Джак Хигинс
Орелът отлетя (3)

Втора глава

Апартаментът на бригаден генерал Дъгъл Мънроу бе само на десет минути пеша от лондонската главна квартира на УСО на Бейкър стрийт. Като шеф на отдел „М“ той трябваше да бъде на разположение двадесет и четири часа в денонощието и освен обикновения телефон, имаше секретен, свързан директно с кабинета му. Точно този телефон вдигна в оная късна ноемврийска вечер, когато, седнал край камината, преглеждаше някои досиета.

— Картър се обажда, господин генерал. Току-що се връщам от Норфолк.

— Добре — отвърна Мънроу. — Мини на път за вкъщи да ми разкажеш.

Той затвори телефона и отиде да си налее малцово уиски. Беше едър, на вид силен мъж с бяла коса. Носеше очила с метални рамки. Личеше си, че не е професионален офицер. Званието бригаден генерал му беше присъдено единствено за да има правомощия в някои войскови части. На шейсет и пет години, възраст, в която повечето мъже се пенсионират дори в Оксфорд, той остана на работа. Войната го спаси, това беше горчивата истина.

Мънроу си мислеше за това, когато на вратата се позвъни и той посрещна капитан Джак Картър.

— Изглеждаш премръзнал, Джак. Подкрепи се с едно питие.

Джак Картър подпря бастуна на един стол и съблече шинела си. Беше в униформа на капитан от „Грийн Хауардс“. На куртката му се виждаше лентата на Кръста за храброст. Изкуственият крак му беше спомен от Дюнкерк; той видимо куцаше, когато тръгна към барчето да си сипе уиски.

— Какво е положението в Стъдли Констъбъл? — попита Мънроу.

— Нормализира се, сър. Всички немски парашутисти са погребани в общ гроб в двора на църквата.

— Без паметна плоча естествено.

— Засега не, но тези селяни са много странни хора. Всъщност те като че ли имат доста високо мнение за Щайнер.

— Разбираемо е. Не забравяй, че един от неговите сержанти беше убит, докато спасяваше живота на две деца от селото, попаднали във воденичния улей. Всъщност точно това ги разкри и стана причина за провала на цялата операция.

— А и Щайнер пусна селяните да си вървят, преди да започне сериозната битка — добави Картър.

— Точно така. Носиш ли досието му?

Картър отвори куфарчето си и извади няколко листа, пришити с телбод. Мънроу ги прегледа.

— Подполковник Курт Щайнер. Възраст: двадесет и седем години. Забележителен актив. Крит, Северна Африка, Сталинград. Рицарски кръст с дъбови листа.

— Винаги ми е била любопитна историята на майка му, сър. Общественичка в Бостън. От тези, които наричат „бостънските брамини“.

— Да, Джак, но не забравяй, че баща му беше немски генерал, при това дяволски добър. Кажи ми сега за Щайнер. Как е той?

— Изглежда, няма причина да се съмняваме в пълното му възстановяване. Край Норуич има малка болница на Кралските военновъздушни сили, в която лекуват от изгаряния екипажи на бомбардировачи. Преди е била лечебница. Държим Щайнер там под строга охрана. Версията е, че е свален пилот от Луфтвафе. Звучи правдоподобно, защото немските парашутисти и екипажите на Луфтвафе носят почти еднакви униформи.

— А нараняванията му?

— Той е страхотен късметлия, сър. Един куршум го е уцелил отзад, в дясното рамо. Вторият е бил насочен право към сърцето, но е рикоширал в гръдната кост. Хирургът смята, че ще се възстанови бързо, особено като се има предвид, че е в отлична физическа форма.

Мънроу стана и си наля още малко уиски.

— Да видим какво знаем за цялата история, Джак. Планът за отвличането на Чърчил, подготовката… Всичко е направено без знанието на адмирал Канарис, така ли?

— Очевидно, сър. Всичко е работа на Химлер. Той е принудил Макс Радл от щаба на Абвера да подготви всичко зад гърба на адмирала. Поне така твърдят нашите информатори в Берлин.

— Сега обаче той е научил всичко, нали? — попита Мънроу. — Имам предвид адмирала.

— Явно, сър, и съвсем не е очарован, но нищо не може да направи. Не може да отиде да каже на Фюрера.

— Нито пък Химлер — добави Мънроу. — След като целият план е съставен без знанието на Хитлер.

— Разбира се, Химлер е дал на Макс Радл пълномощно, подписано от Фюрера — каза Картър.

— Изглежда подписано от Хитлер, Джак. Обзалагам се, че първо него са изгорили. Химлер не би допуснал това да се разчуе.

— Пък и ние не искаме да го видим на първа страница в „Дейли Експрес“, сър. Представяте ли си как би изглеждало: „Немски парашутисти влизат в сражение с американски пехотинци при опит за покушение над Чърчил“?

— Прав си. Изобщо няма да е в наша полза. — Мънроу отново погледна досието. — Това момче от ИРА, Девлън… бива си го! Казваш, че бил ранен?

— Да, сър. Бил е настанен в болница в Холандия и една вечер просто офейкал. Разбрахме, че се подвизава в Лисабон.

— Вероятно възнамерява някак да се добере до Щатите. Държим ли го под око? Кой е агентът на УСО в Лисабон?

— Майор Артър Фрийър, сър. Военен аташе в посолството. Запознат е със случая.

— Отлично — кимна Мънроу.

— А какво ще правим с Щайнер, сър?

Мънроу свъси вежди и се замисли.

— Щом се възстанови достатъчно, доведете го в Лондон. Още ли затваряме немските военнопленници в Тауър?

— Само от време на време, сър. Минават през малката лечебница. Не е като в първите дни на войната, когато пращахме там почти всички екипажи от заловените немски подводници.

— Включително и Хес.

— Там случаят беше по-особен, сър.

— Добре. Ще приберем Щайнер в Тауър. Нека остане в лечебницата, докато намерим по-сигурно място. Нещо друго?

— Да, научихме нещо, сър. Както знаете, бащата на Щайнер бе замесен в серия военни заговори с цел убийството на Хитлер. Наказанието за такова провинение не подлежи на обжалване — обесване на струна от пиано. По нареждане на Хитлер тези екзекуции са филмирани.

— Отвратително!

— Работата е там, сър, че получихме филма с екзекуцията на генерал Щайнер. Един от агентите ни в Берлин се добра до него през Швеция. Не знам дали ще искате да го видите. Не е много приятен за очите.

Мънроу стана и неспокойно закрачи из стаята. После изведнъж спря с едва забележима усмивка:

— Кажи ми, Джак, онова влечуго Варгас още ли е в испанското посолство?

— Да, сър. Хосе Варгас, търговски аташе. Отдавна не сме ползвали услугите му.

— Но в немското разузнаване все още са убедени, че е на тяхна страна.

— Варгас е единствено на страната на парите, сър. Работи с братовчед си от испанското посолство в Берлин.

— Чудесно! — Този път Мънроу се усмихна широко. — Кажи му да предаде на братовчед си, че държим Щайнер, да речем, в Тауър. Звучи много драматично. Най-важното е информацията да стигне и до Канарис, и до Химлер. Това трябва да ги размърда.

— За бога, какво целите, сър? — възкликна Картър.

— Война е, Джак, война. Хайде, пийни още една чашка и бягай да си лягаш. Утре те чака тежък ден.

 

 

Близо до Падерборн във Вестфалия, в малкото градче Вевелсбург имаше крепост със същото име, която през 1934 година Хайнрих Химлер отне от местната община. Първоначалното му намерение бе да превърне крепостта в школа за ръководители на СС, но след като архитектите и строителите свършиха работата си и бяха похарчени милиони марки, се оказа, че Химлер е създал уродлива сграда в готически стил, достойна за шеста сцена в „Метро Голдуин Майер“. Приличаше на огромен декор, досущ онези, които много се харесваха в Холивуд, когато историческите филми бяха на мода. Крепостта имаше три крила, кули, ров с вода. Райхсфюрерът разполагаше със собствен апартамент в южното крило, но най-много се гордееше с огромната трапезария, където избрани есесовци се събираха на нещо като „съд на честта“. Цялото строителство беше вдъхновено от манията на Химлер по крал Артур и рицарите на Кръглата маса, подправена с обилна доза окултизъм.

На десет мили оттам в онази декемврийска вечер Валтер Шеленберг запали цигара на задната седалка на мерцедеса, който го возеше към крепостта. Същия следобед в Берлин бе получил заповед да се срещне с райхсфюрера. Поводът не бе уточнен, но Шеленберг въобще не го приемаше като доказателство за някакво специално предпочитание.

Няколко пъти беше посещавал Вевелсбург и дори беше разгледал плана на крепостта в главната квартира на СД, така че познаваше добре мястото. Знаеше също и че малцината мъже, седящи заедно с райхсфюрера около тази маса, са чудаци като самия Химлер, който вярваше във всички средновековни глупости за превъзходството на саксонците, или приспособенци, които си имаха собствени кресла, а имената им бяха гравирани върху сребърни табелки на тях. Фактът, че крал Артур е бил романо-британец и е участвал в битка срещу саксонските нашественици, правеше цялата история още по-безсмислена, но Шеленберг отдавна беше престанал да се впечатлява от ексцесиите на Третия райх.

От уважение към традициите на Вевелсбург той бе облякъл черната парадна униформа на офицер от СС. Отляво на куртката му беше закачен Железен кръст първа степен.

— В какъв свят живеем! — промълви той, когато колата зави по пътя към кулата, покрита от мекия сняг. — Понякога наистина се чудя кой управлява тази лудница.

Той се облегна усмихнат назад и лицето му изведнъж стана привлекателно въпреки белега на бузата, загатващ за безмилостния му характер. Останал му беше за спомен от студентските години в университета в Бон. Въпреки афинитета си към езиците, бе постъпил в Медицинския факултет, а после се бе прехвърлил право. Но в Германия 1933 година беше тежка дори и за висококвалифицираните младежи, които току-що излизаха от университета.

СС набираха надарени абсолвенти за своя висш ешелон. И Както мнозина други, Шеленберг беше видял в това просто работа, а не политически идеал и кариерата му беше удивителна. Заради познанията му по чужди езици самият Хайдрих го изтегли в Sicherheitsdienst, Службата за сигурност на СС, известна като СД. Неговото основно задължение открай време бе външното разузнаване, а това често го поставяше в конфликт с Абвера, въпреки че бе в отлични отношения с Канарис. Серия блестящи разузнавателни операции го изтласка нагоре по стълбицата на властта. На тридесет години той вече беше бригаденфюрер от СС и генерал-майор от полицията.

Най-удивителното бе, че Валтер Шеленберг не се смяташе за нацист и гледаше на Третия райх като на жалка шарада, чиито главни изпълнители са просто третокласни актьори. Имаше евреи, които му дължаха живота си — потенциални жертви на концентрационните лагери, на които бе осигурил път към Швеция и безопасност. Тази опасна игра, залъгалка за съвестта му, както си казваше понякога, му спечели врагове. Оцелял бе само поради една-единствена причина: Химлер имаше нужда от неговия ум и значителните му познания. Това му бе достатъчно.

В рова около крепостта бе натрупал сняг. Когато мерцедесът премина моста към портала, Шеленберг се облегна назад и тихо си каза:

— Късно е да свърнеш от пътя, Валтер, много, много късно.

Химлер го прие в дневната си в южното крило. Шеленберг бе придружен от сержант от СС в парадна униформа и завари личния адютант на Химлер, щурмбанфюрер на име Росман, също в парадна униформа, седнал на маса пред вратата.

— Майоре! — Шеленберг кимна.

Росман отпрати сержанта и каза:

— Приятно ми е да ви видя, генерале. Той ви чака. Между другото не е в много добро настроение.

— Ще го имам предвид.

Росман отвори вратата и Шеленберг влезе в просторна стая със сводест таван и застлан с плочки под. Мебелите бяха от тъмен дъб, по стените висяха гоблени. В голямата каменна камина горяха пънове. Райхсфюрерът седеше зад дъбова маса, заровен в куп книжа. Беше цивилен — нещо необичайно за него, с туиден костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Сребърното пенсне му придаваше вид на антипатичен даскал.

За разлика от Хайдрих, който винаги се обръщаше към Шеленберг на малко име, Химлер беше неизменно официален.

— Генерал Шеленберг! — Той вдигна поглед от книжата. — Най-после пристигнахте.

Шеленберг долови упрек в тона му и каза:

— Напуснах Берлин веднага щом получих съобщението ви, райхсфюрер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Операция „Орел“, аферата Чърчил. Не ви възложих тази работа, защото имахте други задължения. Както и да е, досега сигурно сте се запознали с подробностите.

— Разбира се, райхсфюрер.

Химлер рязко смени темата.

— Шеленберг, все повече ме безпокоят предателските действия на мнозина членове на върховното командване. Както знаете, миналата седмица някакъв нещастен млад майор се взриви в колата си пред главната квартира на Фюрера в Растенбург. Очевидно поредното покушение върху живота на нашия Фюрер.

— Опасявам се, че е така, райхсфюрер.

Химлер стана и сложи ръка на рамото му.

— Вие и аз, генерале, сме членове на едно братство — СС. Заклели сме се да пазим Фюрера и сега сме непрекъснато под заплахата на този заговор между генералите.

— Няма преки доказателства, райхсфюрер — отвърна Шеленберг, макар че това не бе съвсем вярно.

— Генерал фон Щулпнагел, Фон Фалкенхаузен, Щиф, Вагнер и други, дори вашият добър приятел адмирал Вилхелм Канарис, Шеленберг. Това изненадва ли ви?

Шеленберг се постара да остане спокоен, изправен пред явната възможност името му да бъде следващото в списъка.

— Какво да кажа, райхсфюрер?

— И Ромел, генерале, самата Пустинна лисица. Народният герой.

— Боже мой! — възкликна Шеленберг само защото му се стори, че това е най-подходящата реакция.

— Доказателства! — изсумтя Химлер. — Ще имам доказателства, когато му дойде времето. Предстои им среща с палача. На всички. Но да си дойдем на думата. — Той се върна на масата и седна. — Имали ли сте работа с агент на име Варгас? — Химлер погледна някакъв документ. — Хосе Варгас.

— Чувал съм за него. Той е свръзка на Абвера. Търговски аташе на испанското посолство в Лондон. Доколкото ми е известно, използват го само от време на време.

— Има братовчед, който също е търговски аташе в испанското посолство, но тук, в Берлин. Някой си Хуан Ривера. — Химлер го погледна. — Прав ли съм?

— Струва ми се, да, райхсфюрер. Варгас използва испанската дипломатическа поща от Лондон. Съобщенията стигат до братовчед му тук в Берлин за тридесет и шест часа. Напълно незаконно, разбира се.

— И слава богу — отвърна Химлер. — Та онази операция „Орел“… Казвате, че сте запознат с подробностите.

— Да, райхсфюрер — смекчи тон Шеленберг.

— Възникна проблем, генерале. Въпреки че идеята беше предложена от Фюрера, тя бе, как да се изразя, по-скоро полет на фантазията. Не можехме да разчитаме на Канарис за каквото и да било. Опасявам се, че пълната победа на Третия райх не е сред неговите приоритети. Затова аз лично задействах плана с помощта на полковник Радл от Абвера, който, както разбирам, е получил сърдечен удар и надали ще оживее.

— Тоест Фюрера нищо не знае за операцията? — попита предпазливо Шеленберг.

— Драги ми Шеленберг, той носи цялата отговорност за войната на плещите си. Наше задължение е да направим товара му колкото е възможно по-лек.

— Разбира се, райхсфюрер.

— Операция „Орел“, макар и отлично замислена, завърши с провал, а кой би желал да отнесе новината за провал в кабинета на Фюрера и да я постави на бюрото му?

Преди Шеленберг да отговори, той продължи:

— Което ме подсеща за сведенията, достигнали до мен от Варгас в Лондон чрез неговия братовчед тук в Берлин, онзи Ривера.

Той подаде през масата шифрограма, Шеленберг я погледна и възкликна:

— Невероятно! Курт Щайнер жив?!

— И затворен в Тауър. — Химлер прибра шифрограмата.

— Няма да го държат дълго там — каза Шеленберг. — Може да звучи претенциозно, но Тауър не е съвсем подходящ за ценни затворници. Ще го преместят на сигурно място, както направиха с Хес.

— Имате ли да кажете нещо друго по въпроса?

— Само това, че британците ще пазят в тайна задържането му.

— Защо мислите така?

— Операция „Орел“ почти успя.

— Да, но Чърчил не беше Чърчил — напомни му Химлер. — Нашето разузнаване го установи със сигурност.

— Разбира се, райхсфюрер, но немските парашутисти кацнаха на английска земя и влязоха в кръвопролитна битка. Ако я бяха публикували в пресата, на този етап от войната историята щеше да окаже ужасяващ ефект върху английския народ. Самият факт, че именно УСО и техният бригаден генерал Мънроу са се заели с въпроса, е още едно доказателство за това.

— Вие познавате ли го?

— Само съм чувал за него, райхсфюрер. Много способен разузнавач.

— Според източниците ми онзи Ривера е дал информацията и на Канарис. Как предполагате, че ще реагира той?

— Нямам представа, райхсфюрер.

— Ще имате възможност да го видите, щом се върнете в Берлин. Разкрийте намеренията му. По мое мнение той нищо няма да направи. Е, поне няма да изтича при Фюрера — каза Химлер и заразглежда някакъв документ пред себе си. — Никога няма да разбера хора като Щайнер. Герой от войната, Рицарски кръст с дъбови листа, отличен войник и да опропасти кариерата си, да се обрече на провал, да рискува всичко заради някаква еврейска кучка, на която се опитал да помогне във Варшава. Само операция „Орел“ спаси него и хората му от наказателната рота, в която служеха. — Той остави документа. — Ирландецът естествено е друга работа.

— Девлън ли, райхсфюрер?

— Да, рядко противен човек. Нали знаете какви са ирландците, Шеленберг? Обръщат всичко на шега.

— Трябва да отбележа, че ако се съди по сведенията за него, той си разбира от работата.

— Съгласен съм, но тогава се е включил в операцията само за пари. Някой е проявил престъпна небрежност, като го е оставил да избяга от онази болница в Холандия.

— Прав сте, райхсфюрер.

— Според моите сведения в момента е в Лисабон — каза Химлер и подаде още един лист през масата. — Всички подробности са тук. Целта му е да се добере до Америка, но няма пари, затова работи като барман.

Шеленберг прегледа набързо шифрограмата и попита:

— Какво бихте искали да направя по този въпрос, райхсфюрер?

— Тази вечер ще се върнете в Берлин и утре ще отлетите за Лисабон. Накарайте този мошеник Девлън да дойде с вас. Смятам, че това няма да ви затрудни особено. Радл му е дал двадесет хиляди лири, за да участва в операция „Орел“. Плащането е извършено по банкова сметка в Женева. — Химлер леко се усмихна. — Девлън е от хората, които биха направили всичко за пари. Предложете му същата сума, дори повече, ако е необходимо. Бих оправдал разходи до тридесет хиляди лири.

— С каква цел, райхсфюрер?

— Каква ли? Да организира бягството на Щайнер естествено. Струва ми се, че това е пределно ясно. Този човек е герой на райха, истински герой. Не можем да го оставим в ръцете на британците.

Като си спомни как бе загинал генерал Щайнер в килиите на Гестапо на Принц Албрехтщрасе, Шеленберг си помисли, че е твърде вероятно Химлер да цели друго. Въпреки това спокойно каза:

— Разбирам, райхсфюрер.

— Знаете с какво доверие се отнасям към вас, генерале — отвърна Химлер. — И вие никога не сте ме предавали. Оставям всичко във вещите ви ръце. — Той му подаде някакъв плик. — Тук ще намерите пълномощно, което ще ви помогне да се справите при всякакви непредвидени обстоятелства.

Без да отвори плика, Шеленберг се осмели да изрече:

— Казахте, че искате утре да отида в Лисабон, райхсфюрер. Позволете да ви напомня, че утре е Бъдни вечер.

— Това пък какво общо има със случая? — Химлер искрено се учуди. — Бързината е от значение, Шеленберг, и напомняйки ви клетвата, която сте положили като член на СС, ще ви кажа защо. След около месец, на двадесет и първи януари, Фюрера заминава за Шербург в Нормандия. Аз ще го придружа. Оттам ще отидем в един замък на крайбрежието: Бел Ил. Французите използват толкова странни имена!

— Позволете да попитам за целта на посещението.

— Фюрера възнамерява да се срещне лично с фелдмаршал Ромел, за да потвърди назначаването му за главнокомандващ на Група армии Б. Това ще го направи пряко отговорен за защитата на Атлантическия вал. На срещата ще бъде разгледана необходимата стратегия, в случай че нашите врагове решат да нападнат догодина, Фюрера ме удостои с честта да организирам конференцията и — естествено — с отговорността за неговата безопасност. Това е изцяло задача на СС. Както казах, Ромел ще бъде там, вероятно и Канарис. Фюрера специално покани адмирала.

Химлер започна да подрежда документите в прегледен куп, като слагаше някои от тях в куфарчето си.

— Но защо е това бързане по отношение на Щайнер, райхсфюрер? Не разбирам — попита озадачен Шеленберг.

— Смятам да го представя на Фюрера на тази среща, генерале. Неговото бягство и победата, която почти постигна, представляват значителен успех за СС. Разбира се, присъствието му ще постави Канарис в трудна ситуация, но това може само да ни бъде от полза. — Той затвори куфарчето и присви очи. — Научихте достатъчно.

Шеленберг, който усещаше, че е на косъм от това да вбеси Химлер, попита:

— Но, райхсфюрер, ако Девлън не се съгласи?

— Ще вземете необходимите мерки. За случая съм подбрал човек на Гестапо, който ще ви придружи в Лисабон като телохранител. — Той натисна звънеца на бюрото си и в стаята влезе Росман. — А, Росман. Поканете щурмбанфюрер Бергер.

Шеленберг зачака. Жадуваше за цигара, но знаеше за отрицателното отношение на Химлер към пушенето. Най-после вратата се отвори и се появиха Росман и някакъв непознат. Странен тип. Младеж на не повече от двадесет и пет-шест години, със сламеноруса коса. Личеше, че навремето е бил красив, но сега едната страна на лицето му беше обезобразена от изгаряне. Шеленберг ясно различи опънатата присадена кожа.

Мъжът подаде ръка.

— Генерал Шеленберг. Хорст Бергер. За мен е удоволствие да работя с вас.

Той се усмихна. С това белязано лице приличаше на самия дявол.

— Майоре — кимна Шеленберг и се обърна към Химлер. — Мога ли да тръгвам, райхсфюрер?

— Разбира се, Бергер ще ви чака в двора. Кажете на Росман да влезе.

Шеленберг отвори вратата и Химлер додаде:

— Още нещо. Канарис не бива да научи нищо. Нито за Девлън, нито за нашите намерения относно Щайнер, а засега дори за Бел Ил. Разбирате ли важността на всичко това?

— Естествено, райхсфюрер.

Шеленберг предаде на Росман, че Химлер го вика и тръгна по коридора. На долния етаж видя тоалетна, шмугна се вътре и запали цигара. После извади от джоба си плика, който Химлер му даде, и го отвори.

ОТ ВЪРХОВНИЯ ГЛАВА

И ДЪРЖАВНИЯ КАНЦЛЕР

 

Генерал Шеленберг действа по мое лично и пряко нареждане във връзка със задача от изключителна важност за райха. Той носи отговорност само пред мен. Целият състав, военен и граждански, без оглед на чина и ранга, следва да му съдейства, когато той счете за необходимо.

АДОЛФ ХИТЛЕР

Шеленберг изтръпна и прибра пълномощното в плика. Подписът без съмнение изглеждаше автентичен — беше го виждал стотици пъти. Но пък за Химлер изобщо не представляваше трудност да осигури подписа на Хитлер върху каквото и да било. Просто един документ сред толкова други. Значи Химлер му даваше същите правомощия, каквито бе дал на Макс Радл при операция „Орел“. Но защо? Защо бе толкова важно да се доведе Щайнер, и то в посочения срок?

Едно беше ясно. В цялата история имаше нещо повече от това, което Химлер му каза. Той запали втора цигара и излезе, но в края на коридора се обърка. За миг се поколеба, после се ориентира, че сводът в дъното води към балкон над просторна зала. Тъкмо се канеше да тръгне в обратна посока, когато чу гласове. Заинтригуван, Шеленберг отиде до балкона и предпазливо надникна. Химлер стоеше пред голямата маса, заобиколен от Росман и Бергер. Райхсфюрерът говореше.

— Има хора, Бергер, които се интересуват повече от личностите, отколкото от идеите. Те много лесно изпадат в сантименталност. Не смятам, че вие сте един от тях.

— Не, райхсфюрер — отвърна Бергер.

— За съжаление генерал Шеленберг е точно такъв. Затова ви пращам с него в Лисабон. Девлън трябва да дойде тук, независимо дали иска или не. Разчитам на вас да се погрижите за това.

— Райхсфюрерът съмнява ли се в лоялността на Шеленберг? — попита Росман.

— Той е много полезен за райха — отвърна Химлер. — Може би е най-надареният офицер, служил под мое командване, но винаги съм се съмнявал в лоялността му към партията. В настоящия момент обаче това няма значение, Росман. Той ми е прекалено нужен, за да го уволня. Трябва да насочим всичките си сили към подготовката за Бел Ил, докато Шеленберг се занимава със случая Щайнер. — Той се обърна към Бергер. — Свободен сте.

— Райхсфюрер.

Бергер удари пети и тръгна да си върви. Почти бе прекосил залата, когато Химлер извика:

— Покажете ми на какво сте способен, щурмбанфюрер.

Бергер откопча кобура си, изпъна ръка и рязко се обърна. На отсрещната стена имаше средновековна гипсова фреска, изобразяваща рицари. Той бързо стреля три пъти и пръсна три от главите. Тътенът от куршумите отекна в залата, докато майорът прибираше оръжието си.

— Отлично — каза Химлер.

Шеленберг вече си тръгваше. Той може би беше не по-лош стрелец от Бергер, но не в това бе въпросът. Взе шинела и фуражката си от антрето и когато пет минути по-късно Бергер излезе, вече седеше на задната седалка на мерцедеса.

— Извинете, че ви накарах да чакате, генерале — каза майорът, докато се качваше.

— Няма защо — отвърна Шеленберг и кимна на шофьора да тръгва. — Запалете цигара, ако желаете.

— Благодаря. Нямам пороци.

— Наистина ли? Виж, това е интересно. — Шеленберг вдигна яката на шинела си, отпусна се в ъгъла и придърпа фуражката над очите си. — Има много време до Берлин. Не знам за вас, но аз ще подремна.

Така и направи. Бергер го гледа известно време, после също вдигна яка и се сви в ъгъла.

 

 

В кабинета на Шеленберг на Принц Албрехтщрасе имаше походно легло, на което той често прекарваше нощта. Генералът се бръснеше в малката баня, долепена до кабинета, когато влезе секретарката му Илзе Хубер, облечена в бяла блуза и черна пола. Беше четиридесет и една годишна, вече вдовица от войната, чувствена и привлекателна. Навремето бе секретарка на Хайдрих и Шеленберг я наследи от него. Беше му напълно предана.

— Той е тук — каза тя.

— Ривера? — Шеленберг избърса пяната по лицето си. — А Канарис?

— Хер адмиралът ще язди в Тиргартен в десет часа, както обикновено. Ще го придружите ли?

Шеленберг често го правеше, но като отиде до прозореца и видя, че снегът натрупва и покрива улиците, се засмя.

— Не, благодаря, не и тази сутрин. Но трябва да го видя.

Посветила себе си на благополучието на Шеленберг, Илзе усещаше инстинктивно нещата. Тя се върна в кабинета и наля кафе от каната на подноса, който бе оставила на бюрото му.

— Проблеми ли, генерале?

— В известен смисъл — да, скъпа. — Той отпи от кафето и се усмихна — с тази своя безмилостна, опасна усмивка, от която сърцето й се преобръщаше. — Но не се притеснявай. Не е нещо, с което не мога да се справя. Ще те посветя в подробностите, преди да тръгна. Между другото къде е Бергер?

— За последен път го видях долу в бюфета.

— Добре. Сега ще приема Ривера.

Тя спря на вратата и се обърна.

— Той ме плаши. Имам предвид Бергер.

Шеленберг се приближи до нея и я прегърна.

— Казах ти да не се тревожиш. В края на краищата кога великият Шеленберг се е провалял? — И я притисна към себе си.

Неговата самоирония както винаги я развесели и тя излезе от стаята усмихната. Шеленберг закопча куртката си и седна зад бюрото. Миг по-късно вратата се отвори и в кабинета влезе Ривера.

Той бе облечен в тъмнокафяв костюм. Шлиферът му бе преметнат през ръка. Беше дребен мъж с нездрав вид и черна коса, старателно разделена на път. В момента определено изглеждаше разтревожен.

— Знаете ли кой съм? — попита Шеленберг.

— Разбира се, генерале. За мен е чест да се запозная с вас.

Шеленберг размаха лист хартия, който всъщност беше някаква бланка от хотела във Виена, където бе пребивавал миналата седмица, и запита:

— Това е съобщението от братовчед ви Варгас, от посолството в Лондон, относно местонахождението на някой си полковник Щайнер… Разговаряли ли сте с някого за него?

Ривера явно изпадна в истински шок.

— С абсолютно никого, генерале. Бог ми е свидетел. — Той драматично разпери ръце. — Кълна се в майка си.

— О, не мисля, че трябва да я намесваме в това. Тя се чувства прекрасно в онази малка вила, която сте й купили в Сан Карлос. — Ривера изглеждаше слисан, а Шеленберг продължи: — Виждате, не няма нещо, което да не знам за вас. Няма място, където да отидете и да не мога да ви стигна. Разбирате ли ме?

— Отлично, генерале. — По челото на Ривера беше избила пот.

— Сега вие принадлежите на СД и на райхсфюрер Химлер, но ще отговаряте пред мен и пред никого другиго. Като начало: това съобщение от братовчед ви в Лондон — защо сте го изпратили и на адмирал Канарис?

— По нареждане на братовчед ми, генерале. В такива случаи винаги става въпрос за пари и при тези обстоятелства… — Той сви рамене.

— Решил е, че може да ви се плати два пъти за една и съща информация? — Шеленберг кимна. Всичко това беше логично, но той се бе научил никога да не приема нищо за сигурно в тази игра. — Разкажете ми за братовчед си.

— Нима има нещо, което генералът не знае? Родителите на Хосе починаха по време на грипната епидемия непосредствено след Първата световна война. Отгледаха го моите родители. Бяхме като братя. Заедно следвахме в университета в Мадрид, бихме се в един и същи полк по време на Гражданската война. С една година е по-голям от мен, на тридесет и три.

— Не е женен, за разлика от вас — каза Шеленберг. — Има ли си приятелка в Лондон?

Ривера разпери ръце.

Всъщност… Хосе не си пада по жените, генерале.

— Разбирам.

Шеленберг свъси вежди за миг. Нямаше нищо против хомосексуалистите, но те се поддаваха на изнудване, а това бе недостатък за хора, ангажирани с разузнавателна дейност. Точка срещу Варгас.

— Познавате ли Лондон?

Ривера кимна.

— През тридесет и девета работих една година в тамошното посолство заедно с Хосе. Жена ми остана в Мадрид.

— Аз също познавам Лондон — каза Шеленберг. — Разкажете ми за живота му там. В посолството ли живее?

— Официално — да, генерале, но разполага и с малък апартамент за лични нужди. Когато бях там, нае жилището за седем години, така че сигурно още го държи.

— И къде се намира?

— В Стенли Мюс, близо до Уестминстърското абатство.

— И непосредствено до Парламента. Хубаво място. Впечатлен съм.

— Хосе винаги се е стремил към най-доброто.

— За което трябва да се плаща.

Шеленберг стана и отиде до прозореца. Навън прехвърчаше сняг.

— Може ли да се разчита на този ваш братовчед? Имал ли е вземане-даване с британските ни приятели?

Ривера отново придоби шокиран вид.

— Генерал Шеленберг, уверявам ви, Хосе е добър фашист, също като мен. Ние се бихме заедно на страната на генерал Франко по време на Гражданската война. Ние…

— Добре, просто питам. Сега слушайте внимателно. Може би ще предприемем опит за освобождаването на полковник^[1] Щайнер.

— От Тауър ли, сеньор? — Ривера се облещи.

— Според мен те ще го преместят на по-сигурно място. А може вече да са го направили. Още днес ще изпратите шифрограма на братовчед си и ще поискате от него пълна информация.

— Разбира се, генерале.

— Действайте тогава!

Ривера тръгна към вратата и Шеленберг добави:

— Едва ли е необходимо да ви предупреждавам, че ако от устата ви излезе дори една дума, ще свършите в Шпрее, приятелю, а братовчед ви — в Темза. Имам изключително дълга ръка.

— Генерале, моля ви — запротестира отново Ривера.

— Спестете ми всичките глупости за това колко добър фашист сте. Мислите само колко щедро ще ви възнаградя. Това е далеч по-стабилна основа за нашето приятелство.

Ривера излезе, а Шеленберг се обади на портала за колата, облече шинела си и излезе.

 

 

Адмирал Вилхелм Канарис, петдесет и шест годишен, капитан на подводница по време на Първата световна война, оглавяваше Абвера от 1935 година, но макар и предан германец, никога не бе харесвал националсоциализма. Въпреки че се противопоставяше на всички планове за убийството на Хитлер, за известно време се бе забъркал с немската съпротива и бе поел по опасна пътека, която в края на краищата щеше да го доведе до падение и гибел.

Тази сутрин той галопираше между дърветата в Тиргартен и снегът, който хвърчеше изпод копитата на коня му, го изпълваше с истинска радост. Двата дакела, които го придружаваха навсякъде, тичаха подире му с учудваща бързина. Той видя застаналия до мерцедеса си Шеленберг, махна му, обърна коня и се упъти към него.

— Добро утро, Валтер. Трябваше да пояздиш с мен.

— Не и тази сутрин — отвърна Шеленберг. — Пак съм на път.

Адмиралът слезе от коня и шофьорът на Шеленберг пое юздите. Канарис предложи на генерала цигара и двамата тръгнаха към парапета над езерото.

— Нещо интересно? — попита Канарис.

— Не, текуща работа — отвърна Шеленберг.

— Хайде, Валтер, изплюй камъчето. Явно имаш нещо наум.

— Добре де. Операция „Орел“.

— Нямам нищо общо с това — отсече адмиралът. — Идеята беше на Фюрера. Каква глупост! Да убием Чърчил, след като войната е почти изгубена.

— По-добре да не изричате подобно нещо на глас — подхвърли внимателно Шеленберг.

Канарис не му обърна внимание.

— Наредиха ми да направя предварителното проучване. Знаех, че само след няколко дни Фюрера ще забрави цялата история, както и стана, Химлер обаче не забрави. Той, както обикновено, реши да ми отрови живота. Зад гърба ми привлече Макс Радл, един от най-верните ми помощници. И цялата работа се оказа точно толкова ялова, колкото предполагах.

— Да, но Щайнер почти успя — каза Шеленберг.

— В какво успя? Я стига, Валтер. Не отричам, че Щайнер е самоотвержен и смел, но човекът, до когото се добраха, дори не беше Чърчил. Виж, ако го бяха довели тук, това вече щеше да е нещо. Физиономията на Химлер би била много забавна гледка.

— А сега дочуваме, че Щайнер е жив и че го държат в Тауър в Лондон.

— А, значи Ривера е предал съобщението от скъпия си братовчед и на райхсфюрера. — Канарис се усмихна цинично. — Удвояват възнаграждението си, както обикновено.

— Според вас как ще постъпят британците?

— С Щайнер ли? Ще го държат здраво заключен до края на войната също като Хес, само че ще си мълчат. Отзвукът би бил доста неприятен, както и на Фюрера ще му стане неприятно, ако фактите стигнат до него.

— Смятате ли, че има вероятност да стигнат?

Канарис се засмя.

— Имаш предвид аз да му кажа? Значи за това е целият този разговор! Не, Валтер. Напоследък имам достатъчно проблеми, за да си търся още. Можеш да предадеш на райхсфюрера, че ще си мълча, ако и той направи същото.

Двамата тръгнаха към мерцедеса.

— Можем ли да вярваме на този Варгас? — попита Шеленберг.

Канарис прие въпроса сериозно.

— Аз съм първият, който признава, че нашите операции в Англия претърпяха неуспех. Британските тайни служби приложиха гениална тактика, като вместо да убият нашите шпиони, просто ги превърнаха в двойни агенти.

— И Варгас ли?

— Човек не може да бъде сигурен, но мисля, че не. Постът му в испанското посолство, фактът, че го използваме само от време на време, и то като наемник… Всъщност той няма контакти с други агенти в Англия.

Те стигнаха до колата. Адмиралът се усмихна и каза:

— Нещо друго?

Шеленберг не се сдържа да му го каже. Канарис много му харесваше.

— Както знаете, отново имаше покушение срещу Фюрера в Растенбург. Изглежда, бомбите, които младият офицер е возил, са избухнали по-рано от предвиденото.

— Какво невнимание от негова страна. Накъде биеш, Валтер?

— Пазете се, за бога. Времената са опасни.

— Валтер! Никога не съм подкрепял идеята за убийство на Фюрера. — Адмиралът яхна коня и пое юздите. — Колкото и да им се иска на някои хора, и ще ти кажа защо.

— Не се съмнявам в това, адмирале.

— При Сталинград благодарение на глупостта на Фюрера загубихме повече от триста хиляди войници. Бяха взети деветдесет и един заложници, сред тях двадесет и четири генерали. Това е най-голямото поражение, което някога сме понасяли. Търпим провал след провал благодарение на Фюрера. — Той се изсмя дрезгаво. — Не проумяваш ли истината, приятелю? Докато е жив, има шанс войната да свърши по-скоро.

Той пришпори коня и препусна в галоп към дърветата. Дакелите заджафкаха по петите му.

 

 

Щом се върна в кабинета си, Шеленберг се преоблече в светлосив костюм от мека вълна. Докато се приготвяше в банята, разказа всичко подробно на Илзе Хубер.

— Какво мислиш? — попита я, когато излезе. — Като вълшебна приказка от Братя Грим, а?

— По-скоро като зловеща история — отвърна тя, докато му държеше черното кожено палто.

— Ще заредим в Мадрид и продължаваме направо за Лисабон. Би трябвало да пристигнем късно следобед.

Той навлече палтото, нагласи меката си шапка и взе чантата, която тя му бе приготвила.

— Най-късно до два дни очаквам новини от Ривера. Дай му тридесет и шест часа и го притисни. — Той я целуна по бузата. — Пази се, Илзе. Доскоро — добави и излезе.

Самолетът беше „Юнкерс 52“, с неговите прочути три двигателя и гофрирана метална обшивка. Щом излетяха от военната база на Луфтвафе край Берлин, Шеленберг откопча колана и взе куфарчето си. Бергер се усмихна от другата страна на пътеката и попита:

— Добре ли е хер адмиралът, генерале?

„Я виж ти, това не беше много умен въпрос. Не би следвало да знаеш, че съм го виждал“, помисли си Шеленберг и на свой ред се усмихна:

— Изглеждаше както обикновено.

Той отвори куфарчето, зачете досието на Девлън и разгледа снимката му. Не след дълго вдигна очи, погледна през прозореца и се сети за онова, което Канарис бе казал за Хитлер.

Докато е жив, има шанс войната да свърши по-скоро.

Странно. Тази мисъл непрекъснато се въртеше в главата му и той просто не можеше да се отърси от нея.