Джак Хигинс
Орелът отлетя (2)

Първа глава

В единия ъгъл над пищно украсена гробница имаше ангел на смъртта с разперени ръце. Помня това добре, защото някой свиреше на орган и през витражите над гробището проникваха снопове разноцветна светлина. Църквата не беше много стара. И тя, както високите сгради наоколо, бе строена в разцвета на викторианското благоденствие. Сейнт Мартин скуеър. Някога престижно място, сега се бе превърнал в занемарена част на Белсайз парк, но затова пък хубав и спокоен район, където сама жена може без страх да отиде до магазина на ъгъла посред нощ и където всеки си гледа работата.

Апартаментът на номер тринадесет беше партерен. Моят агент го бе наел от свой братовчед, заминал за шест месеца в Ню Йорк. Беше старомоден и удобен и ме устройваше напълно. Завършвах нов роман и почти всеки ден се налагаше да ходя в читалнята на Британския музей.

В тази ноемврийска вечер — вечерта, в която започна всичко, валеше като из ведро. Малко след шест минах през железните порти и продължих по пътеката през гората от готически паметници и надгробни плочи. Въпреки чадъра, шлиферът ми бе мокър на раменете, но това не ми пречеше. Винаги съм обичал дъжда, града нощем — с мокри улици, които се губят в зимната тъма, и онова странно чувство за свобода, което те обзема. Този ден работата ми спореше и краят й вече се виждаше.

Сега ангелът на смъртта бе по-близо, неясен на слабата светлина от църквата; двете мраморни фигури на стража пред бронзовите врати на гробницата — всичко бе както обикновено, само дето тази вечер можех да се закълна, че в гробището има и трета фигура и че тя се приближава към мен в тъмнината.

За момент изпитах истински ужас, а после, когато фигурата излезе на светло, видях млада жена, дребничка, с черна барета и мокър шлифер. Носеше дипломатическо куфарче. Беше бледа, с тъмни очи и някак плаха.

— Господин Хигинс? Вие сте Джак Хигинс, нали?

Разбрах поне, че е американка. Поех дълбоко въздух, за да успокоя нервите си.

— Да. С какво мога да ви бъда полезен?

— Трябва да говоря с вас, господин Хигинс. Може ли да отидем някъде?

Подвоумих се, не бях склонен да се забърквам в каквото и да било и все пак имаше нещо необичайно в тази жена. Нещо, на което не можеше да се устои.

— Живея съвсем наблизо, отвъд площада — отвърнах.

— Знам — каза тя.

Все още се колебаех и тя добави:

— Няма да съжалявате, повярвайте ми. Притежавам информация, която ще ви заинтригува.

— За какво се отнася? — попитах.

— За онова, което всъщност се случи в Стъдли Констъбъл. О, много неща, които не знаете.

Това ми беше достатъчно. Хванах я под ръка и казах:

— Добре, да се махнем от този проклет дъжд, преди да сте умрели от студ, и ще ми кажете за какво, по дяволите, става въпрос.

 

 

Интериорът на къщата, поне в моя апартамент, бе променен съвсем малко, наемателят беше запазил късновикторианския декор с много махагонови мебели, със завеси от червено кадифе на еркерния прозорец и някакви китайски тапети в златно и зелено, плътно щамповани с птици. Освен с радиаторите, модерният начин на живот бе успял да проникне само с една от онези газови камини, които имитират разгорени пънове в кош от неръждаема стомана.

— Хубаво е — каза тя и се обърна към мен. Беше дори по-дребна, отколкото ми се стори отначало. Неловко подаде дясната си ръка, в другата все още стискаше куфарчето.

— Коен, Рут Коен.

— Дайте си шлифера — предложих. — Ще го сложа на радиатора.

— Благодаря ви.

Мъчеше се да развърже колана си с една ръка. Аз се засмях и взех куфарчето.

— Хайде, дайте го.

Като сложих куфарчето на масата, видях на капака инициалите, изписани с черни букви. Единствената разлика бе, че накрая пишеше „д.и.н.“.

— Доктор на историческите науки? — прочетох на глас.

Тя леко се усмихна, докато смъкваше шлифера си.

— Харвард. Нова история.

— Интересно. Да направя чай или предпочитате кафе?

Отново се усмихна.

— Ще работя шест месеца като доктор в Лондонския университет, господин Хигинс. Определено бих предпочела чай.

Отидох в кухнята, сложих водата да заври, приготвих подноса и докато чаках, запалих цигара. Щом се върнах, заварих я облегната на вратата, със скръстени ръце.

— Каква беше дисертацията за доктората ви? — полюбопитствах. — На каква тема беше?

— „Някои аспекти на Третия райх по време на Втората световна война“.

— Интересно. Коен… Еврейка ли сте? — Обърнах се да запаря чая.

— Баща ми беше немски евреин. Оцелял след Аушвиц и заминал за Щатите, но починал година след раждането ми.

Не можах да се сетя за нищо по-добро от обичайния неподходящ отговор:

— Съжалявам.

За момент тя се взря в мен с празен поглед, после се обърна и влезе в хола. Последвах я с подноса, който сложих на масичката до камината, и двамата седнахме един срещу друг във фотьойлите.

— Това обяснява вашия интерес към Третия райх — казах, докато наливах чая.

Тя се навъси и пое чашата от ръцете ми.

— Аз съм просто историк. Не гоня лични цели. Интересът ми е по-специално към Абвера, немското военно разузнаване. Защо са били толкова способни и същевременно толкова зли?

— Адмирал Вилхелм Канарис и веселата му дружина? — свих рамене. — Мисля, че никога не е обичал работата си, но тъй като есесовците го обесиха в концентрационния лагер край Флосенбург през април четиридесет и пета, никога няма да научим истината.

— Точно това ме доведе при вас — каза тя. — И книгата ви „Орелът кацна“.

— Това е роман, доктор Коен — отвърнах. — Само една хипотеза.

— От която поне петдесет процента са исторически документирани факти. Сам го твърдите в началото на книгата.

Тя се наведе напред и обгърна с ръце коленете си. Във вида й имаше нещо свирепо.

— Добре, за какво по-точно намеквате? — попитах.

— Спомняте ли си как попаднахте на тази история? Кое ви накара да се заловите с нея?

— Разбира се. Паметникът на Щайнер и хората му, който жителите на Стъдли Констъбъл са скрили под надгробната плоча в гробището.

— Помните ли какво пишеше там?

— „Hier ruhen Oberstleutnant Kurt Steiner und 13 Deutsche Fallschirmjaeger, gefallen am 6. November 1943.“

— Точно така — каза тя. — „Тук почиват подполковник Курт Щайнер и тринадесет немски парашутисти, загинали в сражение на 6 ноември 1943.“

— Е, и?

— Тринадесет плюс едно прави четиринадесет, а телата под тази надгробна плоча са тринадесет.

Погледнах я с недоверие.

— Как, по дяволите, стигнахте до този извод?

— Курт Щайнер не е умрял онази нощ на терасата на Мелтъм Хаус, господин Хигинс. — Тя посегна към куфарчето, отвори го бързо и извади кафява папка. — И доказателствата са ето тук.

 

 

След всичко това определено почувствах нужда от глътка уиски. Налях си и казах:

— Добре, може ли да ги видя?

— Разбира се, нали затова съм тук. Но нека първо ви обясня. Всяко проучване на разузнавателните дела на Абвера по време на Втората световна война насочва към дейността на УСО — Управлението за специални операции, създадено през 1940 година от британското разузнаване по нареждане на Чърчил, за да се координират съпротивителните и нелегални движения в Европа.

— Да се подпали Европа, това е наредил старецът — вметнах.

— С удивление открих, че мнозина американци са работили за УСО, преди Америка да влезе във войната. Помислих си, че може би някъде е писано за това. Уредих да дойда тук, за да проуча въпроса, и името, което непрекъснато срещах, беше Мънроу — бригаден генерал Дъгъл Мънроу. Преди войната е бил археолог в Оксфорд. В УСО бил шеф на отдел „М“, известен като „Отдел за мръсни операции“.

— Чувал съм за него — казах.

— По-голяма част от сведенията събрах в Държавния архив. Както знаете, достъпът до досиетата, свързани с разузнаването, е строго ограничен. Някои от тях имат двадесет и пет годишна, даже петдесетгодишна давност.

— А секретните материали дори стогодишна — добавих.

— Точно такъв материал има тук. — Тя повдигна папката. — Досие с давност сто години за Дъгъл Мънроу, Курт Щайнер, Лайъм Девлън и други. Дебела работа, уверявам ви.

Тя ми подаде папката и аз я сложих на коленете си, без да я отварям.

— Как, за бога, се добрахте до него?

— Вчера преглеждах някои досиета, засягащи Мънроу. Един млад чиновник беше сам на смяна. Стори ми се разсеян. Намерих досието, притиснато между други две, естествено запечатано. По принцип от Държавния архив не може да се изнасят материали, но тъй като досието не беше в заявката ми, мушнах го в куфарчето си.

— Углавно престъпление по Закона за защита на Кралството — предупредих я.

— Знам. Много внимателно свалих печатите и прочетох досието. То съдържа само резюме в тридесет страници на някои събития, някои удивителни събития.

— И после?

— Преснимах го.

— Съвременните чудеса на техниката позволяват да се разбере, че досието е снимано.

— Както и да е, запечатах отново досието и тази сутрин го върнах.

— И как успяхте да го върнете? — попитах.

— Поисках вчерашното досие. Върнах това за Мънроу на гишето и казах на чиновника, че е станала грешка.

— Повярва ли ви?

— Надявам се. Всъщност защо не?

— Същият чиновник ли беше?

— Не, по-възрастен мъж.

Замислих се. Определено се чувствах неловко. Накрая казах:

— Бихте ли направили още чай, докато прегледам това?

— Добре.

Тя взе подноса и излезе. Подвоумих се, но после отворих досието и се зачетох.

Дори забравих за присъствието й, толкова бях погълнат от събитията, описани в това досие. Когато свърших, затворих папката и вдигнах очи. Тя отново бе седнала във фотьойла и ме наблюдаваше. Лицето й беше странно напрегнато.

— Сега разбирам стогодишната давност. Властите, които и да са, не биха желали това да се появи на бял свят, даже и сега.

— И аз си помислих същото.

— Мога ли да го задържа за малко?

Тя се подвоуми, после кимна:

— До утре, ако искате. Връщам се в Щатите с вечерния самолет на „Пан Ам“.

— Внезапно ли го решихте?

Тя отиде да си вземе шлифера.

— Да, реших, че е по-добре да се прибера в собствената си страна. Ще взема досието утре следобед. Да речем, в три часа, на път за „Хийтроу“.

— Добре — отвърнах и оставих досието на масичката.

Докато я изпращах, часовникът над камината удари веднъж. Беше седем и половина. Отворих вратата и двамата поспряхме за миг. Дъждът се изливаше като из ведро.

— Все пак има човек, който може да потвърди достоверността на това досие — каза тя. — Лайъм Девлън. В книгата си споменавате, че още е жив и работи с ИРА-Извънредни в Ирландия.

— Това е последното, което съм чул за него — потвърдих. — Трябва да е на шестдесет и седем сега, но още се държи.

— Е, хайде — тя се усмихна отново. — Ще се видим утре следобед.

Слезе по стълбите, тръгна под дъжда и към края на улицата изчезна във вечерната мъгла.

 

 

Седнах до камината и препрочетох досието. После отидох в кухнята, направих си още чай и сандвич с пилешко и седнах на масата да хапна и да премисля всичко.

Удивително е как факти, появили се изневиделица, могат да преобърнат нещата. Веднъж вече ми се случи — когато попаднах на онзи скрит паметник на Щайнер и хората му в гробището на Стъдли Констъбъл. Подготвях статия за историческо списание и търсех данни. Така случайно открих нещо, което не бях търсил и което промени целия ми живот. Написах книга — тя обиколи света от Ню Йорк до Москва и ме направи богат.

И ето че сега това — Рут Коен и откраднатото от нея досие — ме изпълни със същата странна трепетна възбуда.

Трябваше да стъпя здраво на краката си, да видя нещата в перспектива. Затова отидох да си взема душ. Изкъпах се бавно, обръснах се и се облякох. Беше едва осем и половина и бе малко вероятно да си легна рано, ако изобщо стигнех дотам.

Не пих повече уиски. Трябваше да мисля, затова си направих още чай и се настаних на стола до камината. Запалих цигара и отново се опитах да се ориентирам в досието.

Позвъняване на вратата ме изтръгна от унеса. Погледнах часовника. Беше почти девет. Отново се позвъни настойчиво и аз прибрах досието в папката, оставих я на масичката и тръгнах към антрето. Мина ми през ума, че може да е пак Рут Коен, но се лъжех — пред отворената врата срещу мен стоеше млад полицай, синият му шлифер беше мокър от дъжда.

— Господин Хигинс? — Той погледна листчето в лявата си ръка. — Господин Джак Хигинс?

Странно, предчувствието за лоша новина понякога е така силно, че дори не се налага тя да ни се съобщава.

— Същият.

Той влезе в антрето.

— Извинете ме за безпокойството, сър, но разследвам случай, свързан с дама на име Рут Коен. Вие неин приятел ли сте, сър?

— Не точно — отвърнах. — Случило ли се е нещо?

— Страхувам се, че да. Младата дама е мъртва, сър. Преди час е била блъсната от автомобил зад Британския музей. Шофьорът е избягал.

— Боже мой! — прошепнах.

— Работата е там, сър, че в чантата й намерихме визитната ви картичка.

Беше ми много трудно да го възприема. Преди по-малко от два часа тя бе застанала на вратата, където сега стоеше той. Беше не повече от двадесет и една-две годишен. Достатъчно млад, за да изпита съчувствие. Сложи ръка на рамото ми и каза:

— Добре ли сте, сър?

— Просто съм шокиран, това е. — Поех дълбоко въздух и попитах: — Какво искате от мен?

— Изглежда, младата дама е била по работа в Лондонския университет. Ходихме в общежитието, където е живяла, но там в почивните дни няма никого, а трупът трябва да се идентифицира. От Съдебна медицина го изискват.

— И искате аз да отида?

— Да, ако нямате нищо против, сър. Не е далече. Тялото е в моргата в Кенсингтън.

Отново поех дълбоко въздух, за да дойда на себе си.

— Добре, само да си взема шлифера.

 

 

Моргата беше потискаща сграда в една странична улица. Приличаше повече на склад, отколкото на каквото и да било друго. Влязохме във фоайето. На гишето дежуреше униформен портиер, а до прозореца, загледан в дъжда, стоеше дребен мургав мъж около петдесетте. В крайчеца на устните му висеше цигара. Носеше мека шапка и мушама.

Той се обърна да ме посрещне с ръце в джобовете.

— Господин Хигинс, нали?

— Да — отвърнах.

Мъжът не извади ръцете от джобовете си, покашля се и пепелта от цигарата се посипа по дрехата му.

— Фокс, началник на Следствения отдел. Неприятна работа, сър.

— Наистина.

— Тази млада дама, Рут Коен, приятелка ли ви беше?

— Не, запознах се с нея тази вечер.

— Името и адресът ви бяха в чантата й.

Преди да отговоря, той продължи:

— Както и да е. Хайде да започваме. Оттук, ако обичате.

 

 

Стаята, в която ме въведоха, беше облицована с бели плочки и ярко осветена от луминесцентни лампи. Вътре имаше редица от операционни маси. Тялото лежеше на крайната, покрито с бяла мушама. Рут Коен изглеждаше спокойна. Очите й бяха затворени, но главата й бе в гумена качулка, през която се процеждаше кръв.

— Бихте ли идентифицирали покойната като Рут Коен, сър? — попита полицаят.

— Да, това е тя — кимнах аз и той покри тялото.

Когато се обърнах, видях Фокс да пали нова цигара, седнал в края на ъгловата маса.

— Както казах, намерихме името ви в чантата й.

Едва тогава сякаш нещо прищрака в главата ми и аз се върнах в действителността. Да убиеш човек и да избягаш — наистина сериозно престъпление, но защо е привлякло вниманието на шефа на Следствения отдел? И какво се криеше зад навъсеното лице на Фокс и тъмните му проницателни очи? Той не беше обикновен полицай. Надушвах човек от Специалните служби.

Винаги е по-добре да се придържаш колкото се може по-близко до истината — бях установил това отдавна.

— Каза ми, че е дошла от Бостън, за да направи в Лондонския университет проучвания във връзка с книга.

— На каква тема, сър?

Въпросът веднага потвърди подозренията ми.

— Нещо, свързано с Втората световна война, господин началник. Това е тема, по която и аз съм писал.

— Разбирам. Потърсила е помощ, съвет, нещо от този род?

Сега вече излъгах изцяло:

— Съвсем не. Едва ли би имала нужда от помощ. Струва ми се, че беше доктор на науките. Всъщност, господин началник, аз написах книга за Втората световна война, която се радва на голям успех. Рут Коен просто искаше да се срещне с мен. Доколкото разбрах, утре щеше да лети за Щатите.

Съдържанието на чантата и куфарчето й беше изсипано на масата до него. Самолетният билет биеше на очи. Той го взе и каза:

— Така изглежда.

— Мога ли да си вървя вече?

— Разбира се. Полицаят ще ви закара у дома.

Излязохме във фоайето и на вратата поспряхме. Той се изкашля, докато палеше поредната цигара.

— Проклет дъжд. Вероятно колата е поднесла. Вярно, нещастен случай, но защо тогава е избягал? Не можем просто да го подминем, нали?

— Лека нощ, господин началник — казах аз и тръгнах към полицейската кола.

 

 

Бях оставил лампата в антрето да свети. С влизането, без да се събличам, отидох направо в кухнята и сложих чайника на печката. После влязох в хола, налях си чаша уиски и се обърнах към камината. Едва тогава видях, че папката е изчезнала от масичката. За момент реших, че греша, че съм я сложил другаде, но това, разбира се, беше абсурдно.

Замислено оставих чашата и запалих цигара. Тайнственият Фокс, за когото вече бях сигурен, че е от Специалния отдел; нещастната млада жена, която лежеше в моргата; моето безпокойство, когато тя ми разказа как е върнала досието в Държавния архив… Представих си я как върви по паважа, пресича в дъжда улицата зад Британския музей и после… ударът. Както каза Фокс, било е мокро, колата е поднесла. Може да е бил нещастен случай, но сега, когато досието бе изчезнало, знаех, че това е малко вероятно. И тук възникна проблемът за собствената ми безопасност.

Време беше да се покрия, но къде? И тогава се сетих какво ми каза тя. Останал бе само един човек, който можеше да потвърди написаното в това досие. Събрах малко багаж и отидох да огледам улицата през процепа между пердетата. Невъзможно беше да разбера дали ме следят, защото навсякъде имаше паркирани коли.

Излязох през кухненската врата, предпазливо се прокраднах по задната алея и бързо се измъкнах през лабиринта от тихи улички. Премислях случилото се.

Явно тук бяха замесени службите за сигурност, някое безименно отделче в МИ-5, което се занимава с хората, кривнали от пътя, но дали това означаваше непременно, че ще се заемат с мен? В края на краищата момичето беше мъртво, досието — върнато в Държавния архив, а единственото копие — прибрано. Каквото и да заявявах, нито можех да го докажа, нито пък някой щеше да ми повярва. От друга страна, аз трябваше да открия доказателствата за свое собствено удовлетворение. На първия ъгъл хванах такси.

 

 

Над вратата на бар „Грийнман“ в Килбърн, лондонски район, известен като обиталище на ирландци, висеше впечатляващ портрет на ирландски калайджия, който показваше на какви посетители се радва заведението. Барът беше пълен — виждаше се още отвън, затова заобиколих откъм задния двор. Пердетата бяха дръпнати, а Шон Райли седеше зад отрупано бюро и преглеждаше сметките си. Беше дребен, с грижливо подстригана бяла коса, много жизнен за своите седемдесет и две години. Беше собственик на „Грийнман“, но по-важното бе, че е основател на Шин Фейн, политическото крило на ИРА в Лондон.

Почуках на прозореца. Той стана и надникна навън. После ми обърна гръб и се скри от погледа ми. Миг по-късно вратата се отвори.

— Какво ви води насам, господин Хигинс?

— Няма да влизам, Шон. На път за „Хийтроу“ съм.

— Така ли? Да не би да отивате на почивка?

— Не съвсем. Отивам в Белфаст. Навярно ще изпусна последния полет, но ще се кача на сутрешния самолет. Свържи се с Лайъм Девлън. Кажи му, че ще отседна в хотел „Европа“ и трябва да го видя.

— Боже, господин Хигинс, откъде бих могъл да познавам тоя нещастник?

През вратата се чуваше музиката от бара. Пееха „Пушките на ИРА“.

— Не ми обяснявай, Шон, просто го направи. Важно е.

Разбира се, сигурен бях, че ще го стори, затова си тръгнах, без да кажа нито дума повече. След няколко минути хванах такси за „Хийтроу“.

 

 

Хотел „Европа“ в Белфаст беше добил легендарна известност сред журналистите от цял свят. Беше устоял на редица бомбени атентати на ИРА и се издигаше на Грейт Виктория стрийт, близо до гарата. Прекарах почти целия ден в стаята си на осмия етаж, просто чаках. Всичко изглеждаше напълно спокойно, но това бе затишие пред буря. Късно следобед избухна бомба; когато погледнах през прозореца, в далечината видях пелена от черен пушек.

Малко след шест се здрачи и аз реших да сляза в бара да пийна нещо. Обличах си якето, когато телефонът иззвъня. Гласът отсреща каза:

— Господин Хигинс? Обаждам се от рецепцията, сър. Таксито ви чака.

Таксито беше черно като лондонските, шофьорът — жена на средна възраст, с приятно лице, което ти напомня любимата леля. Свалих стъкленото прозорче помежду ни и й отправих обичайния белфастки поздрав:

— Добър вечер вам!

— И вам!

— Жени — шофьори на такси, се срещат рядко. Поне в Лондон е така.

— Ужасен град, какво очаквате? А сега стойте кротко като добър джентълмен и се наслаждавайте на разходката — каза тя и вдигна прозорчето.

Пътуването продължи не повече от десет минути. Минахме по Фолс роуд в католическия район, който помня от дете, и потънахме в лабиринта от странични улички. Накрая спряхме пред църква и жената отвори прозорчето.

— Като влезете, първата изповедалня вдясно.

— Щом казвате…

Слязох и тя веднага потегли. На табелката пишеше: „Църква на Светото име“. Състоянието на сградата беше учудващо добро. Часовете за служба и изповед бяха написани със златиста боя до входа. Отворих вратата в края на стълбите и влязох. Църквата беше огромна. Свещите, които мъждукаха пред олтара, хвърляха слаба светлина наоколо. Отстрани имаше статуя на Светата Дева на пиедестал. Инстинктивно потопих пръсти в светената вода и се прекръстих, спомняйки си за своята леля католичка в САЩ, която ме бе отгледала и се бе трудила усърдно над малката ми протестантска душица.

Изповедалните бяха от едната страна. Никой не чакаше, но това не ме учуди, защото според табелката отвън бях дошъл час по-рано. Влязох в първата изповедалня вдясно и затворих вратата. Поседях за миг в тъмнината, после ажурната преграда се плъзна встрани.

— Слушам ви — чух тих глас.

— Благословете ме, отче. Съгреших — отвърнах машинално.

— Сигурно е така, синко.

Лампата от другата страна светна и през преградата ми се усмихна Лайъм Девлън.

 

 

Той изглеждаше изненадващо добре. Доста по-добре, отколкото последния път, когато го видях. Беше на шестдесет и седем, но както бях казал на Рут Коен, все още се държеше: дребен мъж, изключително жизнен, с коса, по-черна от всякога, и ясни сини очи. Отляво на челото му имаше стар белег от куршум. Леката иронична усмивка не слизаше от лицето му. Облечен бе в свещеническо расо с пасторска яка и се чувстваше като у дома си в ризницата в края на църквата, където ме заведе.

— Добре изглеждаш, синко. След толкова успех и пари — ухили се той. — Да пийнем за това. Тук със сигурност ще се намери някоя бутилка.

Той отвори един шкаф и извади бутилка уиски „Бушмилс“ и две чаши.

— А какво би казал домакинът за това? — попитах.

— Отец Мърфи ли? Той е душа човек. Излезе да върши добрини, както обикновено — отвърна Девлън и капна по малко уиски в чашите.

— Значи няма да погледне с лошо око?

— Може да се каже. — Той вдигна чашата си. — За теб, синко.

— И за теб, Лайъм — върнах му тоста. — Не преставаш да ме смайваш. Британските служби за сигурност те издирват от пет години, а ти още имаш нерви да си стоиш тук, посред Белфаст.

— Е, хайде, човек все трябва да има някакво забавление.

Той извади цигара от сребърната си табакера, след това предложи и на мен.

— Както и да е. На какво дължа приятното посещение?

— Името Дъгъл Мънроу говори ли ти нещо?

Очите му се разшириха от удивление.

— Сега пък на какво си се натъкнал, по дяволите? От години не съм чувал да се споменава името на тоя стар негодник.

— А Шеленберг?

— Валтер Шеленберг? Това беше човек за тебе. Произведен в чин генерал на тридесетгодишна възраст. Шеленберг… Мънроу? Що за история е това?

— И Курт Щайнер — добавих. — Който според всички, включително според теб, е загинал при опит да убие двойника на Чърчил на терасата в Мелтъм Хаус.

Девлън отпи глътка уиски и ми се усмихна подкупващо.

— Винаги съм бил страшен лъжец. Кажи ми сега за какво е всичко това?

И така, разказах му за Рут Коен, за досието и неговото съдържание, изобщо всичко. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, и едва когато свърших, се обади:

— Смъртта на момичето не е случайна. Прав си.

— Което никак не ми харесва.

Наблизо избухна бомба и когато той стана и отвори вратата към задния двор, отвън се чу стрелба.

— Очертава се прекрасна вечер — казах аз.

— О, така е. Сега е опасно да си на улицата.

Той затвори вратата и се обърна с лице към мен. Попитах:

— Фактите в досието достоверни ли са?

— Това е дълга история.

— А в общи линии?

— Значи ли това, че искаш да научиш и останалото?

— Аз трябва да го науча.

— Защо пък не! — Той се усмихна, седна отново на масата и посегна към уискито. — Това поне за известно време ще ме държи настрана от неприятностите. Е, откъде искаш да започна?