Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (17)

Глава 17
Борбата

На четиридесет хиляди мили от центъра на Земята крайцерът „Чикаго“ се движеше по широка дъга със скорост от около десет хиляди мили в час. Тази скорост съвсем не беше случайна, тъй като позволяваше на кораба да остава практически неподвижен спрямо определена точка от земната повърхност. Също така, не беше случайно, че на борда се намираше Първият Ленсман Върджил Симс, придружаван от адмирал Родерик К. Киннисон. Около дузина други съдове, леки крайцери и разузнавачи, безцелно висяха наблизо, или дрейфуваха около флагмана. Офицерите-навигатори, свързочниците и дежурните по локаторите на тези кораби съвършено точно знаеха местоположението и курса на всеки съд, намиращ се законно в пространството. Ако в момента в близките космически околности се появеше дори неизвестен метеорит, това би пуснало в ход цял куп щателно и предварително планирани действия.

Под това „чадърче“ се бяха озовали няколко неголеми съда, оборудвани с радари и оптически инвертори. Цялата тази техника, позволяваща да се различи десетцентова монета от разстояние хиляда мили, беше насочена надолу, към Земята.

Още по-ниско, на границата на стратосферата, не много далече от линията, съединяваща „Чикаго“ и центъра на Земята, величествено се носеше една космическа совалка. На този кораб се намираха не един, не двама, а цели осем ленсмана, и почти всичките не откъсваха поглед от екраните за наблюдение. Те се взираха в неголям контейнер, приличащ на кутия за обяд. Този на пръв поглед съвършено безобиден предмет спокойно лежеше на дъното на едно тихо и уютно езеро, намиращо се точно на тридесет мили под совалката.

„Все още ли няма сигнал? — попита Родерик Киннисон. — Нито движение или някакви признаци за активност?“

„Нищо“ — кратко отвърна Лийман Кливланд. Погледът на младия ленсман не се откъсваше от екрана.

Кутията не помръдваше, и засега никой не се приближаваше към нея.

„Няма промяна, мистър Киннисон, — потвърди и доктор Фредерик Родбуш, чрез Лещата си. — Шестима от нашите следят екраните, сменят се на всеки десет минути.“

Но съвсем скоро наблюдението най-после даде резултати.

„Моля за внимание, — обяви Дал-Налтел, изливайки няколко пинти вода върху себе си. — Напълно нормално бе за всеки венерианец, разбира се, — е да намира на повърхността — или под нея — на всяко водно пространство, до което успее да се добере. Самият аз бих бил страшно доволен, ако мога да се гмурна в това езеро. Та… един наш познат съотечественик, венерианеца Осмен, често посещава именно този водоем и именно по това време.“

„Какво?!“ — ревнаха в един глас и деветимата ленсмани.

„Точно това казах. Той и сега е тук. В лодката с жълтото платно.“

„Но как тогава смята да търси пратката? Можете ли да видите някакви приспособления за търсене?“ — попита Симс.

„Не му трябват такива, — съобщи Дал-Налтел. — Ако се закопае кутията в тинята, нито един земен жител няма да я забележи. Но един венерианец ще я надуши чак от другия край на езерото.“

„Правилно. Изобщо не помислих за това! Контейнерът не е голям; едва ли в него има предавател.“

„Може би. Но не спирайте наблюдението! — заповяда Киннисон. Насочете още един монитор към Осмен и проверете и останалите лодки. — Той се обърна към Симс. — Този тип не притежава никакво оборудване, Върджил… чист е като девственица! Не използва дори и следящ лъч!“

От совалката също го потвърдиха. Изводът беше очевиден — в конкретния случай противниците им разчитаха не на механически и електронни устройства, а на собствените си способности.

Лодката с жълтото платна, подбутвана от слабия ветрец, бавно се придвижваше в яркия сноп слънчеви лъчи. Осмен, без да се притеснява къде ще го отнесе неговото возило, седеше на кърмата, провесил зад борда ципестите си крака. Най-накрая той се гмурна във водата — без цопване и пръски, както би сторил само опитен моряк или жител на Венера.

„Аз мисля, че той може и да скрие това-онова, — замислено отбеляза Джек Киннисон, наблюдавайки на екрана плъзгащото се под водата тяло. — Един венерианец е способен да глътне всичко, което е по-малко от кухненски робот, тоест, в корема на Осмен може да се събере и цял аналитически блок. Никой ли не е опитвал досега да пусне малко ултравълни през това приятелче?“

„Не, не сме го притеснявали“ — поклати глава Родбуш.

„И не трябва. По-добре да го наблюдаваме само визуално, чрез оптиката.“

Ленсманите продължиха да чакат, следейки хаотичните движения на Осмен. Той сякаш се наслаждаваше на факта, че е в естествената си среда, но, в края на краищата, венерианецът спря на същото място, в което толкова отдавна бяха вперени сума ти любопитни погледи. Той погледна равнодушно към кутията за обяд, сякаш тя беше част от останалия, полузаровен в тинята боклук, после мина над нея толкова небрежно, че само ултракамерите можаха да уловят истинските му движения.

„Кутията си е на мястото, — отбеляза някой от наблюдателите, — но пакетът, който беше вътре, вече го няма.“

„Така ли! — възкликна Киннисон. — Виждате ли го някъде?“

„Не, сър,“ — Родбуш и Кливланд отговориха почти едновременно.

„Десет към едно, че няма да забележим нищо, — предаде Джек. — Осмен просто го е глътнал. — Като помълча малко, Киннисон-Младши добави: — Чудно как не е глътнал цялата кутия.“

„Пакетът не се вижда. Сигурно Джек е прав, явно го е глътнал,“ — Кливланд внимателно въртеше настройката на локатора.

„Лийман, Фред, проверете го!“

„Веднага, сър… Той се върна на лодката и ние вече го оглеждаме… Не, отвън не се вижда нищо!“

„Значи той не смята да разкара пратката някъде в тълпата. Е, тогава да включим и наземните сили. Не вярвам да имат трудности с проследяването му.“

Корабите, които наблюдаваха, бяха отзовани. „Чикаго“ и останалите военни кораби се завърнаха в базите си. Космическата совалка изчезна, потъвайки в непроницаемата космическа тъмнина. От друга страна, рязко нарасна активността в горичката, обкръжаваща езерото. Туристите събираха палатковите си лагери, любителите на пикниците на чист въздух довършваха остатъците от припасите си, а многобройните млади хора, които весело лудуваха по брега, събраха топките, ракетите и другия спортен инвентар и се отправиха към най-близките пътеки.

Киннисон обаче грешеше, когато каза, че останалата част от акцията ще мине безпроблемно. Тази работа се оказа доста необичайна, защото трябваше да я свършат извънредно предпазливо, без да събудят и най-малкото подозрение. На Симс му трябваха факти — ясни, сигурни, убедителни факти. Достатъчно очевидни, че всеки, който се запознаеше с тях, да не изпита и най-малкото съмнение в достоверността им.

Затова и Осмен, достопочтения венериански търговец, нито за миг не остана сам. От езерото до мотела, от мотела до автомобила, и през целия път до Ню Йорк го следяха внимателни очи. Накрая венерианецът достигна крайната точка на пътуването си, която беше превъзходно защитена от следящи лъчи и ултравълни. Това стана късно вечерта в неделя. Той влезе в сградата, постоя вътре малко, и излезе обратно. Сега вече наистина беше чист като девственица. Пакетът с наркотиците беше изчезнал.

Но не задълго!

В понеделник сутринта към сградата се проточи тънка струйка от хора — търговци на едро. Никой от ленсманите не беше виждал преди тези типове, предпочитащи да стоят в сянка. Те бяха твърде опитни агенти, но сега всяко тяхно движение се фиксираше от ситни, но извънредно мощни камери, способни да различат косъм от разстояние петстотин фута.

И така, търговците на едро бяха проследени, и всичките им сделки с представителите на разносната търговия бяха снимани. Последните, дребните рибки, не блестяха със съобразителност, а клиентите им още по-малко. Нито един нямаше нито екрани, нито детектори, нито каква и да е друга апаратура. По-нататъшните им действия също намериха място в досиетата на Патрула. Непосредствените потребители на тревата можеха да бъдат наблюдавани от момента на покупката до използването й, още повече че този промеждутък от време не беше кой знае колко голям. Отстрани изглеждаше ужасно. Стремително втурване в някое скришно местенце, тръпки на екстаз, а сетне страховитото опомняне или мъчителна смърт.

Всичко това беше документирано, макар че да се фиксират такива неща не беше никак приятно. Много от наблюдателите не издържаха на психологическото напрежение и трябваше да бъдат сменени. Но Върджил Симс се нуждаеше от реални, конкретни, очевидни и неопровержими доказателства — и ги получи. Всеки съд, съставен от съдебни заседатели, след запознаване с тези ужасяващи филми, би се произнесъл единодушно и неумолимо.

* * *

— Е, как мислите, дали това ще е достатъчно, за да приключим работата с тионита? — попита Киннисон. — Все още има достатъчно време, за да могат нашите адвокати да подготвят всички документи и да заведат дело.

— И да, и не, — намръщи се Симс. — Доказателствата са достатъчно пълни, проследена е цялата верига — от момента на добиването на продукта до крайния потребител… Но и по най-оптимистичните прогнози ще са нужни години, за да докараме истинските виновници до подсъдимата скамейка.

— Заради корупцията ли?

Първият Ленсман тъжно кимна с глава.

— Естествено. Търговията с наркотици е само една малка част от злото. Нали се каним да нанесем удар по всички фронтове — убийствата, похищенията, подкупите, злоупотребата с властта…

— Знам за това. Къде е тогава проблемът?

— В практическото осъществяване на правосъдието. Ако президентът, повече от половината от членовете на конгреса, повечето от съдиите и практически всички глави на партиите от континента едновременно се окажат подследствени, това ще бъде истинска катастрофа от гледна точка на закона. Такъв прецедент още не е имало.

— Дяволите да ги вземат всичките тези прецеденти! Те са виновни, всички го знаят. Ще променим законите така, че…

— Нищо няма да променим! — рязко го прекъсна Симс. — Трябва да имаме правителство, подчиняващо се на закона, а не на хората. И без това вече има твърде много беззакония! Така че, Род, в случая е важна не скоростта, а законността.

— О, благородни рицарю Върджил Симс! — И Киннисон вдигна ръце нагоре. — Предавам се! Но нека отново да слезем на нашата грешна Земя. Докладвам, че към днешна дата операция „Звилник“ е приключена, „Матис“ и предизборната ни кампания се развиват нормално, „Забриск“ — също… Но „Боском“ — „Боском“ наистина ме тревожи.

Първият Ленсман не отговори. Проблемът с военното противопоставяне беше най-наболял, и двамата отлично разбираха това. И дори и Родерик Киннисон да спечелеше президентския пост, ситуацията нямаше да се промени; Черната Флота пак щеше да представлява заплаха за Земята, Трипланетната Лига и Патрула.

— Дали си струва да свикваме заседание на Съвета заради това? — в крайна сметка попита Киннисон. — Или поне да се посъветваме с Бергенхолм. Може и да му хрумне някоя блестяща идея?

— Аз съм обсъждал този проблем с всички — както сега с вас. Никой не можа да предложи нещо конструктивно, освен възможно най-бърза реализация на проекта „Бенет“, с който вие така и така сте заети. Общото мнение е следното: врагът знае за нашите военни успехи толкова, колкото и ние за неговите постижения. Тоест — нищо.

— За някои неща може и да се досещат, — замислено произнесе Киннисон. — Те не са глупави и разбират, че след урока, който им дадохме в битката над Хълма, ние ще се опитаме да си създадем своя собствена флота.

— Да. И което ме тревожи най-много — те започнаха да се притесняват за това още преди нас.

— Работата не е във времето, — заяви адмирала. — Ние можем да построим повече кораби и пак да победим.

— Не бъдете чак такъв оптимист, Род! Нали няма да почнете да отричате, че те също може да разполагат с не по-малко добри мозъци, знания и ресурси от нас.

— Нямам намерение да споря за това. — Киннисон упорито не желаеше да отстъпи от позициите си. — Моралното състояние, приятелю мой — ето това е важно! Опитният персонал, а също количеството, тонажа и въоръжението на корабите имат съществено значение, но всички войни в историята са спечелени най-вече заради мъжеството и силата на духа. А що се отнася до това, те не могат да се мерят с нас.

— И? — въпросът беше лаконичен, но не и подтекстът му.

— И! Именно това имам предвид — и! От това, което знаем за тяхната система, следва, че те просто не могат да имат висок морален дух! Затова и всичко, което могат да направят, ние можем да направим още по-добре. Вие никога не сте били на Бенет, Върджил, въпреки че аз много пъти съм ви молил. Отделете малко време и нека отидем до там — още сега. Повярвайте ми, там ще се почувствате на мястото си!

— Може би… Какво пък, да вървим.

* * *

Адмиралът и Първият Ленсман заминаха за Бенет, но не на борда на „Чикаго“ или друг супердреднаут, а с двуместен разузнавателен кораб. Беше необходимо това пътуване да се запази в тайна, за всички, освен за ленсманите. Само ленсмани можеха да ходят до Бенет. До там нямаше пощенски кораби, не се отбиваха пътнически и товарни съдове. Даже и военните кораби на Трипланетната Флота минаваха встрани от тази звездна система. Това бе един затворен свят, на който мнозина отиваха, но никой не се връщаше от там.

— Открихме един уникален свят, — забеляза Киннисон. — Нещо, което дори и нашите велики философи Бергенхолм и Руларион не можеха да си представят. А това, приятелю мой, никак не е малко.

— В какво се състои уникалността, ако не броим това, че планетата е практически изолирана от междугалактическите трасета?

— Е, знаете ли — никой от местните не подозираше, че те не са единствената форма на разумен живот във Вселената. Даже нямаха концепция за границите на планетата. Смятаха, че цялото космическо пространство е тяхно. После се появихме ние. Цивилизацията на Бенет беше силно потресена. Но те се окопитиха и бързо разбраха, че пътят ни е общ. С една дума, взеха правилното решение.

— И какво е то?

— Ще видите сам, Върджил, щом кацнем.

Но Симс беше съобразителен мъж, и още преди кораба да се приземи, вече се беше досетил. Той видя едни и същи многократно повтарящи се символи — върху самолетите, здраво завързаните аеростати, параходите, покривите и стените на зданията, върху скалите и дори просто върху почвата.

— Двадесетия ден на месец Харес, — преведе Симс символа и се намръщи. — Тази дата случайно ли съвпада със земната четиринадесети ноември тази година?

— Умникът си е умник! — Киннисон възторжено заръкопляска. Знаех си, че ще се досетите! Да — това е денят на изборите!

— Така значи… Следователно, те са наясно какво става?

— И още как! Те знаят, че можем да спечелим, или пък да загубим. Наричат тази дата Деня на Освобождението, и цялата планета се труди и живее за този ден. Да, Върджил, те работят здравата, и всеки път, когато дойда тук, изпитвам огромно напрежение, но и радост.

— Мисля, че ви разбирам, — тихо каза Симс.

Бенет представляваше пълно копие на Земята — по маса, състав на атмосферата и климата. Населението му беше хуманоидно и почти не се различаваше от земното както физически, така и умствено. Но Първия Ленсман, пътешествайки из тази планета заедно със своя приятел, се убеди, че то се бори, развива се и върви напред с усърдие и вяра, непознати за Земята още от времето на кръстоносците. Най-опитните и умели психолози на Патрула свършиха великолепна работа тук, обяснявайки на обитателите на Бенет истинското положение на нещата.

Бенет разбираше, че е призван да стане арсенал и военна база на Лигата и се гордееше с това. Заводите му работеха така, както никога досега. Всеки от жителите му даваше всичко то себе си. Бенет беше осеян с космодруми и в тях имаше огромно количество военни кораби. Към тях всеки ден се присъединяваха все нови и нови съдове. Смяташе се за чест да участваш в строителството им и да помагаш на пришълците от далечната планета Земя, които тук бяха доста много.

Симс не попита, как са се озовали на Бенет всичките тези млади хора. Той знаеше. Те се бяха събрали от всички планети на Лигата, привлечени от обещанията за хубава работа и високото заплащане. Такива обяви, вербуващи младежите от новите светове, бяха стотици хиляди, милиони. Пускаха ги големите фирми, в това число дори МКП и „Уран Инкорпорейтид“; но повечето бяха на Патрула, и най-талантливите юноши и девойки попадаха точно там, където трябваше — на Бенет.

— Мисля, че сте споменавали, Род, че засега никой от местните не е бил избиран за ленсман? — попита Симс след една от срещите, която бе преминала с потресаващ ентусиазъм. — Странно, въодушевлението им стига и за два Патрула.

— Да, засега няма никой, който наистина да е достоен… Но младите ще пораснат, и аз съм сигурен, че сред тях ще се намерят много подходящи кандидатури.

Познавателната обиколка приключи, и двамата ленсмани излетяха към Земята.

— Е, скъпи мой скептико, какво ще кажете сега за висотата на духа и морала? — попита Киннисон, едва-що люка на тяхното корабче се хлопна зад гърба им. — Нима грешах?

— Може би оптимизмът ви е оправдателен… Никога не съм виждал нещо подобно! Те просто горят от желание да започнат да се бият!

— И ние сме длъжни да оправдаем надеждите им. А дотогава — не е ли време да се захванем с разработката на плана на предизборната кампания? Аз мисля, че трябва да започнем от…

* * *

Следващите няколко седмици бяха доста горещички. Киннисон прояви рядък ораторски талант и произнесе около двадесетина речи, на които Морган и неговите хора отвърнаха с подобаващо количество. Галактическият Съвет и Патрулът бяха обвинени във всички смъртни грехове, най-големият от които се състоеше в потъпкване устоите на демокрацията и свободата. Кликата на Морган се опитваше да изкара ленсманите или като зли магьосници, обладани от жажда за власт, като хипнотизатори, безцеремонно проникващи в чуждия разум, или пък като банда от предатели, в сговор с другопланетни чудовища, желаещи да завладеят най-богатия от земните континенти.

Киннисон отбиваше атаките, а Симс събираше факти. И накрая дойде денят, когато по всички видеоканали на планетата прозвуча изявлението на Първия Ленсман. Операция „Звилник“ беше стигнала до логичния си завършек. Главата на Патрула обнародва далеч не всичко, но това, което каза, не се нуждаеше от коментар — материалите бяха неопровержими.

Слисаният свят мълчеше. Мълчаха и враговете, но Върджил Симс знаеше, че съвсем скоро те ще му отговорят.