Джак Хигинс
Орелът отлетя (12)

Единадесета глава

На юг от Темза те поеха по шосето за Мейдстоун. Райън караше, а Девлън седеше до него. Лайъм не беше в униформа, но бе наметнал шинела върху свещеническия си костюм, а меката му черна шапка бе килната на една страна. Райън не се бе пошегувал. Двигателят на форда наистина беше в отлично състояние, независимо от раздрънканото купе.

— Прав беше, Майкъл. Тази камионетка наистина си я бива.

— Разбира се. Можех да я пусна на състезанията в Брукландс, ако не ги бяха прекратили — ухили се Райън.

Мери седеше на задната седалка и както винаги, четеше книга.

— Добре ли си там отзад? — попита я Девлън.

— Идеално!

— След малко ще спрем да пийнем по чаша чай.

В Мейдстоун Райън направи кръгче из центъра и накрая намери магазинче за части, откъдето Девлън купи няколко велосипедни фара с нови батерии.

— Направо го сразих! — каза той, когато се върна от магазина. — Казах му, че ми трябват за скаутската дружина към църквата. Без съмнение тази якичка ми помага от време на време.

— А за какво всъщност ви трябват? — попита Мери.

— Самолет, който каца нощем, е като заблудена птица, момичето ми. Някой трябва да го насочи. Тъй да се каже, да го осветли за положението.

След като прекосиха Ашфорд, отбиха край пътя и Мери отвори термоса и им наля чай. Тясна пътека водеше към близката горичка. Дъждът бе спрял, но земята все още беше влажна. Небето бе тъмно, а от морето към Ромни Марш се носеха облаци. Мери и Девлън тръгнаха по пътечката и спряха да си поприказват под едно дърво.

— Какво четеш? — кимна той към книгата й.

— Поезия. Робърт Браунинг. Обичате ли поезия?

— Навремето дори бяха публикували мои неща — в брошурка, както се казва в бранша — засмя се той. — Вдъхновявах се и по най-дребния повод, но после реших, че стиховете ми за нищо не стават.

— Не ви вярвам. Съчинете някое стихче.

— Добре — отвърна той, дръпна от цигарата си, помисли за миг и каза:

Коя си ти, загадъчна девойко?

Забързана заникъде във тясната пола,

с коси на букли и крака, натежали от обещания…

По лицето му пробягна закачлива усмивка и Мери го перна лекичко с юмруче.

— Отвратително!

— Предупредих те — отвърна й той. — Добрата поезия ти казва всичко само с две думи.

— Добре тогава, как ще обобщите характера ми?

— Лесна работа. „Е, пътнико, върви, търси, откривай!“

— Но това е прекрасно! — възкликна тя. — Вие ли сте го писали?

— Не съвсем. Най-напред е хрумнало на един американец на име Уолш Уитман. По ми се иска да го бях написал за теб.

Заваля дъжд. Той я улови за лакътя и я поведе към камионетката.

 

 

В апартамента над „Астория“ Джак Карвър похапваше, седнал на масата до прозореца, когато в стаята влезе Ерик. Изглеждаше ужасно. Ухото му беше превързано и челото му се пресичаше от лейкопласт, който придържаше превръзката.

— Как си? — попита Карвър.

— Скапан, Джак, болката е непоносима. Азис ми даде някакви хапчета, но няма ефект.

— Той ми каза, че Джордж го е закъсал. Куршумът е раздробил костта. Рамото му може и да не зарасне, както и кракът.

Ръцете на Ерик трепереха, докато си наливаше кафе.

— Тоя педераст! Джак, трябва да му видим сметката. На всяка цена.

— Няма страшно, синко. Ще го спипаме. И тогава ще дойде нашият ред. Разпространил съм описанието му из цял Лондон. Все ще се появи отнякъде. Сега си изпий кафето и вземи да хапнеш нещо.

 

 

Райън лесно намери Чарбъри на картата, а когато попитаха в местното магазинче за имението на Шоу, селяните веднага ги упътиха.

Ръждясалата метална порта в дъното на алеята зееше. Павираният път, водещ към старата сграда, бе обрасъл с трева.

— Това място е виждало и по-добри дни — отбеляза Райън.

Девлън слезе от камионетката, отвори задната врата и извади радиостанцията и велосипедните фарове.

— Ще ида до къщата пеша — каза им той.

— След колко време да се върнем? — попита Райън.

— Да речем, след четири часа. Ако ме няма, просто почакайте или проверете в кръчмата.

— Разбрано. Пази се, Лайъм — отвърна Райън и потегли.

Девлън взе куфарчето и тръгна по дългата алея. Безпаричието на сестрата и брата Шоу си личеше по къщата. Високите капаци на прозорците отдавна плачеха за боядисване. Както впрочем и вратата, над която висеше звънец. Девлън дръпна въженцето и зачака, но на входа не се показа никой. Той постоя минута-две, взе отново куфарчето, заобиколи къщата и се озова в застлан с плочи двор. Една от вратите на обора беше отворена и отвътре се чуваше шум. Девлън остави куфарчето и отиде да погледне.

Лавиния Шоу разчесваше едър черен жребец. Беше обута в бричове и ботуши, а на главата си носеше забрадка. Девлън извади цигара и щракна със запалката. Звукът я стресна и тя се обърна.

— Мис Лавиния Шоу? — попита той.

— Да.

— Аз съм Хари Конлън. Снощи говорих с брат ви по телефона. Той ме очаква.

— Майор Конлън! — извика възторжено. Остави чесалото и отупа ръце в панталоните си. — Но, разбира се! Много се радвам да ви видя!

Обработеният й аристократичен глас, обноските, маниерът на говорене — всичко това се стори на Девлън доста необичайно, но той пое подадената му ръка и се усмихна.

— Приятно ми е, мис Шоу.

— Максуел се е запилял някъде из блатата с пушката. Всеки ден ходи да стреля. Нали знаете как е? Храната не стига и всеки негов улов е добре дошъл. — Тя сякаш не бе в състояние да спре да говори. — Желаете ли да отидем в кухнята?

Кухнята беше огромна. Подът бе застлан с червени плочки, а в средата имаше голяма маса и столове от чам. Мивката бе пълна с неизмити чинии, а цялото помещение бе разхвърляно и занемарено. Липсата на прислуга бе очевидна.

— Чай? — попита тя. — Или предпочитате нещо по-силно?

— Нека бъде чай.

Девлън внимателно сложи куфарчето и чантата с фаровете на масата, а Лавиния кипна вода. Беше толкова възбудена и притеснена, че дори не изчака чая да се запари както трябва.

— Боже, само го похабих!

— Няма нищо. Нали е топъл? — отвърна й Девлън.

Той си доля малко мляко в чашата, а тя седна на масата срещу него и скръсти ръце под пищния си бюст. Блесналите й очи не го изпускаха нито за миг.

— Просто не мога да ви обясня колко се вълнувам! Не съм се чувствала така от години!

Беше като актриса в слаба пиеса, като дъщеря на стар херцог, която в екип за езда влиза през френския прозорец и залива с порой от думи първия срещнат.

— Били ли сте наскоро в Германия? — попита тя.

— О, да. Онзи ден бях в Берлин.

— Прекрасно е човек да бъде част от всичко това! Тук хората са толкова самодоволни! Не могат да разберат какво направи Фюрера за Германия.

— И за цяла Европа — добави Девлън.

— И за цяла Европа. Сила, усещане за пълноценност, дисциплина… А тук! — Тя се изсмя надменно. — Този пиян глупак Чърчил няма представа какво върши. Хвърля се от грешка на грешка.

— Да, но не спира да упорства, нали? — отвърна сухо Девлън. — Дали ще мога да поогледам наоколо? Да ми покажете Саут Мийдоу и стария хамбар, където сте държали самолета?

— Естествено!

Тя скочи толкова ентусиазирано, че събори стола. Вдигна го и добави:

— Само да си взема палтото.

 

 

Ливадата беше по-широка, отколкото бе очаквал. Простираше се чак до редицата дървета в далечината.

— Колко е дълга? — попиша Девлън. — Двеста и петдесет или триста ярда?

— О, не! Почти триста и петдесет. Тревата е ниска, защото бяхме пуснали един местен овчар със стадото си, но животните му са вече на пазара.

— Навремето често ли използвахте ливадата за писта?

— Непрекъснато, докато ми конфискуват самолетчето. Чудесно се забавлявах.

— А машината държахте в хамбара, така ли?

— Точно така. Ей сега ще ви го покажа.

Постройката беше просторна, но както всичко останало — занемарена и порутена. Масивната врата беше ръждясала, липсваха и панти. Девлън помогна на Лавиния да отвори вратата и двамата влязоха. В единия ъгъл се виждаше ръждясал трактор, а в дъното беше натрупана прогнила слама. Иначе помещението бе празно и от дупките в покрива капеше.

— Самолет ли ще вкарате тук? — попита го тя.

— Само за малко, колкото да не се набива на очи. Лизандърът не е голям и без проблеми ще се побере тук.

— А кога ще дойде?

— Утре вечер.

— О, боже, не си губите времето.

— То е много ценно.

Те излязоха и Девлън затвори вратата. Някъде в далечината се чу изстрел.

— Това е брат ми. Да отидем да го потърсим.

Докато прекосяваха ливадата, тя отново заговори:

— Имахме приятел, немец, който навремето често ни навестяваше. Вернер Кайтел. Двамата често летяхме над околността. Познавате ли го?

— Той загина в Британската битка.

Тя се спря за миг и после отново тръгна.

— Да, предполагах, че нещо му се е случило.

— Съжалявам — отвърна Девлън.

Лавиния сви рамене.

— Беше отдавна, майоре — въздъхна тя и ускори крачка.

Те вървяха по дигата сред тръстиката и пред погледа им изникна най-напред Нел, кучката на Шоу. Тя излезе с плясък от водата и заскача около тях, но после отново се стрелна напред. Чу се втори изстрел и не след дълго от тръстиката се появи и самият Шоу.

— Виж какво улучих, миличка — каза той и вдигна два заека.

— Имаме гости — отвърна му Лавиния.

Шоу се спря за миг, после пристъпи напред.

— Конлън, скъпи приятелю! Радвам се да те видя! Няма да се ръкуваме. Изцапан съм с кръв — възкликна Шоу, сякаш Девлън му беше дошъл на гости за уикенда. — Да влезем вкъщи да ти налея едно питие.

Тримата тръгнаха обратно по дигата. Девлън огледа мочурливата местност и въздъхна:

— Голяма пустош.

— Мъртво е, човече. Всичко в този проклет край е мъртво. Дъжд, мъгла и духове от миналото. По времето на дядо ми нещата стояха по-иначе. Само в къщата имаше двадесет и пет слуги, а Бог знае колко шетаха из имението. Сега на хората не им се работи. Там е проблемът. Проклетите болшевики са навсякъде. Ето това му харесвам на Фюрера — слага ред в живота на хората.

— Искаш да кажеш, че ги приучава да изпълняват заповедите му? — попита Девлън.

Шоу закима въодушевено.

— Точно така, старче, точно така.

 

 

Девлън разположи радиостанцията в малкия кабинет зад библиотеката. Шоу бе влязъл да се изкъпе, а Лавиния помогна на ирландеца да разпънат антените из стаята и внимателно изслуша разясненията.

— Много ли се различава от вашата? — попита Девлън.

— Малко по-съвременна е.

— Помните ли морзовата азбука?

— За бога, майор Конлън! Такова нещо не се забравя. Научих я, когато бях в девическата организация.

— Чудесно. Да видим как се справяте.

 

 

В апаратната на Принц Албрехтщрасе Шеленберг прочете първото съобщение на Девлън и се обърна към Илзе и Ейза Вогън:

— Невероятно! Утре вечер възнамерява да измъкне Щайнер. Иска да бъдете не по-късно от полунощ в имението на Шоу.

— Значи трябва да действаме — каза Ейза.

— Нямаме много работа, от вчера лизандърът е в Шерне. Трябва само да се придвижим дотам — отговори Шеленберг и се обърна към радиста: — Изпрати на „Сокол“ следното съобщение: „Ще спазим изискванията. За точния час на отлитане ще ви уведомим утре вечер.“

Шеленберг вече се бе запътил към вратата, когато радистът извика след него:

— Получи се отговор, генерале.

— Какъв е?

— „Удоволствие е да се работи с вас.“

Шеленберг се усмихна и излезе, следван от Ейза и Илзе Хубер.

 

 

— Добре ли се справих? — попита Лавиния и свали слушалките.

Брат й, който седеше пред празната камина с шише уиски в ръка, отвърна:

— На мен ми се видя добре.

— Справихте се отлично — похвали я Девлън. — Тази радиостанция се различава от онази, която сте изхвърлили в блатото. При нея има директна връзка само на къси разстояния. Да речем, в радиус двадесет и пет мили. Сега съм настроил честотата. Трябва само да натиснете копчето и готово. Когато самолетът се приближи, ще можете да разговаряте с пилота.

— Чудесно! Нещо друго?

— В седем и нещо ще се обадят от базата във Франция да потвърдят часа на отлитане. После ще разположите велосипедните фарове както ви обясних.

— Разчитайте на мен — отговори Лавиния и се обърна към Шоу. — Не е ли прекрасно, скъпи?

— Да, момичето ми — каза той със светнали от уискито очи и си наля поредната чаша.

— Време е да тръгвам — съобщи Девлън, леко подразнен от поведението на стареца. — Ще се видим утре вечер.

Шоу измърмори нещо, а Лавиния отведе ирландеца в кухнята да си вземе шинела и шапката.

— Ще се оправи ли? — попита той на прага.

— Макс ли? О, да. Не се притеснявайте, майоре.

— Е, доскоро.

Навън заваля. Девлън тръгна по алеята, но от камионетката нямаше и следа. Той зачака с ръце в джобовете и едва след половин час Райън се появи.

— Добре ли мина? — попита той.

— Ние прекарахме чудесно — намеси се Мери. — Рай е прекрасно място.

— Радвам се за вас — каза кисело Девлън. — Тия двамата не ми предложиха нито залък.

 

 

Ейза тъкмо привършваше обяда си, когато Шеленберг нахлу в столовата.

— Малка промяна в плановете. Получих съобщение, че райхсфюрерът иска да ме види. Най-интересното е, че трябва да заведа и теб.

— Защо?

— Изглежда, са те наградили с Железен кръст за храброст първа степен, а райхсфюрерът обича лично да закача ордените на офицерите си.

— Боже, какво ли би казал баща ми! Та аз съм завършил „Уест Пойнт“!

— Другият проблем е, че Химлер е във Вевелсбург. Нали си чувал за това място?

— О, да. Кътче от рая според всеки добър есесовец. Как ще се отрази на плановете ни?

— Няма страшно. На десет мили оттам има база на Луфтвафе. Ще отлетим за там, а после за Шерне. — Шеленберг погледна часовника си. — Срещата е в седем, а райхсфюрерът изключително държи на точността.

 

 

В шест и половина над Темза беше паднал непрогледен мрак. Райън придърпа моторницата към малкия пристан и каза на Мери:

— Чакай тук. Няма да се бавим.

Девлън взе инструментите и фенера и слезе от лодката. Нивото на водата в тунела сега беше по-високо, на места стигаше дори до гърдите им, но те продължаваха да вървят, докато не се озоваха пред решетката.

— Сигурен ли си? — попита Райън.

— Майкъл, ти каза, че всичко ще мине гладко, но съгласи се, ще изпадна в идиотско положение, ако утре дойда да измъкна Щайнер и се окаже, че не мога да сваля проклетата решетка!

— Добре, да започваме тогава.

— И без да вдигаш шум. Не ми се ще да разбудим духовете горе.

Именно това затрудни значително задачата. Бавното и предпазливо човъркане в стената отне доста време. Някои от тухлите паднаха почти веднага, но други се оказаха здраво закрепени и не поддаваха. Само едната страна на решетката им отне половин час. След още петнадесет минути приключиха.

— Прав беше, по дяволите — въздъхна Райън и ядосано дръпна решетката.

Девлън взе фенера и освети криптата.

— Ще вляза да разгледам.

— Внимавай — предупреди го Райън.

Девлън се промуши през отвора и нагази във водата, която стигаше почти до раменете му. Криво-ляво стигна до стъпалата, изкачи ги и застана пред вратата. Край него изцвърча плъх и се гмурна в тъмната вода. Девлън леко натисна дръжката, вратата едва доловимо изскърца и се отвори. Той видя олтара и статуята на Светата Дева, обляна от светлината на свещите. Лайъм внимателно огледа пустия параклис. Изведнъж другата врата се отвори и в църквичката влезе монахиня. Девлън предпазливо затвори вратата и се върна обратно.

— Всичко е наред — каза той на Райън и се измъкна през отвора. — Да се махаме.

 

 

Шеленберг се разпореди да заредят самолета, извика дежурната кола и двамата с Ейза потеглиха за Вевелсбург. Валеше сняг, но когато наближиха, замъкът засия пред тях в целия си блясък. Всички прозорци светеха и над портала имаше дори прожектор. Тук правилата за противовъздушна защита не важаха.

Ейза погледна замъка, извисил кули сред пухкавия сняг и възкликна:

— Боже мой! Невероятно е!

— Знам — отвърна Шеленберг и затвори прозорчето между тях и шофьора. — Прилича на филмов декор. А всъщност е лично убежище на райхсфюрера, център за изследвания на расата и втори дом за елита на СС.

— И какво правят тук?

— Райхсфюрерът е луд по крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Той и дванадесет от най-верните му помощници сядат около кръглата маса и се правят на рицари.

— Вие не сте сред тях, нали?

— Определено не. Човек трябва да е луд, за да участва в такава игра. Имат мемориал със свастика на тавана и клада, на която да изгорят останките на богоизбраните. Дванадесет пиедестала с урни върху тях чакат праха им.

— Шегувате се!

— Съвсем не. Ще ви ги покажа, ако ни се удаде случай. — Шеленберг се засмя и поклати глава. — И такива хора се разпореждат със съдбата на милиони.

Те се записаха във фоайето и оставиха шинелите и фуражките си на дежурния сержант, който погледна в бележника си и каза:

— Да, генерал Шеленберг, райхсфюрерът ви очаква в седем часа в своята дневна в южното крило. Ще ви заведа.

— Няма нужда. Знам пътя.

Ейза тръгна след Шеленберг и когато завиха по коридора, каза:

— Прав сте. Това тук ще засрами и Луис Майер^[1].

Шеленберг погледна часовника си.

— Имаме петнадесет минути. Елате, ще ви покажа мемориала, за който говорих.

Малко по-нататък видяха десетина стъпала, които водеха към дъбова врата. Шеленберг я отвори без усилие и отвътре се чуха гласове. Генералът се спря и свъси вежди. После даде знак на Ейза да мълчи и двамата прекрачиха прага.

Овалната зала тънеше в полумрак, по стените играеха сенки. Ейза видя пиедесталите и урните, за които му разказа Шеленберг, забеляза кладата под пречупения кръст, но най-силно впечатление му направиха присъстващите. От едната страна стоеше Росман, адютантът на Химлер. Самият райхсфюрер бе застанал пред кладата лице в лице с щурмбанфюрер Хорст Бергер. Всички бяха облечени в парадни униформи.

— Бергер, доведох ви тук, на това свято място, преди да изпълните, бих казал, свещената си мисия.

— За мен е чест, райхсфюрер.

— А сега да повторим всичко. Утре в шест вечерта ще посрещнете самолета на Фюрера в базата на Луфтвафе край Шербург. Аз ще пътувам с него. Ще ни ескортирате до замъка Бел Ил, където ще пренощуваме. В седем сутринта Фюрера ще закуси с Ромел и адмирал Канарис.

— Кога да пристъпя към действие, райхсфюрер?

Химлер сви рамене.

— Няма значение. Според мен към края на закуската. Колко постови сте предвидили?

— Тридесет.

— Отлично. Мисля, че са достатъчно.

— Всички са проверени, райхсфюрер.

— Колкото по-малко, толкова по-добре. Ние сме членове на забележително братство, Бергер, макар че някои хора не биха се съгласили с намеренията ни. Ето генерал Шеленберг например. Той е по-хитър от лисица. Затова исках да отвлека вниманието му през последните три седмици и му възложих тази абсурдна мисия. От нашите агенти научих, че Варгас, който работи за нас в Лондон, има вземане-даване и с британците, но не казах това на Шеленберг, нали, Росман?

— Да, райхсфюрер.

— Така че онзи ирландец Девлън няма да остане дълго на свобода.

— Това може само да ме радва, райхсфюрер — каза Бергер.

— Можехме да спечелим тази война още при Дюнкерк, Бергер, ако Фюрера беше разрешил на танковете да навлязат в страната. Но той им нареди да спрат. После дойде Русия, катастрофа след катастрофа. След това и Сталинград — най-тежкото поражение, което е претърпявала немската армия. Грешка след грешка, а той все не иска и да чуе нечий съвет.

— Всеки разумен човек би се вслушал, райхсфюрер — кимна Бергер.

— И както можеше да се очаква, Германия, нашата любима родина, затъва все повече и повече. Затова Фюрера трябва да умре, Бергер, и именно вие ще извършите това свещено дело. Ромел, Канарис и Фюрера. Двамата го нападат, той среща смъртта си, а верните есесовци убиват и тях.

— А после? — попита Бергер.

— Ние, есесовците, естествено поемаме управлението на страната. И тогава войната може да продължи — без слабости, без бягство от отговорност. — Химлер сложи ръка на рамото на Бергер. — Ние сме част от свещено братство, майоре. Завиждам ви за този шанс.

Шеленберг кимна на Ейза и затвори вратата подире си.

— Боже мой! — възкликна Ейза. — И какво ще правим сега?

— Ще спазим уговорката. Ако разбере, че сме го подслушали, живи няма да излезем оттук. Каквото и да каже Химлер, оставете на мен да говоря и в никакъв случай не споменавайте нищо за Девлън — предупреди го генералът и двамата забързаха по коридора.

Когато стигнаха до дневната на Химлер в южното крило, Шеленберг седна зад бюрото на Росман и каза:

— Сега ще чакаме. Най-вероятно ще влязат през задния вход.

След миг вратата се отвори и от дневната излезе Росман.

— А, ето ви и вас.

— Съвсем навреме — отвърна Шеленберг и тръгна към стаята.

Седналият зад бюрото Химлер вдигна поглед към двамата.

— Е, генерале, значи това е хауптщурмфюрер Вогън, пилотът, когото избрахте за мисията Щайнер.

— Да, райхсфюрер.

— Някакви новини от господин Девлън?

— За съжаление не, райхсфюрер — отвърна Шеленберг.

— Ако трябва да бъда откровен, винаги съм смятал тази мисия за трудноосъществима. Утре вечер Фюрера ще пристигне в „Бел Ил“. В седем часа на следващата сутрин Канарис и Ромел ще закусят с него. Аз, разбира се, също ще присъствам. В момента двамата глупаци се забавляват из Нормандия. Хрумнала им е безумната идея, че съюзниците ще атакуват оттам, и се опитват да убедят и Фюрера в това.

— Разбирам, райхсфюрер.

— Но както и да е. Да преминем към същността на въпроса. Повиках ви тук заедно с офицер Вогън, защото… Росман!

Росман отвори кутийка за медали, Химлер се изправи, извади отвътре Железен кръст за храброст и го закачи на куртката на Ейза.

— Хауптщурмфюрер Ейза Вогън от легиона „Джордж Вашингтон“, присъждам ви това отличие за проявена храброст във въздушната битка над Полша.

— Райхсфюрер — кимна Ейза, който едва-едва успя да запази сериозното си изражение.

— А сега сте свободни. Има още много работа.

Шеленберг и Ейза излязоха набързо, взеха шинелите и фуражките си и се качиха в мерцедеса, който чакаше отвън.

— Какво разбрахте от цялата тази работа? — попита Ейза, щом потеглиха.

— Само едно: убийството на Хитлер би имало фатални последици. Със своите грешки той поне ни дава надежда за близък край на войната. Виж, ако Химлер дойде на власт… Можете ли да си представите какво ще стане, ако това животно получи абсолютна власт над всичко, над СС, над правителството, над армията? Войната може да продължи с години.

— И как смятате да постъпите? Да предупредите Ромел и Канарис?

— Първо, не знам къде се намират, второ, надали ще ми повярват. Кой ще приеме сериозно моята дума, след като от другата страна е райхсфюрерът?

— Стига, генерале! Според Лайъм Девлън вие сте умен човек. Сигурен съм, че ще измислите нещо.

— Ще напрегна целия си мозък — обеща му Шеленберг, — но за момента нека се съсредоточим върху пистата и самолета. Трябва да отлетим незабавно. Колкото по-скоро кацнем в Шерне, толкова по-добре.