Джак Хигинс
Орелът отлетя (9)

Осма глава

В Белфаст Девлън не успя да си намери билет за Хейшъм в Ланкашър — имаше много пътници. Положението с влака за Глазгоу не бе по-различно. Единственото, което му оставаше, беше да мине през Ларн, на север от Белфаст и оттам до Странриър — пътя, по който мина и при операция „Орел“.

Специално корабче правеше редовни курсове от Странриър директно до Лондон, но този път той не искаше да рискува. Хвана влака от Белфаст до Ларн, а там се пъхна в една обществена тоалетна и след петнадесет минути излезе в униформа.

Номерът мина веднага. Корабчето бе пълно, но не и за военни. Девлън извади ваучера, който му бяха дали в Берлин, и го подаде на контрольора. Той дори не го погледна. Видя само майорската униформа, Кръста за храброст и свещеническата якичка и веднага го пусна на борда.

Същото стана и в Странриър, където въпреки препълнения влак му намериха място в първа класа. От Странриър замина за Глазгоу, оттам за Бирмингам и в три часа на следващата сутрин пристигна на лондонската гара. Щом слезе от влака и се смеси с тълпата, първото нещо, което чу, бе воят на сирените.

 

 

Началото на четиридесет и четвърта година остана в спомените на лондончани като „Малката въздушна война“^[1].

Луфтвафе бе със значително обновен самолетен парк и нощните бомбардировки над Лондон започнаха отново. Сирената, която Девлън чу, означаваше, че от Шартр във Франция се приближават немски самолети-водачи. Тежките бомбардировачи дойдоха по-късно, но тогава той, както хиляди други, вече се бе настроил да прекара още една тежка нощ в сравнително сигурното лондонско метро.

 

 

Мери Райън бе момиче, което правеше впечатление не с изключителна красота, а по-скоро със странния си, едва ли не безплътен външен вид. Всъщност здравето й беше разклатено и лишенията на войната го влошаваха още повече. Беше с неизменно бледо лице, тъмни сенки под очите и осезаемо накуцваше — недъг по рождение. Едва деветнадесетгодишна, тя изглеждаше доста по-възрастна.

Баща й, активист от ИРА, бе починал малко преди войната от сърдечен удар в затвора „Маунтджой“ в Дъблин, а майка й бе умряла от рак през 1940 година. Имаше само един близък — чичо Майкъл, по-малкият брат на баща й, който от години живееше в Лондон, а след смъртта на съпругата си през 1938 година бе останал сам. Мери се бе преместила от Дъблин в Лондон и въртеше къщата на чичо си, като същевременно работеше като продавачка в голям магазин за хранителни стоки на търговската улица в Уапинг.

Уви, до днес. Когато в осем сутринта отиде на работа, магазинът, като почти всички сгради на улицата, се бе превърнал в купчина димящи развалини. Тя се спря и загледа линейките; пожарникарите, които гасяха пламъците; мъжете от спасителния екип, които разравяха останките, за да извадят живите…

След като помогна с каквото можа, Мери си тръгна — странна фигурка с черна барета и овехтяло палто, която закуцука бързо по паважа. По пътя спря в кварталната бакалия, купи мляко, хляб и пакет цигари за чичо си и отново пое към къщи. Вече беше наближила, когато заваля.

Навремето на тяхната улица имаше двадесет къщи, построени покрай реката. Петнадесет от тях бяха разрушени по време на големите бомбардировки над Лондон. Прозорците на четири от останалите бяха заковани, а в последната живееха Мери и чичо й.

Вратата за кухнята беше отстрани и до нея се стигаше по желязна тераса, надвиснала над водите на Темза. Мери спря до парапета и се загледа в Тауър и моста. Тя обичаше реката и не й омръзваше да я съзерцава — големите кораби, които тръгват от лондонските кейове, шлеповете…

В края на терасата имаше дървена стълба, която водеше към малък пристан. Там чичо й държеше две лодки — скиф с гребла и малка моторница с кабинка. Когато погледна надолу, Мери видя някакъв мъж, който се бе скрил на сухо и пушеше. Беше с черен шлифер и шапка, на пристана до него бе оставено куфарче.

— Кой сте вие? — попита остро тя. — Това е частен имот.

— Добър ти ден, девойче — отвърна той весело, взе куфарчето и се качи по стълбата.

— Какво искате?

Девлън се усмихна.

— Търся Майкъл Райън. Случайно да го познавате? Почуках на вратата, но никой не ми отвори.

— Аз съм му племенница. Казвам се Мери. Чичо Майкъл още не си е дошъл. Беше нощна смяна.

— Нощна смяна?

— Да, в такситата. От десет до десет. Дванадесет часа.

— Ясно. — Той си погледна часовника. — Значи още час и половина.

Тя видимо се колебаеше дали да го покани вътре. Не й се искаше и Девлън го усети.

— Май не съм ви виждала друг път? — подхвърли Мери.

— Нищо чудно. Току-що пристигам от Ирландия.

— Значи познавате чичо Майкъл?

— О, да, ние сме стари приятели. Казвам се Конлън. Отец Хари Конлън — добави той и разкопча горното копче на шлифера си, за да може тя да види свещеническата му якичка.

Момичето веднага се отпусна.

— Заповядайте да почакате вътре, отче.

— Не, няма нужда. Ще се поразходя и ще дойда по-късно. Може ли да си оставя куфарчето?

— Разбира се.

Тя отключи вратата към кухнята, а той я последва и остави куфарчето вътре.

— Случайно да знаеш къде е приютът „Светата Дева“?

— Да, тръгнете надолу по Уапинг Хай стрийт към Уапинг Уол. Близо е до стълбите към реката при „Сейнт Джеймс“. На около миля оттук.

Той се върна на терасата.

— Имате много хубав изглед. Един роман на Дикенс започва с такъв кей. Баща и дъщеря пътуват с лодка по Темза и търсят удавници, за да оберат онова, което е останало по джобовете им.

— „Нашият общ приятел“ — каза му тя. — Името на момичето беше Лизи.

— Ей богу, девойче, добре си се изучила!

Това окончателно стопи недоверието й.

— Книгите са всичко.

— Ей това се казва приказка! — отвърна той и докосна ръба на шапката си. — Доскоро.

После прекоси терасата и стъпките му отекнаха по метала.

 

 

От Уапинг Хай стрийт ясно се виждаха разрушенията от голямата бомбардировка по лондонските кейове, но най-удивителното бе, че независимо от всичко те бяха пълни с хора и кораби.

— Как ли би реагирал старият Адолф, ако види тази навалица? — каза полугласно Девлън. — Без съмнение, изненадата ще е неприятна.

Без усилие намери приюта „Светата Дева“. Издигаше се на главния път към реката — високи зидове от сив камък, почернели с времето от градската мръсотия. Отсреща се виждаха покривът на параклиса и високата камбанария.

Колкото и странно да бе, огромната дъбова порта зееше. На табелката встрани пишеше: „Приют «Светата Дева», сестрици на състраданието, игуменка — сестра Мария Палмър“. Девлън се облегна на стената, запали цигара и задебна. Не след дълго на входа се появи портиер в синя униформа, застана на горното стъпало, огледа пътя и се прибра.

Между подпорната стена и реката имаше тясна пътека от кални дъски. Малко по-надолу край стената се виждаха стълбички. Девлън слезе и нехайно се разходи по дъските, като се мъчеше да си припомни архитектурните планове и стария отточен тунел. В края на пътеката водата се плискаше о стената. И тогава Девлън го видя — сводест, почти наводнен отвор. Още няколко фута, и реката щеше да го залее.

Той отново се върна на пътя и на съседния ъгъл откри пивница с табела „Лодкаря“. Вътре завари млада жена със забрадка и панталони да мие пода. Тя го погледна учудено.

Какво обичате? Не отваряме преди единадесет.

Девлън забеляза на шията й верижка с разпятие.

— Извинете за безпокойството. Конлън. Отец Конлън.

Шлиферът му бе разкопчан и отдолу се подаваше свещеническата якичка. Жената мигом промени тона си:

— Какво мога да направя за вас, отче?

— Като тръгнах насам, един колега ме помоли да потърся негов приятел, който отслужва литургиите в приюта „Светата Дева“, но… забравих името му.

— Това ще да е отец Франк — усмихна се тя. — Всъщност ние го наричаме така. Отец Франк Мартин. Той е свещеник в църквата „Сейнт Патрик“ по-долу, но ходи и в приюта. Само Бог знае как се справя на своята възраст. Няма помощ отникъде, но какво да се прави — война.

— „Сейнт Патрик“, казвате. Бог да ви благослови — благодари й Девлън и излезе.

 

 

Църквата не беше нищо особено. В късновикториански стил, както повечето църкви в Англия, строена след промените в английското законодателство, които официално потвърдиха съществуването на тази разновидност на християнската религия.

Миришеше на тамян и свещи, както останалите църкви. Имаше обичайната украса — религиозни сцени, изображения на Христовите мъки — неща, които никога не бяха означавали кой знае какво за Девлън въпреки йезуитското му възпитание.

Той седна на една от пейките и не след дълго отец Мартин излезе от ризницата и приклекна пред олтара. Докато старецът се молеше коленичил, Девлън стана и тихо излезе.

 

 

Майкъл Райън бе висок около метър и осемдесет и за шестдесетте си години изглеждаше много добре. Той седеше в кухнята и пиеше от голяма чаша чая, който Мери му бе приготвила. Облечен бе в черно кожено яке, с бяло шалче, а на масата до него лежеше туиденият му каскет.

— Конлън ли казваш? — Той поклати глава. — Никога не съм имал приятел на име Конлън. Като се замисля, нямам и приятел, който да е свещеник.

На вратата се почука. Мери отвори и видя застаналия на дъжда Девлън.

— Бог да благослови и двама ви — каза той и влезе в кухнята.

Райън впери очи в него, сбърчи вежди и на лицето му се изписа почуда.

— Боже милостиви! Не може да бъде! Лайъм Девлън, ти ли си?

Той се изправи и Девлън сложи ръце на раменете му.

— Годините не са ти се отразили, Майкъл.

— Но какво са направили с теб, Лайъм?

— О, не вярвай на всичко, което виждаш. Наложи се да променя външния си вид. Притуриха ми някоя и друга годинка. — Той свали шапката си и прокара ръка по прошарената четина. — Цветът на косата ми се дължи повече на химическата индустрия, отколкото на природата.

— Влез, човече, влез. — Райън затвори вратата. — По работа ли си тук?

— Нещо такова. Ще трябва да ти обясня по-подробно.

— Това е племенницата ми Мери. Спомняш ли си по-големия ми брат Сиймъс? Почина в затвора „Маунтджой“.

— Добър човек беше, но времената са лоши — отвърна Девлън.

— Мери, това е старият ми приятел Лайъм Девлън.

Реакцията на момичето бе съвсем необичайна. От душата й сякаш избликна светлина и на лицето й се изписа почти религиозен екстаз.

— Нима вие сте Лайъм Девлън? Господи, света Богородице! Та аз още от дете съм слушала толкова много за вас.

— Надявам се, само добри неща.

— Седнете, моля. Ще пийнете ли чай? Закусвали ли сте?

— Да си призная, не.

— Има няколко яйца и малко от черноборсаджийската шунка на чичо Майкъл. Ще ви приготвя нещо за хапване.

Докато тя се суетеше около печката, Девлън свали шлифера си и седна срещу Райън.

— Тук има ли телефон?

— Да, в антрето.

— Добре. После трябва да се обадя на едно място.

— Какво има, Лайъм? Да не би ИРА да е решила отново да действа в Лондон? — попита Райън.

— Този път не работя за ИРА. Поне не директно. Ако трябва да бъда откровен, идвам от Берлин — отвърна Девлън.

— Разбрах, че организацията е имала вземане-даване с немците, но с каква цел, Лайъм? Да не ми кажеш, че одобрявате тази шайка?

— Повечето от тях са нацистки копелета, но не всички. Имай го предвид. Тяхната цел е да спечелят войната, моята — да видя Ирландия обединена. От време на време им правя по някоя услуга, но винаги за пари. Пари, които се превеждат в швейцарска банка в полза на организацията.

— И сега по тяхна работа ли си тук?

— Наблизо, в приюта „Светата Дева“, хората от британското разузнаване държат един човек под стража. Полковник на име Щайнер. Той всъщност е добър човек и въобще не е нацист. Давам ти честната си дума. Немците искат да си го приберат и затова съм тук.

— Да го измъкнеш? — Райън поклати глава. — Не, на света няма втори като теб. Проклет откачалник такъв!

— Ще се постарая да не те замесвам много-много, но ще имам нужда от помощта ти. Нищо сложно, обещавам ти. Бих могъл да те помоля да го направиш само заради добрите стари времена, но не искам.

Девлън сложи куфарчето на масата и го отвори. После избута дрехите встрани, прокара пръст по краищата на двойното дъно и дръпна хастара, под който бяха скрити банкнотите. Извади една пачка от по пет лири и я сложи на масата.

— Хиляда лири, Майкъл.

Райън прокара ръка през косите си.

— Боже мой, Лайъм, не знам какво да ти кажа!

Момичето сервира омлета и каза:

— Не се ли срамуваш да взимаш пари от господин Девлън след всичко, което си ми разказвал за него? Трябва да си щастлив, че имаш възможност да му помогнеш.

— Колко е хубаво да си млад! — възкликна Девлън и я обгърна през кръста. — Де да беше така и в живота… но все пак запази илюзиите си, момиче. — Той се обърна към Райън: — Е, Майкъл?

— За бога, Лайъм, веднъж се живее, но за да ти покажа, че се поддавам на изкушения, ще приема парите.

— Започваме с най-важното. Имаш ли оръжие?

— Един пистолет отпреди войната, скрит под дюшемето в спалнята ми. Сигурно от пет години е там, заедно с мунициите.

— Ще го разгледам. Удобно ли е да остана тук? Няма да е задълго.

— Да, има достатъчно място.

— А как си с транспорта? Видях черното ти такси отзад. Имаш ли друга кола?

— Да, камионетка „Форд“, долу в навеса. Карам я от време на време. С тоя бензин, нали разбираш…

— Чудесно. А сега бих искал да ползвам телефона, ако може.

— Заповядай.

Девлън затвори вратата и остана сам в антрето. Обади се на „Телефонни услуги“ и попита за номера на имението Шоу. Само след две-три минути момичето му го даде. Той го записа и седна на стола до телефона. За миг се замисли, после се свърза с телефонистката и й продиктува номера.

След малко отсреща вдигнаха телефона и женски глас каза:

— Чарбъри 314.

— Извинете, сър Максуел Шоу вкъщи ли е?

— Не, няма го. Кой се обажда?

Девлън реши да рискува. Спомни си от досието, че тя още преди години се е отказала от фамилията на съпруга си и използва бащиното си име и попита:

— Мис Лавиния Шоу ли е на телефона?

— Да. Но кой сте вие?

— Соколът чака ли още? — отвърна Девлън. — Време е да нападне.

Ефектът беше незабавен и поразителен.

— О, боже! — възкликна Лавиния и млъкна.

Девлън поизчака и попита:

— Чувате ли ме, мис Шоу?

— Да, чувам ви.

— Колкото е възможно по-скоро трябва да се срещна с вас и брат ви. Спешно е.

— Брат ми е в Лондон. Отиде да се види с адвоката си. Сигурно е във Военноморския клуб. Каза ми, че ще обядва там и ще се върне със следобедния влак.

— Отлично. Свържете се с него и му предайте да ме чака. Да речем, в два часа. Конлън, майор Хари Конлън.

Последва кратка пауза.

— Време ли е? — попита след това тя.

— Време за кое, мис Шоу?

— Ами… за настъплението.

Девлън едва се сдържа да не прихне.

— Ще говорим пак, след като се видя с брат ви.

Той се върна в кухнята. Райън все още седеше на масата, а Мери миеше чинии.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Напълно. Всяко пътуване трябва да има начална точка — отвърна той и взе куфарчето си. — Ще ми покажете ли стаята? Искам да се преоблека.

Момичето го заведе в стая на втория етаж с прозорец към реката. Девлън извади багажа си, опъна униформата на леглото, а револвера заедно с двата кобура — за кръста и глезена — пъхна под дюшека. После отиде в банята в дъното на коридора, набързо се избръсна, среса се и се върна в стаята да се преоблече.

Петнадесет минути по-късно той слезе долу, ослепителен в безупречната си униформа.

— Боже, Лайъм, никога не съм предполагал, че ще доживея да видя това! — възкликна Райън.

— Нали знаеш старата приказка, Майкъл? Подгонят ли вълка, той навлича овча кожа — отвърна Девлън и се усмихна на Мери. — Още една чаша чай би ми се отразила идеално, момичето ми.

Като го видя така спретнат, девойчето окончателно се влюби в него — както казват французите, това бе „coup de foudre“^[2].

Тя усети, че се изчервява и се обърна към печката.

— Разбира се, господин Девлън. Ей сега ще ви направя.

 

 

За членовете си Военноморският клуб бе просто Кръчмата. Помещаваше се в огромна мрачна зала във венециански стил на Пал Мал. Още от Викторианската епоха управата му се славеше със снизхождението, което проявяваше към изпадналите в немилост членове, а сър Максуел Шоу беше точно такъв. Никому не бе минало и през ум да го отлъчи заради задържането му съгласно Наредба 18Б. В края на краищата той си оставаше офицер и джентълмен, който е бил и раняван, и награждаван за самоотвержена служба на родината.

Шоу седеше в ъгъла на дневната, отпиваше от уискито, което келнерът му бе донесъл, и си мислеше за странното обаждане на Лавиния. Изглеждаше му твърде невероятно сега, след толкова време, да се свържат с него. Боже, колко беше развълнуван! От години не бе се чувствал така!

Тъкмо си поръча още едно уиски и до него се приближи портиерът.

— Гостът ви пристигна, сър Максуел.

— Гостът ми?

— Майор Конлън. Да го поканя ли?

— Да! Разбира се! Незабавно, човече!

Шоу стана, оправи вратовръзката си и след секунди портиерът се върна с Девлън, който му подаде ръка и ведро каза:

— Хари Конлън. Радвам се да ви видя, сър Максуел.

Шоу онемя. Впечатли го не толкова униформата, колкото свещеническата якичка. Той се здрависа с новодошлия. Келнерът вече носеше уискито.

— Ще пийнете ли, майоре?

— Не, благодаря.

Келнерът се оттегли, а Девлън седна на масата и запали цигара.

— Изглеждате малко объркан, сър Максуел.

— Ами… За бога, човече, естествено че съм объркан. Искам да кажа… Какво става? Кой сте вие?

— Соколът чака ли още? — попита Девлън. — Защото вече е време да нападне.

— Да, но…

— Без „но“, сър Максуел. Преди много време, когато Вернер Кайтел завербува вас и сестра ви за… да кажем, за каузата, вие сте дали клетва, нали? Придържате ли се към нея или не? На чия страна сте?

— Искате да кажете, че имате работа за мен?

— Трябва да се свърши нещичко.

— Да не би настъплението да наближава?

— Още не — отвърна спокойно Девлън, — но скоро и това ще стане. С нас ли сте или не?

Той се беше подготвил да приложи натиск, но при дадените обстоятелства това се оказа излишно. Шоу гаврътна уискито си и каза:

— Естествено че съм с вас. Какво трябва да направя?

— Хайде да се поразходим. Например в парка отсреща.

Беше заваляло. Дъждът плющеше в прозорците. Гардеробиерът бе мръднал някъде за малко и Шоу сам намери шапката, шлифера и чадъра си. Сред купчината дрехи имаше офицерски шинел. Девлън го взе и последва Шоу навън.

 

 

Двамата пресякоха улицата, влязоха в парка „Сейнт Джеймс“ и тръгнаха покрай езерото към Бъкингамския дворец. Повървяха известно време под чадъра на Шоу, а после се скриха под едно дърво и Девлън запали цигара.

— Искате ли? — предложи той на Шоу.

— Засега не. Какво трябва да направя?

— Преди войната сестра ви е имала самолет. Притежава ли го още?

— През зимата на тридесет и девета Кралските военновъздушни сили го взеха за тренировки.

— Държала го е в някакъв хамбар. Той там ли е още?

— Да.

— А ливадата, която е използвала за писта? Мисля, че се казваше Саут Мийдоу. Да не би да са я разорали за военни цели?

— Не, цялата земя около имението, която някога беше наша, сега е пасище.

— А принадлежи ли ви още Саут Мийдоу?

— Разбира се. Това важно ли е?

— Може да се каже. Скоро там ще кацне самолет от Франция.

На лицето на Шоу се изписа искрено въодушевление.

— Наистина ли? Защо?

— За да вземе мен и още един човек. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре, но ще ви кажа, че е много важна личност. Всичко това притеснява ли ви?

— Боже мой, не! С удоволствие ще помогна, човече. — Шоу се понамръщи. — Обзалагам се, че не сте германец.

— Ирландец съм — отвърна Девлън. — Но двамата сме на една и съща страна. Вернер Кайтел ви е дал радиостанция. Пазите ли я още?

— Е, тук вече ме хванахте натясно. За съжаление я няма. Вижте, когато през четиридесет и първа правителството прие онази глупава наредба, няколко месеца бях в затвора.

— Да, знам.

— Сестра ми Лавиния, нали ги знаете жените, се паникьосала. Решила, че полицията ще дойде и ще претършува цялата къща, затова изхвърлила радиостанцията в едно от бездънните блата край имението. — Той изглеждаше разтревожен. — Това ще създаде ли проблеми?

— Само временно. Ще се приберете още днес, нали?

— Да.

— Добре. Ще ви се обадя. Утре или вдругиден. Господи, какъв дъжд! Такъв си е Лондон. Никога не се променя. — Девлън угаси цигарата си и тръгна по алеята.

 

 

Когато свърна към къщата на Кейбъл Уорф, дъждът продължаваше да вали и по реката се носеше мътилка. Тентата на моторницата в малкия пристан беше вдигната; седнала на сушина под нея, Мери Райън четеше книга.

— Харесва ли ти там долу? — подвикна Девлън.

— Да — отвърна тя. — Чичо Майкъл е в кухнята. Искате ли нещо?

— Засега не.

Девлън завари Райън на масата. Беше я застлал с вестници и с омаслени ръце разглобяваше пистолета си.

— Бог да ми е на помощ, Лайъм, забравил съм как става това!

— Чакай да се преоблека и ще ти помогна.

След пет минути Девлън се върна, облечен в тъмен панталон и черно поло. Събра частите на пистолета, смаза ги една по една и накрая сръчно сглоби оръжието.

— Добре ли мина? — попита Райън.

— Доколкото среща с изкуфял откачалник може да мине добре, да. Майкъл, имам си работа с английски аристократ, на когото толкова му хлопа дъската, че още чака с нетърпение немското настъпление. Е, само когато е трезвен.

Той му разказа за имението, за Шоу и сестра му и когато свърши, Райън каза:

— Тия двамата май са луди.

— Да, но проблемът е друг. Трябва ми радиостанция, а те нямат.

— И какво смяташ да правиш?

— Мислех си за онази групировка, с която се разправях навремето. Те си бяха набавили оръжие и дори експлозиви от престъпния свят, нали?

— Да, така беше — кимна Райън.

— А ти, Майкъл, доколкото си спомням, имаше солидни връзки там.

— Това беше много отдавна.

— Я стига, Майкъл. Във война сме. На черно се продава всичко, от бензин до цигари. Точно както в Берлин. Не ми разправяй, че не си вътре в тия неща, точно ти, лондонският таксиджия.

— Добре де — предаде се Райън. — Само че сигурно искаш военна радиостанция.

— Да.

— Няма да стане при някой дребен търговец.

Настъпи тишина. Девлън отново разглоби пистолета и започна внимателно да бърше всяка част.

— Тогава при кого?

— Карвър, Джак Карвър. Има брат на име Ерик.

— Те какви са, черноборсаджии ли?

— Нещо повече. Джак Карвър е може би най-влиятелният лондонски гангстер в момента. Всичко, което се върти из подземния свят, минава през него. Не само стоките. И момичетата, и хазартът, и рекетът, всичко.

— Познавах един такъв в Дъблин. Вършеше добра работа.

— Джак Карвър е типичен мръсник, а младият Ерик е гадина. Всички момичета се страхуват от него.

— Я виж ти! Тъкмо се чудех как досега никой не е сложил ръка на Лондон.

— Не нюйоркските гангстери са измислили номера с циментирането на трупове в новите шосета. Това е патент на Джак Карвър. През тридесет и шеста той снабди онази групировка с оръжие и експлозиви. И баба си би продал на германците, стига от това да паднат пари.

— Уплашен съм до смърт — отвърна Девлън. — Е, явно Карвър владее целия черен пазар, така че щом ми трябва радиостанция…

— Именно.

— Добре. Къде да го намеря?

— На няколко мили оттук, в Лаймхаус, има танцувален салон. Казва се „Бална зала Астория“. На Карвър е. На втория етаж държи голям апартамент. Много е удобно за брат му да си избира момичета.

— А и за самия Карвър, предполагам.

— Тук грешиш, Лайъм. Момичетата ни най-малко не го интересуват.

Девлън кимна.

— Схванах намека.

Ръцете му заработиха бързо и сръчно. За няколко секунди сглоби пистолета и рязко пъхна пълнителя на мястото му.

— Боже, приличаш на самата смърт, когато зареждаш пистолет! — възкликна Райън.

— Просто навик, Майкъл.

Девлън събра омаслените вестници и ги хвърли в кошчето под мивката.

— Мисля, че е време да се разходим край реката. Искам да ти покажа нещо.

 

 

Когато слезе по стълбата към пристана, Девлън завари Мери да чете. По краищата на тентата се стичаше вода, а над реката се стелеше лека мъгла. Девлън, облечен в офицерския шинел, който открадна от Военноморския клуб, се надвеси над парапета с ръце в джобовете и попита:

— Какво четеш?

— „Нашият общ приятел“ — отвърна тя и вдигна книгата.

— Аз те подсетих за нея, а?

Тя се изправи.

— През следващите дни мъглата ще е гъста като грахова супа.

— Как познаваш?

— Не знам, но никога не бъркам. Най-напред усещам по миризмата.

— Обичаш ли мъглата?

— О, да. Оставаме сами, затворени в собствения си свят.

— А нали всички се стремим към това? — отвърна Девлън и я улови за ръката. — Двамата с чичо ти Майкъл ще се разходим в дъжда покрай реката. Защо не дойдеш с нас, ако нямаш друга работа?

 

 

С таксито на Райън тримата стигнаха до приюта „Светата Дева“. Паркираха встрани от пътя и се загледаха във входа. Отпред беше спрял масленозелен морис с надпис „Военна полиция“. Лейтенант Бенсън и един ефрейтор излязоха от приюта, качиха се на колата и заминаха.

— През главния вход няма да стигнеш далеч — отбеляза Райън.

— Е, пътища много. Дайте да се поразходим.

Дъсчената пътека, по която бе вървял, сега му се стори по-широка, а когато спря да им покаже тунела, видя, че нивото на водата в него беше спаднало.

— Сутринта беше почти залят! — учуди се Девлън.

— Темза има приливи и отливи, Лайъм. Сега водата се е оттеглила. Понякога този тунел е целият наводнен. Важно ли е?

— Тунелът тече близо до основите на приюта. Според чертежите в криптата под параклиса има решетка, през която може евентуално да се влезе.

— Трябва да му хвърлиш едно око.

— Разбира се, но не сега. По-късно, когато хубавичко се стъмни.

Дъждът се беше усилил и сега се лееше като из ведро.

— За бога, дайте да се махаме оттук! — викна Райън и тръгна нагоре по стълбите.

Девлън улови Мери под ръка и попита:

— Случайно да си скътала някоя красива рокля? Защото довечера възнамерявам да те заведа на танци.

Тя спря и се вторачи в него, а когато отново тръгна, сякаш куцаше още по-силно.

— Аз не танцувам, господин Девлън. Не мога.

— О, можеш, скъпа, можеш. Човек може да направи всичко на този свят, стига да го пожелае.