Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (14)

Глава 14
Шахтата

Отдел „Кадри“ във всяка една фирма с персонал стотина хиляди човека рядко е спокойно място — дори и когато всички нейни подразделения се намират на Земята и условията за работа в тях са близки до идеалните. Но ако фирмата има бизнес дела и по колониите, а трудът на служещите твърде много напомня на робския, тогава осигуряването на хората е задача от първостепенна важност. Точно като Алиса в Страната на Чудесата, отдел „Кадри“ трябваше да тича с всички сили напред, и същевременно да остава на мястото си. По този повод из цялата Земя бяха плъзнали примамливи, предлагащи всякакви блага обяви на концерна „Уран Инкорпорейтид“, и всяко от тези обявления започваше с думите „Търси се…“. Затова и отдел „Кадри“ на същата фирма беше претъпкан по дванадесет часа на ден и седем дни в седмицата. Основната част от наплива, най-общо казано, беше сбирщина от негодяи.

Имаше и изключения, разбира се. Един такъв тъкмо премина през тълпата пъстро облечени мъже и хвърли някаква картичка през отвореното прозорче с надпис „Информация“. Това беше едър, здрав мъж, изглеждащ по-нисък от шестте си фута заради широките си плещи и могъщия гръден кош, въпреки че всеки фунт от теглото му беше точно на мястото си. Изглеждаше обаче някак позанемарен, а лицето му бе доста унило.

— Идвам при Биркенфилд… имам среща, — избуча гласът му през прозорчето, всъщност имаше доста приятен тембър.

— Мистър Джордж Джонс е тук, сър, казва, че имате среща… Благодаря ви, сър, — след което мистър Джонс бе съпроводен до личния кабинет на мистър Биркенфилд.

— Моля, сепнете, мистър… ъъъъ… Джонс.

— Запомнили сте името ми?

— Да. Все пак е доста необичайно човек с вашето образование, подготовка и възможности да се обръща към нас и да търси работа по собствено желание. Всичко това изисква щателно проучване.

— Тогава за какво съм тук? — свирепо попита посетителят. — Можехте да ми откажете и по пощата. Вземете някой друг.

— Вие сте тук, защото в нашата компания не съдят за човека по миналото му, ако можем да извлечем от него някаква полза в бъдеще, — очите на чиновника буквално се опитваха да влязат в посетителя.

На Конуей Костиган рядко му се случваше да е в центъра на вниманието. Обратното — тайнствеността беше негово хоби, усъвършенствано до степен изкуство. Неговата Леща не можеше да бъде видяна никога и от никого, и дори и ленсманите, освен Клио и Джил, не знаеха за истинските размери на дейността му. Точно сега той твърдо знаеше, че този Биркенфилд с очи като бургии е просто един обикновен чиновник, но също така беше и сигурен, че разпитите, на които онзи го подлагаше, ще установят само това, което самият той и Патрулът сметнеха за нужно да му кажат.

— Е? — поведението на Джонс едва доловимо се промени. — Още много ли ще протакате? Всичко, което искам, е да получа още един шанс. Готов съм да започна от най-ниското стъпало, където кажете.

— Ние обявихме — и това е самата истина, че възможностите, скрити в системата Еридан, са безгранични. — Биркенфилд говореше бавно, внимателно подбирайки думите си. — Във вашия случай те може да са както абсолютно неограничени, така и нулеви — всичко зависи от вас самия.

— Разбирам, — глупостта явно не беше в списъка от недостатъците на мистър Джонс. — Няма нужда да се влизате в подробности.

— Още по-добре, — одобрително кимна с глава чиновникът. — Независимо от това, аз съм длъжен да ви разясня изискванията ни. Ако сте ни верен, ще стигнете далеч — заедно с нас. Ако ни предадете, няма да изкарате дълго.

— Е, поне сте достатъчно откровен.

— Желанието ви да започнете от най-ниското стъпало е похвално. Тези, които преминат през всички степени на служебната стълбица, после стават прекрасни ръководители. Откъде всъщност искате да започнете?

— А вие какво бихте ми предложили?

— Общ работник, предполагам… Точно като за вас — иска се и физическа сила, и старание.

— Общ работник?

— Това са тези, които тикат рудата по шахтите. Във вашия случай можем да направим изключение — нека го наречем транспортиране.

— Няма нужда.

— Занесете тази картичка на мистър Камкинс, в стая 6217. Той ще ви инструктира.

Същата вечер, в мрачната си, мебелирана стая под наем, мистър Джордж Вашингтон Джонс протегна голямата си, изцапана ръка към тайното отделение на очукания си куфар и докосна Лещата си.

„Скъпи, ти ли си?“ — любящата му жена и майка на прекрасните им деца веднага се появи пред мисления му взор.

„Здравей, милата ми… Заминавам. Скоро. Няма да можем да говорим през Лещата, но ти не се притеснявай. Няма да продължи дълго… надявам се, Клио.“

„Не бързай, Мърф, бъди внимателен, скъпи!“ — гласът й беше спокоен, но тревогата и страха й не можеха да бъдат скрити. — „О, как бих искала да дойда с теб!“

„Аз също го искам, мъничката ми, — техните слети в едно разуми се върнаха към спомените — розовите небеса на Невия и огромните й океани. — Но нали нашите ще бъдат непрекъснато във връзка с мен. Помолих ги редовно да те информират какво става. И освен това, нали знаеш колко е трудно да се намери бавачка точно сега…“

* * *

Странно, но основните операции по добива на метални руди не се бяха променили много през последните няколко века. Както е известно, минералите се образуват при втвърдяването на планетната обвивка и се променят само през по-значимите геологически епохи. Древните шахти не са могли да стигнат до големи дълбочини — имало е твърде много вода и твърде малко въздух. Тогава са се намесили и парните машини. Те изпомпвали водата и вкарвали въздух в шахтите. Променили се бяха и инструментите, с които се е работило — от простите кирки и лопати до свредлата и чуковете, а сетне — роторните машини и механизацията на процеса в наши дни. Но всъщност кой знае каква разлика нямаше! Хората все още се провират като змии и измъкват метала оттам, където автоматиката е безсилна да проникне. И все още умират хора, страдайки ужасно в шахтите, докато се опитват да добият това, без което триумфалното шествие на цивилизацията и прогреса би спряло.

Но нека се върнем към нашата история и да си припомним, че Джордж Вашингтон Джонс бе заминал за системата Еридан като обикновен общ работник. Неговото работно място там беше редом със „скокливеца“ — подемника на шахтата, чиито въжета се спускаха на около четири хиляди и осемстотин фута дълбочина. Той тикаше вагонетката си цели осем мили до една ярко осветената пещера, която се наричаше Постът на Дванадесето ниво. Джордж си имаше и легло в общежитието, където можеше да спи петнадесет нощи в месеца: „петнадесет долу и три горе“ — това беше написано в трудовия му договор.

Той се возеше върху вагонетката си по една щрека^[1] и оглушително крещеше „Товарете, кой каквото е събрал!“. Миньорите се трудеха в забоите, намиращи се вляво и вдясно от него. Някои от забоите бяха малко по-широки от собствените му рамена. Вече можеше да разпознава минералите — лъщящият, с металически блясък смолисточер уранит, жълтеникавите аутинит и картнотит, както и разнообразните нюанси на зеленото в тобернита. Това, което не струваше, отиваше на боклука — в контейнер от здраво дърво, обкован с желязо, който събираше безполезната руда. Всъщност, твърде малко камъни получаваха почетната привилегия да бъдат качени горе.

* * *

Джордж постепенно свикна с тази работа, дишаше сухия, безжизнен въздух, миришещ на масло от компресорите. И когато след няколко дни на неговия звучен призив „Товарете, кой каквото е събрал!“ вече откликваха с „Освен хубаво време, друго няма!“, той разбра, че вече е приет в това неофициално, неопределено и неописуемо, но истински сплотено общество от твърди като кремък мъже. Вече беше един от тях.

Той разбра, че трябва да се откаже от обичайната си прикритост и навика да не се набива на очи. След ден-два размисъл вече беше решил какво да направи. Още в първия почивен ден „горе“ той се присъедини към групичка миньори, които бяха решили да обиколят всички най-долни и шумни кръчми на Данаполис. Както винаги, там ги посрещаше тълпа от хихикащи, пищящи, вулгарно облечени и щедро гримирани жени. И изведнъж поведението на младия Джонс се отклони от общоприетото.

— Ще ме черпиш ли едно питие, приятелче? Може и да потанцуваме, какво ще кажеш, а?

— Върви си по пътя, сестрице, — лекичко отстрани Джордж нахалната дама. — Достатъчно се уморих там долу, а ти съвсем не си това, което бих искал да получа сега.

Той като че ли не видя многозначителния поглед, който си размениха дамата и двамата едри здравеняци, носещи значки с надпис „БИЯЧ“. Необикновеният общ работник решително се отправи към дългата стойка на бара, украсена с най-различни бутилки алкохол.

— Ананасов сок, — подхвърли той към бармана, — и нещо за пушене. Един пакет „Слънчева светлина“.

— Анана… — втрещеният барман не успя да се довърши изречението.

Биячите наистина бяха бързи, но Костиган се оказа още по-бърз. Единият получи едно стоманено коляно в корема, а другият — кроше в ченето, което едва не му строши врата. Барманът се опита да се намеси, но докато летеше към една от масичките, бързо-бързо размисли. Масичката и седящите около нея хора се озоваха на пода в компанията на богат набор от шишета.

— Аз сам си избирам компанията и пия това, което ми харесва, — решително заяви Джонс — Не съм нанесъл никакви вреди на това заведение… — очите му страховито се плъзнаха по лицата на събралите се, — но следващият път няма да бъда толкова внимателен. Всеки, който се опита да ме докосне, заминава или в болницата, или направо в моргата. Ясен ли съм?

Оказа се, че това не е достатъчно. Групичка местни скандалджии се хвърлиха върху този тип, който изглеждаше толкова безобиден в началото. Докато шест или седем бармана се надчуруликваха, надувайки полицейските си свирки с всичка сила, се развихри кратка, но яростна схватка. Конуей Костиган, един от най-бързоръките и бързоноги хора, които Патрулът някога е имал, устоя, но това не можеше да се каже за противниците му.

— По дяволите, какво става тук? — разнесе се хор от продрани гласове, когато дойдоха дузина полицаи. „Мистър Закон“ се появяваше на такива места единствено в такъв или по-голям състав — размахали палките си, издърпаха Джордж Вашингтон Джонс изпод купчината безчувствени тела. По тялото му имаше няколко синини и натъртвания, но иначе всичките му кости бяха цели и нямаше големи порезни рани.

Тъй като неговата версия на случката се оказа не само различна, но и диаметрално противоположна на показанията на останалите свидетели, той прекара остатъка от почивката си в затвора. Впрочем, той беше много доволен от това.

Работа и почивка се сменяха, времето летеше. Той бързо израсна до старши на общите работници, после стана помощник-забойчик, забойчик и бригадир. Накрая — огромен скок нагоре; по стълбичката и бе вече началник на участъка.

И тогава стана катастрофата — внезапно и изведнъж, парализирайки хората до ужас, както при всички подобни произшествия от този род. Високоговорителите кратко съобщиха: „Взрив!“, „Срутване!“, „Пожар!“, „Наводнение!“, „Газ!“, „Радиация!“, „Гризу!“ — и после млъкнаха. Токов удар прекъсна връзката и вече никой не можеше да установи със сигурност кое от всичките тези ужасни предупреждения съответства на истината.

Електричеството навсякъде бе прекъснато, светлините угаснаха. Съскането на въздуха, излизащ от клапите, един толкова постоянен и неизменен звук, незабележим досега, изведнъж се открои ясно. После всичко заглъхна и започна да пресеква. Само след секунди се чу отвратително дрънчене и бучене, съпровождано от звука на трошащо се дърво и рязкото, незабравимо пищене на разкъсваща се стомана. И хората, както винаги става в подобни ситуации, съвсем откачиха, пищейки, крещейки, стенейки, те се устремиха в пълната тъмнина с една-единствена мисъл в главата — колкото се може по-бързо да се измъкнат навън.

На началник-смяната му трябваха само няколко секунди, за да дойде на себе си и да пусне аварийното осветление, а после три-четири секунди и няколко мощни удара с юмруци, крака и двуфутово парче гумен маркуч, за да въдвори някакъв ред в суматохата. Четирима човека вече бяха мъртви, но предвид обстоятелствата, това не беше толкова лошо.

— Всички тук, под носещите стени! — рязко викна той. — Те няма да паднат, докато цялата тази планина е цяла. А сега, кой от вас, момчета, си е взел аварийната раница? Ха! Дванадесет от двадесет и шест — ама че глупаци! Сложете си маските, едва ли ще изкарате дълго без тях, а така поне известно време ще сте в безопасност. Поне се надявам.

Малко по-късно Джонс рече:

— Мисля, че каквото и да е било, вече е свършило. — Той насочи лъча на фенерчето надолу. — Масивните стоманени греди вече не се гърчеха, макар че все още се чуваше трясъка на чупещо се дърво. — Майстора! Къде е майстора?

— Тук съм, сър!

— Аз отивам до подемника. Ако изходът е свободен, ще ти сигнализирам с фенерчето. Нека тези, които имат маски, да подкрепят останалите. Вземете си една палка и в случай, че някой отново се паникьоса, му го избийте от главата.

Джонс съвсем не беше толкова самоуверен и смел, за какъвто се представяше. Катастрофите в мините му вдъхваха неописуем ужас, несравним с нищо. Независимо от това, той се упъти към водещата нагоре шахта и откри, че тя е затрупана. Върна се обратно, раздаде няколко отривисти заповеди и поведе миньорите по тъмния, безмълвен тунел към Поста на Дванадесето ниво, псувайки непрекъснато началството за лошото стопанисване на аварийното оборудване. Отрядът откри още няколко срутвания, но не чак толкова сериозни, че да не може да ги разчисти.

Централният пост беше тъмен и безлюден. Джонс размаха фенера насам-натам, докато намери аварийното табло, изтръгна капака, счупи стъклото и натисна копчето. Пламнаха огньове, разнесоха се сигнали за тревога, сирената запищя, пронизително зазвъняха звънци. Въздушната помпа отново зави и започна да работи, издавайки обичайния си свистящ звук. Но водната помпа! Тя се тресеше, гърмеше и тежко въздишаше, което бе признак, че скоро ще излезе от строя. Уви, Джонс не можеше да направи нищо по въпроса.

Постът бе здраво укрепен с метални подпори и бе останал непокътнат, въпреки че в него нямаше жива душа. Четирима мъже и дежурната жена, лежаха неподвижно на местата си. По всяка вероятност взривната вълна и газовия поток се бяха разпространили толкова бързо, че хората не са могли да реагират навреме. Димът, който се стелеше и нахлуваше откъм главния тунел, с всяка минута ставаше все по-гъст и по-гъст. Джонс натисна още едно копче, и преграда, направена от азбест, волфрам и огнеупорно стъкло с дебелина около един фут, бавно се спусна и затвори прохода. За около секунда той се замисли със съжаление за хората от другата страна на бариерата, но после реши да не се затормозява с това. Ако бяха живи, то и от отсрещната страна имаше същото аварийно табло — можеха да го използват също.

Кълбата дим изчезнаха, мигащите светлини угаснаха, сирената и звънците замлъкнаха. Старшият на смяната, по необходимост вече и началник на цялото Дванадесето ниво, сне маската си, откри една преносима радиостанция и започна да върти ръчката. Той говореше, слушаше, отново говореше, — но така и не получи никакъв отговор.

— Майсторе, и вие петимата също, — той избра няколко миньори, които му изглеждаха все още с ума си, — проверете всички щреки. Имаше една група от деветнадесет човека в шести, и мисля, че има хора и в петнадесети и в двадесет и втори. Съберете ги и ги доведете тук. А, майсторе, вижте дали няма да намерите някой от големите ножове — може да ни дотрябват… вземете ги…

— Що за дивотии! — закрещя някакъв човек. — Всичко свърши, момчета! Вода…

— Млъкни, идиот такъв! — чу се звънко изплющяване от удар и крясъкът секна. — Има достатъчно вода — всичките баки са пълни.

Един от угрижените миньори се обърна към началника и кимна с глава към работещата помпа.

— Май че, скоро ще имаме изобилие от вода, нали?

— Въобще не ме интересува, я се хващай на работа!

Когато посочените от него хора се упътиха да изпълняват задачите си, Джонс вдигна микрофона и смени настройката на радиостанцията.

— Дайте ми някой от началството, — бодро рече той. — И по-бързичко, моля…

— О, в Дванадесето има оцелели! — нахлу в ухото му женски глас. — Мистър Кланси, мистър Едуардс!

— По дяволите и Кланси, и Едуардс, — ревна Джонс. — Свържи ме с главния инженер или с инспектора!

— Дванадесето ниво, говори Кланси, — дори и управителят да бе чул последното изказване, не му беше обърнал внимание. — Стенли и Емерсън ще дойдат тук всеки момент. Кой е? Не мога да позная по гласа, и…

— Джонс. Старшият на смяната. Имам известни проблеми тук, на Дванадесето ниво.

— Какво? Къде е Пеноа? И Рили? И…

— Мъртви са. Всички. Прилича на отравяне с газ.

— Нищо ли не е включено? Дори и пречиствателите?

— Нищо?

— А вие къде сте?

— В самия пост. Десният тунел е преграден. Събирам оцелелите през щрековете на левия.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение Кланси.

— По дяволите, кажете ми какво се случи и къде?

— Детонация на експлозив — точно в Седми пост, до главната шахта, ако се сещате. — Джонс не се сещаше, той никога не беше ходил в този участък от мината. — Шахтата е засипана до Седмо ниво, двете аварийни също са блокирани. Първата — на Шесто, а втората — на Седмо. Може би има пукнатина или приплъзване на пластовете… Аха, ето го и главния инженер Стенли, — и управителят предаде микрофона на току-що влезлия си началник.

Един от миньорите се приближи, Джонс затисна своя микрофон с длан и попита:

— Какво е положението в щрековете?

— Измъкваме постепенно хората. А, намерихме и няколко здрави виброножа.

— Добре. — После, прекъсвайки инженера, който дуднеше нещо по радиостанцията, Джонс попита: — Какво става с проклетата помпа? Защо е толкова претоварена?

— Потокът е много силен. Пет нива под вас са наводнени и водата продължава да се покачва…

— Наводнени?! Значи няма как да стигнете до нас?

— Няма. Така че, потърсете някакъв щрек по-нагоре и се молете на бога…

— Ама че съвет! — извика Джонс. — А какво правим досега, а? Добре, стига толкова приказки, дайте ми Емерсън.

— Емерсън слуша.

— Картите и схемите у вас ли са?

— Да.

— Ще се опитаме да стигнем до Единадесето, иначе — край с нас. Можете ли да ми опишете най-краткия път дотам?

— Мога, — инспектора зашумоля с хартиите. — Така… Започнете от най-високата точка на петдесет и девети щрек. Повторете.

— Щрек петдесет и девет. — Джонс съпроводи думите си с яростно махване на ръка. Облечените в защитни костюми миньори се обърнаха и побягнаха по тунела. Началникът на смяната ги последва, носейки подвижната радиостанция. Пътьом той изрита ядосано с крак мъчително жужащата водна помпа.

— Тридесет и два градуса от вертикалата — някъде между тридесет и тридесет и пет.

— Тридесет и два градуса от вертикалата.

— Посока,… имате ли компас?

— Да.

— Нагласете синия край на стрелката на нулата. Курс — двеста седемдесет и пет градуса.

— Синята стрелка на нулата. Курс две-седем-пет.

— Разстояние — шестдесет и девет цяло и две десети фута. Ще излезете точно при Поста на Единадесето ниво. Там има огромна пещера, няма как да се заблудите.

— Разстояние шестдесет и девет и две… Това ли е всичко? Чудесно. Може и да успеем. Ако разбира се не се издавим междувременно. С колко време разполагаме, след като помпата откаже?

— Ще трябва да сметна това-онова и ще ви се обадя.

Началникът на смяната си проби с лакти път през тълпата от миньори, влачейки радиостанцията след себе си, като се опитваше да се отдръпне от прииждащата на талази вода.

— Майсторе! — изрева той, и ехото многократно заблъска вика му в стените на тесния тунел. — Отпред ли си?

— Да! — изрева в отговор онзи.

— Май са оцелели повече, отколкото си мислех… Колко са? Дали са поне половината?

— Там някъде.

— Добре. Прати насам няколко по-здрави момчета, нека вземат ножовете и да ги донесат тук. Да вземат и подпори! Най-опитните подпирачи — тук!

Около Джонс започнаха да се събират хора. Яките момци домъкнаха вибронож, който беше в състояние да се справи с всякакъв вид руда, но бяха необходими двама души, за да се работи с него — толкова тежък и труден за управление беше той. Началникът на участъка продължи да се разпорежда:

— Сега, домъкнете дървените подпори. Всичко, до което се докопате, го донесете тук. Вземете и няколко дванадесетдюймови греди… от тези по шест фута. Всичко да се струпа тук. Подгответе и една-две вагонетки, за да изхвърляме изкопаното. Е, момчета, да започваме! Подпирачите, искам да работите бързо, но само на сигурно. Нали знаете какво ще стане, ако свода поддаде.

Знаеха! Знаеха много добре какво трябва да правят, и се трудеха яростно, с всички сили, но внимателно и точно.

— Колко широка трябва да е дупката? — попита го бригадира на подпирачите. — Три фута ще стигнат ли?

— Да, Почакай за момент, радиото се включи.

Разнесе се гласът на главния инженер.

— Според най-оптимистичните ми прогнози имате четиридесет минути.

— От кога?

— Когато спре помпата.

— Това стана преди около четири минути… Не, вече са пет. И още пет, за да се подготвим… Четиридесет минус десет е тридесет. Да пробием девет фута за тридесет минути…

— Повече от два фута за минута…

— Благодаря, мога да смятам. Майсторе, какво ще кажеш? Можем ли да пробием тунел в толкова здрав камък със скорост повече от два фута в минута?

— Хъммм, — миньорът затърка избилата четина на брадичката си. — Трудничко ще е, началство. Но друг изход няма!

— Виж, това е съвсем вярно. Е, да започваме!

Ножът зави и се затресе в силните ръце. Камъните рукнаха като поток, и всички се хвърлиха да ги изгребат встрани. Вдигна се прах, дребни парченца като фонтан зачаткаха в стените на щрека, и след миг там настана истински ад. Миньорите пробиваха коридор с около един ярд ширина. Човек можеше спокойно да се напъха и през еднофутова цепнатина, но едва ли някой би могъл да се справи там самичък с виброножа, така че по неволя коридорът беше по-голям от необходимото.

Първата двойка проби два фута, и Джонс заповяда да я сменят. Хората, захвърлили предпазните се шлемове, рухнаха направо във водата, която се плискаше на дъното на щрека, и жадно загълтаха въздуха с пресъхнали уста. Двамата бяха напълно съсипани.

Втората двойка се скри в неравния коридор, чийто вход подпираните вече бяха укрепили с дебели дървета. Внезапно един от миньорите махна с ръка, подавайки някакъв сигнал. През грохота и воя на виброножа гласът му просто не би се чул. Клапаните на помпата се откъснаха, и от нея шурна мощна струя. За половин минута водата се покачи с девет дюйма. Сега вече забойчиците се надбягваха не само с времето, но и с наводнението. Проходът се удължаваше и все пак не толкова бързо, колкото им се искаше, а потоците мътна, студена течност се плискаха все по-високо и по-високо. Миньорите, които се бяха струпали в главния коридор, вече бяха до коляно във вода.

Трета двойка. Виброножа ревеше, изпълвайки въздуха с такъв шум и грохот, че дори и някой да гръмнеше с оръдие досами тях, нямаше да го чуят. От подпряния с дървени подпори вход излизаха кълбета прах, а понякога със свистене излитаха и парчета камък, някои големи колкото юмрук.

Джонс погледна часовника си. Бяха минали пет минути, а бяха пробити само осем фута! Вече губеха съревнованието, наградата за което беше спасението им. Около него, от и в прохода, се стрелкаха хора. Чистачите изхвърляха изкопаното, подпирачите мъкнеха греди и метални прътове. Имаше достатъчно хора, но в този тесен коридор се събираха само двама, и в това се състоеше основния проблем.

Четвърта двойка. Началник-смяната надникна в главния тунел, който тръгваше от Поста при Дванадесето ниво. Водата там беше вече две педи над коляното. Миньорите от първата двойка, тези, които бяха започнали пробиването, вече се надигаха. Те приличаха на преуморени до крайност коне.

Пета, шеста, седма двойка… После отново дойде ред на първата, но само след минута момчетата се появиха от облака прах и се строполиха. Те не можеха повече. Според изчисленията на Джонс спасителния щрек беше пробит поне до половината, но водата наоколо вече им стигаше до кръста. Борейки се с потока, подпирачите вече слагаха метални конструкции. Водата направо изтръгваше дърветата от ръцете им.

Джонс си сложи предпазния шлем и решително се отправи към прохода. Издърпа ръкохватките на агрегата от тресящите се ръце на поредната двойка и поднесе жилото на вибратора към неравната каменна стена. Разнесе се рязко пищене, пръснаха парчета и трошляк, едно камъче се удари в прозрачния щит на забралото му. Джонс стъпи по-здраво и започна да пробива скалата. Новият проход беше два пъти по-тесен от стария.

Пет дюйма, десет, петнадесет… Крачка напред, още една… Два фута, три, четири… Чудовищният стоманен звяр ревеше и се мяташе в ръцете му, потъвайки все по-дълбоко в неподатливия камък, съкрушавайки и поглъщайки го. Гърбът на Джонс се вкамени, ръцете му стискаха ножа, тресейки се заедно с него. През грохота и воя началник-смяната не чуваше нищо, но с някакво шесто чувство усещаше как наоколо хората отместват откъртените каменни блокове, търкалящи се под краката му, как се суетят подпирачите отзад, как поне двадесет души забиват с хрущене лопатите си, изтребвайки чакъла и камъчетата все по-нататък по прохода, към главния коридор. Насред коридора беше израснала цяла грамада от крупни отломъци. Малките биваха отнасяни от стремителния воден поток.

Проходът стръмно се катереше нагоре. Долу, насред щрек номер петдесет и девет в ръцете на майстора внезапно оживя радиостанцията.

— Джонс! Джонс! По дяволите, Джонс, отговорете ми!

— Да, сър? — поднесе микрофона към устните си майстора.

— Джонс, Кланси е. Как…

— Простете, сър, но не е Джонс. Аз съм Йоргенсон, майсторът…

— Що за дивотия?! Къде е Джонс?

— Горе, в забоя, сър. Работи с виброножа, но е сам!

— Сам? О, господи! Че пратете някой да го смени!

— Невъзможно е, сър. Единствено той е в състояние да се справи с това чудо сам. Проходът е много тесен — двама няма да се поберат.

Радиото изписка и млъкна. Горе Джонс изтри запрашеното си забрало и отново се облегна на виброножа. „Велики богове на космоса, кога ще свърши всичко това!“ Той вече се крепеше само с огромно усилие на волята. Знаеше, че трябва да пробие проклетата дупка, заради Клио и момичетата им, заради приятелите, заради Патрула…, а също и заради сбирщината, отчаяно скупчила се зад гърба му. Те също бяха хора, и той се бе заклел да ги защитава… Не беше важно какво държи в ръцете си — бластер или този ужасно тежък, вибриращ и ревящ инструмент.

Каменната стена отпреде му внезапно поддаде и започна да се разпада, в лицето му се блъсна вълна застоял въздух, а някъде далеч напред проблесна светлина. Той направи три крачки напред, запокити виброножа и се строполи на колене върху гладкия под на Единадесето ниво. Съвзе се вече горе, в болницата — спасителните отряди бяха разчистили една от аварийните шахти и дойдоха навреме.

* * *

След няколко дни Джордж Вашингтон Джонс, все още разстроен, но вече напълно здрав и съвзел се след тежкото изпитание, беше повикан в кантората на рудника. Докато стигне дотам, в кабинета на управителя се проведе следния разговор.

— Бих искал да го направя свой помощник, — заяви Кланси на високия гост. — Щрака му мозъка на това момче.

— Не мисля, че си струва.

— Но, мистър Айзъксън, как да се справя сам с толкова много работа? Трябва да се възстанови шахтата, а вие ми взимате всички свестни момчета… ето, и този също…

— Все пак той не е ваш, откри го Биркенфилд. Той само изкара един… ммм… да речем, малък стаж при вас. Той ще работи в отдел Q, вече е решено.

Това окончателно затвори устата на Кланси. Той не каза нищо повече. Прекрасно знаеше какво е отдел Q.