Марк Хименес
Отвличането (65)

13:43 ч.

— Според татко животът е пълен със случайности — рече Грейси.

— Какво? — попита Джако, без да се обръща.

— Случайности. Разбираш ли, нещата се случват без определена причина. Той казва, че животът няма логика и не трябва да има. Мама казва, че животът е гаден, но тя има някакви проблеми.

— За какво говориш, по дяволите? — Думите и цигареният дим излизаха едновременно от устата му.

Тя въздъхна.

— Говоря за това, че вие двамата ме отвлякохте, без дори да знаете, че Бен ми е дядо, а много отдавна, по време на войната ти си направил нещо лошо, Бен те е издал и ти си загазил.

— Откъде знаеш, че сме направили нещо лошо?

— Защото знам, че Бен не е направил нищо лошо. А сега Бен идва да ме вземе и ще разбере, че ме е отвлякъл същият човек, когото той е издал. Тъй де, каква е вероятността това да се случи? Виж, баща ми е математически гений и би казал, че това, което обикновените хора наричат съвпадение или късмет, е случайност. Аз обаче не мисля така. Мисля, че всичко е писано.

— Съдба ли?

— План Божи. Моята баба, тя ходи на литургия почти всеки ден, винаги ми казва: „Бог има план за теб, Грейси Ан Брайс. Бог има план за всички“. Тя казва, че няма съвпадения или късмет и всичко, което се случва в живота ни, е трябвало да се случи, защото е част от Божия план. Ето защо това, че ме отвлякохте, и това, че Бен идва да ме спаси, не е съвпадение, а част от Божия план.

Джако издиша дим от двете си ноздри.

— Виж какво, миличка, не знам какъв е тоя Божи план, но моят план е да изкормя дядо ти.

— Роджър Долтън беше братът, който никога не съм имал — каза Бен. — Изкарахме Уест Пойнт заедно, после отидохме заедно във Виетнам. Инструкторите в Академията ни казваха, че Виетнам ще бъде велико приключение. Не беше.

Джон не откъсваше поглед от снимката. Баща му изглеждаше толкова мъжествен. Следователно и той имаше нещо мъжествено в гените си.

— Ти се роди една седмица преди да заминем. По време на полета ни до Сайгон Роджър ми каза: „Ако нещо се случи с мен, ти ще бъдеш баща на сина ми“. Убиха го две седмици по-късно.

— Как умря?

— Войнишка смърт.

Гласът на Бен прозвуча глухо. Джон искаше да научи повече, но реши, че моментът не е подходящ.

— Какво се случи с майка ми?

— Мери, тя беше умна като теб. Но когато Роджър умря, умът й просто не можа да го понесе. Беше прекалено крехка да се приспособи в този свят.

— Като мен.

— Почина, когато ти беше на шест месеца. Ние те осиновихме.

— Джон Роджър Брайс — кимна Джон. — Къде са погребани?

— В Айова. Бяха родом оттам.

— Когато всичко това приключи, ще отида до Айова. Името му вписано ли е на Стената във Вашингтон?

— Предполагам. Така и не успях да отида.

— Първо ще отида до Айова и после до Стената. Може би ще дойдеш с мен.

— Може би.

Джон отново погледна снимката.

— Винаги съм си мислел, че Грейси е наследила очите и косата си от теб.

Щеше ли да търси дъщеря си във всяко русо синеоко момиче по улиците, магазините, ресторантите? Щеше ли да се чуди как се променя тя с всяка изминала година, като онези компютърно симулирани снимки на деца, изгубени преди пет, десет, петнайсет години, които беше видяла в сайта за безследно изчезнали? Винаги ли щеше да се надява, че дъщеря й е все още жива? Щеше ли да се превърне в една от онези тъжни майки на отвлечени деца, които беше виждала по телевизията, да съхрани стаята на Грейси точно каквато е сега, надявайки се, че някой ден тя ще се върне?

Чу звънеца.

Тя седеше по халат в стаята на Грейси и се опитваше да си представи живота без дъщеря си.

Звънецът отново иззвъня.

Сърцето й подскочи и изведнъж заби ускорено. Изправи се. Знаеше кой е.

Това е тя! Грейси! Върнала се е!

Елизабет изскочи от спалнята и затича по коридора и надолу по стълбите, през фоайето и до входната врата. Отвори я широко, готова да прегърне дъщеря си, да я притиска и да плаче с нея, и никога да не я пусне.

Но ти не си Грейси.

На верандата стоеше млада жена в черна рокля; измъченото й лице изглеждаше смътно познато. Жената на Гари Дженингс.

Елизабет се подпря на касата на вратата. Беше толкова сигурна, че е Грейси. Сега за първи път след отвличането тя си помисли, че може би полудява, носи се по бавно течаща река право към водовъртежите, където ще се удари в скалите, а след това ще бъде изхвърлена през ръба на стръмен водопад, всмукана дълбоко в тъмнината, без да може да изплува. Примамлива мисъл.

— Мисис Брайс, толкова съжалявам за Грейси. Но съпругът ми не я е отвлякъл. Гари никога не би направил такова нещо.

И тя се обърна да си върви, но гласът на Елизабет я спря.

— Вашето бебе…

Жената се обърна.

— Докторите казват, че ще се оправи.

Тя се запъти към чакащата я кола, качи се и замина. Улицата беше празна и притихнала; розови панделки, завързани за пощенските кутии, пърхаха на вятъра, няколко пръснати листовки с образа на Грейси се гонеха по земята като деца, които си играят. Телевизионните бусове, полицейските коли, камерите, репортерите и зяпачите се бяха върнали към обичайния си живот, все едно светът не беше безвъзвратно променен преди седем дни; бащите и майките с професия се бяха отправили към офисите си; домакините се бяха завърнали към часовете по фитнес и магазините; децата бяха в училищата, журналистите — при новите сензации, а снимачните екипи — в Ню Йорк. Циркът си беше отишъл.

Елизабет се обърна и затвори вратата на живота си.