Джак Хигинс
Орелът отлетя (4)

Трета глава

Барон Освалд фон Хойнинген-Хойне, пълномощният министър към немската легация в Лисабон, му беше приятел. Той бе аристократ от старата школа и също не беше нацист. Искрено се зарадва на Шеленберг и не го скри.

— Драги ми Валтер, приятно ми е да те видя. Как е в Берлин?

— По-студено — отвърна Шеленберг. Двамата излязоха през остъклената врата на уютната тераса и седнаха на масата. Градината представляваше прелестна гледка. Навсякъде имаше цветя. Прислужник в бяло сако поднесе кафе. Шеленберг въздъхна. — Сега разбирам какво те задържа тук и защо не се връщащ в Берлин. Тези дни в Лисабон е най-хубаво.

— Така е. Хората живеят в постоянна тревога да не би да ги преместят — отвърна баронът и наля кафето. — Идваш в доста необичайно време, Валтер. В навечерието на Коледа.

— Нали го знаеш чичо Хайни, когато си науми нещо — отвърна Шеленберг, наричайки Химлер с прякора, който есесовците често използваха зад гърба му.

— Сигурно е важно. Особено след като изпраща теб.

— Трябва ни един човек, ирландец — Лайъм Девлън. — Шеленберг извади от портфейла си снимка на Девлън и му я подаде. — Известно време е работил за Абвера. Свръзка на ИРА. Миналата седмица се е измъкнал от болница в Холандия. Имаме информация, че е тук и работи като келнер в заведение в Алфама.

— Стария квартал — кимна баронът. — Щом този човек е ирландец, излишно е да ти напомням, че официално е поданик на неутрална държава. Ситуацията е малко деликатна.

— Няма да се стигне до насилие — увери го Шеленберг. — Мисля, че ще успеем да го прилъжем да дойде в Берлин по собствено желание. Имам за него работа, която може да се окаже доста доходна.

— Чудесно — каза баронът. — Само не забравяй, че нашите португалски приятели наистина ценят неутралитета си. Особено сега, когато победата започва да ни се изплъзва. И все пак капитан Егар, офицер по сигурността тук, сигурно би могъл да ти помогне.

Той вдигна телефона и каза нещо на помощника си. Докато оставяше слушалката, добави:

— Мярнах спътника ти.

— Щурмбанфюрер Хорст Бергер, Гестапо — отвърна Шеленберг.

— Май не е твой тип.

— Коледен подарък от райхсфюрера. Просто нямах избор.

— Ясно.

На вратата се почука и след миг влезе около четиридесетгодишен мъж. Имаше гъсти мустаци, кафявият габардинен костюм му стоеше зле. Шеленберг веднага разпозна в него професионалния полицай.

— А, ето ви и вас, Егар. Нали познавате генерал Шеленберг?

— Разбира се. За мен е удоволствие да ви видя отново. Срещнахме се по време на Уиндзорската афера през четиридесета.

— Да, но по-добре сега да забравим за това. — Шеленберг му подаде снимката на Девлън. — Познавате ли този човек?

Егар я разгледа.

— Не, генерале.

— Той е ирландец, бивш агент на ИРА, ако ИРА изобщо може да има бивши агенти. Тридесет и пет годишен. Работил е известно време за Абвера. Имаме нужда от него. Според последните сведения сега е келнер в бар на име „Фламинго“.

— Знам го.

— Чудесно. Отвън ще намерите моя помощник, майор Бергер от Гестапо. Доведете го.

Егар излезе и се върна с Бергер. Шеленберг го представи на останалите.

— Барон Фон Хойнинген-Хойне, пълномощен министър на легацията, и капитан Егар, офицер по сигурността. Щурмбанфюрер Бергер.

Бергер, който с тъмния костюм и обезобразеното си лице имаше смразяващ вид, кимна сдържано и удари токове.

— Капитан Егар знае къде се намира въпросното „Фламинго“. Искам заедно да го посетите и да проверите дали Девлън още работи там. Ако е така, няма, повтарям, няма да установявате никаква връзка с него. Просто ми докладвайте.

Лицето на Бергер не издаваше никакви чувства. Той тръгна към вратата и докато я отваряше, Шеленберг добави:

— През тридесет и девета Лайъм Девлън беше един от най-прословутите стрелци на ИРА. Не забравяйте това, господа.

Тази забележка беше насочена към Бергер. Той веднага го усети и леко се усмихна.

— Няма да забравим, генерале — отвърна майорът и излезе, последван от Егар.

— Доста неприятен тип. Моите поздравления за него. Вече е… — баронът погледна часовника си — почти пет и половина, Валтер. Какво ще кажеш за чаша шампанско?

 

 

Майор Артър Фрийър беше на петдесет и пет, но изглеждаше по-възрастен с измачкания костюм и бялата си коса. Досега би трябвало да се е оттеглил и със скромната си пенсия да заживее в тиха бедност в Брайтън или Торки. Вместо това благодарение на Адолф Хитлер го изпратиха като военен аташе в британското посолство в Лисабон, където неофициално представляваше и УСО.

„Светлините на Лисабон“ в южната част на Алфама бе любимото му заведение. По щастлива случайност Девлън свиреше на пиано там, въпреки че в момента го нямаше. Всъщност той наблюдаваше майора през завесата в дъното. Облечен бе в мръснобял ленен костюм, тъмната коса падаше над челото му, а живите му сини очи весело следяха Фрийър. Майорът усети присъствието му едва когато Девлън седна на бара до него и си поръча бира.

— Господин Фрийър, нали? Хосе ми каза, че търгувате с порто. — Девлън кимна към бармана.

— Точно така — отвърна весело Фрийър. — Фирмата ми от години го изнася за Англия.

— Никога не ми е харесвало — каза Девлън. — Виж, ако ставаше въпрос за ирландско уиски…

— За съжаление тук не мога да помогна. — Фрийър отново се засмя. — Ей, старче, знаеш ли, че носиш вратовръзка на Гвардейската бригада?

— Сериозно? Как пък я позна? — Девлън се усмихна дружелюбно. — Миналата седмица си я купих от сергия на битпазара.

Той слезе от стола и Фрийър попита:

— Няма ли да ни изсвириш нещо?

— О, по-късно. — Девлън тръгна към вратата и се усмихна. — Майоре — кимна му и излезе.

 

 

„Фламинго“ беше долнопробен малък бар с ресторант. Бергер бе принуден да остави нещата в ръцете на Егар, който добре говореше португалски. Отначало удариха на камък. Да, Девлън наистина работил тук известно време, но преди три дни напуснал. И тогава се намеси една цветарка, подочула разговора им. Ирландецът работел в друго заведение, където тя също наминавала, „Светлините на Лисабон“, само че бил нает не като келнер, а като пианист в бара. Егар й плати за информацията и двамата излязоха.

— Знаете ли къде се намира? — попита Бергер:

— О, да, даже много добре. Също е в стария квартал. Трябва да ви предупредя, че клиентите не са от най-кротките. Нещо съвсем обичайно по тия места.

— Изметта на обществото никога не ми е създавала проблеми — отвърна Бергер. — Сега накъде?

Докато се провираха през лабиринта от тесни улички, над тях се издигаха високите зидове на Кастело де Сао Хорхе. Тъкмо се озоваха на малък площад пред някаква църква, когато от една от уличките излезе Девлън, прекоси паважа пред тях и се запъти към кафенето отсреща.

— Боже мой, та това е той! — промърмори Егар. — Точно като на снимката.

— Естествено че е той, глупако — отвърна Бергер. — Това ли е „Светлините на Лисабон“?

— Не, майоре, това е друго кафене. Едно от най-известните в Алфама. Цигани, бикоборци, престъпници.

— В такъв случай добре че сме въоръжени. Щом влезем, пистолетът ти да е в десния джоб, а ръката — на спусъка.

— Но генерал Шеленберг ни даде изрична заповед да не…

— Недей да спориш! Нямам намерение да изпусна този човек. Прави каквото ти казвам и ме следвай! — отсече Бергер и тръгна към кафенето, откъдето се чуваха звуци от китара.

 

 

В заведението беше светло и просторно, независимо че навън вече падаше здрач. Пред старомодното огледало зад мраморния барплот имаше наредени бутилки. Стените бяха варосани и облепени с плакати със сцени от корида. Собственикът, набит, грозен и едноок, бе облечен с мърлява риза и престилка и седнал на висок стол, четеше вестник. На една от масите четирима мъже играеха покер. Бяха цигани с мургави свирепи лица. Облегнат на стената, млад мъж подрънкваше на китара.

Освен Девлън, който седеше на маса в дъното и четеше някаква книжка с чаша бира в ръка, в заведението нямаше други посетители. Вратата изскърца и Бергер влезе, следван от Егар. Когато гестаповецът застана на входа, човекът с китарата спря да свири, всички разговори замряха. Сякаш смъртта беше дошла да ги посети. Той мина покрай картоиграчите и влезе навътре в заведението. Егар го следваше плътно.

Девлън погледна към двамата, усмихна се дружелюбно и вдигна халбата в лявата си ръка.

— Лайъм Девлън? — попита Бергер.

— Вие пък кой сте?

— Аз съм щурмбанфюрер Хорст Бергер от Гестапо.

— Боже! По-добре да ми бяха пратили дявола. С него по-лесно бих се оправил.

— По-дребен сте, отколкото предполагах — каза Бергер. — Видът ви не е впечатляващ.

Девлън отново се усмихна.

— Не ми го казват за пръв път, синко.

— Искам да дойдете с нас.

— А аз едва съм преполовил книгата си. „Среднощен съд“, при това на ирландски. Ще повярвате ли, миналата седмица я открих на сергия на битпазара!

— Веднага! — отсече Бергер.

Девлън отпи от бирата.

— Напомняте ми за средновековната фреска, която навремето видях в една църква в Донегъл. Ужасени хора, които бягат от мъж с качулка. Всеки, до когото мъжът се докоснел, умирал от чума.

— Егар! — изкомандва Бергер.

Егар понечи да измъкне пистолета от джоба си, но Девлън стреля изпод масата и надупчи стената до вратата. После извади валтера си и прониза дясната ръка на капитана. Той извика и се свлече до стената. Пистолетът му падна на пода и един от циганите тутакси го грабна.

Бергер пъхна ръка под сакото си, за да измъкне маузера, който носеше в кобур под мишница, но Девлън лисна бирата в лицето му и прекатури масата. Ръбът й подсече краката на германеца и той политна напред. Девлън опря цевта на валтера в гърлото му, бръкна под сакото му, извади маузера и го плъзна по барплота.

— Подаръче за теб, Барбоса.

Барманът се ухили и взе пистолета. Циганите бяха вече на крака, а двама от тях стискаха ножове.

— Имате късмет, че сте попаднали на място, където се оправят, без да викат ченгетата — каза Девлън. — На тия приятелчета и от мъжа с качулката не им пука. Ето, Барбоса например се е срещал с него почти всеки следобед на коридата в Испания. Оттам му е изваденото око.

Изражението на Бергер бе достатъчно красноречиво. Девлън пъхна книгата в джоба си, заобиколи го и без да отмества пистолета от крака му, погледна ръката на Егар.

— Понатрошил съм ти някоя-друга костица. Ще имаш нужда от лекар — отбеляза той, пъхна валтера в джоба си и пое към вратата.

Железните нерви на Бергер не издържаха и той се спусна към него с протегнати ръце. Девлън се обърна и ритна германеца под капачката, а в следващия миг стовари коляно в лицето му и го запрати към бара. Бергер се надигна, като се опираше в мраморния плот. Циганите се разсмяха.

Девлън поклати глава и каза:

— Боже, синко, по-добре си намерете друга работа. И двамата.

После се обърна и излезе.

 

 

Когато Шеленберг влезе в малкия кабинет, Егар седеше на бюрото, а лекарят на легацията превързваше дясната му ръка.

— Как е? — попита Шеленберг.

— Ще оживее — отвърна докторът и сръчно отряза края на бинта. — Може да му създава известни неприятности в бъдеще. Има натрошени костици.

— Може ли да разменя две думи с него?

Докторът кимна и излезе, а Шеленберг запали цигара и седна на края на бюрото.

— По всичко личи, че сте намерили Девлън.

— Нима господин генералът не е известен? — попита Егар.

— Още не съм говорил с Бергер. Разбрах само, че сте се върнали с някакво разнебитено такси. Разкажете ми какво се случи всъщност.

Егар не спести нищо на генерала, защото болката усилваше гнева му.

— Той не ме послуша, хер генерал. Действа, както си бе наумил.

Шеленберг сложи ръка на рамото му.

— Ти не си виновен, Егар. Изглежда, майор Бергер се смята за непобедим. Време бе някой да му даде урок.

— О, Девлън се погрижи за това — отвърна Егар. — Лицето на майора съвсем не изглеждаше добре, когато го видях за последен път.

— Така ли? — усмихна се Шеленберг. — Мисля, че можеше да изглежда и по-зле.

 

 

Бергер стоеше гол до кръста пред мивката в малката стая, където бе настанен, и разглеждаше лицето си в огледалото. Над лявото му око вече се бе появила синина. Носът му беше подут. Шеленберг влезе, затвори вратата и се облегна на нея.

— Значи така. Не се подчинихте на заповедите ми.

— Направих онова, което сметнах за необходимо. Не исках да го изпусна — отвърна Бергер.

— И той се оказа по-добър от вас. Предупредих ви.

Бергер опипа бузата си. По лицето му се четеше гняв.

— Тази мръсна ирландска свиня! Следващия път ще му дам да разбере!

— Не, няма да има следващ път, защото оттук нататък поемам нещата в свои ръце. Освен ако не искате да докладвам на райхсфюрера, че сме изпуснали неговия човек благодарение на вашата глупост.

Бергер се обърна.

— Генерал Шеленберг, протестирам.

— Застанете мирно, когато разговаряте с мен, щурмбанфюрер! — отсече Шеленберг.

Бергер се подчини. Желязната дисциплина на СС взе връх над чувствата му.

— Когато се присъединихте към СС, дадохте клетва да се подчинявате безпрекословно на Фюрера и на тези, които са избрани да ви ръководят. Така ли е?

— Jawohl^[1], господин генерал.

— Отлично — отвърна Шеленберг. — Ето че си спомняте. Не го забравяйте отново. Може да има гибелни последици.

Генералът тръгна към вратата, отвори я и поклати глава.

— Изглеждате ужасно, майоре. Опитайте се да направите нещо с лицето си, преди да слезете за вечеря. — С тези думи излезе.

Бергер се върна пред огледалото и процеди:

— Копеле!

 

 

Лайъм Девлън седеше зад пианото в „Светлините на Лисабон“ с цигара в ъгъла на устата и чаша вино пред себе си. Беше десет вечерта. До Коледа оставаха два часа и заведението бе пълно с весели хора. Той свиреше мелодия, наречена „Лунна светлина над пътя“ — извънредно популярна, много бавна и малко меланхолична. Щом Шеленберг влезе, Девлън веднага го забеляза. Не че го познаваше. Просто генералът не можеше да остане незабелязан. Видя го как отива до бара и взима чаша вино, после отмести поглед, убеден, че идва при него.

— „Лунна светлина над пътя“ — каза Шеленберг. — Обичам тази мелодия. Едно от най-добрите парчета на Ал Боули. — Генералът изрече името на човека, който до смъртта си бе най-известният баладист на Англия.

— Загина при бомбардировките над Лондон. Известно ли ви е? — попита Девлън. — Когато сирената завиеше, все отказваше да слезе с другите в скривалището. Намериха го мъртъв в леглото му. Убит от паднала бомба.

— За жалост — отвърна Шеленберг.

— Зависи на чия страна сте.

Девлън подхвана „Мъглив лондонски ден“, а Шеленберг смени темата:

— Вие сте много надарен човек, господин Девлън.

— Посредствен пианист и нищо повече — отвърна Девлън. — Такива са плодовете на изгубената младост.

Той посегна за виното си, като продължи да свири.

— А вие кой сте, приятелю?

— Казвам се Шеленберг — Валтер Шеленберг. Може би сте чували за мен.

— Има си хас — ухили се Девлън. — Достатъчно дълго живях в Берлин, за да науча поне това. Вече сте генерал, нали? И то в СД? Да не би да имате нещо общо с двамата идиоти, които се опитаха да разговарят с мен тази вечер?

— Съжалявам за случилото се, господин Девлън. Човекът, когото простреляхте, е офицерът по сигурността в легацията, а другият е майор Бергер от Гестапо. С мен е само защото райхсфюрерът нареди така.

— Боже, пак ли попаднах на стария Химлер!? Последния път, когато се видяхме, той май не ме одобри.

— Да, но сега има нужда от вас.

— За какво?

— За да отидете в Англия вместо нас, господин Девлън. В Лондон, ако трябва да бъда точен.

— Не, благодаря. През тази война вече два пъти съм работил за германското разузнаване. Първия път, в Ирландия, за малко не ми отнесоха главата. — Той посочи белега от куршум на челото си.

— А втория път, в Норфолк, получихте куршум в дясното рамо и едва отървахте кожата, като оставихте Курт Щайнер да се оправя сам.

— А, значи знаете за това.

— За операция „Орел“ ли? Разбира се.

— Много свестен човек. Полковникът де. Не беше като другите нацисти…

— Научихте ли какво стана с него след това?

— О, да. Когато Макс Радл получи сърдечен удар, го докараха в болницата в Холандия, където бях и аз. Той получи информация от свои източници в Англия, че Щайнер е убит във вила, наречена Мелтъм Хаус при опит да се добере до Чърчил.

— Тук са сгрешени две неща — каза Шеленберг. — Две неща, за които Макс Радл не е знаел. Мъжът не е бил Чърчил, а негов двойник. Някакъв вариететен актьор. Самият Чърчил по онова време е бил на път за Техеранската конференция.

— Господи, Исусе Христе! — Девлън престана да свири.

— А което е още по-важно, Курт Щайнер не е убит. Той е жив и здрав и понастоящем се намира в Тауър. Именно затова искам да отидете в Англия. Възложено ми е да го върна невредим в райха и разполагам с три седмици и нещо, за да го направя.

 

 

Фрийър бе дошъл в кафенето две минути по-рано и позна Шеленберг с влизането му, но се оттегли в едно странично сепаре, повика келнера, поръча си бира и впери очи в двамата мъже, които излязоха в градината отзад. Те седнаха на една от масите и се загледаха в светлините на корабите.

— Генерале, изгубихте войната. Защо продължавате?

— И все пак длъжни сме да дадем всичко от себе си, докато тази проклетия свърши. Както често повтарям, трудно е да скочиш от въртележката, след като вече се е завъртяла. Това е игра, в която участваме всички.

— Дори онзи беловлас педераст в крайното сепаре, който в момента ни наблюдава — отбеляза Девлън.

Шеленберг се озърна небрежно.

— И кой е той?

— Представя се за търговец на порто. Казва се Фрийър. Моите хора твърдят, че е военен аташе в британското посолство тук.

— Така ли?! — Шеленберг спокойно продължи. — Е, предложението ми представлява ли интерес за вас?

— Защо пък да представлява?

— Заради парите. При операция „Орел“ сте получили двадесет хиляди лири стерлинги по сметка в Женева.

— Нима! А аз седя тук и нямам дори едно пени да се почеша.

— Двадесет и пет хиляди лири, господин Девлън. Платими където пожелаете.

Ирландецът отново запали цигара и се облегна назад.

— За какво ви е Щайнер? Защо са всички тези усилия?

— Въпросът засяга националната сигурност.

Девлън се разсмя гръмогласно.

— О, стига, генерале. Искате да скоча от пет хиляди фута в непрогледен мрак, както последния път над Ирландия, и се опитвате да ми пробутате такива глупости!

— Добре. — Шеленберг вдигна ръце. — На двадесет и първи януари във Франция ще се състои среща между Фюрера, Ромел, Канарис и Химлер. Фюрера нищо не знае за операция „Орел“. Райхсфюрерът иска да му представи Щайнер на тази среща.

— Това пък защо?

— Мисията на Щайнер наистина завърши с провал, но той все пак води битка на английска земя. Той е герой на райха.

— Пак вашите щуротии!

— А освен това райхсфюрерът и адмирал Канарис рядко се срещат очи в очи. Ходът с Щайнер, точно в такъв момент… Фактът, че бягството му е организирано от СС…

— Ще постави Канарис в неловко положение — поклати глава Девлън. — Боже, каква пасмина! Хич не ми пука какво си е наумил онзи стар гарван Химлер, но виж, Курт Щайнер е друго нещо. Невероятен човек. А Тауър… дяволите да я вземат. — Девлън отново поклати глава.

— Няма да го държат дълго там. Според мен ще го преместят в някой от лондонските затвори.

— И как ще открием в кой?

— Имаме агент в испанското посолство в Лондон.

— А сигурен ли сте, че не играе двойна игра?

— В случая — напълно.

Девлън седеше, смръщил вежди.

— Тридесет хиляди лири стерлинги — отсече Шеленберг и се усмихна. — Разбирам си от работата, господин Девлън. Ще ви подготвя план, който няма начин да не успее.

Девлън кимна и се изправи.

— Ще помисля.

— Времето също не е без значение. Трябва да се върна в Берлин.

— А аз трябва да помисля, освен това днес е Коледа. Обещах на мой приятел на име Барбоса да посетя ранчото му в провинцията. Гледа бикове, навремето е бил тореадор в Испания. Ще се върна след три дни.

— Но, господин Девлън… — подхвана пак Шеленберг.

— Ако искате да участвам в играта, ще трябва да почакате — отвърна Девлън и го потупа по рамото. — Хайде, Валтер! Коледа в Лисабон. Светлини, музика, момичета… Сега в Берлин всички прозорци са затъмнени и мога да се обзаложа, че вали сняг. Кое от двете предпочитате?

На Шеленберг не му оставаше нищо друго, освен да се разсмее, а Фрийър стана и излезе от сепарето.

 

 

Навръх Коледа неотложни дела бяха задържали Дъгъл Мънроу в кабинета му в главната квартира на УСО. Той тъкмо си тръгваше, когато Джак Картър, накуцвайки, влезе в стаята. Денят напредваше.

— Нещо важно ли е, Джак? Предстои ми коледен обяд с приятели в „Гарик“.

— Сметнах, че ще ви заинтересува, сър — отвърна Картър и подаде шифрограма. — От майор Фрийър, нашия агент в Лисабон. Относно оня приятел Девлън.

Мънроу затаи дъх.

— И какво за него?

— Можете ли да познаете кой е бил видян да говори с него снощи в едно лисабонско кафене? Валтер Шеленберг.

Генералът седна на бюрото.

— Сега пък какво си е наумил старият Валтер?

— Бог знае, сър.

— По-скоро дяволът. Веднага пратете съобщение на Фрийър! Нека разбере какво крои Шеленберг. Ако двамата с Девлън напуснат заедно Португалия, искам да го науча незабавно.

— Тръгвам, сър — отвърна Картър и излезе забързан.

 

 

Около Коледа се опита да повали сняг, но на двадесет и седми вечерта в Лондон ръмеше дъжд и Джак Картър се пъхна в малко кафене край Портман скуеър, недалеч от УСО. Именно затова го избра, когато Варгас му телефонира. Кафенето се казваше „Килерът на Мери“. Прозорците му бяха затъмнени, но вътре бе празнично осветено. Вечерта едва започваше и имаше само трима-четирима посетители.

Варгас седеше в ъгъла, пиеше кафе и четеше вестник. Облечен бе в дебело синьо палто, шапката му лежеше на масата. Имаше смугла кожа, хлътнали страни и тънки мустачки. Косата му бе намазана с брилянтин и разделена на път в средата.

— Дано да е нещо важно — каза Картър.

— Бих ли се осмелил да ви безпокоя, ако не беше така, сеньор? — отвърна Варгас. — Чух се с братовчед си в Берлин.

— Е, и?

— Събират информация за Щайнер. Планират операция по бягството му.

— Сигурен ли си?

— Така ми бе съобщено. Издирват местонахождението му. Смятат, че ще го преместите от Тауър.

— Кои са те? Абверът ли?

— Не. Генерал Шеленберг от СД е натоварен със случая. Поне за него работи братовчед ми.

Крайно заинтригуван, Картър кимна и се изправи.

— В единадесет часа ми се обади на познатия ти телефон. И внимавай да не се провалиш, приятелче — каза той и шепнешком добави: — Това е големият ти шанс, Варгас. Ако си умен, ще спечелиш много.

После се обърна, излезе от кафенето и забърза по Бейкър стрийт, доколкото му позволяваше протезата.

 

 

Валтер Шеленберг се изкачваше по павираната уличка в Алфама към „Светлините на Лисабон“. Чу музиката още отдалеч. Когато влезе в заведението, вътре нямаше никого, освен бармана и Девлън, който седеше зад пианото.

Ирландецът спря да запали цигара и се усмихна.

— Как прекарахте Коледа, генерале?

— Можеше да бъде и по-зле. А вие?

— Биковете бяха доста бързи. Успяха даже да ме стъпчат. Бях си пийнал повечко.

— Това е опасна игра.

— Не чак толкова. В Португалия биковете само те докосват с върха на рогата си. Няма опасност да загинеш.

— Май напразно бихте път чак дотам.

— Защо пък напразно? Вино, грозде, бикове и много, много слънце — това получих за Коледа, генерале — отвърна Девлън и подхвана „Лунна светлина над пътя“. — А сега си мисля за стария Ал Боули, за бомбардировките, за Лондон и неговите мъгли. Не е ли странно?

Шеленберг усети нарастващо безпокойство.

— Ще отидете ли?

— При едно условие: да се оттегля дори в последния момент, ако видя, че работата е ялова.

— Съгласен.

Девлън се изправи и двамата излязоха на терасата.

— Утре сутрин отлитаме за Берлин — каза Шеленберг.

— Само вие, генерале.

— Но, господин Девлън…

— В тази игра всичко трябва да бъде изпипано и вие го знаете. Вижте ей там долу.

Фрийър бе влязъл в заведението и приказваше с един от келнерите, но хвърляше по едно око на масите отвън.

— Старият Фрийър ме следи. Видя, че разговарям с великия Валтер Шеленберг и това сигурно ще влезе в някое от донесенията му за Лондон.

— И какво предлагате?

— Да заминете за Берлин и да започнете подготовката. Има доста неща, които трябва да се свършат: да ми осигурите необходимите документи от легацията, пари за път и така нататък. Аз ще дойда с влака, най-безопасно е. От Лисабон до Мадрид и оттам с експреса до Париж. Ако прецените, може да ми уредите самолет оттам, ако не — ще продължа с влак.

— Това ще ви отнеме поне два дни.

— Както казах, ще имате доста работа. Или според вас греша?

— Прав сте — кимна Шеленберг. — Да пием за нашето английско начинание.

— Боже господи, само това не, генерале. И миналия път някой употреби този израз. Никой не се сети, че така е била наречена Испанската армада, а нали знаете какво е станало после^[2].

— Тогава да пием за нас, господин Девлън. Аз ще вдигна тост за вас, а вие — за мен — каза Шеленберг и двамата се върнаха в кафенето.

 

 

Мънроу седеше зад бюрото в апартамента си в Хастън плейс и напрегнато слушаше Картър, който му предаваше най-същественото от разговора си с Варгас.

— Две парчета от мозайката вече се наместват, Джак — каза генералът. — Шеленберг има интерес да освободи Щайнер и къде се намира старият Валтер в момента? В Лисабон, на сладки приказки с Лайъм Девлън: Изводът е?

— Че Шеленберг иска да привлече Девлън за каузата, сър.

— Естествено, и е избрал идеалния човек. Това може да ни разкрие чудесни възможности.

— Тоест?

Мънроу поклати глава.

— Просто разсъждавах на глас. Време е да преместим Щайнер. Какво предлагаш?

— Да речем… Лондон Кейдж в Кенсингтън.

— Хайде стига, Джак. Та той се използва само от време на време като разпределителен пункт за военнопленници, например от Луфтвафе.

— Тогава Кокфостерс, сър, но и той си е чист кафез. Или пък училището срещу затвора в Уондзуорт. — Генералът не се въодушеви от предложенията и Картър продължи: — Естествено може да го отведем и в Митчът плейс в Хампшър. Превърнаха го в малка крепост заради Хес.

— Който така добре си живееше там, че през юни четиридесет и първа се хвърли от балкона и едва не се самоуби. Не, не става.

Мънроу отиде до прозореца и се загледа навън. Дъждът се бе превърнал в мокър сняг.

— Мисля, че е време да поговорим с онова приятелче Щайнер. Гледай да уредиш това за утре.

— Разбира се, сър.

— А Девлън? Имаме ли негова снимка в архива?

— Само паспортен формат, сър. При идването си в Норфолк трябваше да попълни формуляр за съюзническа регистрация. За ирландските граждани това е задължително. Оттам е и снимката. Специалният отдел я прибра. Не е кой знае какво, но…

— Тия снимки никога не са добри. — Лицето на Мънроу изведнъж се проясни. — Сетих се, Джак. Ето къде ще скрием Щайнер. Онзи манастир в Уапинг. „Светата Дева“.

— Сестриците на състраданието ли, сър? Но това е приют за неизлечимо болни.

— Но там настаняват и изпаднали в шок войници или катастрофирали пилоти от Кралските военновъздушни сили, нали?

— Да, сър.

— Помниш ли онзи агент от Абвера, Баум, който бе прострелян в гърдите миналия февруари, когато Специалният отдел и МИ-5 се опитаха да го заловят при Бейзуотър? Той също беше изпратен на лечение в приюта и там го разпитваха. Виждал съм рапортите. Със сигурност знам, че МИ-5 не използва често този манастир. Той ще ни свърши идеална работа. Построен е през седемнадесети век. Навремето го е обитавал уединен религиозен орден и цялата сграда е обградена със зид. Същинска крепост.

— Не съм стъпвал там, сър.

— Аз съм ходил. Много интересно място. След забраната на римския католицизъм известно време е бил протестантска обител. После викториански индустриалец, маниак на тема милосърдие, го превръща в приют за бездомници. Стоеше празен до хиляда деветстотин и десета, когато някакъв благодетел го купи и отново го превърна в римокатолически приют. Да — ентусиазирано закима Мънроу, — там е най-добре.

— Има само едно нещо, сър. Бих искал да ви напомня, че става въпрос за контрашпионаж, тоест случаят е в компетенциите на МИ-5 и Специалния отдел.

— Не и ако не знаят за него — усмихна се Мънроу. — Щом Варгас ти се обади, веднага се срещни с него. Кажи му да изчака три-четири дни и да съобщи на братовчед си, че Щайнер е преместен в приюта „Светата Дева“.

— Да не би да ги предизвиквате да осъществят тази операция, сър?

— Защо не, Джак? Така ще заловим не само Девлън, но и всичките му свръзки. Той няма да работи сам. Разкриват ни се невероятни възможности, Джак! Действай!

— Слушам, сър!

Картър закуцука към вратата и Мънроу извика:

— Как не се сетих!? Забравихме най-важното. Валтер Шеленберг ще иска да научи източника на тази информация и той трябва да изглежда правдоподобен.

— Мога ли да дам едно предложение, сър?

— Разбира се.

— Хосе Варгас е хомосексуалист, сър, а в момента Тауър се охранява от шотландската гвардия. Да речем, че Варгас се е сближил с някой войник в един от баровете край Тауър. Те често ходят там.

— Естествено, Джак. Чудесно! Действай!

 

 

Скрит сред тълпата в залата на лисабонското летище, Фрийър проследи с поглед Шеленберг и Бергер, които прекосиха пистата и се качиха на самолета. Той постоя за миг, видя как машината започна да рулира за излитане и излезе при такситата едва когато тя вече бе във въздуха.

Половин час по-късно Фрийър отиде в „Светлините на Лисабон“, седна на бара и си поръча бира.

— Къде е нашият ирландски приятел днес? — попита той бармана.

— О, той ли? Замина си — сви рамене барманът. — Само бели прави. Шефът го изгони. Снощи имахме един клиент, свестен човек. Май беше германец. Девлън нещо се спречка с него. Едва не се сбиха. Наложи се да ги разтърваваме.

— О, боже! И какво ще стане с него сега?

— Барове в Алфама — колкото искате, сеньор — отвърна барманът.

— Да, тук си напълно прав. — Фрийър гаврътна бирата си. — Е, да тръгвам тогава.

Той излезе и Девлън се появи иззад завесата в дъното на бара.

— Чудесно се справи, Хосе. Да пийнем по едно за сбогом.

 

 

Следобедът вече преваляше. Мънроу седеше зад бюрото си в главната квартира на УСО, когато в стаята влезе Картър.

— Още едно съобщение от Фрийър, сър. Сутринта Шеленберг е отлетял за Берлин, но Девлън не е бил с него.

— Ако Девлън е достатъчно хитър, в което не се съмнявам, Джак, той от самото начало е заподозрял Фрийър. Не може да си военен аташе в град като Лисабон и хората да не го разберат.

— Искате да кажете, че е тръгнал към Берлин по друг маршрут, сър?

— Точно така. Той е хитър като лисица, но номерата му няма да минат — усмихна се Мънроу. — Държим Ривера и Варгас и винаги ще бъдем с едни гърди напред.

— И какво ще правим сега, сър?

— Ще чакаме, Джак, просто ще чакаме, за да видим какъв ще е следващият им ход. Уреди ли срещата с Щайнер?

— Да, сър.

Мънроу отиде до прозореца. Навън отново валеше дъжд. Той изсумтя:

— Изглежда, ще падне мъгла! Проклето време! — въздъхна генералът. — Каква война, Джак, каква война!