Джак Хигинс
Орелът отлетя (10)

Девета глава

„Астория“ — типичен за Лондон от онова време танцувален салон — тази вечер бе препълнен. От двете страни на залата свиреха два оркестъра, единият в сини смокинги, а другият — в червени. Девлън бе облечен с тъмен свещенически костюм, но носеше мека бяла риза и черна вратовръзка, която бе заел от Райън. Той изчака Мери да остави палтото си на гардероба, а когато тя излезе, видя, че е с кокетна памучна рокля и бежови чорапи. Беше си сложила бели пластмасови обици, много модерни в момента, и дори малко червило.

— Моите комплименти! Роклята е прекрасна! — отбеляза Девлън. — Изглеждаш много по-добре!

— Рядко ми се удава случай да се облека празнично.

— Тогава нека максимално се възползваме от този!

Той я хвана за ръка и я изведе на дансинга, преди тя да успее да протестира. Единият от оркестрите свиреше бавен фокстрот. Девлън си затананика мелодията.

— Докарвате го — похвали го тя.

— Е, имам известен усет към музиката. Даже посвирвам на пиано. А ти танцуваш доста добре.

— Сред много хора е по-добре. Никой не забелязва.

Очевидно имаше предвид накуцването си.

— Скъпо момиче, те така или иначе нищо не забелязват.

Мери го прегърна по-плътно, отпусна глава на рамото му и двамата продължиха да танцуват в тълпата. Лъскавият глобус на тавана се въртеше и лъчите му къпеха всичко в синя светлина. Песента свърши и другият оркестър подзе отсечен куикстеп.

— О, не! — възкликна тя. — Това не го мога.

— Добре, тогава да пийнем кафе — предложи Девлън и двамата тръгнаха по стълбите към балкона.

— Ще отида за малко до гардероба — каза Мери.

— Добре, ще взема кафе и ще те чакам тук.

Видимо накуцвайки, тя тръгна към другия край на балкона. Мина покрай двама мъже, които се бяха подпрели на парапета. Единият носеше двуреден костюм в ситно райе и ръчно рисувана вратовръзка. Другият, малко по-възрастен, облечен в кожено яке, бе със сплескан нос като на боксьор и торбички под очите.

— Харесва ли ви това парче, господин Карвър? — попита той, когато Мери мина покрай тях.

— Да, Джордж — отвърна Ерик Карвър. — Досега не съм спал със саката.

Ерик Карвър беше двадесет и две годишен младеж с остри, издаващи жесток нрав черти и дълга руса коса, сресана назад. Беше се отървал от военна служба заради астматичните си пристъпи, така поне пишеше в медицинското, издадено от лекаря на брат му. Баща му, пияница и побойник, бе издъхнал под колелата на една каруца на Майл Енд роуд. Джак, петнадесет години по-възрастен от него и вече известен престъпник, се грижеше за Ерик и майка си, която почина от рак малко преди започването на войната. Смъртта й още повече ги сближи. За Ерик не съществуваха невъзможни неща, можеше да има всяко момиче само защото беше брат на Джак Карвър и на никого не позволяваше да забравя това.

Мери излезе от гардероба и мина покрай тях.

— Ще се видим по-късно, Джордж — подхвърли Ерик.

Джордж се ухили и тръгна нанякъде, а Ерик приближи Мери, която се бе подпряла на отсрещния парапет и гледаше танцуващите. Той обгърна с една ръка кръста й, а с другата улови лявата й гърда.

— Е, скъпа, как се казваш?

— Моля ви, недейте! — проплака тя и се задърпа.

— О, защо, това ми харесва — отвърна той и я стисна още по-силно.

В този момент се появи Девлън с две чаши в ръце. Той ги остави на съседната маса и каза:

— Ако обичате.

Ерик се обърна и поотпусна хватката си. Девлън с цялата си тежест стъпи върху десния му крак. Шашнат, младежът понечи да се измъкне, но Девлън взе едно от кафетата и го изля върху ризата му.

— Боже, синко, толкова съжалявам!

Загубил ума и дума, Ерик погледна ризата си.

— Ах, ти, долно влечуго! — просъска той и замахна към Девлън.

Ирландецът без усилие парира удара му и го ритна в пищяла.

— Хайде, иди другаде да си играеш на стражари и апаши!

Лицето на Ерик се изкриви от ярост.

— Копеле! Ще ми платиш за това! Обещавам ти!

Той тръгна като спънат, а Девлън помогна на Мери да седне и й даде другото кафе. Тя отпи глътка и го погледна.

— Беше ужасно!

— Просто един червей, момичето ми, няма защо да се притесняваш. Ще се справиш ли сама, докато отида да се видя с тоя Карвър? Няма да се забавя.

Тя се усмихна.

— Да, господин Девлън, ще се справя.

 

 

На вратата в другия край на балкона пишеше „Управител“, но когато я отвори, Девлън се озова в коридор. В дъното му стигна до друга врата, която водеше към стълбищна площадка, застлана с килим. Стълбите надолу явно водеха към задния вход, но отгоре се чуваше музика и Девлън се качи на горната площадка. Там видя отворена врата, откриваща малка стая с бюро и стол, на който Джордж четеше вестник под звуците на музика от радиото. Девлън застана на прага.

— Хубаво парче. Каръл Гибънс от „Савой“. Велик пианист!

Джордж го стрелна със смразяващ поглед.

— Какво искате?

— Минутка от ценното време на Джак Карвър.

— За какво става въпрос? Господин Карвър не се среща с всекиго.

Девлън извади банкнота от пет лири и я остави на бюрото.

— За това става въпрос, синко, за това и за още сто деветдесет и девет такива хартийки.

Джордж остави вестника и взе парите.

— Добре. Чакайте тук.

Той профуча покрай Девлън, почука на другата врата и изчезна зад нея. След малко отново се показа и рече:

— Влезте, ще ви приеме.

 

 

Джак Карвър седеше зад масивно орехово писалище от деветнадесети век — очевидно автентично. Беше суров мъж, опасен на вид, с месесто лице, по което личаха следи от разгулния живот. Носеше безупречен костюм от фин вълнен плат в морскосиньо, ушит в „Савил Роу“, и дискретна вратовръзка. С този външен вид можеше да мине за преуспяващ бизнесмен, ако не бе грапавият белег, който разсичаше лицето му от ъгъла на лявото око чак до тъмната коса. Издаваше го и зловещият блясък на студените очи.

Джордж застана до вратата, а Девлън набързо огледа стаята, обзаведена с удивително добър вкус.

— Много е хубаво тук — отбеляза той.

— Е, какво е това? — попита Карвър и размаха петте лири.

— Не е ли красива? Същинско произведение на изкуството! Банкнота от пет лири на английската банка.

— Според Джордж сте споменали нещо и за още сто деветдесет и девет такива. Когато ходех на училище, това правеше общо хиляда.

— А, значи си запомнил, Джордж?

В този момент вратата се отвори и влезе Ерик, който бе облякъл чиста риза и тъкмо оправяше вратовръзката си. В първия миг застина в учудване, което мигом се смени с гняв.

— Ето го! Това е той, Джак, оня келеш, дето ме поля с кафе!

— О, без да искам! — подметна Девлън.

Ерик се спусна към него и Джак Карвър извика:

— Стига, Ерик, с него говорим за работа!

Ерик се спря до писалището, но очите му мятаха яростни мълнии.

— Та какво искате да свърша за една хилядарка? — продължи Карвър. — Да убия някого?

— Е, хайде, господин Карвър, и двамата знаем, че бихте свършили това и за удоволствие. Трябва ми нещичко от военното оборудване. Разбрах, че сте човек, който може да намери всичко. Поне така смятат в ИРА. Чудя се какво ли ще кажат хората от Специалния отдел на Скотланд Ярд?

Карвър повъртя банкнотата из пръстите си и го погледна безизразно.

— Май нещо се отклонихте от темата.

— Тази моя пуста уста! — отвърна Девлън. — Всъщност искам само да си купя радиостанция.

— Радиостанция?!

Лицето на Карвър за първи път изрази учудване.

— От онези, дето приемат и предават. Напоследък армията използва едни — същинско бижу. Викат им „двадесет и осмица“. Бог знае защо. Побират се в дървена кутия с дръжка, също като куфар. Много са удобни. — Девлън извади някакво листче и го сложи на писалището. — Тук съм записал данните.

Карвър погледна листчето и каза:

— Тая работа ми изглежда интересна. За какво ви е притрябвало такова чудо?

— Това, господин Карвър, мога да споделя само с Господ. Ще се справите ли?

— Джак Карвър може да се справи с всичко. Хиляда ли казахте?

— Да, но радиостанцията ми трябва за утре.

Карвър кимна.

— Добре, но ще ми дадете половината в аванс.

— Става.

Девлън точно това очакваше и парите бяха в джоба му. Той извади пачката и я остави на писалището.

— Ето.

Карвър сграбчи парите.

— Останалите петстотин — утре в десет вечерта. Надолу по пътя, на пристана „Черния лъв“. Там има склад с моето име на вратата. Бъдете точен.

— Разбира се. Не се работи лесно с вас — отбеляза Девлън. — Но в края на краищата всичко в живота се плаща.

— Тук познахте. А сега се махайте!

Девлън излезе и чу как Джордж затвори вратата след него.

— Той е мой, Джак, искам го! — изръмжа Ерик.

— Остави го, Ерик. Нали му взех парите. Ще взема и останалите, а после ще му видим сметката. Изобщо не ми хареса онази шегичка с ИРА, дето я изтърси. Много невъзпитано! А сега се махайте. Искам да се обадя по телефона.

 

 

Девлън завари Мери, седнала кротко и загледана в хората на дансинга.

— Добре ли мина с Карвър? — попита тя.

— По-добре с дявола да си бяхме стиснали ръцете! Онзи плъх, когото ступах, се оказа брат му Ерик. Искаш ли да си тръгваме вече?

— Добре. Ще си взема палтото и ви чакам във фоайето.

Когато излязоха, навън валеше. Тя го хвана под ръка и двамата поеха по мокрия тротоар към главната улица. Отдясно имаше някаква пряка и щом я наближиха, Ерик Карвър и Джордж изскочиха от тъмнината и им препречиха пътя.

— Видях, че си тръгвате и реших да ви пожелая лека нощ — каза Карвър.

— Боже господи! — възкликна Девлън и избута момичето встрани.

— Хайде, Джордж, размажи го! — извика Ерик.

— На драго сърце — отвърна Джордж и с явна охота се втурна към Девлън.

Ирландецът се отмести вляво и срита Джордж в капачката. Той извика от болка и се преви, а Девлън го фрасна с коляно в лицето.

— Не са ли те научили на тази хватка, Джордж?

Уплашен, Ерик взе да отстъпва заднешком. Девлън улови Мери под ръка и невъзмутимо го подмина.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Казах ти да го оставиш на мира, Ерик! — извика Джак Карвър. — Никога не ме слушаш!

— Това копеле едва не осакати Джордж. Размести му капачката, та се наложи да го заведа при доктор Азис зад ъгъла.

— Остави го Джордж. Говорих с Мори Грийн. Той е най-големият специалист по военно оборудване в Лондон.

— Има ли радиостанция, каквато иска оня мръсник?

— Не, но може да намери. Без проблеми. Ще намине утре. По-интересно е какво ми каза за радиостанцията. Не била обикновена, а от ония, с които армията изпраща фалшиви съобщения на противника.

— Но какво значи това, Джак?

— Че тоя педераст крие много повече, отколкото казва. Утре вечер ще се позабавлявам с него — отвърна Карвър и се засмя дрезгаво. — А сега ми налей едно уиски.

 

 

Девлън и Мери завиха по Хароу стрийт.

— Да потърся ли такси? — попита той.

— О, не, до къщи има не повече от миля и половина, пък и обичам да се разхождам под дъжда. Бяхте много бърз, господин Девлън, изобщо не се поколебахте.

— Така и не разбрах какво точно искаха.

Те повървяха мълчаливо покрай реката към Уапинг. Над Темза се стелеше гъста мъгла. Дълъг товарен кораб със зелени и червени навигационни лампи, запалени въпреки опасността да привлекат вражеските самолети, бавно ги подмина.

— Как ми се иска да съм като този кораб! — каза тихо Мери. — Да плувам в открито море, да посещавам далечни страни, всеки ден да виждам по нещо ново…

— Боже, момиченце, та ти си само на деветнадесет! Бъдещето е пред теб, а и тази проклета война няма да продължи вечно.

Двамата спряха на завет до една стена и той запали цигара.

— Ако имахме време, можехме да се поразходим надолу чак до кея.

— Сигурно е много далече.

— Веднъж гледах филм, мисля, че беше с Фред Астер. Той вървеше с едно момиче към кея, а шофьорът му го следваше отзад с ролс-ройса.

— И ти хареса, нали?

— Беше много романтично.

— Ето че жената в теб проговори.

Те свиха по Кейбъл Уорф и поспряха на малката тераса, преди да влязат в къщата.

— Прекарах чудесно — каза му тя.

Девлън се засмя.

— Шегуваш се!

— Не, наистина ми харесва да бъда с вас.

Тя все още го държеше под ръка и се облегна на рамото му. Той я обгърна със свободната си ръка и двамата постояха така миг-два. Дъждовните пръски проблясваха под слабата лампа над вратата. Девлън изведнъж почувства дълбока, непреодолима тъга за всичко, което не бе успял да постигне в живота си, спомни си онова момиче в Норфолк, което толкова приличаше на Мери Райън и което той така жестоко нарани, и въздъхна тежко.

— Какво има? — попита го Мери.

— Нищо. Просто си дадох сметка колко бързо и безвъзвратно отлита времето. Явно ме е налегнало онова среднощно чувство, което те кара да мислиш, че си пропуснал всичко.

— Точно вие ли? Та пред вас има още толкова време.

— Мери, скъпа, ти си на деветнадесет, а аз съм зрял тридесет и пет годишен мъж, който е видял всичко на този свят и почти на нищо не вярва. След няколко дни ще тръгна по пътя си и толкова по-добре.

Той леко я притисна към себе си и добави:

— Хайде да влезем, преди да съм изгубил и малкото разум, който ми е останал.

 

 

Райън и Девлън седяха един срещу друг на масата.

— Джак Карвър е мошеник, Лайъм. Открай време си е такъв. Откъде си сигурен, че няма да те изиграе?

— Ако реши, може. Но тук има нещо друго, много по-интригуващо. Радиостанцията, която търся, „двадесет и осмицата“, е специален апарат и колкото по-ясно Карвър осъзнава това, толкова по-силно ще е желанието му да разбере за какво ми трябва.

— И какво смяташ да му кажеш?

— Ще измисля нещо, има време. Най-важното сега е да огледаме онзи тунел под приюта.

— Ще дойда с теб — отсече Райън. — С моторницата ще стигнем за петнадесет минути.

— Няма ли да привлечем вниманието?

— Не — поклати глава Райън. — Напоследък Темза е най-натоварената артерия на Лондон. Нощем по реката плават много кораби — и пътнически, и товарни.

— Може ли и аз да дойда? — попита Мери от мивката.

Преди Девлън да се възпротиви, Райън отвърна:

— Добра идея. Ще пазиш лодката.

— Но няма да мърдаш от борда — отсече Девлън. — Това не е шега работа.

— Слушам. Ще отида да се преоблека — отвърна Мери и хукна нагоре.

— Колко е хубаво да си млад! — въздъхна Девлън.

Райън кимна.

— Тя те харесва, Лайъм.

— И аз я харесвам, стари приятелю, но нека не отиваме по-далеч. Дай да видим какво ще ни трябва.

— Нивото на реката е ниско, но все пак в тунела ще има вода. Ще изровя отнякъде гащеризони и ботуши — отвърна Райън и излезе.

 

 

Малката моторница свърна към брега с глухо бучене. Носът се вряза в калния пясък и Райън изключи двигателя.

— Е, Мери, отваряй си очите. Няма да се бавим.

Двамата с Девлън, облечени в черни гащеризони и с ботуши, прескочиха борда и изчезнаха в мрака. Райън носеше чанта с инструменти, а Девлън — мощен фенер, като тези, които използват работниците. Нивото на водата в тунела беше почти три фута.

— Май ще се наложи да газим — подхвърли Райън.

Навътре в тунела миризмата ставаше все по-остра.

— Няма начин да не познаеш, че е клоака — подхвърли Девлън.

— Внимавай да не се подхлъзнеш, а ако паднеш, дръж устата си затворена. Тия канали са развъдник на болести.

Девлън вървеше пръв и осветяваше пътя. Тунелът сякаш нямаше край. Каменните стени, явно много стари, бяха разядени и плесенясали. Два плъха скочиха с плясък във водата и отплуваха.

— Гнусни гадини! — просъска отвратен Райън.

— Ей сега ще стигнем — успокои го Девлън. — Сигурно остават не повече от стотина ярда.

И ето че изведнъж я съзряха: метална решетка, три на четири фута, точно над повърхността на водата. Девлън освети вътрешността на криптата и двамата погледнаха през отвора. Виждаха се няколко гроба, почти залети от водата, а в дъното — каменни стъпала, които водеха към врата.

— Едно е ясно — отбеляза Райън. — Решетката с нищо не им е помогнала.

— Поставена е преди четиридесет години. Може би тогава е вършела работа.

Райън извади от чантата лост и го заби в хоросана между решетката и каменния зид, но веднага се дръпна уплашен. Стената поддаде и пет-шест тухли цопнаха във водата.

— Тая сграда ще се срути всеки момент. Можем да извадим решетката за нула време, Лайъм.

— Не, не сега. Трябва да съм наясно с положението горе. Разбрахме, че можем да свалим решетката, когато поискаме, а това за момента е достатъчно. Да се махаме оттук.

 

 

По същото време в Ромни Марш високите прозорци в дневната дрънчаха под напора на морския вятър. Шоу дръпна завесите и се върна на мястото си. Мебелите вече бяха овехтели, килимите — избелели, но в камината, пред която се бе изтегнала Нел, гореше буен огън. Вратата се отвори и в стаята влезе Лавиния, облечена в панталони. Носеше поднос.

— Направих кафе, скъпи.

— Кафе ли? — изръмжа Шоу. — Я го зарежи! В избата намерих бутилка шампанско. „Болинджър“. Точно това ни трябва тази вечер.

Той извади бутилката от шампаниерата, отвори я с финес и наля в чашите.

— Този Конлън… Как каза, че изглежда? — поинтересува се Лавиния.

— Обясних ти вече пет пъти, момиче.

— О, Макс, не е ли вълнуващо? За твое здраве, скъпи!

— И за твое! — върна й той тоста.

 

 

В кабинета на Шеленберг в Берлин беше тихо. Генералът седеше зад бюрото и преглеждаше някакви документи на светлината от настолната лампа. Вратата се отвори и Илзе надникна в стаята.

— Искате ли кафе, генерале?

— Ти още ли си тук? Мислех, че си си тръгнала.

— Ще прекарам нощта на походното легло. И Ейза остана. В бюфета е.

— Да слезем при него — отвърна Шеленберг и стана да си закопчее куртката.

— Безпокоите ли се за Девлън, генерале?

— Скъпа Илзе, Лайъм Девлън е човек с неограничени възможности и невероятна находчивост. Като имам предвид тези му качества, не би следвало да се безпокоя, но… съм уплашен до смърт — отвърна той с усмивка и отвори вратата.

 

 

Стаята на Щайнер гледаше към реката. Той надникна през процепа в плътните завеси и след това го затвори.

— По реката се движи голям кораб. Удивително, какво оживление цари навън дори нощем!

Отец Мартин, който седеше на малката масичка, кимна.

— Както се казва в една стара песен, старата майчица Темза, тече ли, тече.

— През деня понякога сядам на прозореца и гледам с часове.

— Разбирам те, синко. Сигурно не ти е лесно. — Пасторът въздъхна и се изправи. — Трябва да вървя. Наближава среднощната литургия.

— Боже мой, отче, никога ли не си почивате?

— Сега е война, синко — отвърна отецът и почука на вратата.

Дежурният полицай отключи и старецът тръгна по коридора към външната врата. Лейтенант Бенсън седеше зад бюрото в стаята си и щом видя пастора, попита:

— Всичко наред ли е, отче?

— Както винаги — отвърна отец Мартин и отмина.

Когато свещеникът слезе във фоайето, сестра Мария Палмър излезе от кабинета си и го заговори:

— Още ли сте тук, отче? Изобщо прибирате ли се у дома?

— Трябва да свърша толкова неща, сестро.

— Изглеждате уморен.

— Войната сякаш няма край — отвърна той и се усмихна. — Лека нощ и Бог да ви благослови.

Нощният пазач излезе от кабинката си, помогна му да си облече дъждобрана, даде му чадъра и едва тогава отвори вратата. Старецът поспря, погледа дъжда, после разтвори чадъра и тръгна с походка на уморен човек.

 

 

Мънроу още беше в кабинета си, надвесен над картите на английската част на Ламанша и подходите към Нормандия, когато в стаята влезе Картър.

— Настъплението ли, сър?

— Да, Джак. Нормандия. Най-после решиха. Дано Фюрера още вярва, че ще започне от Па дьо Кале.

— Разбрах, че личният му астролог го е уверил в това.

Мънроу се засмя.

— Древните египтяни са слагали за генерали само хора, родени под знака на Лъва.

— За пръв път го чувам, сър.

— Е, човек се учи, докато е жив. Няма ли да се прибираш тази вечер, Джак? Аз ще дремна тук час-два. Айзенхауер иска справка за силата на френската съпротива в този район. Трябва да му я предам утре.

— Ясно, сър.

— Има ли нещо друго?

— Варгас ми се обади.

— Какво иска?

— Дошло е ново съобщение от братовчед му в Берлин. Трябва му подробна информация за приюта „Светата Дева“.

— Добре, Джак, тия дни измисли нещо, като се придържащ максимално до истината, и го предай на Варгас. В момента имаме по-важни задачи.

— Добре, сър. Ще ви донеса малко чай и сандвичи.

— Няма да е зле, Джак, очертава се дълга нощ.

Картър излезе и Мънроу се върна към картите.