Джак Хигинс
Орелът отлетя (17)

Шестнадесета глава

Наближаваше четири сутринта. Девлън се изправи и отвори вратата на ризницата. В града бе вече тихо и спокойно, но във въздуха все още се носеше лютивата миризма на пушек. Заваля. Лайъм потръпна от студ и запали цигара.

— Нищо не може да се сравни с една тежка нощ в Белфаст.

— Кажи ми нещо — подхванах аз. — След това имал ли си вземане-даване с Дъгъл Мънроу?

— О, да. На няколко пъти. Той никога не забравя старите си познайници.

Както обикновено, беше ми трудно да приема думите му сериозно. Затова попитах отново:

— Добре, но какво стана след това? Как Дъгъл Мънроу успя да запази всичко в тайна?

— Е, не бива да забравяш, че само Мънроу и Картър знаеха кой всъщност е Щайнер. За клетия лейтенант Бенсън, сестра Мария Палмър и отец Мартин той беше просто военнопленник. Офицер от Луфтвафе.

— А Майкъл Райън и племенницата му? Братът и сестрата Шоу?

— В началото на същата година Луфтвафе поднови бомбардировките над Лондон и това беше добре дошло за британското разузнаване.

— Защо?

— Защото умираха хора. Хора като сър Максуел Шоу и сестра му Лавиния, загинали в Лондон по време на бомбардировка през януари четиридесет и четвърта. Виж в „Таймс“ от онова време.

— А Майкъл Райън и Мери? Джак и Ерик Карвър?

— Е, те нямаха честта да бъдат споменати в „Таймс“, но свършиха на същото място — в крематориума в Северен Лондон. Купчинка сива пепел. Без аутопсия, без подробности. Всички — жертви на бомбардировките.

— Нищо ново под слънцето. А останалите?

— Канарис не се задържа дълго. Малко по-късно същата година изпадна в немилост и когато юлското покушение срещу Фюрера завърши с неуспех, Канарис беше сред арестуваните. Убиха го в последната седмица на войната. Така и не се разбра дали Ромел е бил замесен в заговора или не, но Фюрера реши, че той го е предал. Тъй като не можеха да убият народния герой като предател на нацистката кауза, позволиха му да се самоубие с обещанието, че семейството му ще бъде пощадено.

— Какви копелета са били всички!

— Какво стана с Фюрера в онзи бункер е добре известно. Що се отнася до Химлер, той се опита да се измъкне. Обръсна си мустаците, дори си сложи превръзка на окото, но това не му помогна особено. Когато го спипаха, се нагълта с цианид.

— А Шеленберг?

— Е, той беше човек намясто. Успя да преметне Химлер, с помощта на раната естествено. Казал, че сме го насилили да ни пусне. По-късно, непосредствено преди края на войната, стана шеф на тайните служби. Надживя всички. Когато се стигна до военния съд, единственото, за което успяха да го хванат, беше, че е членувал в незаконна организация — СС. В негова защита се явиха какви ли не свидетели, между тях и евреи. Няколко години полежа в пандиза и го пуснаха. През петдесет и първа почина в Италия от рак.

— Значи така.

Девлън кимна.

— Спасихме живота на Хитлер. И досега не знам дали постъпихме правилно, но по онова време това ми изглеждаше добра идея. Не знам защо са сложили стогодишна давност на досието.

— А какво стана после? С теб, Щайнер и Ейза Вогън? Знам, че след войната си бил професор в някакъв американски колеж, но какво се случи междувременно?

— Боже, синко, не ти ли разказах достатъчно? Събра сведения за още една книга. Останалото ще почака до следващия път. Трябва да се връщаш в хотела. Ще те поизпратя малко.

— Не е ли опасно?

— Ако срещнем патрули, ти си чист, а кой ще се занимава с някакъв си стар свещеник като мен.

Той облече шлифера си, нахлузи шапката, разтвори чадъра си и двамата поехме по мрачните улици, по които личаха следите от бомби.

— Виждаш ли в какво се превърна този град? В котило на плъхове, в костница за мъртъвци.

— Защо продължавате? — попитах го аз. — С бомбите, с убийствата?

— Когато започна през август шестдесет и девета, каузата имаше смисъл.

— А сега?

— Честно казано, синко, вече започвам да се уморявам, а и никога не съм бил привърженик на безогледното изтребление. Заложени бомби, които убиват минувачи, жени, деца. Леля Бйлийн ми остави онази ферма в Килала Бей, пък и стига да пожелая, в Тринити Колидж в Дъблин ме чака място за професор по английски. — Той се спря на ъгъла и вдъхна опушения въздух. — Време е да изляза от играта, а който иска, нека я продължи.

— Искаш да кажеш, че ти е омръзнало играта да те изиграва?

Той кимна.

— Щайнер все така казва.

— Интересно — хванах се за думите му. — Говориш в сегашно време.

— Така ли? — усмихна се той.

Дъждът изведнъж се усили. Застанахме на ъгъла на Фолс роуд. В далечината се виждаха патрул и бронирана кола на „Сарацин“.

— Мисля, че ще е по-добре да се разделим тук, синко.

— Напълно си прав — отвърнах аз и му подадох ръка.

— Винаги можеш да ме намериш в Килала — каза той и тръгна, но след миг-два се обърна и добави: — Щях да забравя.

— Да?

— Онова момиче, Коен… Мисля, че си прав, катастрофата не е била случайна. На твое място бих се пазил.

Запалих цигара в шепи и го проследих с очи. Полите на расото се развяваха около глезените му, а чадърът се поклащаше от дъжда. Плъзнах поглед по Фолс роуд. Патрулът се приближаваше, но когато се обърнах, Лайъм Девлън беше изчезнал в мрака, сякаш никога не бе вървял до мен.