Джак Хигинс
Орелът отлетя (11)

Десета глава

На следващата сутрин отец Мартин беше приклекнал със затворени очи пред олтара и се молеше. Усещаше умора и това го безпокоеше. Не се бе чувствал така доста отдавна и сега се молеше на Господ, когото бе почитал неизменно цял живот, да му даде сили да продължи делото си.

— Да бъде благословен Господ, който ме напътства и ръководи сърцето ми дори нощем. И нека Бог винаги ме закриля…

Той изрече, молитвата на глас, но последните думи от нея сякаш изчезнаха от съзнанието му. Плътен глас зад него продължи:

— … защото докато Той стои до дясната ми ръка, делата ми ще бъдат праведни.

Отец Мартин се извърна и видя Девлън, който стоеше зад него, облечен в униформа и преметнал през ръка шинела.

— Майоре?

Старецът се опита да се изправи и Девлън му подаде ръка.

— Или отче — отвърна той. — Униформата е само докато трае войната. Конлън. Хари Конлън.

— А аз съм Франк Мартин, енорийски свещеник. Какво ви води насам?

— О, нищо особено. В отпуск съм. Бях ранен в Сицилия. Дойдох да прекарам няколко дни с приятели наблизо. Видях църквата и реших да намина.

— Е, тогава да ви предложа чаша чай.

 

 

Девлън се настани в малката претъпкана ризница, а Мартин сложи водата да заври в електрически чайник и се зае да приготвя чая.

— Значи от самото начало сте в армията? — попита пасторът.

— Да — кимна Девлън. — Призоваха ме през ноември тридесет и девета.

— Виждам, че са ви дали Кръст за храброст.

— Заради десанта в Сицилия.

— Тежко ли беше?

Отец Мартин наля чая и предложи кутия с кондензирано мляко.

— Да, тежко — отвърна Девлън и запали цигара. — Но и на вас не ви е леко с тези бомбардировки. Доста сте близо до пристанището.

— Да, лоша работа — кимна Мартин. — А и става все по-зле. Напоследък останах сам тук.

Внезапно Девлън забеляза, че старецът изглежда грохнал от умора и съвестта му заговори, но в следващия миг си рече, че трябва да доведе нещата докрай.

— Влязох в кварталната кръчма да си купя цигари, май се казваше „Лодкаря“. Там поговорих с едно момиче, което каза много добри думи за вас.

— А, това сигурно е Меги Браун.

— Каза ми, че изповядвате и обитателите на близкия приют, „Светата Дева“.

— Да, така е.

— Сигурно имате доста работа, отче.

— Вярно е, но какво да се прави. Всички трябва да изпълним дълга си — отвърна пасторът и погледна часовника си. — Всъщност след няколко минути тръгвам за там. Трябва да обиколя пациентите.

— Много ли са?

— Зависи. Понякога са петнадесет, стигат и до двадесет. Мнозина от тях са на смъртно легло, други имат специфични проблеми — офицери, претърпели злополука, понякога пилоти. Знаете как е.

— Разбирам ви — отвърна Девлън. — На минаване покрай приюта ми направи впечатление, че вътре влизат двама военни полицаи. Стори ми се странно. Какво прави полицията на място като това?

— А, има си причина. От време на време на последния етаж довеждат по един немски военнопленник. Не знам подробности, но обикновено случаите са по-особени.

— Ясно. А сега има ли някой там?

— Да, полковник от Луфтвафе. Добър човек. Дори успях да го склоня да дойде на литургия, след като от години не бил стъпвал в църква.

— Интересно.

— Е, аз наистина вече трябва да тръгвам.

Старецът взе дъждобрана си и Девлън му помогна да се облече. Когато излязоха пред олтара, ирландецът каза:

— Мислех си, отче… Така и така съм тук и нямам друга работа, защо да носите сам цялото бреме на плещите си? Бих могъл да ви помогна. Ако не друго, поне някоя изповед да изслушам.

— Защо не. Много мило от ваша страна — отвърна отец Мартин.

Лайъм Девлън се почувства така неловко, както почти никога през живота си, но продължи:

— На драго сърце бих ви помогнал в работата в приюта.

— О, разбира се, елате — каза старецът и тръгна по стълбите.

 

 

В параклиса на приюта беше кучешки студ.

— Вижда ми се много влажно — отбеляза Девлън, докато вървяха към олтара. — Да не би да има течове?

— Да, криптата е наводнена от години. Понякога положението става много тежко, но няма пари за ремонт.

Девлън видя масивната дъбова врата в тъмния ъгъл насреща и попита:

— Това ли е входът?

— Да, но никой вече не ходи там.

— Спомням си една църква във Франция, която имаше същия проблем. Може ли да погледна?

— Щом искате.

Вратата беше залостена. Той дръпна резето и слезе две-три стъпала надолу. Щракна със запалката и видя как черната вода около гробовете се плиска в решетката. Върна се и отново затвори вратата.

— Проблемът наистина е сериозен — провикна се Девлън.

— Уви, да — отвърна му свещеникът. — Залостете добре вратата. Не ми се ще някой да попадне там. Може да се нарани.

Ирландецът спусна резето така, че металният звук да прокънти из параклиса, а после тихо го вдигна. Вратата беше в ъгъла, обвита в мрак, и бе малко вероятно някой да забележи, че е отключена. Девлън се върна при отец Мартин и двамата тръгнаха към изхода. Тъкмо бяха отворили вратата, и сестра Мария Палмър излезе от кабинета си.

— А, ето ви и вас — посрещна я отец Мартин. — Надникнах в стаята, щом дойдохме, но ви нямаше. Показвах на отец Конлън… — Той се засмя и се поправи: — Та, показвах на майор Конлън параклиса. Той ще ме придружи при посещенията.

— Спокойно може да ми викате отче — каза Девлън и се здрависа с игуменката. — Приятно ми е, сестро.

— Майор Конлън е бил ранен в Сицилия.

— Разбирам. В Лондон ли ви назначиха? — попита тя.

— Не, още съм в отпуск по болест. Просто наминах насам за няколко дни. Срещнах отец Мартин в църквата.

— Беше така любезен да ми предложи помощ в църковните дела. Да изслуша някоя-друга изповед и прочее — уточни Мартин.

— Чудесно, вие имате нужда от почивка. Хайде, ще направим обиколката заедно — каза тя и тръгна нагоре по стълбите. — Между другото лейтенант Бенсън ще отсъства три дни. Сега онзи млад сержант отговаря за охраната. Как му беше името? Май Морган.

— А, уелсецът ли? — отвърна Мартин. — Снощи се отбих при Щайнер. Вие видяхте ли го?

— Не, отче. След като си тръгнахте, приехме нов пациент по спешност. Не ми остана време. Сега обаче ще го видя. Надявам се пеницилинът най-сетне да е заличил и последните следи от белодробната му инфекция.

Тя бързо закрачи нагоре по стълбите, развявайки поли. Девлън и Мартин я последваха.

 

 

Преминаваха от стая в стая, поспираха се тук-там да поговорят с пациентите и едва след половин час стигнаха до последния етаж. Щом видя Девлън, дежурният полицай пред външната врата скочи и машинално отдаде чест. Колегата му отвори вратата и тримата влязоха в коридора.

Младият сержант, който седеше в стаята на Бенсън, стана и излезе да ги посрещне.

— Сестро, отец Мартин — поздрави ги той.

— Добро утро, сержант Морган — отвърна сестра Мария Палмър. — Бихме искали да видим полковник Щайнер.

Морган видя униформата и свещеническата якичка на Девлън и кимна неуверено.

— Разбирам.

— Майор Конлън ни придружава при обиколката — обясни сестрата.

Девлън извади от портфейла си фалшивия пропуск, който хората на Шеленберг му бяха осигурили, и го подаде на полицая.

— Ето, сержант, мисля, че това ще ви послужи.

Морган разгледа пропуска и отвърна:

— Само ще запиша данните в листа за посещенията сър.

След като вписа необходимото, сержантът ги поведе към дъното на коридора, кимна на дежурния пред вратата и сестра Мария Палмър, отец Мартин и Девлън влязоха в стаята.

Щайнер седеше до прозореца и като ги видя, се изправи.

— Как сте днес, полковник? — попита сестрата.

— Добре, сестро.

— Извинете ме, снощи не можах да ви посетя. Имахме спешен случай, но разбрах, че отец Мартин е идвал.

— Както винаги — кимна Щайнер.

— Между другото това е майор Конлън — намеси се старият пастор. — Както виждате, той е военен свещеник. Също като вас е бил ранен наскоро и сега е в отпуск по болест.

Девлън се усмихна дружелюбно и подаде ръка.

— За мен е удоволствие, господин полковник.

Курт Щайнер с неимоверни усилия успя да запази самообладание и отвърна:

— Приятно ми е, майор Конлън. Къде ви раниха? Имам предвид, дали поне си е струвало?

— В Сицилия.

— Тежко сражение.

— Е, всъщност аз не разбрах много-много от него. Раниха ме още първия ден — уточни Девлън и отиде да погледне през прозореца. — Имате хубав изглед оттук. Виждате стъпалата към реката, малко от брега, минаващите лодки. Поне има какво да наблюдавате.

— Да, така времето минава по-бързо.

— Трябва да тръгваме вече — подкани ги сестра Мария Палмър и почука на вратата.

Отец Мартин сложи ръка на рамото на Щайнер и каза:

— Не сте забравили, че довечера в осем ще бъда в параклиса за изповед? Всички грешници са добре дошли.

— Е, отче, нали се разбрахме да поема част от товара ви? — намеси се Девлън. — Днес аз ще ида в изповедалнята. Но вие пак заповядайте, полковник.

— Наистина ли нямате нищо против? — попита отец Мартин.

Полицаят отключи вратата и сестра Мария Палмър ги прекъсна:

— Идеята е чудесна, отче.

Тримата тръгнаха по коридора и Морган им отвори външната врата.

— Щях да забравя — каза отец Мартин на Девлън. — Обикновено започвам в седем, но полицаите довеждат Щайнер в осем, след като всички са си отишли.

— Значи го изповядвате последен.

— Именно.

— Няма проблеми.

Бяха стигнали до фоайето и портиерът им подаде връхните дрехи.

— Ще се видим довечера, майоре — каза сестра Палмър.

— Доскоро, сестро — отвърна Девлън и тръгна по стълбите след стария пастор.

 

 

— Боже опази, Лайъм, ти направо си влязъл в клетката на лъва! — възкликна Райън.

— Да, но номерът мина — отвърна Девлън. — Не ми се ще обаче да се мотая много-много там. Може да си докарам някоя беля.

— Но довечера ще отидеш, нали?

— Налага се. Това е единственият ми шанс да говоря с Щайнер насаме.

Мери, свита в другия край на масата, възкликна:

— Но, господин Девлън, да седите там и да слушате изповеди, някои от които на монахини — това е смъртен грях!

— Нямам друг избор, Мери. Трябва да отида. И на мен не ми се нрави да лъжа този благ старец, но няма как.

— И все пак мисля, че това е отвратително — отсече тя и напусна стаята.

След малко се върна с шлифера си и излезе.

— Понякога е малко дръпната — каза Райън.

— Няма значение, сега имаме по-важна работа. Довечера трябва да се срещна с Карвър на пристана „Черния лъв“. Може ли да отидем с твоята лодка?

— Да. Знам къде е. На около тридесет минути оттук. В десет часа ли каза?

— Ще ми се да отида малко по-рано. Да огледам обстановката.

— Да го направим в девет. Дотогава сигурно ще си се върнал от приюта.

— Мисля, че да — отвърна Девлън и запали цигара. — Сега за Шоу. Не мога да отида с таксито дотам, Майкъл. В Ромни Марш лондонско такси би изглеждало съвсем не на място. Твоята камионетка върви ли?

— Да, нали ти казах, че от време на време я карам.

— И още нещо много важно — добави Девлън. — Като измъкна Щайнер, ще трябва да се придвижим изключително бързо. За два часа трябва да стигнем до имението на Шоу, самолетът ще ни чака там и се омитаме, преди властите да са се усетили. Камионетката ще ми трябва само за това пътуване. Мисля, че няма да е уместно да си я прибереш после.

Райън се усмихна.

— Преди две години я взех от един търговец в Брикстън, който ми дължеше пари. Пътният лист е толкова изпомачкан, че нищо не може да се разчете. Пък и номерата са в окаяно състояние. Няма начин да стигнат до мен, а колицата си я бива. Нали знаеш, че съм луд по машини. Хоби са ми.

— Е, добре, ще ти дам някоя друга лира отгоре за това — отвърна Девлън и се изправи. — А сега ще отида да се сдобря с племенницата ти.

Тя седеше под тентата и пак четеше книга.

— Сега пък какво е? — попита той.

— „Среднощен съд“ — отвърна му сърдито Мери.

— На английски или на ирландски?

— Нямам я на ирландски.

— Жалко. Навремето я знаех цялата наизуст. Чичо ми ми подари библия по този случай. Беше свещеник.

— Какво ли би казал, ако разбере какво ще правите довечера?

— Мога да ти отговоря. Ще ми прости — отвърна Девлън и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

В изповедалнята Девлън, облечен в униформа, преметнал през врата си само виолетов епитрахил, изслуша търпеливо изповедите на четири монахини и двама пациенти. Не чу нищо ужасяващо: главно неволни прегрешения или такива дреболии, че дори не си заслужаваше да се замисли за тях. Ала за онези, които сядаха от другата страна на решетката, тези простъпки не бяха без значение. Той чистосърдечно се стараеше да даде най-доброто от себе си, да изрече най-подходящите думи, но не му беше лесно. Най-сетне и последният си тръгна. Девлън остана сам в тишината и зачака. Не след дълго чу тропота на войнишки ботуши по каменния под.

Вратата на изповедалнята се отвори и отново се затвори. От тъмнината зад решетката прозвуча гласът на Щайнер:

— Благословете ме, отче, съгреших.

— Не колкото мен, полковник — отвърна Девлън, запали лампата и му се усмихна иззад решетката.

— Господин Девлън, какво са направили с вас?

— Някои малки промени просто за да заблудим хрътките — отвърна Девлън и прокара пръсти по прошарената си коса. — Вие как оживяхте?

— Оставете това. Британците се надяваха, че ще се появите. Разпита ме бригаден генерал Мънроу от Управлението за специални операции. Сигурен е, че местонахождението ми в Лондон е известно на Берлин. Информацията е предадена чрез служител в испанското посолство на име Варгас. Той работи за тях.

— Знаех си. Копеле!

— Казаха ми две неща: че генерал Валтер Шеленберг отговаря за организиране на бягството ми и че очакват да наеме вас. Дебнат кога ще се появите.

— Да, но аз пратих британското разузнаване за зелен хайвер. Варгас още получава запитвания за допълнителна информация и те вероятно смятат, че още съм в Берлин.

— Боже господи!

— Колко полицаи ви придружават тук?

— Двама. Обикновено идва и Бенсън, лейтенантът, но той в момента е в отпуск.

— Ясно. В близките два-три дни ще ви измъкна оттук. Ще излезем през криптата. Всичко е организирано. На брега ще ни чака лодка, а на два часа път с кола от Лондон ще ни вземе самолет, който ще дойде от Франция.

— Разбирам. Всичко е изпипано до най-малката подробност, точно като операция „Орел“, но нали помните какво стана тогава.

— Да, но този път отговарям аз — отвърна му с усмивка Девлън. — Вечерта на бягството ще дойдете за изповед в обичайното време, както днес.

— Но как ще разбера кога?

— Нали си спомняте хубавия изглед от вашия прозорец и стълбичките към брега на Темза?

— Да.

— Когато дойде моментът, на стълбите до стената ще стои девойка с черна барета и овехтяло палто. Ще застане там точно по обед, затова поглеждайте, всеки ден през прозореца и няма да я пропуснете. Тя куца забележимо, полковник, не може да я сбъркате.

— Значи щом я видя, същата вечер ще се измъкнем? — Щайнер се замисли. — А полицаите?

— Това са подробности — усмихна се Девлън. — Имайте ми доверие. А сега се помолете три пъти на светата Дева и два пъти на Господа и тръгвайте.

Той загаси лампата. Вратата се затръшна и отвън се чу шепот, тропот на ботуши и захлопването на външната порта.

Девлън излезе и застана пред олтара.

— Прости ми, Господи.

После провери резето за криптата, отиде в ризницата, облече шинела си и излезе.

 

 

Райън бе застанал в рамката на вратата, а Девлън се преобличаше в тъмен панталон и пуловер. Ирландецът вдигна десния си крачол и закопча кобура на глезена си, като захвана края му с чорапа. После пъхна смит-енд-уесъна в кобура и спусна крачола.

— За всеки случай — промърмори той, облече старото кожено яке, което му даде Райън, извади от куфарчето си една пачка от по пет лири и я мушна във вътрешния джоб.

Двамата слязоха в кухнята и завариха Мери да чете, седнала край масата.

— Остана ли нещо в чайника? — попита Девлън.

— Мисля, че има една глътка. Тръгваме ли вече? — отвърна тя и му наля чай.

Той отвори чекмеджето на масата, извади пистолета на Райън, провери го и го пъхна в джоба си.

— Този път никъде няма да ходиш, мило момиче — отсече Девлън и гаврътна чая си.

Тя се опита да протестира, но чичо й поклати глава.

— Прав е, малката, може да стане напечено. По-добре да стоиш настрана.

Райън и Девлън слязоха по стълбите при лодката и започнаха да я развързват, а Мери ги проследи със сърдит поглед. Когато Райън запали мотора, Девлън застана в малката кабинка до него и запали цигара.

— Същото се отнася и за теб, Майкъл. Стой настрана. Това е моя работа.

 

 

В десет без петнадесет Джак и Ерик Карвър пристигнаха на пристана „Черния лъв“ с лимузина. Джордж караше. Пристанът тънеше в почти непрогледен мрак, светеше само лампата над вратата на склада, но и тя бе затъмнена според изискванията за противобомбена защита. На табелката над вратата пишеше: „Братя Карвър: внос-износ“, и на слизане от колата Джак погледна нагоре със задоволство и възкликна:

— Много е хубава! Фирмописецът свърши добра работа.

Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от движението по реката. Ерик слезе от колата, а Джордж закуцука към багажника и извади масленозеленото дървено куфарче с радиостанцията.

— Хайде, Ерик, давай! — подкани той брат си.

Ерик отключи вратата, влезе и запали лампата. Брат му и Джордж го последваха. Складът беше пълен с всевъзможни сандъци. В средата имаше маса и няколко стола, явно за склададжията.

— Добре, сложи го на масата. — Джордж изпълни нареждането и Карвър добави: — Пистолетът у теб ли е?

Джордж извади от джоба си един валтер, после измъкна и заглушител и го завинти на цевта.

— Виж го, Ерик, истински красавец! Куршумът излиза като тапа на шампанско! — възкликна Карвър и запали цигара.

— Нямам търпение да дойде онова копеле! — просъска Ерик.

Девлън всъщност вече беше там. Влязъл бе през един от прозорците на втория етаж и наблюдаваше всичко, спотаен сред мрака в дъното на сградата. Видя как Джордж се скри зад една купчина кашони, как братята Карвър седнаха край масата и едва тогава се измъкна навън по същия път.

 

 

Няколко минути по-късно ирландецът се появи на входа, като весело си подсвиркваше, отвори вратата и влезе.

— Дал Бог добро! — поздрави той и тръгна към масата. — Значи все пак я намерихте, господин Карвър?

— Нали ви казах. Няма нещо, което да не мога да намеря. Впрочем снощи не си казахте името.

— Чърчил — отвърна ирландецът. — Уинстън.

— Много смешно!

Девлън отвори куфарчето. Радиостанцията изглеждаше съвсем нова. Слушалките, морзовият клопфер, антените — всичко беше налице.

— Доволен ли сте? — попита Карвър.

— О, да.

— Тогава да видя парите на масата!

Девлън извади пачката от джоба си и му я подаде.

— Безкомпромисен човек сте, а, господин Карвър?

— Точно така — отсече Карвър и хвърли парите на масата. — А сега идва ред и на другия въпрос.

— И кой е той?

— Вашето обидно отношение към брат ми и заплахите, които отправихте към мен. ИРА и Специалният отдел. Хич не ги обичам тия работи. Аз държа на репутацията си и вие ще си получите заслуженото — отвърна Карвър и издуха дима от пурата си в лицето на Девлън. — Джордж!

Въпреки раненото си коляно Джордж за нула време опря дулото на валтера в тила на Девлън. Ерик бръкна в якето на ирландеца и извади револвера му.

— Виж го ти, гадното копеле!

Девлън вдигна ръце.

— Добре. Признавам, господин Карвър, пипнахте ме. И какво ще последва?

Той седна на един сандък и запали цигара.

— Хладнокръвен сте, не може да се отрече — призна Карвър.

— Ей сега ще ти светна какво ще последва! — Ерик извади от джоба си бръснач и го отвори. — Ще нарежа ушите ти на лентички, ето какво.

— Докато Джордж ме държи на мушката? — попита Девлън.

— Нещо такова.

— Има само една пречка — обясни му ирландецът. — Този пистолет е валтер и за да се стреля с него, трябва да се освободи предпазителят, а Джордж май е забравил.

Джордж започна отчаяна борба с предпазителя, но Девлън светкавично вдигна крачола си, измъкна револвера от кобура и го простреля в рамото. Джордж зави от болка и изпусна валтера.

— Сърдечни благодарности! — каза Девлън и мушна пистолета в колана си.

Карвър седеше и не вярваше на очите си. Ерик, уплашен до смърт, проследи с поглед Девлън, който прибра първо парите, после пистолета, а накрая взе куфарчето с радиостанцията и тръгна към вратата. На прага ирландецът се обърна и спокойно каза:

— Боже, Ерик, щях да забравя. Беше споменал нещо за ушите ми.

Той вдигна ръка, насочи пистолета и стреля. Долната половина от ухото на Ерик отхвръкна, той изпищя и притисна с ръка кървящата рана.

— Добре че не носиш обици — подхвърли Девлън и затръшна вратата подире си.

 

 

Шеленберг седеше в кабинета си, когато в стаята с гръм и трясък нахлу Илзе, последвана от Ейза Вогън.

— Какво става, за бога? — попита генералът.

— Елате бързо при радиста! Девлън е! — Тя беше толкова развълнувана, че едва изговаряше думите. — Девлън е, генерале, обажда се от Лондон.

 

 

Радиостанцията беше монтирана върху кухненската маса. Навсякъде по стените висяха антени, а Райън и Мери възбудено наблюдаваха Девлън, който чукаше морзовите знаци.

— О, боже! — възкликна той намръщен.

После отново зачука и след минута-две отсече:

— Готово! Сваляйте антените!

Мери се зае да навива жиците, а Райън попита:

— Всичко наред ли е, Лайъм?

— Нищо не е наред, стари приятелю. До двадесет и първи трябваше на всяка цена да се върнем във Франция. Сега ми казват, че великото събитие е на петнадесети, а днес е дванадесети. Не ни остава много време.

— Дали ще се справим, Лайъм?

— Първата ни работа е утре да отскочим до Ромни Марш и да видим какво е положението при Шоу — отговори Девлън и се обърна към Мери: — Какво ще кажеш за една разходка извън града?

— Аз съм „за“.

— Добре, тогава ще се обадя на Шоу и ще го предупредя да ме чака.

 

 

Когато се върна в кабинета, Шеленберг седна зад бюрото си и се зае да разучава съобщението от Девлън. Ейза и Илзе стояха и го наблюдаваха.

— И така, какво знаем? — попита Шеленберг. — Той е в дома на своя приятел от ИРА, свързал се е с Шоу и Щайнер…

— Всичко се нарежда — отвърна Ейза.

— Да, но няма да успее до петнадесети. Това е невъзможно дори за Девлън.

— Чудя се дали за него изобщо има невъзможни неща?

— Чакайте повикване утре! Това е последната му инструкция — каза Шеленберг. — Е, добре, ще чакаме — отсече той и се изправи. — Съмнявам се, че в бюфета могат да ни предложат шампанско, но каквото и да имат — аз черпя.