъжд предупреждаваше за безмилостна есен, въпреки че бе едва последната седмица от август. Внезапно той изникна пред статуята. Вече изобщо не приличаше на нея. Самият крал не беше повлиян от времето. Той си оставаше смел и висок, независимо колко вода се изливаше върху него. От своя страна Йон, чието име тя все още не знаеше, изглеждаше мокър и замръзнал, приличаше по-скоро на голямото черно куче, което старият Ула си взе, след като овдовя.

Сири присви очи към него. Веднага разпозна досадния красив непознат, когото беше игнорирала преди три седмици. Този, когото бе разобличила като мъж, който вярва, че би могъл да привлече всяка жена към себе си само с поглед, и който й бе напомнил за статуята, пред която стоеше сега. Чакаше ли я? Тя не вярваше в съдбоносни случайности, но това си беше съдбоносна случайност — да попадне на него там, посред нощ, с крал Хокон Седми за свидетел. Той не би могъл да знае, че когато го видя на ъгъла на „Акешгата“ и „Карл Юхан“, тя се бе сетила точно за тази статуя. Не би могъл да знае, че си бе помислила каквото и да било, че изобщо беше мислила за него (нали се престори, че не го забелязва). Не би могъл да знае, че тя минава по този път на връщане от работа всяка нощ. За разлика от блондинката с миниполата на слончета, Сири не беше жена, която се връзва на номера — нито на взиране, нито на лоши реплики, нито на идеята за съдбоносни срещи. (Самата дума „съдбоносен“ й звучеше прекалено глупаво.)

— Здравей — поздрави я непознатият.

Площад „Седми юни“ беше пуст. Часът беше почти три през нощта, нощите вече не бяха светли. Но тя не се страхуваше. Никога не се страхуваше в Осло. Наложи му се да извика, за да може тя да го чуе през дъжда. Стояха от двете страни на статуята.

— Здравей — отвърна Сири.

Той направи крачка към нея, улови погледа й.

— Изплаших ли те?

— Не.

Той посочи към себе си, към подгизналото си палто, което се бе залепило към тялото му, и отбеляза:

— Дрехите му са мръсни, но ръцете му са чисти, ако разбираш какво искам да кажа.

Не го разбра. Чак след като се ожениха и се роди Алма, се сети, че това е било цитат от песен на Боб Дилън.

— Не мръсни, а мокри — уточни тя.

Сири обичаше да придава смисъл на нещата, искаше всичко да е правилно, никога не пренебрегваше фактите, отделяше много време на това и често поправяше другите.

— Дрехите ти не са мръсни, а мокри — повтори тя и внимателно се усмихна. — Има известна разлика.

Той я погледна в очите, усмихна се и пристъпи към нея.

— Съвсем подгизнали! — съгласи се, внимателно докосна бузата й и избърса една дъждовна капка от нея. — Твоите също.

Две години по-късно, когато Сири вече бе омъжена за Йон и в напреднала бременност с първата си дъщеря, баща й, Бу Андерс Валин, почина. Тя събра багажа си в една чанта и отпътува от „Майлунд“ за Стиле на остров Готланд, където баща й се премести след смъртта на малкия Сивер през 1974 година. Живееше заедно с жена на име София.

През първите години Бу Андерс Валин посещаваше Йени и Сири доста често. Рождени дни. Бъдни вечер. Веднъж, вероятно през 1977 година, забрави да донесе подаръка, който бе купил за рождения ден на дъщеря си от един магазин за детски играчки в Стокхолм (Сири ставаше на девет години). В опит да закърпи положението отиде в кухнята, взе една ножица от кухненския шкаф и наряза палтото си. Превърна го в малка мантия за дъщеря си.

— Ето! — заяви той. — Заповядай, Сири Брудал-Валин! Това е мантия невидимка, донесена в „Майлунд“ от един вълшебник от Швеция. Когато си я сложиш, никой няма да може да те види, но ти ще можеш да виждаш всички.

Майка й завъртя очи и се изправи, но се спъна заради високите токчета на жълтите си обувки. До гуша й бе дошло от номерата на баща й. Той остана чак докато Сири заспа. Тя още помнеше как той седна на ръба на леглото й и изброи всичко, което би могла да направи на следващия ден, тъй като вече имаше мантия невидимка.

Можеш да виждаш всички, но никой не може да те види.

Можеш да чуваш всички, но никой не може да те чуе.

Можеш да докосваш всички, но никой не може да те докосне.

Сири имаше само три снимки на баща си.

Първата, черно-бяла, беше на тях двамата заедно. Той лежи на дивана със затворени очи, косата му е къса, кестенява, блестяща и гладка. Навярно е използвал гел за коса. Сресал я е на една страна. Ризата му е разкопчана. Върху корема му лежи бебенце — бледо, закръглено и топло като прясно изпечен хляб. Сири е едва на един месец. И двамата спят.

Когато Йени почина есента на 2010 година (почти по същото време, по което трите малки момчета откриха останките на Миле в гората), след нея останаха дневници, състоящи се от кратки, телеграфни записки. През октомври 1968 година, горе-долу когато е била направена снимката на малката Сири, е записала: „Не издържам на пищенето! Не ставам за това! Никога повече! Единственият, който успява да я накара да спре да плаче, е Бу Андерс. Слага я върху корема си и двамата заспиват. Благословен сън.“

Втората снимка е на баща й, нея и Сивер. Това е единствената снимка, която тя притежава, на която баща й е с двете си деца. Годината е 1973-а. Снимката отново е черно-бяла. Застанали са един до друг на двора в „Майлунд“. Баща й стои по средата и държи брат й за ръка. Сири е малко встрани. Тя е на пет години и изглежда много сериозна. Есен е. Всички носят дебели пуловери. Ще ходят на разходка в гората. Сивер носи плетена шапка. Тук е на три години и се усмихва до уши. Вероятно фотографът е майка й.

Третата снимка е от 1986 година. Косата и брадата на баща й са побелели. Брадата му покрива почти цялото му лице. Той седи на пейка в градината пред къщата от варовик в Слите. Държи букет диви цветя в ръка и го подава на фотографа, сякаш казва „Заповядай! За теб са!“. София направи снимката и я изпрати на Сири, захваната с кламер към една картичка, на която пишеше: „Здравей, Сири, поздрави от баща ти, който се чувства добре. Липсваш му. Честит осемнадесети рожден ден!“.

Сири винаги се бе чудила защо баща й не й бе писал сам. И защо той (или София) й беше изпратил тази снимка, на която лицето му не се виждаше. Само много коса и стърчаща във всички посоки брада. Какво искаше да й каже с това? Наистина ли му беше мъчно за нея?

Сега той си беше отишъл на седемдесет и девет годишна възраст. Беше починал през нощта срещу петнадесети юни 1995 година. Сири научи още същата сутрин. София й се обади.

— Баща ти е мъртъв — обяви тя със звънлив, едва ли не радостен глас.

Много години по-късно след няколко чаши вино Сири се опита да имитира как бе прозвучал гласът на София пред мъжа си. Не успя. Все едно да се опиташ да изпееш песен, която си сънувал.

Йон я погали по косата.

— Обясни ми — подкани я той, — какво беше толкова специално в начина, по който ти го съобщи?

— Не знам — отвърна тя. — Прозвуча красиво. Не думите й, все пак ми стана мъчно, въпреки че не го познавах особено добре, а начинът, по който звучеше гласът й — като камбанка.

Сири искаше да види баща си за последен път, да го види мъртъв. Да свърже в съзнанието си момента, в който той лежи на дивана с разкопчана риза и нея върху корема си, с този, в който лежи мъртъв в леглото си.

— Ще го оставя за едно денонощие — обясни София със звънливия си глас. — Но после ще дойдат да го вземат.

Сири не попита кои са „те“. Предполагаше, че става дума за погребалните агенти от остров Готланд и че възрастната жена вече бе говорила с тях, както и с лекаря, който го бе произнесъл за мъртъв, и се бяха съгласили, че Бу Андерс може да остане в леглото си още един ден, така че единственото му живо дете да може да дойде от Норвегия и да се сбогува.

Пътуването беше дълго. Първо с кола от „Майлунд“ до Осло. Йон караше. Настоя да остане с нея през целия път, да бъде с нея в случай на нужда. Ами ако внезапно получеше контракции? Тя отказа. Искаше да направи това сама. Той имаше достатъчно работа по последната коректура на сборника си с разкази. Успокои го, че ако действително получи контракции, просто ще роди в Слите.

Продължи със самолет от летището във Форнебю^[14] до Стокхолм. Последва още един полет — от Стокхолм до Висбю^[15], накрая кратко пътуване с кола оттам до Слите.

В препълнения малък витлов самолет от Стокхолм до Висбю Сири седеше до някакъв мъж на средна възраст. В момента, в който излетяха, той се оплака, че тя заема прекалено много място. Сири беше бременна в седмия месец. Мъжът смяташе, че тя е трябвало да запази две седалки, че големият й корем заема част от неговото място, от мястото, за което той си беше платил. Вайкаше се, че не можел да се движи, да мести крайниците или погледа си, без коремът й да му се изпречи. „Това е неприятно и несправедливо“, заяви той и извика стюардесата. Сири усети как бузите й пламнаха. Мъжът се разпали още повече. Когато стюардесата дойде, думите му вече излизаха на пресекулки.

— Голяма… Прекалено голяма… Моето място… Не съм избрал да седя тук… Не мога да се движа…

Той жестикулираше и викаше, но беше заглушен от витлата на самолета. Стюардесата се огледа. Да извика ли капитана? Другите пътници неспокойно се въртяха на седалките си. Балтийско море проблясваше в зелено на стотици метри под тях.

Сири постави ръце върху големия си корем, незабележимо се залюля напред-назад и впери поглед в джоба на гърба на седалката срещу нея. Детето се движеше. Не с малки ентусиазирани ритания и удари с юмруци. Беше станало прекалено голямо за това. Вече се движеше бавно. Беше момиче. Тя не успяваше да си го представи. Ръце, крака, корем, полови органи, колена. Кожа. Всичките миниатюрни и съвършени, поне така се надяваше. Миниатюрно непознато телце с миниатюрно непознато личице. Не успяваше да си го представи, колкото и да се стараеше. Дете. Лице. Нощем сънуваше животни — котки, жаби, птици, и пусти пейзажи. Усещаше как коремът й се издува — първо тук, после там.

Мъжът до нея не се предаваше, настояваше за нормална седалка с място за цялото му тяло. Стюардесата безпомощно го слушаше и навярно си мислеше: „Да му кажа ли колко неразумно се държи? Да направя ли ситуацията още по-лоша? Да отстъпя ли? Да му дам ли право да продължи да се държи по този начин?“. Самолетът беше пълен. Нямаше къде да го премести.

Той продължи да се оплаква. На Сири й се искаше да спре.

„Трябва да престанеш. Престани! Не можеш да продължаваш да се държиш така. Не е уместно!“ Усети как детето се завъртя вътре в нея, сякаш се опитваше да се увие около гръбнака й. С усилие си пое дъх.

— Нямам място! — продължаваше да вика и жестикулира мъжът.

Сири сграбчи ръката му, притисна устните си до голямото му светлочервено и месесто ухо и изсъска:

— Няма ли да млъкнете?

Той отвори и затвори уста.

Тя добави:

— Не знаете ли, че ако продължавате в този дух, бихте могли да предизвикате преждевременно раждане? — Понижи глас: — Доказано е.

— Какво е доказано? — прошепна той.

— Доказано е — повтори тя, — че ако продължите да се държите по този начин, ще предизвикате преждевременно раждане. Тогава ще се наложи да родя тук, до вас, в самолета, на хиляди метри над морето, и няма да ви е много по-удобно!

Когато Сири най-после пристигна в къщата на баща си, вече беше късно, слънцето залязваше. София седеше на дървена пейка под едно дърво в градината. Изправи се, щом я видя. Като малка Сири прекара няколко лета заедно с нея и баща си. Това й се струваше толкова отдавна. Изненада се, когато видя другата жена. В спомените й тя бе красива и тъмнокоса, по телефона звучеше толкова ведро, а се бе превърнала в стара жена с помътнели очи.

— Мила моя — промълви София глухо и посочи корема й с пръст, — нямахме представа… Баща ти и аз нямахме представа… Кога е терминът ти?

— Така и не му писах да му съобщя за това — обясни Сири. — Терминът ми е през август, на двадесет и първи. Навършвам двадесет и седем години на десети. Може би ще си имаме двама рожденици. — Сложи ръка върху корема си. — Момиче е. Ще се казва Алма.

Бу Андерс Валин лежеше изпънат в леглото си, беше покрит с изгладен чаршаф. На нощното шкафче до него стоеше запалена свещ. Баща й бе измит, избръснат и облечен в чиста фланелена пижама. София (или някой друг) бе увила една карирана кърпа около челюстта му и я беше завързала над главата му. На Сири това не й харесваше. Как щеше да говори с него, когато брадичката му беше покрита по този начин, а на главата му стоеше този смешен възел, все едно носеше боне? Предположи, че кърпата е там, за да се попречи на устата му да се отвори. Наведе се над него. Очите му бяха затворени. Изглеждаше строг и недостъпен. Не спокоен или мил, не примирен с новото си състояние, а едва ли не враждебен. Според нея това донякъде се дължеше на тесните му неодобрително свити устни, както и на карираната кърпа около главата му. Искаше й се да развърже възела, но не смееше.

Седна на ръба на леглото и колебливо произнесе:

— Татко…

Взе ръката му. Беше студена, кожата лепкава. Беше я страх да я стисне.

— Татко — повтори тя.

Разплака се. В същото време седеше съвсем неподвижно на ръба на леглото и наблюдаваше всичко това. Едновременно плачеше и не плачеше. Тази, която не плачеше, тихо я укори: „Само се преструваш, отдавна го отписа“.

Начинът, по който тя се разделяше на две, понякога дори на четири, беше незабележим и почти безболезнен. Първия път, когато това се случи, Сири беше на три-четири години. Помнеше, че й се зави свят, все едно беше вдишала невидим газ. Когато Сивер изчезна, една част от нея остана край езерото (и никога не си тръгна), а другата отиде вкъщи, за да помоли за помощ.

Годината преди брат й да се удави, Сири сподели с него, че има още братя и сестри. Тя беше на пет години, той на три. Тъкмо се бе научила да чете и да пише името си. Както отпред назад, така и отзад напред. Откри, че е по-красиво, прочетено отзад напред.

— И–р–и–с — произнесе тя на висок глас.

Погледна баща си, който четеше вестник.

— Какво означава „ирис“?

— Цвете — отговори той и вдигна поглед, — расте в градината ни. Очите ти. Сини със златни пръски.

— Едната ми сестра се казва Ирис — обясни тя на Сивер.

Бяха навън на двора и си играеха.

— Понякога е невидима, а понякога не.

— Ти си Сири! — извика брат й.

— Някой път съм Сири, друг път съм Ирис — отвърна тя. — От време на време съм и двете едновременно или нито едната.

— Ти си Сири! — извика Сивер още веднъж.

Свали сивата шапка от главата си, хвърли я на земята и застана пред нея. Опита се да вземе ръката й, но тя го бутна настрана.

— Ти си Сири!

— Не лъжа — отвърна тя. — Просто е така.

Това донякъде се дължеше на взаимоотношенията с майка й. Чисто и просто й се налагаше да се раздели на няколко части, за да може да се справи с нейните настроения. С времето това се превърна в навик. Дори не й се завиваше свят. Невидимият газ й носеше облекчение, просто вдишваше дълбоко и го оставяше да действа.

Гневът на майка й бе толкова силен и непреодолим, че бе най-добре да се разделиш и да се превърнеш в цяла армия. Една Сири стоеше нащрек. Друга се бореше. Трета плачеше и молеше за милост. Четвърта говореше разумно. Пета танцуваше и правеше бели. Шеста молеше за извинение. Седма носеше плодове, утеха и топъл чай. Осма се опитваше да оправи всичко. Девета бягаше оттам, но не стигаше особено далеч.

Тялото на майка й приличаше на някаква фантастична сграда — приказен замък, пирамида или крепост. Всяка седмица биваше нападано отвътре — от мравки, щръклици, кърлежи, плъхове и алкохол. Рухваше и всичко, цялата Йени, трябваше да се построи наново. Камък по камък, дъска по дъска, гвоздей по гвоздей. Това можеше да се случи в понеделник, в събота, във вторник, всеки ден или изобщо да не се случи някоя седмица. Последното беше най-страшно, тъй като тогава Сири непрекъснато очакваше неизбежното и не спираше да се страхува. Или още по-лошо — понякога минаваше много дълго време — седмици, може би месеци — между разпаданията на майка й и тя си позволяваше да си отдъхне. Преставаше да бъде нащрек, говореше с прекалено висок глас, прегръщаше я малко по-силно, отколкото трябва, влетяваше вкъщи или цапаше пода.

Когато майка й беше в добро настроение (дълги спокойни дни без признаци за вътрешно нападение), приготвяше тържествени вечери в голямата кухня. Слагаше хубавите порцеланови и кристални чинии и чаши на голямата маса, побираща дванадесет души. Двете със Сири си обличаха красиви рокли и лачени обувки, слагаха си червило и парфюм L’Air du Temps. Фризерът беше пълен със сладолед (зелен сладолед с вкус на шамфъстък), от който беше разрешено да си сложиш няколко пъти за десерт. Майка й приготвяше специалната си манджа, състояща се от полуготова яхния и спагети, кренвирши, кюфтета в гъст кафяв сос от магазина, много доматено пюре, царевица, праз лук, малко кафяво козе сирене^[16] за вкус и стръкче магданоз за красота.

Трябваше да внимава повече. Ала винаги забравяше. Не беше достатъчно нащрек. Това беше проблемът. Не беше нащрек. Не внимаваше.

Сивер лежеше на дъното на езерото, а Сири стоеше на брега. Майка й отвори широко вратата и въпросително погледна слабото момиче, което стоеше отвън и се опитваше да си поеме дъх:

– Но Сири, скъпа моя, какво се е случило? Какво има?

После малко по-ниско, но без ни най-малко безпокойство:

– И какво си направила със Сивер?

Сири затвори вратата към стаята на баща си и отиде в градината. София все още седеше на дървената пейка.

Старата жена се обърна към нея.

— Всичко наред ли е?

— Да. Мисля да отида да се изкъпя.

— Добра идея. Сигурно още си сгорещена от пътуването. Помниш ли пътя към плажа?

— Да.

— Какво ще кажеш да изпием по чаша чай заедно, когато се върнеш?

— Би било чудесно. Много благодаря.

Духаше, беше станало късно. Плажът беше пуст, но тя все пак се скри зад затворената сладоледена будка, за да се преоблече. Сгъна лятната рокля и бикините, остави ги на земята и си облече жълт бански костюм. Затвори очи и сложи ръка върху корема си. Никакво движение. Неподвижно, тежко и непознато. Опита се да си представи лицето на бебето. Беше момиче. Момичето на Сири. Момичето на Сири и Йон. Океан, море, езеро, река, горско езеро. Представи си лицата. На бебето, своето, на Сивер и на Йон. Лица, намиращи се толкова близко до нейното, че се сливаха с него. Изглеждаха размазани и нереални. Понякога ги сънуваше — лицата, които се сливаха и образуваха нови лица. Писа за тях в дневника си, този, който си водеше, когато й се гадеше толкова много, че й се искаше да умре. Този, който си водеше, когато бебето беше на дванадесет седмици и с големината на сладководен рак. Мозъкът му растеше и се развиваше, костният мозък, черният дроб и далакът му бяха започнали да произвеждат кръвни клетки. Нямаше връщане назад. Бебето растеше и ставаше все по-силно. Друг. Непознат. И въпреки това вътре в нея. Бяха оплетени заедно в мрежа от кръвоносни съдове, вода, кожа и коса. Къде започваше другият и къде свършваше тя? В книгите за бременни майки, които четеше по онова време, пишеше: „Въпреки че не усещате бебето, то усеща вас.“ Страхуваше се. Гадеше й се. Толкова й се гадеше, че й се искаше да умре. Беше направо обидно за бременните жени да нарекат гаденето, което сполетяваше много от тях, „сутрешно гадене“, все едно се отнасяше за дребно, незначително неразположение около закуска. Навярно за много жени наистина беше така, но не и за Сири. Не можеше да готви. Не понасяше миризмата на собствената си кухня, наложи се да излезе в болнични, тъй като не беше в състояние да готви, без да повърне. Мирисът на кафе, камбала или мед я изпълваше с отвращение. Същото, макар и в не толкова голяма степен, се отнасяше за кореноплодните зеленчуци, месото (говеждо, свинско, агнешко и заешко), лука, лимоните, всички видове билки, особено копъра, който тя толкова много обичаше. Какво растеше в нея? Какво я нападаше и я изпълваше с отвращение, срам и ужас? Опита се да опише всичко това в дневника си. Надали беше полезно за детето (невинното дете, което не беше молило да бъде създадено) майка му да се чувства така, нали? Нарече дневника си „Черната книга“. Там пишеше всичко, което не можеше да каже. Всичко, което не биваше да си мисли.

Когато гаденето най-после премина (чак в шестия месец от бременността), Сири зарови дневника си и книгите за бременни майки в гората. Баща й често повтаряше, че ритуалите са важни, а сега лежеше в леглото си с кърпа около главата. Да заровиш книгите, е ритуал. Скоро щеше да зарови и баща си. Засмя се. Морето изглеждаше почти черно. Обикновено тук бе в различни нюанси на сиво-зеленото. Съвсем различно от морето близо до „Майлунд“. Нямаше никакви медузи. Нагази малко навътре, отпусна се върху водата и остави топлите вечерни вълни да я обливат. Коремът й се издигаше към небето кръгъл и жълт, заявка към звездите да стане една от тях. Детето не помръдваше. Тя затвори очи. Наоколо беше съвсем тихо.

Алма вървеше след Миле и Лив. Детегледачката имаше дълга тъмна коса, много по-дълга от тази на майка й. Лив подскачаше наоколо радостна и доволна. Днес беше рожденият ден на баба й и всички (с изключение на сестра й) бяха леко напрегнати. Предния ден майка й махна един дълъг дебел косъм от кухненския плот, размаха го пред очите на баща й, все едно беше червей, охлюв или стоножка, и изкрещя, че вече й е дошло до гуша. „Косми навсякъде! — оплака се тя. — В банята! В кухнята! В храната!“ Баща й я помоли да се успокои, за да не я чуе Миле, но тогава тя се вбеси още повече.

— Косата й в моята! — изкрещя тя и се хвана за главата.

Алма седеше до кухненския плот, пиеше чай с топло мляко и следеше развитието на събитията. Родителите й не я забелязваха.

Майка й всяка вечер й приготвяше чай с топло мляко, за да може да заспи. Успокояващ чай, който да я накара да се отпусне и да привлече съня. Преди й даваха мляко с какао, но тъй като вече беше станала по-голяма, получаваше чай.

Алма често се будеше посред нощ и отиваше да спи при майка си и баща си. Това продължи чак докато не навърши дванадесет години и не стана прекалено голяма за подобни неща. Не желаеше да спи сама нощем, макар да й бе неприятно да се събуди в студеното и влажно легло на родителите си на сутринта. Да се събуди, защото майка й казва „Вече трябва да ставаш, Алма!“ с уморен и леко разочарован глас. Да се събуди от хладната светлина от лампата на тавана. Нощта беше топла и мека, кожата на майка й, целувката на майка й. „Няма нищо, Алма. Ела да спиш при мен.“ Сутринта беше студена и влажна. Едно е мама нощем, друго — мама през деня. „Може би й се налага да се държи по този начин“, мислеше си момичето. Една Алма през нощта, друга през деня. Сънуваше кошмари. Затова й даваха успокояващ чай с топло мляко. Майка й бе напълно убедена в неговото действие.

Единственото, което помагаше срещу кошмарите, бе да лежиш в леглото си и в будно състояние да изброяваш всяко едно нещо, което би могло да се превърне в кошмар, след като заспиш. Например прасенца. Алма ги беше сънувала. В съня й майка й оголи зъби и се засмя. Баща й също. Трябваше да се мисли. Тогава ти си този, който контролира положението. Ако не забравеше да си помисли за прасенца, преди да заспи, те не успяваха да се превърнат в сънища и да се промъкнат в съня й. Мисленето приличаше на отмятане на списък. „Няма да сънувам месо. Няма да сънувам водни лилии. Няма да сънувам, че падам. Няма да сънувам, че се изгубвам в голям и непознат град и не мога да намеря мама, татко и Лив. Няма да сънувам насекоми. Няма да сънувам, че причинявам смъртта на някой друг.“ Сънят те прави беззащитен. Сънят те предава.

Най-често майка й беше сама в леглото, когато Алма се събуждаше от кошмари през нощта и отиваше в спалнята. Баща й спеше на тавана. Родителите й се преструваха, че спят заедно. За тях бе важно всички в семейството поне да се преструват, че спят в леглата си.

Алма обичаше да се хвърля в прегръдките на баща си, но вече беше станала толкова голяма и тежка, че той едва успяваше да я хване.

Неща, които можеш да правиш на дванадесет години: да седиш мирно и да пиеш чай, докато майка ти размахва косъм пред лицето на баща ти и крещи, да сънуваш водни лилии, да тичаш с всички сили и да скачаш в ръцете на мъж, който не успява да те задържи в прегръдките си.

— Внимавай с гърба на татко! — викаше майка й всеки път, когато Алма правеше това.

Майка й винаги получаваше комплименти за косата си, това много й харесваше. Преструваше се, че за нея подобни неща нямат значение или не я интересуват, но не беше така. Не можеше да се насити на комплиментите и хвалбите. Всеки път, когато някой й казваше нещо хубаво, бузите и носът й почервеняваха, а очите й се свиваха и се превръщаха в тънки процепи.

Заръча на Алма и Лив:

— Излезте и наберете цветя, с които да украсим масите.

Сякаш те бяха нейните малки цветарки. Затова сега обикаляха цветната поляна заедно с Миле.

Алма не виждаше смисъл в това начинание. Баба й не искаше никакво празненство в своя чест. Самата тя сподели това с нея, докато седяха в стария опел и караха с висока скорост надолу по пътя към пристанището. Това се случи три дни преди рождения й ден. Баба й имаше задачи за вършене в града и поиска по-голямата й внучка да я придружи, двете често излизаха заедно.

— Не искам това празненство по случай рождения ми ден — отсече тя и едва не вкара колата в канавката. — Не разбирам защо майка ти настоява. Заболява ме стомахът при самата мисъл за него. Иска ми се просто да избягам. Да се развикам на всички.

Баба й искаше да си купи червило, два чорапогащника и нов роман. Бе прочела за него в едно английско списание, за което беше абонирана. Момичето зад щанда в книжарницата, където самата Йени бе работила дълги години, не бе чувало нито за новия роман, нито за писателя, нито за английското списание. Нямаше представа дали би могла да поръча книгата. Очевидно не знаеше коя е баба й. Имаше големи очи, беше си сложило прекалено много грим. Възрастната жена се нахвърли върху него, без дори да повиши глас.

— Изплюй дъвката. Изтрий черното около очите си. Прочети вестник. Направи нещо полезно!

Накрая Алма я хвана за ръката и прошепна, че би могла да й помогне да поръча книгата по интернет. Не беше трудно. Можеха да го направят веднага щом се приберат у дома. Баба й я погледна и заяви, че се радва, че на света все още има умни и разбрани хора.

Цветната поляна и гората бяха зад къщата. Пред нея се намираше голямата градина, където Ирма подреди дълги маси в редици. Баща им помогна на приятелката на баба им да опъне две памучни платна между дърветата в случай на дъжд. Рано сутринта на големия ден майка им сложи бели ленени покривки върху масите. Те се развяваха на вятъра. Когато след няколко часа започна да ръми, тя изтича в градината, свали ги една по една и ги простря в къщата по столове, врати и перила. Не след дълго слънцето се подаде, майка им излезе в градината в тънката си бяла рокля и отново сложи покривките върху масите. Ала после се спусна мъгла и се наложи отново да ги махне.

Алма и Лив седяха на дивана в хола, бяха притиснали лица към прозореца. Все още бяха по нощници. Следяха майка си, която така и не можеше да реши дали да остави покривките върху масите, или не.

— Покривчице, дай да ям! — прошепна Алма на сестра си.

Лив се разсмя, сбърчи нос и сподели:

— Мисля, че мама изглежда красива между масите с развяващи се бели покривки сред морето от мъгла.

Малкото момиче бърчеше нос, когато се смееше. То беше единственото в семейството, което правеше това. Засмя се още по-силно, когато Алма го попита:

— Какво свети ли, свети, но никога не се превръща в принцеса?

— Не знам — отговори ентусиазирано то. — Кажи ми!

— Няма! Сети се сама.

През лятото родителите й работеха непрекъснато, особено майка й. Тя винаги знаеше точно кога ще се прибере. На баща й не можеше да се разчита. Майка й често повтаряше това. Тихо, но все пак достатъчно високо, че да могат да я чуят всички. Затова тя настоя да вземат някой, който да им помага с децата. Така Миле дойде в „Майлунд“. Наистина нямаха нужда от помощ, що се отнасяше до по-голямата им дъщеря. С Лив, която тъкмо беше навършила четири години, нещата обаче стояха другояче. Алма можеше да се грижи за себе си. Можеше да се грижи и за други. Понякога наглеждаше сестра си (не прекалено дълго). От време на време наглеждаше и едно малко момче на име Симен, което живееше в началото на пътя, но това не се случваше особено често и никога не беше за прекалено дълго време. Това лято Симен бе станал прекалено голям за детегледачка.

Алма позвъни на вратата на семейството му още в деня, в който пристигнаха в „Майлунд“. Майка му отвори. Носеше диамантено кръстче на шията си и както винаги изглеждаше много сериозна. Веднъж Симен й разказа, че майка му го нарича „малка сладкопойна чучулига“, както в песента. Не знаеше защо. Той не приличаше на чучулига. Може би на врана, но в никакъв случай на чучулига. Майка му също не приличаше на тази хубава птица.

— Здравейте — поздрави Алма и премина направо на въпроса. — Бих могла да се грижа за Симен през лятото.

Ала жената започна да клати глава още преди тя да спре да говори. Не разбираше защо. Нима я смяташе за странна? Понякога косата й стърчеше и тогава изглеждаше чудновато. Или нещо не беше наред с гласа й? Да не би да бе прозвучал пискливо? Да не би да беше казала нещо глупаво? Трябваше ли да започне с малко странични приказки, преди да премине към въпроса? Например да подхване разговора с: „Отдавна не сме се виждали. Не мога да повярвам, че е изминала цяла година от последния път. Добре ли сте?“. Или нещо подобно?

Майката на момчето стоеше зад вратата. Явно искаше да я затвори колкото се може по-скоро.

— Не, Алма, Симен вече е голям и нямаме нужда от това. Той е на девет години, нали знаеш. Вие сте на почти една и съща възраст.

Момичето сведе поглед и прокара ръка през бретона си.

— Не сме — отвърна то. — Аз всъщност скоро ще стана на тринадесет.

— Независимо от това… Симен си играе с приятелите си и не се нуждае от детегледачка. Все пак благодаря. До скоро виждане.

Алма погледна право към нея.

— Ще го направим ли наистина?

Жената вече беше започнала да затваря вратата, но сега отново я отвори.

— Дали ще направим какво, Алма? — Да се видим! Ще го направим ли? Или просто го казвате ей така?

Майката на Симен леко се засмя. Алма я виждаше да се смее за първи път. Имаше хубава усмивка. Спогледаха се.

— Може би нещо средно между двете. Убедена съм, че ще се видим. Нали през лятото сме съседи, непрекъснато попадаме едни на други. Но беше и нещо, което просто казах. Разбираш ли?

Предишното лято Алма получи двеста крони, за да гледа Симен за четири часа. Първия час прекараха в „Майлунд“, на момчето му се стори забавно да тича нагоре-надолу по стълбището, което стигаше от приземния етаж до тавана, където пишеше баща й. „Никога не съм бил в толкова огромна къща, с толкова голямо и дълго стълбище“, сподели той. Накрая баба й излезе от стаята си (тя се намираше на втория етаж и всъщност представляваше две големи стаи и баня) и помоли двете деца да отидат на разходка в гората или да измислят нещо друго, което да правят заедно, тъй като не издържаше на тичането им по стълбите. Лазеше й по нервите.

Майка й щеше да излезе за работа след малко, а това значеше, че баща й скоро щеше да спре да пише, за да поеме грижите за Лив. Така бяха уредили нещата лятото преди пристигането на Миле. Деляха деня помежду си. Преди да замине, майка й приготви пакет с храна за Симен и Алма. Сандвичи, ябълков сладкиш и сок. Лив нямаше да дойде с тях. Беше прекалено малка.

— Не ходете близо до езерото — заръча майка й.

— Няма, няма. Знаем.

— И се грижи добре за Симен. Не го оставяй да тича, не го изгубвай от поглед.

Тя погали момчето по главата и промълви:

— Здравей, Симен, как си?

— Добре — промърмори той.

Алма завъртя очи. Майка й не можеше да не се намеси.

— Всъщност аз съм детегледачката — прошепна тя. — Винаги си пъхаш носа там, където не ти е работата.

Двамата със Симен отидоха в гората и изядоха храната си до езерото. Нали там можеха да се къпят, само трябваше да внимават с водните лилии. Алма разказа на момчето за Сивер, който се беше удавил в езерото преди много години, после изля червения си сок във водата. Не обичаше червен сок. Колко пъти беше повтаряла това на майка си! Червеният сок имаше вкус на повръщано. Но (отказваше да сподели това със Симен) майка й не я слушаше. Никога не слушаше, когато Алма казваше нещо. Навярно искаше голямата й дъщеря никога да не се бе раждала. Така поне си мислеше самата Алма. Или? Момичето погледна към езерото. Симен седеше близо до нея. Разказваше му за Сивер. Постепенно историята се превърна в приказка. Харесваше й, че той я слуша и се притиска към нея. Може би нещата не бяха толкова прости?

Майка й никога не й казваше „не“, когато я молеше да отиде при нея през нощта. Не се ядосваше. Кожата й, целувката й. Утешаваше я, галеше я по корема и шепнеше: „Било е само сън, Алма. Сънищата се загнездват в тялото и на човек му е необходимо малко време, за да се отърси от тях, но те не са истински, не са знак за нещо“.

През деня тя предпочиташе да бъде заедно с баща си. Когато беше по-малка, той й разрешаваше да седи в кабинета му, ако обещаеше да е тиха като мишчица. Даваше й да чете книга или да прави нещо на компютъра (стига да беше без звук). Често й казваше, че му помага с писането просто с това, че е в стаята.

Понякога обсъждаше нещо с нея, разказваше й за какво пише или мисли, задаваше й въпроси или я молеше за съвет.

— Мен има ли ме в книгата? — попита веднъж тя.

— Не теб. Момиче, което малко прилича на теб, но няма твоите сили и способности — отговори баща й и замълча. — Не теб, Алма. То въобще не прилича на теб. Момичето в книгата е измислено от мен.

— Странна работа имаш. Нещо не виждам какъв смисъл има от нея.

Когато Алма беше още по-малка, може би на възрастта на Лив, често си играеше с къщата за кукли, която Ула беше издялкал за майка й, когато тя била малка и никой не искал да говори с нея заради случилото се със Сивер. Седеше тихо на пода на тавана и я мебелираше, поставяше куклите в различни стаи. Имаше седем кукли — четирима възрастни, две деца и едно бебе. Чудеше се кои ли са четиримата възрастни. Двама мъже и две жени. Ако едната жена, тази със синия пуловер и жълтите разкроени панталони, беше майката, а мъжът с червения пуловер и сините разкроени панталони беше бащата, кои бяха другите двама, тези, облечени в рокля и костюм?

— Те са приятели на семейството — обясни баща й.

После добави:

— Ако искаш да останеш, трябва да си тиха като мишчица.

— Кой е ушил дрехите им? Съпругата на Ула ли е издялкала куклите?

Той въздъхна.

— Нямам представа, Алма.

Лив така и не прояви желание да играе с куклената къща. Тя скачаше и танцуваше наоколо, усмихваше се и се смееше. Светлите й къдрици блестяха, където и да се намираше. „Какво блести ли, блести, но никога не се превръща в принцеса?“ Всички, които я срещаха, казваха, че е слънчево дете.

Когато Алма навърши десет години, започна да ходи в ново училище. Не успя да намери своето място там. Не се сприятели с никого. Не си играеше с другите деца в междучасията. Седеше сама в един ъгъл на двора или се затваряше в тоалетната. „Няма значение — настояваше тя. — Харесва ми да съм сама, не искам да си играя с останалите. Йон е най-добрият ми приятел.“

— Но аз съм баща ти — отвръщаше той. — Хубаво е да имаш приятели и на твоята възраст.

— Искам само теб.

— Да поканим ли класа ти у нас? Тува например? Или Марие-Луисе, или…

— Вярваш ли в Бог, тате? — прекъсна го дъщеря му.

— Не, не вярвам. Ала много хора вярват в него. Ами Джина или Хана Линеа? Може би някоя от тях ще има желание да ни дойде на гости?

— Мама също не вярва в Бог — продължи тя. — Защо?

— Мисля, че вярваме в хората. Във всичко, което те постигат — както доброто, така и лошото. Строим, разрушаваме, после отново строим. Мисля, че всеки ден ни предоставя избор…

— Аз вярвам в Бог — прекъсна го отново Алма и го прегърна. — Моля му се всеки ден. Моля се двамата с теб да живеем дълго. Обичам те, тате! Не искам да се разболяваш и да умираш, въпреки че започваш да остаряваш.

— Ей! Не съм стар! — възрази той и се опита да се засмее.

Тези разговори с дъщеря му не му се отразяваха добре. Защо не можеше (поне от време на време) да говори като другите десетгодишни деца?

Веднъж й купи голям плик с бонбони, розов гланц за устни и DVD с епизоди от сериала „Хана Монтана“. „Пакет изненада!“, извика той веднага щом се прибра вкъщи.

Алма изтича към него, изтръгна плика от ръцете му и погледна вътре. Когато видя съдържанието му, очите й се свиха. После се напълниха със сълзи. Извади гланца за устни и го задържа между показалеца и палеца си, все едно беше мъртва мишка. Малкото й пухкавичко лице вече бе мокро от сълзи. Върна гланца обратно в плика, връчи му го и изтърси: „Ти изобщо не ме познаваш!“.

Обърна се и изтича нагоре по стълбите.

Един друг ден голямата му дъщеря сподели:

— Понякога Бог ми говори.

— Какво ти казва?

— Казва, че трябва да направя различни неща за него, а ако откажа, ще умреш.

— Алма!

Йон се изправи, остави книгата настрана, притисна детето към себе си и прошепна:

— Какви неща те кара да правиш?

— Кара ме да стоя будна цяла нощ и да не спя. Да изляза навън в дъжда и да обиколя къщата сто пъти тичешком, макар да не искам. Да минавам на червено вместо на зелено, въпреки че идват коли. Да раздам плюшените си играчки. Да ям скумрия в доматен сос, която толкова мразя.

— Ей, почакай! С майка ти мислехме, че реши да раздадеш плюшените си играчки, защото вече не си играеш с тях. Самата ти каза, че си прекалено голяма за такива неща.

— Аз съм прекалено голяма — отвърна Алма. — Не това е важното. Никога не бих се разделила с Пепе, ако Бог не ми беше казал да го направя.

— Дала си Пепе на някого?

— Подарих го на Кнут от съседния клас.

— Кнут, който се държа зле с теб, когато започна да ходиш на училище?

— Да, на него! А той каза, че ще се изпикае върху Пепе и ще го хвърли на боклука. Каза, че не иска нищо, което съм докосвала с гнусните си пръсти. Аз коленичих пред него и го помолих да го вземе, уверих го, че може да прави с него каквото си иска, само и само да го вземе.

— Алма, защо правиш подобни неща? Защо подаряваш… Говорила ли си с мама за това?

— Не говоря с мама. Говоря с теб.

Йон хвана малкото пухкавичко лице на дъщеря си и я принуди да го погледне.

— Защо подаряваш неща, които обичаш, на хора, които не са свестни? Нима каза, че си коленичила пред Кнут? Каза ли това?

Алма кимна.

— Ако не направя това, което Бог иска — прошепна тя, — ще умреш.

Нито Сири, нито Йон разбираха откъде дъщеря им бе взела трескавата си вяра в Бог на крехката възраст от десет години. Свързаха се с училищния психолог. Предупредиха учителите. Можеше отново да се случи Алма да вземе нещо със себе си на училище и да се опита да го подари на някого или по друг начин „да се постави в ситуация, която да предизвика съучениците й да се отнесат лошо с нея“, както се изрази социалният педагог. Обмисляха редица диагнози и лекарства във връзка с вярата й в Бог.

Ала в някакъв момент тя престана да носи вещите си на училище, с цел да ги подари на някого и спря да коленичи пред съучениците си, които я бутаха или дразнеха. По този начин се сложи край на най-големия тормоз. Оставиха я на мира. За известно време изглеждаше, че всичко ще бъде наред.

Сири и Йон поканиха съученичките на Алма на единадесетия й рожден ден. Почти всички приеха поканата. Предния ден Сири отиде с дъщеря си до центъра, за да й купи нови дрехи за празника. Алма беше дребна и пухкавичка. Сири изпълни желанието й да вземат блуза и пола от еднакъв блестящ сребрист плат. Купиха и обувки. Ядоха кифлички и пиха мляко с какао в една сладкарница. После отидоха при фризьора, за да подстриже късата черна коса на момичето.

— Може би бихте могли леко да смекчите линиите около лицето й — подшушна Сири на младата фризьорка. Погледна дъщеря си в огледалото. — Да смекчат линиите около лицето ти, за да не изглеждаш толкова ядосана, миличка. Не си ли съгласна?

Усмихна се сдържано на фризьорката, потупа Алма по бузата, обърна се и отиде да седне до изхода. Там намери някакво женско списание и се скри зад него.

На следващия ден, когато съученичките й започнаха да звънят на вратата, Алма изтича в стаята си и се скри под одеялото. Йон отиде при нея, седна на ръба на леглото и внимателно й съобщи, че гостите й са пристигнали, носят й подаръци и е време да отиде при тях. Тя неохотно го придружи до хола, където я чакаха останалите момичета.

Къщата бе изпълнена със звънливи гласове, кикот и ентусиазирани възгласи, но след като Алма влезе в хола с родителите си по петите, се възцари тишина. Съученичките й я погледнаха, тя отвърна на погледите им.

„Приличат на две армии, застанали от противоположните страни на равнината — помисли си Йон. — Алма е единственият войник в своята армия.“

Ала тишината бързо беше нарушена.

— Здравей, Алма! — поздрави я едно от момичетата.

— Здравей, Алма! Честит рожден ден! — допълни друго.

— Колко е красива прическата ти! — включи се трето.

— Няма ли да отвориш подаръците? — предложи четвърто.

— Готина сребриста пола — изкоментира пето.

Момичетата се разделиха и отново се скупчиха, този път около рожденичката. Потупваха я по гърба, прегръщаха я, за известно време тя се превърна в тяхна избраница, в техния най-любим човек, не можеха да й се наситят. Тази ситуация напомни на Йон за деня, в който дойде да вземе дъщеря си от училище заедно с малкия Леополд. Преди да се усети, беше нападнат от жадни, любвеобилни и молещи се момиченца, които ентусиазирано искаха да погалят пухкавата козина на кучето. Помнеше устничките им, нежната им кожа, хора от светли гласове: „Ооо, тооолкова е сладъъък! Може ли да го погаля, моля? Ушите му са толкова меееки!“.

Всички съученички на Алма бяха поне с една глава по-високи от нея, повечето имаха дълга или полудълга коса, украсена с перли и шноли. Обкръжиха дъщеря му, също както бяха направили със самия него, когато се появи в училищния двор с кутрето с кафяви очи. Заобиколиха и погълнаха момичето със смолисточерната коса и блестящите очи.

Алма ги остави да я потупват по гърба, не оказа съпротива, не направи гримаса, отвори подаръците (три книги, една игра, фризьорски принадлежности, гланц за устни, блестящ чорапогащник, блуза, гердан от стъклени мъниста, гривна) и благодари на всяка една от тях с учтива прегръдка. Сири прошепна на Йон: „Това е чудесно, мисля, че й е приятно“. Той кимна, но не можеше да откъсне поглед от очите на дъщеря си.

След един час рожденичката и гостите седнаха на украсената маса, за да отбележат празника с пица, безалкохолно и торта. Сири и Йон бавно се движеха около масата, наливаха безалкохолно в хартиени чаши и помагаха на момичетата да прехвърлят парчетата пица в хартиените си чинии. Децата говореха едно през друго. Единствено Алма седеше мълчаливо и ги наблюдаваше.

Вече не я забелязваха, не я обичаха. Вече не харесваха нито блестящата й сребриста пола, нито късата й прическа, нито искрящите й очи. Празненството по случай рождения й ден бе почти приключило.

Сега щеше да се яде пица, да се пие безалкохолно, може би дори да се потанцува малко. Накрая всички щяха да получат по един плик с бонбони и да се приберат вкъщи. Гостите бяха постъпили така, както ги бяха помолили родителите им. Бяха отишли на рождения ден на своята съученичка и се бяха държали прилично! Всичко беше минало добре.

Да, беше приятно.

Да, да, дадоха ни пица.

О, да, Алма се зарадва на подаръка.

Ала дъщеря му внезапно се изправи и протегна ръце. Бузите й бяха почервенели, очите й пламтяха. Всички момичета спряха да говорят и се втренчиха в нея.

— Тате, виж! — извика тя, тялото й трепереше, от очите й се стичаха сълзи.

Сири изпусна това, което държеше (парче пица и салфетка), и се затича около масата. Йон стигна преди нея, успя да улови детето си, преди да се строполи на пода.

— Алма, мила моя… Какво има?

Тя погледна баща си, очите й бяха изпълнени със сълзи, но въпреки това се засмя.

— Знам, че сега всичко ще бъде наред. Толкова се радвам!

Алма прегърна врата му, а той седна на пода и я задържа в прегръдките си. Жена му стоеше над тях, но не знаеше къде да дене ръцете си. Беше станало съвсем тихо. Дванадесет мълчаливи, взиращи се момичета чакаха да им обяснят какво става. Йон погледна към Сири. Разпозна собственото си отчаяние в погледа й. Дъщеря му се беше вкопчила в него и се смееше на висок глас до гърдите му. Смях, изпълнен с ликуваща радост, желание и живот. Усещаше дъха й по кожата си през тънкия плат на ризата си.

Кимна към жена си: „Изправи се, погрижи се за съученичките й! Кажи нещо! Кажи нещо, де! Направи нещо, недей да стоиш така!“.

Сири се изправи и погледна към момичетата — мека коса, мека кожа, меки гласове. Принуди се да се усмихне, но той предположи, че всъщност най-много й се иска да си запуши ушите, все едно самата тя е малко момиче.

Обърна се към децата около масата.

— Алма… — подхвана безпомощно тя и разпери ръце. — Алма не се чувства… добре.

Момичетата впериха погледи в съученичката си, която лежеше на пода в скута на баща си.

После една от тях попита:

— Ако не се чувства добре, защо тогава се смее?

Алма прошепна:

— Какво правиш, когато си навън вечер? Срещаш ли се с познати? С други младежи? Посещават ли те момчета през нощта? Чукаш ли се с тях?

Миле живееше в боядисаната в червено пристройка в „Майлунд“.

Имаше страхотни дрехи и много хубав грим. Една вечер изми късата черна коса на Алма в мивката и я издуха така, че бретонът й лежеше красиво и плоско на челото.

Напръска косата й със страшно много лак.

— За да задържи упоритите стърчащи косъмчета долу — обясни тя.

Двете се намираха в малката баня в пристройката, кикотеха се и се бутаха пред миниатюрното огледало, което висеше на стената. Миле я погледна и възкликна: „Колко си хубава, Алма!“. После извади готиния си грим и я попита дали иска да я гримира. Тя, естествено, искаше.

Миле взе стол от спалнята, постави го пред огледалото в банята и направи знак на Алма да седне на него.

— Сега ще станеш нов човек. Това е мечтата ти, нали? Да се върнеш на училище след лятната ваканция и да бъдеш съвсем нов човек?

— Не знам. Може би.

Когато Миле приключи, Алма стисна очи и преброи до десет. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет.

Отново ги отвори. Погледна се в огледалото. Все още много й харесваше това, което по-голямото момиче бе направило с косата й, но не харесваше грима. Не желаеше да стане нов човек, поне не и ако това означаваше да има червени устни и оранжеви бузи. Струваше й се предостатъчно да бъде Алма. Не искаше да бъде друга, само да не бъде толкова незабележима. Избърса червилото и започна да търка лицето си, за да махне ружа.

— Остави поне грима около очите — помоли я Миле и погледна отражението й в огледалото.

Очите на Алма изглеждаха по-тъмни от обикновено, по клепачите й имаше дебел слой сиви сенки. Тя смяташе, че прилича на енот.

— Не махай всичко. Този начин на гримиране се нарича smokey eyes^[17]. Хубав е. Кара те да изглеждаш мистериозна.

— Не знам — Алма се завъртя на стола. — Мисля, че сенките идват в повече.

— Не, добре са. Изглеждаш много по-голяма.

Когато приключиха в банята, Миле запали свещи в спалнята и пусна диск с музика. Използваше компютъра си вместо стереоуредба. Алма разпозна песента.

— Татко също има този диск. Слуша го непрекъснато. Това е Боб Дилън, нали? Не мислех, че младежите слушат подобна музика.

— О, да — отговори разсеяно Миле и се усмихна. — Не знам. Поне аз често слушам Боб Дилън.

Попита Алма дали иска да танцува. Момичето се съгласи. Песента беше бавна, затова танцуваха спокойно, близо една до друга. Алма опря главата си на гърдите на Миле, а тя я прегърна и я притисна към себе си.

— Колко си хубава, Алма! — повтори Миле.

— Ти също — прошепна в отговор Алма.

Оставаха още няколко часа до празненството. Всички цветя, които трябваше да се наберат, бяха набрани. Миле се бе върнала в боядисаната в червено пристройка. Алма почука на вратата й. Беше станало следобед, мъглата заплашваше да погълне „Майлунд“ и всички, които живееха там. Миле отвори вратата, а Алма присви очи към нея:

— Какво правиш?

— Моля се.

— Какво? — възкликна момичето и се изчерви. — На Бог ли?

Миле беше сериозна. Не се изкикоти, както правеше обикновено. Носеше нова бяла рокля. Изпод нея се подаваше една от бледорозовите презрамки на сутиена й. Раменете й бяха почернели. Дългата й коса беше спусната. В погледа й имаше нещо тъмно, блестящо и ново, което сякаш казваше: „Виж ме! Поиграй си с мен! Наслади ми се!“.

Няколко дена по-рано Миле, Алма и Лив лежаха в тревата в градината и се припичаха на слънце. Беше топъл слънчев ден. Лив отказваше да стои мирно, но се успокои, когато й разрешиха да си играе с мобилния телефон на детегледачката.

— Не забравяй да намажеш малката със слънцезащитен крем, за да не изгори — заръча Сири на път за работа.

Вървеше и говореше.

— В хладилника има салата, която може да изядете всички заедно.

И още:

— Бъди така добра, не им давай прекалено много сладки неща. На Лив не й понасят. На теб също, Алма.

И още:

— Грижи се за Лив през цялото време, Миле. Не я изпускай от поглед.

И още:

— Не припарвайте до езерото в гората, абсолютно забранено е да ходите там.

— Добре — отвърна Миле и мързеливо помръдна в тревата.

Беше топъл ден, деветнадесетгодишното момиче бе избрало да си облече банския от две части на черни точки, който Лив харесваше. Миле имаше три бански костюма — червен, син и на черни точки. Лив най-много харесваше последния. „Ще ми купите ли бански като нейния?“

— Не можеш ли да ми отговориш като хората, Миле? — попита рязко Сири. — Не чуваш ли какво ти говоря?

Детегледачката понечи да каже нещо, но Алма се изправи и я изпревари.

— Мамо! — извика тя.

Гласът й проряза горещината. В този ден като че ли всичко беше бяло, тежко, горещо и тихо, а времето вървеше по-бавно от обикновено.

Сири погледна дъщеря си неразбиращо.

— Какво има, Алма?

Като че ли майка й се намираше далеч, далеч. Не беше така. Тя стоеше до портата. Деляха ги едва около десет крачки. Ала с разстоянието между тях се беше случило нещо. Като в сън. Безкрайните предупреждения. Мързеливо обръщащата се в тревата Миле. Банският на черни точки. Дългокраката светлокоса Лив, която седеше върху хавлията и си играеше с телефона на Миле.

Алма извика:

— Не можеш ли поне веднъж да се довериш на някого?

— Няма нужда да ми крещиш — процеди майка й.

— Но ти не преставаш да опяваш на Миле — настоя момичето, — наистина трябва да се научиш да се доверяваш на другите!

Майка й отвори уста, за да каже нещо, бузите й бяха станали яркочервени. Поклати глава и затвори портата след себе си.

— Ще си поговорим утре, Алма. Сега трябва да тръгвам за работа. Надявам се, че ще спиш, когато се върна, защото ще е късно. Пратете ми есемес, ако възникне нещо. Това важи за всички ви. Приятен ден и не забравяйте да намажете Лив със слънцезащитен крем.

Гласът и сянката й известно време повисяха в горещината, после се изпариха. Алма бавно дъвчеше бисквита. Лив се взираше в телефона на Миле като хипнотизирана. Изгубиха всякаква представа за времето. В някакъв момент баща й внезапно изникна пред тях и ги извади от унеса, в който бяха изпаднали. Водеше Леополд със себе си.

Лив хвърли телефона настрана, затича се и скочи в прегръдките му. Уви ръце около врата му. Алма и Миле останаха на тревата. Баща й направи няколко крачки, спря и се загледа в тях.

— Значи, тук лежат и се припичат момичетата — усмихна се той.

Алма вдигна поглед към него. Долови нещо странно в гласа му. Леко фалшив тон. Престорена шеговитост.

— Атмосферата тук е съвсем южна, а? — продължи баща й.

Алма се опита да улови погледа му, за да може да я види как върти очи. Съвсем южна атмосфера, да, бе! Какво не беше наред с него? Но той не я забелязваше, виждаше само Миле. Момичето проследи погледа му, направи му впечатление колко бързо той се движи по тялото на детегледачката — краката й, колената й, бедрата й, банският на черни точки, ръцете, косата, очите. Дзън! Дзън! Дзън! Все едно тялото на Миле беше аркадна игра. Дзън! А тя му позволяваше! Лежеше съвсем неподвижно и го оставяше да я оглежда. Дзън! Дзън! Това не беше сън. Алма виждаше всичко съвсем ясно. Баща й гледаше Миле, а тя не го спираше, и двамата позволяваха това да се случи. Не продължи дълго. Миле леко се протегна. Изви се като змия. След това всичко свърши.

— Колко сте хубави! — промълви баща й.

Сега вече гледаше към нея.

— Защо си тук? — попита го тя. — Не трябва ли да работиш, за да станеш готов с книгата си?

Той се засмя.

— Благодаря, Алма. Ще го направя. Но преди това двамата с Леополд ще отидем на малка разходка. Никой друг не иска да го развежда, така че се налага аз да го направя.

Внимателно вдигна Лив и я постави на тревата между нея и Миле.

— Добре се грижете за малката — добави той, вече гледаше детегледачката по съвсем различен начин от преди. — Приятно прекарване.

Наведе се, хвана каишката на кучето, мина през портата и се изгуби.

— Наслаждавай се на южната атмосфера! — извика Алма и се обърна по корем, за да не може да го вижда.

— Баща ти е много мил — каза Миле след малко.

— Баща ми е идиот — промърмори момичето.

Алма стоеше пред вратата на Миле. Искаше да влезе вътре. До голямото празненство по случай рождения ден на баба й оставаха само няколко часа, а Миле твърдеше, че се моли на Бог.

— Влез — покани я тя. — След малко ще отида да помагам в приготовленията за празника, но може да останеш тук, докато стане време за това.

Момичето се промуши през вратата.

Миле седна на леглото и я подкани да се присъедини към нея. Алма направи точно това.

— За какво се молиш? — попита тя.

— За различни неща. Но вече съм готова. Да пусна ли малко музика?

Алма поклати глава и попита:

— Вярваш ли в Бог?

— Да, винаги съм вярвала в него. А ти?

— Вярвах в него, когато бях по-малка. Вече не.

— Защо?

— Не знам. Просто не вярвам, че той съществува.

— Аз пък вярвам. Вярвам, че ме наблюдава и се грижи за мен.

Алма сви рамене.

— Бог вижда всичко — добави Миле. — Когато бях малка, баща ми всяка вечер пееше една вечерна молитва.

Отвори уста и запя с висок и ясен глас, сякаш все още беше малко момиче:

Няма на света по-защитени

от Божиите чада благословени.

Нито звездите в небесата,

нито птиците в гнездата.

— Как се казва баща ти? — попита Алма.

— Микел. Казва се Микел.

— Ще ми дадеш ли чаша вода?

— Можеш сама да отидеш да си налееш. В банята има чаши.

— Налей ми ти, моля те!

Момичето вдигна крака върху леглото, изпъна ги и седна по-удобно.

— Толкова добре съм се наместила, обещавам да ти донеса вода някой път, когато си жадна.

Засмя се и добави:

— Кълна се в Бог!

Миле не се засмя, дори не се усмихна, но се изправи и отиде в банята. Алма чу как пусна водата.

Беше скрила дълъг и дебел кафяв плужек в ръката си. Испански плужек. Плужек убиец. Той се бе прилепил към дланта й — студен, лепкав и леко влажен.

Онова лято испанските плужеци бяха навсякъде в „Майлунд“. Съсипваха лехите на майка й, а тя ги убиваше със сол и бира. Имаха много имена, но си нямаха къщи. Бяха голи и гнусни, приличаха на черва. Министърът на земеделието бе обявил война срещу тях. Баща й цял ден й говори за войната срещу плужеците, която министърът на земеделието обявил по някое време през пролетта. Затова Алма бе научила името на този политик. Само че сега си имаха нов министър на земеделието. Предният беше станал министър по нефтените въпроси и вероятно вече не се интересуваше от войната срещу плужеците.

Алма махна плужека от ръката си и го сложи под одеялото на детегледачката. По пръстите й останаха следи, избърса ги в чаршафа. Ето! Плужекът се сви и застина. Тя приглади одеялото и седна на ръба на леглото.

Когато по-голямото момиче се върнеше довечера, щеше да легне върху плужека. Навярно и двамата щяха да изкрещят. Естествено, плужекът беше ням, така че никой нямаше да го чуе.

Миле излезе от банята с чаша вода в ръка.

— Ето! — Гласът й беше твърд. — Изпий това и си върви.

Алма взе чашата и погледна към Миле. Тя се беше гримирала, беше сресала дългата си блестяща коса. Съобщи:

— Първо ще отида да помогна на майка ти, после ще продължа нататък. Ще излизам. А сега трябва да се приготвя. Нямам повече време да се занимавам с теб. Ще трябва да отидеш някъде другаде.

Детегледачката направи нетърпеливо движение с ръка, гривните й издрънчаха.

— Няма проблем — отвърна Алма и допи водата. — Тръгвам си.

Сири искаше да организира голям празник за майка си. Тя се възпротиви, но Сири не обърна внимание на възраженията й, и дума не можеше да става да няма никакво тържество. Петдесет гости, испански прасенца, дълга маса в градината, фенери по дърветата, не приемаше „не“ за отговор. Мислеше да изпече прасенцата в голямата фурна за хляб в кухнята на ресторанта.

— Имаме нужда от пет прасенца — заяви тя, извади телефона си и се обади на доставчика в Осло. — Ще изпека и ябълки, кореноплодни растения и картофи. Нищо повече. Ще бъде просто и елегантно. Трябва да боядисаме верандата. Всички ще помагат. Трябва да се изперат пердетата. Да се излъскат подовете. Да купим препарат за миене!… Тази къща… — продължи Сири и разпери ръце. — Трябва да я приведем в ред! Градината също. Градинско празненство!

Обърна се към Йон, погледът й пламтеше.

— Ще бъде празненство, което всички ще запомнят. А майка ми ще се радва. Самата тя още не разбира това, но ще се радва. Обича вниманието.

— Йени предпочита да я оставят на мира — отвърна той и се поколеба. — Говори ми за дълга разходка с Ирма. Или вечерна разходка с Алма.

Йени и Алма се бяха намерили още когато детето беше на пет години и прекарваше лятото си, като обикаляше голямата бяла къща с наведена глава, сбърчено чело и сключени зад гърба ръце. Вървеше ли, вървеше. Минаваше през коридора и хола, през огромната кухня, качваше се и слизаше по безкрайната стълба, влизаше и излизаше от стаята си.

— Не искаш ли да изтичаме навън и да си поиграем? — предложи Йон.

— Защо не измислим нещо забавно? — попита Сири.

Не разбираха дълбоката сериозност, която бе обзела дъщеря им.

— Оставете момичето на мира — намеси се Йени. — Не виждате ли, че мисли за нещо! — После хвана внучката си за ръка и помоли: — Може ли да повървя с теб? Няма нужда да говориш. Нека просто да повървим и помълчим заедно!

Йон знаеше, че Йени обича едната си внучка, но не я е грижа за другата — малката Лив със светлите къдрици, която всички харесваха. Алма и Йени постоянно се разхождаха или се качваха в колата и потегляха нанякъде. За какво си говореха? Какво ги свързваше? Изящната противоречива жена и малкото пухкавичко момиче?

Денят дойде. Заветният седемдесет и пети рожден ден. Йени се напи след повече от двадесет години въздържание. „Почти цял човешки живот“, навярно би уточнила тя. Изсумтя, когато срещна зет си на стълбите.

— Добър ден, Йон.

Той спря и я погледна.

— Какво, по дяволите?

— Да, точно така. Какво, по дяволите! Добре казано!

Йон присви очи към нея.

— Пияна ли си?

— Била съм трезвена повече от двадесет години. Същото не може да се каже за теб, не е ли така?

— Да, но за бога… — Той се огледа и понижи глас. — Сири знае ли, че си пила?

— Аз съм на седемдесет и пет години, наясно съм какво правя.

Йени прокара ръка през косата си и направи знак, че иска да мине покрай него — все още стояха на стълбите, — но той я спря с ръка и застана съвсем близо до нея.

— Честит рожден ден, Йени — прошепна в ухото й. Тя кимна и се опита да го бутне встрани, но той продължи да шепне: — Сири положи много усилия, за да имаш хубаво празненство довечера. Не може ли да покажеш малко…

Потърси думата. Загриженост? Не, не можеше да се надява на това. Благодарност? Не, тя нямаше да се поддаде на емоционално изнудване. (И ако трябва да сме справедливи, старата вещица не беше помолила да организират всичко това.) Благоприличие? Зрялост? Майчинско чувство? Започна наново, пусна ръката й, говореше спокойно.

— Защо поне не се престориш, че оценяваш празненството довечера? То значи много за дъщеря ти.

Тя поклати глава и тръгна.

— Не чуваш ли какво ти говоря?

Йени не отговори. Продължи да слиза пресилено бавно и достойно надолу по стълбите.

Прасенцата бяха вакуумирани и опаковани. Йон си представи как изглеждат във фризерите на доставчика в Осло — светлочервени, почти бели, с нежно изражение около муцунките си. Гола кожа и сбръчкани предни крака, като при здравите новородени бебета. Дълбоко замразени, внос от Испания. Пет прасенца, по 170 крони на килограм плюс ДДС, по шест килограма на прасе. Жена му, естествено, плащаше по цени на едро.

— Добре, ще ги изядем друг път — каза Сири.

Тя промени менюто в последния момент. Всъщност по-скоро се поддаде на натиска.

Никой не искаше прасенцата. Алма се разплака на висок глас, след като видя снимки на печени прасенца в интернет. Спря чак когато баба й влетя в стаята, хвърли унищожителен поглед към майка й, взе внучката си със себе си и я заведе на плажа, за да се изкъпят. Ирма промърмори нещо за убийства на животни и канибализъм и изчезна в мазето. Сега Сири стоеше в кухнята и приключваше с измислянето на ново меню, което никак не й беше присърце — скариди, пилешки шишчета, кюфтета, салати и други ордьоври.

— Доволни ли сте вече всички?

Няколко дни, не, няколко месеца преди рождения ден Йон направи всичко възможно да обсъди печените прасенца с жена си и да избие идеята за празненството от главата й. Нали Йени не го искаше! Никой не го искаше! Помоли я да седне на леглото, падна на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

— Защо всъщност искаш да организираш това тържество?

— Кой иначе ще го направи? Трябва да я уважим по някакъв начин.

— Да, но наистина ли се налага?

— Естествено, че се налага! Защо ми говориш за това сега?

— Нали си наясно, че тя няма да ти благодари?

Сири се изправи, гласът й прозвуча пискливо:

— Йон, прекаляваш! Искам да организирам празненство за майка си. И двамата знаем, че тя ще се зарадва на това, дори и да не си признае. Обича вниманието. Вече е планирала коя рокля да си облече. Това е моят подарък за нея. А ти започваш да подозираш мотивацията ми, намекваш, че едва ли не съм луда. Малката глупава Сири, иска да организира празненство за майка си… Колко е малоумна, да му се не види! Дявол да те вземе!

— Чуй се. Съвсем се изгубваш във всичко това. Изчезваш и не мога да те открия.

— Аз… — жена му се опита да си поеме въздух. — Аз изчезвам? Ти си този, който изчезва, а сега идваш и се преструваш, че те е грижа. Измисляш някаква теория за мен и майка ми и проклетото тържество…

Йон вдиша дълбоко.

— Цялото това планиране измества всичко останало, Сири.

Той разпери ръце.

— Това… всичко това… целият този празник те съсипва. Не го искам!

Прегърна я. Тя се опита да се освободи, но той не й позволи.

— Пусни ме, Йон.

Притисна я към себе си, опита се да я залюлее напред-назад, прошепна:

— Не можеш ли да постоиш тук при мен? Само за пет минути. Не казвай нищо. Просто ме остави да те подържа в прегръдките си.

Опря главата си на гърдите й и продължи да шепне:

— Остани тук! Остани тук! Остани тук! Остани тук!

Понякога успяваше да достигне до нея по този начин.

— Върни се, Сири!

Очевидно не и този път. Тя се отдръпна, сграбчи косата му, дръпна я и изкрещя:

— Как смееш да се държиш така с мен!

Той едва успя да си помисли, че скубането (да, скубането!) боли ужасно много, преди инстинктивно да посегне към нея и да й удари плесница. Тя отвърна на удара.

В този момент биха могли да се убият един друг. „Мразя те!“, изпищя тя, а той кресна: „Не!“. Нахвърли се върху нея и започна да я удря, но се спря. Прегърна я и я отблъсна от себе си, ала не я пусна. Никога, никога, никога нямаше да постигне нещо с бой. Тя не спираше да крещи „Мразя те!“. Не се сещаше как да й отговори, затова продължаваше да повтаря „Не, не, не!“. Започна да го вика с всички сили, да вие, да се дере: „Не, не, не!“. Държа я чак докато тя внезапно и светкавично, все едно беше нищо работа, не се отскубна от хватката му. Тя просто се извъртя и се освободи, сякаш мускулите му се бяха изпарили, сякаш изведнъж бе станал слаб и безсилен. Йон не знаеше къде да дене ръцете си. Сири стана от леглото, отърси се (като Леополд след къпане в морето) и си пое дъх.

В такива ситуации бузите й винаги се зачервяваха. Зачервяването не се дължеше на ударите. Не влагаше много сила в тях. Тя го удряше много по-здраво. Беше го страх, че някой ден ще си отпусне ръката. Не беше мъж, който лесно посяга да бие. И все пак се страхуваше, че някой ден ще я удари прекалено силно. Червенината не се дължеше на ударите. Бузите й винаги почервеняваха, когато я обземаше бяс, все едно ги бе ощипала сама.

Гласът й беше леденостуден.

— Не си си помръднал и пръста да ми помогнеш, Йон!

— Трепереше от ярост. — Организирам това празненство, като в същото време се опитвам да изградя репутацията на новия ресторант. Искаш ли да знаеш как върви? Интересува ли те? Работил ли си напоследък? Или просто седиш и зяпаш телефона си? Знаеш ли, че вчера стоях будна цялата нощ, след като се прибрах от работа и платих сметките? Наясно ли си въобще, че имаме сметки, които трябва да се плащат? — Продължи със съвсем нормален глас: — Живот без теб, Йон. Мечтая за това. Без проклетите ти студени ръце.

Йон направи всичко възможно да я убеди да не организира празненството, но без успех, а сега денят беше настъпил. Изправи се и погледна през прозореца. Алма, Лив и Миле беряха цветя за дългите маси на поляната. Миле се обърна на няколко пъти и сякаш погледна право към него. Той затвори очи. Не искаше да среща погледа й, макар да знаеше, че тя не би могла да го види от толкова далече. Въпреки това навярно подозираше, че той е там. Беше й споменавал, че понякога стои на прозореца и гледа към поляната и гората, тъй като вече не може да седи пред компютъра.

Бележка

15.07.2008

Херман Р. пише историята за дните, които е прекарал като малък в ада на концентрационния лагер Бухенвалд. Измисля разказ за деветгодишно момиче, което му хвърля ябълки над електрическата ограда. Тази история обикаля из интернет. Историчката Дебора Липстад е първата, която намира нещо нередно в блога си, „Блогът на Дебора Липстад“, който тя започва да води след публикуването на книгата си „Историята като подсъдим: Моят ден в съда с Дейвид Ирвинг“ през 2006 година.

Едно момиченце хвърля ябълки (или хляб) над електрическата ограда в Бухенвалд, за да помогне на едно момченце, което впоследствие преживява Холокоста, пораства, превръща се в млад мъж, емигрира в САЩ, жени се, раждат му се деца и на седемдесетгодишна възраст решава да разкаже случката. Но неговият разказ не е истина. Херман Р. лъже. Момичето не съществува. Въпреки това много, много години по-късно той сяда, за да напише история си. Поглежда към жена си. Тя е остаряла. Набрала е цветя от градината (не знам защо си представям това, но засега ще го оставя), стои до кухненския плот и ги подрязва, иска да ги сложи във ваза. Отвръща на погледа му. Усмихват се един на друг. Харесва му, че тя стои там с цветя в сбръчканата си ръка и му се усмихва. Тогава ли му хрумва идеята за момичето с ябълките, което е спасило живота му в миналото?

„Нямаме нужда от украсени и фалшиви истории. Истината е повече от достатъчна“, пише Дебора Липстад в блога си.

Йон погледна това, което беше записал предната вечер, и добави: „Трябва да се доразработи!“.

Да, но какво точно трябва да се доразработи и как да го направи? Изправи се за петнадесети път тази сутрин. Днес бе по-неспокоен от обикновено. Беше изпълнен със страх заради празненството. Повечето гости бяха възрастни, много бяха на осемдесет и повече години, един-двама бяха навършили деветдесет. Представата за възрастните гости, които идват да танцуват с паяжини в косите, за очевидно пияната му тъща на стълбите, за самия него като мъртвец на дъното на басейн (не че в „Майлунд“ имаше такъв, но who cares^[18]) му напомни за филма „Сънсет булевард“. Реши, че иска да го гледа отново колкото се може по-скоро. Тази мисъл го ободри. Можеше да го гледа заедно със Сири. Тя обичаше да гледат заедно филми. Понякога се караха кой от тях знае повече филми. Тя приготвяше нещо вкусно и отваряше бутилка вино. Сгушваха се на дивана, след като Лив си легнеше.

Някой път Алма им правеше компания, друг път не. Сега, когато Сири притежаваше два ресторанта и вече не беше шеф готвач, за нея бе възможно да има нормален живот.

Йон седна пред компютъра, влезе в сайта на „Амазон“ и поръча „Сънсет булевард“ с експресна доставка. Наложи се да доплати триста крони, но щеше да получи филма след два дни.

Отново се сети за жена си. Знаеше ли, че майка й пие в стаята си?

Сърце не му даваше да й съобщи това. Или може би просто нямаше сили отново да се кара с нея за празненството.

Леополд се изправи, погледна го и сложи лапа в скута му. Сири беше тази, която искаше куче. Не той. Но сега имаха домашен любимец и именно на Йон се падаше задължението да се грижи за него. Не искаше куче. Опита се категорично да откаже. Сподели, че според него би трябвало да изчакат. Въпреки това животното се превърна в негова отговорност, тъй като никой друг не го беше грижа за него. Защо стана така? Тъкмо когато усети раздразнението от всичко това, телефонът му издаде сигнала за получен есемес.

Какво правиш?

Без да се поколебае, отговори:

Мисля за теб.

Не беше вярно. Не мислеше за нея. Ала навярно тя очакваше да чуе това и беше добре да го напише. Щеше да даде резултат.

Остави телефона настрана и погледна към екрана на компютъра.

Трябва да се доразработи!

Дойде ново съобщение. Взе телефона. Беше пак тя.

Това е хубаво, но и малко тъжно.

Какво, по дяволите, искаше да каже? Какво беше хубаво, но и малко тъжно? Провери изпратените съобщения.

Там пишеше:

Мисля за теб.

Точно така, да. Написа, че мисли за нея, а тя смяташе това за хубаво, но и малко тъжно. Засмя се. Леополд вдигна глава и го погледна. „Що за смях е това?“

Йон побърза да изтрие всичко, както входящите, така и изходящите съобщения.

Знаеше, че Сири проверява имейла и телефона му, затова никога не забравяше да изтрие „Изтрити съобщения“, макар това всеки път да му се струваше безсмислено и парадоксално. Целият смисъл от изтриването на съобщенията беше да се отървеш от тях, не просто да ги преместиш от едно място на телефона в друго. Съобщенията в папка „Изтрити съобщения“ не бяха изтрити.

Не се заличаваха окончателно и качествено, докато човек не отидеше в папка „Изтрити съобщения“ и не ги изтриеше още веднъж, и то чак след като отговори на въпроса: „Сигурни ли сте, че искате да изтриете това съобщение?“.

Йон обичаше да се сеща, че другата жена живее в началото на улицата, че можеха да се срещнат случайно във всеки един момент, че би могъл едва ли не пред всички да я погали по вътрешността на бедрото, без никой да забележи. Харесваше му, че тя е толкова близо. Че е възможност. Че той самият е възможност.

Веднъж миналата зима покани една съвсем друга жена в дома си в Осло. Тя беше журналистка по въпросите на културата, изказала се хвалебствено за романите му във вестник „Дагбладет“. Той й изпрати имейл, за да благодари за проницателната и извънредно добре написана рецензия.

Никой не е поглеждал на романите ми като вас, но това не ме изненадва. Чета ви с голямо удоволствие. Винаги.

Така се започна.

Няколко месеца по-късно Сири замина за Копенхаген за един ден. Имаше среща с потенциален шеф готвач. Нещо подобно. Не помни точно защо жена му замина за датската столица. Важното беше, че щеше да отсъства цял ден и цяла нощ и да бъде в друга страна. Очакваше това с нетърпение. Правеше планове. Прати есемес на журналистката и я покани у тях. Щеше да я чука здраво във ветровитата дървена къща. Беше подценил превъзхождащата еротична сила на изневярата — какво беше в състояние да направи, какви удоволствия го очакваха, ако им предоставеше възможност да се случат. Ако отпуснеше хватката. Представи си журналистката широко разкрачена на дивана в дома му. Не желаеше повече да се спотайва и крие, защо да го прави? Искаше да срине и разруши всичко. И въпреки това то да си остане на мястото. Унищожено, изяснено и напрегнато. Бе се чувствал уморен толкова дълго. Вкусът на умората. Миризмата на умората. Жената се казваше Ирене. Работеше на свободна практика и бе свободна през деня. Щеше да я разпори. Да я люби. Да не я люби. Да събуди всяка частица от нея. Да я изтрие от лицето на земята. Да я изпие цялата. Да изчезне.

Тя позвъни на вратата. Беше паркирала на няколко квартала оттам и внимавала да не я видят съседите. Бяха се уговорили за всичко — бързи есемеси, изпълнени с очакване. Това, за което обаче не се бяха разбрали, бе, че тя ще води кучето си със себе си. В коридора стоеше някакво джавкащо паленце, което се разлая като лудо при вида на Леополд. Вниманието на Йон внезапно бе привлечено от всичко, което го заобикаляше, от начина, по който бе застанал точно в този момент, от предметите наоколо, от сцената, която се разиграваше пред очите му. Гардеробът от ИКЕА, пъстрите кошници с шалове, ръкавици и шапки — по една за всеки член от семейството, черните каменни плочки, подовото отопление, което не работеше и никога не бе работило, обувките и ботушите, които всъщност трябваше да стоят на рафта за обувки, но никога не стигаха дотам, мокрите чорапи и чорапогащници, изцапаната детска рисунка на розово момиче под греещо жълто слънце, подписана „Лив“, купчината стари вестници, пликовете с празни бутилки. Насред всичко това в коридора на Сири и Йон стоеше кученцето на журналистката Ирене и лаеше срещу него и Леополд. Все едно те бяха натрапниците.

— Защо си го взела със себе си? — попита Йон.

— Юлий се нуждаеше от разходка — обясни Ирене.

Дръпна каишката на паленцето и се опита да упражни някакъв контрол върху него.

— Не можех да го оставя сам цял ден — добави тя.

— Та ти няма да си тук цял ден!

Опита се да извика в съзнанието си представата за тази жена, за журналистката Ирене, широко разкрачена върху дивана. Но тя не изглеждаше така, както я помнеше. Преди няколко седмици се бяха срещнали набързо в едно кафене. След това той я засипа с есемеси и имейли. Писа й за всичко, което щеше да направи с нея. Всичко, което щеше да направи с нея.

На път за вкъщи след срещата в кафенето бе изпълнен с бушуваща страст. Да, точно така. Бушуваща страст! Ала жената, която стоеше тук сега, в коридора на дома му, имаше провиснали гърди и намек за мустачки.

Леополд седеше съвсем неподвижно до стопанина си и наблюдаваше другото куче, което като че ли изобщо не възнамеряваше да спре да лае. Йон се сети за съседката. Знаеше, че Ема, която живееше стена до стена с него, си беше у дома през деня и пишеше докторска дисертация. Навярно чуваше всичко това.

— Кучето ти се казва Юлий? — попита той.

— Да…

— Като маймунката от анимационното филмче^[19]?

— Не, не се бях сетила за това…

— Защо не Брут?

— Ами…

Ирене не успя да каже нищо повече, защото Леополд изръмжа и се изправи. Скочи върху по-малкото куче, заби зъби в него и започна да го подхвърля от едната на другата страна. Журналистката изпищя и дръпна каишката на паленцето. То изквича, а Йон се хвърли върху Леополд, успя да го издърпа настрана и го поведе към кабинета си на тавана.

— Пискун… — мърмореше той, докато изкачваше стълбите. — Мъхната топка! Куче плъх. — Потупа Леополд и го почеса зад ухото. — Изчакай тук — прошепна той. — Добро куче!

Затвори вратата след себе си. Очакваше да завари коридора, превърнат в бойно поле, с кръв и кучешки остатъци навсякъде, но се оказа, че всичко е наред. Нямаше умрели или ранени.

— Това май не беше добра идея — започна Ирене, когато го видя да слиза.

Държеше мъхнатата топка в прегръдките си, все едно беше бебе. Йон забеляза, че жената се оглежда. „Какво зяпа, по дяволите? Неразборията вкъщи ли?“

Той вдигна рисунката на Лив, наполовина скрита от един ботуш, и я изглади. Розовото момиче и жълтото слънце се усмихваха.

— Мисля, че е време да си вървя — заяви Ирене.

Йон се покашля, сгъна рисунката и я сложи в джоба си.

— Няма ли да останеш за малко? Ще приготвя кафе.

Надяваше се тя да откаже. Да си тръгне. Беше казала, че ще го направи, очакваше да удържи на думата си. Ала тя кимна и отвърна:

— Едно кафе би ми се отразило добре, може би и малко вода за Юлий? Той много се изплаши.

Ирене пристъпи към него и се усмихна. Държеше прекалено дебелото куче плъх в ръцете си, подобно на някаква извратена пародия на една ренесансова картина на Мадоната с младенеца.

— Трябва да се научиш да контролираш кучето си по-добре — промълви нежно тя и го погали по бузата. — Би могло да го приспят дори за по-малко прегрешение.

Сега обаче ставаше въпрос за другата жена. За тази, на която писа есемеси цяло лято и която имаше вила на същата улица. За тази, която познаваше от петнадесетгодишен. Тя беше зъболекарка. Като тийнейджъри също бяха съседи, най-добри приятели и гаджета. Тя имаше къса светла коса, беше красива, но леко смотана. Намираше го за чаровен. Това беше повече от достатъчно. Много повече от достатъчно!

Запозна нея и мъжа й със Сири, а тя им сервира хубава вечеря в „Глостър, Масачузетс“.

Жена му готвеше в ресторанта всеки четвъртък и петък. Двете двойки чисто и просто бяха намерили правилния тон и прекарваха времето си заедно, като всички останали възрастни. Беше им приятно и лесно да общуват помежду си. Йон и Сири рядко се чувстваха добре в компанията на хора на техните години. Взаимоотношенията с други възрастни си бяха изкуство. Йон, Сири, зъболекарката и нейният мъж, също зъболекар, си ходеха на гости, разхождаха се в гората и измисляха занимания за децата си.

Зъболекарите имаха син, Гюнар, година по-малък от Алма, както и пораснал син, Мортен, от предишен брак.

Йон не се интересуваше от всичко това. Сири се радваше, задето имаха общи приятели, задето изобщо бяха намерили нови приятели на тази възраст. Това, от което Йон наистина се интересуваше, бе следното — да може да пише „Мисля за теб“, да се среща за кратко с другата жена, да я гали по вътрешността на бедрото, а тя да го мисли за чаровен.

Погледна телефона си.

Понякога спяха заедно, но тя го отегчаваше в сексуално отношение и от време на време се питаше защо продължава връзката си с нея. Защо си дава труда. Защо си причинява допълнителни главоболия, при положение че си има повече от достатъчно.

Зъболекарката се казваше Каролине. Мъжът й — Курт. Каролине и Курт, Йон и Сири. Добри приятели.

Хвърли поглед към Леополд. После написа:

Ще излизам с кучето. Искаш ли да се срещнем?

Отговорът дойде веднага.

Да.

Имаш ли време? Или трябва да се върнеш веднага?

Имам време.

Погледна към компютъра си.

Трябва да се разработи!

„Не, никак не ми върви писането!“ Затвори файла и почеса Леополд зад ухото. Във въздуха се усещаха дъжд и мъгла. Миле и децата все още беряха цветя. Детегледачката носеше вълнена жилетка. Подскачаше и танцуваше, тромава и тежка. Обърна внимание на прекалено едрия й задник. Тя беше едно голямо дете, което бе започнало да се вкопчва в него. Трябваше да сложи край на това!

Обърна се към кучето:

— Хайде, Леополд, да излезем да се поразходим.

Животното подскочи и изтича след него надолу по стълбите. Сири се намираше в кухнята на първия етаж, провикна се, когато го чу да слиза.

— Приключи ли с писането за днес?

Пресрещна го в антрето и се взря неразбиращо в него.

— Не, но кучето трябва да се разходи, не е ли така?

Тъмната й коса беше хваната на хлабав кок. Носеше тънка бяла лятна рокля, която той много харесваше. Външната врата бе отворена към градината. Навън се беше стъмнило, беше едновременно хладно и влажно. Стори му се, че жена му е плакала, погледът й винаги блестеше след сълзи.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— Навън с кучето. Някой трябва да го изведе.

Сири сведе поглед.

— Притеснявам се за довечера — сподели тя. — Опасявам се, че ще вали.

— Ами нека да вали!

Запита се дали тя знае, че майка й е пила.

— Днес е седемдесет и петият рожден ден на мама. Не може да вали.

— Е… Ще почакаме и ще видим.

Йон задърпа Леополд след себе си, излязоха и понечи да затвори вратата. Жена му го последва.

— Къде ще ходиш?

— Навън с кучето. Леополд скоро ще умре, ако някой не го разходи. Ще се върна след половин час. Най-много един. Има ли някаква задача, с която бих могъл да ти помогна, като се прибера? Да нарежа или пренеса нещо?

Сири поклати глава. Стоеше на прага и леко трепереше в мъглата и вятъра. Вдигна поглед към небето.

— Може би привечер ще се проясни — промълви тя.

— Сигурен съм, че ще стане точно така — отвърна той и я погали по косата. — Съвсем сигурен съм, Сири. Сигурен съм, че празненството ще бъде чудесно!

Все едно на Алма й пукаше. Все едно на някого му пукаше. Все едно на баба й, която беше рожденичката, й пукаше. Баба й не желаеше да празнува рождения си ден. Но можеше да изкрещиш „Не искам!“ на мама, а тя щеше да продължи, все едно нищо не се беше случило. Мама искаше това празненство и толкова.

Да се разкъсаш на парчета. Да се нарежеш. Да отрежеш косата си. Да се удариш в стената. Алма закри лицето си с ръце. Всичко беше прекалено грандиозно. Видя как баща й се изгуби надолу по хълма заедно с кучето. Къде щеше да ходи по това време? Навън и надолу. Навън и надолу.

Баба й каза:

— Алма, довечера ще избягаме. Посред празненството. Ще се качим в колата и ще избягаме от всичко. Ще вземем два сгъваеми стола, малко храна и безалкохолно и ще седнем на плажа. Ще гледаме морето. Колкото е по-гъста мъглата и колкото повече вали, толкова по-добре.

— Ще подгизнем — обади се момичето.

— Ще носим чадъри. Ще ги закрепим за столовете и ще се преструваме, че са плажни чадъри. Ще седим всяка под своя чадър и ще оставим бурята да вилнее.

Йени отвори бутилка номер две и изруга, задето не беше успяла да предотврати глупавото празненство, което Сири организира против волята на всички. Оставаше само един час до началото му. Дъщеря й покани толкова много хора. Каква връзка имаха те с нея? Йени не искаше празненство. Ирма не искаше празненство. Сири отказа да чуе каквито и да било възражения.

— Естествено, че ще има тържество — настояваше тя. — Естествено, че ще те уважим, мамо!

Йени отпи от виното и хвърли поглед през прозореца. Остави го да се спре върху едната й внучка, малката Лив със светлите къдрици. После го премести върху пълничката хубавичка тийнейджърка, чието име така и не запомни. Нима Йон и Сири не можеха да гледат децата си сами?

Навън се стъмни още повече. Тя премлясна и се опита да привлече мъглата към себе си с поглед, да се разтвори в нея и да се превърне в едно цяло с нея, внучките си и детегледачката.

— Тя се казва Миле — съобщи Сири. — Наричат я и Sweet Pea.

— Sweet какво?

— Sweet Pea.

Тревата беше окосена, къщата излъскана. Ирма клеча на четири крака и търка широките дъски на пода с препарат за миене в продължение на седем дни. Миналата седмица стигна до таваните и стените. Седмицата преди това бе посветена на чекмеджетата и шкафовете. Прозорците остави на Сири.

Йени поклати глава. „Всичките тези приказки за любов.“

Хубаво се живееше с Ирма. Никакво мрънкане. Другата жена се грижеше за практичните въпроси сега, когато Ула бе станал прекалено стар. Поддръжка на къщата. Окосяване на моравата. А и не я притесняваше, това беше най-важното.

Остана на мястото си и продължи да се взира навън през прозореца.

Ирма нареди дълги маси в градината. По тях имаше бели изгладени покривки, които Сири разнасяше навън-навътре, навън-навътре, за да не се намокрят от дъжда. Върху покривките бяха сложени стъклени вази с цветя, които Лив, Алма и Миле набраха от поляната зад къщата. По дърветата висяха фенери. Това беше добра идея — въпреки че беше лято и нощите бяха светли, мъглата заливаше „Майлунд“ и ставаше все по-гъста и все по-гъста с настъпването на вечерта.

Мъглата се смесваше с уханието на храната, която Сири бе приготвила в кухнята, промъкваше се между подредените бутилки вино, чиниите и чашите върху вече сложената голяма маса под ябълковото дърво, пропълзяваше под праговете, над первазите и през цепнатините на старата къща и минаваше през спалните, стаите и кухнята, отново се връщаше в градината и продължаваше по полето зад къщата, където Лив, Алма и Миле беряха цветя. Лив не забелязваше мъглата, но тя забелязваше детето. Когато трите с Алма и Миле набраха цяла кофа с диви цветя, отново заръмя. Мъглата се смеси с мириса на дъжд, лятна вечер и парфюма на Йени, тъй като рожденичката вече беше почти готова да слезе по стълбите и да приеме гостите си. Смеси се и със светлината от фенерите по дърветата. От разстояние човек можеше да остане с впечатлението, че градината се носи на няколко метра над земята.

На старата бяла швейцарска вила в края на пътя би й се отразила добре малко боя, но никой не забелязваше това на светлината, разсеяна в мъглата. Стенният часовник в хола, този, който някога бе принадлежал на бабата на Йени, скоро щеше да удари седем часа. Тогава всичко щеше да е готово. Градината и къщата щяха да оживеят. Вратите към двора щяха да бъдат отворени. Дъждът щеше да отслабне. Мъглата щеше да се задържи около короните на дърветата, но и вътре, и вън щяха да светят свещи и фенери. Всички щяха да стоят на двора и да посрещат гостите. Йени и Ирма, Сири и Йон, Алма и малката Лив, заедно с хубавичкото момиче на име Миле.

Йени се хвана за пердето от едната страна на прозореца. Нека празненството да започне! Почти петдесет гости щяха да дойдат от близо и далеч, за да отбележат рождения ден на Йени Брудал с подаръци, цветя, шампанско, дъжд в косите, смях, летни рокли и бели носни кърпички.

Сири се обърна към Миле. Всички бяха застанали на стълбите и чакаха гостите. Чакаха и майка й. Отдавна трябваше да е слязла и да стои заедно с тях. Все пак юбилеят беше неин. Един час по-рано, в шест, Сири изкачи стълбите към стаята й и почука на вратата.

— Мамо, как си? Ще бъдеш ли готова скоро? Имаш ли нужда от помощ?

Не получи отговор. Притисна ухо до вратата и се заслуша. Чуваше се единствено слабо тананикане. Нима възрастната жена пееше? Открехна вратата и погледна вътре. Майка й седеше на леглото. Беше полугримирана (по бузите и устните й имаше пудра и червило, но все още не беше стигнала до очите си), носеше черна рокля и големи сиви вълнени чорапи. В ръката си държеше полупразна чаша с червено вино.

Сири рязко отвори вратата и видя проблясък на чиста тъга в очите на майка си, преди тя да вдигне чашата и да й пожелае „Наздраве!“. Останаха така, загледани една в друга. Сири търсеше начин да каже нещо, без да се разплаче или да се развика:

— Колко си изпила?

Майка й се почеса по главата, погледна към тавана и изпи последната глътка.

— Честно казано, Сири — отговори тя и се усмихна, — не знам отговора на въпроса ти. Доста, мисля. Но определено не достатъчно!

— Защо? — попита глухо дъщеря й.

— Ами, защо не?

Направи крачка напред, но майка й вдигна ръка, сякаш искаше да каже: „Спри! Не идвай! Не ме докосвай!“.

— Не биваше да пиеш — прошепна Сири. — Не ти понася…

— Живеех от ден за ден, Сири. От ден за ден. Никога не съм казвала „никога“.

— А сега?

— Сега си голяма жена — отговори тя и постави чашата върху нощното шкафче. — Жена на средна възраст, на четиридесет години… Справяш се добре, независимо какво правя аз. Чисто и просто не бива да те е грижа… Ти и аз…

Възрастната жена извърна поглед.

— Ти и аз какво? — подкани я Сири. — Ти и аз какво?

Майка й поклати глава.

— Забрави. Би ли била така добра да си тръгнеш? Моля те! Затвори вратата и ме остави на спокойствие.

Сири се обърна и излезе от стаята. Преди да затвори вратата, обяви:

— Празненството започва след един час.

Майка й се засмя на висок глас.

— Да, да, не бива да забравяме за това! Празненството започва след един час!

Помаха на дъщеря си да си ходи и продължи да се смее.

— Празненството започва след един час…

А сега стояха на стълбите пред къщата и чакаха първите гости. Всички, с изключение на рожденичката.

Миле имаше дълга пусната коса, чадър, червени устни и обувки на високи токчета, които джвакаха, докато вървеше. Бе сложила един бял божур от бялата леха на Сири зад дясното си ухо.

Роклята й беше от тънък червен памучен плат, върху раменете й бе наметнат червен копринен шал, който бе взела назаем от работодателката си.

Сири не можеше да не спомене цветето в косата й. Йон усети, че тя осъзнава, че всъщност е по-добре да си замълчи.

— Колко си хубава, Миле! — похвали я жена му.

Момичето грейна. Йон знаеше, че има още, виждаше в изражението на Сири, че няма да успее да се въздържи от коментар. Не знаеше какво ще последва или какво точно в Миле бе подразнило жена му този път, но определено имаше нещо. Алма следеше всичко това с интерес. Той здраво стисна ръката на Сири. „Не го казвай!“ Тя се усмихна пресилено и посочи цветето в косата на детегледачката. Не успя да се въздържи.

— Но бих предпочела да не късаш цветя от градината. Белият божур в косата ти е от една от моите лехи. Ти си я съсипала, разбираш ли?

— О! — възкликна Миле и сведе поглед. Ръката й потрепери. — Не знаех.

— Остави я на мира! — намеси се Йон.

Момичето погледна встрани и се усмихна. Той се бе застъпил за нея.

Ала никой не видя лицето на Миле дълги часове след това, когато този, когото наричаха К. Б., натискаше главата й в чакъла. Ръката му беше лепкава и тежка, а дъхът — студен.

— Искаш ли? — прошепна той.

Проникна в нея отзад и разкъса химена й.

Тя не искаше, но не можеше да се обърне, да поклати глава и да му даде да разбере това, тъй като устата й бе пълна с чакъл.

— Не искаш, каза! — изсъска той.

А гостите на Йени обикаляха градината, опитваха се да държат малка бяла чиния в едната ръка и чаша с вино в другата, без да ги изпуснат, полюшваха се в такт с музиката, смееха се на висок глас на нещо, което им бяха казали, оттегляха се в полето, където момичетата бяха брали цветя по-рано през деня — синчец, див пащърнак, маргаритки, лютичета, планински божури, червена детелина, върбовки и здравец. Някои от тях стояха съвсем неподвижно, взираха се в небето и питаха околните дали според тях скоро няма да завали.

Бележки

[1] Шведски остров. — Б.пр. ↑

[2] Чарлз Олсън (1910–1970) — известен американски поет модернист. — Б.пр. ↑

[3] Квартал в Осло. — Б.пр. ↑

[4] „Наблюдавай и чакай“ (англ.). — Б.пр. ↑

[5] Кучето на Йон е кръстено на Леополд Блум, главния герой в романа „Одисей“ на ирландския писател Джеймс Джойс (1882–1941), тъй като Блум също има голям апетит и обича да си хапва карантия. — Б.пр. ↑

[6] Валтер Бенямин (1892–1940) — немски философ, литературовед и есеист. — Б.пр. ↑

[7] Норвежки сайт за обяви за работа. — Б.пр. ↑

[8] Сладурана. Букв. „сладко грахче“ (англ.). — Б.пр. ↑

[9] Алберто Джакомети (1901–1966) — швейцарски скулптор и художник. — Б.пр. ↑

[10] Хокон Седми (1872–1957) — първият крал на Норвегия след обявяването на независимостта ѝ през 1905 г. — Б.пр. ↑

[11] Стар метод за консервиране на месо, особено разпространен в Югозападна Франция. — Б.пр. ↑

[12] Стуртинг е името на норвежкия парламент. — Б.пр. ↑

[13] Площадът носи това име, защото Норвегия обявява независимостта си на 7 юни 1905 г. — Б.пр. ↑

[14] Градът, където се е намирало основното норвежко летище, преди да се премести по-близо до столицата. — Б.пр. ↑

[15] Най-големият град на остров Готланд. — Б.пр. ↑

[16] Типично норвежко сирене. — Б.пр. ↑

[17] Тъмносиви очи (англ.). — Б.пр. ↑

[18] На кого му пука (англ.). — Б.пр. ↑

[19] „Маймунката Юлий“ — американски анимационен сериал. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лин Улман Съкровеното (3)

Метаданни

Данни

Съкровеното

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Бележка

Лин Улман
Съкровеното (3)