Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (8)

Глава 8
Тионитът

Нападението над Върджил Симс, атаката на Хълма и съкрушителният отпор, даден от новите блюстители на закона, ленсманите, и оперативната група на Първи галактически сектор, се превърнаха в най-важните събития на Трипланетната Лига. Практически на всеки час това се коментираше по всеки възможен телевизионен канал; и тогава, помежду тържествените изявления и рева на фанфарите, тръбящи победа, прозвуча спокойното съобщение за сформирането на Галактическия Патрул и мобилизацията. Това бе възприето с единодушно одобрение от всички обитатели на Трите Свята.

— Приятели мои, скоро вие ще станете свидетели на едно историческо събитие. Ще ви разкажем за него толкова подробно, колкото ни позволява закона и изискванията за секретност, — погледът на опитния репортер, съобщаващ новините по телевизията и дългофокусния обектив на оператора бяха насочени надолу. Новинарският екип следеше от вертолета си димящата, нажежена до бяло повърхност на бившата цитадела на Трипланетието. Заедно с тях и милиарди хора в десетките обитаеми светове на Вселената, залепили се за милионите видеоекрани, гледаха директния репортаж от мястото на събитието.

— Обърнете внимание, пред вас е единствената по рода си наистина непристъпна крепост, създавана някога от човешки ръце. Преди време един от нашите кореспонденти беше написал, че когато видял за първи път ленсманите, решил, че те имат не две, а много повече ръце. Сега се убеждаваме, че той съвсем не е сбъркал! Ленсманите действат бързо и ефикасно, оставайки в сянка. Престъпните елементи вече усетиха силата им. Затова е напълно очевидно, че опитът за убийство на Първия Ленсман Симс съвсем не е случаен, и някой ще си плати, и то доста скъпо за това. Както съобщихме преди минути, всеки континент от Земята и всеки от световете в Лигата е изпратил специално съобщение, в което отрича участието си в споменатите събития. Така че, за момента все още нямаме отговор на въпросите си, а непрекъснато възникват все нови и нови загадки. Не е останал нито един жив член на Черния Флот, и до момента не разполагаме и с нищо, по което да можем да идентифицираме някой от тези хора.

— А ето и най-голямата сензация! Междупланетната телевизия получи изключителните права за интервю с двамата най-високопоставени ленсмани, които всички ние добре познаваме — Върджил Симс и Род Киннисон. Това ще бъде едно ексклузивно интервю, само по този канал! Сега ще се спуснем долу, право в офиса на Галактическия Патрул, вътре в Хълма. Не напускайте местата си пред видеоекраните, приятели!

След десетина минути репортажът продължи.

— Ето ни и нас, в кабинета на Първия Ленсман. Ще бъдете ли така любезен да се приближите малко към микрофона, мистър Симс? Нашите зрители с огромен интерес очакват отговорите на многобройните си въпроси, и най-вече за Лещата. Всички вече знаят горе-долу какво е това, но кажете ни, как изглежда тя? Кой я е създал? И накрая, как точно работи?

Киннисон понечи да отговори, но Симс мислено го помоли да изчака малко.

— Преди да преминем към тези въпроси, бих искал аз да ви задам един, — с обезоръжаваща усмивка той се обърна той към репортера. — Предполагам, че си спомняте какви бяха последствията от създадения от престъпниците фалшификат на златния метеор — идентификационния символ на Трипланетната Служба?

— О, разбирам ви, — репортерът, слабичък и енергичен младеж, загря веднага. — Тези данни са строго секретни, така ли?

— Познахте, — потвърди Симс. — И ние смятаме да пазим в тайна всичко, имащо връзка с Лещите, — дотолкова, доколкото е възможно.

— Е, поне сте откровен… Съжалявам, приятели, но се налага да се примирите — ленсманите са прави. Но в такъв случай, мистър Симс, тогава поне кажете кой според вас се опита да ви убие и откъде се появи Черния Флот?

— Честно казано, нямам какво да кажа по този въпрос, — замислено изрече Симс. — Съвсем нищичко.

— Виж ти! Съвсем нищо ли? Може би по дипломатически съображения не желаете да ги съобщите?

— Аз не крия нищо, и съвсем лесно мога да ви убедя в това с помощта на моята Леща. С нейна помощ мислите се транслират директно от мозъка, без да минават през мускулите, движещи гласовите струни и езика. Разумът не може да лъже, дори и при наличие на „дипломатически причини“.

Ленсманът демонстрира това и репортерът потвърди думите му.

— Да, приятели, сега съм сигурен, че мистър Симс казва истината! Току-що изпитах върху себе си ефекта от Лещата и не намирам думи, с които да изразя колко съм впечатлен! Това е велико изкуство! А сега още един, последен въпрос, мистър Симс. Какво е истинското предназначение на Лещите? Какво всъщност целите вие, ленсманите и Галактическия Патрул? И защо някой толкова упорито се опитва да ви премахне? Ако е възможно, отговорете ми през Лещата и едновременно на глас. Приятели, това ще бъде най-голямата сензация — ще получите секретна информация, за който можете да бъдете абсолютно сигурни, че е самата истина!

— Добре тогава, ще ви отговоря точно така, както искате. Нашата основна цел е… — и Симс дословно изцитира същите онези неща, които Менторът достатъчно здраво бе набил в мозъка му. — Вие много добре знаете, колко е малък процента на щастието и благополучието на който и да е от обитаемите светове. Неведнъж, ние сме се опитвали да го увеличим. Надяваме се да успеем да постигнем същото нещо и за самите нас — да изпитаме и да получим заслуженото удовлетворение и гордост на човек, който има да върши някаква сложна, трудна работа, и успешно се е справил с нея. Що се отнася до покушението, аз мисля, че единственото логично обяснение е следното: съществуват една или няколко групи, организации или раси, които са против това, за което се борим ние, ленсманите. Те възнамеряват да ни унищожат — и са почнали от мен.

— Благодаря ви, мистър Симс. Убеден съм, че всеки от нас, зрителите, е напълно удовлетворен от разговора, който проведохме. А сега, приятели, пред вас е Вторият Ленсман — Родерик Киннисон, главнокомандващия силите на Патрула… Всички вие добре го познавате… Бихте ли се приближили малко, адмирале… да, така е съвсем добре! Аз не мисля, че вие имате някакви подозрения, във всеки случай те едва ли са по-основателни, отколкото тези на…

— Имам и то големи! — кресна Киннисон така бясно, че милиони от зрителите уплашено подскочиха и се отдръпнаха от екраните си. — Как бихте искали да ви запозная с тях — на глас, чрез Лещата или и двете едновременно? — После, вече през Лещата, той продължи: — „Обмисли добре отговора си, синко, защото аз подозирам всички!“

— А-ако м-мможе и по двата начина едновременно, м-мистър Киннисон… — обръгнатия от ужас репортер бе потресен от студения гняв на ленсмана, но съумя да се овладее и едва ли някой от зрителите забеляза колебанието и нерешителността му. — Вие изпратихте чрез Лещата мисълта, че подозирате всички… Правилно ли съм ви разбрал?

— Именно. Всички. Подозирам всяко континентално правителство на всеки един от известните ви светове, включително и това на Северна Америка. Подозирам всички политически партии и организирани малцинства, подозирам капиталистите и работниците. Подозирам всички престъпни организации, а също расите, народите и планетите, за които още никой никога не е чувал — дори и вие, търсача на новини от цялата Вселена.

— Дали ви разбирам правилно, мистър Киннисон — всъщност вие нямате никакви конкретни подозрения, нали?

— Нима си мислите, че ако имах и най-най-малкото конкретно предположение, бих стоял тук, пред вас да си чеша езика?

* * *

Първият Ленсман Симс седеше в кабинета си и размишляваше, ленсман Дронуир, ригелианецът, му правеше компания, вършейки същото.

Адмирал Киннисон пък, с присъщата за него енергия, бе започнал да осъществява на практика многостранната програма за създаването, обединението и разширяването на Галактическия Патрул, планирайки всички нови операции и начина на провеждането им.

Вирджилия Симс водеше светски начин на живот и всяка вечер посещаваше приеми — танцуваше, флиртуваше и подслушваше светски разговори. О, колко бе изкусна само и как й се удаваше това на Джил! Нейните уж наивни въпроси и привидно лишените от смисъл забележки и коментари често я снабдяваха с много повече информация, и то без да предизвиква никакви подозрения у събеседниците си.

Конуей Костиган, скрил Лещата под широките си ръкави, се носеше по космическите трасета, щателно изучавайки всяка една следа и изпращаше подробни доклади до центъра на Хълма, без да привлича чуждото внимание.

Джек Киннисон си караше кораба, изчисляваше трасетата и ги нанасяше върху космическите карти.

Мейсън Нортроп, неговият приятел и партньор, се бе залепил за локаторите и радарите, гледаше и се вслушваше, настройваше и променяше, отново се вслушваше — и преправяше, поправяше и осъвременяваше.

Дал-Налтел и Набос, заедно с десетина други сръчни помагачи, се трудеха над съставянето на една наистина внушителна картотека „кой кой е“ в престъпния свят.

А многобройни квалифицирани и безименни техници въвеждаха трилиони битове информация в най-съвършените и мощни компютри, съставяйки хиляди статистически таблици.

Доктор Бергенхолм временно бе зарязал изследванията си в областта на физиката и сега изучаваше влиянието на силовите полета върху органичната материя.

Стените на жилището на Върджил Симс бяха покрити със схеми, диаграми и графики. Хартии, магнитни дискове и ленти лежаха струпани на купчини по масата, а също и преливаха от редица кутии, наредени по пода.

— Ленсман Олмстед от Алфа Центавър, сър, — доложи секретарят на Симс.

— Чудесно! Поканете го, моля.

В кабинета влезе висок мъж на годините на Симс. Около тридесет секунди братовчедите се разглеждаха един друг, а после се ухилиха едновременно и енергично си стиснаха ръцете. Те си приличаха като близнаци, с тази разлика, че косата на новодошлия беше малко по-тъмна от тази на Първия Ленсман.

— Радвам се да те видя, старче. Бергенхолм говори ли вече с тебе?

— Да. Той каза, че може да боядиса косата ти в абсолютно същия цвят, а моята перука, както виждаш, вече е готова.

— Ние никога досега не сме се срещали… — замислено произнесе Симс. — Женен ли си? — опита се той да предвиди всички възможни усложнения.

— Вдовец съм, като тебе. И…

— Един момент, сега ще събера нашите хора, — и Симс започна да изпраща повикване след повикване мислено. От всевъзможни ъгълчета на Вселената ленсман след ленсман откликваше и същевременно се свързваше с останалите.

„Приятели, — започна началникът на Патрула, — при мене е Джордж Олмстед. Възнамерявам да действам.“

„Продължавам да мисля, че тази идея хич не е добра, — измърмори Киннисон. — Твърде опасно е. Вашата задача, Върджил, е да ръководите и координирате, а не лично да участвате в рискови операции.“

„Е, ако Бергенхолм е сигурен, че дублирането е достатъчно точно и външната прилика — перфектна…“

„Убеден съм в това, — дълбокият, нисък псевдоглас на Бергенхолм премахна всякакви съмнения. — Никой няма да забележи подмяната.“

„Освен това, никой не знае, че и Джордж вече има Леща!“

„Да, — тихичко се изсмя Олмстед. — И никой освен нас и твоя секретар не подозира, че сега съм тук.“

„Добре тогава. Аз обаче не смятам да прекарам цялото това време в креслото, плесенясвайки от скука — заяви Симс. — Дронуир ще се справи много по-добре от мен с анализа на постъпващите сведения. Ако се появи някаква корелация, той веднага ще я забележи. Ние вече дойдохме до извода, че групировката Таун-Морган, а също и целия конгломерат от фирми — «Енергия Маккензи», «Уран Инкорпорейтед» и «Междузвездни превози» — са свързани, а тионитът пък с тях. Но въпреки че го знаем, не можем да направим следващата крачка. Има една тънка, едва доловима и много съмнителна връзка между пристигането в Слънчевата система на няколко лайнера на «Превози»-те и смъртните случаи, дължащи се на тионита. Също така ни е известно, че някои чиновници от Митническата Служба изкарват луди пари, разрешавайки на космически кораби или модули да се приземяват нелегално. Явно пренасят контрабанда, но дали е свързано с тионита или не, ние не знаем. Накратко, информацията е крайно недостатъчно. Следователно, тъкмо сега е моментът да се включа и аз в търсенето на необходимите ни факти.“

„Нямам нищо против да търсиш информация, Върджил, — никой Киннисон не се предаваше лесно. — Олмстед е невероятно способен служител, а вие сте главният ни координатор. Защо не му разрешите да се заеме с контрашпионаж. Тоест, да направи това, което самият вие искате да сторите?“

„Ако си мислите, че не ми е минало през ума, дълбоко се заблуждавате…“

„Адмирале, не разбирате ли, че Олмстед просто няма как да го направи? — енергично се намеси един от ленсманите. — Аз, Руларион от Полярната област на Юпитер, съм напълно убеден в това. Най-важен в случая е психологическият фактор. Тоест, способността да се отделят и оценят детайлите, да се вземе единственото правилно решение, и то без да се колебаеш. Същевременно изпълнителят трябва да е достатъчно възприемчив, за да проанализира и обобщи ситуацията. Какво би казал затова Бергенхолм от Земята? Аз вече знам, че вашият и моят разум са близки, що се отнася до постигнатото в областта на философията и психологията.“ — Според юпитерианските стандарти, това изявление трябваше да се счита за комплимент, но Бергенхолм го прие като нещо разбиращо се от само себе си.

„Съгласен съм с вас. На Олмстед ще му бъде твърде трудно да се справи с всичко това.“

„Тогава — Симс?“

„Знам ли?“ — прозвуча мисления отговор на Бергенхолм, и едновременно с него заговори и самият Симс:

„Едва ли някой би могъл да каже дали ще успея или не, но аз все пак смятам да опитам“, — и той приключи обсъждането, като помоли Бергенхолм и неколцина от другите ленсмани да се отбият в кабинета му и да вземат неговата Леща, за да я пазят.

„Това също е нещо, което изобщо не ми се нрави, — изтъкна поредното си възражение Киннисон. — Без Лещата кой знае какво може да стане с вас!“

„О, не мисля, че ще ми трябва за толкова кратко време. Освен това, в семейство Симс не само Вирджилия има телепатични способности.“

Ленсманите не се бавиха много в кабинета на Симс. След няколко минути двама високи мъже се надигнаха иззад масата и излязоха в приемната.

— Довиждане, Върджил, — каза на глас човекът с кестенява коса, — желая ти късмет!

— И аз на тебе, Джордж, — отвърна му, сбогувайки се, светлокосият.

Норма, секретарката на Симс, беше съобразително и доста наблюдателно момиче. На нейно място друга едва ли би се овладяла толкова бързо. Тя съпроводи с поглед излизащия ленсман, а после огледа шефа си от главата до петите.

— Досега не бях виждала такова чудо, мистър Симс, — заяви тя накрая. — Ако не броим едва доловимата разлика в оттенъка на косата и някои… х-ъмм, различия в осанката, той спокойно може да мине за ваш двойник. Общи предци, може би?

— Да, разбира се. Ние сме братовчеди — по-точно, четвърти братовчеди… мисля, че така е прието да се казва. Години наред знаехме, че сме такива, но едва сега се срещнахме за първи път.

— Четвърти братовчеди ли? Какво е това?

— Ами, живели някога двама човека, единият се казвал Албърт, а другият — Честър…

— Сигурен ли сте, шефе? Да не би да са били двама ирландци — Пат и Майк? — подразни го усмихната девойката. В работно време Норма беше оправна, невъзмутима и умела секретарка, но през кратките минути почивка и двамата си позволяваха да се поотпуснат малко. — Говорите някак странно.

— Може би защото сега правя първите си стъпки в една непозната за мене област — изследвам собственото си родословно дърво. Но ако продължим в този дух, ще видим, че и Честър, й Албърт са имали всеки по четири деца — две момченца и две момиченца, или на два пъти еднояйчни близнаци. А когато те пораснали…

— Искате да ме убедите, че всичките тези близнаци са се изпоженили помежду си?

— Именно. А защо не?

— Защото това би било в противоречие със законите на вероятностите. Но продължавайте, моля. Мисля, че започвам да разбирам накъде биете.

— И така, всяка една от тези двойки е имала само по едно дете. Нека наречем тези деца Джим Симс и Сали Олмстед, и Джон Олмстед и Айрийн Симс.

Лекомисленото настроение на Норма моментално се изпари нанякъде.

— Джеймс Александър Симс и Сара Олмстед Симс — та това са вашите родители! Сега вече разбирам… Значи, този Джордж Олмстед е ваш…

— Съвършено вярно. Не мога да намеря точната дума за такъв вид родство — може би след време вие ще се захванете сериозно с генеалогията и ще ми кажете точно. Така че приликата ни е напълно обяснима. Само че не сме двама, а трима — Джордж има и брат-близнак.

Светлокосият човек влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и с помощта на Лещата изпрати послание до Върджил Симс.

„Сработи, Върджил! Аз говорих с нея близо десет минути, и тя въобще не се усети! След като моята перука може да заблуди дори вашата секретарка, то вашата перука ще свърши работа с всички останали!“

„Отлично! Аз също си направих един експеримент с няколко човека, прочути с наблюдателността си. Никой не заподозря нищо.“

Отхвърлил настрана всякакви съмнения, Симс влезе в масивния, защитен от радиация и неутронно излъчване подемник — единствения начин, по който можеше да се проникне в подземията на Хълма, а също и да се излезе оттам. Един вертолет го откара до нюйоркския астропорт, където „случайно“ се намираше на ремонт повреденият лайнер, който трябваше да вземе Олмстед. Симс анулира билета на Олмстед до Лондон, и се отправи към Ню Йорк, право към офиса на сенатор Морган. Там го поканиха в кабинета на Херкаймер.

— Джордж Олмстед. Имам уговорена среща.

— Да? — вежливо приповдигна вежди секретарят.

— Ето, заповядайте, — ленсманът хвърли един плик на бюрото, така че той се приземи на дюйм от ръката на Херкаймер.

— Ще ви помоля за вашите пръстови отпечатъци… тук и тук… — Симс се допря до една стъклена пластина. Секретарят натисна едно копче и изрече в микрофона: — Проверете тези отпечатъци в картотеката. Сравнете и перфокартата от този плик с контролната — с точност до микрон. — Той се обърна към ленсмана, който спокойно стоеше пред бюрото му. — Нали разбирате, това са формалности, но са абсолютно задължителни за всички.

— Естествено.

Няколко доста дълги секунди тези двама проницателни, силни мъже се разглеждаха един друг, опитвайки се да проникнат взаимно в мислите си. После от микрофона долетя неясно мърморене, Херкаймер послуша малко и каза:

— Всичко е наред, Олмстед. Да преминем направо към въпроса. Ние имаме доста положителни отзиви за вас и работата ви, но както изглежда, вие никога досега не сте си имали работа с тионит?

— Не съм. Дори не знам как изглежда.

— И какво очаквате от нас?

— А, нищо особено,… обичайното — да ми съдействате да получа повишение… и пари — за мен и организацията ми.

— Първо за вас, а после за организацията?

Очите им се срещнаха; едните — горящи от скрита ненавист, а другите — равнодушно проблясващи със студени златисти искрици.

— Необходимо ли е да сте толкова откровен? — усмихна се Симс. — Май казахте, че ще говорим само по същество?

— Предполагам сте наясно, че няма да минем без проверки, Олмстед.

— Споменаха ми нещо такова.

— Не сте ли любопитен каква точно ще бъде проверката?

— Не чак толкова. Вие нали сте я издържали?

— Какво имате предвид? — Херкаймер буквално изскочи от креслото си, а очите му пламтяха с безумна, нескривана вече злоба.

— Само това, което казах — Нито повече, нито по-малко. Както искате, така го разбирайте. — Симс беше спокоен и безразличен, каквито бяха и очите му. — Вие сте се спрели на мен, защото аз съм си аз. Да не би да сте смятали, че странстването сред звездите ме е направило подлизурко?

— Не. — Херкаймер седна и извади от чекмеджето две малки, прозрачни, приличащи на капсули тубички, във всяка от които имаше следи от някакъв пурпурен прах. — Знаете ли какво е това?

— Досещам се.

— Само една прашинка е достатъчна, за да повали як мъж с прекрасно, здраво сърце. Седнете. Тук има една доза. Махнете капачката, пъхнете капсулата в едната си ноздра и вдъхнете. Ако след това успеете да оставите втората доза на бюрото, ще останете жив или иначе казано, сте издържали проверката. Ако не ще умрете.

Симс седна, набута капсулата в носа си и вдиша.

Ръцете му безсилно се плеснаха върху бюрото, пръстите му се свиха в юмрук, под кожата му заиграха опънатите до крайност сухожилия. Лицето му побеля, клепачите му се притвориха, а челюстта му се стегна. Цялото му тяло се напрегна, сякаш агонизираше. Сърцето му яростно туптеше, дишането бе пресекливо.

Това беше „спазъм на мускулите“, нещо, еднозначно свързвано само с тионита и нищо друго; каменна неподвижност, придружаваща мисленото сбъдване на всяка фантазия и желание.

* * *

Галактическият Патрул в един миг се превърна в реалност, сила, на която се подчиняваха всички светове във всички галактики, в целия пространствено-времеви континуум. Симс усети какво всъщност е Лещата и какво точно я правеше такава. Той проумя пространството и времето и разбра, какво е това абсолютно начало и окончателен край.

Същевременно той виждаше и правеше неща, за които е по-добре да премълчим. Всяко негово желание — умствено или физическо, открито или дълбоко потиснато, благородно или низко, всяко едно желание, което той, Върджил Симс, някога бе имал, бе изпълнено докрай. ВСЯКО!

Докато Симс стоеше неподвижен, екзалтиран до крайност и балансиращ между живота и смъртта, вратата се отвори и в стаята влезе сенатор Морган. Херкаймер го погледна крадешком, когато онзи се обърна — и едно, почти моментално потиснато чувство за вина проблесна в ясните му, чисто кафяви очи.

— Здравейте, шефе. Радвам се да ви видя… Тази гледка обаче хич не ме радва толкова, — кимна той към Симс.

— Нима? Искате да кажете, че вече не си падате по садистичните експерименти? — сенаторът седна близо до секретаря си и раздразнено забарабани по повърхността на бюрото. — Необходимо ли беше?

— Но нали трябва да проверим… — започна Херкаймер, но изведнъж лицето му се сгърчи и той викна: — Мразя го това проклето семейство!

— Да, това трябва да е истинската причина, — спокойно произнесе Морган. Лицето му се отпусна, а пръстите му спряха барабаненето си. — Гневът се натрупва. Вие не успяхте да прекършите девойчето и никога няма да имате удоволствието да видите, как я дерат жива и затова сте развили алергия към всички нейни роднини. Напълно разбираемо чувство, бих казал, само че искам да ви предупредя, — в тихия, бездушен глас на сенатора определено се долавяше заплаха. — Ако не престанете да смесвате личните си амбиции с работата си и не контролирате садистичните си наклонности, ще съжалявате. Никой няма да допусне подобно нещо още веднъж.

— Няма да се повтори, шефе. Простете ми, не се стърпях… С всекиго може да се случи! Той направо ме вбеси!

— Естествено. Той това е и целял. Елементарно е. Сега внимавайте вече идва на себе си.

Мускулите на Симс се отпуснаха. Той отвори очи, погледът му беше пуст и празен, а после, когато в съзнанието му нахлу спомена за случилото се, отново ги затвори. През тялото му пробягваха бавни тръпки. Всяка клетчица, всеки нерв трепереше, и пищеше, и искаше още, още, още! Мозъкът му бе обладан от неистовото, обсебващо желание отново и отново да изпита тази пределна възбуда и екстаз, която му бе подарил чудовищният препарат.

На бюрото, точно пред очите му лежеше още една доза от наркотика, и всеки пристрастен към тионита без каквото и да било колебание би продал душата си на дявола, за да се сдобие с нея. Можела да го убие! Голяма работа! В крайна сметка, какво е смъртта? Нима има по-голяма наслада от тази, която току-що бе изпитал, и която можеше да повтори ей сега още веднъж? Освен това, на кой би му дошло на ума нещо толкова идиотско, че тионитът може да убие него, Върджил Симс?! Него, свръхчовека, — нали току-що го доказа!

Симс с голям зор размърда отеклите си мускули и се протегна към капсулата. Това движение, толкова незначително и слабо, се оказа спасително. Изведнъж Първият Ленсман Върджил Симс отново можеше да контролира себе си. Но страстното желание не намаля, напротив, даже се увеличи още повече.

Щяха да минат много месеци, преди Симс да може спокойно да си помисли за тионита, а и за нещо с пурпурен оттенък изобщо, без дишането му да спира и мускулите му неволно да се напрягат. Трябваше да изминат години, за да може напълно да забрави какво се беше случило с него до това бюро, в тази стая. Години, за да натика тези свои спомени в най-тъмните кътчета на разума си и да затвори вратата. Изведнъж той разбра, че може да стане нещо непоправимо и това сякаш му вдъхна нови сили. Пръстите на Симс вече почти докосваха капсулата, но вместо да я сграбчи, той с рязко движение бутна наркотика по гладката повърхност на бюрото към Херкаймер.

— Разкарай тази гадост оттука, приятелче! Още един такъв опит и щеше да ми е за последно, — после се завъртя към Морган и рече: — Не вярвам някога да сте минавали през такова нещо. Убеден съм в това.

С видимо усилие секретарят се сдържа да не му отвърне, но Морган не пропусна да го направи.

— Нещо се разприказвахте, Олмстед. А можете ли да станете?

Симс се хвана здраво с двете си ръце за ръба на бюрото и с огромно усилие успя да се изправи на крака. Стените на стаята се въртяха, сякаш седеше във въртележка, като освен всичко друго всеки предмет и вещ в стаята описваше по някакъв непостижим начин някаква своя, непредсказуема траектория; главата му се пръскаше, сякаш непоносимата болка беше бомба, която всеки момент се канеше да избухне. Пред очите му плуваха черни и бели петна, както и дъгоцветни мълнии; Той с мъка отдели едната си ръка от бюрото,… после и другата… и рухна обратно в креслото.

— Все още не, — отвърна Симс през зъби.

Сенатор Морган, макар и да се опитваше да го скрие, беше направо като гръмнат. Не защото опитното зайче се бе стоварило обратно в креслото, а защото изобщо бе успяло да се приповдигне на повече от един дюйм. Да го нарече „тигър“ просто не вървеше. Този Олмстед си беше истински динозавър, или поне седем осми от него!

— Обикновено на хората им трябват няколко минути, за да се окопитят от шока, — отбеляза Морган, — на едни повече, на други — по-малко. Но защо мислите, че Херкаймер не е минавал през такъв тест?

За втори път два чифта очи се впиха едни в други, но този път мълчаливото противоборство продължи доста по-дълго.

— А вие как мислите? — проговори най-накрая Симс. — Знаете ли как успях да оцелея досега? Защото си мълчах, когато трябваше.

Преди да отговори, Морган скъса обвивката на една венерианска цигара, захапа я здраво между зъбите си, запали и пусна три кръгчета.

— Разбирам. Вие сте аналитик. Добре, дайте да оставим Херкаймер на мира и да поговорим за бизнес. Нещо против?

— Да, защо не? Според слуховете, вие винаги сте се движили в най-горните ешелони. А аз най обичам да говоря директно с големия шеф.

— Доброто старо ласкателство, а? — и Морган си позволи една добре премерена порция презрение. — Как да оцелееш в този жесток свят: правило номер едно — подмажи се на шефа.

— Великолепен съвет, сенаторе, но вие не сте обидчиво девойче и аз не съм длъжен да се отнасям така с вас. — Симс вече почти беше дошъл на себе си и заговорнически се ухили. — Не идваме от детската градина все пак.

— Може, може, — процеди Морган. Обикновено след този тон неговите подчинени едва ли не изпадаха в безсъзнание от страх, но Олмстед явно щеше да се окаже костелив орех. — Съветвам ви обаче да не повтаряте тези глупости,… може да се окажат вредни за здравето ви.

— Е, аз ви гарантирам, че днес едва ли ме грози такава опасност. Все още не сте ме наели, нали така?

— Ама вие какво си въобразявате — че ще напуснете тази сграда жив без моето разрешение?

— Ако си говорим откровено — да. Тук, разбира се, е пълно с ваши хора, и те са добре въоръжени. Добре де, но какво от това?

— Какво ли? — мазно, но ядно повтори сенатор Морган.

— Именно, какво от това? — Олмстед продължаваше да изглежда абсолютно невъзмутим. — Знаете ли, случвало ми се е да посещавам какви ли не места, но съм се държал за полата на майка си само в най-крехката си възраст… А това, за съжаление, беше тоо-олкова отдавна.

— Разбрах, разбрах… Искате да ми кажете, че не се страхувате от празни заплахи… И ме изпитвате, също както и аз проверявам вас. Знаете ли, Джордж, започвате да ми харесвате! Мисля, че се досещам и за останалите ви съображения… — Сенаторът помълча малко, а после рязко нареди: — Хайде, говорете!

— Всеки, който се кани да ми става шеф, трябва да е по-як от мене. В противен случай не се хващам да работя за него.

— Доста откровено. Боже, вие наистина много ми харесвате, Олмстед! — широкото лице на Морган се озари от усмивка, той стана, направи няколко широки крачки и енергично разтърси ръката на госта си. Симс, който внимателно го наблюдаваше, така и не можа да разбере дали ентусиазмът му е фалшив или не. — Искате ли работата? Кога можете да започнете?

— А нима вече не започнах? Още преди два часа, сър?

— Великолепно, — басово откликна Морган. Не му пролича, но несъмнено бе забелязал и разбрал промяната в обръщението. — Без да знаете каква е работата и колко ще ви плащаме?

— Точно в този момент, сър, нито едното, нито другото е толкова важно. — Симс с лекота се надигна от креслото и се ръкува със сенатора, който остана страшно доволен от това, колко бързо се бе възстановил той! — Що се отнася до работата, аз или ще се справя, или ще разбера, защо не мога да го направя. А за плащането,… струва ми се, че трябва да разчитам на щедростта ви.

— Много добре. Далеч ще стигнете. — Морган отново стисна ръката на ленсмана, но Симс пак не успя да прецени доколко онзи е искрен. — И така, вторник, по обяд. Нюйоркския астропорт, звездолет „Кралица Вирджиния“. Ще докладвате пред капитан Уилоуби в хангар номер четиринадесет. А преди да си тръгнете оттук, се отбийте през касата. Всичко най-хубаво!